Аз, вещицата

7.

В два и петнайсет се стреснах насън от ужасното усещане, че се давя. Кошмарът бе превърнал завивките, с които се борех, в тежки мокри водорасли. Мъчех се да се откопча от тях и да изплувам към бистрата вода. Точно когато усетих, че имам надежда за спасение, нещо ме сграбчи за глезена и ме дръпна надолу.

Но както винаги става в такива случаи, се събудих внезапно, преди да разбера какво ме бе сграбчило. Лежах няколко минути дезориентирана и плувнала в пот, а сърцето ми биеше в стакато и караше целия ми гръден кош да вибрира.

От прозореца в мен се взираше бледо лице с тъмни хлътнали очи.

Прекалено късно осъзнах, че това е собственото ми отражение в стъклото. Едвам успях да стигна до банята, където повърнах. Следващите трийсет минути прекарах свита на кълбо на студения, покрит с плочки под, през които обвинявах Матю Клермон и струпаните край мен свръхестествени същества за състоянието си. Накрая успях да се завлека до леглото и да поспя още няколко часа. На зазоряване си облякох екипа за гребане.

Когато слязох във фоайето, портиерът ме изгледа озадачено.

— Излизате толкова рано в тази мъгла, д-р Бишъп? Изглеждате изтощена, ако позволите да отбележа. Няма ли да е по-добре да се поизлежавате още малко? Реката ще си е на мястото и утре.

Обмислих съвета на Фред и поклатих глава.

— Не, чувствам се по-добре, като се раздвижа. — Той не изглеждаше много убеден. — А и студентите се връщат този уикенд.

Тротоарът беше мокър, затова тичах по-бавно от обикновено и заради лошото време, и заради умората си. Обичайният ми маршрут минаваше покрай „Ориел Колидж“ и през високите черни железни порти между „Мертон“ и „Корпус Кристи“. От залез до изгрев-слънце те бяха заключени, за да държат надалеч хората от поляните покрай реката, но първото нещо, което научаваш, когато гребеш в Оксфорд, е как да ги преодолееш. Изкатерих се по тях с лекота.

Познатият ритуал с пускането на лодката на вода свърши работа. Когато се плъзна от кея през мъглата, вече се чувствах почти нормално.

В мъгливо време гребането прилича още повече на летене. Влагата приглушава обичайните звуци от птиците и автомобилите и усилва припляскването на греблата във водата и свистенето на въздуха покрай лодката. Без очертанията на брега и познатите ориентири те водят само инстинктите.

Успях да постигна перфектен ритъм със скула, ушите ми улавяха и най-малката промяна в звука на греблата, която ми подсказваше дали съм се приближила прекалено към брега, а очите ми — всяка сянка на разминаваща се с мен лодка. Мъглата бе толкова гъста, та си помислих дали да не обърна, но дългата река пред мен ме мамеше неустоимо.

Когато приближих таверната, внимателно обърнах лодката. Двама гребци зад мен обсъждаха разгорещено печелившите стратегии в характерния за Оксфорд и Кембридж гребен стил.

— Искате ли да минете пред мен? — извиках им аз.

— Разбира се! — получих незабавен отговор. Двамата се стрелнаха покрай мен, без да нарушават ритъма си.

Звукът от греблата им заглъхна в далечината. Реших да се връщам към хангара и да приключвам за днес. Оказа се кратка тренировка, но поне помогна на схващането ми от третата поредна нощ на недоспиване.

Прибрах лодката и греблата, заключих хангара и тръгнах бавно към градчето. Беше толкова тихо в ранните утринни часове, че губех представа за място и време. Затворих очи и си представих, че съм в нищото — не в Оксфорд, нито на което и да е друго място, което си имаше име.

Когато пак ги отворих, пред мен бе изплувало някакво тъмно очертание. Затаих дъх от страх. Сянката се втурна към мен и ръцете ми инстинктивно се вдигнаха нагоре, за да ме предпазят от опасността.

— Даяна, извинявай. Помислих, че си ме видяла. — Беше Матю Клермон. Лицето му бе сгърчено от притеснение.

— Вървях със затворени очи. — Сграбчих пуловера си на врата, а той отстъпи назад. Облегнах се на едно дърво, докато дишането ми се успокои.

— Би ли ми казала нещо? — попита Клермон, когато сърцето ми спря да бие учестено.

— Не и ако се каниш да ме питаш какво правя край реката в мъглата, когато вампири, демони и вещици ме следят. — Нямах нужда от лекция, не и тази сутрин.

— Не. — В гласа му се прокрадна лек сарказъм. — Макар че това е добър въпрос. Исках да те питам защо вървиш със затворени очи.

Засмях се.

— Какво, ти не го ли правиш?

Матю поклати глава.

— Вампирите имат само пет сетива. Смятаме за правилно да използваме всички — подхвърли той с насмешка.

— Няма никаква магия в това, Матю. А е игра, която играя от дете. Побъркваше леля ми. Все се прибирах у дома с надраскани и насинени крака от тичане през храсти и дървета.

Вампирът изглеждаше угрижен. Бръкна в джобовете на сивите си панталони и се загледа в мъглата. Днес бе облечен в сиво-син пуловер, който правеше косата му по-тъмна, но не носеше сако. Странен пропуск в това време. Изведнъж се почувствах размъкната, прииска ми се на клина ми за гребане да нямаше дупка отзад на лявото бедро от триенето в лодката.

— Как мина гребането тази сутрин? — попита накрая Клермон, сякаш вече не знаеше. Не бе излязъл на утринна разходка.

— Добре — отвърнах кратко.

— Няма много хора наоколо толкова рано.

— Не, но аз обичам реката да е празна.

— Не е ли рисковано да се гребе в такова време, когато малцина са навън? — Тонът му бе приятелски и ако не беше вампирът, който следеше всяка моя стъпка, може би щях да приема въпроса му като несръчен опит за завързване на разговор.

— Защо да е рисковано?

— Ако се случи нещо, може и никой да не те види.

Никога преди не се бях страхувала, докато бях в реката, но той имаше известно право. Въпреки това свих рамене.

— Студентите идват в понеделник. Наслаждавам се на спокойствието, докато го има.

— Наистина ли семестърът започва следващата седмица? — Клермон изглеждаше искрено изненадан.

— Нали си на щат във факултет? — засмях се аз.

— Технически — да, но не се срещам със студенти. Назначен съм по-скоро в качеството си на изследовател. — Стисна устни. Не обичаше да му се смеят.

— Сигурно е хубаво така. — Мислех си за залата с триста места за въвеждащата ми лекция и притеснените първокурсници.

— По-спокойно е. Апаратурата в лабораторията ми не задава въпроси защо работя до късно. А си имам и двама асистенти — д-р Шепард и д-р Уитмор, така че не съм напълно сам.

Въздухът беше влажен, умирах от студ. А и ми се струваше неестествено да си разменям любезности с вампир в мъгливата мрачна утрин.

— Трябва да се прибирам.

— Искаш ли да те закарам?

Преди четири дни не бих приела такова предложение от вампир, но сега идеята ми се стори отлична. Пък и щях да имам възможност да попитам защо биохимик се интересува от алхимичен ръкопис от седемнайсети век.

— Разбира се — приех.

Свенливият, но доволен поглед на Клермон бе напълно обезоръжаващ.

— Колата ми е паркирана наблизо — каза той и посочи към „Крайст Чърч Колидж“. Вървяхме мълчаливо няколко минути, обвити в сива мъгла и със странното усещане да останем насаме — вампир и вещица. Той нарочно правеше по-малки крачки, за да върви до мен, и на открито изглеждаше много по-спокоен, отколкото в библиотеката.

— Това ли е твоят колеж?

— Не, никога не съм бил част от този колеж. — Начинът му на изразяване ме накара да се почудя от какво ли е бил част. После се замислих колко дълго е живял. Понякога ми се струваше стар като самия Оксфорд.

— Даяна? — Клермон спря.

— Да? — Бях поела към университетския паркинг.

— Насам е — каза той и посочи в обратна посока.

Поведе ме към малка, обградена със стени площадка. Под жълт знак, който категорично забраняваше паркирането, бе спрян нисък черен ягуар. На огледалото за обратно виждане висеше пропуск за болницата „Джон Радклиф“.

— Разбирам — изсумтях и сложих ръце на кръста. — Паркираш където си поискаш.

— Обикновено паркирам като примерен гражданин, но времето тази сутрин ми подсказа, че мога да направя изключение — обясни отбранително Матю. Пресегна дългата си ръка покрай мен, за да отключи вратата. Ягуарът беше стар модел, без електронно заключване и навигационна система, но изглеждаше сякаш току-що е изкаран от някое изложение. Клермон отвори вратата, аз се качих. Тапицерията с цвят на карамел вдъхваше приятно усещане.

Никога не бях влизала в такава луксозна кола. Най-страшните подозрения на Сара за вампирите щяха да се потвърдят, ако разбереше, че карат ягуари, докато тя шофираше разбитата си лилава хонда сивик, която от старост бе придобила цвета на печен патладжан.

Клермон пое към портите на „Крайст Чърч“, където изчака да се отвори пролука в утринния трафик, съставен най-вече от камиони за доставки, автобуси и велосипеди.

— Би ли искала да закусиш, преди да те откарам у вас? — попита той небрежно, стиснал полирания волан. — Сигурно си огладняла след тренировката.

За втори път Клермон ме канеше да (не) ядем заедно. Да не би това да е някаква вампирска мания? Да не би да обичат да гледат как другите хора ядат?

Комбинацията от вампир и хранене ми напомни за вампирската диета. Всички на планетата знаеха, че вампирите се хранят с човешка кръв. Но дали само това консумираха? Вече не бях сигурна, че е добра идея да се возя в колата на вампир. Вдигнах ципа на яката на пуловера си и се примъкнах няколко сантиметра по-близо до вратата.

— Даяна? — подкани ме той.

— Бих хапнала — признах колебливо. — И бих убила за чаша чай.

Той кимна, забил поглед в движението.

— Знам точното място.

Клермон зави нагоре по хълма и после надясно по Хай стрийт. Минахме покрай статуята на съпругата на крал Джордж II под свода на „Куинс Колидж“, след това поехме към ботаническата градина на Оксфорд. Тишината в колата правеше града да изглежда по-неземен със своите стърчащи от мъглата кули и бойници.

Не разговаряхме и неговата неподвижност ме накара да осъзная колко много се движа, примигвам, дишам учестено и се оправям. Но не и Клермон. Той изобщо не мигаше и рядко дишаше. Всяко движение, с което завърташе волана или натискаше педалите, беше едвам доловимо и изключително ефективно, сякаш дългият му живот изискваше от него да съхранява енергията си. Отново се зачудих за истинската възраст на Матю Клермон.

Вампирът зави в една странична уличка и спря пред малко кафене, пълно с местни граждани, разнасящи нагоре-надолу чинии с храна. Някои четяха вестници, други си бъбреха със съседите по маса. И както забелязах с огромно удоволствие — всички пиеха от огромни чаши с чай.

— Не знаех за това заведение — казах аз.

— Това е добре пазена тайна — засмя се той палаво. — Не искат университетските преподаватели да съсипят атмосферата.

Обърнах се да си отворя вратата, но още преди да съм докоснала дръжката, Клермон вече бе от другата страна и го направи вместо в мен.

— Как стигна до тук толкова бързо? — избоботих.

— С магия — отговори той и сви устни. Очевидно не одобряваше жени, които сами си отварят вратата, както се говореше и че не одобрява жени, които спорят с него.

— Мога и сама да си отворя — заявих, докато слизах.

— Защо съвременните жени толкова държат сами да си отварят вратите? — попита той рязко. — Да не би да вярвате, че така демонстрирате физическата си сила?

— Не, но е знак за независимостта ни. — Стоях със скръстени ръце и го предизвиквах да ми противоречи, защото си спомних какво ми бе казал Крис за държанието на Клермон към жена, която задавала твърде много въпроси.

Без да каже и дума повече, той затвори вратата на колата и отвори тази на кафенето. Аз нарочно не помръдвах от мястото си и го чаках да влезе. Топлият въздух от вътрешността на заведението донесе миризма на бекон и препечени филийки. Устата ми започна да се пълни със слюнка.

— Ти си невероятно старомоден — отбелязах с въздишка и реших повече да не се съпротивлявам. Днес може да ми отваря вратите, щом е готов да ме черпи с топла закуска.

— След теб — промърмори той.

Влязохме и започнахме да си проправяме път между претъпканите маси. Кожата на Клермон, която изглеждаше почти нормална в мъглата, тук бе издайнически бледа под ярките лампи на тавана. Две човешки същества се взряха в него, докато се разминавахме. Вампирът се стегна.

Идването ни не беше добра идея, помислих си неспокойно, когато видях и други човешки погледи да се насочват към нас.

— Здрасти, Матю — подвикна весел женски глас иззад щанда. — Маса за двама за закуска?

Лицето му се озари.

— За двама, Мери. Как е Дан?

— Достатъчно добре, за да се оплаква, че му е писнало да лежи. Бих казала, че определено започва да оздравява.

— Това е прекрасна новина — каза Клермон. — Би ли донесла на дамата чай? Тя заплашва да убие за една чаша.

— Няма да се наложи, скъпа — погледна ме Мери с усмивка. — Сервираме чай и без кръвопролития. — Едрата дама излезе иззад щанда и ни поведе към маса в далечния ъгъл до вратата към кухнята. Две ламинирани менюта пльоснаха върху масата. — Тук никой няма да ви пречи, Матю. Ще пратя Стеф да донесе чая. Останете колкото искате.

Клермон се погрижи да ме настани с гръб към стената. Седна срещу мен и ме отдели от останалото помещение. Нави менюто на цилиндър, след това го остави да се развие и видимо настръхна. В присъствието на други вампирът ставаше неспокоен и нескопосан, точно като в библиотеката. Чувстваше се далеч по-комфортно, когато двамата бяхме сами.

Разгадах значението на това поведение благодарение на новите си познания за норвежките вълци. Защитаваше ме.

— Кой според теб представлява заплаха, Матю? Казах ти, че мога и сама да се грижа за себе си. — Гласът ми прозвуча малко по-кокетно, отколкото възнамерявах.

— Да, сигурен съм, че можеш — каза той с известно съмнение.

— Виж — започнах аз, като се опитвах да говоря спокойно. — Ти успя да ги държиш далеч от мен, за да мога да свърша малко работа. — Другите маси бяха прекалено близо до нас, за да спомена повече подробности. — Благодарна съм ти за това. Но това кафене е пълно с човешки същества. Единствената опасност в случая е, че им привличаш вниманието. Официално вече не си дежурен.

Клермон килна глава към касата.

— Мъжът ей там каза на приятеля си, че изглеждаш „апетитна“. — Опитваше се да не го изкарва голяма работа, но лицето му потъмня. Аз потиснах смеха си.

— Не мисля, че ще ме ухапе — отвърнах.

Сега кожата на вампира стана сивкава.

— Доколкото разбирам съвременния британски жаргон, „апетитна“ е комплимент, а не заплаха.

Клермон продължаваше да хвърля искри.

— Ако не харесваш това, което чуваш, просто престани да подслушваш чуждите разговори — предложих аз, раздразнена от мъжкарските му демонстрации.

— Лесно е да се каже — измърмори той и взе буркан солена паста „Мармайт“.

Появи се по-млада и малко по-стройна версия на Мери с огромна глинена кана и две големи чаши.

— Млякото и захарта са на масата, Матю — съобщи тя и ми хвърли любопитен поглед.

Матю ни представи, както беше редно.

— Стеф, това е Даяна. Тя е от Америка.

— Наистина ли? Да не би да живеете в Калифорния? Умирам си да отида в Калифорния.

— Не, живея в Кънектикът — отвърнах, изпълнена със съжаление.

— Това е един от малките щати, нали? — Стеф беше очевидно разочарована.

— Да. И там вали много сняг.

— Аз предпочитам слънцето и палмите. — След като споменах снега, тя напълно изгуби интерес към мен. — Какво да бъде?

— Много съм гладна — казах извинително и си поръчах две бъркани яйца, четири препечени филийки и няколко парчета бекон.

Стеф бе виждала много по-страшни неща, затова си записа поръчката без коментари и прибра менютата.

— За теб само чай ли, Матю?

Той кимна.

След като Стеф се отдалечи достатъчно, за да не може да ни чува, аз се наведох през масата.

— Те знаят ли за теб?

Клермон също се наклони напред и лицето му застана само на педя от моето. Тази сутрин миришеше по-хубаво, като прясно откъснат карамфил. Вдишах с пълни гърди.

— Знаят, че съм малко по-различен. Мери може би подозира, че съм много по-различен, но е убедена, че съм спасил живота на Дан, така че за нея това няма значение.

— Как си спасил съпруга й? — Предполагаше се, че вампирите отнемат, а не спасяват човешки живот.

— Веднъж в „Радклиф“ не им достигаха хора, минавах на визитации и тогава го видях. Мери бе гледала по телевизията да описват симптомите на мозъчен удар и ги разпознала, когато на Дан му станало лошо. Без нея той щеше да е мъртъв или сериозно увреден.

— Но тя си мисли, че ти си го спасил? — От аромата, който се носеше от вампира, ми се зави свят. Вдигнах капака на каната и замених миризмата на карамфил с таниновия дъх на черния чай.

— Първо Мери го спасила, но след като го приеха в болницата, той показа ужасна реакция към лекарствата. Казах ти, че е наблюдателна. Споделила опасенията си с един от лекарите, но той не й обърнал внимание. Аз… дочух какво си говорят и се намесих.

— Често ли преглеждаш пациенти? — Налях и на двамата димящ чай, който беше толкова силен, че лъжичката можеше да стои изправена в него. Ръцете ми леко започнаха да треперят, когато си представих как вампирът обикаля отделенията на „Джон Радклиф“, в които лежат болни и ранени хора.

— Не — отвърна той, докато си играеше със захарницата. — Само когато имат спешни случаи.

Бутнах едната чаша към него и забих поглед в захарницата. Той ми я подаде. Сложих си точно половин лъжичка захар и половин чаша мляко в чая. Точно така го обичах — черен като катран, съвсем малко захар, колкото да убие горчивината, и достатъчно мляко, за да не изглежда като супа. След това разбърках сместа по часовниковата стрелка. След като се уверих, че няма да си изгоря езика, отпих. Идеално.

Вампирът се усмихна.

— Какво? — попитах аз.

— Никога не съм виждал някой да се отнася към чая си с такова внимание и към най-малката подробност.

— Значи не си прекарал много време със сериозните любители на чай. Най-важното е да прецениш колко е силен, преди да добавиш захарта и млякото. — Димящата му чаша стоеше недокосната пред него. — Доколкото виждам, ти предпочиташ да го пиеш чист.

— Чаят не е моето питие — каза той с леко отпаднал глас.

— А кое е твоето питие? — В мига, в който произнесох въпроса, вече исках да си върна думите обратно. Развеселеното му изражение веднага се смени с ясно изразен гняв.

— Трябва ли да ме питаш? — процеди той унищожително. — Дори човешките същества знаят отговора на този въпрос.

— Извинявай. Не биваше. — Стиснах дръжката на чашата и се опитах да се успокоя.

— Не, не биваше.

Пиех си чая мълчаливо. И двамата вдигнахме глави, когато Стеф се приближи с табла с препечен хляб и чиния с яйца и бекон.

— Според мама имате нужда от зеленчуци — обясни Стеф, когато видя как очите ми се разшириха при гледката на купчината пържени гъби и домати, придружаваща закуската ми. — Каза, че сте бледа като смъртта.

— Благодаря! — отвърнах. Но критиката на Мери не повлия никак на одобрението ми към допълнителната храна.

Стеф се усмихна широко, а Клермон ме възнагради с лека усмивка, когато взех вилицата и се заех със закуската си.

Всичко беше топло и ароматно, хрупкаво на повърхността и топящо се и крехко в средата. След като утолих глада си, атакувах таблата с филийките. Взех първото триъгълниче и го намазах с масло. Вампирът ме гледаше как се храня със същото внимание, с което ме бе наблюдавал как приготвям чая си.

— И защо си мълчим? — осмелих се да попитам аз и захапах филията, за да го задължа да отговори.

— Защо история? — Прозвуча дружелюбно, но нямаше да се даде така лесно.

— Първо ти.

— Предполагам, че ми е нужно да знам защо съм на тази земя — каза той, забил поглед в масата. Опитваше се да построи някаква нестабилна конструкция от захарницата и опаковки от подсладител.

Вледених се, когато забелязах приликата между неговото обяснение и това, което Агата ми бе разказала предния ден за Ашмол.

— Този въпрос е за философите, не за учените. — Облизах капка масло от пръста си, за да прикрия объркването си.

Изведнъж в очите му отново проблесна гняв.

— Нали не вярваш, че на учените не им пука защо сме тук?

— Те се интересуват от въпроса „защо“ — съгласих се аз, като го държах внимателно под око. Внезапните промени в настроението му бяха плашещи. — Но като че ли в момента ги вълнува само „как“ — как работи тялото, как се движат планетите.

Клермон изсумтя.

— Не и добрите учени. — Хората зад него станаха да си ходят и той се стегна, готов да скочи, ако се втурнат към масата.

— А ти си добър учен.

Остави оценката ми без коментар.

— Някой ден ще трябва да ми обясниш връзката между неврологията, изследванията на ДНК, поведението на животните и еволюцията. На пръв поглед нямат много общо. — Отхапах пак от препечената филийка.

Лявата вежда на Клермон се повдигна.

— Виждам, че си направила справка с научните списания — подхвърли той рязко.

Свих рамене.

— Ти имаше нечестно предимство. Знаеше всичко за работата ми. Просто изравних резултата.

Той промърмори нещо под носа си, което ми прозвуча на френски.

— Имах много време за размисъл — заговори с равен тон на английски, като прибави към замъка, който строеше, още една опаковка от подсладител. — Няма връзка между тях.

— Лъжец — казах тихо.

Никак не се изненадах, че обвинението ми разгневи Клермон, но бързината, с която се сменяха настроенията му, продължаваше да ме учудва. Това ми напомни, че закусвах със същество, което можеше да бъде смъртоносно.

— Тогава ми кажи каква е връзката — поиска той през стиснати зъби.

— Не съм много сигурна — започнах замислено. — Нещо ги свързва, нещо, което обединява изследователските ти интереси и им придава смисъл. Единственото друго обяснение е, че си интелектуална пеперудка — което е нелепо, като се има предвид колко високо те ценят. Или пък лесно се отегчаваш. На пръв поглед не си способен да изпиташ интелектуална досада. А всъщност е точно обратното.

Клермон се взира в мен, докато мълчанието стана неудобно. Стомахът ми започваше да се задъхва от количеството храна, което очаквах от него да смели. Налях си още чай и му сипах захар и мляко, докато чаках вампира да отговори.

— За вещица си много наблюдателна. — В погледа му се четеше завистливо възхищение.

— Вампирите не са единствените същества, способни да ловуват, Матю.

— Така е. Всички преследваме нещо, нали, Даяна? — Произнесе името ми провлачено. — Сега е мой ред. Защо история?

— Не отговори на всичките ми въпроси. — А дори още не му бях задала най-важния.

Той поклати категорично глава и аз пренасочих енергията си от измъкване на информация към собствената си защита от набезите на Клермон.

— Отначало ми харесваше подредеността й. — Гласът ми прозвуча изненадващо предпазливо. — Миналото изглеждаше толкова предсказуемо, няма никакви изненади в това, което вече се е случило.

— Говориш като човек, който не е бил свидетел — вметна мрачно вампирът.

Изсмях се.

— Това бързо ми стана ясно. Но отначало така ми изглеждаше. Професорите в Оксфорд представят историята като подреден разказ с начало, среда и край. Всичко изглежда логично и неизбежно. Зарибих се и ето ме. Никоя друга дисциплина не ме интересува. Станах историк и никога не съм съжалявала за решението си.

— Дори след като проумя, че човешките същества от миналото и настоящето не постъпват според логиката?

— Историята стана още по-голямо предизвикателство, когато престана да бъде подредена. Всеки път, когато взимам в ръце книга или документ от миналото, влизам в схватка с хора, живели преди стотици години. Те имат своите тайни и мании — все неща, които не могат или не искат да разкрият. Моята работа е да ги разбуля и обясня.

— Ами ако не успееш? Ако не подлежат на обяснение?

— Това никога не ми се е случвало — отвърнах, след като помислих над въпроса му. — Поне така ми се струва. От теб се иска само да си добър слушател. Никой не желае да крие тайни в себе си, дори и мъртвите. Хората оставят сламки навсякъде и ако внимаваш, можеш да подредиш мозайката.

— Значи за теб да си историк е като да си детектив — отбеляза той.

— Да. Но с много по-малки залози. — Облегнах се назад, мислейки си, че разпитът е приключил.

— Но защо история на науката? — продължи той.

— Предизвикателството на великите умове! — Опитах се да не звуча лицемерно и да не повишавам гласа си в края на изречението, все едно задавам въпрос, но се провалих и в двете.

Клермон наведе глава и започна бавно да разглобява замъка, който бе построил.

Здравият разум ми подсказваше да си мълча, но възлите на собствените ми тайни започнаха да се разхлабват.

— Исках да разбера защо хората са създали мироглед, в който има толкова малко магия — добавих изведнъж. — Да проумея как са успели да убедят сами себе си, че магията не е от значение.

Хладните сиви очи на вампира се впиха в моите.

— И разбра ли?

— И да, и не. — Поколебах се. — Разбрах логиката им, видях как хиляди експериментални учени са се опитали да погубят вярата, че светът е необяснимо и магическо място. Но в крайна сметка не са успели. Магията така и не е била унищожена. Тя тихо е очаквала хората да се завърнат при нея, когато открият, че науката не им е достатъчна.

— И така стигаме до алхимията — каза той.

— Не — възразих аз. — Алхимията е една от най-ранните форми на експериментална наука.

— Може би. Но нали не вярваш, че в алхимията няма никаква магия? — Матю звучеше убедително. — Чел съм трудовете ти. Дори и ти не можеш да избягаш напълно от нея.

— Значи е наука, примесена с магия. Или магия, примесена с наука, ако предпочиташ.

— А ти кое предпочиташ?

— Не съм сигурна — отвърнах отбранително.

— Благодаря. — По погледа му ми стана ясно, че разбира колко ми е трудно да говоря за това.

— За нищо. Или поне така си мисля. — Отметнах косата от очите си, чувствах се малко разтреперана. — Може ли да те питам още нещо? — Изглеждаше нащрек, но въпреки това кимна.

— Защо се интересуваш от изследването ми за алхимията?

За малко да не ми отговори, да пренебрегне въпроса ми, но после размисли. Бях му издала тайна. Беше негов ред.

— Алхимиците също са искала да разберат защо сме на този свят. — Клермон казваше истината, знаех го, но въпреки това продължавах да не разбирам интереса му към Ашмол. Той си погледна часовника. — Ако си приключила, трябва да се връщам в колежа. А ти сигурно ще искаш да си облечеш нещо по-топло, преди да отидеш в библиотеката.

— Имам нужда най-вече от душ. — Станах и се протегнах, разкърших врата си в опит да премахна постоянното схващане. — Довечера трябва да отида на йога. Прекалено дълго седя зад бюро.

Очите на вампира светнаха.

— Занимаваш се с йога?

— Не мога да живея без нея — отвърнах. — Обичам движенията и медитацията.

— Не съм изненадан — каза той. — Точно така и гребеш — комбинация от раздвижване и медитация.

Страните ми пламнаха. Беше ме наблюдавал точно толкова внимателно в лодката, колкото и в библиотеката.

Клермон остави банкнота от двайсет лири на масата и махна на Мери. Тя също му махна. Той докосна леко лакътя ми и ме поведе между масите, по които седяха няколкото останали клиенти.

— При кого ходиш на йога? — попита той, след като отвори вратата на колата и ми помогна да се настаня.

— Ходя в школата на Хай стрийт. Още не съм намерила учител, когото да харесвам, но ми е близо, а пък и когато си на зор, не можеш да избираш. — В Ню Хейвън имаше няколко школи по йога, но Оксфорд изоставаше.

Вампирът седна в колата, включи двигателя и уверено даде на заден в близката пресечка, преди да обърне към града.

— Там няма да намериш групата, която ти трябва — заяви той уверено.

— И ти ли се занимаваш с йога? — Бях запленена от представата за едрото му тяло, което се извива в сложни асани.

— Понякога — отвърна той. — Ако искаш утре да дойдеш с мен на йога, мога да те взема от Хертфорд в шест. Довечера ще се наложи да се задоволиш с местната школа, но утре те очаква хубаво раздвижване.

— Къде е твоята школа? Мога да се обадя да видя дали нямат занимания тази вечер.

Клермон поклати глава.

— Нямат. Само в понеделник, сряда, петък и неделя вечер.

— О! — възкликнах разочаровано. — И как е там?

— Ще видиш. Дълго е за разправяне. — Опитваше се да не се усмихва.

Не усетих как стигнахме до моята сграда. Фред изви врат, за да види кой се мотае пред вратата, видя пропуска от болницата и излезе да види какво става.

Клермон ми отвори вратата. Когато излязох, махнах на Фред и протегнах ръка.

— Закуската ми хареса. Благодаря за чая и компанията.

— За мен беше удоволствие — каза той. — Ще се видим в библиотеката.

Фред подсвирна, когато Клермон потегли.

— Хубава кола, д-р Бишъп. Приятел ли ви е? — Работата му бе да знае възможно най-много за случващото се в колежа, както заради сигурността, така и заради безсрамното си любопитство, което беше част от длъжностната характеристика на портиера.

— Може и така да се каже — отвърнах замислено.

Когато се качих в квартирата си, извадих плика с паспорта си и взех десетдоларова банкнота от запасите от американска валута. Трябваха ми десет минути, за да намеря плик. Пъхнах банкнотата, без да добавя бележка, адресирах плика до Крис, написах с главни букви „Въздушна поща“ и залепих необходимата марка в горния ъгъл.

Крис нямаше никога да ме остави да забравя, че съм изгубила този облог. Никога.