Аз, вещицата

6.

Следващата сутрин беше мрачна и много по-типична за ранната есен. Исках само да се увия в дебели пуловери и да си остана в квартирата.

Един поглед към лошото време навън ме убеди да не ходя на реката. Излязох да потичам. Във фоайето махнах на нощния портиер, който първо ме изгледа невярващо, а след това насърчително вдигна палци.

С всяка крачка по тротоара сковаността ми изчезваше. Докато стигна до чакълените пътеки на университетския парк, вече дишах дълбоко и се чувствах ведра и готова за дългия ден в библиотеката — без значение колко свръхестествени същества се бяха събрали там.

Когато се върнах, портиерът ме спря.

— Д-р Бишъп?

— Да?

— Съжалявам, че снощи върнах посетителя ви, но такава е политиката на колежа. Следващия път, когато ви идват гости, моля предупредете ни и ще ги пуснем да се качат.

Ведрото ми настроение веднага се изпари.

— Мъж ли беше или жена? — попитах рязко.

— Жена.

Отпуснах рамене, които се бяха качили чак до ушите ми.

— Изглеждаше ми много мила, винаги съм харесвал австралийците. Те са дружелюбни, без да са… нали се сещате… — Портиерът млъкна, но ми стана ясно какво се опитва да каже. Австралийците са като американците, но не толкова настойчиви. — Но ви позвънихме в квартирата.

Намръщих се. Бях изключила звука на телефона, защото Сара никога не успяваше да пресметне часовата разлика между Мадисън и Оксфорд и ми звънеше посред нощ. Това обясняваше всичко.

— Благодаря, че ми казахте. В бъдеще ще ви предупреждавам, ако ще ми идват гости — обещах.

Качих се в квартирата си, светнах лампата в банята и видях, че последните два дни си бяха взели своето. Тъмните кръгове, които се бяха появили вчера около очите ми, вече приличаха на синини. Погледнах си ръцете за наранявания и с изненада не открих такива. Вампирът ме бе стиснал толкова силно, та бях сигурна, че е спукал кръвоносните съдове под кожата ми.

Взех душ, облякох се в широки панталони и поло. Черният цвят на дрехите подчертаваше ръста ми и прикриваше атлетичната ми фигура, но също така на неговия фон приличах на труп. Затова вързах един виолетов пуловер около раменете си. От него сенките под очите ми станаха още по-лилави, но поне вече не бях толкова мъртвешки бледа. Косата ми стърчеше във всички посоки и пукаше при всяко движение. Единственото решение бе да я свия на малък разчорлен кок на тила.

Предния ден Клермон бе поръчал доста книги и бях готова и днес да го срещна в читалнята „Херцог Хъмфри“. Приближих се към гишето с изправени рамене.

И пак заварих дежурния и двамата му помощници да се щурат като подплашени птици. Този път суетнята им бе ограничена в триъгълника между гишето за поръчки, картотеката на ръкописите и кабинета на главния библиотекар. Мъкнеха купчини кутии и бутаха колички с ръкописи под зорките очи на чудовищата от водоливниците към първите три работни места.

— Благодаря, Шон — долетя от дълбините на читалнята дълбокият любезен глас на Клермон.

Добрата новина бе, че не ми се налагаше повече да деля бюро с вампир.

А лошата — че не можех да вляза или изляза от библиотеката, нито да си поръчам ръкопис, без зоркият поглед на Клермон да следи всяко мое движение. А днес имаше и подкрепление.

Дребно момиче подреждаше книжа и папки във втората ниша. Носеше дълъг развлечен кафяв пуловер, който й стигаше почти до коленете. Когато се обърна, с изненада установих, че е жена. Очите й бяха в кехлибарени и черни краски, а погледът им бе леден.

Дори да не бях усетила хладното докосване на погледа й, сияйната й бледа кожа и неестествено гъстата лъскава коса я издаваше, че е вампир. Кичурите й се виеха като змии покрай лицето и по раменете. Тя направи крачка към мен, без да се опитва да крие уверените си резки движения, и ме изгледа зверски. Очевидно не й харесваше, че се налага да е тук, и обвиняваше мен за това.

— Мириам — повика я тихо Клермон и излезе измежду лавиците на централната пътека. Спря се и на устните му се появи учтива усмивка. — Д-р Бишъп. Добро утро. — Прокара пръсти през косата си, от която тя стана още по-артистично разрошена. Аз също инстинктивно си погладих косата и започнах да подръпвам един кичур зад ухото си.

— Добро утро, професор Клермон. Виждам, че пак сте тук.

— Да. Но днес няма да съм при вас в „Селдън Енд“. Успяха да ни намерят място тук, където няма да притесняваме никого.

Вампирката хвърли наръч книжа върху бюрото.

Клермон се усмихна.

— Може ли да ви представя сътрудничката ми д-р Мириам Шепард. Мириам, това е д-р Даяна Бишъп.

— Д-р Бишъп — кимна хладно Мириам и ми подаде ръка. Поех я и останах поразена от контраста между малката и студена длан и моята собствена, която бе значително по-голяма и топла. Понечих да се отдръпна, но тя ме стисна здраво и за малко да ми счупи костите. Когато най-накрая ме пусна, едвам се удържах да не си тръсна ръката.

— Д-р Шепард. — Тримата стояхме един до друг и се чувствахме неловко. Какво е редно да попиташ един вампир сутрин? Прибягнах към баналностите на човешките същества. — Трябва да се захващам за работа.

— Желая ви ползотворен ден — каза Клермон и кимането му беше хладно като ръкостискането на Мириам.

Господин Джонсън се появи до мен с малката купчинка сиви кутии, които бях поръчала.

— Днес ще ви настаним на А4, д-р Бишъп — уведоми ме той и доволно наду бузи. — Ще ви отнеса поръчките. — Раменете на Клермон бяха толкова широки, че не можех да видя дали на бюрото му има подвързани ръкописи. Потиснах любопитството си и последвах главния библиотекар към обичайното си място в „Селдън Енд“.

Клермон не седеше до мен, но въпреки това усещах силно присъствието му, докато си вадех моливите и си включвах компютъра. Настаних се с гръб към празното помещение, взех първата кутия, извадих подвързания с кожа ръкопис и го сложих на поставката.

Познатите действия — четенето и воденето на записки — скоро погълнаха вниманието ми. Приключих с първия документ за по-малко от два часа. Погледнах часовника си, още нямаше единайсет. Имаше време за още един до обяд.

Ръкописът във втората кутия беше по-малък от първия, но в него имаше интересни скици на алхимични инсталации и устройства за химически процедури. Представляваше нещо средно между готварска книга и наръчник на отровителя. „Вземете съда с живак и го нагрявайте над пламък три часа — започваха указанията. — И когато се съедини с Философското дете, го оставете да се утаи, докато Черният гарван го отнесе към смъртта му.“ С всяка изминала минута пръстите ми летяха все по-бързо по клавишите.

Бях се подготвила, че днес ще ме зяпат всевъзможни свръхестествени същества. Но когато часовникът удари един, бях все още на практика сама в „Селдън Енд“. Единственият друг читател беше докторант с шал на червени, бели и сини ивици — цветовете на „Кебъл Колидж“. Той се взираше тъпо в купчина редки книги и си гризеше ноктите, като от време на време щракваше прекалено силно със зъбите.

След като попълних още две поръчки и си събрах ръкописите, станах от мястото си, за да отида на обяд. Бях доволна от сутрешните си занимания. Джилиан Чембърлейн ме изгледа злобно от неудобното бюро под стария часовник, когато минавах покрай нея. Погледите на двете вампирки от предния ден се забиха като ледени висулки в мен, а демонът от музикалната читалня бе довел още двама себеподобни. Тримата се занимаваха с четец на микрофилми, частите му бяха пръснати покрай тях, а една ролка се бе търколила незабелязано на пода.

Клермон и асистентката му вампирка все още седяха близо до гишето за поръчки на читалнята. Той твърдеше, че свръхестествените същества се събираха заради мен, а не заради него. Но държанието им днес ми подсказваше друго, помислих си аз триумфално.

Докато връщах ръкописите си, Матю Клермон ми хвърли хладен поглед. Струваше ми известно усилие, но се направих, че не го забелязвам.

— Приключи ли с тези? — попита Шон.

— Да. Има още два на бюрото ми. Ако ми доставите и тези, ще бъде страхотно. — И му подадох поръчките. — Искаш ли да дойдеш с мен на обяд?

— Валъри току-що излезе. Боя се, че не мога да мръдна — каза той, изпълнен със съжаление.

— Следващия път. — Стиснах портмонето си в ръка и се обърнах.

Ниският глас на Клермон обаче ме спря.

— Мириам, време е за обяд.

— Не съм гладна — отвърна тя с ясно мелодично сопрано, в което имаше и нотка гняв.

— Свежият въздух ще ти помогне да се съсредоточиш по-добре. — Заповедническият тон на Клермон не можеше да се сбърка с нищо. Мириам въздъхна шумно, хвърли молива на бюрото си, излезе от сенките и тръгна след мен.

Обикновено обядвах в кафенето на втория етаж на близката книжарница. Усмихнах се при мисълта как Мириам щеше да си запълва времето, докато се хранех, сред туристите, които се тълпяха пред щендерите с картички между полиците с пътеводители на Оксфорд и криминалната секция.

Взех си сандвич и чай и се сврях в най-далечния ъгъл на претъпканото помещение между бегъл познат от историческия факултет, който четеше вестник, и студент, разделящ вниманието между МР3-плейъра си, мобилния си телефон и компютъра си.

След като си изядох сандвича, взех чашата чай с две ръце, погледнах през витрината и се намръщих. Един от непознатите демони от „Херцог Хъмфри“ се бе облегнал на вратата на библиотеката и се взираше във витрините на книжарницата.

Усетих напрежение по скулите си, леко и ефирно като целувка. Вдигнах поглед и съзрях още един демон. Тя беше красива, със завладяващи, противоречиви черти — устата й бе прекалено голяма за деликатното лице, огромните й шоколадовокафяви очи бяха прекалено близо едно до друго, а косата й — прекалено светла за кожата с цвят на мед.

— Д-р Бишъп? — Австралийският й акцент ме поля като студена вода.

— Да — прошепнах аз и хвърлих поглед към стълбите. Оттам не се подаваше тъмнокосата глава на Мириам. — Аз съм Даяна Бишъп.

Тя се усмихна.

— Агата Уилсън. И приятелката ви долу не знае, че съм тук.

Това беше абсурдно старомодно име за жена само десетина години по-възрастна и много по-модерно облечена от мен. Името й ми бе познато и смътно си спомних, че я бях виждала в някакво модно списание.

— Може ли да седна? — попита тя и посочи мястото, освободено от историка.

— Разбира се — промълвих.

В понеделник срещнах вампир. Във вторник вещер се опита да ми проникне в главата. Очевидно сряда беше денят на демоните.

Макар че демоните непрекъснато ме следваха по петите, докато бях студентка, знаех много по-малко за тях, отколкото за вампирите. Малцина проумяваха тези същества, а и Сара никога не успяваше да отговори на въпросите ми за тях. Според нея демоните били престъпна низша класа. Тъй като преливали от изобретателност и творческа енергия, лъжели, крадели, мамели и дори убивали, като винаги си мислели, че ще им се размине. Според Сара дори още по-притеснително било раждането им. Нямало как да се предвиди кога ще се пръкне демон, тъй като родителите им по принцип били обикновени хора. Според леля ми това затвърждавало и без това маргиналното им положение в йерархията на съществата. Тя ценеше високо семейните традиции на вещиците и тяхното потекло и не одобряваше демонската непредвидимост.

Отначало Агата Уилсън се задоволи само с мълчаливо присъствие край мен, просто ме гледаше как си държа чая. Но след това ме заля с трескав поток от думи. Сара все казваше, че с демоните е невъзможно да се разговаря, защото те винаги започвали от средата.

— Толкова много енергия ни привлича — каза тя делово, все едно й бях задала въпрос. — Вещиците пристигнаха в Оксфорд за Мабон и така се бяха разбъбрили, все едно светът не е пълен с вампири, които чуват всичко. — Млъкна. — Не бяхме сигурни, че пак ще я видим.

— Кое? — попитах тихо.

— Книгата — довери ми тя почти шепнешком.

— Книгата — повторих аз с равен тон.

— Да. След това, което вещиците й сториха, не вярвахме, че пак ще я зърнем някога.

Очите на демоничната жена бяха впити в някаква точка по средата на помещението.

— О, вие също сте вещица, разбира се. Може би не бива да ви говоря така. Но си мислех, че само вие от всички вещици ще успеете да разберете какво са направили с нея. А сега и това — добави тя тъжно, взе захвърления вестник и ми го подаде.

Сензационното заглавие веднага привлече вниманието ми. „Вампир на свобода в Лондон“. Прочетох набързо статията.

— Това са измислици на вестникар, който търси сензации — изтъкнах и подадох вестника на демона. — Пресата се храни с хорските страхове.

— Нима? — попита тя и се огледа наоколо. — Не съм убедена. Според мен има и още нещо. С вампирите никога не се знае. Те са само на една крачка от животните. — Агата Уилсън изкриви кисело устни. — А казват, че ние сме били нестабилни. Но е опасно за който и да е от нас да привлича хорското внимание.

Говорехме прекалено дълго за вещици и вампири, а бяхме на публично място. Студентът още беше със слушалки на ушите, а другите клиенти бяха потънали в собствените си мисли или бяха приближили глави към хората, с които обядваха.

— Не знам нищо за ръкописа, нито за това, което са му сторили вещиците, госпожице Уилсън. И също така не е у мен — добавих веднага, в случай че и тя си мислеше, че съм го откраднала.

— Наричай ме Агата. — Взря се в шарка на килима. — Значи сега е в библиотеката. Те ли ти казаха да я върнеш?

Вещиците ли имаше предвид? Вампирите? Библиотекарите? Избрах най-вероятното предположение.

— Вещиците ли? — прошепнах.

Агата кимна и погледът й се стрелна из помещението.

— Не. Когато приключих с нея, просто я върнах.

— А, значи си я върнала — подчерта многозначително Агата. — Всички си мислят, че библиотеката е просто сграда, но това не е така.

Отново си спомних онова странно присвиване, което усетих, когато Шон сложи ръкописа върху движещата се лента.

— Библиотеката е такава, каквато вещиците искат да бъде — продължи тя. — Но книгата не ти принадлежи. Не бива вещиците да решават къде да бъде пазена и кой да я вижда.

— И какво му е толкова специалното на този ръкопис?

— Книгата обяснява защо сме на тази земя — каза тя, а в гласа й се прокрадна издайническо отчаяние. — Разказва историята ни — началото, средата, дори края. Ние, демоните, трябва да проумеем мястото си в света. Ние имаме по-голяма нужда от това, отколкото вещиците и вампирите. — В нея вече нямаше нищо объркано. Беше като камера, която дълго време не е била на фокус, но после е дошъл някой, раздрусал я е и лещите са се подредили.

— Знаете мястото си в света — започнах аз. — Има четири вида същества — хора, демони, вампири и вещици.

— А откъде са се появили демоните? Кой ги е създал? Защо сме тук? — Кафявите й очи светнаха. — Ти знаеш ли откъде идва дарбата ти? Знаеш ли?

— Не — прошепнах аз, клатейки глава.

— Никой не знае — добави тя тъжно. — И не спираме да се чудим. Отначало хората си мислели, че демоните са ангели-хранители. Вярвали, че сме богове, пратени на земята, и жертви на собствените ни страсти. Мразели ни, защото сме различни, и изоставяли децата си, ако се окажели демони. Обвинявали ни, че им обсебваме душите и ги подлудяваме. Демоните са много талантливи, но не са зли, не са като вампирите. — Сега вече тонът й стана категорично гневен, макар да не повишаваше глас. — Ние никога не бихме подлудили никого. Ние сме много повече от вещиците жертви на човешките страхове и завист.

— Има достатъчно противни легенди и за вещиците — отбелязах и се сетих за лова на вещици и последвалите екзекуции.

— Вещиците се раждат от вещици. Вампирите създават други вампири. Имате си семейна история и спомени, с които да се утешавате, когато се чувствате самотни и объркани. А ние си нямаме нищо, само разкази на човешки същества. Нищо чудно, че толкова много демони са със сломен дух. Единствената ни надежда е някой ден да срещнем други демони и да знаем, че има и други като нас. Синът ми беше един от късметлиите. Натаниъл имаше майка-демон, която видя признаците у него и му помогна да осъзнае какво представлява. — Тя се извърна за миг, за да се овладее. Когато очите й отново срещнаха моите, видях, че са пълни с тъга. — Може би хората са прави. Може би ние наистина сме обсебени. Виждам разни неща, Даяна. А не бива да ги виждам.

Някои демони бяха пророци. Никой не бе сигурен, дали пророчествата им бяха надеждни като тези на вещиците.

— Виждам кръв и ужас. Виждам теб — продължи тя и погледът й отново стана разконцентриран. — Понякога виждам вампира. Той иска тази книга отдавна. Но вместо нея намери теб. Много любопитно.

— Защо му е на Матю Клермон тази книга?

Агата сви рамене.

— Вампирите и вещиците не споделят с нас. И твоят вампир нищо не ни казва, макар да е по-мил с демоните от другите му събратя. Напоследък има много тайни и много хитри човешки същества. Ще ни усетят, ако не внимаваме. Хората обичат властта, както и тайните.

— Той не е моят вампир. — Изчервих се.

— Сигурна ли си? — попита тя, като се взираше в хромираните части на кафе-машината, сякаш бяха магическо огледало.

— Да — отвърнах, напълно уверена в отговора си.

— Една малка книга може да пази огромна тайна, която би могла да промени света. Ти си вещица. Знаеш, че думите имат власт. И ако твоят вампир знае тази тайна, той няма да се нуждае от теб. — Кафявите очи на Агата станаха топли и добри.

— Матю Клермон може да си поръча ръкописа, щом толкова много го иска. — Мисълта, че може би в момента точно това прави, ми се стори странно смразяваща.

— Когато пак се озове у теб — заговори тя трескаво, като сграбчи ръката ми, — обещай ми да не забравяш, че не само вие имате нужда да научите тайните. Демоните също са част от общата картина. Обещай ми.

Докосването й предизвика лека паника у мен, изведнъж усетих задуха в помещението и напрежението, което се излъчваше от хората вътре. Инстинктивно започнах да се оглеждам за най-близкия изход, като в същото време се опитвах да успокоя дишането си и да потисна желанието си да избягам.

— Обещавам — промълвих колебливо, без да разбирам съвсем за какво се споразумяваме.

— Добре — каза тя разсеяно и пусна ръката ми. Погледът й започна да блуждае. — Много мило от твоя страна, че си поговори с мен. — Агата отново се взря в килима. — Ще се видим пак. Помни, някои обещания са по-важни от други.

Оставих чайника и чашата си на сивата пластмасова табла върху кофата за боклук, изхвърлих и опаковката от сандвича си. Погледнах през рамо и видях, че Агата чете спортната страница на зарязания от историка „Лондон Дейли“.

Докато излизах, не видях Мириам, но усещах погледа й.

Докато съм била на обяд, „Селдън Енд“ се бе изпълнил с обикновени човешки същества, всички бяха потънали в работата си и не обръщаха внимание на стълпотворението от свръхестествени твари край тях. Изпълнена със завист към неведението им, взех ръкописите с твърдото намерение да се съсредоточа, но вместо това започнах да премислям разговора си в кафенето и събитията от последните няколко дни. На пръв поглед илюстрациите в книгата на Ашмол нямаха никаква връзка с това, което каза Агата Уилсън. И щом Матю Клермон и демонът толкова много се интересуваха от този ръкопис, защо не го поръчаха?

Затворих очи и си припомних всички подробности от контакта си с ръкописа, като се опитвах да открия някаква логика от последните дни. Изчистих съзнанието си и си представих загадката като парченца от пъзел върху бяла маса. Опитах се да подредя цветните формички. Накрая се изнервих, бутнах назад стола си от бюрото и тръгнах към изхода.

— Някакви поръчки? — попита ме Шон, докато взимаше ръкописите от ръцете ми. Подадох му прясно попълнените формуляри. Той се усмихна на дебелата купчина, но не каза нищо.

Преди да си тръгна, трябваше да свърша две неща. Първото бе въпрос на елементарна любезност. Не бях сигурна как точно успяха, но вампирите по някакъв начин ме бяха защитили от безкрайния поток свръхестествени същества в „Селдън Енд“. Вещиците и вампирите нямаха много поводи да си благодарят един на друг, но за два дни Клермон на два пъти ме бе предпазил. Не исках да проявявам неблагодарност, нито лицемерие като Сара и нейните приятелки във вещерската общност на Мадисън.

— Професор Клермон?

Вампирът вдигна очи.

— Благодаря — казах аз, срещнах погледа му и не се откъснах от него, докато той не се извърна.

— За нищо — промълви той с лека изненада в гласа.

Второто, което трябваше да свърша, бе по-практично. Щом Матю Клермон се нуждаеше от мен, значи и аз се нуждаех от него. Исках да ми каже защо книгата на Ашмол привличаше толкова много внимание.

— Наричай ме Даяна — предложих веднага, още преди да съм загубила куража си.

Матю Клермон се усмихна.

Сърцето ми спря да бие за част от секундата. Това не бе онази лека, учтива усмивка, с която вече бях свикнала. Крайчетата на устата му се вдигнаха към очите и цялото му лице грейна. Господи, колко е хубав, помислих си пак, леко замаяна.

— Добре — съгласи се тихо. — Но и ти ме наричай Матю.

Кимнах да потвърдя, а пулсът ми още беше неритмичен. По тялото ми се разля някаква топлина, която стопи цялото напрежение от разговора с Агата Уилсън.

Ноздрите на Матю леко се разшириха. Усмивката му стана още по-широка. Каквото и да се случваше в тялото ми, той го бе подушил. Нещо повече, по всичко личеше, че бе разбрал какво става с мен.

Изчервих се.

— Приятна вечер, Даяна. — Провлачи глас, когато изричаше името ми, и то прозвуча странно и екзотично.

— Лека нощ, Матю — отвърнах аз и бързо се отдалечих.

Същата вечер, докато гребях по тихата река, видях на няколко пъти тъмна сянка по крайбрежната алея, която все бе малко пред мен, като тъмна пътеводна звезда, която ми помагаше да намеря пътя към дома.