Аз, вещицата

14.

Матю ме чакаше пред сградата на колежа в седем и половина, безупречен както винаги, облечен в различни нюанси на сивото. Тъмната му коса бе сресана назад. Стоически търпеше зяпането на портиера, дежурен през уикенда, който ме изпрати с кимване и многозначителното:

— Ще се видим по-късно, д-р Бишъп.

— Наистина предизвикаш покровителствените инстинкти у хората — промърмори Матю, докато минавахме през портата.

— Къде отиваме? — От колата нямаше и следа.

— Ще вечеряме в колежа — отвърна той и посочи надолу към Бодлианската библиотека. Очаквах да ме заведе в Удсток или в апартамент в някоя викторианска сграда в Северен Оксфорд. Не ми бе хрумнало, че може да живее в колежа.

— В приемната, на висока маса? — Почувствах се ужасно зле облечена и подръпнах черната си копринена риза.

Матю отметна глава назад и се разсмя.

— Избягвам приемната доколкото ми е възможно. И със сигурност няма да те подложа на изпитателните погледи на преподавателите.

Завихме към „Радклиф Камера“. Когато подминахме входа на „Хертфорд Колидж“, го хванах под ръка. Имаше един колеж в Оксфорд, който бе прословут с изключително строгото си отношение към протокола.

И също така прочут с блестящите си учени.

— Не ми казвай.

Матю се спря.

— Защо? Какво значение има за кой колеж работя? — Извърна поглед. — Но бих те разбрал, ако предпочиташ да сме сред други хора.

— Не се притеснявам, че ще ме изядеш за вечеря, Матю. Просто никога не съм влизала там. — Към колежа водеха две богато декорирани порти като към Страната на чудесата. Матю изсумтя и ме хвана за ръка, за да не ми позволи да надникна през тях.

— Това е просто множество от хора в няколко стари сгради. — Въпреки че омаловажаваше нещата, нямаше как да забравя, че той е един от около седемдесетте души, които работеха в колеж без студенти. — Освен това отиваме в жилището ми.

Извървяхме останалото разстояние. С всяка стъпка в мрака Матю все повече се отпускаше, като в компания на стар приятел. Минахме през ниска дървена врата, която държеше външния свят далеч от тихото лоно на колежа. В сградата не се виждаше жив човек, освен портиера, нямаше нито студенти, нито докторанти. Беше тихо и пусто, сякаш наистина учените от това място бяха „душите на всички просветени хора, починали в Оксфордския университет“8.

Матю ме погледна със свенлива усмивка.

— Добре дошла в „Ол Соулс“.

„Ол Соулс Колидж“ беше шедьовър на късната готическа архитектура, приличаше на незаконно дете на сватбена торта и на катедрала със своите просторни кули и изящно оформените каменни части. Затаих дъх от удоволствие, нямах думи, поне не и в първите мигове. Но на Матю щеше да му се наложи доста да ми обяснява по-късно.

— Добър вечер, Джеймс — поздрави той портиера, който го погледна през бифокалните очила и му кимна. Матю вдигна ръка. От показалеца му на кожена каишка висеше старинен ключ. — Няма да се бавя.

— Разбира се, професор Клермон.

Матю отново ме хвана за ръка.

— Да вървим. Трябва да продължим обучението ти.

Приличаше на палаво момче, тръгнало на лов за съкровища, когато ме повлече след себе си. Минахме през почерняла от времето врата и Матю светна лампата. Бледата му кожа се открои в сумрака и сега напълно приличаше на вампир.

— Добре, че съм вещица — подразних го аз. — Ако някой обикновен човек те види под тази светлина, ще се уплаши до смърт.

На една стълбищна площадка Матю набра дълъг цифров код, след това натисна бутона със звездата. Чух тихо прещракване и се отвори друга врата. Лъхна ме миризма на застояло и нещо друго, което не можех да определя. Вътре беше пълен мрак.

— Това място е като от готически роман. Къде ме водиш?

— Търпение, Даяна. Не остана много. — Уви, търпението не беше сред силните качества на жените от семейство Бишъп.

Матю се пресегна покрай рамото ми и светна лампата. От тавана висяха електрически крушки като акробати на трапец и огряваха нещо, което приличаше на конюшня за миниатюрни шотландски понита.

Взрях се в Матю, в погледа ми имаше стотици въпроси.

— След теб — каза той и се поклони.

Пристъпих напред и разпознах странната миризма. Миришеше на алкохол, като в кръчма в неделя сутринта.

— Вино?

— Вино.

Минахме покрай десетки малки ниши, в които имаше бутилки на полици, на стойки и в касети. До всяка ниша бе поставена дъска с написана с тебешир година. Вино от Първата и Втората световна война, бутилки, каквито сигурно Флорънс Найтингейл е взела със себе си в Крим. Вино от годината на построяването и на падането на Берлинската стена. Навътре в избата вече нямаше изписани години, а по-общи категории, като „Стар кларет“ и „Колекционерско порто“.

Накрая стигнахме дъното на помещението. Там имаше десетки заключени безмълвни вратички. Матю отвори едната. Нямаше електричество на това място, но той взе свещ, постави я в метален свещник и я запали.

Вътрешността бе подредена като самия Матю, само че навсякъде имаше дебел слой прах. Бутилките стояха върху дървени полици, така бе възможно да се вземе само една, без да се разваля подредбата. До кофата, в която години наред е било изплювано вино, имаше червени петна. Миришеше на старо грозде, корк и малко на мухъл.

— Твое ли е? — Не можех да повярвам.

— Да, мое е. Няколко от учените в колежа имаме частни изби.

— Какво има тук, което го няма отвън? — В помещението зад мен сигурно имаше по бутилка от всяко вино, произвеждано някога. И най-добрата винарна в Оксфорд изглеждаше празна и странно стерилна в сравнение с тази тук.

Матю се усмихна загадъчно.

— Най-различни неща.

Движеше се бързо из малкото помещение без прозорци и с радост изваждаше бутилки оттук и оттам. Подаде ми тъмна бутилка със златист щит на етикета и телена мрежичка около тапата. Шампанско „Дом Периньон“.

Следващата бутилка беше от тъмнозелено стъкло с прост етикет от кремава хартия с черен надпис. Показа ми я и видях годината: 1976.

— Годината, в която съм родена! — възкликнах.

Матю взе още две бутилки: една с осмоъгълен етикет с рисунка на замък и восък около тапата; и една черна с неправилна форма без етикет, която бе запечатана с нещо, приличащо на катран. Около гърлото й с мръсен канап бе привързана бележка от груба опаковъчна хартия.

— Да вървим — подкани Матю и духна свещта. Внимателно заключи вратата след себе си, като крепеше двете бутилки в другата си ръка, и пъхна ключа в джоба си. Излязохме от миришещата на вино изба и се върнахме на приземния етаж.

Матю сияеше от удоволствие в сумрака с всичкото това вино в ръцете си.

— Каква прекрасна вечер — каза той радостно.

Качихме се в квартирата му, която в някои отношения беше много по-бляскава, отколкото си бях представяла, а в други — много по-скромна. Стаите бяха по-малки от моите в „Ню Колидж“ и се намираха на последния етаж на едно от най-старите крила на „Ол Соулс“. Имаха много скосявания и неправилни форми. Макар таваните да бяха достатъчно високи, за да не опира главата на Матю в тях, помещенията изглеждаха прекалено малки, за да го поберат. Трябваше да се навежда, когато минава през вратите, а первазите на прозорците стигаха до средата на бедрата му.

Но липсата на пространство се наваксваше от мебелите. Върху избелелия килим от Обюсон бяха подредени оригинални произведения на Уилям Морис. Незнайно как, но архитектурата от петнайсети век, килимът от осемнайсети и дъбовите мебели от деветнайсети се съчетаваха прекрасно и придаваха атмосфера на изискан мъжки клуб.

В дъното на всекидневната имаше голяма маса за хранене. В единия й край бяха подредени спретнато вестници, книги и всякакви академични книжа — меморандуми, научни журнали, молби за препоръки. Всяка купчина листа бе затисната с различен предмет. Сред преспапиетата му имаше ръчно изработени топки от стъкло, стара тухла, бронзова награда, която очевидно бе спечелил, и малък ръжен. Другият край на масата бе застлан с мека ленена покривка, върху която бе поставен един от най-красивите старинни свещници, които бях виждала извън музей. Край простите бели чинии и старинните сребърни прибори бяха наредени най-различни видове чаши за вино.

— Прекрасно е. — Огледах се доволно. Нито мебелите, нито каквото и да е от украсите тук бяха от колежа, те въплъщаваха самата същност на Матю.

— Заповядай, седни. — Той взе двете бутилки от разтрепераните ми пръсти и ги сложи в красив шкаф. — В „Ол Соулс“ смятат, че учените им не бива да ядат в квартирите си — вметна, когато ме видя да оглеждам нищожното кухненско оборудване. — Така че ще трябва да се задоволим с наличното.

Предстоеше ми да се насладя на най-добрата вечеря, която този град можеше да предложи.

Матю пусна шампанското в сребърна кофичка с лед и седна при мен на едно от удобните кресла край незапалената камина.

— Вече не позволяват в камините на Оксфорд да се пали огън. — Посочи тъжно към празната каменна ниша. — Когато всички камини все още работеха, в града миришеше на клада.

— Кога дойде за първи път в Оксфорд? — Надявах се директният ми въпрос да му покаже, че не любопитствам скришом за предишния му живот.

— Последният път бях тук през 1989 година. — Протегна дългите си крака и въздъхна доволно. — Дойдох да уча естествени науки в „Ориел“ и останах, за да защитя и докторска степен. Когато спечелих стипендия от „Ол Соулс“, се преместих за няколко години. След като защитих докторат, университетът ми предложи да остана тук на щат и останалите учени гласуваха в моя полза. — Всеки път, когато си отвореше устата, от нея излизаше някаква поразителна информация. Стипендия в „Ол Соулс“? Само двама души в годината я получаваха.

— И за първи път ли си в „Ол Соулс“? — Прехапах си устните, а той се засмя.

— Да приключваме с това — предложи той, вдигна ръце и започна да брои на пръстите си. — Работил съм на щат — по веднъж — в „Мертон“, „Магдален“ и Университетския колеж. По два пъти съм бил част от „Ориел“ и „Ню Колидж“. Но от „Ол Соулс“ ми обръщат внимание за първи път.

Умножих този отговор по престоите му в Кембридж, Париж, Падуа и Монпелие, където бях сигурна, че някога е имало студент, наречен Матю Клермон или някаква вариация на това име, и в главата ми затанцуваха умопомрачителен брой дипломи и научни степени. Какво е учил през всичките тези години и с кого?

— Даяна? — Развеселеният глас на Матю прекъсна мислите ми. — Чуваш ли ме?

— Извинявай. — Затворих очи и стиснах коленете си в опит да се съсредоточа. — Като болест е. Не мога да си удържам любопитството, когато започнеш да си спомняш.

— Знам. Това е едно от предизвикателствата пред вампир, който общува с вещица-историк. — Нацупи се закачливо, но очите му блестяха като две черни звезди.

— Ако в бъдеще искаш да избегнеш тези трудности, ти предлагам стоиш далеч от каталога по палеография в Бодлианската библиотека — казах аз.

— Една историчка засега ми стига. — Матю се изправи елегантно. — Питах те дали си гладна.

Пълна мистерия бе защо продължава да задава този въпрос — кога не бях гладна?

— Да — потвърдих аз, като се опитвах да се измъкна от удобното кресло. Матю ми протегна ръка. Аз я сграбчих и той с лекота ме вдигна.

Стояхме лице в лице и телата ни почти се докосваха. Впих очи в амулета му от Витания под пуловера.

Неговият поглед се разходи по мене и остави следи като снежинки.

— Изглеждаш прекрасно. — Наведох глава и както винаги пред лицето ми падна кичур коса. Той се пресегна, както бе правил няколко пъти досега, и го затъкна зад ухото ми. Този път пръстите му се плъзнаха към тила ми. Вдигна косата от шията ми и я остави да падне през пръстите му, все едно беше вода. Аз потръпнах от хладното докосване по кожата си.

— Обожавам косата ти — промърмори той. — В нея има всички възможни цветове — дори червено и черно. — Чух как вдиша шумно, което означаваше, че е доловил нова миризма.

— Какво помириса? — Гласът ми бе дрезгав и още нямах смелост да срещна погледа му.

— Теб — отвърна той и издиша.

Очите ми се вдигнаха към неговите.

— Ще вечеряме ли?

След това ми бе трудно да се съсредоточа върху храната, но положих огромни усилия. Матю ме настани на стол, от който се откриваше прекрасна гледка към цялата топла красива стая. От малък хладилник извади две чинии, във всяка от които имаше по шест пресни стриди, поставени върху натрошен лед.

— Първата лекция от продължаващото ти обучение е за стриди и шампанско. — Седна и вдигна пръст като преподавател, който се кани да говори по любимия си предмет. Пресегна се към виното, което бе в обсега на дългите му ръце, и взе бутилката от кофичката. С едно движение извади тапата.

— На мен ми се удава по-трудно — вметнах аз, докато гледах дългите му тънки пръсти.

— Мога да те науча да вадиш тапа с меч, ако искаш. — Матю се усмихна широко. — Разбира се, и с нож става, ако нямаш наблизо меч. — Наля в чашите и отблясъците на свещите затанцуваха около тях.

Вдигна чашата си към мен.

— A la tienne.

— A la tienne — вдигнах и аз чашата си. Загледах се в мехурчетата, които се разпукваха на повърхността. — Защо мехурчетата са толкова мънички?

— Защото виното е много старо. Обикновено шампанското се пие, преди да остарее толкова. Но аз обичам старо вино, напомня ми за някогашния вкус на шампанското.

— На колко години е?

— По-старо е от теб — отвърна Матю. Отваряше стридите с голи ръце, макар това действие да изискваше много остър нож и солидни умения, и хвърляше черупките в стъклената купа в средата на масата. Подаде ми едната чиния. — От 1961 година е.

— Моля те, кажи ми, че това е най-старата напитка на масата тази вечер — казах аз, като си спомних виното, което бе донесъл на вечерята в четвъртък и в чиято бутилка сега държах последната от белите рози на нощното си шкафче.

— Далеч не — отвърна той с широка усмивка.

Изсипах съдържанието на първата черупка в устата си. Ококорих се, когато усетих вкуса на Атлантическия океан.

— А сега отпий. — Той вдигна чашата си и не откъсна очи от мен, докато отпивах от златистата течност. — Какво усещаш?

Вкусът на виното и стридите се сля с вкуса на морска сол по магически начин.

— Сякаш целият океан е в устата ми — отговорих и отново отпих.

Довършихме стридите и продължихме с огромна салата. В нея имаше от всеки скъп зеленчук, познат на човечеството, горски плодове, ядки и деликатна заливка от шампанско и зехтин, която Матю забърка на масата. Малките парченца месо, с които бе украсена, бяха от яребица от гората край „Старата ложа“. Пихме от виното от годината на раждането ми, което миришеше на лимон и дим и имаше вкус на креда и карамел.

Следващото блюдо беше яхния с парченца месо и пикантен сос. От първата хапка разбрах, че е телешко, подправено с ябълки и малко сметана и сервирано върху ориз. Матю ме гледаше как ям и се усмихна, когато усетих вкуса на ябълка.

— Стара рецепта от Нормандия — отбеляза той. — Харесва ли ти?

— Прекрасно е. Ти ли го направи?

— Не — отвърна той. — Главният готвач на ресторанта „Старият пастор“. Даде ми и подробни указания как да не прегарям ястието, когато го подгрявам.

— Много добре си се справил с подгряването. — Топлината на яхнията се разля по цялото ми тяло. — Но пък ти не ядеш.

— Не съм гладен. — Продължи да ме гледа как се храня още известно време, след това се върна в кухнята, за да донесе още вино. Беше бутилката, запечатана с червен восък. Разряза печата и извади тапата.

— Идеално е — каза, докато наливаше алената течност в декантера.

— Вече помириса ли го? — Все още не бях съвсем сигурна докъде се простират обонятелните му способности.

— О, да. Особено това вино. — Матю ми наля малко, капна няколко капки и в собствената си чаша. — Готова ли си да опиташ нещо великолепно? — попита ме. Кимнах. — Това е „Шато Марго“ от много специална реколта. Според някои хора е най-хубавото вино, правено някога.

Вдигнахме чаши и аз започнах да повтарям действията на Матю. Той поднесе чашата към носа си, аз — също. Обля ме аромат на теменужки. Още с първата глътка ми се стори, че пия кадифе. Усетих и вкус на мляко, шоколад, череши, у мен нахлуха необичайни миризми, които ми напомниха за кабинета на баща ми, след като е пушил в него, и за дървените стружки в острилката ми от втори клас. Забелязах и пикантен вкус, който олицетворяваше самия Матю.

— Има твоя вкус! — казах.

— Какъв е той? — попита Матю.

— Пикантен — отвърнах аз и цялата се изчервих.

— Само пикантен?

— Не. Първо ми се стори, че има вкус на цветя, на теменужки, на това миришеше. Но след като опитах, долових още много неща. А ти какво усещаш?

Това щеше да е много по-интересно и не толкова неловко, колкото моята реакция. Той помириса чашата, разклати я и отпи.

— За теменужките съм съгласен. Теменужки, покрити със захар. Елизабет Тюдор обичаше захаросани виолетки и това погуби зъбите й. — Отново отпи. — Дим от хубави пури, като онези някогашните в клуб „Марлборо“, когато там се отбиваше Уелският принц. Диви боровинки от храстите край конюшните на „Старата ложа“ и червен касис, накиснат в бренди.

Да наблюдаваш как вампир демонстрира силата на сетивата си беше сигурно едно от най-сюрреалистичните преживявания. Не само можеше да вижда и чува неща, които аз не можех. Когато наистина долавяше нещо, го правеше изключително точно и интензивно. Не просто какви да е боровинки, а точно определени, от определено място и определено време.

Матю продължи да отпива от виното, а аз си доядох яхнията. Въздъхнах доволно, вдигнах чашата и започнах да я движа, за да уловя в нея светлините от свещите.

— А какъв според теб е моят вкус? — запитах го игриво.

Матю скочи на крака, пребледнял и гневен. Салфетката му падна незабелязано на пода. На челото му запулсира изпъкнала вена, която след малко се прибра навътре.

Бях казала нещо, което не биваше.

Докато мигна, и той вече беше до мен и ме дърпаше да стана. Пръстите му се забиваха в лактите ми.

— Има една легенда за вампирите, която не сме обсъждали, нали? — Погледът му бе странен, а лицето му плашещо. Опитах да се измъкна от хватката му, но пръстите му се забиха още по-дълбоко. — Онази за вампира, който е така омагьосан от жена, че се чувства безсилен пред нея.

Мислите ми се върнаха бързо към случилото се. Беше ме попитал какъв вкус усещам. Бях опитала неговия вкус. След това ми бе казал точно какъв е неговият вкус, а аз казах…

— О, Матю! — прошепнах аз.

— Чудила ли си се някога какво би станало, ако те опитам? — Гласът му се сниши от шепот до нещо по-дълбоко и опасно. За миг изпитах отвращение.

Преди това чувство да ме овладее напълно, той пусна ръцете ми. Нямаше време да реагирам или да се отдръпна. Матю бе прокарал пръсти през косата ми и палците му притискаха тила ми. Отново бях в капан и сякаш окаменях от леденото му докосване. Да не би да се бях напила от две чаши вино? Или бях упоена? Какво друго би обяснило неспособността ми да се отдръпна?

— Не само ароматът ти ми харесва. Чувам как вещерската ти кръв тече във вените ти. — Студените усти на Матю бяха долепени до ухото ми, а дъхът му бе толкова приятен. — Знаеш ли, че вещерската кръв издава музика? Като сирена, която пее към мореплавател и го мами да обърне кораба си към скалите. Гласът на твоята кръв може да се окаже моята гибел, както и твоята. — Говореше толкова тихо и интимно, сякаш изпращаше мисли към мозъка ми по телепатичен път.

Устните на вампира започнаха да се движат по долната част на бузата ми. Всяко докоснато от тях място замръзваше, след това пламваше отново, когато кръвта ми се връщаше към повърхността на кожата.

— Матю — промълвих аз задъхано през буцата в гърлото си. Затворих очи и зачаках да усетя как зъбите му се впиват в шията ми, но въпреки това не можех да помръдна.

Вместо това жадните му устни срещнаха моите. Ръцете му ме обвиха и върховете на пръстите му притиснаха главата ми. Устните ми се разтвориха под напора на неговите, ръцете ми бяха приклещени между неговите гърди и моите. Усетих под дланите си как сърцето му удари веднъж.

След този удар на сърцето му целувката се промени. Матю продължаваше да бъде все така настоятелен, но жаждата в докосването му се изпълни с горчивина. Ръцете чу се плъзнаха напред и обвиха лицето ми, след това с неохота се откъсна от мен. За първи път чух тих неравен звук. Не беше като човешко дишане. Миниатюрно количество кислород премина през мощните бели дробове на вампира.

— Възползвах се от страха ти, не биваше да го правя — прошепна.

Очите ми бяха затворени, но още се чувствах опиянена. Неговият аромат на карамфил и канела прогони миризмата на теменужки от виното. Станах неспокойна и се размърдах в прегръдките му.

— Стой мирно — каза той със суров тон. — Може и да не успея да се овладея, ако отстъпиш назад.

В лабораторията ми бе обяснил връзката на хищника с жертвата. А сега се опитваше да ме накара да се престоря на мъртва, за да може хищникът в него да изгуби интерес.

Но аз не бях мъртва.

Отворих очи. Изражението му беше недвусмислено. Жажда и глад. Инстинктите го бяха завладели. Но аз също имах инстинкти.

— С теб съм в безопасност — произнесох с едновременно премръзнали и пламнали устни. Не бях свикнала с усещането от вампирска целувка.

— Как може вещица да е в безопасност в присъствието на вампир? Никога не бъди толкова сигурна. Може да се случи за миг. Ако ударя, няма да можеш да ме спреш, а и аз самият няма да съм способен да го направя. — Очите ни се срещнаха. Никой от нас не премигваше. Матю издаде изненадан стон. — Колко си смела.

— Никога не съм била смела.

— Но даде кръв в лабораторията, срещаш погледа на вампир, без да отвърнеш очи, прогони свръхестествените същества от библиотеката, отказваш да се примириш, когато някой ти пречи да постигнеш това, което искаш — това са все прояви на смелост.

— Просто инат. — Сара ми бе обяснила разликата преди много време.

— И преди съм виждал подобен кураж, проявен най-вече от жени — продължи Матю сякаш не ме чу какво казах. — Мъжете не са способни на него. Нашата решителност се поражда от страх. И е по-скоро дързост.

Очите му пръснаха по мен снежинки, които се разтопиха и ме обвиха с ефирен хлад в мига, в който ме докоснаха. Студеният му пръст се пресегна и пое една сълза от върха на миглите ми. Лицето му бе тъжно, докато ми помагаше да се настаня обратно на стола. После клекна до мен, постави едната си ръка на коляното ми, а другата на облегалката на стола. Обви ме в защитен полукръг.

— Обещай ми, че никога няма да се шегуваш с вампири, дори и с мен, за кръв и за вкуса на кръвта.

— Извинявай — прошепнах и се насилих да откъсна поглед от неговия.

Той поклати глава.

— Казвала си, че не знаеш много за вампирите. Трябва да разбереш, че нито един вампир не е имунизиран срещу изкушението на кръвта. Тези от нас, които имат съвест, през по-голямата част от живота си се опитват да потиснат всички мисли за вкуса на човешка кръв. Но ако се натъкнеш на някой без съвест, а такива има много, тогава Бог да ти е на помощ.

— Изобщо не помислих. — Все още не можех да осъзная всичко. Умът ми кипеше от спомените за целувката, за гнева му и за осезаемата му жажда.

Той наведе глава и я опря в рамото ми. Амулетът от Витания изскочи от деколтето на пуловера и се залюля като махало. Малкото ковчеже проблесна под светлината на свещите.

Той заговори тихо и трябваше да се напъвам, за да го чуя.

— Вещиците и вампирите не бива да чувстват такива неща. Изпитвам емоции, каквито никога… — Млъкна.

— Знам. — Внимателно допрях бузата си до косата му. Беше копринено мека, точно както изглеждаше. — И аз ги изпитвам.

Едната ръка на Матю още беше на коляното ми, а другата — на облегалката на стола. Когато чу моите думи, бавно обгърна кръста ми. Хладината на кожата му проникна през дрехите ми, но не потреперих. А вместо това се приближих към него и поставих длани на раменете му.

Очевидно един вампир можеше да остане в тази поза дни наред. Но при вещиците не беше възможно. Когато леко помръднах, той ме погледна объркано, а после лицето му светна, защото се сети какво става.

— Забравих — каза той, изправи се пъргаво и се отдръпна от мен, като остави краката ми свободни.

Подаде ми чашата с вино и се върна на мястото си. След като и двамата се настанихме удобно, се опитах да му дам друга тема за размисъл, освен догадките каква съм на вкус.

— Какъв беше петият въпрос, на който трябваше да отговориш за стипендията? — Кандидатите се явяваха на изпит с четири въпроса, които съчетаваха провокиращи за мисълта дълбочина и всеобхватност и дяволска трудност. Който успешно преминеше през тях, получаваше и прочутия „пети въпрос“. Той не бе точно въпрос, а една-единствена дума като „вода“ или „отсъствие“. Кандидатът сам трябваше да реши как да отговори и само най-блестящите находки му осигуряваха място в „Ол Соулс“.

Матю се пресегна през масата, без да се подпали като мен предния път, и ми наля още вино.

— Желание — каза той, като нарочно отбягваше погледа ми.

Планът ми да го разсея пропадна.

— Желание? И ти какво написа?

— Доколкото знам, има само две емоции, които карат света да се върти. — Поколеба се, после продължи: — Страх и желание. Това написах.

Забелязах, че любовта не присъства в отговора му. Беше писал за бруталната борба, като дърпане на въже между два противоположни импулса. И звучеше достоверно, което едва ли можеше да се каже за клишето „любовта кара света да се върти“. Матю намекваше, че желанието му — за кръв най-вече — беше толкова силно, че излагаше на риск всичко останало.

Но вампирите не бяха единствените същества, които трябваше да се борят да поставят под контрол силните си импулси. По-голямата част от магиите бяха просто желание за действие. Заклинанията бяха различно нещо, те изискваха определени ритуали. Но магията? Тя бе желание, нужда, жажда, която бе прекалено силна, за да бъде отречена, и се превръщаше в действие в мига, в който минеше през ума на вещицата.

Щом Матю искаше да ми каже своите тайни, би било нечестно аз да премълчавам моите.

— Магията е сбъднато желание. Така свалих от полицата алманаха вечерта, в която се запознахме — произнесох бавно. — Когато вещицата се съсредоточи в нещо, което иска, а след това си представи как то може да се случи, тя може да го предизвика. Затова трябва да внимавам с работата си. — Отпих от виното. Ръката ми трепереше.

— Значи през повечето време се опитваш да не желаеш разни неща, също като мен. И то понякога по същите причини. — От погледа на Матю по бузите ми заваляха снежинки.

— Ако имаш предвид, че се страхувам да започна, защото няма да мога да спра — да. Не искам да преживея живота си, като взимам всичко наготово, вместо да си го заслужа.

— Значи го заслужаваш двойно. Първо, защото не го взимаш наготово, и второ, като работиш и полагаш усилия. — Той се засмя горчиво. — Май няма кой знае колко облаги в това да си свръхестествено същество.

Матю предложи да седнем край незапалената камина. Аз се настаних на дивана, а той донесе бисквити с ядки и ги сложи на масата до мен, после пак изчезна в кухнята. Върна се с малък поднос, на който видях старинната черна бутилка с извадена вече тапа и две чаши с кехлибарена течност. Подаде ми едната.

— Затвори си очите и ми кажи на какво ти мирише — нареди ми той с тон на оксфордски преподавател. Клепачите ми послушно се спуснаха. Виното бе едновременно старо и пълно с живот. Миришеше на цветя и ядки, захаросани лимони и някакъв отдавна отминал свят, за който досега само бях чела и си бях представяла.

— Мирише на минало. Но не на мъртво минало. Живо е.

— Отвори си очите и отпий.

Когато сладката ярка течност потече през гърлото ми, в кръвта ми нахлу нещо древно и силно. Сигурно вампирската кръв има такъв вкус, помислих си, но не го изрекох на глас.

— Ще ми кажеш ли какво е? — попитах, наслаждавайки се на вкуса в устата си.

— Малмси — отвърна той широко усмихнат. — Много, много старо.

— Колко старо? — попитах подозрително. — Колкото теб?

Той се засмя.

— Не. Не би искала да пиеш нещо, което е старо колкото мен. От 1795 година е. Правено е от грозде, отглеждано на Мадейра. Някога беше много популярно питие, но днес не му обръщат много внимание.

— Добре — въздъхнах аз доволно. — Значи ще има повече за мен. — Той отново се засмя и се настани удобно в креслото си.

Говорихме си за работата му в „Ол Соулс“, за Хамиш, който се оказа, че също е спечелил такава стипендия, за техните приключения в Оксфорд. Смях се на историите за вечерите с колегите, след които веднага отпрашвал за „Старата ложа“, за да си оправи вкуса от препечено говеждо в устата.

— Изглеждаш ми уморена — отбеляза той след още една чаша малмси и още час разговор, и стана на крака.

— Защото съм уморена. — Въпреки изтощението си, трябваше да му кажа още нещо, преди да ме изпрати до нас. Внимателно оставих чашата си. — Взех решение, Матю. В понеделник ще поръчам пак ръкописа на Ашмол.

Вампирът рязко седна.

— Не знам как развалих магията първия път, но ще се опитам да го направя пак. Нокс не вярва, че ще успея. — Присвих устни. — Но какво ли пък знае той? Не е успял да развали магията нито веднъж. И ти може да разчетеш думите в омагьосания палимпсест под изображенията.

— Как така не знаеш как си развалила магията? — Челото на Матю се набръчка от недоумение. — Какви думи използва! Какви сили призова?

— Развалих магията несъзнателно — обясних му аз.

— Господи, Даяна! — Той пак се изправи на крака. — Нокс знае ли, че не си използвала магия?

— Ако знае, то не аз съм му казала. — Свих рамене. — Пък и какво значение има?

— Има значение, защото ако не си развалила магията съзнателно, то значи, че отговаряш на изискванията й. В момента съществата очакват да видят каква контрамагия ще използваш, да я запаметят, ако могат, и сами да поръчат труда на Ашмол. Но когато разберат, че магията се е развалила пред теб от само себе си, няма да са толкова търпеливи и възпитани.

Пред очите ми изплува разгневеното лице на Джилиан, спомних си и разказа й за това, докъде са стигнали вещиците, за да изтръгнат тайни от родителите ми. Отхвърлих тези мисли, защото стомахът ми се сви от тях, и се опитах да се съсредоточа върху слабостите в доводите на Матю.

— Магията е направена повече от век преди да се родя. Това е невъзможно.

— Само защото нещо ни изглежда невъзможно, не е задължително да е неистина — подчерта той мрачно. — Нютон знаеше това. Няма как да предвидим какво ще предприеме Нокс, ако разбере каква е връзката ти с магията.

— Независимо дали поръчам ръкописа или не, все съм в опасност — отбелязах аз. — Нокс няма да ме остави на мира, нали?

— Няма — съгласи се неохотно той. — Нито ще се поколебае да използва магия срещу теб, дори и всички човешки същества в Бодлианската библиотека да го видят как я прави. Може и да не успея да стигна при теб навреме.

Вампирите бяха бързи, но магиите бяха по-бързи от тях.

— Тогава ще седя на бюрото до теб. Ще разберем веднага щом донесат ръкописа.

— Това не ми харесва — каза Матю, очевидно разтревожен. — Границата между смелостта и безразсъдството е тънка, Даяна.

— Не е безразсъдство. Просто искам да си върна живота.

— Ами ако това е твоят живот? — изтъкна той. — Ако въпреки всичко не успееш да го опазиш от магията?

— Ще си запазя част от него. — Спомних си целувката му и внезапното силно усещане за виталност, което я придружаваше. Погледнах го право в очите, за да знае, че се отнася и за него. — Но няма да позволя на никого да ме разиграва.

Матю продължи да се тревожи за плана ми, докато ме изпращаше. Когато стъпих на алеята към задния вход на „Ню Колидж“, той ме хвана за ръката.

— Няма да стане — каза той. — Помниш ли как ме изгледа портиерът? Искам да види, че си се прибрала жива и здрава в колежа.

Тръгнахме по неравния тротоар на Холиуел стрийт, покрай входа на близката кръчма, а след това и през портите на „Ню Колидж“. Минахме покрай бдителния портиер, държейки се за ръце.

— Утре ще ходиш ли да гребеш? — попита Матю в подножието на стълбите.

Аз изсумтях.

— Не, трябва да напиша хиляда препоръки. Ще си остана вкъщи и ще си разчистя бюрото.

— Аз отивам в Удсток на лов — подхвърли той небрежно.

— Тогава — приятен лов — пожелах му също така небрежно.

— И не се притесняваш, че ще гоня собствените си елени? — Гласът му прозвуча притеснено.

— Не. Аз от време на време изяждам по някоя яребица, а ти се храниш с елени. — Свих рамене. — Честно казано, не виждам разлика.

Очите на Матю светнаха. Отпусна леко пръсти, но не изтърва ръката ми, а я вдигна към устните си и бавно целуна дланта ми.

— Марш в леглото — каза той и ме пусна. Очите му оставяха ледени следи и снежинки по цялото ми тяло.

Гледах го безмълвно, бях учудена, че целувка по дланта може да е толкова интимна.

— Лека нощ — отроних при следващото си издишане. — Ще се видим в понеделник.

Качих се по тесните стълби към квартирата си. Този, който бе затегнал бравата, бе направил вратата на нищо, по металните части и дървото се виждаха пресни драскотини. Влязох и светнах лампата. Разбира се, че лампичката на телефонния секретар примигваше. Отидох до прозореца и помахах, за да покажа, че съм се прибрала жива и здрава.

Когато надникнах пак след няколко секунди, Матю вече го нямаше.