Аз, вещицата

10.

Влязох в квартирата си, като все още се опитвах да се отърся от ледения студ, който погледът на Матю остави по раменете ми. Телефонният секретар ме посрещна с примигващо червено число 13. Имах още девет съобщения в гласовата поща на мобилния си. Всичките бяха от Сара и отразяваха нарастващата й тревога за това, което шестото й чувство й подсказваше, че се случва в Оксфорд.

Нямах сили да се изправя срещу проницателната си леля. Намалих звука на телефонния секретар, изключих звъненето и на двата телефона и със сетни сили пропълзях в леглото си.

На следващата сутрин минах покрай портиера на път за сутрешния си крос. Фред размаха към мен пачка съобщения.

— Ще ги взема по-късно — извиках му и той вдигна палец в знак, че ме е разбрал.

Стъпките ми отекваха по познатите черни пътеки през полята на север от града. Упражнението ми помагаше да потисна вината, че не се обадих на леля си, и пъдеше спомена за хладното лице на Матю.

Върнах се в колежа, взех съобщенията и ги хвърлих в коша. След това се подготвих за неизбежното обаждане вкъщи с любимия ми ритуал за почивните дни — сварих си яйце, направих си чай, събрах прането, подредих купчината книжа, разхвърляни почти из цялата къща. След като пропилях почти цялата сутрин в тези занимания, нямаше какво друго да правя, освен да се обадя в Ню Йорк. Там беше рано, но нямаше как да сваря когото и да било в леглото.

— Какви ги вършиш, Даяна? — попита Сара веднага след като й казах „ало“.

— Добро утро, лельо. — Седнах на креслото до неработещата камина и си подпрях краката на близката полица за книги. Разговорът нямаше да е кратък.

— Не е добро утрото — отвърна троснато Сара. — Побъркахме се. Какво става?

Ем вдигна другата слушалка.

— Здрасти, Ем — поздравих и нея и кръстосах стъпалата си. Разговорът щеше да е много дълъг.

— Онзи вампир притеснява ли те? — попита тревожно Ем.

— Не точно.

— Знаем, че се виждаш с демони и вампири — намеси се нетърпеливо леля ми. — Да не си се побъркала или нещо наистина лошо се случва?

— Не съм се побъркала и нищо лошо не се случва. — Последното беше лъжа, но кръстосах пръсти и се помолих да ми се размине.

— Наистина ли си мислиш, че можеш да ни заблудиш? Не можеш да лъжеш вещица! — възкликна Сара. — Изплюй камъчето, Даяна.

Планът ми се провали.

— Остави я да говори, Сара — намеси се Ем. — Ние имаме доверие на Даяна, че ще вземе най-правилните решения, забрави ли?

Последвалото мълчание ми даде да разбера, че двете не са единодушни по този въпрос.

Сара пое дъх, но Ем я прекъсна.

— Къде беше снощи?

— На йога. — Нямаше как да се измъкна от този разпит, но щях да имам предимство, ако отговарям кратко и само каквото ме питат.

— Йога? — попита недоверчиво Сара. — Защо ходиш на йога с тези същества? Знаеш, че е опасно да се движиш сред демони и вампири.

— Заниманието се ръководеше от вещица! — Започнах да се изпълвам с възмущение, като си представих спокойното красиво лице на Амира.

— А ходенето на йога негова идея ли беше? — попита Ем.

— Да. Проведе се в дома на Клермон.

Сара изсумтя отвратено.

— Казах ти, че е заради него — измърмори Ем на леля ми. Но следващите й думи бяха насочени към мен. — Виждам как вампирът стои между теб и… нещо си. Не съм сигурна точно какво.

— И пак ще ти повторя, Емили Мадър, че това са пълни глупости. Вампирите не защитават вещиците. — Сара звучеше напълно убедена в това, което казва.

— Този обаче го прави — намесих се аз.

— Какво? — ахна Ем, а Сара направо изкрещя същия въпрос.

— Прави го от дни. — Прехапах устна, не бях сигурна как да им разкажа историята, но накрая реших да се хвърля презглава. — Случи се нещо в библиотеката. Поръчах ръкопис, който се оказа омагьосан.

Настъпи мълчание.

— Омагьосана книга. — Гласът на Сара преливаше от интерес. — Да не е учебник по магии? — Беше експерт по този вид учебници и най-ценната й собственост беше древна книга с магии, предавана от поколение на поколение в семейство Бишъп.

— Не мисля — отвърнах. — Виждаха се само алхимични илюстрации.

— Какво друго? — Леля ми знаеше, че видимото беше само началото, когато ставаше въпрос за омагьосани книги.

— Някой е омагьосал текста. Буквите едвам прозираха — имаше много слоеве текст, които се движеха под повърхността на страницата.

Чух как в Ню Йорк Сара остави чашата си.

— Това преди или след появата на Матю Клермон се случи?

— Преди — прошепнах.

— И ти реши, че не е важно да споделиш това с нас, когато ни спомена, че си се запознала с вампир? — Сара изобщо не прикриваше гнева си. — В името на богинята, Даяна, не може да си толкова безразсъдна. Как е била омагьосана тази книга? И не ми казвай, че не знаеш.

— Миришеше странно. Струваше ми се, че нещо не е наред. Отначало не можех да повдигна корицата. Сложих дланта си върху нея. — Обърнах ръката си в скута, когато си припомних как с ръкописа моментално се разпознахме, и почти очаквах да видя блясъка, за който говореше Матю.

— И? — подкани ме Сара.

— Усетих парене по ръката си, после въздъхнах и… се успокоих. Почувствах я под кожата и дървената рамка.

— Как успя да развалиш магията? Каза ли някакво заклинание? За какво мислеше в този момент? — Любопитството на Сара вече бе напълно събудено.

— Не използвах магия, Сара. Книгата ми трябваше за изследванията ми и просто поставих дланта си върху нея, това беше всичко. — Поех дълбоко дъх. — След като я отворих, си водех записки, а после я затворих и я върнах.

— Върнала си я!? — Чу се силно трополене, телефонният апарат на Сара бе паднал на пода. Премигнах и отдалечих слушалката от ухото си, но въпреки това цветистите й ругатни достигнаха до мен.

— Даяна? — обади се тихо Ем. — Там ли си?

— Да — отвърнах троснато.

— Даяна Бишъп, ти не си толкова глупава. — Гласът на Сара бе пълен с упрек. — Как си могла да върнеш нещо омагьосано, ако не си го проучила напълно?

Леля ме бе научила как да познавам омагьосани предмети и какво да правя с тях. Трябва да избягваш да ги докосваш и местиш, докато не разбереш как действа магията им. Някои магии бяха деликатни, а много от тях имаха вградени защитни механизми.

— И какво трябваше да направя, Сара? — Започвах да говоря отбранително. — Да откажа да си тръгна от библиотеката, докато не я изследвам ли? Беше петък вечер. Исках да се прибера.

— И какво стана, след като я върна? — попита строго Сара.

— Атмосферата стана малко странна — признах си. — И ми се стори, че библиотеката като че ли за миг се сви.

— Когато си върнала книгата, магията се е активирала отново — отсъди Сара. И пак изруга. — Малко вещици са достатъчно способни да направят магии, които автоматично се активират отново, след като са развалени. Това не е дело на аматьор.

— Тази енергия ги е привлякла в Оксфорд — досетих се. Внезапно всичко ми се проясни. — Причината е, че съм отворила ръкописа. И че магията се е активирала отново. Не само на урока по йога имаше свръхестествени същества, Сара. В Бодлианската библиотека съм заобиколена от вампири и демони. Клермон дойде в библиотеката в понеделник вечерта с надеждата да зърне ръкописа, след като чул как две вещици си говорили за него. До вторник там се напълни със свръхестествени същества.

— Така си и знаех — въздъхна Сара. — До края на месеца ще дойдат и в Мадисън да те търсят.

— Трябва да има вещици, на които можеш да разчиташ за помощ. — Ем се опитваше да говори спокойно, но аз долових тревогата в гласа й.

— Има вещици — заекнах аз, — но не ми помагат. Вещер в кафяво туидено сако се опита да проникне в главата ми. И щеше да успее, ако не беше Матю.

— Вампирът е застанал между теб и друг вещер? — Ем беше ужасена. — Така не се прави. Никой не може да се меси в отношенията между два вещера, ако не е един от нас.

— Трябва да си благодарна! — Може и да не исках нови лекции от Клермон, нито да закусвам повече с него, но трябваше да му отдам заслуженото. — Ако той не беше там, не знам какво щеше да ми се случи. Никога преди някой от себеподобните ми не е бил толкова… агресивен с мен.

— Може би трябва да се махнеш за известно време от Оксфорд — предложи Ем.

— Няма да бягам само защото в града се появил вещер с лоши маниери.

Ем и Сара си зашепнаха нещо с ръце върху слушалките.

— Това не ми харесва — каза накрая леля ми с тон, който предвещаваше края на света. — Омагьосани книги? Демони, които те преследват? Вампири, които те водят на йога? Вещери, които заплашват една от рода Бишъп? Вещиците не бива да привличат вниманието, Даяна. Дори хората ще разберат, че нещо се случва.

— Ако смяташ да останеш в Оксфорд, трябва да си съвсем незабележима — съгласи се Ем. — Няма нищо лошо да си дойдеш за малко у дома и да оставиш нещата да се поуталожат, ако там стане невъзможно. Ръкописът вече не е у теб. Може би ще загубят интерес.

Нито една от нас не вярваше, че това е възможно.

— Няма да бягам.

— Това няма да е бягство — възрази Ем.

— Напротив. — Нямаше да показвам и най-малкия признак на страх, докато Матю Клермон бе наоколо.

— Той не може да е постоянно с теб, скъпа — каза тъжно Ем, след като чу мислите ми.

— Дори не бива — добави мрачно Сара.

— Нямам нужда от помощта на Матю Клермон. Мога и сама да се грижа за себе си — заявих аз.

— Даяна, този вампир не те пази от добро сърце — предупреди ме Ем. — Иска нещо от теб. Трябва да разбереш какво.

— Може би наистина се интересува от алхимия. Или пък е отегчен.

— Вампирите никога не се отегчават — каза строго Сара. — Не и когато са близо до кръвта на вещица.

Нищо не можеше да се направи срещу предразсъдъците на леля ми. Изкушавах се да й разкажа за заниманието по йога, където за повече от час бях напълно освободена от страховете си от другите свръхестествени същества. Но нямаше смисъл.

— Достатъчно — заявих непреклонно. — Матю Клермон няма да бъде допуснат по-близо до мен, а вие не се тревожете, повече няма да докосвам омагьосани ръкописи. Но в никакъв случай няма да си тръгна от Оксфорд и това е окончателното ми решение.

— Добре — съгласи се Сара. — Но оттук не можем да направим кой знае какво, ако нещата се объркат.

— Знам, Сара.

— И когато следващия път в ръцете ти попадне нещо омагьосано — независимо дали си го очаквала или не — дръж се като вещица, каквато си, а не като тъпо човешко същество. Не се прави, че не го забелязваш, нито си казвай, че си въобразяваш. — Доброволното невежество и пренебрежението към свръхестественото бяха най-големите грехове за Сара. — Отнасяй се към него с уважение и ако не знаеш какво да правиш, потърси помощ.

— Обещавам — съгласих се набързо, защото исках вече да затварям. Но Сара не бе приключила.

— Никога не съм мислила, че ще дойде ден, в който една Бишъп ще разчита на вампир да я защитава, вместо да се обърне към собствената си сила — продължи тя. — Майка ти сигурно се преобръща в гроба си. Така става, като се отказваш от това, което си, Даяна. Озовала си се в страхотна бъркотия само защото си мислиш, че можеш да загърбиш наследството си. Така не се прави.

Горчивината на Сара продължи да трови атмосферата и в моята стая дълго след като затворих телефона.

На следващата сутрин започнах деня с няколко упражнения за разтягане от йога, а след това си направих чай. Неговият аромат на билки и ванилия ми подейства успокоително. В напитката имаше точно толкова кофеин, колкото ми трябваше, за да не задрема следобед, но да не ми попречи да спя през нощта. След като листенцата се накиснаха, увих чайника с хавлиена кърпа, за да запазя топлината, и го отнесох до креслото край камината, на което сядах, когато исках да се отдам на задълбочени размишления.

Успокоена от познатия аромат на чая, придърпах колене към брадичката си и направих преглед на изминалата седмица. Откъдето и да започвах, все стигах до разговора ми с Матю Клермон. Нима усилията ми да държа магията далеч от живота и работата ми се бяха оказали напразни?

Винаги когато зациклях с проучванията си, си представях искрящобяла празна маса, а фактите бяха пъзел, който трябваше да подредя. Така се освобождавах от напрежението и всичко се превръщаше в игра.

Сега изсипах всички случки от изминалата седмица върху масата — Ашмол, Матю Клермон, разбърканите мисли на Агата Уилсън, вещера с туиденото сако, склонността ми да се движа със затворени очи, свръхестествените същества от Бодлианската библиотека, как взех алманаха от полицата, заниманието по йога с Амира. Разбърках ярките парченца, събрах някои едно до друго, опитвайки се да подредя общата картина, но имаше прекалено много бели полета и пред очите ми не можеше да изплува ясен образ.

Понякога взимах напосоки някое парче и така успявах да схвана кое е най-важно. Поставих въображаемите си пръсти върху масата и изтеглих нещо, като се надявах да е Ашмол.

Но ме гледаха тъмните очи на Матю Клермон.

Защо този вампир беше толкова важен?

Парченцата от моя пъзел започнаха сами да се движат и да се подреждат във форми, които се меняха прекалено бързо, за да мога да ги проумея. Ударих с въображаемите си ръце по масата и парченцата спряха да танцуват. По дланите ми се появи познатото парене.

Това вече не приличаше на игра. Изглеждаше като магия. И ако наистина беше, то значи съм я използвала и в училище, и в следването си, а сега и в научната си работа. Но в моя живот нямаше място за магия и умът ми категорично отказваше да приеме вероятността, че без да подозирам, съм нарушавала собствените си правила.

На следващия ден пристигнах във фоайето на библиотеката по обичайното време. Качих се по стълбите, завих край гишето за взимане на книги и събрах смелост да се изправя лице в лице с него.

Клермон го нямаше.

— Какво мога да направя за вас? — попита раздразнено Мириам и стана, а столът й изскърца от триенето в пода.

— Къде е професор Клермон?

— На лов — отговори Мириам. Погледът й бе преизпълнен с неприязън. — В Шотландия.

На лов. Преглътнах.

— О! А кога ще се върне?

— Честно казано, не знам, д-р Бишъп. — Тя скръсти ръце и изнесе малкото си стъпало напред.

— Надявах се да ме заведе на йога в „Старата ложа“ тази вечер — казах тихо в опит да измисля разумно оправдание, че съм се спряла при нея.

Мириам се обърна и взе някаква черна топка от плат. Хвърли я към мен, успях да я хвана малко преди да падне.

— Забравихте си това в колата му в петък.

— Благодаря. — Пуловерът ми миришеше на карамфил и канела.

— Трябва да сте по-внимателна с вещите си — измърмори Мириам. — Вие сте вещица, д-р Бишъп. Гледайте си вашата работа и престанете да въвличате Матю в тази невъзможна ситуация.

Завъртях се на пети, без да отговоря, и отидох да си взема ръкописите от Шон.

— Всичко наред ли е? — попита той и хвърли подозрителен поглед към Мириам.

— Напълно. — Поисках си обичайното място, но той продължаваше да изглежда загрижен, затова му се усмихнах сърдечно.

„Как си позволява Мириам да ми говори по този начин?“ — гневях се аз наум, докато се настанявах на работното си място.

Пръстите ме сърбяха, сякаш стотици насекоми пълзяха под кожата ми. Малки синьо-зелени искрици изскачаха изпод ноктите ми и оставяха енергийни следи. Стиснах ръце и седнах върху тях.

Това никак не беше добре. Като всички научни работници в университета, се бях заклела да не застрашавам с пожар Бодлианската библиотека. Последния път, когато нещо подобно се бе случило с пръстите ми, бях на тринайсет и се наложи да викат пожарната, защото кухнята бе пламнала.

Когато паренето намаля, се огледах внимателно и въздъхнах с облекчение. Бях сама в „Селдън Енд“. Никой не бе видял фойерверките. Вдигнах ръце и ги разгледах за нови знаци на свръхестествена активност. Синьото избледняваше до сребристосиво и това бе знак, че енергията в пръстите ми намаляваше.

Отворих първата книга чак след като се уверих, че няма да я подпаля, и се престорих, че нищо необичайно не се бе случило. Въпреки това се поколебах да докосна компютъра си от страх, че пръстите ми ще стопят пластмасовите клавиши.

Нищо чудно, че ми беше трудно да се съсредоточа и първият ръкопис остана пред мен чак до обяд. Може би малко чай ще ме успокои.

В началото на семестъра очаквах да видя повече човешки същества в средновековното крило на „Херцог Хъмфри“. Но днес имаше само едно: възрастна жена, която разглеждаше под лупа осветен от лампа ръкопис. Намираше се между непознат демон и една от вампирките от предната седмица. Джилиан Чембърлейн също беше тук и ме гледаше зверски заедно с още четири вещици, все едно бях предала всичките си себеподобни.

Минах набързо покрай тях и спрях до Мириам.

— Предполагам, че си получила указания да ме следваш и като ходя да обядвам. Идваш ли?

Тя остави молива си преиграно внимателно.

— След вас.

Когато стигнахме задното стълбище, Мириам вече вървеше пред мен. Посочи към стъпалата от другата страна.

— Слезте оттам.

— Защо? Каква е разликата?

— Както искате — сви рамене тя.

Щом стигнах до първата площадка, погледнах през малкия прозорец на летящата врата, която водеше към друга читалня, и затаих дъх.

Залата бе пълна до пръсване със свръхестествени същества. Бяха се разделили на групички по видове. На една дълга маса седяха само демони. Забелязваха се отдалеч, защото пред нито един от тях нямаше нито отворена, нито затворена книга. Вампирите се бяха събрали около друга маса, телата им бяха напълно неподвижни, а очите им не мигваха. Вещиците изглеждаха потънали в работа, но смръщените им лица говореха повече за раздразнение, отколкото за съсредоточаване, тъй като демоните и вампирите бяха заели масите най-близо до стълбището.

— Ето защо не бива да се смесваме. Няма човешко същество, което да не забележи това — отбеляза Мириам.

— Сега пък какво съм направила? — попитах я шепнешком.

— Нищо. Матю го няма — отбеляза тя делово.

— И защо толкова се страхуват от Матю?

— Ще трябва да питате него. Вампирите не обичат да споделят. Но не се тревожете — продължи тя и оголи острите си бели зъби. — Зъбите ми работят идеално, така че няма от какво да се страхувате.

Пъхнах ръце в джобовете си и тръгнах надолу по стълбите. Проправих си път през туристите на полянката отпред. В „Блекуелс“ изядох набързо един сандвич и изпих бутилка вода. Мириам срещна погледа ми, когато минавах покрай нея на път за изхода. Тя остави криминалето, което четеше, и ме последва.

— Даяна — каза тя тихо, когато минавахме през портите на библиотеката. — Какво си намислила?

— Не е твоя работа — сопнах й се аз.

Мириам въздъхна.

Когато се върнахме в „Херцог Хъмфри“, забелязах вещера с кафявото туидено сако. Мириам гледаше съсредоточено от средата на пътеката, неподвижна като статуя.

— Ще ме пазиш ли?

Вещерът ми кимна, за да покаже, че ме е познал.

— Аз съм Даяна Бишъп — представих се и протегнах ръка.

— Питър Нокс. И много добре знам коя сте. Дъщерята на Ребека и Стивън. — Той докосна леко пръстите ми със собствените си. Пред него бе отворен учебник по магии от деветнайсети век, а отстрани имаше купчина каталози.

Името ми бе познато, макар да не се сещах откъде, а и като го чух да произнася имената на родителите ми, се почувствах притеснена. Преглътнах.

— Моля ви, бихте ли помолили… приятелите си да напуснат библиотеката? Новите студенти пристигат днес и не бихме искали да ги плашим.

— Ако може някъде да поговорим на спокойствие, д-р Бишъп, съм сигурен, че ще успеем да се споразумеем. — Той намести очилата на носа си. Колкото по-близо стоях до Нокс, толкова повече се чувствах в опасност. Върховете на пръстите ми започнаха знаменателно да парят.

— Няма защо да се страхувате от мен — каза той тъжно. — Но пък онзи вампир…

— Мислите, че съм намерила нещо, което принадлежи на вещиците — прекъснах го аз. — Вече не е у мен. Ако искате Ашмол, има формуляри за поръчки на бюрото пред вас.

— Не разбирате сложността на ситуацията.

— Не, и не искам да знам. Моля ви, оставете ме на мира.

— Физически много приличате на майка си. — Погледът на Нокс се плъзна по лицето ми. — Но сте наследили и ината на Стивън.

Почувствах обичайната смесица от ревност и раздразнение, както винаги, когато вещиците споменаваха родителите ми и семейната ни история — сякаш те бяха колкото мои, толкова и техни.

— Ще се опитам — продължи той, — но нямам власт над онези животни. — И той махна към пътеката, откъдето една от сестрите вампирки се взираше с интерес в мен и Нокс. Поколебах се, но после отидох при нея.

— Сигурна съм, че подслушахте разговора ни и несъмнено знаете, че вече съм под протекцията на двама вампири — казах. — Добре дошла сте тук, ако нямате доверие на Матю и Мириам. Но помолете останалите от читалнята на долния етаж да си тръгнат.

— Вещиците не заслужават и една минута от времето на вампирите, но днес сте пълна с изненади, Даяна Бишъп. Само почакайте да разкажа на сестра ми Клариса какво е пропуснала. — Думите на вампирката прозвучаха спокойно и уверено и издаваха безупречно възпитание и великолепно образование. Тя се усмихна, зъбите й блеснаха под слабата светлина в крилото за средновековна литература. — Да предизвиквате Нокс? Хлапе като вас? Ама че история за разказване!

Откъснах поглед от безупречните й черти и тръгнах да търся познато демонско лице.

Демонът, любител на кафе с мляко, се мотаеше около компютрите със слушалки на уши и си тананикаше под носа някаква трудно различима мелодийка, а другият край на кабела се полюшваше около бедрата му. След като той извади пластмасовите тапи от ушите си, се опитах са го осведомя за сериозността на положението.

— Чуйте, добре дошъл сте да сърфирате в мрежата тук. Но на долния етаж има проблем. Няма нужда две дузини демони да ме наглеждат.

Той доволно изсумтя.

— Скоро ще разберете.

— Не може ли да ме наглеждат от по-далеч? От зала „Шелдон“ например? От „Белия кон“? — Опитвах се да бъда полезна. — Ако не друго, то обикновените човешки същества ще започнат да задават въпроси.

— Ние не сме като вас — промълви той унесено.

— И това означава, че не можете да помогнете? Или не искате? — Опитвах се да прикрия раздразнението си.

— Едно и също е. И ние трябва да знаем.

Това бе прекалено.

— Всичко, което можете да направите, за да намалите напрежението в библиотеката, ще бъде високо оценено.

Мириам все още ме наблюдаваше. Върнах се на бюрото си, без да я поглеждам.

В края на този изключително непродуктивен ден се ощипах за върха на носа, изругах едва чуто и си събрах нещата.

На следващата сутрин в Бодлианската библиотека не беше толкова претъпкано. Мириам си записваше нещо съсредоточено и дори не вдигна очи, докато минавах покрай нея. Все още нямаше и следа от Клермон. Въпреки това всички спазваха правилата, които той кротко, но ясно бе установил, и стояха далеч от „Селдън Енд“. Джилиан беше в средновековното крило, надвесена над папирус. Там бяха и двете сестри вампирки заедно с няколко демона. С изключение на Джилиан, която наистина работеше, останалите само имитираха дейност. А когато след чаша чай надникнах в читалнята на долния етаж, едва няколко свръхестествени същества вдигнаха очи. Музикалният демон, любител на кафе, беше един от тях. Махна ми и намигна многозначително.

Свърших прилично количество работа, макар и не достатъчно, за да наваксам за предния ден. Захванах да чета алхимични стихотворения — най-сложните от всички текстове. Приписваха се на Мириам, сестрата на Мойсей.

Така гласеше една част от стихотворението. Значението на тези редове си остана загадка за мен, но подозирах, че най-вероятно става въпрос за смесване на сребро, злато и живак. „Дали Крис би могъл да направи експеримент по този текст?“ — почудих се, като се опитах да си представя необходимите химични процеси.

Зачетох се в друго стихотворение от анонимен автор, озаглавено „Стих за тройния огън на мъдростта“. Открих ясни прилики между неговата образност и алхимичната планина, пълна с мини и миньори, търсещи благородни метали и скъпоценни камъни — на такъв образ се бях натъкнала вчера.

Потиснах възклицанието си. Изследването ми щеше да стане неимоверно по-сложно, ако трябваше да свързвам не само илюстрациите с науката, но и рисунките с поезията.

— Сигурно е трудно да се съсредоточиш върху работата си под погледа на вампирите.

Джилиан Чембърлейн бе застанала до мен. В пъстрите й очи блестеше потисната злоба.

— Какво искаш, Джилиан?

— Просто се държа приятелски, Даяна. Ние сме сестри, забрави ли? — Тя развя черната си лъскава коса. Беше гладко сресана и подредена, което ми подсказа, че Джилиан не страда от внезапни бури от статично електричество. Сигурно редовно употребява силата си. Потръпнах.

— Нямам сестри, Джилиан. Единствено дете съм.

— И добре, че е така. Семейството ти е създало доста проблеми. Виж какво стана в Салем. Вината беше изцяло на Бриджит Бишъп. — Тонът й бе откровено злобен.

Отново се започна, помислих си аз и затворих книгата пред себе си. Както винаги семейство Бишъп се оказваха неустоимо привлекателна тема за разговор.

— Какви ги говориш, Джилиан? — отвърнах й остро. — Бриджит Бишъп е била обявена за вещица и екзекутирана. Не тя е предизвикала лова на вещици — била е негова жертва, също като всички останали. Знаеш го много добре, както и всяка друга вещица в тази библиотека.

— Бриджит Бишъп привлече вниманието на хората първо с нейните кукли за магии, а после и с предизвикателното си облекло и ниския си морал. Ако не беше тя, човешката истерия щеше да премине.

— Не успяха да намерят доказателства, че е правила магии — възразих аз, настръхнала.

— През 1680. Но никой не повярва. Не и след като откриха куклите на стената на избата й. По тях бяха забучени карфици и главите им бяха откъснати. А след това Бриджит не направи нищо, за да защити посестримите си вещици от надвисналите подозрения. Беше толкова независима. — Джилиан млъкна, после продължи: — Това беше фаталната грешка и на майка ти.

— Престани, Джилиан. — Въздухът около нас стана неестествено студен и прозрачен.

— Майката ти и баща ти бяха самонадеяни също като теб. След като се ожениха, мислеха, че нямат нужда от подкрепата на вещерското сборище в Кембридж. Но накрая разбраха каква е истината, нали?

Затворих очи, но нямаше как да прогоня образа, който цял живот се опитвах да забравя: окървавените и обезобразени трупове на родителите ми, очертани с тебешир на земята, някъде в Нигерия. Тогава леля не ми каза подробности за смъртта им, затова отидох в библиотеката, за да ги науча. Там за първи път видях снимката и ужасното заглавие, което я съпровождаше. След това години сънувах кошмари.

— Вещерското сборище не можеше да направи нищо, за да предотврати убийството на родителите ми. Бяха убити на друг континент от опасни човешки същества. — Стиснах облегалките за ръце на стола си и се замолих тя да не види побелелите ми кокалчета.

Джилиан се изсмя противно.

— Убийците им не бяха хора, Даяна. Ако бяха, досега да са заловени и осъдени. — Наведе се и лицето й се доближи до моето.

— Ребека Бишъп и Стивън Проктър имаха тайни от останалите вещици. Ние трябваше да ги научим. Гибелта им бе трагична, но необходима. Баща ти имаше повече сила, отколкото можехме да предположим.

— Престани да говориш за моя баща и за моите родители, сякаш имаш някакви права над тях — предупредих я. — Те бяха убити от човешки същества. — Ушите ми бучаха, а около нас ставаше все по-студено.

— Сигурна ли си? — прошепна Джилиан и от думите й през костите ми премина ледена вълна. — Вещица си и би разбрала, ако те лъжа.

Овладях изражението си, не исках за нищо на света да показвам, че съм объркана. Това, което Джилиан казваше за родителите ми, не можеше да е вярно. Но пък нямаше нито един от обичайните знаци, които придружаваха неистините, изречени от вещица на вещица — припламване на гняв, завладяващо презрение.

— Спомни си какво се случи с Бриджит Бишъп и родителите ти, когато следващия път откажеш покана за вещерско сборище — промълви Джилиан. Устните й бяха толкова близо до ухото ми, че усетих дъха й по кожата си. — Една вещица не трябва да има тайни от другите вещици. Иначе й се случват лоши неща.

Тя се изправи и се взря в мен. С всяка изминала секунда погледът й ми създаваше все по-голям дискомфорт. Аз се вторачих в затворената книга пред себе си и отказвах да срещна очите й.

След като тя се отдалечи, температурата на въздуха се нормализира. Когато сърцето ми спря да препуска и бученето в ушите ми утихна, аз си събрах нещата с треперещи ръце. Нямах търпение да се върна в квартирата си. По цялото ми тяло се разливаше адреналин и не знаех колко дълго ще успея да потискам настъпващата паника.

Успях да изляза от библиотеката без инциденти, като избягнах проницателния поглед на Мириам. Ако Джилиан беше права, то значи трябваше да се боя от завистта на другите вещици, а не от човешките страхове. А споменаването на скритата сила на баща ми извика от дъното на съзнанието ми някакъв неясен спомен, който обаче отказваше да се появи с цялата си яснота в ума ми.

Когато влязох в „Ню Колидж“, Фред ми размаха пощата. Най-отгоре имаше кремав плик с повърхност като текстил.

Бележка от ректора, с която ме канеше на питие преди вечеря.

Качих се в жилището си и се зачудих дали да не се обадя на секретарката му и да излъжа, че съм болна. Виеше ми се свят, нямаше начин да задържа и капка шери в сегашното си състояние.

Но от колежа бяха много мили, когато ги помолих да ме настанят някъде. Поне можех да изкажа благодарностите си лично. Чувството ми за професионален дълг започна да надвива тревогата, предизвикана от Джилиан. Хванах се за образа си на учен като за спасително въже и реших да засвидетелствам признателността си.

Преоблякох се и тръгнах към жилището на ректора. Звъннах на вратата. Отвори ми колега учен и ме въведе в приемната.

— Здравейте, д-р Бишъп. — В ъгълчетата на сините очи на ректора Никълъс Марш се образуваха бръчици. Със снежнобялата си коса и закръглени червени бузи той приличаше на Дядо Коледа. Топлата атмосфера ме успокои и въоръжена с чувството си за професионален дълг, успях да се усмихна.

— Професор Марш. — Поех протегнатата му длан. — Благодаря, че ме поканихте.

— Боя се, че отдавна трябваше да го направя. Но знаете, че бях в Италия.

— Да, финансовият директор ми каза.

— Тогава сигурно ми прощавате, че толкова дълго не ви обърнах внимание — извини се той. — Надявам се да ви се реванширам, като ви запозная със стар приятел, който е в Оксфорд от няколко дни. Той е известен писател и пише по теми, които може би ще ви заинтригуват.

Марш отстъпи настрани и зад него видях гъста кестенява коса, посребрена тук-там, и ръкав на кафяво туидено сако. Замръзнах от объркване.

— Елате да ви представя на Питър Нокс — каза ректорът и ме хвана внимателно за лакътя. — Той е запознат с работата ви.

Вещерът се изправи. Най-накрая споменът, който ми убягваше, изплува в съзнанието ми. Името на Нокс бе цитирано във вестниците по повод на вампирските убийства. Той беше експертът, с когото полицаите се бяха консултирали дали в престъпленията няма нещо окултно. Пръстите ми започнаха да потрепват.

— Д-р Бишъп — кимна ми Нокс и протегна длан. — Видяхме се в Бодлианската библиотека.

— Да, и аз така мисля. — Подадох му ръка и с облекчение установих, че от нея не прехвърчат искри. Дланите ни останаха допрени възможно най-кратко.

Върховете на пръстите му леко проблеснаха, но този едвам доловим фойерверк нямаше как да бъде забелязан от нито едно човешко същество. Това ми напомни за детството ми, когато ръцете на моята майка искряха, докато правеше палачинки или сгъваше прането. Затворих очи и събрах сили за магията.

Телефонът иззвъня.

— Боя се, че трябва да вдигна — извини се Марш. — Моля, седнете.

Седнах възможно най-далече от Нокс на един обикновен стол, запазено място за презрените начинаещи научни работници.

С Нокс мълчахме, докато Марш си мърмореше под носа в слушалката. Натисна един бутон и се приближи към мен с чаша шери в ръка.

— Беше заместник-ректорът. Изчезнали са двама новобранци. — Използва университетския жаргон за първокурсници. — Вие двамата си поговорете, докато се занимавам с този проблем от кабинета си. Моля да ме извините.

В далечината се чу отваряне и затваряне на врати, приглушени разговори, после настъпи тишина.

— Изчезнали студенти? — промърморих аз недоумяващо. Със сигурност Нокс беше предизвикал с магия както неприятната ситуация, така и телефонното обаждане, за да отпрати Марш.

— Не разбирам, д-р Бишъп — каза тихо Нокс. — Твърде неприятно е за университета да изгуби две деца. Но пък, от друга страна, така получаваме възможност да си поговорим насаме.

— И какво има да говорим? — Отпих от шерито и се замолих ректорът да се върне по-бързо.

— За много неща.

Хвърлих поглед към вратата.

— Никълъс ще бъде доста зает, докато разговаряме.

— Тогава да приключваме, за да може ректорът да си допие питието.

— Както кажете — съгласи се Нокс. — Какво ви доведе в Оксфорд, д-р Бишъп?

— Алхимията. — Бях готова да отговарям на въпросите му само и само да върна Марш в стаята, но не смятах да разкривам повече, отколкото бе необходимо.

— Сигурно сте разбрали, че ръкописът на Ашмол е омагьосан. Всеки с поне капка от кръвта на Бишъп не би пропуснал това. Защо го върнахте? — Кафявите очи на Нокс ме гледаха настоятелно. Искаше ръкописа точно толкова, колкото и Матю Клермон, ако не и повече.

— Защото приключих с него. — Беше ми трудно да говоря спокойно.

— И нищо ли в тази книга не привлече вниманието ви?

— Нищо.

Устата на Питър Нокс се изкриви в грозна гримаса. Знаеше, че лъжа.

— Споделихте ли наблюденията си с вампира?

— Доколкото разбирам, имате предвид професор Клермон. — Когато свръхестествените същества отказваха да ползват лични имена, това означаваше отрицание, че различните от тях са им равни.

Нокс отново разпери пръсти. И точно когато си мислех, че се кани да ги насочи към мен, той ги обви около страничната облегалка на стола си.

— Всички уважаваме семейството ви и съчувстваме на неговите страдания. Въпреки това възникнаха въпроси относно неправомерните ви отношения с това същество. Вие предавате рода си с подобно безотговорно поведение. Това трябва да спре.

— Професор Клермон е колега учен — подчертах аз, за да отклоня разговора от семейството си. — И не знам нищо за ръкописа. Беше у мен само минути. Да, разбрах, че е омагьосан. Но за мен това нямаше значение, тъй като го бях поискала, за да се запозная със съдържанието му.

— Вампирът търси тази книга повече от век — продължи Нокс със злостен тон. — Не бива да се допуска да стигне до нея.

— Защо? — Гласът ми трепереше от зле прикрит гняв. — Защото тя принадлежи на вещиците? Вампирите и демоните не могат да омагьосват предмети. Някоя вещица е направила магия на тази книга и сега заклинанието отново действа. За какво се тревожите?

— За толкова много неща, колкото не можете да си представите, д-р Бишъп.

— Уверявам ви, че съм в състояние да следя мисълта ви, господин Нокс — отвърнах аз. Той сви устни с неприязън, когато го нарекох „господин“, за да подчертая, че не е част от академичната общност. Всеки път, когато вещерът споменаваше научната ми титла, сякаш се опитваше да ме дразни, да ми каже, че не той, а аз съм експертът. Може и да не използвах дарбата си да правя магии и да не можех да си намеря дори ключовете, но нямаше да понасям безропотно някакъв си вещер да се държи презрително с мен.

— Притеснявам се, че вие, една Бишъп, общувате с вампир. — Вдигна ръка, когато видя, че се каня да протестирам. — Нека не се обиждаме с още неистини. Вместо да сте отвратена от това животно, както е редно, вие сте му благодарна.

Не отговорих, но вътрешно кипях.

— Освен това съм загрижен, че сме опасно близо до мига, в който ще привлечем вниманието на човеците — продължи той.

— Опитах се да прогоня свръхестествените същества от библиотеката.

— Да, но това не е обикновена библиотека, нали? Вампир сее смърт край Уестминстър, оставяйки след себе си обезкървени трупове. Демоните са необичайно тревожни, защото както винаги са подвластни на собствената си лудост и промените в енергийните полета на света. Не можем да си позволим да бъдем разкрити.

— Казахте на репортерите, че в тези убийства няма нищо свръхестествено.

Нокс ме изгледа невярващо.

— Нали не очаквате да кажа всичко пред човешки същества?

— Всъщност очаквам, особено когато ви плащат.

— Вие сте не само самонадеяна, ами и глупава. Това ме изненадва, д-р Бишъп. Баща ви се славеше със здравия си разум.

— Имах тежък ден. Това ли е всичко? — Станах рязко и тръгнах към вратата. Дори при нормални обстоятелства ми бе тежко да говоря за родителите си с някой друг, освен със Сара и Ем. А сега, след разкритието на Джилиан, това ми се струваше направо неприлично.

— Не, не е — каза грубо Нокс. — Въпросът, който в момента най-много ме интригува, е как невежа вещица без никакво обучение успя да развали магията на толкова опитни същества, колкото вие никога няма да бъдете.

— Значи затова ме наблюдавате. — Седнах отново и се облегнах.

— Не бъдете толкова самодоволна — укори ме той рязко. — Успехът ви може и да е случайност, заради годишнината от направата на магията. С времето заклинанията понякога отслабват, а годишнините са особено непредвидими. Все още не сте поискали книгата отново, но когато го направите, може да не ви е толкова лесно като първия път.

— И каква годишнина празнуваме?

— Шестстотин години.

Бях се чудила защо й е на някоя вещица да омагьосва книга. Предполагах също така, че през цялото време някой е търсил този ръкопис.

Върнахме се към Матю Клермон и неговия интерес към Ашмол.

— Значи следите мисълта ми, така ли? Следващия път, когато се видите с вашия вампир, питайте го какво е правил през есента на 1859 година. Съмнявам се да ви каже истината, но може да се изпусне достатъчно, че сама да разберете.

— Уморена съм. Защо не ми кажете като вещер на вещица какъв е вашият интерес към Ашмол? — Бях чула защо демоните търсят ръкописа. Дори Матю ми бе обяснил някои неща. Но мотивите на Нокс бяха липсващото парче от пъзела.

— Тази книга ни принадлежи — подчерта свирепо Нокс. — Ние сме единствените същества, които могат да проумеят тайните й, и само на нас може да се има доверие да я съхраняват.

— Какво толкова има в този ръкопис? — попитах. Нервите ми вече не издържаха.

— Първата магия, която някога е правена. Описани са заклинанията, които крепят света. — Нокс придоби замечтано изражение. — Тайната на безсмъртието. Как вещиците са създали първия демон. Как вампирите могат да бъдат унищожени веднъж завинаги. — Очите му пронизаха моите. — Това е източникът на цялата ни власт, минала и настояща. Не можем да позволим да попадне в ръцете на демоните или вампирите, или пък у хората.

Събитията от този следобед вече започваха да ме изтощават и трябваше да стисна колене едно към друго, за да не се види, че треперят.

— Никой не би събрал цялата тази информация в една-единствена книга.

— Направила го е първата вещица — обясни Нокс. — Синовете и дъщерите й са я допълвали във времето. Това е нашата история, Даяна. Нали не искаш да попадне във враждебни ръце?

Точно тогава ректорът влезе в стаята, сякаш бе чакал пред вратата. Задушавах се от напрежението наоколо, но той безгрижно не забелязваше нищо.

— Каква суетня за нищо — поклати Марш белокосата си глава. — Новобранците се сдобили нелегално с лодка, намерили ги под един мост, поопиянени от вино, но напълно доволни от положението си. От това може да излезе романтична история.

— Толкова се радвам — промълвих аз. Часовникът отброи третата четвърт от часа и аз се изправих. — Наистина ли е вече толкова късно? Имам уговорка за вечеря.

— Няма ли да вечеряте с нас? — разочарова се ректорът. — Питър с такова нетърпение очакваше да си поговори с вас за алхимия.

— Пътищата ни пак ще се пресекат. И то скоро — каза спокойно Нокс. — Идването ми беше неочаквано, пък и дамата си има по-приятно занимание от вечеря с двама мъже на нашата възраст.

Внимавай с Клермон, проехтя гласът на Нокс в главата ми. Той е убиец.

Марш се усмихна.

— Да, разбира се. Наистина се надявам да ви видя отново, когато първокурсниците се настанят.

Питай го за 1859 година. Да видим дали ще сподели тайните си с една вещица.

Едва ли е тайна, щом ти я знаеш. На лицето на Нокс се изписа изненада, когато отговорих на телепатичното му предупреждение по същия начин. Тази година това беше шестият случай, в който използвах магия, но обстоятелствата със сигурност бяха извънредни.

— С удоволствие, ректоре. И благодаря ви отново, че ми позволихте да се настаня в колежа. — Кимнах към вещера. — Довиждане, господин Нокс.

Избягах от жилището на ректора и се скрих в старото си убежище сред сенките. Вървях между колоните, докато пулсът ми се успокои. Само един въпрос занимаваше ума ми: какво да правя, след като само за един следобед две мои себеподобни същества ми бяха отправили заплахи? И изведнъж видях отговора неочаквано ясно.

Когато се прибрах в квартирата, започнах да претърсвам чантата си, докато пръстите ми не напипаха смачканата визитка на Клермон. Набрах първия номер.

Той не вдигна.

След като записан глас ми предложи да оставя съобщение, аз казах:

— Матю, Даяна е. Извинявай, че ти звъня, когато не си в града. — Поех дълбоко дъх, опитвах се да потисна вината, че няма да споделя с Клермон за Джилиан и родителите ми, а само за Нокс. — Трябва да поговорим. Случи се нещо. С онзи вещер от библиотеката. Казва се Питър Нокс. Моля те, обади се, като чуеш съобщението.

Бях уверила Сара и Ем, че няма да позволя на никакъв вампир да се меси в живота ми. Джилиан Чембърлейн и Питър Нокс ме накараха да променя решението си. С треперещи ръце пуснах щорите и заключих вратата. Щеше ми се никога да не бях чувала за Ашмол.