Аз, вещицата

32.

По целия път до летището държах очите си здраво затворени. Щеше да мине много време, преди отново да летя, без да мисля за Сату.

В Лион всичко се случи с шеметна скорост и много ефективно. Очевидно Матю бе уредил нещата от Сет-Тур и бе информирал властите, че самолетът се използва за медицински цели. След като си показа документите и персоналът на летището огледа хубаво лицето ми, въпреки протестите ми ме преместиха в инвалидна количка и ме добутаха до самолета. Зад мен вървеше имиграционен служител и удряше печати на паспорта ми. Болдуин крачеше най-отпред и хората бързо се отдръпваха от пътя му.

Самолетът на семейство Дьо Клермон бе обзаведен като луксозна яхта, с кресла, които се разгъваха и се превръщаха в легла, тапицирани кътове с маси и малка галерия, в която ни очакваше униформен стюард, за да ни сервира червено вино и охладена минерална вода. Матю ме настани в едно от разгъваемите кресла и ме обгради с възглавници, за да намали натиска върху гърба ми. После седна до мен. Болдуин окупира масата, която бе достатъчно голяма за провеждане на фирмено заседание. Пръсна по нея книжата си, включи два компютъра и започна неспирно да говори по телефона.

След като излетяхме, Матю ми нареди да спя. Не ми се спеше, но той ме заплаши, че пак ще ми даде морфин. Все още преговаряхме, когато телефонът в джоба му иззвъня.

— Маркъс — каза той, като погледна екранчето. Болдуин вдигна глава от масата.

Матю натисна зеления бутон.

— Здрасти, Маркъс. В самолета съм и летя за Ню Йорк с Даяна и Болдуин. — Говореше бързо, без да даде възможност на сина си да вметне и дума. Младежът едва ли успя да каже и две изречения, преди връзката да бъде прекъсната.

Почти веднага щом Матю натисна червения бутон, на дисплея му се появи текст. Сигурно есемесите бяха манна небесна за вечно нуждаещите се от усамотение вампири. Той отговори на съобщението, пръстът му летеше по клавишите. Екранчето угасна и той ми се усмихна напрегнато.

— Всичко наред ли е? — попитах кротко, като си давах сметка, че цялата история ще трябва да почака, докато се отдалечим от Болдуин.

— Да. Просто се интересуваше къде сме. — Това ми се стори съмнително, като се имаше предвид колко е часът.

Приспа ми се и вече нямаше нужда Матю да ме убеждава да си почивам.

— Благодаря ти, че ме намери — промълвих и затворих очи.

Той само наведе глава и я положи безмълвно на рамото ми.

Събудих се чак след като кацнахме на „Ла Гуардия“, на пистата за частни самолети. Пристигнахме точно там, а не на по-натовареното летище в другия край на града, което бе още един пример за ефективността и практичността на вампирите. Документите на Матю отново подействаха като магия и служителят се разбърза да ни услужи. След като преминахме митническа имиграционна проверка, Болдуин ни огледа. Аз седях в инвалидната количка, а брат му мрачно се бе изправил зад мен.

— И двамата изглеждате ужасно — установи той.

— Ta gueule — отвърна Матю с фалшива усмивка и отровен глас. Дори и с моя ограничен френски знаех, че това не е нещо, което можеш да си позволиш да кажеш пред майка си.

Болдуин широко се усмихна.

— Така е по-добре, Матю. Радвам се, че ти е останала борбеност. Ще ти трябва. — Погледна си часовника, който излъчваше мъжественост също като притежателя си, беше от онези, които носеха водолазите и пилотите на бойни самолети. Имаше много циферблати и можеше да оцелее при отрицателна гравитация. — След няколко часа имам среща, но преди това ми се ще да ти дам няколко съвета.

— Аз ще се погрижа за всичко, Болдуин — каза Матю с опасно мазен глас.

— Не, няма. Пък и не говорех на теб. — Болдуин клекна, сви огромното си тяло и впи откровените си светлокафяви очи в моите. — Знаеш ли какво е гамбит, Даяна?

— Горе-долу. Термин от шаха.

— Точно така — кимна той. — Гамбитът създава на противника чувство за фалшива сигурност. Жертваш нарочно фигура, за да спечелиш предимство.

Матю тихо изръмжа.

— Разбирам основния принцип — казах.

— Случилото се в Ла Пиер ми прилича на гамбит — продължи Болдуин, погледът му не трепваше. — Паството те пусна по някаква причина, която само те знаят. Налага се да предприемеш собствен ход, преди те да го направят. Не си чакай реда като добро момиче и не позволявай да те заблудят, че сегашната ти свобода е равнозначна на безопасност. Реши какво трябва да направиш, за да оцелееш, и действай.

— Благодаря. — Може и да беше брат на Матю, но физическата му близост беше притеснителна. Протегнах бинтованата си дясна ръка за сбогуване.

— Сестро, в нашето семейство не се сбогуваме така — каза шеговито Болдуин. И без да ми остави време да реагирам, той ме сграбчи за раменете и ме целуна по бузите. Когато лицето му се доближаваше до моето, той нарочно вдиша аромата ми. Приех го като заплаха и се почудих дали наистина точно това целеше да постигне. Той ме пусна и се изправи. — Матю, a bienot.

— Почакай — спря го Матю и тръгна подире му. Запречи с широките си плещи полезрението ми и подаде на Болдуин един плик. Но въпреки усилията му успях да зърна крайчеца на печат с черен восък.

— Каза, че няма да се подчиниш на заповедите ми. Но след Ла Пиер сигурно си размислил.

Болдуин се взря в белия плик. Лицето му се изкриви от горчивина, преди примирено да се отпусне. Взе плика, сведе глава и заяви:

— Je suis a votre commande, seigneur.

Думите бяха официални, според протокола, а не искрени. Той беше рицар и Матю бе неговият лидер. Болдуин бе свел формално глава пред авторитета. Но въпреки че се подчиняваше на традицията, не значеше, че това му харесва. Вдигна плика към челото си и отдаде подигравателно чест.

Матю изчака брат му да се изгуби от поглед, след това хвана дръжките на инвалидната количка.

— Хайде, да идем да вземем колата.

Докато летяхме над Атлантическия океан, Матю предварително се бе погрижил за пристигането ни. Пред летището ни чакаше мъж с униформа, който му даде ключовете от паркирания наблизо рейнджровър, натовари багажа ни и си тръгна, без да каже и дума. Матю се пресегна към задната седалка, взе дебело пухено яке, подходящо за арктически студ, а не за есен в Ню Йорк, и го разстла на предната дясна седалка.

Скоро вече пътувахме през ранния сутрешен градски трафик, а не след дълго излязохме извън Ню Йорк. Навигационната система бе програмирана да ни отведе до къщата в Мадисън. Уведоми ни, че ще пристигнем след малко повече от четири часа. Погледнах просветляващото небе и започнах да се тревожа как Сара и Ем ще посрещнат Матю.

— Ще сме у дома малко след закуска. Ще е интересно. — Сара не бе в добра форма, преди да е пила кафе, и то в огромни количества. — Може да им се обадим и да им кажем кога пристигаме.

— Вече знаят. Обадих им се от Сет-Тур.

Чувствах се напълно управлявана и леко замаяна от морфина и умората. Отпуснах се и се насладих на пътуването.

Минахме покрай спретнати ферми и малки къщи със запалени лампи в кухните и спалните, типично за ранна утрин. Северната част на щат Ню Йорк е най-красива през октомври. Короните на дърветата искряха в червено и златно. След като листата опадаха, Мадисън и околността ставаха ръждивосиви, докато първият сняг не обвиеше всичко в чистота и белота.

Завихме по пътя с издълбани коловози, който водеше към къщата на семейство Бишъп. Тя бе построена в края на осемнайсети век, очертанията й бяха ъгловати и уютни. Беше отделена от пътя, покачена на малко хълмче и заобиколена от ябълкови дървета и люлякови храсти. Белите дървени капаци на прозорците се нуждаеха спешно от боядисване, старата ограда на места бе започнала да се разпада. От двата комина се издигаше бял дим и изпълваше въздуха с есенен аромат на опушено.

Матю зави по алеята, осеяна със замръзнали локви. Рейнджровърът заподскача по тях и накрая спря до разбитата кола на Сара, която някога бе лилава. На калника й имаше залепени стикери. Вечният любимец „Другото ми превозно средство е метла“ се мъдреше до „Аз съм атеист и гласувам“ и „Вещерска армия: няма да потънем безмълвно в нощта“. Въздъхнах.

Матю загаси колата и ме погледна.

— Предполагам, че би трябвало да съм нервен.

— Нервен ли си?

— Не колкото теб.

— Завръщането у дома винаги ме кара да се държа като тийнейджърка. Искам само да натискам копчетата на дистанционното и да ям сладолед. — Опитвах се да бъда ведра заради него, но се притеснявах.

— Сигурен съм, че може да се уреди — каза той със свъсени вежди. — Междувременно спри да се преструваш, че нищо не се е случило. Не успяваш да ме заблудиш, няма да го постигнеш и с лелите си.

Остави ме в колата, докато пренасяше багажа до пътната врата. Оказа се доста — две компютърни чанти, нещастният ми платнен сак от „Йейл“ и елегантен кожен куфар, който бе като изваден от викторианската епоха. Освен това носехме и лекарската чанта на Матю, дългото му сиво палто, моята нова ярка пухенка и касета вино. Умен ход от страна на Матю. Сара си падаше по по-твърди питиета, а Ем беше въздържателка.

Той се върна и ме изнесе от колата. Остави ме на прага и аз пренесох тежестта на десния си крак. И двамата застанахме пред червената врата от осемнайсети век. Тя бе обградена от малки прозорчета, които откриваха гледка към антрето. Всяка лампа в къщата светеше и ни приветстваше.

— Помирисвам кафе — въздъхна той и ми се усмихна.

— Значи са станали. — Отворих вратата с едно докосване. — Отключено, както винаги. — Преди да съм се отказала, пристъпих предпазливо вътре. — Ем? Сара?

На колоната на стълбището висеше бележка, написана с решителния почерк на леля ми.

Имаше и послепис със закръгления почерк на Ем:

Очите ми се плъзнаха по вратите в коридора. Всички бяха отворени и горе не се чуваше шум. Дори вратите на шкафовете в килера бяха тихи, а не се въртяха на пантите си.

— Това е добър знак.

— Кое? Че не са в къщата ли? — Матю ме погледна объркано.

— Не, тишината. Къщата е прословута с това, че не се държи добре с нови хора.

— Къщата е обсебена? — Матю се огледа с интерес.

— Ние сме вещици, разбира се, че къщата е обсебена. Но не е само това. Тя е… жива. Има собствено отношение към гостите и колкото повече членове на семейство Бишъп се съберат в нея, толкова по-зле се държи. Затова Ем и Сара са излезли.

Пред периферното ми зрение се мерна фосфоресциращо петно. Отдавна починалата ми баба, която не познавах приживе, седеше до огнището в кухнята в непознат люлеещ се стол. Изглеждаше млада и красива като на сватбената си снимка, която висеше на горния етаж. Тя се усмихна и ъгълчетата на моите устни също се повдигнаха в отговор.

— Бабо? — произнесох внимателно.

„Хубавец е, нали?“ — подхвърли тя и ми намигна. Гласът й бе като шумолене на восъчна хартия.

Още една глава надникна през вратата.

„И аз така мисля — съгласи се другият призрак. — Обаче би трябвало да е мъртъв.“

Баба ми кимна.

„Сигурно, Елизабет, но той е такъв, какъвто е. Ще свикнем с него.“

Матю се взираше към кухнята.

— Там има някой — каза той озадачен. — Почти надушвам миризма и чувам слаби звуци. Но не виждам нищо.

— Призраци. — Спомних си за подземието на замъка и се огледах за майка ми и баща ми.

„О, те не са тук“, отбеляза тъжно баба ми.

Разочарована, отклоних вниманието си от мъртвото си семейство и го насочих към безсмъртния си съпруг.

— Да се качим горе да занесем багажа. Така къщата ще има възможност да те опознае.

Преди да направим и една крачка, катраненочерна топка козина се изстреля от вътрешността на къщата със смразяващо мяучене. Спря рязко на двайсетина сантиметра от мен и се превърна в съскаща котка. Изви гръб и отново измяука.

— Радвам се да те видя, Табита. — Котката на Сара не можеше да ме понася и чувствата ни бяха взаимни.

Табита снижи гръб и тръгна към Матю.

— По принцип вампирите предпочитат кучета — рече той, когато Табита се заумилква в краката му.

Табита усети безпогрешно дискомфорта на Матю и бе твърдо решена да промени мнението му за котките. Побутна глезена му с глава и силно измърка.

— Да му се не види — изсумтях. За Табита това бе необичайна демонстрация на харесване. — Това е наистина най-перверзната котка в историята на света.

Табита ми просъска и продължи да се гали в глезените на Матю.

— Не й обръщай внимание — препоръчах му и поех нагоре по стълбите. Матю взе багажа и ме последва.

Катерех се бавно, сграбчила здраво перилото. Матю вървеше с моята скорост, по лицето му се четеше вълнение и интерес. Не изглеждаше ни най-малко притеснен, че къщата го проверяваше.

Но аз цялата се бях стегнала от очакване. Преди бях виждала как заради неочаквани гости падат картини, отварят се и се затварят прозорци, лампи светват и изгасват без предупреждение. Въздъхнах с облекчение, когато стигнахме до площадката без инциденти.

— Малцина мои приятели са идвали в къщата — обясних, когато той повдигна едната си вежда. — По-лесно ми е да се срещам с тях в мола в Сиракюз.

Стаите на горния етаж бяха подредени в квадрат около централното стълбище. Спалнята на Сара и Ем беше в предния ъгъл и прозорецът й гледаше към алеята пред къщата. Стаята на майка ми и баща ми беше в задната част на сградата, с изглед към полята и част от стара ябълкова градина, която постепенно се сливаше с гората от дъбове и кленове. Вратата бе отворена и вътре светеше. Пристъпих колебливо в гостоприемния златист правоъгълник зад прага.

Стаята бе топла и уютна, върху голямото легло бяха натрупани юргани и възглавници. Нищо не се съчетаваше цветово с нищо, с изключение на обикновените бели пердета. Дюшемето на пода бе направено от широки чамови дъски, между които имаше такива големи пролуки, че спокойно можеше да си изгубиш четката за коса в тях. Вратата към банята бе отворена и оттам се чуваше как радиаторът бучи.

— Лилии — отбеляза Матю и ноздрите му се разшириха, за да поемат новата миризма.

— Любимият парфюм на майка ми. — На бюрото още стоеше старо шишенце „Диорисимо“ с избеляла черно-бяла панделка, вързана на гърлото му.

Матю остави чантите на пода.

— Ще се притесняваш ли да спиш тук? — Очите му бяха тревожни. — Можеш да се настаниш в старата си стая, както предлага и Сара.

— Няма начин — заявих решително. — Тя е на тавана, а банята е тук, долу. Пък и двамата няма да се съберем в единичното легло.

Матю извърна поглед.

— Мислех си, че може…

— Няма да спим в отделни легла. И сред вещиците съм твоя съпруга, също както сред вампирите — прекъснах го и го привлякох към себе си. Къщата се наместваше върху основите си с лека въздишка, сякаш се подготвяше за дълъг разговор.

— Но, но може би ще е по-лесно…

— За кого? — прекъснах го отново.

— За теб — довърши той изречението си. — Боли те. Ще спиш по-добре, ако си сама в леглото.

Без него нямаше изобщо да мога да склопя очи. Не исках да го тревожа, като му го призная, затова опрях ръце на гърдите му и се опитах да отклоня разговора от разпределението за сън.

— Целуни ме.

Устата му произнесе „не“, но очите му казваха „да“. Притиснах се към него и той ми отвърна със сладка нежна целувка.

— Боях се, че с нас е свършено — промърмори той, когато отделихме устните си и допряхме челата си. — И то завинаги. А сега ме е страх, че можеш да се разпаднеш на хиляди парченца заради това, което ти стори Сату. Ако нещо ти се бе случило, щях да полудея.

Ароматът ми обгърна Матю и той малко се отпусна. Успокои се още повече, когато ръцете му се плъзнаха по бедрата ми. Те бяха сравнително здрави и докосването едновременно ме размекна и наелектризира. След мъченията на Сату копнежът ми по него само се бе усилил.

— Усещаш ли? — Хванах ръката му и я притиснах към средата на гръдния си кош.

— Какво? — Матю бе озадачен.

Не бях сигурна дали ще успея да впечатля свръхестествените му сетива, затова се съсредоточих върху веригата, с която ме бе вързал още след първата ни целувка. Когато я докоснах с въображаем пръст, тя тихо звънна.

Матю затаи дъх и ме погледна учудено.

— Чувам нещо. Какво е? — И притисна ухо до гърдите ми.

— Това си ти вътре в мен — казах. — Ти си моята стабилност, ти си котвата в края на дълга сребърна верига. Сигурно затова съм толкова сигурна в теб. — Млъкнах. — Ако те усещам, ако чувствам тази връзка с теб, Сату не може да ми причини нищо, което да не мога да понеса.

— Прилича на звука, който издава кръвта ти, когато говориш наум с Ракаса, или когато предизвикваш вещерски вихър. Не че знам за какво да се ослушвам, но е доловимо.

Изабо бе споменала, че чува как вещерската ми кръв пее. Опитах се да усиля звъна от веригата. Вибрациите й се разпространиха из цялото ми тяло.

Матю вдигна глава и ми се усмихна сияйно.

— Невероятно.

Звъненето се усили и аз изгубих контрола над пулсациите вътре в себе си. Множество звезди грейнаха над главите ни и се стрелнаха през стаята.

— Опа! — Усетих гъдела на десетки призрачни очи по гърба си. Къщата затвори категорично вратата и ни скри от любопитните погледи на предците ни, които се бяха събрали да гледат емоционалния фойерверк, все едно беше Денят на независимостта.

— Ти ли го направи? — Матю се взираше във вратата.

— Не — обясних сериозно аз. — Искрите са от мен. Но останалото е от къщата. Тя е много ревнива към личното пространство.

— Слава богу — промърмори той, придърпа ме към себе си и отново ме целуна така, че призраците от другата страна на вратата започнаха да шушукат.

Фойерверките се стопиха до синкава светлина над раклата.

— Обичам те, Матю Клермон — казах аз при първа възможност.

— И аз те обичам, Даяна Бишъп — отвърна той официално. — Но леля ти и Емили сигурно са замръзнали. Покажи ми останалата част от къщата, за да могат вече да влязат.

Минахме бавно през другите стаи на втория етаж, които напоследък стояха пусти и бяха пълни с боклуци, домъкнати от пристрастената към гаражни разпродажби Ем, и старите вещи, които Сара не можеше да се реши да изхвърли, защото се страхуваше, че някой ден ще й потрябват.

Матю ми помогна да изкача стълбите към таванската стая, където бях преживяла пубертета си. Там още имаше плакати на музиканти по стените. Основните цветове бяха лилаво и зелено, което бе тийнейджърската ми представа за изискана гама.

Слязохме долу и разгледахме големия хол, предназначен за посрещане на гости, и кухнята от едната страна на пътната врата, както и кабинета и малкия салон от другата. Минахме покрай рядко употребяваната трапезария и влязохме в сърцето на къщата — всекидневната, която бе достатъчно голяма, за да побере къта за гледане на телевизия, масата за хранене и кухненския бокс в дъното.

— Изглежда Ем пак се е хванала за иглата — установих, като вдигнах недовършена бродерия на кошница с цветя. — А Сара пак е изпаднала.

— Пуши ли? — попита Матю, след като помириса въздуха.

— Когато е под напрежение. Ем я гони да пуши навън, но въпреки това миризмата се усеща. Това притеснява ли те? — разтревожих се, имайки предвид свръхчувствителното му обоняние.

— Dieu, Даяна, мирисал съм далеч по-лоши неща — успокои ме той.

В просторната кухня бяха запазени градените фурни и гигантската камина. Имаше и съвременни уреди, а подовете бяха покрити с каменни плочи, издържали на два века изпускане на тенджери, мокри животни, кални обувки и магически отвари. Поведох Матю към работната стая на Сара в съседство. Първоначално помещението е било предназначено за лятна кухня, отделена от къщата, но сега бе свързано с нея и в него бяха подредени множество уреди за варене и печене. От тавана висяха билки, а в килера имаше сушени плодове и бурканчета с отварите и лосионите на Сара. След това се върнахме в кухнята.

— Тази стая е толкова кафява. — Огледах обзавеждането, докато светвах и гасях осветлението на верандата, стар знак, че е безопасно да се влезе. Имаше кафяв хладилник, кафяви дървени шкафове, червено-кафяви тухли, кафяв телефон с шайба и овехтели тапети на кафяви райета. — Има нужда от солиден слой бяла боя.

Матю вдигна брадичка и очите му се насочиха към задната врата.

— Февруари е идеален за тази работа, ако предлагаш да я свършиш — изрече гърлен глас. Сара зави зад ъгъла. Носеше джинси и размъкнат плетен пуловер. Червената й коса стърчеше във всички посоки, а бузите й бяха поруменели от студа.

— Здравей, Сара — казах и отстъпих към мивката.

— Здравей, Даяна. — Тя се взря в синината под окото ми. — Предполагам, че това е вампирът?

— Да. — Пристъпих напред, за да ги представя един на друг. Проницателният поглед на Сара се премести върху глезена ми. — Сара, запознай се с Матю Клермон. Матю, представям ти леля ми Сара Бишъп.

Матю протегна дясната си ръка.

— Сара — кимна и колебливо срещна очите й.

Сара сви устни. И тя като мен имаше типичната за семейство Бишъп брадичка, която бе малко прекалено издадена. А сега стърчеше дори повече от обикновено.

— Матю. — Когато дланите им се докоснаха, тя трепна. — Да — заяви и леко извърна глава. — Определено е вампир, Ем.

— Благодаря за помощта, Сара — промърмори Ем, докато влизаше с наръч дърва и нетърпеливо изражение на лицето. Беше по-висока от мен и Сара и посребрената й коса я караше странно да младее. Издълженото й лице се разтегна в радостна усмивка, когато ни видя в кухнята.

Матю се втурна да вземе дървата от ръцете й. Табита, която пропусна първите поздравления, се приближи бавно към камината, като описваше осморки. Като по чудо вампирът успя да отиде до другия край на стаята, без да я настъпи.

— Благодаря, Матю. И благодаря, че я доведе у дома. Толкова се притеснявахме. — Ем разтвори ръце и от ръкавите на вълнения й пуловер се посипаха парченца кора.

— За нищо, Емили — отговори той. Гласът му бе неустоимо топъл и дълбок. Ем изглеждаше очарована от него. Със Сара щеше да е по-трудно, макар тя вече озадачено да наблюдаваше опитите на Табита да се покатери по ръката на Матю.

Опитах се да се скрия в сянката, преди Ем да успее да разгледа добре лицето ми, но беше прекалено късно. Тя затаи дъх, беше ужасена.

— О, Даяна!

Сара издърпа един стол.

— Сядай — нареди тя.

Матю скръсти здраво ръце, сякаш се опитваше да овладее желанието си да се намеси. Вълчата му нужда да ме закриля не бе намаляла само защото се намирахме в Мадисън, а и неприязънта му към всички същества, които се приближаваха към мен, не бе запазена само за другите вампири.

Очите на леля ми се преместиха от лицето към шията ми.

— Свали си ризата — заръча ми.

Посегнах покорно към копчетата.

— Може би трябва да прегледаш Даяна горе. — Ем хвърли тревожен поглед към Матю.

— Той едва ли ще види нещо, което вече не е видял. Нали не си гладен? — попита Сара, без да се обръща към него.

— Не — отвърна тихо Матю. — Ядох в самолета.

Погледът на леля се стрелна към шията ми. Ем също се вторачи.

— Сара! Ем! — извиках възмутено.

— Просто проверявам — обясни кротко Сара. След като си свалих ризата, тя разгледа превръзката на ръката ми, увития с бинтове торс и другите порязвания и синини.

— Матю вече ме прегледа. Той е лекар, забрави ли?

Пръстите й опипаха ключицата. Премигнах.

— Обаче е пропуснал това. Костта е пукната. — Премести ръцете си нагоре към скулата ми и отново премигнах. — Какво й е на глезена? — Както обикновено, не успявах да скрия нищо от Сара.

— Лошо навяхване, придружено с изгаряния първа и втора степен. — Матю се взираше в ръцете на Сара, готов да скочи, ако ми причинеше прекалено много болка.

— Как така е получила навяхване и изгаряне на едно и също място? — Сара се отнасяше към Матю като към първокурсник по медицина на визитация.

— Като бях провесена с главата надолу от садистична вещица — отговорих вместо него и леко се свих, когато леля продължи да преглежда лицето ми.

— Какво има отдолу? — попита тя, сякаш изобщо не ме бе чула, и посочи към ръката ми?

— Дълбока порезна рана, за която трябваха шевове — обясни търпеливо Матю.

— Какво й даде?

— Болкоуспокояващи, диуретик, за да намалим отоците, и широкоспектърен антибиотик. — В гласа му усетих съвсем леко раздразнение.

— А защо е увита като мумия? — полюбопитства Ем и си прехапа устната.

Пребледнях. Сара спря да ме разглежда и ме прониза с поглед, преди да затвори.

— Това може да почака, Ем. Нека първо прегледаме важните неща. Кой ти причини това, Даяна?

— Една вещица на име Сату Ярвинен. Мисля, че е шведка. — И скръстих като за защита ръце на гърдите си.

Матю стисна устни. Бе се отдалечил от мен, за да сложи още дърва в камината.

— Не е шведка, а финландка — поправи ме Сара. — С доста силни способности. Но следващия път, когато я срещна, ще й се прииска никога да не се е раждала.

— Едва ли ще остане кой знае какво от вещицата, когато аз приключа с нея — промълви Матю. — Така че ако искаш да се разправиш с нея, ще трябва да я срещнеш преди мен. А аз съм прочут с бързината си.

Сара го погледна одобрително. Тя само плашеше гаргите, но думите на Матю бяха нещо съвсем различно. Те бяха обещание.

— Кой друг е лекувал Даяна освен теб?

— Майка ми и икономката Март.

— Познават народната медицина. Но аз мога да направя и още нещо. — Сара запретна ръкави.

— Малко е рано за магии. Пихте ли достатъчно кафе? — Погледнах умолително към Ем, очите ми я призоваваха да спре Сара.

— Остави я да ти помогне, скъпа — каза Ем, хвана ме за ръката и я стисна. — Колкото по-бързо го направи, толкова по-скоро ще се възстановиш напълно.

Устните на Сара вече се движеха. Матю се приближи, очарован. Тя постави върховете на пръстите си върху лицето ми. Костта под тях се наелектризира, а после пукнатината се затвори.

— Ох! — Хванах се за бузата.

— Ще те заболи съвсем мъничко — предупреди ме Сара. — Достатъчно силна си била, за да понесеш нараняването, лечението не би трябвало да е проблем. — Погледна за миг бузата ми и кимна със задоволство, преди да се насочи към ключицата. Електрическият заряд, който бе необходим, да я оправи, този път беше по-силен, защото и костта бе по-дебела.

— Свали й обувката — нареди тя на Матю и тръгна към килера. Той беше най-висококвалифицираният асистент, когото познавах, но се подчини, без да каже и дума.

Когато Сара се върна с бурканче с един от нейните мехлеми, Матю подпря стъпалото ми на бедрото си.

— В чантата ми на горния етаж има ножици — осведоми той леля ми и помириса с любопитство съдържанието в бурканчето. — Да отида ли да ги взема?

— Не ми трябват. — Тя промълви няколко думи и махна към глезена ми. Бинтът започна сам да се развива.

— Много удобно — каза завистливо Матю.

— Фукла — промърморих под нос.

Всички погледи се насочиха към глезена ми, след като бинтът се разви сам и се нави на кълбо. Раната още изглеждаше отвратително и бе започнала да сълзи. Сара произнесе ново заклинание, изглеждаше спокойна, макар руменината по бузите й да подсказваше, че всъщност е бясна. Когато приключи, синините и мехурите бяха изчезнали и макар още да се виждаше следа от нараняване, подутината забележимо бе спаднала.

— Благодаря, Сара. — Размърдах крака си, докато тя го мажеше с мехлем.

— Няма да можеш да се занимаваш с йога поне седмица. И никакви кросове поне три седмици, Даяна. Кракът ти има нужда от почивка, за да се възстанови напълно. — Промълви още някакви думи и махна към нова ролка бинт, който започна сам да се увива около глезена и стъпалото ми.

— Невероятно! — ахна отново Матю и поклати глава.

— Имаш ли нещо против да погледна и ръката?

— Никак даже. — Дори ми се стори, че нямаше търпение. — Мускулът е съвсем малко наранен. Можеш ли да го оправиш като кожата?

— Вероятно — отвърна Сара със съвсем леко самодоволство. Петнайсет минути и няколко проклятия по-късно на ръката ми нямаше нищо друго, освен тънък червен белег.

— Браво! — възкликна Матю, докато въртеше ръката ми и се възхищаваше на уменията на Сара.

— Поздравления и за теб. Добре го бе зашил. — Сара отпи жадно от чашата с вода.

Протегнах се да си взема ризата.

— Трябва да видиш и гърба й.

— Той може да почака. — Стрелнах го със строг поглед. — Сара е уморена, аз също.

Погледът на леля ми се насочи към вампира.

— Матю? — произнесе тя въпросително и ме избута на дъното на йерархията.

— Държа да погледнеш гърба й — каза той, без да откъсва очи от моите.

— Не — прошепнах и притиснах ризата към гърдите си.

Той клекна пред мен и постави длани на коленете ми.

— Знаеш на какво е способна Сара. Ще се възстановиш по-бързо, ако я оставиш да ти помогне.

Да се възстановя? Нито една магия не би могла да ми помогне да се възстановя от случилото се в Ла Пиер.

— Моля те, скъпа. — Матю внимателно издърпа смачканата на топка риза от ръцете ми.

Съгласих се неохотно. Усетих убождането на вещерските погледи, когато Сара и Ем минаха зад мен. Идеше ми да побягна. Пресегнах се сляпо към Матю и той стисна и двете ми длани.

— Тук съм — увери ме, докато Сара мълвеше първото си заклинание. Марлята се отдели от гръбнака ми благодарение на думите, които тя произнасяше.

Когато Ем рязко пое дъх, а леля млъкна, разбрах, че вече виждат раните ми.

— Това е магия за отваряне — определи гневно Сара, взряна в гърба ми. — Тя не се прави на живи същества. Могла е да те убие.

— Опитваше се да стигне до магическите ми сили, дълбаеше ме като тиква. — Когато гърбът ми бе оголен, емоциите ми полудяха и аз за малко да се разсмея, като си спомних как висях от едно дърво, а Сату ме удряше с пръчката. Матю забеляза, че съм на ръба на истерия.

— Колкото по-бързо го направиш, толкова по-добре, Сара. Разбира се, не те припирам — добави той веднага. Можех да си представя с какъв поглед е бил удостоен. — По-късно ще поговорим за Сату.

Всяка магия, която Сара използваше, ми напомняше за Сату и присъствието на две вещици край мен непрекъснато ме караше да се сещам за Ла Пиер. Затворих се още повече в себе си и накарах съзнанието си да изтръпне до безчувственост. Сара продължаваше да прави магии. На мен ми дойде в повече и се пуснах по течението.

— Приключваш ли вече? — попита Матю. Гласът му бе напрегнат от тревога.

— Има две рани, за които не мога да направя кой знае колко. Те ще й оставят белези. Ето тук — посочи Сара и прокара пръст между лопатките ми — и тук. — Пръстите й се придвижиха надолу, обходиха ребрата ми, спуснаха се до кръста и се върнаха обратно.

Съзнанието ми вече не бе празно, а пламтеше от образа, който Сара очерта.

Звезда в полумесец.

— Те подозират Матю! — извиках аз и замръзнах от ужас на стола. В паметта ми изплуваха печатите на Матю. Те бяха скрити толкова грижливо, колкото вероятно и съществуването на рицарския орден. Но Сату знаеше за него, което означаваше, че и другите вещици от Паството вероятно също знаеха.

— Скъпа, какво има? — Матю ме дръпна за ръцете.

Аз го блъснах в гърдите, мъчех се да го накарам да ме изслуша.

— Когато отказах да се предам, Сату ме беляза с твоя печат.

Той ме завъртя и когато видя какво е изрисувано, застина.

— Вече не подозират. Най-накрая са сигурни.

— За какво говорите? — попита Сара.

— Може ли ризата на Даяна, моля?

— Не мисля, че ще останат големи белези — каза някак си отбранително леля ми.

— Ризата. — Гласът на Матю беше леден.

Ем му я хвърли. Матю надяна внимателно ръкавите на ръцете ми и събра предниците на гърдите ми. Криеше очите си, но вената на челото му пулсираше.

— Съжалявам — промълвих.

— Няма за какво. — Обхвана лицето ми с длани. — Всеки вампир би познал, че си моя, със или без дамгата на гърба ти. Сату е искала и другите същества да знаят на кого принадлежиш. По времето, когато се преродих, пърлех косите на жените, които отдаваха телата си на враговете. Жесток начин за разобличаване на предателите. Това е същото. — Извърна се. — Изабо ли ти каза?

— Не. Търсех листове и намерих чекмеджето.

— Какво, по дяволите, става тук? — сопна ни се Сара.

— Наруших личното ти пространство. Не биваше да го правя — прошепнах и го сграбчих за ръцете.

Той се отдръпна и се взря невярващо в мен, след това ме притисна силно към гърдите си, забравил, че съм ранена. За щастие магиите на Сара ме бяха спасили от болката.

— Господи, Даяна. Сату ти е казала какво съм извършил. Проследих те до жилището ти и се промъкнах вътре. Освен това, как бих могъл да ти се сърдя, че си открила това, което трябваше сам да ти кажа?

Чу се оглушително плясване с ръце, което разтресе тенджерите и тиганите в кухнята. Когато дрънченето заглъхна, Сара проговори:

— Ако някой не ни каже незабавно какво става тук, ще настъпи адът на земята. — Към устните й се надигна заклинание.

Пръстите ми изтръпнаха и в краката ми се завихри вятър.

— Назад, Сара. — Вятърът свистеше през вените ми. Застанах между нея и Матю. Леля ми не спираше да мълви нещо. Присвих очи.

Ем дръпна разтревожена Сара за ръката.

— Не я предизвиквай. Тя не се контролира.

Видях лък в лявата си ръка и стрела в дясната. Бяха тежки и странно познати. Сара ми беше на мушката. Без да се колебая повече, вдигнах ръце и се приготвих да стрелям.

Леля ми спря да мърмори насред заклинанието.

— Мамка му — изруга и погледна учудено Ем.

— Скъпа, не си играй с огъня. — Ем вдигна ръце в знак, че се предава.

Погледнах отново ръцете си, бях напълно объркана. По тях нямаше огън.

— Не в къщата. Ако искаш да запалиш вещерски огън, ще трябва да излезем навън — добави Ем.

— Успокой се, Даяна. — Матю ме хвана на лактите и видението с лъка и стрелата изчезна.

— Не ми харесва, когато тя те заплашва. — Гласът ми проехтя странно, сякаш не беше мой.

— Сара не ме заплашва. Просто иска да знае за какво говорим. Трябва да й кажем.

— Но това е тайна — отвърнах объркана. Трябваше да пазим тайните си от всички, независимо дали ставаше въпрос за моите способности на вещица или за рицарите на Матю.

— Никакви тайни повече — бе категоричен той. Гърдите му бяха притиснати към шията ми. — Те вредят и на двама ни. — Когато вятърът затихна, той ме обърна.

— Винаги ли е такава? Неуправляема и дива? — попита Сара.

— Племенницата ти се справи блестящо — изтъкна Матю, без да ме пуска.

Двамата се вторачиха един в друг.

— Сигурно — съгласи се тя неохотно, когато тихият им сблъсък приключи. — Все пак трябваше да ни кажеш, че владееш вещерския огън, Даяна. Това е доста необичайно способност.

— Не владея нищо. — Изведнъж се почувствах изтощена и не исках повече да стоя права. Краката ми мислеха същото и коленете ми се подгънаха.

— Да я качим горе — каза Матю с нетърпящ възражение тон. — Там ще довършим този разговор.

В стаята на родителите ми той ме сложи на леглото и ми даде още по една доза болкоуспокояващо и антибиотик. След това разказа на лелите ми за знака, който Сату бе оставила на гърба ми. Табита благоволи да се сгуши в краката ми, за да бъде по-близо до Матю.

— Знакът, който Сату е оставила на гърба на Даяна, принадлежи на… организация, която моето семейство основа преди много години. Хората вече отдавна са я забравили, а тези, които не са, мислят, че е престанала да съществува. Ние искаме да запазим тази илюзия. С полумесеца и звездата на гърба й Сату е искала да бележи племенницата ви като нечия собственост и да разкрие тайните на семейството ми на останалите вещици.

— Тази тайна организация има ли си име? — попита Сара.

— Не е нужно да им казваш всичко, Матю. — Посегнах към ръката му. Беше опасно да разкрива прекалено много информация за Рицарите на Лазар. Усещах заплахата, тя се стелеше край мен като тъмен облак и не исках той обгърне Ем и Сара.

— Рицарите на Лазар от Витания. — Произнесе го бързо, сякаш се боеше да не се разколебае. — Стар рицарски орден.

Сара изсумтя.

— Никога не съм чувала за него. Те като Рицарите на Колумб ли са? Имат подразделение в окръг Онайда.

— Не точно. — Устните на Матю потрепнаха. — Историята на Рицарите на Лазар започва с кръстоносните походи.

— Не гледахме ли по телевизията документален филм за кръстоносните походи, в който се разказваше за някакъв рицарски орден? — попита Ем.

— Тамплиерите. Но всички тези теории на конспирацията са пълни глупости. Няма вече тамплиери — отсече Сара.

— Никой не вярва, че има вещици и вампири, Сара — отбелязах аз.

Матю посегна към китките ми и студените му пръсти докоснаха пулсиращите ми вени.

— Този разговор засега приключи — заяви категорично. — Имаме достатъчно време да говорим по-късно дали Рицарите на Лазар съществуват или не.

После изведе от стаята Ем и Сара, на които никак не им се тръгваше. След като лелите ми бяха изтикани в коридора, къщата пое нещата в собствените си ръце и затвори вратата. Чу се тракането на ключалката.

— Нямам ключ за тази стая — извика Сара на Матю.

Необезпокоен от думите й, Матю се качи на леглото и ме взе в прегръдките си. Главата ми се озова точно над сърцето му. Всеки път, когато се опитвах да кажа нещо, той ми шъткаше да мълча.

— По-късно — повтаряше.

Сърцето му удари веднъж, а след няколко минути още веднъж.

Преди да го чуя за трети път, вече спях дълбоко.