Аз, вещицата

5.

След вечеря седнах на дивана до студената камина във всекидневната и включих лаптопа си. Защо му беше на учен от калибъра на Клермон да разглежда алхимичен ръкопис — дори и омагьосан? Какво го бе накарало да седи цял ден в Бодлианската библиотека до вещица и да чете стари трактати за морфогенезата? Визитката му бе в един от джобовете на чантата ми. Извадих я и я подпрях на екрана.

Потърсих го в интернет. Излезе несвързан с него линк за мистериозно убийство, неизбежните социални мрежи и купчина биографични справки, които изглеждаха обещаващо: страницата на факултета му, статия в „Уикипедия“ и линкове към настоящите членове на Кралското дружество.

Кликнах върху страницата на факултета и изсумтях. Матю Клермон беше от онези учени, които не обичаха да публикуват информация за себе си в интернет, дори и академична. На сайта на „Йейл“ можеш да намериш телефоните и подробните биографии на всички научни работници. Но очевидно „Оксфорд“ имаше по-различно отношение към личното пространство на учените си. Нищо чудно, че един вампир бе избрал да преподава точно тук.

Нямаше никакви данни за Клермон и на сайта на болницата, макар на визитката да бе отбелязана принадлежността му към нея. Написах „Джон Радклиф, Неврология“ в кутийката за търсене и попаднах на общо описание на предлаганите от отделението услуги. Нямаше нито едно име на лекар, само дълъг списък с научни изследвания. Започнах да кликам търпеливо върху всички линкове и най-накрая намерих името на страница, озаглавена „Фронтален лоб“, макар да нямаше никаква допълнителна информация.

Статията в „Уикипедия“ също не ми помогна, сайтът на Кралското дружество — още по-малко. Всяка обещаваща повече информация връзка на главните страници изискваше парола. Нямах късмет в отгатването на потребителското име и паролата на Клермон и ми бе отказан всякакъв достъп след шестото погрешно въвеждане.

Изнервена, въведох името на вампира в търсачката на научните списания.

— Да. — Облегнах се доволно назад.

Матю Клермон може и да не бе оставил много следи за себе си в интернет, но със сигурност проявяваше голяма активност в научната литература. След като сортирах резултатите по дати, получих добра моментна снимка на интелектуалната му история.

Първоначалното ми победоносно чувство се изпари. Той нямаше една-единствена интелектуална история. Имаше четири.

Първата започваше с мозъка. По-голямата й част бе извън моята компетентност, но изглежда, че Клермон си бе изградил научна и медицинска репутация чрез изследвания как фронталният лоб на мозъка управлява импулсите и желанията. Беше направил няколко открития за неврологичните механизми на отложеното удоволствие и участието на префронталната кора на главния мозък в тях. Отворих нов прозорец на браузъра, за да разгледам анатомична схема и да видя за коя част от мозъка става въпрос.

Някои твърдят, че научната работа има зле прикрит автобиографичен характер. Пулсът ми се ускори. Като се имаше предвид, че Клермон е вампир, най-искрено се надявах, че отложеното удоволствие не е нещо, в което е добър.

Следващите ми няколко кликвания ми показаха неочакван обрат в научните интереси на Клермон от мозъка към вълците — норвежките вълци, ако трябва да съм по-точна. По всичко личеше, че е посветил доста време на скандинавските нощи за изследванията си — което не бе никакъв проблем за един вампир, по принцип с ниска телесна температура и способност да вижда добре в тъмното. Опитах се да си го представя в пухено яке и дебели дрехи на снега, с бележник в ръка — и не успях.

Тогава се появи и първата връзка с кръвта.

Докато изследвал вълците в Норвегия, вампирът започнал да анализира кръвта им, за да установи наследствените им връзки. Беше успял да разграничи четири рода сред норвежките вълци, три от които били типични за тези земи. Четвъртият водел началото си от вълк, пристигнал в Норвегия от Швеция или Финландия. Накрая заключаваше, че доста често се среща чифтосване между отделните глутници, което води до обмен на генетичен материал и влияе на еволюцията на вида.

В момента проучваше наследствени черти при други животински видове, както и при хората. Повечето от последните му публикации бяха технически — методи за изследване на тъканни проби и начини за обработване на стари и крехки следи от ДНК.

Стиснах голям кичур от косата си и дръпнах силно с надеждата, че скубането ще увеличи кръвообращението ми и ще помогне на уморените ми неврони да заработят отново. Не беше възможно един учен да е толкова продуктивен в толкова много различни области. Само обучението щеше да отнеме повече от един живот — човешки живот обаче.

Но за вампир, който може да си позволи да работи с десетилетия по всеки отделен проблем, това беше напълно възможно. Каква беше истинската възраст на Матю Клермон, скрита зад външността на трийсет и няколко годишен мъж?

Станах, за да си направя чай. С едната ръка държах димящата чаша, а с другата изрових мобилния си телефон и набрах с палец номера.

Едно от най-хубавите неща при учените бе, че винаги държаха телефоните си включени и ги вдигаха на второто позвъняване.

— Кристофър Робъртс.

— Крис, Даяна Бишъп е.

— Даяна! — Гласът на Крис прозвуча весело, във фона се чуваше музика. — Чух, че си спечелила още една награда за книгата си. Честито!

— Благодаря — отвърнах и се размърдах на дивана. — Беше много неочаквано.

— Не и за мен. Великолепна работа. И като стана въпрос — как върви проучването? Приключи ли с писането на доклада?

— Дори не съм близо до края — казах аз. Ето с това трябваше да се занимавам, а не да търся информация за вампири по интернет. — Виж, извинявай, че те безпокоя в лабораторията. Имаш ли минутка?

— Разбира се. — Извика на някого да намали музиката. Но тя си остана все така силна. — Изчакай. — Чу се приглушен разговор и след това стана тихо. — Така е по-добре — добави той смутено. — Новите са пълни с енергия в началото на семестъра.

— Докторантите винаги са пълни с енергия, Крис. — Усетих лека завист, липсваше ми контактът с нови студенти.

— Ти най-добре знаеш. Кажи сега какво искаш.

С Крис бяхме постъпили по едно и също време „Йейл“. И от него не очакваха да се хабилитира, но той ме изпревари с година, като успя да спечели специализация, спонсорирана от фондацията „Макартър“ с брилянтната си работа в молекулярната биология.

Не се държа като надменен гений, когато му се обадих най-неочаквано да го питам защо алхимик описва нагряването на две вещества в дестилатор като дърво с клони. Никой друг от химическия факултет не искаше да ми помага, а Крис изпрати двама докторанти да донесат всички материали, необходими за възстановяване на експеримента, след това настоя да отида в лабораторията. После двамата наблюдавахме как мътната сива утайка се превърна във великолепно червено дърво със стотици клони. Оттогава станахме приятели.

Поех дълбоко дъх.

— Вчера се запознах с един човек.

Крис възкликна шеговито, но радостно. От години не спираше да ме запознава с мъже, с които ходеше заедно на фитнес.

— Не става въпрос за романтично запознанство — побързах да добавя аз. — Учен е.

— Точно от това се нуждаеш, от един хубав учен. Трябва ти предизвикателство и личен живот.

— Кой ми го казва! Вчера в колко часа си тръгна от лабораторията? Пък и в живота ми вече има един хубав учен — подразних го аз.

— Не сменяй темата.

— Оксфорд е малък град, няма как да не го срещам непрекъснато. А той все изниква отнякъде. — Не беше съвсем вярно, помислих си и кръстосах пръсти, но пък беше доста близо до истината. — Прегледах научните му разработки, някои от тях разбирам, но сигурно нещо ми убягва, защото не мога да сглобя цялостната картина.

— Само не ми казвай, че е астрофизик — прекъсна ме Крис. — Знаеш, че не съм много силен по физика.

— Но ти си гений!

— Така е — отвърна той, без да се замисля. — Но геният ми не се простира до игри с карти и физика. Името, моля. — Крис се опитваше да проявява търпение, но трудно се намираше достатъчно бърз ум, който да му угоди.

— Матю Клермон. — Името задра гърлото ми също като миризмата на карамфил предната вечер.

Крис подсвирна.

— Хлъзгавият самотник професор Клермон. — Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. — Какво си му направила? Да не си го омагьосала с прекрасните си очи?

Крис не знаеше, че съм вещица, и съвсем случайно използва думата „омагьосала“.

— Харесал е книгата ми за Бойл.

— Да бе! — възкликна присмехулно Крис. — Ти си впила в него тези сини очи, а той е мислил за закона на Бойл. Той е учен, Даяна, не е монах. И между другото, е много голяма работа.

— Така ли? — попитах аз тихо.

— Така. Феномен също като теб, започна да публикува още докато пишеше доктората си. И то не глупости, а смислени неща — трудове, под които всеки с удоволствие би се подписал, стига да успее да ги напише за цяла кариера.

Прегледах записките си.

— Негово ли е изследването за механизмите на префронталната кора?

— Написала си си домашното — каза той одобрително. — Не съм много запознат с ранните изследвания на Клермон, повече се интересувам от химическата страна на проучванията му, но публикациите му за вълците вдигнаха доста шум.

— Как така?

— Показа невероятни инстинкти — как вълците си избират къде да живеят, как формират глутниците, как се чифтосват. Създаваше впечатлението, че все едно и той е един от тях.

— А може и да е. — Опитах се да говоря небрежно, но нещо горчиво и завистливо избухна в устата ми и думите прозвучаха грубо.

Матю Клермон нямаше угризения да използва свръхестествените си способности и жаждата си за кръв за напредване в кариерата. Ако в петък вечер той трябваше да взема решенията относно Ашмол, със сигурност щеше да докосне илюстрациите. Изобщо не се съмнявах в това.

— Щеше да е по-лесно да обясним качествата на трудовете му, ако наистина беше вълк — каза спокойно Крис, без да обръща внимание на тона ми. — Но тъй като не е, ще се наложи да признаеш, че е много добър. След като публикуваха откритията му, го приеха за член на Кралското дружество. Наричаха го новия Атънбъроу, но след това изчезна.

Не се и съмнявам, помислих си аз.

— А после отново се появи и започна да се занимава с еволюция и химия?

— Да, но интересът му към еволюцията беше естествено продължение на работата с вълците.

— И какво в неговите изследвания по химия те интересува?

Крис поде някак предпазливо.

— Ами, държи се като учен, който е открил нещо голямо.

— Не те разбирам — намръщих се аз.

— В такива случаи ставаме нервни и се държим странно. Крием се в лабораториите, не ходим по конференции от страх да не се изпуснем и да не помогнем на някой друг да направи откритието.

— Държите се като вълци. — Вече знаех доста за вълците. Това собственическо и прикрито поведение, което Крис описваше, много напомняше за норвежките вълци.

— Точно така — засмя се Крис. — Да не е ухапал някого или да са го видели да вие срещу луната?

— Поне не съм чула — промърморих. — Клермон винаги ли е бил толкова потаен?

— Не съм човекът, когото трябва да питаш — призна си Крис. — Той е дипломиран лекар и сигурно е преглеждал пациенти, макар никога да не е имал кой знае каква клинична репутация. А и вълците го харесвали. Но през последните три години не се е появявал на нито една голяма конференция. — Млъкна. — Чакай малко, сетих се за нещо отпреди няколко години.

— Какво?

— Изнасял доклад, не си спомням подробностите, но една жена му задала въпрос. Било умно питане, но той се отнесъл пренебрежително. Тя обаче била настоятелна. Той се раздразнил, а после направо полудял. Приятел, който е присъствал, каза, че никога не е виждал човек така бързо да превключва от любезност на гняв.

Вече натисках клавишите, опитвах се да намеря повече информация за сблъсъка.

— Д-р Джекил и мистър Хайд, а? Няма нищо в интернет за случката.

— Не се учудвам. Химиците не обичат да си развяват мръсното бельо. За никого от нас не е полезно, когато дойде време да се раздават финансови помощи. Не искаме бюрократите да ни смятат за надути мегаломани. Оставяме тази привилегия на физиците.

— Клермон получава ли финансови помощи?

— О, да! Червив е с пари от помощи. Хич не се тревожи за кариерата на професора. Може и да му се носи славата, че се държи презрително с жените, но това не е намалило паричните потоци към него. Работата му е прекалено добра, за да се случи подобно нещо.

— Срещал ли си се някога с него? — попитах аз с надеждата да чуя преценката на Крис за характера на Клермон.

— Не. Едва ли ще успееш да намериш повече от десетина души, които да ти кажат, че го познават. Не преподава. Но има много слухове — че не харесва жени, че е интелектуален сноб, че не отговаря на писма, не приема студенти да работят по неговите изследвания.

— Но ти май смяташ, че това са глупости.

— Не са глупости — каза замислено Крис. — Просто не смятам, че това има значение, при положение че може да разгадае тайните на еволюцията или да намери лекарство за болестта на Паркинсон.

— Ти го изкара кръстоска между Солк4 и Дарвин.

— Всъщност, много добра аналогия.

— Толкова ли е добър? — Спомних си колко настървено и съсредоточено Клермон четеше трудовете на Нийдъм. Подозирах, че наистина е доста добър.

— Да. — Крис зашепна: — Ако бях хазартен тип, бих заложил сто долара, че ще спечели Нобелова награда.

Крис бе гений, но не знаеше, че Матю Клермон е вампир. Така че Нобелова награда няма да има — вампирът никога не би рискувал да загуби анонимността си. А на нобеловите лауреати им публикуват снимките.

— Обзаложихме се — казах аз и се засмях.

— Започвай да пестиш, Даяна, защото ще загубиш този облог — изкикоти се и Крис.

Беше загубил последния ни бас. Бях се обзаложила с него на петдесет долара, че ще се хабилитира преди мен. Банкнотата, която ми даде на сутринта след обаждането от фондация „Макартър“, беше затъкната под рамката с неговата снимка. На фотографията Крис бе прокарал пръсти през черните си къдрици и се усмихваше глуповато. Получи професурата си девет месеца, след като бе направена снимката.

— Благодаря ти, Крис. Много ми помогна. — Бях искрена. — Връщай се при хлапетата. Сигурно вече са взривили нещо.

— Да. Трябва да отида да ги нагледам. Противопожарната аларма не се е включила, което е добър знак. — Поколеба се. — Я си признай, Даяна. Не се притесняваш да не кажеш нещо неуместно, ако попаднеш на Матю Клермон на някой коктейл. Струва ми се, че правиш някакво проучване. Какво толкова те заинтригува в него?

Крис понякога като че ли подозираше, че съм различна. Но нямаше начин да му кажа истината.

— Падам си по умни мъже.

Той въздъхна.

— Добре, не казвай нищо повече. Ужасна лъжкиня си, да знаеш. Но внимавай. Ако ти разбие сърцето, ще трябва да го сритам, а този семестър съм много зает.

— Матю Клермон няма да ми разбие сърцето — настоях аз. — Той е колега с широки интереси, това е всичко.

— Язък, че си толкова умна. Залагам десет долара, че до края на седмицата ще те покани на среща.

Изсмях се.

— Няма ли да си вземеш поука най-накрая? Добре, десет долара, или еквивалента им в британски лири, когато спечеля баса.

Сбогувахме се. Продължавах да не знам почти нищо за Матю Клермон, но имах по-добра представа на кои въпроси търся отговори, а най-важният сред тях беше: защо някой, който е на прага на откритие в еволюционната теория, ще се интересува от алхимия от седемнайсети век?

Рових в интернет, докато ме заболяха очите. Когато часовникът удари полунощ, бях заритата в записки за вълци и генетика, но още не бях разгадала мистериозния интерес на Матю Клермон към Ашмол.