Аз, вещицата

2.

Камбаните на Оксфорд отброиха осем часа. Нощта вече не изместваше толкова бавно здрача както преди няколко месеца, но преходът още бе бавен. Служителите на библиотеката бяха включили осветлението само преди трийсет минути и лампите образуваха малки златни кръгове в сивия полумрак.

Беше двайсет и първият ден на септември. Вещиците по целия свят вечеряха заедно в нощта на есенното равноденствие, за да отбележат Мабон1 и да посрещнат приближаващия мрак на зимата. Но на вещиците от Оксфорд щеше да им се наложи да минат без мен. Следващия месец щях да изнасям доклад пред важна конференция. Идеите ми още бяха хаотични и започвах да се тревожа.

Като си спомних, че моите посестрими вещиците вечерят някъде в Оксфорд, стомахът ми изкъркори. Бях в библиотеката от девет и половина сутринта със съвсем кратка почивка за обяд.

Шон имаше почивен ден и работата му бе поета от нова библиотекарка. Създаде ми проблеми, когато поисках един разпадащ се документ, и се опита да ме убеди да ползвам микрофилма. Главният библиотекар господин Джонсън дочу разговора ни и излезе от кабинета си, за да се намеси.

— Моите извинения, д-р Бишъп — каза той припряно и оправи дебелите си очила с тъмни рамки. — Щом се налага да видите този ръкопис във връзка с изследванията ви, ние с радост ще ви съдействаме. — И сам ми го донесе, а докато ми го подаваше, отново се извини за неудобството от името на новата служителка. Успокоена, че научният ми авторитет спаси положението, прекарах следобеда потънала в четене.

Затворих внимателно документа, доволна от количеството работа, която успях да свърша. След като в петък попаднах на омагьосан ръкопис, посветих уикенда на рутинни задачи, а не на алхимията, за да си възвърна чувството за нормалност. Попълних документи за оправдаване на разходи, платих си сметките, написах няколко препоръки и дори завърших рецензия на книга. И междувременно успях да се справя и с някои домашни ритуали, като пране, пиене на огромни количества чай и готвене по рецепти от телевизионни програми.

На следващата сутрин станах рано и през целия ден се опитвах да се съсредоточа върху непосредствената си работа и да не мисля за странните илюстрации в ръкописа на Ашмол и мистериозния палимпсест. Хвърлих поглед върху късия списък със задачи за деня. Третата от четирите точки в него беше най-лесна. Решението се съдържаше в апокрифното периодично издание „Записки и изследвания“ на полицата, стигаща чак до високия таван. Бутнах стола си назад и реших да отметна една задача, преди да си тръгна.

До горните лавици на секцията на читалнята „Херцог Хъмфри“, известна като „Селдън Енд“, се стигаше по стари стълби, водещи към галерия над масите за четене. Изкачих се по тях и се озовах пред подвързани с плат книги, подредени хронологично по дървените полици. Май никой освен мен и един стар литературовед от колежа „Магдален“ не ги ползваше. Открих каквото ми трябваше и изругах наум. Томът се намираше на най-горната лавица и не можех да го стигна.

Стресна ме тих смях. Обърнах се да видя кой седи на бюрото в далечния край на галерията, но там нямаше никого. Отново ми се причуваха разни неща. Оксфорд беше призрачен град и всички, свързани с университета, си бяха отишли преди час, за да изпият по чаша безплатно шери на академичния съвет преди вечеря. И тъй като беше и вещерски празник, дори Джилиан си бе тръгнала в късния следобед, след като ми отправи една последна покана и погледна с присвити очи купчината четива пред мен.

Потърсих стълбата из галерията, но никъде не я открих. Бодлианската библиотека беше прословута с това, че подобни съоръжения винаги липсваха. Щях да се забавя още петнайсет минути, докато намеря стълба и я замъкна горе, за да сваля томчето. Поколебах се. Въпреки че в петък бях държала в ръцете си омагьосана книга, устоях на голямото изкушение да се възползвам от магиите си. От друга страна пък, никой нямаше да види.

Въпреки оправданията, настръхнах от тревога. Не нарушавах често собствените си правила и водех стриктна сметка на случаите, в които се обръщах към магическите си способности. Това щеше да ми е петият път тази година, ако броим и случая с развалената пералня, и докосването до Ашмол. Не беше зле за края на септември, но не беше и личен рекорд за въздържание.

Поех дълбоко дъх, вдигнах ръка и си представих книгата в нея.

Том седемнайсети от „Записки и изследвания“ се премести на десет сантиметра, килна се под ъгъл, сякаш невидима ръка се опитваше да го извади, и падна с тихо тупване в протегнатата ми длан. След това се отвори на страницата, която ми трябваше.

Отне ми точно три секунди. Издишах силно, сякаш се опитвах да се освободя от вината. Изведнъж усетих две ледени пробождания между лопатките на гърба.

Бях разкрита, и то не от обикновено човешко същество.

Когато една вещица гледа друга, докосването на погледа й е осезаемо. Вещиците обаче не са единствените, които споделят този свят с хората. Има и демони — талантливи, артистични същества, които балансират между лудостта и гениалността. „Рокзвезди и серийни убийци“ — така леля ми описваше тези странни и объркващи духове. Да не забравяме прекрасните древни вампири, които могат да те очароват напълно, ако преди това не те убият.

Когато в мен се взре демон, усещам леко смущаващо докосване като от целувка.

Но погледът на вампира е хладен, целенасочен и опасен.

Прегледах наум читателите в „Херцог Хъмфри“. Някога идваше един вампир, монах с ангелско лице, който четеше настървено требници и молитвени книги. Но подобни същества по правило не се навъртаха в залите с редки книги. От време на време се поддаваха на суетата и носталгията и идваха, за да се отдадат на спомени, но не им бе обичайна практика.

Вещиците и демоните бяха много по-чести посетители на библиотеките. Джилиан Чембърлейн бе идвала днес, за да разглежда папируси с лупа. В музикалната читалня със сигурност засякох двама демони. Вдигнаха унесени погледи, когато минах покрай тях на път за „Блекуелс“, където отивах да си взема чай. Единият ме помоли да му донеса на връщане кафе с мляко, което си беше ясен знак, че е дълбоко потънал в лудостта, която го владееше в момента.

Не, сега в мен се взираше вампир.

Откакто заради работата си контактувах с други учени, бях срещала вампири — лабораториите по света са пълни с тях. В науката най-важни са търпението и постоянството. Учените водят усамотен живот и ако са вампири, никой не би се усъмнил в тях, само най-близките им сътрудници. Така имат възможност незабелязано да живеят векове, а не десетилетия като другите хора.

Напоследък вампирите гравитираха около ускорителите на частици, проекти за разгадаване на човешкия геном и молекулярна биология. А в миналото предпочитаха алхимията, анатомията и електричеството. Там, където имаше взривове, кръв или обещание за разгадаване на тайните на вселената, със сигурност се навъртаха и вампири.

Стиснах нечестно придобития том от „Записки и изследвания“ и се обърнах, за да видя кой ме е хванал на местопрестъплението. Беше се скрил в сенките в другия край на помещението пред справочниците по палеография, облегнат на една от красивите дървени колони, които крепяха галерията. В ръцете си държеше отворения том на Джанет Робъртс „Шрифтовете в английските ръкописи до 1500 година“.

Никога преди не бях виждала този вампир, но бях почти сигурна, че няма нужда от указания, за да разгадае стари текстове.

Всички, чели бестселъри и гледали телевизия, знаят, че вампирите могат да те оставят без дъх и нищо не може да те подготви за срещата с тях. Костната им система е изящна, като изсечена от гениален скулптор. Когато ходят и говорят, мозъкът ти не може докрай да асимилира видяното. Всяко тяхно движение е грациозно, думите им звучат като музика. Можеш да потънеш в очите им и точно така хващат жертвите си. Един дълъг поглед, няколко думи, изречени тихо, докосване: влезеш ли в мрежите на вампир, нямаш никакъв шанс.

Докато се взирах в този вампир, си дадох сметка, че познанията ми по въпроса са, уви, основно теоретични. Почти нищо от тях нямаше да ми помогне при срещата ми с подобно същество в Бодлианската библиотека.

Единственият вампир, с когото ме свързваше нещо повече от мимолетно познанство, работеше в Швейцария в ускорителя на ядрени частици. Джеръми беше строен и великолепен, имаше сламеноруса коса, сини очи и заразителен смях. Бе спал с повечето жени от кантон Женева и в момента се стремеше да постигне същия успех и в град Лозана. Никога не съм искала да знам в подробности какво прави с тях, след като ги съблазни, отказах и всичките му настоятелни покани да излезем на по питие. Винаги бях смятала Джеръми за типичен за своя вид. Но в сравнение с този, който сега стоеше пред мен, би изглеждал непохватен, несръчен и много, много млад.

Този беше висок — стори ми се доста над метър и осемдесет, дори и след като отчетох изкривяването от по-високата ми гледна точка от галерията. И със сигурност не беше хилав. Широки рамене, тесен таз, стройни мускулести крака. Пръстите му бяха поразително дълги и деликатни, чак да не повярваш, че принадлежат на такъв едър мъж.

Докато моят поглед се разхождаше по него, неговият бе впит в мен. От другия край на помещението очите му изглеждаха черни като нощта. Гледаха ме изпод гъсти и също толкова черни вежди, едната от които бе извита нагоре като въпросителна. Лицето му бе наистина невероятно — изсечени черти, високи скули, дълги мигли, които криеха в сенките си очите му. Над красивата му брадичка се намираше единствената зона, която излъчваше мекота — устата, която също като пръстите не се вписваше в цялата му външност.

Но не физическото му съвършенство беше най-обезпокояващото в него. Мъжествената комбинация от сила, ловкост и проницателна интелигентност се усещаше дори от другия край на помещението. Носеше черни панталони и мек сив пуловер, в пригладената му назад коса, стигаща до тила, се виждаше бял кичур. Приличаше на пантера, готова да нападне всеки миг, която обаче не бързаше да го прави.

Усмихна се леко и учтиво, без да показва зъбите си. Но въпреки това усещах присъствието им осезателно — остри и идеално подредени зад бледите му устни.

Мисълта за зъбите му предизвика прилив на адреналин в тялото ми, пръстите ми изтръпнаха. В главата ми се въртеше само едно изречение: „Напусни помещението веднага!“.

Изведнъж стълбите ми се сториха много далече, макар да бяха само на четири крачки. Втурнах се към долния етаж, спънах се на последното стъпало и се озовах в очакващите ме обятия на вампира.

Разбира се, че той ме бе накарал да тичам надолу по стълбите.

Пръстите му бяха хладни, а прегръдката му бе от стомана, не от плът и кръв. Ухаеше силно на карамфил, канела и нещо, което ми напомняше за тамян. Помогна ми да се задържа на краката си, вдигна „Записки и изследвания“ от пода и ми подаде книгата с лек поклон.

— Д-р Бишъп, предполагам?

Кимнах, разтреперана от глава до пети.

Дългите му бледи пръсти се шмугнаха в джоба и извадиха от там визитка в бяло и синьо. Подаде ми я.

— Матю Клермон.

Сграбчих визитката за ръба, като внимавах да не докосна пръстите му. Познатото лого на университета „Оксфорд“ с три корони и отворена книга, под него името му, последвано от низ съкращения, които показваха, че е приет за член на Кралското дружество.

Не беше зле за човек на видима възраст 35–40 години, макар да предполагах, че истинската му възраст е десет пъти по толкова.

Изобщо не се учудих, че вампирът беше преподавател по биохимия и специалист по неврология към болницата „Джон Радклиф“. Кръв и анатомия — две от любимите неща на същества като него. На визитката имаше три телефона на лаборатории, номерът на кабинета му и имейл адрес. Може и да не се бяхме срещали досега, но със сигурност не беше потаен и неоткриваем.

— Професор Клермон — подех аз пискливо, преди цялото ми гърло да се включи в артикулационния процес. Едвам потисках желанието си да се втурна към изхода.

— Не се познаваме — отбеляза той със странен акцент. Имаше характерното произношение на учен от Оксфорд и Кембридж, но с някаква лека мекота, която не можех да определя откъде идва. Открих, че очите му, които не се откъсваха от лицето ми, със сигурност не бяха черни, а изглеждаха така заради силно разширените зеници, поръбени със сиво-зеления сребрист оттенък на ирисите. Бяха неудържимо привлекателни и усетих как не мога да откъсна поглед от тях.

Устата на вампира отново започна да се движи.

— Голям почитател съм на работата ви.

Очите ми се разшириха. Не беше невъзможно професор по биохимия да се интересува от алхимия от седемнайсети век, но не беше и чак толкова вероятно. Оправих яката на бялата си риза и огледах помещението. Нямаше никой друг, освен нас двамата. Не се виждаше никой около стария дървен шкаф с каталога, нито край близките компютри. А дежурният библиотекар, който и да беше той, бе прекалено далеч, за да ми помогне.

— Смятам статията ви за цветовия символизъм на алхимичните трансформации за много добра, а трудът ви върху подхода на Робърт Бойл към свиването и разширяването е доста убедителен — продължи спокойно Клермон, като човек, свикнал да бъде единствен активен участник в разговорите. — Още не съм дочел книгата ви за чиракуването и обучението в алхимията, но й се наслаждавам страхотно.

— Благодаря — прошепнах аз. Погледът му се премести от очите на шията ми.

Спрях да пипам копчетата на яката си.

Свръхестествените му очи отново се впиха в моите.

— Умеете да възраждате миналото пред читателите си. — Приех го като комплимент, тъй като един вампир би разбрал, ако не съм достоверна.

Клермон помълча известно време.

— Мога ли да ви поканя на вечеря?

Челюстта ми увисна. Вечеря? Не можех да му избягам в библиотеката, но нямах никаква причина да стоя край него и докато се храня — особено след като той нямаше да яде заедно с мен, като се имаха предвид особеностите на диетата му.

— Имам други планове за вечерта — отвърнах рязко, без да мога да обясня убедително какво включват те. Матю Клермон сигурно бе разбрал, че съм вещица, а очевидно не празнувах Мабон.

— Жалко — промърмори той и на устните му се появи едва доловима усмивка. — Може би друг път. В Оксфорд сте цяла година, нали?

Вампирите винаги ме изнервяха, а уханието на карамфил, което се носеше от Клермон, ми напомняше за Ашмол. Тъй като не можех да си подредя мислите, започнах само да кимам. Така бе по-безопасно.

— Така си и помислих — каза Клермон. — Сигурен съм, че пътищата ни пак ще се пресекат. Оксфорд е малък град.

— Много малък — съгласих се аз и вече съжалявах, че не отидох в Лондон.

— Доскоро, д-р Бишъп. За мен беше удоволствие. — Клермон ми протегна длан. С изключение на кратката си разходка до шията ми, очите му не се бяха откъсвали от моите. Стори ми се, че не мигна нито веднъж. Събрах всичките си сили и първа отклоних поглед.

Ръката ми се стрелна напред, поколеба се за миг и после стисна неговата. Той я притисна съвсем леко, преди да отдръпне длан. Отстъпи назад, усмихна се и изчезна в мрака на най-старата част от библиотеката.

Постоях, докато вледенената ми ръка отново си възвърна способността да се движи, след това се върнах на бюрото си и изключих компютъра. Докато си събирах книжата, томчето на „Записки и изследвания“ сякаш ме питаше обвинително защо съм си направила труда да го взимам, след като дори нямаше да го погледна. Списъкът ми със задачи също ме гледаше с упрек. Откъснах го от бележника си, смачках го и го хвърлих в коша под бюрото.

— Достатъчно ми е злото за днес — промърморих под носа си.

Дежурният в читалнята погледна часовника си, когато върнах ръкописите.

— Рано си тръгвате, д-р Бишъп?

Кимнах. Стисках здраво устни, за да не го попитам дали не знае нещо за вампира край отдела със справочници по палеография.

Той взе купчината сиви картонени кутии, в които се пазеха ръкописите.

— Ще ви трябват ли утре?

— Да — прошепнах аз. — Утре.

След като изпълних целия ритуал по напускане на библиотеката, вече бях свободна. Подметките ми скърцаха по линолеума на пода и звукът отекваше в каменните стени. Излязох забързано през вратата на читалнята, минах покрай книгите, оградени с кадифени въжета срещу любопитни пръсти, слязох по изтърканите дървени стъпала и се озовах на полянката отпред. Облегнах се на железния парапет около бронзовата статуя на Уилям Хърбърт и поех с пълни гърди хладния въздух, като се опитвах да прогоня остатъците от дъха на карамфил и канела от ноздрите си.

На страха очите са големи нощем в Оксфорд, казах си строго. Е, в града имаше още един вампир.

Въпреки че се опитах да се успокоя пред библиотеката, извървях пътя до вкъщи по-бързо от обикновено. Мракът по Ню Колидж Лейн си беше плашещ и в по-ведри моменти. Прекарах картата си през четеца на задната порта на „Ню Колидж“ и усетих как част от напрежението се оттече от тялото ми, когато вратата щракна зад мен, сякаш всяка преграда, която поставях между себе си и библиотеката, ме пазеше. Минах покрай прозорците на параклиса, през тесния проход към полянката, от която се виждаше единствената оцеляла в Оксфорд средновековна градина с традиционното хълмче, на което някога студентите са седели и са размишлявали за тайните на Бог и природата. Днес кулите и арките на колежа изглеждаха по-готически отвсякога и аз нямах търпение да се прибера.

Най-сетне затворих зад себе си вратата на апартамента си и въздъхнах дълбоко с облекчение. Живеех на последния етаж на сградата, в една от квартирите, специално запазени за гостуващи бивши студенти. Обитавах жилище, което се състоеше от спалня, всекидневна с кръгла маса за хранене и прилична, макар и малка кухня. Интериорът се допълваше от стари гравюри и ламперии в топли тонове. Всички мебели бяха като извадени от предишни превъплъщения на преподавателската стая и деканата, преобладаваше неугледният стил на XIX век.

Отидох в кухнята, сложих две филии в тостера и си налях чаша студена вода. Изпих я на един дъх и отворих прозореца, за да влезе малко свеж въздух в задушните стаи.

Занесох храната във всекидневната, изритах си обувките и пуснах малката стереоуредба. Кристалните тонове на Моцарт се разнесоха из въздуха. Седнах на тапицирания в светлокафяво диван с намерението малко да си почина, а след това да взема вана и да си прегледам записките от деня.

Събудих се в три и половина през нощта и усетих, че сърцето ми ще изхвръкне. Вратът ми се бе схванал, а в устата ми имаше силен вкус на карамфил.

Налях си нова чаша вода и затворих прозореца в кухнята. Беше хладно и влажният въздух ме накара да потръпна.

Погледнах си часовника, пресметнах часовата разлика наум и реших да се обадя у дома. Там беше едва десет и трийсет, а Сара и Ем обичаха нощта като прилепи. Разходих се из стаите, угасих всички лампи с изключение на тази в спалнята и взех мобилния си телефон. Освободих се от мръсните дрехи за минути — как може човек така да се изцапа в библиотека? — и надянах старо долнище на анцуг и черен пуловер с развлечено деколте. Бяха по-удобни от пижама.

Твърдият матрак под мен беше удобен и така успя да ме отпусне, та за малко да повярвам, че няма нужда да звъня у дома. Но водата не успя да премахне изцяло вкуса на карамфил от езика ми и аз набрах номера.

— Чакахме да се обадиш — бяха първите думи, които чух.

Вещици.

Въздъхнах.

— Сара, добре съм.

— Но знаците сочат точно обратното. — Както винаги, малката сестра на майка ми никак не си поплюваше. — Табита цяла вечер е неспокойна, Ем те видя много ясно как се скиташ изгубена в гората нощем, а аз не съм хапнала нищо от сутринта.

Големият проблем беше в проклетата котка. Табита беше любимото животинче на Сара и усещаше безпогрешно всяко напрежение в семейството.

— Добре съм. Имах неочаквана среща в библиотеката тази вечер, това е всичко.

Тракването от другата страна на линията ми подсказа, че Ем е вдигнала втората слушалка.

— Защо не празнуваш Мабон? — попита тя.

Емили Мадър беше част от живота ми откакто се помнех. Двете с Ребека Бишъп се запознали още като гимназистки, докато работели на разкопките на колонията на първите заселници в Плимът, където бутали ръчни колички и копаели дупки. Станали най-добри приятелки, след това продължили да си пишат редовно, докато Емили учела във „Васар“, а майка ми — в „Харвард“. След това се срещнали отново в Кембридж, където Ем станала библиотекарка в детския отдел. След смъртта на родителите ми дългите уикенди на Ем в Мадисън скоро доведоха до нова работа в местното основно училище. Със Сара станаха неразделни партньорки, макар Ем дълго време да държеше свой апартамент под наем и двете много да внимаваха да не ги видя как влизат заедно в спалнята, докато бях малка. Но не успяха да ме заблудят, както не успяха да заблудят и съседите, и всички останали жители на града. Отнасяха се към тях като към двойка — каквито и бяха — независимо къде спяха. Когато се изнесох от къщата на семейство Бишъп, Ем се нанесе в нея и повече не си тръгна. Също като майка ми и леля ми, Емили беше потомка на поколения вещици.

— Поканиха ме на празненството, но предпочетох да поработя.

— Да не те покани вещицата от „Брин Мор“? — Ем се интересуваше от колежката ми, специалистка по класически науки, най-вече (както сподели една лятна вечер след порядъчно количество вино) защото някога бе излизала с майката на Джилиан. „Знаеш как беше през шейсетте“, бе всичко, което Ем имаше да каже по въпроса.

— Да. — Отговорът ми бе изпълнен с досада. Двете бяха сигурни, че след като съм получила научната си степен, ще ме порази гръм и ще започна да приемам магиите сериозно. Нищо не можеше да хвърли и сянка от съмнение върху тази тяхна пожелателна прогноза. Затова се вълнуваха от факта, че най-накрая съм установила контакт с друга вещица. — Но прекарах вечерта с Елиас Ашмол.

— Кой е той? — попита Ем леля ми.

— Нали се сещаш, онзи мъртвият, който събирал алхимични книги — чу се приглушеният отговор на Сара.

— Хей, вие двете, чувам ви — извиках аз в слушалката.

— Е, кой те е ядосал? — поинтересува се Сара.

Като се имаше предвид, че и двете са вещици, нямаше смисъл да се опитвам да крия каквото и да било.

— Срещнах вампир в библиотеката. Никога преди не съм го виждала, казва се Матю Клермон.

В края на линията, на която се намираше Ем, настъпи тишина. Тя преглеждаше картотеката на забележителни същества, която пазеше в ума си. Сара също помълча известно време, като се чудеше дали да се развика или не.

— Предполагам, че от него ще се отървеш по-лесно, отколкото от демоните, които имаш склонността да привличаш — каза тя рязко.

— Демоните не са ме притеснявали откакто се отказах от актьорската игра.

— Не, един демон те проследи до библиотеката за редки книги „Бейнике“, когато отиде в „Йейл“ — поправи ме Ем. — Ходеше из улиците и те търсеше.

— Беше психически нестабилен — протестирах аз. Също като магията, с която си послужих при развалената пералня, фактът, че някак си бях привлякла вниманието на един-единствен любопитен демон, не биваше да се използва срещу мен.

— Привличаш свръхестествени същества както цвете — пчели, Даяна. Но демоните не са и наполовина толкова опасни, колкото вампирите. Стой далеч от него — заръча строго Сара.

— Нямам причини да се срещам повече с него. — Ръцете ми отново се стрелнаха към шията. — Нямаме нищо общо.

— Не това е важно — настоя Сара, повишавайки глас. — Вещици, вампири и демони не бива да се събират. Знаеш го много добре. Така хората ще могат по-лесно да ни разпознаят. Никой демон или вампир не си струва риска. — Единствените същества, които Сара приемаше на сериозно, бяха другите вещици. Хората й се струваха нещастни слаби твари, слепи за света около тях. Демоните смяташе за вечни тийнейджъри, на които не може да се има доверие. А вампирите бяха много по-долу от котките и със сигурност поне едно ниво под помиярите в нейната йерархия.

— Казвала си ми вече какви са правилата, Сара.

— Не всички спазват правилата, скъпа — отбеляза Ем. — Какво искаше от теб?

— Каза, че се интересува от работата ми. Но се занимава с естествени науки, така че не ми звучи достоверно. — Пръстите ми започнаха да си играят с юргана. — Покани ме на вечеря.

— На вечеря!? — Сара не вярваше на ушите си.

Ем просто се засмя.

— В ресторантските менюта няма много подходящи ястия за вампирите.

— Сигурна съм, че повече няма да го видя. От визитката му разбирам, че работи в три лаборатории и има две специалности.

— Типично — промърмори Сара. — Така става, като разполагаш с прекалено много време. И спри да си играеш с юргана, ще го пробиеш. — Беше включила вещерския си радар на пълна мощност и вече можеше и да ме вижда, освен да ме чува.

— Във всеки случай не краде пари от възрастни дами и не залага спестяванията на друг и хора на борсата — опънах й се аз. Сара беше особено чувствителна към славата на несметните вампирски богатства. — Биохимик и лекар е, изследва как работи мозъкът.

— Сигурно това е много интересно, Даяна, но какво искаше той от теб? — Сара прибави към раздразнението ми и досада, двойният удар, запазена марка на всички жени от семейство Бишъп.

— Не и вечеря — беше убедена Ем.

Сара изсумтя.

— Искал е нещо. Вампирите и вещиците не ходят по срещи. Освен ако не е смятал да вечеря с теб, разбира се. Вкусът на вещерска кръв им е любим.

— Може би просто е бил любопитен. Или пък наистина харесва работата ти. — В гласа на Ем имаше толкова съмнение, че аз се засмях.

— Изобщо нямаше да водим този разговор, ако беше взела елементарни предпазни мерки — каза язвително Сара. — Защитна магия, гадателски способности и…

— Няма да използвам магии, за да разбера защо вампир ме е поканил на вечеря — заявих категорично. — Това не подлежи на обсъждане, Сара.

— Тогава не ни се обаждай да търсиш от нас отговори, които не искаш да чуеш — скастри ме Сара. Беше прословута с лесните си избухвания. Затвори, преди да успея да измисля отговор.

— Сара просто се тревожи за теб — каза извинително Ем. — И не разбира защо отказваш да използваш дарбите си, дори и само за да се защитиш.

Защото магията има цена, както вече им бях обяснила. Опитах се да го направя отново.

— Това е тънък лед, Ем. Днес ще се предпазя от вампир в библиотеката, утре ще се защитя от труден въпрос на лекция. Скоро ще започна да си избирам темите за изследвания според това как ще се приемат и ще кандидатствам само за стипендии, които съм сигурна, че ще получа. За мен е важно сама да си изградя репутацията. Ако започна да се възползвам от магии, нито един успех няма да е изцяло мой. Не искам да съм една от многото вещици от семейство Бишъп. — Понечих да разкажа на Ем за Ашмол, но нещо ме накара да спра.

— Знам, знам, скъпа. — Гласът на Ем беше като мехлем. — Напълно те разбирам. Но Сара все се притеснява за безопасността ти. Ти си единствената й останала роднина.

Пръстите ми се плъзнаха през косата и се спряха на слепоочията. Подобни разговори винаги ме караха да се сещам за мама и татко. Поколебах се дали да спомена и последната премълчана тревога.

— Какво има? — попита Ем, която с шестото си чувство усети безпокойството ми.

— Той знаеше името ми. Никога не съм го виждала, но той знаеше коя съм.

Ем се замисли.

— На корицата на последната ти книга има твоя снимка, нали?

Издишах шумно дълго задържания си дъх, който дори не си давах сметка, че бях затаила в дробовете си.

— Да. Това трябва да е. Колко съм глупава. Кажи на Сара, че я целувам.

— Непременно. И внимавай, Даяна. Английските вампири може и да не се държат така добре с вещиците като американските.

Усмихнах се, защото се сетих как Матю Клермон куртоазно ми се поклони.

— Добре. Но не се тревожете. Вероятно повече няма да го видя.

Ем мълчеше.

— Ем? — подканих я аз.

— Времето ще покаже.

Ем не беше толкова добра в предсказанията като майка ми, но нещо я ядеше. Беше почти невъзможно обаче да убедиш вещица да сподели бегло предчувствие. Нямаше да ми каже какво около Матю Клермон я тревожеше. Поне не още.