Аз, вещицата

42.

— Останахме само ние и призраците. — Стомахът ми изкъркори.

— Коя е любимата ти храна? — попита той.

— Пица — отвърнах веднага.

— Наслаждавай й се, докато имаш възможност. Поръчай си, ще отидем да я вземем.

Откакто бяхме пристигнали, не бяхме напускали околността на къщата на семейство Бишъп, затова ми беше странно да пътувам из Мадисън с рейнджровъра, седнала до вампир. Хванахме пътя за Хамилтън, прекосихме хълмовете на юг, след това обърнахме на север, за да отидем да вземем пицата. Посочвах му къде съм ходила да плувам като дете, къде е живяло първото ми истинско гадже. Градът бе украсен за Вси светии — черни котки, вещици на метли, дори дърветата бяха окичени с боядисани в оранжево и черно яйца. В тази част на света не само вещиците приемаха празника сериозно.

Когато пристигнахме в пицарията, Матю влезе с мен, очевидно без да се притеснява, че могат да ни видят вещици или обикновени човешки същества. Аз се надигнах и го целунах и той ми отвърна със смях, който бе почти безгрижен.

Колежанката, която ни обслужи, погледна Матю с нескрито възхищение, докато му подаваше кутията.

— Добре, че не е вещица — въздъхнах облекчено, когато се върнахме в колата. — Щеше да ме превърне в тритон и да отлети с теб на метлата си.

Подкрепих се с пица с люти чушки и гъби и оправих бъркотията в кухнята и всекидневната. Матю изнесе купчини хартия от трапезарията и ги изгори в кухненската камина.

— Какво ще правим с това? — попита той и вдигна писмото от майка ми, мистериозните три реда и страницата от ръкописа на Ашмол.

— Остави ги във всекидневната — предложих му. — Къщата ще се погрижи за тях.

Продължих да разтребвам, изпрах, подредих кабинета на Сара. И чак когато отидох да прибера дрехите, забелязах, че двата ни компютъра липсват. Втурнах се паникьосана надолу по стълбите.

— Матю! Компютрите ги няма!

— У Хамиш са — успокои ме той, взе ме в прегръдките си и ме погали по косата. — Всичко е наред. Никой не е влизал в къщата.

Раменете ми се отпуснаха, но сърцето ми още биеше силно при мисълта, че някой друг, Доменико или Жулиет, са ни изненадали.

Той ми направи чай и ми разтри стъпалата, докато го пиех. През това време бъбреше за незначителни неща — къщи в Хамилтън, които му напомнили за други времена и места, как за първи път помирисал домат, какво си помислил, когато ме видял да греба в Оксфорд — докато се отпуснах, успокоена от топлината и съпричастността му.

Матю винаги ставаше различен, когато наоколо нямаше никого, но сега контрастът беше още по-голям, след като семействата ни бяха заминали. Откакто бе пристигнал в къщата на семейство Бишъп, неусетно бе поел отговорността за още осем живота. Грижеше се за всички с еднакво настървение, без значение какви са му и дали са му роднини. А сега имаше само едно същество, което трябваше да пази.

— Нямахме много време напоследък просто да си поговорим — отбелязах аз, като си припомних водовъртежа от събития след първата ни среща. — Сега сме само двамата.

— През последните дни бяхме подложени на библейски премеждия. Май само чума и нашествие на скакалци не преживяхме. — Замълча. — Но ако вселената е решила да ни изпита по старомодния начин, то значи дойде краят на мъките ни. Тази вечер стават четирийсет дни.

Толкова малко време, а колко много неща се бяха случили.

Оставих празната чаша на масата и се протегнах към ръцете му.

— Къде отиваме, Матю?

— Можеш ли да изчакаш още малко, скъпа? — Погледна през прозореца. — Искам да се насладя докрай на този ден. А съвсем скоро ще се съмне.

— Май обичаш да си играеш на семейство с мен? — На челото му бе паднал кичур коса, който аз отметнах.

— Обичам да си играя на семейство с теб — потвърди той и хвана дланта ми.

Разговаряхме тихо още половин час, накрая Матю отново погледна навън.

— Качи се горе и се изкъпи. Използвай всяка капка вода в бойлера, вземи си дълъг горещ душ. Може в предстоящите дни да ти се дояжда от време на време пица, но това ще е нищо в сравнение с копнежа ти по топлата вода. След няколко седмици ще си готова да извършиш убийство за един душ.

Донесе ми костюма за Вси светии, докато се къпех: черна рокля до средата на прасеца с висока яка, ботуши с остри върхове и островърха шапка.

— А мога ли да попитам какво е това? — И той размаха чифт чорапи на бели и червени хоризонтални райета.

— Това са чорапите, за които Ем спомена — въздъхнах. — Ще разбере, ако не ги обуя.

— Ако телефонът ми още беше в мен, щях да те снимам с тях и да те изнудвам цяла вечност.

— Мога ли с нещо да ти запуша устата? — попитах и се потопих още по-дълбоко във ваната.

— Със сигурност — отвърна Матю и хвърли чорапа зад себе си.

Отначало бяхме игриви. Също като на вечеря предния ден и на закуска тази сутрин избягвахме да споменаваме, че това може да е последният ни шанс да бъдем заедно. Все още бях неопитна, но Ем твърдеше, че дори най-опитните пътешественици във времето се отнасят с уважение към непредсказуемостта на преместването между миналото и бъдещето и признават колко е лесно да се заплетат за неопределен период в паяжината на времето.

Матю усети промяната в настроението ми и й отвърна отначало с още повече нежност, а след това със собственическа страст.

Въпреки очевидната ни нужда от утеха и кураж, не консумирахме брака си.

— Когато сме в безопасност — промълви той и ме целуна по шията. — Когато имаме повече време.

По едно време мехурът ми от едра шарка се спука. Матю го прегледа и заяви, че всичко изглежда добре — странно описание за открита възпалена рана колкото монета от десет цента. Махна превръзката на врата ми, където бяха останали почти незабележими следи от шевовете на Мириам, както и една от превръзките на ръката ми.

— Бързо се възстановяваш — каза той одобрително и целуна сгъвката на лакътя, откъдето бе пил кръв от вените ми. Устните му ми се сториха топли.

— Колко странно. Кожата ми тук е студена. — Докоснах шията си. — И тук също.

Матю прокара пръст по изпъкналата ми сънна артерия. Потръпнах от докосването му. Броят на нервните окончания очевидно се беше утроил.

— Допълнителна чувствителност — установи Матю. — Сякаш си отчасти вампир. — Наведе се и притисна устните си към пулсиращата артерия.

— О! — Затаих дъх, бях изненадана от силата на усещането.

Времето минаваше бързо, затова облякох черната рокля. С плитката, която се спускаше по гърба ми, приличах на излязла от фотография от края на деветнайсети век.

— Жалко, че няма да се върнем във времето на Първата световна война — каза Матю и подръпна ръкавите на роклята. — Приличаш на учителка от около 1912 година в този тоалет.

— Не и като си сложа това. — Седнах на леглото и започнах да си обувам ярките чорапи.

Матю се заля от смях, умоляваше ме веднага да си сложа шапката.

— Ще се самозапаля така — протестирах. — Изчакай, докато светнат фенерите.

Излязохме навън с кибрит, мислехме си, че можем да запалим огън в издълбаните тикви по обикновения начин. Излезе вятър обаче и стана много трудно да драснем клечките и свещите да продължат да горят.

— По дяволите! — изругах. — Не трябва да пропиляваме усилията на Софи.

— Можеш ли да използваш магия? — попита Матю, докато се мъчеше да запали още една клечка.

— Ако не мога, не би трябвало дори да се преструвам на вещица на Вси светии. — Мисълта, че ще трябва да обяснявам провала си пред Софи, ме накара да се съсредоточа върху текущата задача и фитилът пламна. Запалих и останалите единайсет фенера по алеята, всеки следващ беше по-ужасен и плашещ от предишния.

В шест часа се чу силно думкане по вратата и приглушени викове: „Номер или почерпка!“. Матю никога не бе преживявал американски празник на Вси светии и сърдечно поздрави първите гости. Удостои посетителите с една от онези негови спиращи дъха усмивки и чак след това ме повика.

Невръстна вещица и малко по-голям от нея вампир се държаха за ръце на предната веранда.

— Номер или почерпка — произнесоха те и протегнаха торбите си.

— Аз съм вампир — заяви момчето и оголи зъбите си към Матю. Посочи сестричката си. — А тя е вещица.

— Виждам — отвърна сериозно Матю, докато разглеждаше черното му наметало и белия грим. — Аз също съм вампир.

Момчето го изгледа критично.

— Майка ти трябваше да се постарае повече с костюма ти. Изобщо не приличаш на вампир. Къде ти е наметалото? — Малкият разпери ръце, хванал с пръсти краищата на копринената си мантия, и заприлича на прилеп. — Видя ли? Наметалото ти трябва да може да лети. Иначе как ще се превърнеш в прилеп?

— Виж, това е проблем. Моето наметало е вкъщи и сега не мога да отлетя до там и да си го взема. Може би ще ми дадеш назаем твоето? — Матю пусна по шепа сладкиши в торбите и очите на двете дечица се разшириха от щедростта му. Надникнах през вратата, за да махна на родителите им.

— Тя обаче прилича на вещица — пропя момиченцето и кимна одобрително към чорапите ми на бели и червени райета и черните ми ботуши. По настояване на родителите си децата благодариха, затичаха по алеята и се качиха в очакващата ги кола.

През следващите три часа посрещнахме множество принцеси, пирати, призраци, скелети, русалки, извънземни, както и още вещици и вампири. Внимателно обясних на Матю, че е нормално да дава по едно лакомство на дете и че ако не престане да сипе с шепи, сладкишите ще свършат много преди обикалянето да приключи в девет часа.

Но ми беше трудно да го критикувам, защото той очевидно много се забавляваше. Разговорите му с децата, които се появиха на прага ни, ми разкриха съвсем нова страна от него. Клякаше, за да не е толкова заплашителен, разпитваше ги за костюмите и казваше на всяко момченце, преоблечено като вампир, че е най-страшното същество, което някога е виждал.

Но най-много ми се сви сърцето от срещата му с малка фея с огромни криле и тюлена пола. Уморена и развълнувана от празника, тя избухна в сълзи, когато Матю я попита какви лакомства иска. Брат й, шестгодишен пират, пусна ужасен ръката й.

— Хайде да попитаме майка ти. — Матю грабна феята и дръпна пирата за кърпата. Предаде и двете деца невредими в ръцете на родителите им. Но феята бе спряла да плаче далеч преди да стигнат при тях. Едната й лепкава ръчичка беше пъхната в деколтето на пуловера на Матю, а с другата го удряше по главата и повтаряше: „Туп, туп, туп!“.

— Когато порасне и си мечтае за прекрасния принц, ще си го представя точно като теб — казах му, когато се върна в къщата. От главата му заваля брокат, когато се наведе да ме целуне. — Покрит си с вълшебен прашец — отбелязах, засмях се и започнах да му чистя косата.

Около осем часа, когато притокът на феи и пирати намаля и тръгнаха тийнейджърите с готически вид, черно червило, кожени дрехи и вериги, Матю ми предаде кошницата с лакомства и се оттегли в стаята до кухнята.

— Страхливец — подразних го аз и си оправих шапката, преди да отворя вратата на още една мрачна компания.

Само три минути преди да стане напълно приемливо да загася светлините на верандата, без да съсипя репутацията на семейство Бишъп за честването на Вси светии, чухме силно почукване и вик „Номер или почерпка!“.

— Кой би могъл да бъде? — простенах и си сложих отново шапката.

На прага стояха двама млади вълшебници. Единият беше вестникарчето. Придружаваше го кльощав тийнейджър с пъпчива кожа и пиърсинг на носа, в когото разпознах едно от отрочетата на семейство О’Нийл. Костюмите им се състояха от скъсани джинси, тениски с безопасни игли, фалшива кръв по дрехите, пластмасови зъби и кучешки каишки.

— Не си ли малко голям за това, Сами?

— Вече ми викат Сам. — Гласът му бе ту писклив, ту мъжествен, а заради пластмасовите зъби и фъфлеше.

— Добре, Сам. — На дъното на кошницата бяха останали пет-шест лакомства. — Заповядай каквото е останало. Тъкмо се канехме да угасим светлините. Не трябва ли вече да си у семейство Хънтър, за да ловиш ябълки?

— Чухме, че тази година фенерите ви от тикви са много готини. — Сами пренесе тежестта си от единия крак на другия. — И… ъъъ… — Той се изчерви и си свали пластмасовите зъби. — Роб се кълне, че онзи ден е видял тук вампир. Обзаложих се с него на двайсет долара, че семейство Бишъп не биха пуснали вампир в къщата си.

— А ти сигурен ли си, че ще познаеш вампир, ако го видиш? Въпросният вампир излезе от стаята до кухнята и застана зад мен.

— Господа — поздрави той тихо. Двамата младежи зяпнаха.

— Трябва да сме човешки същества или пълни глупаци, за да не го познаем — възкликна Роб, изглеждаше като ударен от гръм.

— Това е най-големият вампир, когото някога съм виждал.

— Супер. — Сами се ухили от ухо до ухо. Плесна ръката на приятеля си и взе сладкишите.

— И да не забравиш да си платиш баса, Сам — напомних му строго.

— И, Самюел — обади се Матю. Френският му акцент беше необичайно силен. — Може ли да те помоля за услуга? Не казвай на никого за мен.

— Никога? — Сами не искаше да повярва, че ще му се наложи да запази такава страхотна новина само за себе си.

Устните на Матю потрепнаха.

— Не. Разбирам те. Може ли да си мълчиш до утре?

— Разбира се! — обеща Сами и погледна Роб за потвърждение. — Става въпрос само за три часа. Можем да го направим. Няма проблем.

Качиха се на велосипедите си и отпрашиха.

— По улиците е тъмно — каза Матю загрижено. — Трябваше да ги откараме.

— Ще се оправят. Не са вампири, но със сигурност ще успеят да стигнат до дома си.

Двата велосипеда спряха внезапно и вдигнаха във въздуха камъчетата от чакъла.

— Да угасим ли фенерите от тикви вместо вас? — извика Сами от алеята.

— Щом искате — отвърнах. — Благодаря!

Роб О’Нийл пое към левия край на алеята, а Сами — към десния. Угасиха свещите със завидна умелост. След това продължиха, като подскачаха с велосипедите си по издълбаните коловози. Луната осветяваше пътя им, а напъпилото у тях шесто чувство на млади вълшебници им помагаше да се ориентират.

Затворих вратата, облегнах се на нея и въздъхнах.

— Краката ме болят. — Разкопчах ботушите и ги изритах, след това хвърлих шапката на стълбището.

— Страницата от ръкописа на Ашмол е изчезнала — обяви тихо Матю и се облегна на парапета.

— Писмото от мама?

— Също го няма.

— Значи е време. — Отблъснах се от старата врата и къщата тихо простена.

— Направи си чай и след това ще се срещнем във всекидневната. Аз ще взема багажа.

Чакаше ме на дивана. Куфарът беше до краката му, а сребърната шахматна фигурка и златната обеца бяха на масичката. Подадох му чаша вино и седнах до него.

— Това е последното вино.

Матю погледна към чая ми.

— А това е последният ти чай. — Прокара нервно пръсти през косата си и въздъхна дълбоко. — Предпочитам да отидем някъде по-наблизо, където има по-малко смърт и болести — започна той внимателно. — И някъде по-наблизо във времето, в период, в който има чай и канализация. Но мисля, че там, където отиваме, ще ти хареса, щом свикнеш.

Все още нямах представа къде и кога беше това.

Матю се наведе и разкопча куфара. Когато го отвори и видя какво има най-отгоре, въздъхна с облекчение.

— Слава богу. Боях се, че Изабо може да не ми е дала каквото трябва.

— Още не си отварял куфара? — Бях поразена от самообладанието му.

— Не. — Матю извади книга. — Не исках да мисля прекалено много за това. Просто за всеки случай.

Подаде ми книгата. Беше подвързана с черна кожа, по краищата й имаше сребриста ивица.

— Красива е — казах и прокарах пръсти по корицата.

— Отвори я. — Матю изглеждаше притеснен.

— Ще разбера ли къде отиваме, ако го направя? — Сега, когато и третият предмет беше в ръцете ми, изпитвах странна неохота.

— Мисля, че да.

Повдигнах корицата и във въздуха се вдигна мирис на стара хартия и мастило. Вътре нямаше плочи, пластини и допълнителни бели листа, каквито колекционерите поставяха в старите книги. Кориците бяха тежки, което означаваше, че под кожата имаше дърво.

С ъгловат шрифт от края на шестнайсети век и черно мастило бяха написани два реда.

— „На скъпия ми Мат — прочетох на глас. — Любовта ни връхлита от пръв поглед“.

Посвещението не беше подписано, но ми бе познато.

— Шекспир? — вдигнах очи към Матю.

— Не и оригиналът — отвърна той с напрегнато изражение. — Уил беше истинска сврака по отношение на чуждите думи.

Бавно обърнах страницата.

Не беше печатна книга, а ръкопис, написан със същия дързък почерк като посвещението. Взрях се в думите.

— Господи! — произнесох дрезгаво и затворих рязко книгата. Ръцете ми трепереха.

— Той би припаднал от смях, ако види реакцията ти — коментира Матю.

— Това, което мисля, ли е?

— Вероятно.

— Как се е озовала при теб?

— Кит ми я даде. — Матю докосна леко подвързията. — „Фауст“ винаги е било любимото ми произведение.

Всеки историк на алхимията познаваше пиесата на Кристофър Марлоу за д-р Фауст, който продал душата си на дявола срещу магически познания и сила. Отворих книгата и прокарах пръсти по посвещението, а Матю продължи:

— С Кит бяхме приятели, добри приятели, и то в опасно време, когато на малцина можеше да се има доверие. Щом Софи извади от джоба си шахматната фигура, която аз загубих в партията срещу него, ми стана ясно, че Англия е крайната ни цел.

Но това, което пръстите ми доловиха от посвещението, не беше приятелство. Беше отдаденост на влюбен.

— Влюбен ли беше в него? — попитах тихо.

— Не — отрече веднага Матю. — Обичах Кит, но не по начина, по който имаш предвид, нито така, както той искаше. Ако зависеше от него, всичко щеше да е различно. Но не зависеше от него и затова никога не сме били повече от приятели.

— Той знаеше ли какъв си? — Притиснах книгата към гърдите си като безценно съкровище.

— Да. Не можехме да се позволим да имаме тайни. Пък и той беше демон, и то от най-интелигентните. Скоро ще разбереш, че няма смисъл да се крие каквото и да е от Кит.

Имаше логика в това, че Кристофър Марлоу е бил демон, поне според ограничените ми познания за него.

— Значи отиваме в Англия — произнесох бавно. — И в кой период по-точно?

— 1590 година.

— Къде?

— Всяка година една групичка се събирахме в „Старата ложа“ за старите католически празници Вси светии и задушница. Малцина се осмеляваха да ги празнуват, тъкмо заради това на Кит му се струваше дръзко и опасно да ги отбелязва по някакъв начин. Тогава ни четеше последния си вариант на „Фауст“, непрекъснато си играеше с текста, никога не оставаше доволен. Пиехме много, играехме шах и пирувахме до зори. — Матю взе ръкописа от ръцете ми. Постави го на масата и долепи длани до моите. — Това устройва ли те, скъпа? Не се налага да се върнем точно там. Можем да отидем и в някое друго време.

Но вече беше прекалено късно. Историкът в мен вече бе започнал да преценява възможността да се потопиш в живота на елизабетинска Англия.

— В Англия през 1590-а е имало алхимици.

— Да — потвърди той уморено. — Не беше особено приятно да се навърташ около тях, можеше да се отровиш с живак, пък и имаха странни работни навици. По-важното, Даяна, е, че тогава имаше вещици, много силни вещици, които могат да те научат как да управляваш способностите си.

— Ще ме заведеш ли на театър?

— Бих ли могъл да те държа далеч от него? — усмихна се той и вдигна вежди.

— Вероятно не. — Въображението ми се развихри. — Може ли да отидем на кралската борса? И да се разходим там по тъмно?

— Да. — Той ме прегърна. — Ще отидем и до катедралата „Свети Павел“, за да чуем литургия, ще присъстваме на екзекуция в Тайбърн. Може дори да разговаряме с надзирателите на лудницата „Бедлам“. — Целият се разтресе от потиснат смях. — Боже, Даяна, аз те водя във време, когато имаше чума, липсваха почти всички удобства, нямаше чай и зъболекари, а ти си мислиш как е изглеждала борсата нощем.

Отдръпнах се от него и го погледнах развълнувано.

— Ще се срещна ли с кралицата?

— В никакъв случай. — Матю ме привлече отново към себе си и потръпна. — Сърцето ми спира само като си помисля какво би могла да кажеш на Елизабет Тюдор, а и как тя би ти отвърнала.

— Страхливец — нарекох го за втори път тази вечер.

— Нямаше да говориш така, ако я познаваше по-добре. Тя изяждаше цели държави на закуска. — Матю млъкна. — Освен това има по-приятни неща, които можем да правим през 1590 година.

— Какви?

— Около 1590 година е съществувал алхимичен ръкопис, който после ще стане собственост на Елиас Ашмол. Можем да го потърсим.

— Тогава ръкописът е бил цял и магията му е била недокосната. — Изтръгнах се от прегръдките му и се облегнах на възглавниците. Взрях се в трите предмета на масичката. — Наистина ще се върнем назад във времето.

— Точно така. Сара ми каза, че трябва да внимаваме да не отнесем нещо от съвременността в миналото. Март ти е приготвила подходяща рокля, а на мен — риза. — Той бръкна в куфара и извади две прости ленени дрехи с дълги ръкави и връзки на деколтето. — Трябваше да ги шие на ръка, а нямаше много време. Не са кой знае какво, но поне няма да шокираме първите хора, които срещнем.

Той ги разгъна и от тях изпадна малка кадифена торбичка.

Матю се намръщи.

— Какво е това? — учуди се и я вдигна. На външната й страна бе прикрепена бележка. Разтвори я. — От Изабо е. „Това е подарък за годишнина от баща ти. Реших, че може да го дадеш на Даяна. Старомоден е, но ще изглежда добре на ръката й.“

В торбичката имаше пръстен, направен от три отделни златни халки, преплетени една в друга. Две от тях приличаха на ръкави и бяха покрити с емайл и обсипани с малки скъпоценни камъчета, които наподобяваха бродерия. От всеки ръкав излизаше прекрасно изработена малка златна длан, съвсем реалистична до най-малките подробности.

Двете длани държаха огромен прозрачен безцветен камък, прикрепен на третата халка. Той не беше обработен. Бе монтиран в златно гнездо с черен фон. Никой бижутер не би поставил стъкълце върху такъв изящен пръстен. Беше диамант.

— Това трябва да е в музей, а не на пръста ми. — Бях като хипнотизирана от реалистичните длани и се опитвах да не мисля колко тежи камъкът, който държаха.

— Майка ми го носеше непрекъснато — каза ми Матю, като хвана пръстена между палеца и показалеца си. — Наричаше го писарския пръстен, защото можеше да пише върху стъкло с ръбчето на диаманта. — Проницателните му очи откриха нещо, което моите не успяваха да забележат. Той раздалечи трите халки. Всяка една от тях беше гравирана.

Взряхме се в ситните букви.

— Това са стихове, които хората си посвещаваха в знак на обич. „A ma vie de coer enrier“ — прочете Матю и върхът на показалеца му докосна златната повърхност. — На старофренски е, означава „цялото ми сърце за целия ми живот“. А това, „mon debut et ma fin“, значи „от началото до края“.

Знаех достатъчно френски, за да си го преведа и сама.

— А какво пише на вътрешната халка?

— Гравирана е и от двете страни. — Матю прочете надписа, като въртеше пръстена. — „Se souvenir du passe, et qu’il ya un avenir.“ „Помни миналото, тогава ще имаш бъдеще.“

— Стиховете са много подходящи за нас. — Странно, че преди толкова много години Филип бе подбрал за Изабо строфи, които имаха значение за Матю и мен и днес.

— Вампирите също пътуват през времето в известен смисъл. — Матю събра халките на пръстена. Взе лявата ми ръка и се извърна, защото се боеше от реакцията ми. — Ще го носиш ли?

Хванах брадичката му с пръсти и обърнах главата му към себе си. Кимнах, защото бях останала без думи. Лицето му стана свенливо, очите му се сведоха към дланта ми, която все още държеше. Наниза пръстена на палеца ми.

— С този пръстен се венчавам за теб. С тялото си те почитам. — Матю говореше тихо и гласът му леко трепереше. Премести пръстена на показалеца ми до средната става. — И те дарявам с всичките си светски богатства. — Пръстенът пропусна средния ми пръст и се плъзна върху безименния. — В името на Отец, Син и Светия дух. — Вдигна ръката ми към лицето си, очите му отново се впиха в моите. Хладните му устни притиснаха пръстена към кожата ми. — Амин.

— Амин — повторих аз. — Сега вече сме венчани и по вампирските, и по църковните канони. — Пръстенът тежеше, но Изабо се бе оказала права. Отиваше ми.

— И в твоите очи, надявам се. — Долових несигурността му.

— Разбира се, че сме венчани и в моите очи. — Сигурно щастието ми си е проличало, защото той ме дари с най-широката и сърдечна усмивка, която някога бях виждала на лицето му.

— Да видим дали маман ни е приготвила и други изненади. — Бръкна в куфара и извади още книги. Имаше и друга бележка, пак от Изабо.

— „Тези бяха до ръкописа, за който помоли — зачете Матю. — Пращам ти и тях, за всеки случай.“

— И те ли са от 1590 година?

— Не — отвърна Матю замислено. — Нито една от тях. — Отново бръкна в куфара. Когато си извади ръката, тя стискаше пилигримския медальон от Витания.

Нямаше бележка, която да обяснява присъствието му.

Часовникът в предния коридор удари десет. Скоро трябваше да тръгваме.

— Ще ми се да знам защо ми е пратила тези неща. — Изглеждаше обезпокоен.

— Може би е решила, че трябва да вземем и други вещи, които са ти скъпи. — Знаех колко силно е привързан към малкото сребърно ковчеже.

— Не и ако с тях ще ти е по-трудно да се съсредоточиш върху 1590 година. — Погледна пръстена на лявата ми ръка и аз свих пръсти. Нямаше начин да го свали от пръста ми, независимо дали беше от 1590 година или не.

— Можем да се обадим на Сара и да я питаме какво мисли.

Матю поклати глава.

— Не. Да не я тревожим. Знаем какво трябва да направим: да вземем три предмета и нищо друго от миналото или настоящето, за да ни сочат пътя. Ще направим изключение за пръстена, който вече е на пръста ти. — Отвори най-горната книга и замръзна.

— Какво има?

— Тук има мои записки, а не помня да съм ги правил.

— Било е преди повече от четиристотин години, сигурно си забравил. — Въпреки думите ми усетих как по гръбнака ми премина ледена тръпка.

Матю прелисти още няколко страници и въздъхна дълбоко.

— Ако оставим тези книги и пилигримския медальон в стаята до кухнята, дали къщата ще се погрижи за тях?

— Да, ако я помолим — потвърдих. — Матю, какво става?

— Ще ти кажа по-късно. Трябва да вървим. А тези неща — той вдигна книгите и ковчежето на Лазар — остават тук.

Преоблякох се в мълчание. Свалих всичко, останах съвсем гола и потръпнах, когато ленената рокля се плъзна през раменете ми. Маншетите прилепнаха по китките, полата се спусна до глезените ми, а деколтето се сви, когато дръпнах връзките.

Матю се съблече и си сложи ризата много бързо, защото познаваше този стил на обличане. Тя едвам стигаше до коленете му и дългите му бледи крака стърчаха отдолу. Докато събирах дрехите ни, Матю отиде до трапезарията и се върна с листове и една от любимите си писалки. Ръката му започна бързо да се движи по хартията, накрая сгъна листа и го прибра в плик.

— Бележка за Сара — обясни ми. — Ще помолим къщата да се погрижи и за нея.

Занесохме допълнителните книги, бележката и медальона в стаята до кухнята. Матю ги постави внимателно на дивана.

— Да оставим ли светнато? — попита Матю.

— Не — отвърнах. — Само лампата на верандата, в случай че е тъмно, когато се върнат.

Видях зелено петно, когато загасихме осветлението. Беше баба ми, която се люлееше на стола.

— Довиждане, бабо. — Нито Бриджит Бишъп, нито Елизабет бяха с нея.

„Довиждане, Даяна.“

— Къщата трябва да се погрижи за тези неща. — Посочих купчината от предмети на дивана.

„Не се тревожи за нищо, мисли само къде отиваш.“

Минахме през цялата къща и изгасихме лампите. Във всекидневната Матю взе „Доктор Фауст“, обецата и шахматната фигурка.

Огледах за последен път познатата кафеникава кухня.

— Довиждане, къщо.

Табита чу гласа ми и дотича от работната стая на Сара, мяучейки. Спря се внезапно и ни загледа, без да мига.

— Довиждане, малка моя — каза Матю и се наведе да я погали между ушите.

Решихме да тръгнем от хамбара. Беше тихо, без никакви звуци от съвремието, които да ме разсейват. Тръгнахме през ябълковата градина, босите ни крака стъпваха по покрита със слана трева, а студът ни караше да вървим по-бързо. Когато Матю отвори вратата на хамбара, дъхът ми се превърна на пара в хладния въздух.

— Замръзвам. — Придърпах роклята около себе си, а зъбите ми тракаха.

— Когато пристигнем, в „Старата ложа“ ще има запален огън в камината — успокои ме той и ми подаде обецата.

Сложих я на ухото си и протегнах ръка за богинята. Матю пусна фигурката в дланта ми.

— Нещо друго?

— Вино, разбира се, и то червено. — Подаде ми книгата, прегърна ме и ме целуна по челото.

— Къде са твоите покои? — Затворих очи и се опитах да си припомня „Старата ложа“.

— На горния етаж, в западната част, гледат към пасбището на елените.

— И на какво мирише?

— На дом — каза той. — На пушек от дърва и печено месо от вечерята на прислугата, на пчелен восък от свещите и на лавандулата, с която ароматизираме чаршафите.

— Чуваш ли нещо характерно?

— Абсолютно нищо. Само камбаните от „Света Богородица“ и „Архангел Михаил“, пукането на огъня и хъркането на кучетата от стълбите.

— Как се чувстваш, когато си там? — попитах и се съсредоточих върху думите му и върху това, което те ме караха да усещам.

— Винаги съм се чувствал… обикновен в „Старата ложа“ — промълви Матю. — Това е мястото, където мога да съм себе си.

Във въздуха се разнесе аромат на лавандула, който нямаше никакво място през октомври в Мадисън. Наслаждавах се на миризмата и си спомних за бележката на баща ми. Очите ми вече бяха напълно отворени за възможностите на магията.

— Какво ще правим утре?

— Ще се разхождаме в парка — промърмори той до ухото ми и ме стисна силно. — Ако времето е хубаво, ще отидем да пояздим. По това време навън в градината няма кой знае какво. Някъде трябва да има лютня. Ще те науча да свириш на нея, ако искаш.

Към аромата на лавандула се прибави нов, тръпчив и сладък. Видях дървета, отрупани с плодове, които не можех да достигна. Обзе ме непреодолимо желание и си спомних как Емили ми бе казала, че магията е в сърцето, не само в ума.

— Има ли дюли в градината?

— Да — прошепна Матю до косата ми. — Вече трябва да са узрели.

Дърветата се разтвориха във въздуха, макар мирисът им да остана. Видях плитка сребърна купа върху дълга дървена маса. В матираната й повърхност се отразяваха светлините от свещите и огнището. В купата имаше яркожълти дюли, те бяха източникът на аромата. Пръстите ми обвиха корицата на книгата от настоящето, но се сключиха около плод в миналото.

— Помирисвам дюлите. — Новият ни живот в „Старата ложа“ вече ме зовеше. — И не забравяй, не се пускай, каквото и да стане. — Вероятността да го загубя, когато миналото ме погълне, ми се струваше много плашеща.

— Никога — каза той категорично.

— Отлепи стъпалото си от земята и го постави обратно на нея, когато ти кажа.

Той се засмя.

— Обичам те, лъвице моя. — Обичайният му отговор, но той ми беше достатъчен.

„У дома“, помислих си.

Сърцето ми се препълни с копнеж.

Непозната камбана отброи часа.

Усетих топлината на огнището.

Въздухът се изпълни с аромат на лавандула, пчелен восък и зрели дюли.

— Време е. — Двамата заедно повдигнахме стъпалата си и прекрачихме в неизвестното.