Аз, вещицата

11.

Тази нощ ми бе невъзможно да заспя. Седнах на дивана, после на леглото с телефона до себе си. Нито каната чай, нито множеството имейли успяха да откъснат съзнанието ми от събитията през деня. Не можех да проумея как е възможно вещици да са убили родителите ми. Изтласках тези мисли от ума си и се замислих над магията, направена на книгата на Ашмол, и интереса на Питър към нея.

Посрещнах зората будна. Взех си душ и се преоблякох. Мисълта за закуска ми бе необичайно непривлекателна. Вместо да ям, застанах на вратата и изчаках да стане време да отворят Бодлианската библиотека, след това изминах краткото разстояние до нея и заех обичайното си място. Телефонът ми бе в джоба, бе включен на вибрация, макар да мразех, когато чуждите апарати започваха да бръмчат и да подскачат в тишината.

В десет и половина влезе Питър Нокс и седна в другия край на залата. Под предлог, че отивам да връщам ръкопис, се отправих към гишето, за да се уверя, че Мириам е в библиотеката. Вече бе тук и беше много ядосана.

— Кажи ми, че онзи вещер не е седнал там.

— Напротив, седна. И непрестанно се взира в гърба ми, докато работя.

— Ще ми се да бях по-едра — намръщи се Мириам.

— Струва ми се, че само едро телосложение няма да е достатъчно, за да се неутрализира това същество. — И й се усмихнах криво.

Матю влезе в „Селдън Енд“ тихо и без предупреждение и не усетих ледено докосване, което да ми подскаже присъствието му. Вместо това ми се стори, че по косата, раменете и гърба ми валят снежинки, сякаш се уверяваше, че съм добре.

Стиснах масата пред себе си. Няколко секунди не смеех да се обърна, за да не се окаже, че това усещане идва от Мириам. Когато видях, че е наистина Матю, сърцето ми прескочи.

Но вампирът вече не гледаше към мен. Взираше се в Питър Нокс със свирепо изражение.

— Матю — повиках го тихичко и станах.

Той откъсна очи от вещера и тръгна към мен. Когато се намръщих несигурно към яростната му физиономия, той ми се усмихна окуражаващо.

— Разбрах, че е имало някакво напрежение. — Беше толкова близо, че хладината на тялото му ме заля освежаващо като бриз в летен ден.

— Нищо, с което да не можем да се справим — казах тихо, за да не ме чуе Питър Нокс.

— Може ли разговорът ни да почака до края на деня? — попита той. Пръстите му се вдигнаха към гърдите и докоснаха подутина в средата на гръдния кош, която ясно си личеше под меката тъкан на пуловера му. Почудих се какво ли носи до сърцето си. — Може да отидем на йога.

Въпреки че не бях спала, пътуването по Удсток в превозно средство с много добра звукова изолация, последвано от час медитативни упражнения, звучеше доста добре.

— Би било чудесно — отвърнах искрено.

— Искаш ли да остана да работя при теб? — попита той и се наведе към мен. Уханието му бе толкова силно, че ми се зави свят.

— Не е необходимо — отказах твърдо.

— Кажи ми, ако промениш решението си. Ако не — ще се видим в шест пред „Хертфорд“. — Матю дълго не откъсна очи от моите. След това метна презрителен поглед към Питър Нокс и се върна на мястото си.

При минаването покрай бюрото му, когато отивах на обяд, Матю се покашля. Мириам хвърли с раздразнение молива си и ме последва. Нокс нямаше да дойде с мен в „Блекуелс“, Матю щеше да се погрижи за това.

Следобедът минаваше бавно и ми бе почти невъзможно да стоя будна. Когато наближи пет часът, бях повече от готова да си тръгна от библиотеката. Нокс остана в „Селдън Енд“ заедно с разнообразна сбирщина от човешки същества. Матю ме изпрати по стълбите и духът ми се приповдигна, докато бързах към колежа, преобличах се и си взимах рогозката за йога. Когато колата му спря пред металната ограда на „Хертфорд“, аз вече го чаках там.

— Подранила си — отбеляза той с усмивка, взе рогозката ми и я сложи в багажника. Пое дълбоко дъх, докато ми помагаше да вляза, и се почудих какво ли послание му е предало тялото ми.

— Трябва да поговорим.

— За никъде не бързаме. Но нека първо излезем от Оксфорд. — Той затвори вратата на колата след мен и се качи на шофьорската седалка.

Движението по Оксфорд Роуд беше натоварено, студенти и преподаватели прииждаха към университета. Матю умело маневрираше покрай задръстванията.

— Как беше в Шотландия? — попитах аз, докато излизахме от града. Нямаше значение за какво си говорим, просто не исках да мълчим.

Матю ми хвърли бърз поглед и отново се съсредоточи върху пътя.

— Добре.

— Мириам каза, че си бил на лов.

Той тихо издиша и пръстите му се стрелнаха към подутината на гърдите.

— Не биваше да ти казва.

— Защо?

— Защото някои неща не бива да се обсъждат в смесена компания — отвърна той с леко нетърпение в гласа. — Вещиците споделят ли с другите същества, че току-що са се върнали от място, на което четири дни са правили магии и да варили прилепи?

— Вещиците не варят прилепи! — възразих възмутено.

— Разбра ме какво имам предвид.

— Сам ли беше? — попитах.

Матю мълча дълго, преди да ми отговори.

— Не.

— И аз не бях сама в Оксфорд — започнах. — Съществата…

— Мириам ми каза. — Ръцете му стиснаха по-здраво волана.

— Ако знаех, че вещерът, който те притеснява, е Питър Нокс, никога не бих напуснал Оксфорд.

— Прав си — изстрелях думите аз. Имах нужда да направя някои признания, преди да поговорим за Нокс. — Никога не съм държала магията далеч от живота си. Използвала съм я в работата си, без да го осъзнавам. Тя е във всичко. Самозаблуждавала съм се с години. — Думите не спираха да се леят от устата ми. Матю остана съсредоточен в пътя. — Уплашена съм.

Хладната му длан докосна коляното ми.

— Знам.

— И какво да правя? — прошепнах.

— Ще го измислим — отвърна той спокойно и зави през портите на „Старата ложа“. Огледа внимателно лицето ми, когато тръгнахме нагоре по възвишението по кръглата алея. — Уморена си. Ще се справиш ли с йогата?

Кимнах.

Матю слезе от колата и ми отвори вратата. Този път не ми подаде ръка. Вместо това отвори багажника, извади рогозките ни и ги нарами. Край нас прииждаха другите участници в заниманието и ни хвърляха любопитни погледи.

Той изчака, докато останем сами на алеята. Погледна ме отвисоко, очевидно в него се водеше вътрешна борба. Аз се намръщих и главата ми се килна назад, за да срещна погледа му. Току-що си бях признала, че съм правила магии, без да го осъзнавам. Какво би било толкова ужасно, че да не може да ми го каже?

— Бях в Шотландия със стар приятел, Хамиш Осборн — заговори той накрая.

— Човекът, за когото вестниците пишат, че ще се кандидатира за парламента и ще стане финансов министър? — попитах аз поразена.

— Хамиш няма да се кандидатира за парламента — отвърна мрачно Матю и нагласи чантата си с екипа за йога.

— Значи наистина е гей? — полюбопитствах, като си спомних едно скорошно телевизионно предаване.

Матю ме изгледа унищожително.

— Да. Но по-важното е, че е демон. — Не познавах много добре света на свръхестествените същества, но знаех, че им е забранено да влизат в политиката и религиите на обикновените хора.

— О! Финансите са странен избор на кариера за един демон. — Замислих се за момент. — Това обаче обяснява защо е толкова добър в боравенето с пари.

— Бива го в решаването на всякакви проблеми. — Мълчанието между нас се проточи по-дълго, отколкото ми се искаше, а Матю не помръдваше към вратата. — Имах нужда да се махна и да половувам.

Погледнах го объркана.

— Забрави си пуловера в колата ми — продължи той, сякаш това обясняваше всичко.

— Мириам вече ми го върна.

— Знам. Не можех да го задържа. Разбираш ли защо?

Когато поклатих глава, той въздъхна и изруга на френски.

— Колата ми се бе изпълнила с миризмата ти, Даяна. Трябваше да се махна от Оксфорд.

— Все още нищо не разбирам — признах си.

— Не можех да спра да мисля за теб. — Прокара ръка през косата си и заби поглед в земята.

Сърцето ми биеше неравномерно и намалелият приток на кръв към главата ми забави мисловните ми процеси. Най-накрая осъзнах какво ми казва.

— Да не би да се боиш, че ще ме нараниш? — Изпитвах здравословен страх от вампирите, но Матю изглеждаше различен.

— Няма как да съм сигурен. — Очите му бяха уморени, а в гласа му прозвуча предупреждение.

— Значи не замина заради това, което се случи в петък вечерта. — От гърдите ми се изтръгна внезапна въздишка на облекчение.

— Не — каза той тихо. — То няма нищо общо с пътуването ми.

— Вие двамата ще влизате ли, или ще си правите упражненията тук на алеята? — провикна се Амира от входа.

Влязохме в залата, като си хвърляхме скрити погледи, когато си мислехме, че другият не гледа. Първата ни откровена размяна на информация промени нещата. И двамата се опитвахме да предвидим какво предстои.

След края на заниманието, когато Матю вдигна пуловера си над главата, нещо блестящо и сребристо привлече погледа ми. Предметът висеше на шията му на тънка кожена лентичка. Ето това бе докосвал постоянно през дрехата си като талисман.

— Какво е това? — посочих аз.

— Спомен — отвърна кратко Матю.

— За какво?

— За разрушителната сила на гнева.

Питър Нокс ме бе предупредил да внимавам с Матю.

— Да не е пилигримски медальон? — По форма ми напомняше на точно такъв, бях го виждала в Британския музей. Изглеждаше старинен.

Той кимна и извади медальона заедно с лентичката. Висулката се залюля свободно и проблесна под светлината от лампите.

— Това е амулет от Витания. — Бе във формата на ковчег, в който имаше място само за няколко капки светена вода.

— Лазар — казах аз тихо и погледнах ковчежето. Във Витания Христос възкресил Лазар от мъртвите. И въпреки че бях възпитана като атеист, знаех, че християните ходят там на поклонения, за да измолят опрощение на греховете си.

Матю пъхна амулета обратно под пуловера си, за да го скрие от погледите на останалите същества, които все още сновяха из залата.

Сбогувахме се с Амира и излязохме пред „Старата ложа“ на есенния хлад. Беше тъмно, въпреки лампите в основите на сградата, които къпеха в светлина тухлените стени.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Матю, прекъсвайки мислите ми. Кимнах. — Тогава ми кажи какво се случи.

— Заради ръкописа е. Нокс го иска. Агата Уилсън — демонът, който срещнах в „Блекуелс“ — каза, че себеподобните й също го желаят. Но Ашмол е омагьосан.

— Знам — отвърна той.

Пред нас се спусна бяла сова и крилете й раздвижиха въздуха. Примигнах и вдигнах ръце, за да се защитя, убедена, че птицата ще ме нападне с клюна и ноктите си. Но совата изгуби интерес и се зарея нагоре към короната на дъб край алеята.

Сърцето ми биеше силно и внезапно по цялото ми тяло се разля паника. Без предупреждение Матю отвори задната врата на ягуара и ме бутна на седалката.

— Наведи си главата и дишай дълбоко — каза той и клекна на чакъла, положил длани върху коленете ми. Стомашните ми сокове се надигнаха — в храносмилателната ми система нямаше нищо друго освен вода — и ме задавиха. Покрих устата си с длан и конвулсивно се свих. Той се пресегна и затъкна един непослушен кичур зад ухото ми. Пръстите му бяха хладни и успокояващи.

— В безопасност си — каза той.

— Извинявай. — Треперещата ми ръка се отдели от устата, когато гаденето ми премина. — Паническите пристъпи започнаха снощи, след като видях Нокс.

— Искаш ли да се поразходим?

— Не — отвърнах веднага. Паркът изглеждаше огромен и много тъмен, а краката ми бяха като от гума.

Матю ме разгледа с проницателните си очи.

— Ще те закарам вкъщи. Останалата част от този разговор може да почака.

Издърпа ме от задната седалка и ми помогна да се настаня на предната. Затворих очи, докато се качвах. Поседяхме известно време в мълчание, след това Матю завъртя ключа на запалването. Ягуарът се съживи.

— Често ли ти се случва това? — попита той с безизразен глас.

— Не, слава богу — отвърнах. — Случваше се често, когато бях дете, но сега съм много по-добре. Просто имам излишък на адреналин. — Матю насочи поглед към ръцете ми, а аз си отметнах косата от лицето.

— Знам — каза той отново, освободи ръчната спирачка и подкара колата по алеята.

— Усещаш ли миризмата?

Той кимна.

— Трупа се в теб, откакто ми каза, че ползваш магии. Затова ли спортуваш толкова много — бягаш, гребеш, занимаваш се с йога?

— Не обичам да пия лекарства. От тях се чувствам замаяна.

— Спортът е може би по-ефективното средство.

— Този път не помогна — промълвих аз и се замислих за наелектризираните си ръце.

Матю излезе от парка на „Старата ложа“ и пое по шосето. Съсредоточи се в пътя, а колата леко ме поклащаше.

— Защо ми се обади? — попита изведнъж той и прекъсна медитацията ми.

— Заради Нокс и Ашмол — отвърнах и усетих как при рязката смяна на настроението му паниката отново започна да се завръща.

— Знам това. Питам те защо се обади точно на мен. Със сигурност имаш приятели — вещици, хора — които могат да ти помогнат.

— Не точно. Никой от приятелите ми човешки същества не знае, че съм вещица. Ще ми трябват дни, за да им обясня какво точно се случва на този свят — ако изобщо останат още мои приятели и поискат да чуят края. Нямам приятели сред вещиците, а не мога да въвличам лелите си в това. Те нямат вина, че съм извършила глупостта да върна ръкописа, преди да съм го разгадала. — Прехапах устни. — Не биваше ли да ти се обаждам?

— Не знам, Даяна. В петък каза, че вещиците и вампирите не могат да бъдат приятели.

— В петък казах и много други неща.

Матю мълчеше, съсредоточил цялото си внимание в завоите по пътя.

— Не знам вече какво да мисля. — Млъкнах, за да обмисля внимателно следващите си думи. — Но има нещо, което знам със сигурност. Предпочитам да съм с теб в библиотеката, а не с Нокс.

— На вампирите не може да се има пълно доверие, не и когато са край топлокръвни. — Погледът на Матю се обърна към мен само за един смразяващ миг.

— Топлокръвни? — попитах аз и се намръщих.

— Хора, вещици, демони — всички, които не са вампири.

— По-скоро бих рискувала да ме ухапеш, отколкото да позволя на Нокс да рови в мозъка ми за информация.

— Той се е опитал да направи това? — Матю говореше тихо, но в гласа му имаше заплаха.

— Нищо работа — отвърнах веднага. — Просто ме предупреди за теб.

— И правилно. Никой не може да стане такъв, какъвто не е, без значение колко се опитва. Не бива да гледаш романтично на вампирите. Нокс може и да не го е грижа за теб, но е бил прав за мен.

— Не позволявам на други хора да ми избират приятелите, със сигурност не и на лицемерни фанатици като Нокс. — С увеличаването на гнева ми пръстите ми започнаха да парят и аз ги мушнах под бедрата си.

— Значи сме приятели, така ли? — попита Матю.

— Така мисля. Приятелите са искрени един с друг, дори когато им е трудно. — Бях притеснена от сериозността на този разговор и се заиграх с връзките на пуловера си.

— Вампирите не ги бива много в приятелството. — Отново прозвуча гневно.

— Виж, ако искаш да те оставя на мира…

— Разбира се, че не — прекъсна ме Матю. — Просто връзките с вампирите са… сложни. Можем да се държим като закрилници, дори ставаме обсебващи. Възможно е да не ти хареса.

— Точно в този момент малко закрила ще ми дойде много добре.

Отговорът ми изпълни очите на Матю с оголена уязвимост.

— Ще ти го напомня, когато започнеш да се оплакваш — каза той и уязвимостта веднага се смени с хладна насмешка.

Той зави от Холиуел стрийт и премина през портите на колежа. Фред хвърли поглед към колата и се ухили, преди дискретно да се извърне настрани.

Изчаках Матю да отвори вратата, като междувременно внимателно проверих да не съм забравила нещо свое в колата му, дори и ластик за коса, за да не го прогоня пак в Шотландия.

— Има и още нещо освен Нокс и ръкописа — подех настоятелно, когато той ми подаде рогозката. Отговорът му прозвуча така, сякаш не ме нападаха свръхестествени същества от всички страни.

— Това може да почака, Даяна. И не се тревожи, Нокс няма повече да се приближи на по-малко от петнайсет метра до теб. — Гласът му бе мрачен и той отново докосна муската под дрехата си.

Имахме нужда да прекараме известно време заедно — не в библиотеката, а насаме.

— Искаш ли утре да дойдеш на вечеря? — попитах го тихо. — Тогава ще можем да си поговорим за случилото се.

Матю замръзна, на лицето му се изписа объркване и още нещо, което не можах да определя. Пръстите му стиснаха пилигримския медальон, после се отпуснаха.

— С удоволствие — произнесе той бавно.

— Добре. — Усмихнах се. — Какво ще кажеш за седем и половина?

Той кимна и ми се усмихна свенливо. Направих две крачки и се сетих, че има нещо, което трябва да се уточни преди следващата вечер.

— Какво ядеш? — прошепнах и лицето ми пламна.

— Всеяден съм — отвърна Матю и лицето му така грейна, че сърцето ми прескочи.

— Тогава до седем и половина. — Извърнах се и тръгнах. Смеех се и клатех глава на отговора му, който с нищо не ми помогна. — А, и още нещо — казах, като пак се обърнах към него. — Нека Мириам си върши собствената работа. Наистина мога сама да се грижа за себе си.

— И тя така ми каза — отвърна Матю, докато се настаняваше на шофьорското място. — Ще го обмисля. Но утре както обикновено ще ме намериш в „Херцог Хъмфри“. — Влезе в колата и като видя, че аз не помръдвам, отвори прозореца. — Няма да тръгна, докато не видя как се прибираш — каза той и ме изгледа укорително.

— Вампири — промърморих и поклатих глава на старомодното му поведение.