Аз, вещицата

37.

През следващите няколко дни малката армия на Матю научи първия закон на войната: съюзниците не бива да се избиват помежду си.

На лелите им бе сравнително трудно да приемат вампири в дома си, но пък вампирите имаха много по-големи проблеми с приспособяването. Не само заради призраците и котката. Трябваше да се запасим с нещо повече от ядки, ако щяхме да живеем под един покрив. На следващия ден Маркъс и Мириам разговаряха с Матю на алеята, а после отпътуваха с рейнджровъра. Върнаха се след няколко часа с хладилник с червен кръст на вратата и достатъчно кръв и медицинско оборудване за полева болница. По молба на Матю Сара избра един ъгъл в работната си стая за кръвната банка.

— Просто предпазна мярка — увери я Матю.

— В случай, че на Мириам й се прияде? — погледна го изпитателно Сара и вдигна торба с кръв нулева отрицателна.

— Ядох, преди да тръгна от Англия — заяви троснато Мириам, която обикаляше боса по каменния под, докато подреждаше.

Сред доставките също така имаше опаковка противозачатъчни в ужасна жълта опаковка с релефно цвете отгоре. Матю ми ги даде, когато си лягахме.

— Можеш да ги почнеш веднага или да изчакаш няколко дни до началото на цикъла си.

— Откъде знаеш кога е цикълът ми? — Последният ми цикъл бе свършил в деня преди Мабон, в деня преди да срещна Матю.

— Знам кога се каниш да прескачаш ограда. Много лесно ми е да позная кога ще кървиш.

— Можеш ли да си край мен по време на менструация? — Държах опаковката с хапчетата все едно всеки миг щеше да експлодира.

Матю ме погледна учудено, после се засмя.

— Dieu, Даяна. Нямаше да е останала жива жена, ако не можех. — Поклати глава. — Не е същото.

Започнах да пия хапчетата още същата вечер.

Докато се приспособявахме към съвместното си съжителство, възникнаха нови задължения — повечето от тях бяха свързани с мен. Никога не ме оставяха сама и никога не ми позволяваха да се отдалечавам на повече от два метра от най-близкия вампир. Беше типично поведение на глутница. Вампирите се скупчваха около мен, за да ме пазят.

Денят ми бе разделен на две, ако не броим храненията, за които Матю настояваше да са на равни интервали, за да мога да се възстановя напълно от случилото се в Ла Пиер. Той правеше с мен йога между закуската и обяда, а след това Сара и Ем се опитваха да ме научат как да използвам магическите си способности и да правя заклинания. Когато започвах да си скубя косите от бяс, Матю ме извеждаше на дълга разходка преди вечеря. След като топлокръвните се нахранеха, се събирахме около масата във всекидневната и разговаряхме за текущи събития и стари филми. Маркъс измъкна отнякъде дъска за шах и с баща му често играеха, докато Ем разтребваше.

Сара, Маркъс и Мириам имаха обща страст към филмите, която определяше какво ще гледаме по телевизията. Сара бе открила това сходство в интересите, когато една нощ я налегнало обичайното безсъние, слязла на долния етаж и намерила Маркъс и Мириам да гледат „От миналото“. Тримата харесваха също така да играят на скрабъл и да ядат пуканки. Докато останалите се събудят след онази нощ, те вече бяха превърнали всекидневната в киносалон, а на масата нямаше нищо друго, освен таблото за скрабъл, пукната купа с плочки с букви и два опърпани речника.

Оказа се, че Мириам има изключителна памет за разни архаични думи.

— Разпус! — възкликна Сара една сутрин, когато слизах по стълбите. — Каква е тази дума? Ако имаш предвид разпуснат, това е друго нещо.

— Означава „почивка“ — обясни Мириам. — Така ни казваха, когато отивахме на ваканция. Провери в речника, ако не ми вярваш.

Сара промърмори нещо и отиде в кухнята за кафе.

— Кой печели? — попитах аз.

— Иска ли питане? — И вампирката се усмихна доволно.

Когато не играеха на скрабъл или не гледаха стари филми, Мириам изнасяше лекции за вампирите. За няколко следобеда успя да обясни на Ем значението на имената, поведението на глутницата, териториалните ритуали, свръхестествените сетива, хранителните навици. Напоследък разговорите им се въртяха около по-сложни теми — като как се убива вампир.

— Не, дори прерязването на гърлото не дава гаранция, Ем — разясняваше търпеливо Мириам. Двете седяха във всекидневната, докато аз правех чай в кухнята. — Трябва да предизвикаш максимално голям кръвоизлив. В слабините е най-сигурно.

Матю поклати глава, като дочу разговора, и се възползва от възможността, докато всички са заети с нещо друго, да ме притисне до хладилника. Блузата ми беше вдигната и косата разрошена, когато нашият син влезе в стаята с наръч дърва.

— Да не си загубил нещо зад хладилника, Матю? — По лицето му бе изписана самата невинност.

— Не — отвърна тихо Матю. Зарови лице в косата ми, да изпие аромата на възбудата ми. Аз го налагах по раменете, но той само ме притискаше още по-силно.

— Благодаря, че хвърли още дърва в огъня, Маркъс — едва изрекох задъхано.

— Да донеса ли още? — Едната му руса вежда се вдигна нагоре. Имитираше идеално баща си.

— Добра идея. Довечера ще е студено. — Извъртях глава и се опитах да налея здрав разум в главата на Матю, ала той го прие като покана за целувка. Маркъс и зареждането с дърва изведнъж ми се сториха незначителни.

Когато не ме дебнеше по ъглите, Матю се събираше със Сара и Маркъс и тримата образуваха най-злата тройка, приготвяща отвари, след трите вещици на Шекспир. Парата, която вдигнаха за рисунката с алхимическата сватба, не разкри нищо, но това не ги отчая. Стояха в работната стая с часове, четяха учебника по магии на семейство Бишъп и забъркваха отвари, които или миришеха отвратително, или избухваха, или и двете. С Ем се втурнахме при тях веднъж, когато чухме силен взрив, последван от нещо като гръмотевица.

— Какво правите вие тримата? — изуми се Ем, сложила ръце на кръста. Лицето на Сара бе покрито със сажди, а от комина се ронеха отломки.

— Нищо — промърмори леля ми. — Опитвах се да разсека въздуха и магията нещо не се получи, това е всичко.

— Да разсечеш ли? — Погледнах озадачено бъркотията.

Матю и Маркъс тържествено кимаха.

— По-добре почисти преди вечеря, Сара Бишъп, че ще ти дам едно разсичане! — избухна Ем.

Разбира се, не всички отношения между съквартирантите бяха добри. Маркъс и Матю се разхождаха по изгрев-слънце и ме оставяха на внимателните грижи на Мириам, Сара и чайника. Никога не се отдалечаваха. Винаги ги виждах от кухненския прозорец как разговарят, прилепили глави. Една сутрин Маркъс се завъртя на пета, втурна се обратно към къщата и остави баща си сам в ябълковата градина.

— Даяна — изрева той, преди да прекоси всекидневната и да се отправи към предната врата. — Прекалено млад съм за това! — извика той отдалече.

Форсира двигателя на спортната си кола и гумите застъргаха по чакъла, докато излизаше на заден ход по алеята.

— Защо Маркъс е разстроен? — попитах Матю, след като се върна. Целунах студената му буза, докато той се пресягаше за вестника.

— Заради работата — каза той и отвърна на целувката ми.

— Нали не си го направил сенешал? — попита Мириам недоверчиво.

Матю отвори вестника.

— Сигурно имаш високо мнение за мен, Мириам, щом мислиш, че братството е просъществувало през всичките тези години без сенешал. Длъжността е вече заета.

— Какво е сенешал? — Сложих две филии хляб в разбития тостер. Имаше шест отвора, но само на два от тях можеше да се разчита, че работят както трябва.

— Вторият след мен — поясни Матю.

— Щом не е сенешал, защо така изскочи от тук? — продължи да го притиска Мириам.

— Назначих го за маршал — каза Матю, докато оглеждаше заглавията.

— Никак не става за маршал — ядоса се тя. — Той е лекар, за бога! Защо не Болдуин?

Матю вдигна очи от вестника и изви вежда към нея.

— Болдуин?

— Добре де, не Болдуин — поправи се веднага Мириам. — Все трябва да има някой.

— Ако можех да избирам измежду две хиляди рицари както някога, може би щеше да се намери подходяща кандидатура. Но сега командвам само осем, един от които е деветият рицар и от него не се изисква да се бие. Разполагам с няколко сержанти и оръженосци. Някой трябва да е маршал. Аз бях маршал на Филип. Сега е ред на Маркъс. — Терминологията беше толкова архаична, та ме напуши смях, но сериозното изражение на Мириам ми показа, че трябва да пазя тишина.

— Каза ли му, че скоро ще трябва да издига знамената? — Мириам и Матю продължаваха да говорят на езика на войната, който аз не разбирах.

— Какво е маршал? — Филийките изскочиха и се приземиха на кухненския плот, а стомахът ми изкъркори.

— Ръководителят на военния щаб на Матю. — Мириам хвърли поглед към вратата на хладилника, която се отваряше от само себе си.

— Ето. — Матю хвана маслото, докато минаваше над рамото му, и ми го подаде с усмивка. Лицето му бе спокойно, въпреки заяждането на Мириам. Въпреки че беше вампир, очевидно се будеше рано.

— Знамената, Матю. Ще събираш ли армия?

— Разбира се, че ще събирам, Мириам. Защо непрекъснато искаш да говорим за война? Ако избухне, нали не вярваш, че аз, Маркъс и Болдуин ще се бием сами срещу Паството? — Матю поклати глава. — Наясно си как стоят нещата.

— Ами Фернандо? Сигурна съм, че все още е жив и здрав.

Матю остави вестника и я изгледа.

— Няма да обсъждам стратегията си с теб. Престани да се месиш и остави Маркъс на мен.

Сега пък Мириам направи демонстрация. Стисна здраво устни, излезе през задната врата и тръгна към гората.

Изядох си филийките мълчаливо, а Матю се върна към вестника си. След няколко минути го остави и нададе ядосан вик.

— Изплюй камъчето, Даяна. Помирисвам мислите ти и не мога да се съсредоточа.

— О, нищо — изломотих с пълна уста. — Задвижва се огромна военна машина и аз не разбирам напълно какво се случва. А ти най-вероятно няма да ми обясниш, защото става въпрос за тайни на братството.

— Dieu! — Матю прокара пръсти през косата си и тя щръкна. — Мириам създава повече проблеми от което и да е същество, което някога съм познавал, с изключение на Доменико Микеле и сестра ми Луиза. Ако искаш да научиш за рицарите, ще ти разкажа.

Два часа по-късно главата ми бръмчеше от информация за братството. Матю ми начерта схема на организацията на гърба на ДНК изследванията. Беше невероятно сложна, а дори не включваше военната й дейност. Нея ми я обясни, докато рисуваше по стар лист с емблема на университета „Харвард“, оставен от родителите ми, който измъкнахме от нощното шкафче. Прегледах многото нови отговорности на Маркъс.

— Нищо чудно, че е превъзбуден — промърморих и прокарах пръст по линиите, свързващи Маркъс с Матю над него и с други седем рицари под него, и след това към армиите вампири, които всеки се предполагаше да събере.

— Ще свикне. — Хладните ръце на Матю разтриваха мускулите на гърба ми и пръстите му се задържаха върху звездата между лопатките ми. — Маркъс ще може да разчита на Болдуин и другите рицари. Може да се справи с тази отговорност, иначе не бих му я възложил.

Може би, но той никога вече нямаше да е същият, след като приеме длъжността. Всяка нова отговорност щеше да отчупва по парченце от небрежния му чар. Беше болезнено да си представя в какво би се превърнал.

— А този Фернандо? Ще помогне ли на Маркъс?

Лицето на Матю стана потайно.

— Фернандо бе първият ми избор за маршал, но той ми отказа. И точно той препоръча Маркъс.

— Защо? — От думите на Мириам бях останала с впечатление, че вампирът е уважаван воин с векове опит.

— Маркъс напомня на Фернандо за Филип. Ако има война, ще ни е нужен някой с чара на баща ми, за да убеди вампирите да се бият не само срещу вещици, но и срещу други вампири. — Матю кимна замислено и огледа очертанията на своята империя. — Да, Фернандо ще му помогне. И ще го предпазва от грешки.

Когато се върнахме в кухнята — Матю, за да си търси вестника, а аз да намеря нещо за ранен обяд — Сара и Ем току-що се бяха върнали от покупки. Разопаковаха пакети с пуканки, ядки и всички горски плодове, които бяха успели да намерят през октомври в северната част на щат Ню Йорк. Взех една торбичка с боровинки.

— Ето те и теб. — Очите на Сара светнаха. — Време е за уроци.

— Имам нужда първо от малко чай и нещо за хапване — протестирах аз, докато въртях пликчето с боровинки в ръцете си. — Никаква магия на празен стомах.

— Дай ми ги — каза Ем и взе пликчето. — Мачкаш ги, а са любимите на Маркъс.

— Ще ядеш по-късно. — Сара ме бутна към работната стая. — Престани да се вдетиняваш и се размърдай.

Оказа се, че съм също толкова безнадеждна със заклинанията, колкото бях и като тийнейджърка. Не можех да си спомня как започваха, а и тъй като лесно се разсейвах, бърках думите и резултатите бяха плачевни.

Сара сложи свещ върху голямата маса в работната стая.

— Запали я — нареди тя и се обърна към неописуемо зацапания учебник по магия.

Това беше просто упражнение, по силите дори на вещица в детска възраст. Когато обаче заклинанието излезеше от устата ми, или свещта само димеше без да пламне, или нещо друго се подпалваше. Този път опожарих китка лавандула.

— Не можеш просто да произнесеш думите, Даяна — скара ми се Сара, след като потуши пламъците. — Съсредоточи се. И го направи отново.

Опитах пак, и отново, и отново. Само веднъж фитилът на свещта леко припламна.

— Не става така. — Ръцете ми изтръпнаха и ноктите ми посиняха. Бях готова да закрещя от нерви.

— Щом можеш да предизвикаш вещерски огън, значи можеш да запалиш и свещ.

— Ръцете ми се движат по начин, който ви напомня за друга вещица, способна да запали вещерски огън. Не е същото, а и магиите са по-важни от всичко това тук — казах аз и посочих учебника.

— Магията не е единственият отговор на всичко — отвърна троснато Сара. — Все едно да режеш хляб с електрически трион. Понякога и обикновеният нож е достатъчен.

— Нямаш много високо мнение за магиите, но аз ги усещам вътре в себе си, те искат да излязат навън. Някой трябва да ме научи как да ги овладея.

— Аз не мога. — Гласът на Сара бе пълен със съжаление. — Не съм родена с дарбата да предизвиквам вещерски огън. Но поне мога да се погрижа да се научиш да палиш свещ с едно от най-простите заклинания, които някога са измисляни.

Сара беше права. Но ми отне толкова много време да овладея магията, а заклинанията нямаше да ми свършат работа, ако от мен отново потечеше вода.

Върнах се към свещта и започнах да произнасям думите, а Сара се зарови в учебника за нови предизвикателства.

— Това е добро — каза тя и ми посочи страница, изцапана с кафяво, зелено и червено. — Заклинанието създава така нареченото ехо — точно копие на нечии думи, изречени на друго място. Много е полезно. Да го опитаме.

— Не, нека си починем. — Извърнах се и понечих да пристъпя.

Само след една крачка се озовах в ябълковата горичка.

А Сара крещеше:

— Даяна, къде си?

Матю изскочи от вратата и се втурна по стъпалата на верандата. Орловият му поглед ме намери лесно и той се озова до мен само с няколко бързи крачки.

— Какво става? — Държеше ме за лакътя, за да не избягам.

— Имах нужда да се махна от Сара. Само пристъпих и се озовах тук. Същото се случи и на алеята предната нощ.

— Да не си имала нужда и от ябълка? Не можеше ли просто да отидеш до кухнята? — По устните му заигра усмивка.

— Не — отвърнах едносрично.

— Прекалено много неща за прекалено кратко време, а?

— Не съм добра във вещерския занаят. Прекалено е…

— Точен? — довърши.

— Иска прекалено много търпение — признах аз.

— Вещерството и заклинанията може да не са любимите ти оръжия — каза той тихо и погали вирнатата ми брадичка с опакото на дланта си, — но ще ги научиш. — Заповедническата нотка беше едвам доловима, но я имаше. — Да ти намерим нещо за ядене. То винаги те прави по-сговорчива.

— Да не ме манипулираш? — попитах мрачно.

— Сега ли го забеляза? — Той се изсмя. — Само това правя от седмици.

Матю продължи да го прави и през целия следобед, като ми разказваше истории от вестника за изгубени котки, пожари в кухни и предстоящия празник Вси светии. Когато приключих с цяла купа остатъци от вечерята, усетих как храната и неговото бъбрене са успели да си свършат работата. Вече можех отново да се изправя пред Сара и нейния учебник по магии. Върнах се в работната стая. Спомнях си думите на Матю всеки път, когато ми се приискваше да зарежа Сара и нейните подробни инструкции. Помагаха ми да се съсредоточа върху усилията да запаля огън, да пресъздам гласове и каквото там се искаше от мен.

След часове упражнения, които не преминаха особено добре, той почука на вратата на работната стая и обяви, че е време за разходка. Облякох дебел пуловер, нахлузих маратонките си и изскочих през вратата. Матю тръгна след мен с бавна стъпка, като помирисваше въздуха и зяпаше играта на светлините в полето край къщата.

В края на октомври се стъмваше бързо, а и здрачът беше любимото ми време на денонощието. Матю може да беше ранобуден, но инстинктът му за самосъхранение отслабваше след залез-слънце. Чувстваше се по-спокоен в дългите сенки, мракът омекотяваше изсечените му черти и бледата му кожа спираше да изглежда толкова неестествено.

Хвана ме за ръката. Вървяхме мълчаливо, но ни беше приятно. Радвахме се, че сме заедно и далеч от останалите. В края на гората Матю ускори крачка, а аз нарочно изостанах, защото исках да съм навън колкото се може по-дълго.

— Хайде — подкани ме той, защото се затрудняваше да върви толкова бавно.

— Не! — Правех все по-малки и по-бавни крачки. — Ние сме просто една нормална двойка, която се разхожда преди вечеря.

— Ние сме най-ненормалната двойка в целия щат Ню Йорк — отбеляза горчиво Матю. А с тази скорост дори няма да се изпотиш.

— Какво имаш предвид? — При предишните ни разходки бе станало ясно, че вълчата природа на Матю обичаше да скита из гората. Винаги намираше нови начини да си играе с магическите ми способности, за да може обучението да не е досадно. Скучните неща оставяше на Сара.

— Гоненица. — Стрелна ме с палав поглед, на който ми бе невъзможно да устоя, и се втурна с истински взрив от сила и бързина. — Хвани ме.

Аз се засмях и хукнах след него. Стъпалата ми се отделиха от земята. Опитах се да си представя ясно как достигам широките му рамене и ги докосвам. Скоростта ми се увеличи, когато видението се изчисти, но от сръчността ми можеше още много да се желае. Използвах едновременно умението си да летя и да получавам видения, и то при висока скорост. Накрая се спънах в един храст. Но Матю ме хвана, преди да падна на земята.

— Миришеш на свеж въздух и дим от запалени дърва — установи той, след като завря нос в косата ми.

Имаше някаква аномалия в гората, усещах го, без да виждам нищо специално. Личеше си по пречупването на избледняващата светлина, витаеше някаква предопределеност, някакво тъмно намерение. Завъртях глава.

— Тук има някой — казах.

Вятърът не духаше към нас. Матю вдигна глава и се опита да улови миризмата. Разпозна я с едно дълбоко вдишване.

— Вампир — прошепна и ме хвана за ръката. Притисна ме към ствола на един дъб.

— Приятел или враг? — попитах с разтреперан глас.

— Изчезвай. Веднага! — Матю извади телефона си и натисна само един бутон. Набра Маркъс. Изруга, когато чу съобщението на гласовата поща.

— Някой ни следи, Маркъс. Излез веднага! — Прекъсна линията и натисна друго копче, което отвори екрана за писане на съобщения.

Вятърът се промени и кожата около устата му се опъна.

— Господи, не! — Пръстите му се задвижиха по бутоните на телефона и написаха две думи, преди да хвърли апарата в храстите. „Помощ. Жулиет.“

Обърна се и ме сграбчи за раменете.

— Върви да се занимаваш в работната стая. Връщай се веднага в къщата. Незабавно! Не те моля, Даяна. Нареждам ти.

Краката ми бяха като залепнали за земята и отказваха да помръднат.

— Не знам как. Не мога.

— Ще го направиш. — Матю ме бутна към дървото и постави ръцете си от двете ми страни. Беше с гръб към гората.

— Жербер ме запозна с тази вампирка преди много време, на нея не бива да се има никакво доверие, не бива да бъде и подценявана. Срещали сме през осемнайсети век във Франция и през деветнайсети век в Ню Орлиънс. Ще ти обясня по-късно.

— Няма да те изоставя — заявих категорично. — Коя е Жулиет?

— Аз съм Жулиет Дюран. — Мелодичният глас с лек френски акцент идваше отгоре. И двамата вдигнахме глави. — Ако знаете какви сте ги забъркали вие двамата!

На дебел клон на близкия клен бе кацнала ослепителна вампирка. Кожата й бе с цвят на мляко с една капка кафе, косата й бе медно-кафеникава. Беше облечена в цветовете на есента — кафяво, зелено и златисто — и се сливаше с дървото. Големите й пъстри очи искряха над изящните скули, а костната й структура бе деликатна и не даваше представа за истинската й сила.

— Наблюдавах ви и ви подслушвах. Миризмите ви са се смесили. — Издаде тих укорителен звук.

Не я видях да отскача от клона, но Матю успя. Застана така, че да се озове между мен и нея, когато тя се приземи. Стоеше лице в лице с нея и устните му бяха предупредително извити.

Жулиет не му обръщаше внимание.

— Трябва да я изуча. — Наклони глава надясно, вдигна леко брадичка и се взря в мен.

Намръщих се.

Тя също се намръщи.

Матю потръпна.

Зърнах го с крайчеца на окото си и Жулиет проследи погледа ми.

Имитираше всяко мое движение. Брадичката й бе издадена по същия начин като моята, главата й бе наклонена под точно същия ъгъл. Все едно се гледах в огледало.

Обзе ме паника и усетих горчив вкус в устата си. Преглътнах с мъка, вампирката също преглътна. Ноздрите й се разшириха и тя се засмя. Смехът й режеше всичко като диамант.

— Как си й устоял, Матю? — Тя пое дълбоко и дълго дъх. — Миризмата й сигурно те побърква от глад. Помниш ли уплашената млада жена, която преследвахме в Рим? Миришеше точно като тази. Така ми се струва.

Матю мълчеше, впил очи във вампирката.

Жулиет направи няколко стъпки вдясно и го принуди да смени позицията си.

— Очакваш Маркъс — отбеляза тя тъжно. — Боя се, че няма да дойде. Толкова красив мъж. Бих искала пак да го видя. При последната ни среща беше съвсем млад и много впечатлителен. Отне ни седмици да оправим бъркотията, която бе сътворил в Ню Орлиънс, помниш ли?

Пред мен зейна пропаст. Да не би да е убила Маркъс? А Сара и Ем?

— Той говори по телефона — продължи тя. — Жербер искаше да е сигурен, че синът ти е разбрал какъв риск поема. Гневът на Паството е насочен само и единствено срещу вас двамата. Засега. Но ако продължавате, и други ще си платят.

Маркъс не беше мъртъв. Въпреки облекчението, което изпитах, кръвта ми се смрази от изражението й.

Матю продължаваше да мълчи.

— Защо си толкова мълчалив, любов моя? — Топлината в гласа й нямаше нищо общо с ледения хлад, който вееше от очите й.

— Би трябвало да се радваш да ме видиш. Аз съм всичко, което някога си искал. Жербер се погрижи за това.

Никакъв отговор.

— А! Мълчиш, защото те изненадах — каза Жулиет звънливо, но в същото време и някак злобно. — И ти ме изненада. Вещица?

Дръпна се наляво и Матю също се помести. Тя направи салто във въздуха и се озова до мен. Стисна ме за гърлото. Аз замръзнах.

— Не разбирам защо те желае толкова много — процеди заядливо Жулиет. — Какво си му направила? Какво Жербер не успя да постигне с мен?

— Жулиет, пусни я. — Матю не смееше да мръдне, за да не би да я предизвика да ми счупи врата, но краката му едвам го удържаха неподвижен.

— Търпение, Матю — каза тя и наведе глава.

Усетих устните й върху своите, но целувката й беше много безлична, дразнеше ме с езика си и се опитваше да ме накара да реагирам. Когато не го направих, тя изсумтя ядосано.

— Това трябваше да ми помогне да я разбера, но не стана така. — Жулиет ме бутна към Матю, но без да пуска китката ми. Острите й като бръсначи нокти бяха точно над вените ми. — Целуни я. Трябва да знам как го прави.

— Защо не ни оставиш на мира, Жулиет? — Матю ме прегърна.

— Трябва да се уча от грешките си. Жербер все това ми повтаря, откакто ти ме изостави в Ню Йорк. — И се взря в Матю толкова жадно, че тръпки ме побиха.

— Това стана преди повече от сто години. Ако още не си се поучила от грешките си, няма да го направиш и сега. — Въпреки че гневът на Матю не бе насочен към мен, силата му ме накара да се свия. Той кипеше от бяс, който се излъчваше на вълни от него.

Ноктите на Жулиет прорязаха ръката ми.

— Целуни я, Матю, или ще й пусна кръв.

Той хвана лицето ми и се опита да се усмихне.

— Всичко ще бъде наред, скъпа. — Зениците му бяха като точици сред сиво-зеленото море на ирисите му. Палецът му притисна брадичката ми, когато лицето му се приближи към моето и устните ни почти се докоснаха. Целувката му бе бавна и нежна, свидетелство за чувствата му към мен. Жулиет се взираше хладно в нас и попиваше всяка подробност. Пристъпи към Матю и го дръпна от мен.

— А! — Гласът й бе равен и изпълнен с горчивина. — Харесва ти начинът, по който реагира, когато я докосваш. Но аз вече нямам чувства.

Бях виждала гнева на Изабо и липсата на милост у Болдуин. Знаех как изглеждаше бесът на Доменико и как миришеше злото, което се стелеше около Жербер. Но Жулиет бе различна. В нея нещо фундаментално беше сбъркано.

Пусна ръката ми и се отдалечи от Матю с един скок. Той ме стисна за лактите и студените му пръсти докоснаха бедрата ми. Бутна ме едвам забележимо и още един път мълчаливо ми нареди да се махна от тук.

Но аз нямах никакво намерение да оставям съпруга си с психясалата вампирка. Дълбоко в мен нещо се раздвижи. Нито вещерският вятър, нито вещерската вода щяха да са достатъчни, за да убият Жулиет, но можеха да отклонят вниманието достатъчно дълго, за да се измъкнем. Но и двете стихии отказваха да се появят. А и всички заклинания, които бях научила през последните няколко дни, бяха излетели от главата ми.

— Не се тревожи — каза тихо и със светнали очи Жулиет на Матю. — Всичко ще стане много бързо. Аз бих се позабавила, разбира се, за да може да си припомним какво бяхме някога един за друг. Но каквото и да направя, няма да я изтрия от ума ти. Затова ще трябва да убия теб, а нея да заведа при Жербер и Паството.

— Пусни Даяна. — Матю вдигна заплашително ръце. — Това е между мен и теб, Жулиет.

Тя поклати глава и тежката й коса се разлюля.

— Аз съм инструмент на Жербер, Матю. Когато той ме създаде, не остави място за желанията ми. Не исках да уча философия и математика. Но Жербер настоя и аз го направих, за да мога да ти доставя удоволствие. И наистина ти доставях удоволствие, нали? — Вниманието й бе съсредоточено върху Матю и гласът й бе груб като болния й мозък.

— Да, доставяше ми удоволствие.

— И аз така си мислех. Но Жербер вече ме притежаваше. — Очите на Жулиет се обърнаха към мен. Те искряха, което означаваше, че скоро се е хранила. — Той ще притежава и теб, Даяна, по начини, които не можеш да си представиш. И които само аз познавам. Ще си негова и няма да можеш да бъдеш вече ничия друга.

— Не — извика Матю и се хвърли към нея, но тя се отдръпна.

— Няма време за игри, Матю — изтъкна Жулиет.

Премести се толкова бързо, че погледът ми не успяваше да я проследи. След това бавно и победоносно се отдалечи от него. Чу се звук от разкъсване на плът и от гърлото му потече кръв.

— Засега това ми е достатъчно — заяви доволно тя.

В главата ми забуча. Матю застана между мен и нея. Дори несъвършеният ми нос на топлокръвна помирисваше металния вкус на кръвта му. Тя попиваше в пуловера му, петното на гърдите му ставаше все по-голямо.

— Не го прави, Жулиет. Ако някога си ме обичала, ще я пуснеш. Тя не заслужава да попадне в ръцете на Жербер.

Жулиет отговори, като вдигна високо крак и ритна с него Матю в корема. Той се преви като отсечен.

— И аз не заслужавах да попадна в ръцете на Жербер. — Бе на ръба на истерията. — Но заслужавах теб. Ти ми принадлежеше, Матю.

Ръцете ми натежаха и без да поглеждам, знаех, че държа лък и стрела. Отстъпих от двамата вампири и вдигнах ръце.

— Бягай! — извика Матю.

— Не — изрекох с глас, който не беше мой. Присвих очи. Жулиет беше близо до Матю, но можех да пусна стрелата, без да го засегна. Едно движение на дясната ми ръка и Жулиет щеше да е мъртва. Ала въпреки това се поколебах, никога преди това не бях убивала.

Този миг неувереност беше достатъчен на вампирката. Пръстите й се впиха в гърдите на Матю и тя започна да къса дрехите и плътта му като хартия. Той простена от болка и Жулиет победоносно извика.

Всичкото ми колебание изчезна, дясната ми ръка се приготви за действие. От пръстите на лявата излетя огнено кълбо. Жулиет чу избухването на пламъците и подуши сярата във въздуха. Обърна се и ноктите й се отдръпнаха от дупката в гърдите на Матю. Не можеше да повярва на очите си. Черните, златисти и червени огнени езици я обвиха. Най-напред се подпали косата й и тя започна панически да се мята. Но аз го очаквах и вече бях готова с ново пламтящо кълбо. И тя влезе право в него.

Матю падна на колене и притисна ръце към окървавения си пуловер. Тя бе пробила плътта му точно над сърцето. Жулиет пищеше и се мяташе, опитваше се да го вземе със себе си в огнения ад.

Само с едно помръдване на китката и с една моя дума вятърът я вдигна и я отвя на няколко метра от мястото, където бе паднал Матю. Тя се стовари по гръб, цялата пламтяща.

Исках да изтичам при него, но продължих да наблюдавам Жулиет, тъй като вампирската й плът отказваше да се запали. Косата й вече я нямаше и кожата й бе обгорена до черно, но въпреки това не беше мъртва. Устата й не спираше да се движи и да вика името на Матю.

Ръцете ми останаха вдигнати, готови за всякакви изненади. Тя се изправи на крака и аз пуснах залп. Той я удари в гърдите, мина през гръдния й кош и излезе от другата страна. Раздра плътта й и превърна ребрата и белите й дробове в пепел. Устата й се изви в ужасна гримаса. Вече връщане назад нямаше, колкото и сила да й даваше вампирската кръв.

Затичах се към Матю и коленичих до него на земята. Той повече не можеше да стои изправен, затова бе полегнал по гръб със свити колене. Навсякъде имаше кръв, която бликаше на тласъци от дупката в гърдите му и от тази на врата му.

— Какво да направя? — Притиснах трескаво пръсти към гърлото му. Бледите му ръце все още бяха върху раната в гърдите, но силите му се стопяваха с всяка изминала секунда.

— Ще ме прегърнеш ли? — прошепна той.

Облегнах се на дъба и го придърпах да легне между краката ми.

— Студено ми е — промълви той озадачено. — Колко странно.

— Не можеш да ме оставиш — извиках яростно. — Няма да го позволя.

— Нищо не може да се направи. Смъртта ме държи в прегръдките си. — Матю говореше по начин, по който не го бе правил от хиляда години. Гласът му се усилваше и отслабваше, интонацията му звучеше древно.

— Не. — Преглътнах сълзите си. — Трябва да се бориш, Матю.

— Борих се, Даяна. И ти си в безопасност. Маркъс ще те отведе оттук преди Паството да разбере какво се е случило.

— Никъде не отивам без теб.

— Трябва. — Той с усилие се извърна така, че да види лицето ми.

— Не мога да те изгубя, Матю. Моля те, дръж се, докато Маркъс дойде. — Веригата вътре в мен изтрака и звената й едно по едно започнаха да се късат. Опитах да се съпротивлявам, като го притискам силно към сърцето си.

— Тихо — прошепна той нежно и вдигна кървавия си пръст, за да докосне устните ми. Те изтръпнаха до безчувственост веднага щом кръвта му докосна кожата ми. — Маркъс и Болдуин знаят какво трябва да направят. Те ще те заведат при Изабо. Без мен на Паството ще му е по-трудно да действа срещу теб. На вампирите и на вещиците може да не им харесва, но ти си вече част от семейство Дьо Клермон и си под закрилата на семейството ми и на Рицарите на Лазар.

— Остани при мен, Матю. — Наведох се, притиснах устни към неговите и се опитах да го накарам да продължи да диша. Той дишаше, но много отпаднало. Клепачите му бяха затворени.

— Търся те откакто съм се родил — прошепна усмихнат Матю със силен френски акцент. — След като те намерих, имах възможност да те държа в прегръдките си, да чувам как сърцето ти бие до моето. Щеше да е ужасно да умра, без да разбера какво е истински да обичаш. — По цялото му тяло премина лека тръпка.

— Матю! — извиках, но той вече не можеше да ми отговори. — Маркъс! — изпищях и започнах да се моля на богинята. Докато синът му стигне до нас, на няколко пъти ми се стори, че Матю е вече мъртъв.

— Мили боже! — възкликна Маркъс, когато видя овъгления труп на Жулиет и окървавения Матю.

— Кървенето не спира — проплаках. — Откъде идва?

— Трябва да го прегледам, за да разбера, Даяна. — Маркъс пристъпи внимателно към мен.

Аз прегърнах още по-силно съпруга си и усетих как очите ми изстиват. От мястото, на което седях, се появи вятър.

— Не те карам да го пускаш — успокои ме Маркъс, защото инстинктивно бе разбрал какъв е проблемът, — а да ме оставиш да погледна гърдите му.

Клекна до нас и разкъса внимателно черния пуловер на баща си. Дрехата се раздра с ужасен звук. Матю бе срязан от сънната артерия до областта на сърцето. Жулиет се бе опитала да стигне до аортата му.

— Сънната артерия е прерязана и аортата е увредена. Дори кръвта на Матю не може да му помогне да оздравее при две едновременни рани на такива места. — Маркъс говореше тихо, но нямаше нужда изобщо да казва нищо. Жулиет бе нанесла смъртоносен удар на Матю.

Лелите ми също вече бяха пристигнали. Сара се бе задъхала леко. Мириам се появи с пребледняло лице. Хвърли един поглед, обърна се и се втурна обратно съм къщата.

— Аз съм виновна — заплаках и залюлях Матю като бебе. — Можех да я ударя преди да го рани, но се поколебах. Никога не съм убивала преди. Нямаше да стигне до сърцето му, ако бях действала по-бързо.

— Даяна, миличка — прошепна Сара. — Не си виновна ти. Направила си каквото си могла. Ще трябва да го пуснеш.

Изпищях толкова силно, че косата ми се вдигна нагоре.

— Не!

Когато гората утихна, в очите на вещици и вампири се четеше страх.

— Махни се от нея, Маркъс! — извика Ем. Той отскочи назад точно навреме.

Бях се превърнала в някого друг — или в нещо друго. Не ми пукаше за останалите същества, нито се впечатлявах, че се опитваха да помогнат. Направих грешка, като се поколебах по-рано. Онази част у мен, която бе убила Жулиет, в момента мислеше само за едно: за нож. Дясната ми ръка се протегна към леля ми.

Сара винаги носеше по два ножа в себе си, един тъп с черна дръжка, и един остър с бяла. По мое желание този с бялата дръжка изскочи от колана й и долетя при мен с острието напред. Сара се протегна, за да го върне, а аз си представих стена от мрак и огън между мен и шокираните лица на роднините. Ножът с бялата дръжка премина лесно през тази бариера и се спусна леко до свитото ми дясно коляно. Главата на Матю се претърколи, когато го пуснах колкото да хвана дръжката.

Обърнах внимателно лицето му към моето и го целунах по устата дълго и страстно. Клепачите му потрепнаха и се отвориха. Изглеждаше толкова уморен, а кожата му бе посивяла.

— Не се тревожи, любов моя. Ще поправя всичко. — И вдигнах ножа.

Двете жени се появиха зад бариерата от пламъци. Едната беше млада, носеше свободно падаща туника, сандали на краката и колчан със стрели на рамото. Каишът се бе заплел в косата й, която бе тъмна и буйна. Другата беше възрастната жена от килера.

— Помогнете ми — помолих аз.

„Това си има цена“, каза младата жена.

— Ще я платя.

„Не обещавай лекомислено на богинята, дъще — промърмори старицата и поклати глава. — Ще трябва да изпълниш обещанието си.“

— Вземи каквото искаш и когото искаш. Но ми остави него.

Младата жена обмисли предложението ми и отвърна: „Твой е“.

Взирах се в двете, докато вдигах ножа. Придърпах Матю по-близо до себе си, за да не може той да види как срязвам сгъвката на левия си лакът. Острието премина през дрехата ми и стигна до плътта. Кръвта ми потече първо на капки, а после по-силно. Изпуснах ножа и поставих ръката си пред устата му.

— Пий — казах и нагласих главата му. Клепачите на Матю трепнаха отново и ноздрите му се разшириха. Позна мириса на моята кръв и се опита да се извърне. Но ръцете ми бяха здрави и силни като дъбови клони, свързани с дървото зад гърба ми. Доближих още малко срязаната си кървяща ръка към устата му. — Пий.

Силите на дървото и земята потекоха през вените ми и неочаквано решиха да се влеят в един вампир на прага на смъртта. Усмихнах се с благодарност на младата жена в ловни дрехи и на призрака на старицата, и продължих да храня Матю с енергия от собственото си тяло. Аз бях майката, третото лице на богинята заедно с девицата и старицата. С помощта на богинята кръвта ми щеше да го излекува.

Накрая Матю се поддаде на инстинкта си за самосъхранение. Впи уста в меката кожа в свивката на ръката ми и усетих острите му зъби. Езикът леко обходи раната и я разтвори още по-широко. Започна жадно да смуче от вената ми. През мен премина ужас.

Лицето му започна да порозовява, но венозната кръв не бе достатъчна, за да го излекува напълно. Надявах се, че като ме помирише, няма да успее да се овладее и ще направи следващата стъпка, но за всеки случай гледах острият нож да ми е подръка.

Погледнах жената с лъка и старицата за последен път и насочих вниманието си към своя съпруг. Когато се притиснах още повече към дървото, през мен премина нов прилив на енергия.

Докато го хранех, започнах да го целувам. Косата ми се посипа по лицето му. Познатият й аромат се смеси с миризмите на неговата и моята кръв. Той обърна очи към мен, те бяха бледозелени и далечни, сякаш не беше съвсем сигурен кой е. Целунах го и усетих вкуса на собствената си кръв по езика му.

С две бързи уверени движения, които не бих могла да спра, дори да исках, Матю сграбчи косата на тила ми. Изви главата ми назад и настрани, след това приближи уста към шията ми. Не изпитах ужас, просто се предадох.

— Даяна — промълви той, напълно удовлетворен.

„Значи така става — помислих си аз. — Оттук тръгват легендите.“

Моята отработена кръв му бе дала достатъчно сили да поиска и от чистата. Острите му зъби се забиха в долната му устна и там изскочи една капка. Устните му се плъзнаха чувствено по шията ми. Потръпнах, защото неочаквано се възбудих от докосването му. Кожата ми изтръпна, когато кръвта му докосна плътта ми. Той държеше здраво главата ми, ръцете му отново бяха станали силни.

„Никакви грешки“, молех се аз.

Усетих леки убождания по сънната артерия. Отворих широко очи, когато усетих, че Матю е достигнал до кръвта, която търсеше.

Сара се извърна, не можеше да гледа. Маркъс посегна към Ем и тя, без да се колебае, се сгуши в него и заплака на рамото му.

Притисках тялото на Матю към себе си и го насърчавах да пие още и още. Удоволствието му бе очевидно. Колко дълго бе жадувал за мен и колко силно се бе опитвал да устои.

Матю се хранеше ритмично, изсмукваше кръвта ми на вълни.

„Матю, чуй ме.“ Благодарение на Жербер знаех, че кръвта ми може да му предаде посланията ми. Боях се само, че ще са неясни и че ще погълне и уменията ми за комуникация.

Той се стресна, спря, после продължи да смуче.

„Обичам те.“

Той отново се стресна.

„Това беше моят дар. Аз съм вътре в теб и ти давам живот.“

Матю поклати глава, сякаш да прогони досадно насекомо, и продължи да пие.

„Аз съм вътре в теб и ти давам живот.“ Беше ми трудно да мисля и трудно да виждам през огъня. Потърсих с очи Маркъс, но не можех да преместя погледа си, за да го намеря.

„Аз съм вътре в теб и ти давам живот.“ Повтарях мантрата, докато ми стана невъзможно.

Пулсът ми се забави, сърцето ми започна да умира.

Умирането не беше изобщо такова, каквото очаквах.

Първо настъпи миг на абсолютна тишина.

Чувство за раздяла и съжаление.

След това нищо.