Аз, вещицата

35.

След като измих чиниите, с Матю взехме писмото на майка ми, мистериозната бележка и страницата от ръкописа на Ашмол и ги отнесохме в трапезарията. Сложихме ги на старата износена маса. Напоследък тя рядко се използваше, тъй като нямаше смисъл двама души да седят в двата края на мебел, направена за дванайсет. Лелите ми дойдоха при нас с димящи чаши кафе в ръцете.

Сара и Матю се надвесиха над листа от алхимичния ръкопис.

— Защо е толкова тежък? — Леля ми вдигна края му и претегли внимателно тежестта му.

— Не ми се струва тежък — възрази Матю, след като го взе от ръцете й. — Но има нещо странно в миризмата му.

Сара го помириса.

— Не, просто си мирише на старо.

— Не е само това. Знам как миришат старите книги — подметна той саркастично.

Ем и аз от своя страна бяхме по-заинтригувани от енигматичната бележка.

— Какво според теб означава? — попитах, като дръпнах един стол да седна.

— Не съм сигурна — поколеба се Ем. — Кръвта обикновено символизира семейство, война или смърт. Но липсата? Дали не означава, че страницата липсва от книгата? Или пък предупреждава родителите ти, че няма да са край теб, докато растеш?

— Погледни последния ред. Дали родителите ми не са открили нещо в Африка?

— Или пък ти си откритието на вещиците? — предположи предпазливо Ем.

— Последният ред може да се отнася за откриването на ръкописа на Ашмол от Даяна — намеси се Матю, като вдигна поглед от алхимичната сватба.

— Ти си убеден, че винаги става въпрос за мен и ръкописа — промърморих. — В бележката се споменава темата на есето ти за „Ол Соулс“ — страх и желание. Това не ти ли се струва странно?

— Не по-странно от факта, че бялата кралица на рисунката носи моя герб. — Матю ми показа илюстрацията.

— Тя е олицетворение на живака, който символизира непостоянството в алхимията — обясних аз.

— Живак? — Матю изглеждаше развеселен. — Металното перпетуум мобиле?

— Би могло да се каже. — Усмихнах се, като си спомних сферата с енергия, която му бях дала.

— Ами червеният крал?

— Той е стабилен и здраво стъпил на земята. — Намръщих се. — Но също така би трябвало да олицетворява слънцето, затова обикновено не го изобразяват в черни и червени дрехи.

— Значи може кралят да не съм аз, нито кралицата да си ти. — Той докосна леко с върховете на пръстите си лицето на жената в бяло.

— Може — произнесох бавно и си спомних пасаж от копието на „Aurora“ в библиотеката на Матю. — „Внимавайте всички и се вслушайте в мен вие, които населявате този свят: любимият ми, който е червен, ме повика. Той ме търси и ме намери. Аз съм цветето в полето, лилия, цъфнала на поляната. Аз съм майката на истинската любов и на страха, но и на разбирането и благословената надежда.“

— Какво е това? — Матю докосна лицето ми. — Звучи библейски, но думите не са съвсем като от Библията.

— Това е откъс от „Aurora Consurgens“, описващ алхимичната сватба. — Погледите ни се срещнаха. Когато въздухът в стаята натежа, смених темата. — Защо баща ми е казал, че трябва да пътувам, за да разбера значението на рисунката?

— Клеймото е израелско. Може би Стивън е имал предвид, че трябва да се върнеш там.

— В университета в Йерусалим има много алхимични ръкописи. Повечето са на Исак Нютон. — Като знаех историята на Матю в този град, да не говорим за Рицарите на Лазар, не изгарях от желание да отида там.

— Израел за баща ти не би означавал „далечно пътуване“ — намеси се Сара и седна срещу мен. Ем отиде и седна до нея.

— А какво би означавало далечно пътуване? — Матю взе писмото на майка ми и зачете последната страница за още подсказки.

— Пустинята на Австралия, Уайоминг, Мали. Това бяха любимите му места за пътуване във времето.

Думите й прорязаха слуха ми, почувствах се точно както когато чух, че съм омагьосана. Знаех, че някои вещици могат да се местят между миналото, настоящето и бъдещето, но никога не се бях сетила да попитам дали член от семейството ми няма тази способност. Беше рядка дарба, почти колкото вещерския огън.

— Стивън Проктър е можел да пътува във времето? — Матю говореше пресилено спокойно, точно както ставаше почти всеки път, когато чуеше за магии.

Сара кимна.

— Да. Стивън пътуваше до миналото и до бъдещето поне веднъж годишно, обикновено след ежегодната конференция на антрополозите през декември.

— Има нещо на гърба на писмото на Ребека. — Ем се наведе, за да види по-добре.

Матю бързо го преобърна.

— Хвърлих страницата, за да те изведа, преди да потече вещерската вода. Не го видях. Не е с почерка на майка ти — каза той и ми подаде листа.

Буквите, изписани с молив, имаха издължени завъртулки.

Бях виждала някъде този почерк. Прехвърлях образи в дълбините на съзнанието си и се опитвах да открия къде, но без успех.

— Кой би написал цитат от Алберт Айнщайн на гърба на писмото на мама? — попитах Сара и Ем, като обърнах страницата към тях и се озадачих, когато познах по израженията им, че знаят кой.

— Баща ти. Той взимаше уроци по калиграфия. Ребека се майтапеше с него по този повод. Така почеркът му стана старомоден.

Бавно обърнах листа и разгледах отново буквите. Те наистина приличаха на изписани през деветнайсети век от чиновник, съставящ каталози в Бодлианската библиотека по времето на кралица Виктория. Мускулите ми се стегнаха, погледнах по-внимателно текста и поклатих глава.

— Не, не е възможно. — Нямаше как баща ми да е бил един от онези чиновници и да е написал подзаглавието в ръкописа на Ашмол.

Но баща ми е могъл да пътува във времето. И цитатът от Айнщайн очевидно е бил предназначен за мен. Хвърлих листа на масата и закрих лицето си с длани.

Матю седна до мен и зачака. Когато Сара изсумтя нетърпеливо, той я накара да замълчи с решителен жест. След като мислите ми спряха да препускат, заговорих:

— На първата страница на ръкописа има два надписа. Единият е с мастило и е от Елиас Ашмол: „Антропология или трактат, съдържащ кратко описание на човека“. Другият е с различен почерк и е с молив: „в две части: първа — анатомична, втора — психологична“.

— Вторият надпис трябва да е прибавен много по-късно — отбеляза Матю. — По времето на Ашмол никой не говореше за психология.

— Помислих си, че е от деветнайсети век. — Дръпнах бележката на баща ми към себе си. — Но сега започвам да си мисля, че баща ми го е прибавил.

Стаята утихна.

— Докосни думите — предложи накрая Сара. — Виж какво ще ти кажат те.

Пръстите ми се плъзнаха леко по написаните с молив думи. От листа изскочиха образи. Видях баща си в черно сако с дълги ревери и голяма черна вратовръзка, наведен над отрупана с книги маса. Видях го и в кабинета му у дома с познатото кадифено сако как пише нещо с молив, а майка ми гледа през рамото му и плаче.

— Той е бил. — Когато вдигнах пръстите си от страницата, те видимо трепереха.

— Но не баща ти е откъснал страницата с алхимичната сватба от книгата в Бодлианската библиотека — каза Ем. — Какво е правил там тогава?

— Стивън Проктър е омагьосал ръкописа на Ашмол, за да може само дъщеря му да го поръча от хранилището. — Матю изглеждаше напълно уверен в думите си.

— Затова магията ме разпозна. Но защо не стана същото, когато го поръчах втория път?

— Не си имала нужда от него. О, искала си го — добави Матю с кисела усмивка, когато отворих уста, за да протестирам, — но това е различно. Помниш ли, родителите ти са направили така, че никой да не може да те принуди да използваш магическите си способности. Магията върху ръкописа е била същата.

— Когато поръчах Ашмол първия път, трябваше само да отметна следващата задача от списъка си. Не е за вярване, че нещо толкова несъществено може да предизвика такава реакция.

— Майка ти и баща ти не са могли да предвидят всичко, като например, че ще станеш историк на алхимията и ще работиш редовно в Бодлианската библиотека. Ребека можеше ли да пътува във времето? — обърна се Матю към Сара.

— Не. Това е рядка дарба и повечето, които я притежават, са добри и в магиите. Без да знаеш правилните заклинания и да взимаш мерки за сигурност, можеш да останеш някъде, където не искаш, независимо колко си надарен.

— Да — съгласи се горчиво Матю. — Знам много места и периоди, които всеки би искал да избегне.

— Ребека понякога ходеше със Стивън, но той трябваше да я носи. — Сара се усмихна на Ем. — Помниш ли Виена? Стивън реши да я заведе да танцуват валс. Цяла година мислеше каква шапка да си сложи.

— Трябват ти три предмета от конкретното време и място, където искаш да се върнеш. Те те предпазват да не се изгубиш — каза Ем. — Ако искаш да отидеш в бъдещето, трябва да използваш заклинания, защото само така можеш да се ориентираш.

Сара взе рисунката с алхимичната сватба. Беше изгубила интерес към разходките във времето.

— Защо тук има еднорог?

— Забрави за еднорога, Сара — прекъснах я нетърпеливо. — Татко едва ли е искал да се върна назад във времето и да взема ръкописа. Какво си е мислел? Че ще се върна в миналото и ще го взема още преди да бъде омагьосан? Ами ако случайно се натъкна на Матю? Така напълно ще объркаме пространствено-времевия континуум.

— О, теория на относителността — подхвърли подигравателно Сара. — Само това обяснение ми изглежда възможно засега.

— Стивън винаги е казвал, че разходките във времето са като да се прекачваш на влак — обади се Ем. — Слизаш от единия, след това чакаш на гарата, докато си намериш място на друг. Напускаш тук и сега и излизаш извън времето, докато се намери място за теб в някое друго време.

— Вампирите сменят животите си по подобен начин — отбеляза Матю. — Напускаме един живот, организираме смъртта си, изчезваме, сменяме местоживеенето си и си търсим ново. Ще се учудите колко лесно хората напускат домовете, семействата и работните си места.

— Но сигурно някой забелязва, че Джон Смит, когото са познавали миналата седмица, вече не изглежда по същия начин — възпротивих се аз.

— Това е още по-невероятно дори — призна Матю. — Стига да направиш правилния избор, никой не казва и дума. Няколко години в Светите земи, животозастрашаваща болест, вероятност да изгубят наследство — все отлични извинения за хората да си затворят очите.

— Е, както и да е, не мога да пътувам във времето. Няма го в ДНК теста ми.

— Разбира се, че можеш. Правиш го от дете. — Сара звучеше самодоволно, тъй като дискредитира научните открития на Матю. — Първия път стана, когато беше на три годинки. Родителите ти се уплашиха до смърт, повикаха полиция, беше страшна суматоха. Четири часа по-късно те намериха седнала на високото столче в кухнята да ядеш парче торта. Сигурно си била гладна и си се върнала на собствения си рожден ден. След това всеки път, когато изчезнеше, решавахме, че си в някое друго време и скоро ще се появиш. А ти доста често изчезваше.

Тревогата ми за бебето, което пътува във времето, бързо се стопи, когато осъзнах, че така имам възможност да разреша всяка историческа загадка. Пред очите ми светна.

Матю вече се бе сетил за това и търпеливо ме чакаше да настигна мисълта му.

— Каквото и да е искал баща ти, няма да се връщаш в 1859 година — заяви той твърдо. Обърна стола си и двамата застанахме лице в лице. — Няма да си играеш с времето. Разбра ли?

Дори след като го уверих, че ще остана в настоящето, никой не ме остави на мира нито за секунда. Тримата си ме предаваха един на друг толкова изкусно, че хореографията им бе достойна за „Бродуей“. Ем ме последва на горния етаж под предлог, че иска да провери дали има достатъчно кърпи, макар да знаех много добре къде се намира шкафът, където ги държаха. Когато излязох от банята, Матю лежеше на леглото и си играеше с телефона си. Остана на горния етаж, когато слязох долу да си направя чай, защото знаеше, че Сара и Ем ще ме чакат във всекидневната.

Държах металната кутия на Март и се чувствах виновна, че пропуснах предния ден и наруших обещанието си към нея. Реших да пия от чая й днес, напълних чайника и отворих капака. Миризмата на седефчета отключи болезнен спомен за полета със Сату. Стиснах капака здраво и се съсредоточих върху другите аромати и щастливите спомени от Сет-Тур. Липсваха ми сивите каменни стени на замъка, градината, Март, Ракаса, дори Изабо.

— Откъде имаш това, Даяна? — Сара се приближи към мен и посочи металната кутия.

— Направихме го заедно с Март.

— Това икономката на майка му ли беше? Онази, която е лекувала гърба ти?

— Март е икономката на Изабо, да. — Наблегнах на истинските им имена. — Вампирите имат имена, също като вещиците. Трябва да ги научиш.

Сара помириса чая.

— Предлагам ти да отидеш на лекар, който да ти предпише лекарства, а не да разчиташ на някакви билкови отвари.

— Д-р Фаулър ще намери време да те приеме, ако искаш нещо по-ефикасно — подкрепи я току-що влязлата Ем. — Дори и Сара не е голяма защитница на билковата контрацепция.

Скрих объркването си, като пуснах чаена торбичка в чашата. Държах съзнанието си празно, а лицето си — скрито.

— Всичко е наред. Няма нужда да ходя при д-р Фаулър.

— Така е. Не ти трябва, щом спиш с вампир. Те не могат да се възпроизвеждат — не и по начина, който контрацепцията може да предотврати. Само трябва да внимаваш да не забие зъби в шията ти.

— Знам, Сара.

Но не беше така. Защо Март така внимателно ме бе учила да правя напълно ненужен чай? Матю беше категоричен, че не може да има деца по начина, по който го правят топлокръвните. Въпреки обещанието ми към Март, излях чая в мивката и изхвърлих торбичката. Оставих металната кутия на горната полица, където щеше да е далеч от очите ми.

В късния следобед след безкрайни разговори за бележката, писмото и рисунката все още не бяхме дори започнали да разгадаваме мистерията с ръкописа на Ашмол и връзката на баща ми с него. Лелите ми се заеха да приготвят вечеря, което означаваше, че Ем печеше пиле, а през това време Сара пиеше бърбън и мрънкаше за количеството зеленчуци в гарнитурата. Матю се въртеше край бокса, беше необичайно неспокоен.

— Ела — повика ме и ме хвана за ръката. — Трябва да се упражняваш.

Всъщност той имаше нужда от свеж въздух, не аз, но идеята да излезем навън ми хареса. Намерих в килера чифт мои стари маратонки. Бяха износени, но ми ставаха по-добре от ботушите на Сара.

Стигнахме до първото ябълково дърво, където Матю ме завъртя и ме притисна с тялото си към стария чворест ствол. Ниските клони ни скриваха от къщата.

Въпреки че бях като в капан, не отвърнах с вещерски вятър. В мен напираха много по-други чувства.

— Господи, тази къща е претъпкана — оплака се Матю и изчака колкото думите да излязат от устата му, преди отново да залепи устни към моите.

Бяхме оставали малко време насаме откакто се върна от Оксфорд. Струваше ми се, че е било преди цяла вечност, а бе само преди няколко дни. Едната му ръка се плъзна под колана на джинсите ми и хладните му пръсти докоснаха голата ми плът. Потръпнах от удоволствие, а той ме придърпа още по-близо към себе си, като с другата ръка галеше гърдите ми. Притискахме се с всяка част на телата си, не спирахме да търсим нови начини да се слеем.

Накрая имаше само една останала възможност. За миг ми се стори, че Матю смята да консумира брака ни по старомодния начин — прав, навън, под напора на заслепяващо желание. Но се овладя и се отдръпна.

— Не по този начин — каза той дрезгаво. Очите му бяха напълно черни.

— Не ми пука. — Притеглих го обратно към себе си.

— Но на мене ми пука. — Въздъхна дълбоко, като истински вампир. — Когато правим любов за първи път, искам да си само за мен, а не да сме заобиколени от други хора. И ще те искам по-дълго от няколкото откраднати мига, които сме имали досега, повярвай ми.

— И аз те желая — подчертах, — и търпението не ми е силна черта.

Матю погали шията ми с палец и кръвта ми кипна. Той прилепи устните си там, където досега бе стоял пръстът му, и ги притисна към пулсиращата ми плът, която показваше, че съм жива. Проследи една вена от гърлото до ухото ми.

— Приятно ми е да научавам къде обичаш да бъдеш докосвана. Като тук например. — И ме целуна зад ухото. — И тук. — Устните му се притиснаха към клепачите ми и аз издадох тих стон на удоволствие. — И тук. — Прокара палеца си по долната ми устна.

— Матю — прошепнах. Очите ми го умоляваха.

— Какво, скъпа? — Гледаше очарован как докосването му раздвижваше кръвта ми.

Не отговорих, а го притеглих към себе си, не ми пукаше за студа, падащия мрак и грубата дървесна кора под наранения ми гръб. Останахме така, докато Сара не ни повика от верандата.

— Нали не сте се отдалечили много? — Чух я как сумти. — На това упражнение ли му викате?

Чувствах се като ученичка, хваната да се натиска пред къщата си. Оправих пуловера си и тръгнах да се прибирам. Матю се засмя и ме последва.

— Изглеждаш доволен от себе си — отбеляза Сара, когато той влезе в кухнята. Под светлината на лампата напълно приличаше на вампир, при това самодоволен. Но очите му вече не бяха неспокойни и аз бях благодарна за това.

— Остави го на мира. — Гласът на Ем бе нетипично рязък. Тя ми подаде салатата и посочи към масата във всекидневната, където обикновено се хранехме. — И ние доста престоявахме сред ябълковите дървета, докато Даяна растеше.

— Хм — изсумтя Сара. Взе три винени чаши и ги размаха към Матю. — Имаш ли още от онова вино, Казанова?

— Аз съм французин, Сара, а не италианец. В добавка съм вампир. Винаги имам вино — заяви Матю с палава усмивка. — И няма опасност да свърши. Маркъс ще донесе още. Той не е французин, нито италианец, уви, но образованието му компенсира този недостатък.

Седнахме на масата и трите вещици започнахме да унищожаваме печеното пиле и печените картофи на Ем. Табита се сгуши до Матю и от време на време флиртуваше с него, като го галеше с опашка по краката. Той доливаше вино в чашата на Сара, аз също отпивах от своята. Ем непрекъснато го питаше дали иска да опита нещо, но Матю винаги й отказваше.

— Не съм много гладен, Емили, благодаря ти.

— Има ли нещо, което ядеш? — Ем не бе свикнала да й отказват храна.

— Ядки — сетих се. — Ако ще му купуваш храна, вземи ядки.

Ем се поколеба.

— Ами сурово месо?

Матю сграбчи ръката ми и я стисна, преди да успея да отговоря.

— Ако искаш да ме угощаваш, недопеченото месо ще свърши работа. Освен това обичам супа, обикновена, без зеленчуци.

— Синът ти и колежката също ли ядат такива неща, или това са само твоите предпочитания?

Сега вече разбирах защо Матю се бе подразнил от първите ми въпроси за начина му на живот и хранителните му навици.

— Това е доста стандартен начин на поведение на вампирите, когато са сред топлокръвни. — Матю пусна ръката ми и си наля още вино.

— С това вино и тези ядки сигурно доста висиш по баровете — отбеляза Сара.

Ем остави вилицата и я погледна унищожително.

— Какво толкова? — изсумтя Сара.

— Сара Бишъп, ако ни изложиш пред сина на Матю, никога няма да ти го простя.

Напушилото ме кискане бързо се превърна в силен смях. Сара първа се присъедини към мен, накрая и Ем се разсмя. Матю седеше и се усмихваше, сякаш се бе озовал внезапно в лудница, но беше прекалено възпитан, за да го спомене.

Когато смехът ни утихна, той се обърна към леля ми.

— Чудех се дали не мога да те помоля да ми отстъпиш работната си стая, за да анализирам пигментите от рисунката с алхимичната сватба. Може би те ще ни кажат къде и кога е направена.

— Няма да пипаш нищо по рисунката. — Историчката в мен изтръпна от ужас при тази мисъл.

— Няма да я повредя — каза кротко Матю. — Знам как да анализирам съвсем малки количества.

— Не! Няма да я пипаме, докато не разберем с какво си имаме работа.

— Не бъди такава педантка, Даяна. Пък и е малко късно за това, след като върна книгата. — Сара се изправи, очите й блестяха. — Да видим дали книгата с рецептите няма да помогне.

— Е — промърмори Ем под носа си, — вече си част от семейството.

Сара изчезна в работната си стая и се върна с подвързана с кожа книга с размерите на семейна библия. Между кориците й се намираха знанията и отварите на семейство Бишъп, предавани от вещица на вещица почти четиристотин години. Първото име в книгата беше Ребека, а до него със закръглен красив почерк бе изписана годината 1617. На първата страница в две колони бяха изредени и други имена, всяко с различно мастило и с различна дата до него. Списъкът продължаваше и на обратната страница, като най-често се срещаха имената Сюзан, Елизабет, Маргарет, Ребека и Сара. Леля ми не беше показвала тази книга на никого, дори и на други вещици. Сборникът с рецептите можеха да виждат само членове на семейството.

— Какво е това, Сара? — Ноздрите на Матю се разшириха при мириса на стара хартия, билки и дим, който се издигна, когато леля ми разтвори кориците.

— Това учебникът по магии на семейство Бишъп. — Тя посочи първото име. — Най-напред е принадлежал на Ребека Дейвис, бабата на Бриджит Бишъп, след това на майка й, Ребека Плейфър. Бриджит е предала книгата на най-голямата си дъщеря, която е родила извънбрачно в Англия през 1650 година. Бриджит още е нямала двайсет години по това време и кръстила дъщеря си на майка си и на баба си. Не можела да се грижи за момиченцето и го дала за отглеждане на семейство от Лондон. — Сара потръпна от отвращение. — Клюките, че е разпусната, я следваха до края на живота й. По-късно дъщеря й Ребека се върнала при нея и работила в таверната й. Тогава Бриджит била омъжена за втория си съпруг и имала още една дъщеря, която се казвала Кристиан.

— И вие сте потомки на Кристиан Бишъп? — попита Матю.

Сара поклати глава.

— Имаш предвид Кристиан Оливър, дъщерята на Бриджит от втория й брак. Едуард Бишъп е третият й съпруг. Не, ние сме потомки на Ребека. След като Бриджит била екзекутирана, Ребека си сменила официално фамилията на Бишъп. Била вдовица, нямала съпруг, с когото да спори за това. Било е форма на бунт.

Матю дълго се взира в мен. Сякаш искаше да каже, че бунтарството ни е родова черта.

— Никой вече не помни всички фамилии на Бриджит Бишъп. Тя се е омъжвала три пъти — продължи Сара. — Помнят само името, което е носила, когато са я обвинили, че е вещица, и са я екзекутирали. Оттогава жените в семейството запазват тази фамилия, независимо дали са омъжени и кой е баща им.

— Четох за смъртта на Бриджит малко след като са я екзекутирали — вметна Матю. — Това бяха мрачни времена за свръхестествените същества. Макар съвременната наука на пръв поглед да унищожаваше цялата мистерия в света, човешките същества изглеждаха убедени, че около тях има невидими сили. И разбира се, бяха прави.

— Е, противоречието между това, което науката им обещаваше и което здравият разум им казваше, доведе до гибелта на стотици вещици. — Сара започна да прелиства книгата.

— Какво търсиш? — попитах я и се намръщих. — Да не би някой от семейство Бишъп да е разбирал от консервация на ръкописи? Ако не, няма да намериш нищо полезно вътре.

— Ти не знаеш какво представлява тази книга, госпожичке — заяви ведро Сара. — Не си проявявала и най-малък интерес към нея.

Стиснах устни, докато се превърнаха в тънка чертичка.

— Никой няма да поврежда ръкописа.

— А, ето го. — Сара посочи победоносно към една от страниците. — Една от магиите на Маргарет Бишъп от 80-те години на осемнайсети век. Тя е била много надарена вещица. „Моят начин за разгадаване на тайните на хартия и плат“. Ето оттук ще започнем. — Тя се изправи, като си отбеляза мястото с пръст.

— Само да я изцапате… — понечих да кажа аз.

— Чух те много добре предишните два пъти, Даяна. Това е магия за изпарение. Нищо друго, освен въздух, няма да докосне безценната ти страница. Престани да мрънкаш.

— Ще отида да я взема — каза веднага Матю. Аз го изгледах унищожително.

Когато се върна от трапезарията с рисунката в ръце, двамата със Сара отидоха заедно до работната й стая. Леля ми говореше със сто думи в минута, а Матю внимателно я слушаше.

— Кой да си представи? — въздъхна Ем и поклати глава.

Двете с нея измихме чиниите от вечерята и тъкмо започвахме да разчистваме стаята, която приличаше на местопрестъпление, когато на алеята се появиха фарове.

— Пристигнаха. — Стомахът ми се сви.

— Всичко ще е наред, скъпа. Те са от семейството на Матю. — Ем окуражително стисна ръката ми.

Когато стигнах до предната врата, Маркъс и Мириам вече слизаха от колата. Мириам изглеждаше непохватно и напълно не на мястото си в тънкия си кафяв пуловер с навити до лактите ръкави, минипола и боти до глезените. Тъмните й очи обхождаха фермата и околността с недоверие. Маркъс разгледа архитектурата на къщата и помириса въздуха — без съмнение той ухаеше силно на кафе и вещици. Младежът бе облечен в тениска от концертно турне през 1982 година и джинси.

Когато вратата се отвори, сините очи на Маркъс срещнаха моите и проблеснаха.

— Здрасти, мамо, вече сме у дома.

— Той ли ти каза? — ядосах се, бясна на Матю, че не е изпълнил молбата ми.

— Какво да ми каже? — Маркъс набръчка озадачено челото си.

— Нищо — промърморих. — Здрасти, Маркъс. Здрасти, Мириам.

— Даяна. — Красивите черти на Мириам както винаги бяха изопнати от неодобрение.

— Хубава къща. — Маркъс се отправи към стълбите на верандата. В ръцете му имаше кафява бутилка. Златистата му коса и гладката му бледа кожа наистина блестяха под лампата пред вратата.

— Заповядайте, добре дошли. — Дръпнах го бързо вътре, надявах се никой минувач да не зърне вампира пред къщата ми.

— Как си, Даяна? — В очите му имаше тревога. Носът му помръдна. Матю му бе казал за Ла Пиер.

— Добре съм. — На горния етаж врата се затвори с трясък. — Никакви глупости! Напълно сериозна съм!

— За какво? — Мириам спря и черните й къдрици се загърчиха по раменете й като змии.

— Нищо. Не се тревожете. — След като и двамата вампири влязоха, къщата въздъхна.

— Нищо? — Мириам също бе чула въздишката и вдигна вежди.

— Къщата става малко тревожна, когато ни идват гости, това е всичко.

Тя погледна към стълбите и помириса въздуха.

— Колко обитатели има тази къща?

Прост въпрос, на който обаче нямаше прост отговор.

— Не съм сигурна — казах само аз и помъкнах сака й към стълбите. — Какво има тук?

— Това е багажът на Мириам. Дай на мен. — Маркъс го вдигна с един пръст.

Качихме се на горния етаж, за да им покажа стаите им. Ем направо попита Матю дали двамата ще спят в едно лето. Той изглеждаше шокиран от директния въпрос, но после избухна в смях и я увери, че ако са разделени, на сутринта ще има един мъртъв вампир. През целия ден се хилеше винаги, когато си спомнеше този разговор.

— Маркъс и Мириам. Ама че идея!

Маркъс щеше да спи в стаята за гости, която някога беше на Ем, а Мириам щяхме да настаним в моята таванска стая. На леглата ги чакаха куп пухкави хавлиени кърпи, показах им и къде е банята. Не беше трудно да настаниш гости вампири — не ядат, не спят, не се нуждаят от кой знае какви удобства. Слава богу, нямаше цветни привидения и белене на мазилка, с което къщата показваше, че не е недоволна от присъствието им.

Матю със сигурност знаеше, че синът му и Мириам са пристигнали, но работната стая бе доста отдалечена и Сара напълно се бе изолирала от околната среда. Когато поведох двамата вампири покрай килера, Елизабет надникна през вратата. Очите й бяха големи като на сова.

— Иди да намериш баба. — След което казах на Маркъс и Мириам: — Извинявайте, имаме призраци.

Маркъс скри смеха си в шепа и се направи, че кашля.

— Всичките ти предци ли живеят тук?

Спомних си за родителите си и поклатих глава.

— Лошо — промърмори той.

Ем ни очакваше във всекидневната. Усмивката й беше широка и искрена.

— Ти сигурно си Маркъс — каза тя, стана и протегна ръка. — Аз съм Емили Мадър.

— Ем, това е колежката на Матю, Мириам Шепърд.

Мириам пристъпи напред. Въпреки че и двете с Ем бяха грацилни, Мириам приличаше на порцеланова статуетка до нея.

— Добре дошла, Мириам — приветства я Ем и й се усмихна. — Искате ли нещо за пиене? Матю отвори бутилка вино. — Държеше се естествено, сякаш в къщата й всеки ден се отбиваха вампири. Маркъс и Мириам поклатиха глави.

— Къде е Матю? — поинтересува се Мириам и даде ясно да се разбере какви са й приоритетите. Изострените й сетива поглъщаха всяка подробност от новата обстановка. — Чувам го.

Поведохме двамата вампири към старата дървена врата, зад която се намираше светая светих на Сара. Маркъс и Мириъм не спираха да душат всички миризми, които къщата на семейство Бишъп излъчваше — пода, дрехите, вещиците, кафето, котката.

Табита се появи, мяучейки, от сенките край камината и се насочи право към Мириам, сякаш двете бяха смъртни врагове.

Мириам изсъска и Табита замръзна, преди да скочи. Двете се гледаха като два хищника. Табита първа извърна очи и внезапно реши, че има нужда да си направи тоалет. Това беше мълчаливото й признание, че вече не е единствената важна женска на тази територия.

— Това е Табита — казах тихо. — Тя доста си пада по Матю.

В работната стая Матю и Сара се бяха привели над някакво гърне, поставено върху електрически котлон. Израженията им бяха напрегнати. От полиците стърчаха китки сушени билки, а оригиналните пещи от колониалната епоха бяха запалени, куките им бяха готови за закачане на тежки котли над разпалената жарава.

— Очанката е най-важната билка — обясняваше Сара като детска учителка. — Тя прочиства зрението.

— Мирише гадно — отбеляза Мириам и сбърчи мъничкото си носле, докато се приближаваше.

Лицето на Матю помръкна.

— Матю — поздрави с равен тон Маркъс.

— Здравей, Маркъс — отвърна баща му.

Сара се изправи и огледа най-новите членове на домакинството. И двамата светеха. Слабата светлина в помещението само усилваше неестествената им бледност и стряскащия ефект от разширените им зеници.

— Господи помилуй, как изобщо някой може да ви вземе за човешки същества?

— И за мен това винаги е било мистерия — съгласи се Мириам, докато разглеждаше Сара с не по-малък интерес. — И ти не си съвсем незабележима, с тази червена коса и миризма на черна попадийка, която се носи на талази от теб. Аз съм Мириам Шепърд.

С Матю се спогледахме. Чудехме се как Мириам и Сара ще просъществуват мирно под един покрив.

— Добре дошла в къщата на семейство Бишъп, Мириам. — Сара присви очи и вампирката й отвърна по същия начин. Леля ми премести поглед на Маркъс. — Значи ти си синът му. — Както обикновено нямаше търпение за куртоазия.

— Да, аз съм синът на Матю. — Маркъс, с вид на човек, видял призрак, бавно вдигна кафявата бутилка. — Твоята съименница беше лечителка също като теб. Сара Бишъп ме научи как да лекувам счупен крак след битката при Банкър Хил. Все още го правя по начина, който тя ми показа.

От покрива на стаята се провесиха два боси крака.

„Да се надяваме, че сега има повече сили, отколкото тогава“, каза жена, която поразително приличаше на Сара.

— Уиски — заяви Сара и премести одобрителен поглед от бутилката към сина ми.

— Тя обичаше твърд алкохол. Помислих си, че ти също.

И двете Сара Бишъп кимнаха.

— Правилно си помислил — отвърна леля ми.

— Какво става с отварата? — поинтересувах се аз, като се опитвах да не кихна от задушния въздух.

— Трябва да отлежи девет часа — натърти Сара. — След това пак ще я кипнем, ще прекараме листата през парата и ще видим какво ще стане. — Тя хвърли поглед към уискито.

— Тогава да си починем. Да отворя ли бутилката? — предложи Матю и посочи алкохола.

— Имаш ли нещо против аз да го направя. — Тя взе бутилката от Маркъс. — Благодаря, Маркъс.

Сара изключи котлона и похлупи гърнето, преди всички да се отправим към кухнята. Матю си наля вино, предложи на Мириам и Маркъс, които отказаха, и сипа на Сара уиски. Аз си направих чай — обикновен „Липтън“ от супермаркета — а Матю попита вампирите как е минало пътуването им и какво се случва в лабораторията.

В гласа му нямаше и грам топлота. Не си личеше да се радва на пристигането на сина си. Маркъс пристъпваше нервно от крак на крак, разбираше, че не е добре дошъл. Предложих да отидем да поседнем във всекидневната. Надявах се там да се чувстваме не толкова неловко.

— По-добре да се преместим в трапезарията. — Сара вдигна чаша към чаровния си племенник. — Ще им покажем писмото. Вземи рисунката на Даяна, Матю. И те трябва да я видят.

— Маркъс и Мириам няма да стоят дълго — заяви Матю с тих упрек в гласа. — Имат да казват нещо на Даяна и след това се връщат обратно в Англия.

— Но те са роднини — натърти Сара, която очевидно не забелязваше напрежението в стаята.

Леля ми сама донесе рисунката, докато Матю продължи да гледа лошо сина си. Сара ни поведе към предната част на къщата. Матю, Ем и аз се събрахме от едната страна на масата. Мириам, Маркъс и Сара седнаха в другия край. След като се настанихме, леля ми започна да разправя събитията от сутринта. Винаги когато питаше Матю за някоя подробност, той смотолевяше нещо в отговор. Всички в стаята, с изключение на Сара, разбираха, че той не иска Мириам и Маркъс да знаят с подробности какво се е случило. Леля ми обаче продължаваше необезпокоявана и завърши с цитати от писмото на майка ми, както и с послеписа от баща ми. Матю здраво стискаше ръката ми през това време.

Мириам взе рисунката с алхимичната сватба. Разгледа я внимателно и след това се обърна към мен.

— Майка ти е била права. На тази рисунка си ти. И Матю.

— Знам — отвърнах аз, като срещнах погледа й. — Знаеш ли какво означава?

— Мириам? — Матю беше доста рязък.

— Можем да почакаме до утре — заяви Маркъс нервно. Изправи се на крака. — Късно е.

— Тя вече знае — обади се тихо Мириам. — Какво става след сватбата, Даяна? Коя е следващата стъпка в алхимичната трансформация след бракосъчетанието?

Стаята се завъртя, спомних си миризмата на билките от Сет-Тур.

— Зачатие. — Тялото ми омекна като желе. Строполих се на стола и всичко потъна в мрак.