Аз, вещицата

4.

Събудих се след четири часа върху завивките си, стиснала телефона. В някакъв момент бях изритала десния си пантоф и кракът ми бе увиснал през ръба на леглото. Погледнах часовника и простенах. Нямаше време за обичайната ми разходка до гората, нито дори за крос.

Съкратих утринния си ритуал, взех душ и изпих чаша горещ чай, докато си сушах косата. Тя беше сламеноруса и напълно неуправляема, не се поддаваше на опитите ми да я среша. Като повечето вещици и аз имах проблем да накарам дългите ми до раменете коси да придобият приличен вид. Сара винеше за това потиснатите магически способности и ме уверяваше, че редовното възползване от дарбата ми ще разреди статичното електричество и ще направи косата ми по-послушна.

Измих си зъбите, надянах чифт джинси, чиста бяла блуза и черно сако. Движенията ми бяха привични, това бе обичайният ми стил, но днес се чувствах някак си некомфортно. Подръпнах сакото, за да видя дали няма да прилепне по-добре, но не биваше да имам такива високи очаквания от евтината дреха.

Погледнах се в огледалото, оттам в мен се взираше лицето на майка ми. Вече не помнех кога започнах толкова много да приличам на нея. Може би по някое време в колежа? Никой не го бе коментирал, докато не се върнах у дома за Деня на благодарността в първи курс. Оттогава това бяха първите думи към мен на всички, които познаваха Ребека Бишъп.

Тази сутрин видях в огледалото, че лицето ми е бледо от недоспиване. Заради това луничките ми — които бях наследила от баща си — изпъкваха тревожно, а тъмните кръгове под очите ми ги правеха да изглеждат по-светли от обичайното. От умора носът ми се бе издължил, а брадичката изпъкваше. Спомних си безупречния професор Клермон и се почудих как ли изглежда той, когато сутрин отвори очи. Може би също толкова идеален колкото и предната вечер, звярът му със звяр, помислих си аз. Смръщих се срещу отражението си.

На вратата се спрях и огледах квартирата си. Нещо ме глождеше — дали не бях забравила за среща или за краен срок? Пропусках нещо важно. Тревогата ме присви под лъжичката за малко, но после се отпуснах. След като си прегледах бележника с ангажиментите и пощата на бюрото, реших, че просто съм гладна, и тръгнах надолу по стълбите. Милите дами в столовата ми предложиха препечена филийка. Помнеха ме от времето, когато си пишех доктората, и продължаваха да ме тъпчат с яйчен крем и ябълков пай винаги, когато им се сторех притеснена.

Докато дъвчех филийката и крачех по паветата на Ню Колидж Лейн, вече започвах да си мисля, че предната вечер е била просто сън. Косата ми полепна по тила, а дъхът ми се виждаше ясно в мразовития въздух. Сутрин Оксфорд беше олицетворение на нормалността — спрели пред кафенетата камиони, мирис на препечено кафе, влажни павета и свежи слънчеви лъчи, които се спускаха косо през мъглата. Не приличаше на място, в което биха се заселили вампири.

Библиотекарят със синьо сако премина през обичайния си ритуал, разгледа внимателно читателската ми карта, сякаш ме виждаше за първи път и аз бях опасен крадец на книги. Най-накрая ми махна да влизам. Извадих от чантата си компютъра, портмонето и записките си, оставих я в нишата до вратата и се отправих по извитите дървени стълби към третия етаж.

Миризмата в библиотеката винаги ми повдигаше духа — онази странна комбинация от дъх на старинен камък, прах, дървеници, хартия и пергаменти. Слънчевите лъчи се процеждаха през прозорците на стълбищните площадки, осветяваха летящите във въздуха прашинки и хвърляха отблясъци по древните стени. Грееха и върху смачканите листове с разписанията на лекциите за последния семестър. Скоро щяха да бъдат поставени и новите обяви, само след дни портите щяха да се отворят и през тях да нахлуят талази студенти, които да нарушат спокойствието на града.

Тананиках си тихичко, кимнах на бюстовете на Томас Бодли и крал Чарлз I от двете страни на входа към „Херцог Хъмфри“ и бутнах летящите врати, зад които се намираше гишето за поръчки.

— Днес трябва да го настаним в „Селдън Енд“ — каза главният библиотекар с леко раздразнение.

Библиотеката бе отворена само от няколко минути, но господин Джонсън и неговите подчинени бяха вече на линия. Бях виждала подобно притеснение само когато очакваха много видни учени.

— Вече даде поръчките си и чака. — Непознатата библиотекарка от вчера се намръщи срещу мен и оправи купчината книги в ръцете си.

— И тези са за него. Поръча ги от читалнята на новата Бодлианска библиотека.

Там държаха книгите от Източна Азия. Не беше моята област и бързо загубих интерес.

— Занеси му засега тези и му кажи, че ще му предоставим ръкописите до час. — Главният библиотекар изглеждаше притеснен, докато влизаше обратно в кабинета си.

Шон извъртя очи към тавана, когато се приближих към него.

— Здрасти, Даяна. Ще вземеш ли ръкописите, които запази?

— Благодаря — прошепнах аз, нямах търпение да се заровя в купчинката книги, която ме очакваше. — Голям ден, а?

— Очевидно — подхвърли той кисело, преди да влезе в заключената клетка, в която държаха запазените от предния ден томове. Върна се с моите поръчки. — Заповядай. Номер на мястото?

— А4. — Винаги сядах там, в далечния югоизточен ъгъл на „Селдън Енд“, където естествената светлина беше най-добра.

Господин Джонсън се затътри към мен.

— А, д-р Бишъп, настанихме професор Клермон на А3. Сигурно ще предпочетете да седнете на А1 или А6. — Пристъпи нервно от крак на крак, оправи очилата си и премигна иззад дебелите стъкла.

Аз го зяпнах като окаменяла.

— Професор Клермон!?

— Да. Той ще работи с книжата на Нийдъм и поиска да седне някъде, където има добра светлина и достатъчно място.

— Джоузеф Нийдъм, синологът? — Усетих със слънчевия си сплит как кръвта ми започва да кипи.

— Да. Той също така е бил и биохимик, разбира се, затова и професор Клермон се интересува от него — обясни господин Джонсън, който с всеки миг изглеждаше все по-раздразнен. — Искате ли да седнете на А1?

— Предпочитам А6. — Перспективата да седна до вампир, дори с празно място между нас, ми изглеждаше силно притеснителна. Беше немислимо да се настаня на А4. Как бих могла да се съсредоточа, ако се чудя къде са насочени странните му очи? Ако бюрата в средновековната секция бяха по-удобни, щях да се паркирам под една от страховитите фигури на водоливника край тесните й прозорци и да се изложа на явната неприязън на Джилиан Чембърлейн.

— Прекрасно. Благодаря ви за разбирането. — Господин Джонсън въздъхна с облекчение.

Присвих очи, когато влязох в осветения „Селдън Енд“. Клермон изглеждаше безупречно и бе напълно спокоен, бледата му кожа контрастираше на тъмната му коса. Този път носеше черен пуловер с остро деколте и дребни зелени шарки, леко повдигнат на тила. Надникнах под бюрото и видях графитеносиви панталони, чорапи в същия цвят и черни обувки, които със сигурност струваха повече от целия ми гардероб на средностатистически научен работник.

Чувството ми за безпокойство се завърна. Какво диреше Клермон в библиотеката? Защо не си беше в лабораторията?

Без да полагам никакви усилия да крача безшумно, тръгнах право към вампира. Клермон седеше по диагонал спрямо мен в далечния ъгъл на помещението и не спираше да чете, сякаш не забелязваше приближаването ми. Хвърлих чантата и ръкописите си на работното място, обозначено с А5, за да очертая границите на територията си.

Той вдигна поглед и веждите му се извиха в знак на изненада.

— Д-р Бишъп. Добро утро.

— Професор Клермон. — Хрумна ми, че сигурно е дочул всичко казано за него на входа на читалнята, защото имаше слух на прилеп. Отказвах да срещна погледа му. Започнах да вадя вещи от чантата и да строя малка крепостна стена от канцеларски принадлежности на бюрото между мен и вампира. Клермон ме наблюдаваше, докато строителните ми материали свършиха, след това свъси вежди съсредоточено и продължи да чете.

Извадих кабела на компютъра си и се мушнах под писалището, за да го включа в контакта. Когато се изправих, той продължаваше да чете, но едвам сдържаше усмивката си.

— Щеше да ти е по-добре в северния край — промърморих аз под носа си и започнах да ровя за списъка с ръкописите.

Клермон вдигна поглед. Разширените му зеници правеха очите му да изглеждат тъмни.

— Притеснявам ли ви, д-р Бишъп?

— Разбира се, че не — отвърнах веднага и внезапно гърлото ми се сви от силната миризма на карамфил, която излезе от устата му заедно с думите. — Но съм учудена, че намирате южното изложение за удобно.

— Нали не вярвате на всичко, което четете? — Едната гъста черна вежда се вдигна и се изви като въпросителна.

— Ако ме питате дали очаквам да избухнете в пламъци, щом ви докосне слънчев лъч, отговорът е не. — Вампирите не се подпалваха от дневната светлина, нито имаха дълги кучешки зъби. Това бяха митове, измислени от хората. — Но и никога не съм срещала… някой като вас, който обича да се припича на слънце.

Клермон остана неподвижен, но можех да се закълна, че се опитва да потисне смеха си.

— И колко опит от първа ръка с „някой като мен“ имате, д-р Бишъп?

Откъде знаеше, че нямам много опит с вампири? Тези същества имаха изключително развити сетива, но не притежаваха свръхестествени способности, не можеха да четат мисли и да предсказват. Тези качества бяха запазени за вещиците, а в редки случаи можеха да се развият и у демоните. Такъв бе природният ред, или поне така ми обясняваше леля ми, когато не можех да заспя от страх, че някой вампир ще ми открадне мислите и ще отлети с тях през прозореца.

Погледнах го по-внимателно.

— Струва ми се, професор Клермон, че дългогодишният опит няма как да ми каже това, което имам нужда да знам точно сега.

— С радост ще отговоря на въпросите ви, стига да мога — заяви той, затвори книгата си и я остави на бюрото. Чакаше с търпението на учител пред враждебен, но не много умен ученик.

— Какво точно искате?

Клермон се облегна назад в стола си и скръсти спокойно ръце.

— Искам да проуча трудовете на д-р Нийдъм и еволюцията на идеите за морфогенезата.

— Морфогенезата?

— Промените в ембрионалните клетки, които водят до диференциация…

— Знам какво е морфогенеза, професор Клермон. Не това ме учуди.

Устните му потрепнаха. Скръстих защитно ръцете си пред гърдите.

— Разбирам. — Преплете дългите си пръсти и подпря лакти на страничните облегалки. — Снощи дойдох в библиотеката на Бодли, за да поръчам някои ръкописи. Влязох и реших да поогледам. Обичам да знам къде се намирам, не прекарвам много време тук. И тогава ви видях в галерията. А това, на което станах свидетел, след като ви зърнах, беше малко неочаквано. — Устните му отново потрепнаха.

Изчервих се, като си спомних как използвах магия, за да взема книгата. И се опитах да не позволя да бъда обезоръжена от старомодното му „библиотеката на Бодли“, макар да не успях съвсем.

Внимавай, Даяна, предупредих се сама. Той се опитва да те очарова.

— Значи става въпрос за странно стечение на обстоятелствата, чиято кулминация е мигът, в който вампир и вещица сядат един до друг и започват да изучават ръкописи като обикновени читатели?

— Не вярвам някой, направил си труда да ме разгледа по-внимателно, да ме сметне за обикновен. — Тихият глас на Клермон се снижи до подигравателен шепот и той се наведе напред. — Но да, става въпрос за странно стечение на обстоятелствата, ако така ви е по-лесно.

— Мислех, че учените вече не вярват в съвпаденията.

Той тихо се засмя.

— Все някой трябва да вярва в тях.

Клермон не откъсваше поглед от мен, което беше крайно изнервящо. Библиотекарката добута до лакътя на вампира старата дървена количка, по чиито лавици бяха спретнато подредени сиви кутии с ръкописи.

Вампирът отмести очи от лицето ми.

— Благодаря, Валъри. Оценявам помощта ти.

— Моля ви, професор Клермон — каза Валъри, впила трескав поглед в него, и се изчерви. Вампирът успя да я очарова само с едно „благодаря“. Изсумтях. — Кажете ни, ако имате нужда от нещо друго — довърши тя и се върна на работното си място до входа.

Клермон взе първата кутия, развърза връзките с дългите си пръсти и погледна към мен.

— Не бих искал да преча на работата ви.

Матю Клермон поведе в резултата. Достатъчно дълго бях контактувала с колеги учени, за да разпозная знаците и да знам, че всяка следваща реплика от моя страна само ще влоши нещата. Отворих компютъра си, натиснах копчето за включване по-силно, отколкото беше необходимо, и взех първия от моите ръкописи. След като отворих кутията, поставих подвързаното с кожа съдържание на стойката пред себе си.

През следващите час и половина прочетох първите страници поне трийсет пъти. Започнах от началото, четях познатите ми стихове, приписвани на Джордж Рипли, които обещаваха да разкрият тайните на философския камък. След изненадите тази сутрин обясненията как да получим Зелен лъв и Черен дракон2 и да забъркаме мистична кръв от химикали ми се струваха по-неясни отвсякога.

А в същото време Клермон успя да отметне поразително количество работа. Изписваше с бързи движения листа със своя автоматичен молив „Монблан“. След това обръщаше нова страница със силно шумолене, което ме караше да стискам здраво зъби, и започваше отново.

Господин Джонсън минаваше от време на време през читалнята, за да се увери, че никой не поврежда книгите. Вампирът не спираше да пише. Поглеждах и към двамата с гняв и ненавист.

В 10:45 усетих познатото изтръпване и в „Селдън Енд“ се втурна Джилиан Чембърлейн. Отправи се към мен — без съмнение, за да ми разкаже колко добре е прекарала на честването на Мабон. Но видя вампира и изпусна чантата си, пълна с листа и моливи. Той вдигна очи и се взря в нея, а тя се изниза обратно към средновековното крило.

В 11:10 усетих притискане като от целувка по врата си. Беше обърканият пристрастен към кофеина демон от музикалната читалня. Навиваше непрекъснато на пръстите си кабела на бели пластмасови слушалки, след това го оставяше да се развие към пода, повлечен от тежестта им. Демонът ме видя, кимна на Матю и седна на един от компютрите в центъра на помещението. На монитора му бе залепена бележка: „Не работи. Повикан е техник“. Демонът остана зад него няколко часа, като непрекъснато поглеждаше през рамо, а след това вдигаше очи към тавана, сякаш се опитваше да осмисли къде се намира и как се е озовал там.

Върнах вниманието си на Джордж Рипли и усетих студения поглед на Клермон върху темето си.

В 11:40 почувствах ледено докосване между лопатките на гърба си.

Това беше капката, която преля чашата. Сара все казваше, че само едно от всеки десет същества е свръхестествено, но тази сутрин в секцията „Херцог Хъмфри“ свръхестествените бяха пет пъти повече от обикновените хора. Откъде се бяха взели?

Станах рязко, извърнах се и стреснах млад пълничък вампир с цял наръч средновековни документи в ръце. Той се опитваше да седне на стол, който бе прекалено малък за него. Нададе тих вик от внезапното неочаквано внимание. Когато зърна Клермон, пребледня повече, отколкото си мислех, че е възможно за вампир. Кимна извинително и се оттегли в тъмните дълбини на библиотеката.

Следобед още няколко човешки и три свръхестествени същества влязоха в „Селдън Енд“.

Две непознати вампирки, които по всичко личеше, че бяха сестри, се плъзнаха покрай Клермон и се спряха пред лавиците с книги по местна история под прозореца. Избираха посветените на първите поселища в Бедфордшър и Дорсет и си водеха записки в един и същ бележник. Едната прошепна нещо и Клермон така бързо извърна глава, че ако беше човек, вратът му щеше да се скърши. Просъска тихо, от което на мен ми настръхнаха косъмчетата по тила. Двете се спогледаха и изчезнаха така бързо, както се бяха появили.

Третото свръхестествено същество беше възрастен мъж. Застана под ярката слънчева светлина и се взря трескаво в прозорците от оловно стъкло, след това се обърна към мен. Облеклото му бе типично за академичните типове — кафяво туидено сако с кадифени кръпки на лактите, кадифени джинси в крещящ зелен нюанс и памучна риза, закопчана догоре, с петна от мастило на предния джоб. И тъкмо да го определя като поредния оксфордски учен, когато усетих познатото изтръпване, което ми подсказа, че е вещер. Но не ми бе познат, затова се върнах обратно към работата си.

Ала лекият натиск на тила ми правеше невъзможно по-нататъшното четене. Напрежението се разпростря към ушите, стана по-силно и обви и челото ми. Стомахът ми панически се сви. Това не беше вече безмълвен поздрав, а заплаха. Защо себеподобен ме заплашваше?

Вещерът тръгна небрежно към бюрото ми. Докато се приближаваше, чух шепот в пулсиращия си череп. Беше едвам доловим и не можех да различа думите. Бях сигурна, че идва от вещера, но кой, по дяволите, бе той?

Дишането ми стана повърхностно. Разкарай ми се от главата, казах аз настойчиво, макар и без глас, и докоснах челото си.

Клермон се придвижи толкова бързо, че изобщо не го видях как преминава покрай бюрата. След миг вече стоеше до мен, едната му ръка бе подпряна на облегалката на стола ми, а другата постави на бюрото пред мен. Широките му рамене се бяха надвесили над мен като крилата на сокол, който си брани плячката.

— Добре ли сте? — попита той.

— Нищо ми няма — отвърнах с треперещ глас, напълно объркана за причината вампирът да ме брани от вещера.

Читателка от галерията над нас изви шия, за да види за какво е цялото суетене. Изправи се и смръщи чело. Двама вещери и вампир нямаше как да останат незабелязани от човешко същество.

— Оставете ме на мира. Хората ни забелязаха — казах през стиснати зъби.

Клермон се изправи в цял ръст, но остана с гръб към вещера и стоеше между нас като ангел-отмъстител.

— О, обърках се — промърмори вещерът зад Клермон. — Помислих, че това място е свободно. Извинете. — Тихите му стъпки отекнаха в далечината и натискът върху главата ми постепенно намаля.

Хладен бриз се вдигна във въздуха, когато студената ръка на вампира се пресегна към раменете ми, спря се, а после се върна обратно на облегалката. Клермон се приведе.

— Изглеждате ми доста бледа — каза той тихо и меко. — Искате ли да ви изпратя до вас?

— Не — поклатих глава с надеждата да си седне на мястото и да ме остави да си възвърна самообладанието.

— Д-р Бишъп, наистина смятам, че трябва да ми позволите да ви изпратя до вас.

— Не! — Гласът ми прозвуча по-силно, отколкото възнамерявах. Снижих го до шепот. — Нямам никакво намерение да си тръгвам от библиотеката, още по-малко да ви позволя да ме изпратите вие или който и да е друг.

Лицето на Клермон се озова смущаващо близо до моето. Той пое бавно дъх и отново усетих силната миризма на канела и карамфил. Нещо в погледа ми го убеди, че говоря сериозно, и се отдръпна. Стисна ядосано устни и се върна на мястото си.

Прекарахме остатъка от следобеда в напрегнато примирие. Опитах се да премина на втората кола от ръкописа си, а Клермон прелистваше страниците и записките си съсредоточен като съдия, който трябва да вземе решение за смъртна присъда.

Към три часа усетих, че нервите ми са опънати до скъсване и повече не мога да се концентрирам. Денят ми бе провален.

Събрах пръснатите си вещи и върнах ръкописа в кутията.

Клермон вдигна поглед.

— Прибирате ли се, д-р Бишъп? — Гласът му прозвуча добронамерено, но очите му блестяха.

— Да — отвърнах троснато аз.

Лицето на вампира стана безизразно, но съсредоточено.

Всички в читалнята ме проследиха с поглед, докато излизах — заплашителният вещер, Джилиан, вампирът, дори демонът. Библиотекарят на гишето за връщане на книги от следобедната смяна ми бе непознат, защото никога не си бях тръгвала по това време на деня. Господин Джонсън бутна леко стола си назад, видя, че съм аз, и погледна изненадано часовника си.

Бутнах стъклените врати на библиотеката, излязох на полянката отпред и поех жадно свеж въздух. Но свежият въздух нямаше да ми стигне, за да поправя злото на този ден.

След петнайсет минути вече бях облечена с клин до коленете, избеляла фланела на клуба по гребане на „Ню Колидж“ и дебел пуловер. Обух си маратонките и се отправих бегом към реката.

Когато стигнах до брега, част от напрежението ми се бе уталожило. „Отравяне с адреналин“, така наричаше един от лекарите ми тези пристъпи на тревожност, които ме тормозеха от детството. Медиците твърдяха, че поради причини, които те не могат да проумеят напълно, тялото ми си мисли, че е в непрекъсната опасност. Един от специалистите, при които леля ме заведе на консултация, каза, че това са остатъци от времената, в които хората са били ловци. Според него съм щяла да се оправя, щом си прочистя кръвта от адреналина, а това можело да стане, като потичам както уплашена антилопа бяга от лъв.

За лош късмет на този лекар бях ходила като дете с родителите си в Серенгети и бях виждала такова преследване. Антилопата изгуби битката. И това ми бе направило страхотно впечатление.

После опитах да си помогна с лекарства и медитация, но нищо не се бореше така успешно с паниката както физическата активност. В Оксфорд всяка сутрин гребях, преди студентските екипажи да пренаселят тясната река. Но учебната година още не бе започнала и във водата нямаше никого.

Обувките ми скърцаха по чакълените пътеки, които водеха към хангарите. Махнах на Пийт, техника, който се разхождаше с гаечен ключ и масльонка в ръце и се опитваше да оправи това, което студентите бяха повредили по време на тренировки. Спрях се до седмия хангар и се приведох, за да си почина, преди да взема ключа, скрит над външната лампа, и да отключа вратата.

Вътре ме посрещнаха подредените жълто — бели лодки. Имаше големи осемместни за титулярния мъжки екипаж, малко по-малки за жените и най-различни други с по-ниско качество и размери. От носа на една чисто нова, която все още не бе пускана на вода, висеше бележка, която осведомяваше всички посетители, че: Никой няма право да взима „Жената на френския лейтенант“ без разрешението на президента на клуба по гребане на „Ню Колидж“. Името на лодката беше прясно изписано отстрани с викториански шрифт в памет на някогашния студент, създател на образа3.

В дъното на хангара имаше седемметрова лодка, поставена на скоби на височината на кръста. Бог да поживи Пийт, помислих си аз, че е оставил скула на пода. На седалката му имаше бележка: „Тренировките започват следващия понеделник. Лодката ще бъде върната на стойката си“.

Изритах маратонките си, взех две гребла от купчината до вратата и ги занесох на кея. След това се върнах за лодката.

Пуснах внимателно скула във водата и сложих единия си крак върху седалката му, за да не отплава, докато промушвах греблата в халките. След това ги хванах с една ръка като гигантски клечки за ядене, влязох в лодката и се отблъснах от кея с лявата си ръка. Скулът се понесе по реката.

За мен гребането беше като религия, състоеше се от поредица ритуали и движения, които повтарях, докато изпаднех в състояние на медитация. Започваше се от мига, в който се докоснех до екипировката, но истинската магия се случваше, когато постигнех правилната комбинация от точност, ритъм и сила, която гребането изискваше. Този спорт още от студентските ми години ми носеше спокойствие, каквото нито една друга дейност не можеше.

Потопих греблата във водата и ги плъзнах. Увеличих скоростта, като си помагах при всяко загребване с краката, и усещах съпротивлението на водата при всяко движение. Вятърът бе студен и пронизващ и дрехите ми не можеха да ме предпазят от него.

Когато постигнах идеалния ритъм, ми се стори, че летя. В тези блажени мигове изгубвах представа за време и място, бях само безплътно тяло върху течащата река. Малката ми пъргава лодка пореше водата, а аз се движех в пълна хармония с нея. Затворих очи и се усмихнах, събитията от изминалия ден започнаха да ми се струват незначителни.

Отвъд затворените ми клепачи притъмня и шумът от трафика ми подсказа, че преминавам под моста Донингтън. Излязох пак на слънце от другата страна, отворих очи и в слънчевия си сплит усетих леденото докосване на вампирски поглед.

На моста стоеше някой, дългото му палто се вееше около коленете. Макар да не виждах лицето му, от очертанията на едрата му фигура разбрах, че е Матю Клермон. Отново.

Изругах и за малко да изпусна едното гребло. Наблизо беше градският кей. Изкушавах се от мисълта да изманеврирам непозволено, да пресека реката и да ударя вампира по тила на красивата му глава с каквото намеря подръка. Докато обмислях плана си, забелязах на кея слаба жена, облечена в изцапан с боя гащеризон. Пушеше цигара и говореше по мобилния си телефон.

Това не бе типична гледка за хангарите на Оксфорд.

Тя вдигна очи и погледът й прогори кожата ми. Демон. Усмихна се като вълчица и каза нещо в телефона си.

Ставаше прекалено странно. Първо Клермон, после пък цели стада свръхестествени същества се появяваха навсякъде, където бе той. Зарязах плана и съсредоточих усилията си в гребането.

Поех отново срещу течението, но спокойствието от физическата активност се бе изпарило. Когато минах покрай таверната „Изида“, забелязах Клермон да стои до една от масите. Бе успял да се придвижи от моста Донингтън до тук пеша по-бързо от мен, която бях в състезателна лодка.

Натиснах греблата и ги вдигнах на половин метър над водата като криле на огромна птица, след това се плъзнах право към паянтовия дървен кей на таверната. Докато изляза на сушата, Клермон бе прекосил петте метра трева между нас. Кеят се огъна под тежестта му и лодката потрепна.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — попитах аз, излязох от лодката и тръгнах по дървените дъски към вампира. Дишах тежко от физическото усилие и бузите ми бяха зачервени. — Да не би вие и приятелите ви да ме преследвате?

Клермон се намръщи.

— Те не са ми приятели, д-р Бишъп.

— Нима? Не съм виждала толкова вампири, вещици и демони на едно място от времето, когато бях на тринайсет и леля ми ме замъкна на езически летен фестивал. Като не са ви приятели, защо непрекъснато се навъртат около вас? — Избърсах чело с опакото на дланта и отметнах влажната си коса от лицето.

— Мили боже — промърмори невярващо вампирът. — Май слуховете ще се окажат верни.

— Какви слухове? — попитах нетърпеливо.

— Вие си мислите, че тези… същества искат да прекарват времето си с мен? — Клермон кипеше от възмущение, но в гласа му като че ли имаше и изненада. — Невероятно.

Свалих дебелия пуловер. Погледът на Клермон се плъзна към шията ми, надолу по голите ми ръце чак до върховете на пръстите. Почувствах се странно, сякаш бях гола в обичайните си дрехи за гребане.

— Да — троснах му се аз. — Живяла съм в Оксфорд. Идвам тук всяка година. Единственото, което този път е различно, сте вие. Откакто се появихте предната вечер, вече съм изхвърлена от мястото си в библиотеката, зяпат ме непознати вампири и демони и ме плашат вещери, които през живота си не съм виждала.

Клермон леко вдигна ръце, сякаш се канеше да ме хване за раменете и да ме разтърси. Макар че не бях никак ниска с ръст от метър и седемдесет, той бе толкова висок, че трябваше да си изкривя врата, за да го погледна в очите. Тъй като си давах сметка колко по-едър и силен е от мен, отстъпих назад и скръстих ръце, като се опитах да се успокоя и да се държа като уверена жена с кариера.

— Те не се интересуват от мен, д-р Бишъп. Интересуват се от вас.

— Защо? Какво биха могли да искат от мен?

— Наистина ли нямате представа защо всички демони, вещици и вампири от Южна Англия ви преследват? — Долових известно неверие в гласа му, а и ме гледаше, сякаш ме виждаше за първи път.

— Не — отрекох, докато гледах как двама мъже пийват бира на близката маса. За мой късмет бяха потънали в разговор. — В Оксфорд не правя нищо друго, освен да чета в библиотеката, да греба по реката и да се готвя за конференцията. Не вдигам шум около себе си. Винаги е било така. Няма причина тези същества да ми обръщат толкова много внимание.

— Помисли, Даяна — настоя Клермон. Когато ми заговори на „ти“, през мен премина емоция, която не беше страх. — Какво четеше?

Клепачите му се спуснаха над странните очи, но не и преди да забележа жадния му поглед.

Лелите ми ме предупредиха, че Матю Клермон иска нещо от мен. Оказаха се прави.

Той отново втренчи в мен неестествените си черни, обградени със сиво очи.

— Преследват те, защото смятат, че си намерила нещо, изгубено преди много години — каза той неохотно. — Искат си го обратно и мислят, че ти ще им го дадеш.

Припомних си кои ръкописи съм чела през последните няколко дни. Сърцето ми се сви. Имаше само един вероятен кандидат за подобно внимание.

— Щом не са ви приятели, откъде знаете какво искат от мен?

— Чувам разни неща, д-р Бишъп. Имам добър слух — отбеляза той спокойно, като се върна към характерната си насмешлива любезност. — Освен това съм доста наблюдателен. На концерт в неделя вечерта две вещици говореха за някаква американка — тяхна посестрима — която намерила в библиотеката на Бодли книга, смятана за изгубена. Оттогава започнах да забелязвам много нови лица в Оксфорд, а това ме прави неспокоен.

— Мабон е. Празникът обяснява присъствието на вещиците в Оксфорд. — Опитах се да звуча спокойно като него, въпреки че той не бе отговорил на последния ми въпрос.

Клермон се усмихна саркастично и поклати глава:

— Не, не е заради равноденствието. А заради ръкописа.

— Какво знаете за Ашмол? — попитах тихо.

— По-малко от вас — каза Клермон, като присви очи, докато не се превърнаха в две цепки. Така още повече заприлича на голям хищен звяр. — Никога не съм виждал тома. Вие го държахте в ръцете си. Къде е той сега, д-р Бишъп? Нали не сте проявили глупостта да го оставите в жилището си?

Бях като ударена от гръм.

— Мислите, че съм го откраднала? От Бодлианската библиотека? Как си позволявате дори да предполагате такова нещо?

— Не беше у вас в понеделник вечерта — изтъкна той. — А и днес не бе на бюрото ви.

— Наистина сте наблюдателен — отбелязах язвително. — Щом сте видели всичко това от мястото, на което седяхте. Върнах книгата в петък, щом искате да знаете. — Хрумна ми със закъснение, че може да е ровил в нещата на бюрото ми. — Какво му е толкова специалното на този ръкопис, та ви кара да проучвате работата на колега?

Той премигна леко, но триумфът ми, че съм го хванала да върши нещо толкова нередно, бе помрачен от страх, че вампирът ме следва толкова отблизо.

— Просто любопитство — каза той и оголи зъби. Сара не ме бе подвела, вампирите нямаха дълги кучешки резци.

— Нали не се надявате, че ще ви повярвам?

— Не ми пука дали ми вярвате, д-р Бишъп. Но трябва да внимавате. Тези същества са съвсем сериозни. А пък когато разберат каква необикновена вещица сте… — Клермон поклати глава.

— Какво имате предвид? — И последната капчица кръв се източи от главата ми, от което ми се зави свят.

— Необичайно е в наши дни вещиците да имат толкова… потенциал. — Гласът на Клермон се снижи и завибрира тихо в дъното на гърлото му. — Е, не всеки го вижда, но аз — със сигурност. Излъчва се от вас, когато се съсредоточите. И когато сте гневна. Няма начин демоните в библиотеката да не го забележат, ако вече не са го сторили.

— Благодаря за предупреждението. Но нямам нужда от помощта ви. — Тъкмо се канех да си тръгна, когато ръката му се стрелна, хвана ме над лакътя и ме спря.

— Не бъдете толкова сигурна. Внимавайте. Моля ви. — Клермон се поколеба, идеалните черти на лицето му се изкривиха, личеше си, че в него протича вътрешна борба. — Особено когато пак видите онзи вещер.

Взрях се в ръката, която ме държеше. Клермон ме пусна. Клепачите се спуснаха над очите му.

Гребах бавно и спокойно обратно към хангара, но повтарящите се движения не успяха да разсеят объркването и безпокойството ми. От време на време зървах по някоя тъмна сянка по крайбрежната алея, но нищо друго не привлече вниманието ми, освен хората, които се прибираха на велосипеди от работа или си разхождаха кучетата.

След като върнах лодката и греблата и заключих хангара, тръгнах с умерена стъпка по алеята.

Матю Клермон стоеше от другата страна на реката пред университетския хангар за лодки.

Затичах и когато погледнах през рамо, него вече го нямаше.