Белязана

Миранда се нуждаеше от още един ден, за да се възстанови напълно от изтощението. През това време получи няколко гневни посещения от Айна, въздушната магьосница, която щеше да бъде втори наставник. Специално напомни, че Миранда трябвало да се яви при нея още в деня на теста, а вече били изминали три дни. Сетне обвини Соломон в саботаж, така че да можело да изглежда, че той е единственият преподавател, способен да създаде такъв ученик.

Грубите думи на феята не оказваха ефект. Далеч по-сериозни неща тормозеха ума на Миранда. Когато се почувства достатъчно добре, девойката отиде при Лейн. Той стоеше пред колибата си, вглъбен в някакво упражнение за разтягане.

— Трябва да те поздравя — рече той.

— Ти си един от Избраните… — гневно каза Миранда.

— Не отново. Мислех, че след последното си напускане повече няма да чувам за тези глупости! — отбеляза малтропът, вземайки тоягата си. — Приготви се.

— Завършил си обучението си тук преди десетилетия. Бил си навън, сред войната, в състояние да я спреш. И не си сторил нищо! — изкрещя тя, замахвайки към него.

— Детски фантазии. Няма Избрани! — отговори Лейн, парирайки атаката.

Миранда нападна с ярост, каквато не бе подозирала, че може да притежава. С всяко негово приклякване или отразяване, гневът й се разгневяваше все повече. В главата й изникваха образи от войната. Ако бе сторил изискваното от ориста му, нямаше и да е чувала за бран. Нямаше да е преживяла нищо от измъчвалите я трудности. И тогава се случи. Вероятно благодарение на дългата почивка, разпалената от гнева сила или непредвидимостта на бесните й атаки, но един удар премина блока му и го блъсна в гърдите. Мигновено малтропът я подсече и допря тоягата си до гърлото й, оголил зъби.

Мин беше застинала, без да е сигурна какво да прави.

— Един… — задъхано изрече Миранда.

Лейн отдръпна тоягата си.

— Да — призна той.

Ожесточената сесия продължи. Още няколко удара успяха да го досегнат, преди слънцето да залезе. Мин не беше на себе си, гледайки ги как се нападат истински. Миранда обърса потта от челото си. Лейн проверяваше мястото на един от по-мощните удари за кръв или оток.

— Преброих шест — рече Миранда.

— Пет. Ударите трябва да са чисти. Третото беше само одраскване.

— Добре, пет да бъдат. Време е да плащаш. Зная, че не си се бил, за да прекратиш войната, както е диктувала съдбата ти, също така зная, че не си турнирен боец. С първото си питане искам да узная с какво точно се занимаваш.

— Убедена ли си? Предупреждавам те, отговорът няма да ти хареса — каза той.

— Уверявам те, незнанието ми е далеч по-неприятно.

— Много добре. Аз съм наемен убиец. Всъщност си доста добре запозната с постиженията ми.

— Че защо… не! — рече тя, осъзнавайки. — Ти си Червената сянка!

Лейн кимна.

— Това е невъзможно — той е човек.

— Мъж, който убил вълк с голи ръце и носи кървавия череп като шлем. Аз самият пуснах този слух. Ако бъдех видян, не можех да рискувам да ме разпознаят като малтроп. Човеците бихте допуснали асасин да ви се изплъзне между пръстите, но не и някой като мен. Така че ако мълвата нашепваше за човек с червен вълчи шлем, точно това щяха да виждат хората.

— А Елитните преследват Червената сянка. Ето защо са били подире ти.

— Страховит противник са — отбеляза той.

— Ако си асасин, защо ме преследваше?

— Това е вторият ти въпрос. Съглашенската армия ме нае да открия притежателя на меча и да заловя него и оръжието. Също така ми бе казано, че не само аз го преследвам и ако притежателят бъдел убит преди това, трябваше да намеря оръжието и всеки, който го е докоснал и оцелял. Това беше ти. Също така трябваше да убия всеки, който се опиташе да ми попречи.

— Но хората, които дойдоха да ме отведат… те бяха от Съглашенската армия. Защо ги уби?

— Третият ти въпрос. Трябва да те уведомя, че тогава не убих четирима човеци.

— Видях го с очите си — рече Миранда.

— Видя ме да убивам четирима войници, но те не бяха хора. Не точно.

— Не разбирам.

— Мислех си, че още не си ги забелязала. Срещат се, откакто се помня, винаги носят Съглашенска броня. Първоначално изглеждаха и звучаха точно като хората, но дори и тогава миризмата ги издаваше. Имаше нещо… изкуствено. С напредването на времето, все по-малко приличаха на хора. Сега трябва да носят шлемовете си непрекъснато, за да не ги издадат лицата им. Не зная какво са, но ги наричам близници. Изпълнили са армията ти.

Четирима от тях убих тогава, защото бяха дошли да те отведат със себе си. Бяха изпратени със същите заповеди като мен. Ако носеха парите, щях да им предам теб и меча, но бяха дошли с празни ръце — и трябваше да умрат.

— Чакай, чакай. Близници? Искаш да кажеш, че във войската има създания, които приличат на хора, но не са?

Лейн започна да отваря уста.

— Това не беше за теб. Няма да изхабя един от въпросите си. Още два! — сгълча тя.

— Много добре.

Миранда погледна към Мин, която най-сетне бе започнала да се отпуска след напрегнатата битка.

— Разкажи ми за нея. Тя харесва мен, теб и никого другиго. Соломон е убеден, че си присъствал на раждането й. Какво се случи тогава? — попита девойката.

Лейн въздъхна.

— Когато видях плащовете да те залавят толкова скоро, след като те бях освободил, осъзнах, че съм подценил бройката на другите агенти, пратени подир теб от Съглашенската армия. Ако исках да останеш мой трофей, трябваше да те държа по-изкъсо. Погрижих се да не те изпускам от очи, след като напусна главната квартира на Подронието. Това се оказа за добро, защото ти избра да се подслониш точно в драконово леговище. Дори твоят нос трябваше да ти каже.

Последвах те вътре и точно тогава се появи мъжки дракон. Ти се паникьоса, затова те зашеметих и те отдръпнах. Ако беше запазила спокойствие и се беше измъкнала след влизането на мъжкия, щеше да бъдеш в безопасност. Драконите не проявяваха интерес към теб. След като женската го прогони, останах наблизо. Последното здраво яйце се излюпи, създанието ни огледа и реши, че сме родителите му.

На Миранда й се виеше свят. Толкова много бе научила, а още толкова много имаше да пита. Какво представляваха плащовете, които я бяха заловили? Той бе споменал за тях съвсем мимоходом, значи бяха нещо често срещано като близниците. И какво точно бе Лейн? Не знаеше много за малтропите, но бе наясно, че не живеят много по-дълго от хората, а този бе активен повече от седемдесет години. Оставаше само един въпрос…

— Последния въпрос ще си запазя за следващия път. И възнамерявам да си спечеля още! — реши Миранда.

— Както желаеш. Но трябва да те предупредя — до този момент се сдържах. Следващия път няма да бъде толкова лесно.

— Аз също трябва да те предупредя, Лейн, че нещата няма да останат така. Ти си Избран и аз ще се погрижа да изпълниш дълга си. Кълна се! От този ден нататък се посвещавам на това дело — просъска девойката.

Миранда се отби в колибата си, за да си вземе магьосническия жезъл, след което се отправи да започне обучението си при Айна, повелителката на вятъра. Нейното място за преподаване бе ветровита горичка недалеч от мястото, където Соломон си прекарваше времето. Девойката се огледа, но не можа да съзре дребната фея, която толкова често я бе дразнила.

— Ехо? — нервно подвикна момичето.

Мин подуши въздуха и изглежда указа конкретно дърво. Миранда се присъедини към него и повдигна глава. В кората му внимателно бе издълбана странна руна.

— Айна? — повтори тя.

Дребното, финокрило създание се спусна от дървото, заставайки на нивото на Мирандините очи. Наподобяваше мъничка, изключително красива жена, облечена в блестяща пудреносиня рокля. Един поглед към нея стигаше, за да създаде впечатлението за най-милото и очарователно създание на света, но въпросното впечатление биваше разтрошено в мига, в който тя си отвореше устата.

— В този свят имаме нещо, което наричаме „слънце“. Представлява голям кръг светлина. Наричаме времето, когато е над главите ни, „ден“. Цивилизованите създания вършат работата си през въпросния „ден“ — порица я тя във възможно най-снизходителния си тон.

Вятърът в горичката изглежда бе синхронизиран с гнева на феята. В момента бе станало доста ветровито.

— Съжалявам — каза Миранда.

— Със сигурност. Утре да си тук призори. Това, че показваш необичайно за закърнелия си вид умение, не означава, че имаш правото да пречиш на жизнения ми ритъм.

— Достатъчно, Айна! — долетя гласът на Дийкън.

— О, небеса, още един. На стада ли се движите? — беснееше феята.

— Знаеш, че тя току-що приключи със Соломон, а той обича да работи нощем.

— Може и да е така, но аз трудно мога да бъда сбъркана с онзи звяр. Ако вие двамата сте се наситили да ме дразните, бих желала да се донаспя, преди да започна да предавам истинска мъдрост — рече Айна и изчезна.

— Какво да кажа. Айна е майстор на първото впечатление — каза Дийкън.

— Виждам. Забележителен мъничък тиранин, нали?

— Да, и с изключително остър слух — отбеляза с измъчено изражение младежът.

— Истина е — потвърди Айна, отново изниквайки зад Миранда. — Трябва да кажа, че съм удивена да чуя подобно вбесяващо твърдение от устата ти. Не заради смайващото невежество, което то издава. Това е напълно в реда на нещата. Искрено съм удивена, че успя да скалъпиш цяло изречение след самоубийственото си представяне на Соломоновия тест.

— О, Айна, извиня… — заговори Миранда.

— Нямаш извинения. И не ме наричай Айна. За теб съм свръхмайстор Айна, освен ако не ти дам разрешение да се обръщаш към мен по друг начин. Сега напусни, преди да си изтърсила още нещо.

Миранда бавно се отдалечи, съпровождана от Дийкън.

— Кажи ми кога сме се отдалечили достатъчно — беззвучно изрече с уста тя.

Почти бяха преминали половината път до питателния пункт, когато Дийкън й даде знак.

— Ама че чудовище!

— Не й обръщай внимание. Приема, че ти приемаш, че тя е по-нисша, затова постоянно изтъква обратното.

— Не говорех за Айна — каза Миранда.

— О? — отвърна Дийкън. — Чух, че двамата с Лейн сте имали запомнящ се урок днес. Какво научи?

— Че армията на родното ми кралство, отчасти изградена от близки до хора същества, наела него, асасин, да ме залови, задето съм докоснала меча и съм оцеляла.

— Е… това е… информативно.

— Какво ще правя сега? Събудих се едва наскоро, а трябва да се явя призори напълно отпочинала? Нямаше да успея да заспя с всички тези мисли даже и ако бях изморена.

— Би могла да си направиш магия за заспиване — предложи младежът.

— Познавам само лечебния сън.

— О, не. Никога не използвай заклинание за нещо, за което не е предвидено. Каза, че си учила бяла магия. Как така не знаеш сънни заклинания?

— Бях обучавана с изричната цел да бъда полеви лечител на бунтовническа група. Не мисля, че спането бе сред приоритетите им.

— Глупаво. Спането е единствената магия в репертоара на изцяло белия магьосник, която той може да използва, за да се защити. Това е и едно от най-простите заклинания. Макар че е далеч по-разумно да накараш друг да те омагьоса с него, освен ако не знаеш как да отлагаш ефектите му до изричането на цялото заклинание. Впрочем отлагането попада в моята специалност — рече Дийкън.

— Бих била благодарна да ми помогнеш със съня.

Дийкън се съгласи. Двамата, както винаги, в компанията на Мин, се отправиха към колибата на Миранда.

— Преди да си започнал… има ли някакъв начин, по който… да се предотврати сънуването?

— Не съм сигурен. Защо? — учуди се младежът.

— Напоследък не сънувам особено приятни сънища. Всъщност направо ги ненавиждам.

— Защо така?

Тя бързо му разказа сънищата за тъмното поле, за предателството на Лейн и за черната фигура, говореща с нейния глас. Дийкън кимаше загрижено.

— Разбирам. Сънищата за Лейн са ясни, но другите… отличават се почти с пророчески характеристики. На твое място не бих търсил начин да ги заглуша. Може да предоставят незаменими догадки за… бъдещите времена.

— Е, ако наистина вярваш това, предполагам трябва да ги изстрадам.

— Определено вярвам — каза той. — И отсега нататък, докато закусваме заедно, много бих се радвал да ми разказваш сънища си.

— Както желаеш.

Дийкън протегна кристала си. С няколко думи потопи Миранда в дълбок, приятен сън.