Аз, вещицата

18.

Величествената и леденостудена Изабо стоеше на прага на огромния си замък и се взираше в сина си, докато двамата изкачвахме каменните стъпала.

Матю се приведе, за да я целуне нежно по двете бузи.

— Ще влизаме ли, или смяташ да продължим с поздравите тук отпред?

Майка му се отмести и ни пусна да минем през вратата. Усетих унищожителния й поглед и ме лъхна миризма на нещо, което ми напомняше за лимонада и карамел. Минахме през къс тъмен коридор, покрай чиито стени бяха подредени копия, сочещи не много гостоприемно към главите ни. Влязохме в стая с високи тавани и стенописи, дело на художник от деветнайсети век с развинтено въображение. Те отразяваха измислено средновековие с лъвове, хералдически лилии, змия, захапала опашката си, и морски раковини, нарисувани по белите стени. В дъното имаше вита стълба, която водеше към върха на една от кулите.

Вътре в замъка усетих пълната сила на погледа на Изабо. Майката на Матю олицетворяваше онази зловеща елегантност, която носеха в кръвта си всички французойки. Също като сина си, който обезпокоително за мен изглеждаше малко по-възрастен от нея, тя бе облечена в една цветова гама, която омекотяваше забележителната й бледност. Предпочитанията й се простираха от кремаво до светлокафяво. Тоалетът й беше семпъл, но скъп — от върховете на кожените й обувки до топазите, които искряха на ушите й. Студенозелените точици около тъмните й зеници и високите й скули не позволяваха перфектните й черти и ослепително бялата кожа да деградират до сладникава хубост. Косата й бе с цвета и плътността на мед и беше прибрана на тила в тежък копринен кок.

— Можеше да покажеш малко загриженост, Матю. — Акцентът й смекчи произнасянето на името му и то прозвуча древно. И тя като всички вампири имаше мелодичен съблазнителен глас. В нейния случай той звучеше като далечни камбани с чист и плътен звук.

— От клюки ли се боиш, маман? Нали се гордееше, че си радикална? — Матю изглеждаше едновременно добронамерен и нетърпелив. Хвърли ключовете на близката маса. Те се плъзнаха по идеално полираната повърхност и се спряха до китайската порцеланова купа.

— Никога не съм била радикална! — Изабо беше ужасена. — Промяната се надценява.

Обърна се, изгледа ме от главата до петите и стисна съвършено оформените си устни.

Не харесваше това, което виждаше — и нищо чудно. Опитах се да се видя през нейните очи — пясъчноруса коса, която не беше нито гъста, нито добре сресана; луничките, които се бяха появили от прекалено дълъг престой на открито; твърде дългия за лицето ми нос. Очите ми бяха най-хубавата ми черта, но нямаше как да компенсират липсата на моден вкус. До нейната елегантност и безупречността на Матю аз се чувствах — и изглеждах — като сива селска мишка. Подръпнах края на якето си със свободната си ръка и си отдъхнах, когато не открих признаци на магическа дейност по върховете на пръстите си. Надявах се и да не „блестя“, както бе забелязал Матю.

— Маман, това е Даяна Бишъп. Даяна, майка ми Изабо дьо Клермон. — Сричките се изтъркаляха по езика му.

Ноздрите на Изабо се разшириха.

— Не ми харесва как миришат вещиците. — Английският й бе безупречен, блесналите й очи бяха впити в мен. — Сладка е и отвратително зелена, като пролетта.

Матю започна някаква неразбираема тирада, която звучеше на нещо средно между френски, испански и латински. Говореше тихо, но нямаше как да скрие гнева си.

— Qa suffit11 — отвърна Изабо очевидно на френски и прекара дланта си пред гърлото. Преглътнах и инстинктивно посегнах към яката си.

— Диана. — Изабо произнесе името ми различно и с ударение на първата сричка. Протегна бялата си хладна ръка и аз леко стиснах пръстите й. Матю ме хвана за лявата ръка и за миг се превърнахме в странна верига от двама вампири и вещица. — Encantada.

— Радва се да се запознаете — преведе ми Матю и стрелна майка си с предупредителен поглед.

— Да, да — добави нетърпеливо Изабо и се обърна с гръб към сина си. — Разбира се, че тя говори само английски и съвременен френски. Днешните топлокръвни са толкова лошо образовани.

Едра жена със снежнобяла кожа и гъста черна коса, сплетена на плитки, които бяха увити около главата й, пристъпи напред с разтворени обятия.

— Матю! — извика тя. — Cossi anatz?

— Va plan, merces. E tu? — Матю я прегърна и я целуна по двете бузи.

— Aital, aital — отвърна тя, хвана се за лакътя и направи физиономия.

Матю й каза нещо в знак на съчувствие, а Изабо погледна към тавана, сякаш търсеше от небесата спасение от емоционалната сцена.

— Март, това е приятелката ми Даяна — каза той и ме дръпна напред.

Март също бе вампир, един от най-старите, които бях виждала. Сигурно е била преминала шейсет, когато се е преродила. Косата й беше тъмна, но нямаше как да сбъркам възрастта й. Лицето й бе покрито с бръчки и ставите на ръцете й бяха толкова подути, че дори вампирската кръв не бе могла да ги излекува.

— Добре дошла, Даяна — поздрави ме тя с дрезгав глас и се взря дълбоко в очите ми. Кимна към Матю и посегна към ръката ми. Ноздрите й се разшириха.

— Elle est une poissante sorciere — каза тя на Матю с одобрителен тон.

— Казва, че си много надарена вещица — обясни Матю. Близостта му разсейваше тревогата ми, че вампирката ме души.

Нямах никаква представа какъв е подходящият френски отговор на подобен коментар, затова само се усмихнах немощно на Март и стисках палци това да е достатъчно.

— Изтощена си — забеляза Матю и погледът му се плъзна по лицето ми. Започна да задава въпроси на двете вампирки на непознатия език. Това доведе до изобилие от сочене, въртене на очи, отривисти жестове и въздишки. Когато Изабо спомена името Луиза, Матю отново изгледа гневно майка си. Отговори й със спокоен тон, който обаче не търпеше възражение.

Изабо сви рамене.

— Разбира се, Матю — промърмори тя с престорена искреност.

— Ела да те настаня — обърна се Матю към мен с по-топъл глас.

— Ще донеса храна и вино — предложи Март на развален английски.

— Благодаря — отвърнах й. — И на теб също, Изабо, че ме прие в дома си. — Тя изсумтя и оголи зъбите си. Надявах се, че това е усмивка, но също така се боях, че не е.

— И вода, Март — добави Матю. — Храната пристига тази сутрин.

— Част от нея вече пристигна — обади се майка му. — Треволяци. Чанти със зеленчуци и яйца. Не постъпи добре, като поръча да ги докарат тук.

— Даяна трябва да яде, маман. Доколкото знам, нямаш много истинска храна в замъка. — Дългият фитил на търпението на Матю вече изгаряше заради събитията от последната вечер и сегашното хладно посрещане.

— Аз пък имам нужда от прясна кръв, но не очаквам Виктоар и Ален да я носят от Париж посред нощ. — Изабо изглеждаше много доволна от себе си, когато коленете ми се подгънаха.

Матю въздъхна раздразнено и ме хвана за лакътя, за да не падна.

— Март — започна той, като нарочно пренебрегна Изабо, — можеш ли да занесеш горе препечена филийка, яйца и чай за Даяна?

Икономката местеше поглед между Изабо и Матю, все едно седеше на централната трибуна в Уимбълдън. След това се засмя.

— Oc — отвърна тя и кимна ведро.

— Е, с вас двете ще се видим на вечеря — заключи спокойно Матю. Усетих четири ледени отпечатъка по гърба си, докато жените ни гледаха в гръб как се отдалечаваме. Март каза нещо на Изабо, което я накара да изсумти, а Матю се усмихна широко.

— Какво каза Март? — прошепнах аз. Много късно си спомних, че почти няма разговори, независимо дали се водят шепнешком или с крясъци, които всички в къщата да не могат да чуят.

— Че сме хубава двойка.

— Не искам Изабо да ми е сърдита през цялото време, докато сме тук.

— Не й обръщай внимание — посъветва ме в добро разположение на духа. — Само лае, но не хапе.

Влязохме в дълга стая с огромно разнообразие от столове и маси от най-различни стилове и периоди. Имаше и две камини, а над едната бяха нарисувани рицари в пълно бойно снаряжение, кръстосали копията си, без да пролеят капка кръв. Стенописът бе дело на същия романтичен и пълен с въображение ентусиаст, който бе изрисувал и преддверието. Две врати водеха към друга стая, чиито стени бяха покрити с лавици за книги.

— Това ли е библиотеката? — попитах и веднага забравих враждебността на Изабо. — Може ли да видя копието на „Aurora Consurgens“?

— По-късно — каза твърдо Матю. — Първо ще хапнеш, а после ще поспиш.

Поведе ме към друго извито стълбище през лабиринта от старинни мебели. Личеше му, че се движи с лекота, защото познаваше мястото отдавна. Аз обаче вървях по-внимателно, блъснах се в скрин с извита предна част и накарах една порцеланова ваза да се заклати. Когато най-накрая стигнахме в подножието на стълбището, Матю се спря.

— Има много стълби, а ти си уморена. Искаш ли да те нося?

— Не — отвърнах възмутено. — Няма да ти дам да ме метнеш на рамо като средновековен рицар-победител, грабнал плячка от битка.

Матю стисна устни и очите му блеснаха.

— Да не си посмял да се засмееш.

Той обаче се засмя. Смехът му отекна в каменните стени и сякаш цяла глутница вампири огласиха стълбището. В края на краищата, точно оттук рицарите са изнасяли жените на горния етаж. Но аз не смятах да ставам една от тях.

На петнайсетото стъпало вече започвах да се задъхвам. Каменните стълби на кулата не бяха направени за обикновени крака — очевидно бяха проектирани за вампири като Матю, които бяха или над метър и осемдесет високи, или много жилави, или и двете. Стиснах зъби и продължих да се катеря. След последната извивка на стълбището пред мен изведнъж се появи стая.

— О! — Покрих устата си с длан от учудване.

Нямаше нужда да ми казват чия е, навсякъде се чувстваше присъствието на Матю.

Намирахме се на върха на кръглата кула на замъка, онази със запазения коничен меден покрив в задната част на основния корпус. Стените бяха прорязани от високи тесни прозорци, през чиито оловни стъкла проникваха слънчевите лъчи и есенните багри от полята и горите навън.

Стаята беше кръгла и високите библиотеки заглаждаха меките й извивки до обичайните прави линии. Голямата камина бе вградена в мястото, където помещението се свързваше с централния корпус. И по някакво чудо бе убягнала от вниманието на художника на стенописи от деветнайсети век. В стаята имаше кресла и кушетки, маси и табуретки, повечето в различни нюанси на зеленото, кафявото и златното. Въпреки огромните размери и големите участъци сив камък по стените, цялостното впечатление можеше да се определи като топлина и уют.

Най-интригуващите предмети в помещението бяха тези, които Матю бе решил да запази от предишните си животи. Картина на Вермеер бе качена върху една библиотека. Изглеждаше ми непозната, не бе една от популярните творби на художника. Човекът на нея ужасно приличаше на Матю. Над камината висеше толкова голям меч, че само вампир би могъл да го вдигне. В един ъгъл видях доспехи с размерите на Матю. Срещу тях на дървена стойка висеше скелет, чиито кости бяха вързани с метална жица, приличаше на струна от пиано. На масата до него имаше два микроскопа, изработени през седемнайсети век, освен ако не се бях заблудила. В ниша на стената бе окачено разпятие, украсено с големи червени, зелени и сини камъни, както и поразително красив барелеф на Дева Мария.

Снежинките от погледа на Матю се посипаха по лицето ми, докато той ме наблюдаваше как разглеждам вещите му.

— Това е музей на Матю — казах тихо. Знаех, че зад всеки предмет тук има история.

— Просто кабинетът ми.

— Къде… — подех, но вместо да довърша, посочих микроскопите.

— По-късно ще ти кажа — отвърна той. — Имаш да изкачиш още трийсет стъпала.

Поведе ме към дъното на стаята, където се намираше друго стълбище. То също се виеше нагоре към небесата. След трийсет бавно изкачени стъпала застанах пред друга кръгла стая с огромно легло от орехова дървесина с балдахин. Високо над него се виждаха оголени подпорни греди, които поддържаха медния покрив. До стената имаше маса. Видях камина и няколко удобни кресла пред нея. Насреща открехната врата показваше грамадна вана.

— Прилича на ястребово гнездо — казах и надникнах през прозореца. Матю бе гледал този пейзаж през същите прозорци през Средновековието. Помислих си за другите жени, които е водил тук преди мен. Сигурна бях, че не съм първата, но не са били и чак толкова много. Около замъка витаеше усещане за самота.

Матю ме приближи и погледна през рамото ми.

— Харесва ли ти? — Усетих дъха му върху ухото си. Кимнах.

— Откога е? — попитах, защото не можех да потисна любопитството си.

— Тази кула ли? — уточни той. — Отпреди около седемстотин години.

— А селото? Знаят ли там за теб?

— Да. Също като вещиците, вампирите са по-добре защитени, когато са част от общество, което знае какви са, но не задава прекалено много въпроси.

Поколения от семейство Бишъп бяха живели в Мадисън без никой да вдига шум около тях. Също като Питър Нокс, и ние се криехме пред очите на всички.

— Благодаря, че ме доведе в Сет-Тур — казах. — Тук наистина изглежда по-безопасно, отколкото в Оксфорд. — Въпреки Изабо.

— А аз ти благодаря, че имаше куража да се изправиш пред майка ми. — Матю се засмя, сякаш чу някакви думи. Звукът бе придружен със силен аромат на карамфили. — Като всички родители и тя е прекалено загрижена.

— Почувствах се като зле облечена идиотка. Не съм донесла и една дреха, която тя би одобрила. — Прехапах устни и сбърчих чело.

— Изабо не одобряваше и Коко Шанел. Целиш се прекалено високо.

Засмях се и се обърнах. Очите ми потърсиха неговите. Когато ги срещнах, дъхът ми спря. Погледът на Матю се разходи по лицето ми и накрая се спря на устата. Ръката му се вдигна да ме докосне.

— Толкова си жизнена — изрече той дрезгаво. — Трябва да си с някой много, много по-млад мъж.

Повдигнах се на пръсти. Той наведе глава. Преди устните ни да се срещнат, един поднос изтрака върху масата.

— Vos etz arbres e branca — каза напевно Март и погледна дяволито Матю.

Той се засмя и й отвърна по същия начин с ясния си баритон.

— On fruitz de gaug sasazona.

— Какъв е този език? — полюбопитствах аз, като се отпуснах отново на цяло стъпало и последвах Матю към камината.

— Старият език — отвърна Март.

— Окситански. — Матю вдигна сребърния капак на чинията с яйца. Ароматът на топла храна изпълни стаята. — Март иска да ти рецитира поезия, преди да седнеш да ядеш.

Икономката се изкикоти и го удари по китката с кърпа, която измъкна от колана си. Той остави капака и седна.

— Ела, ела — подкани ме тя и посочи стола срещу него. — Седни, яж. — Направих каквото ми каза. Март наля на Матю бокал вино от висока стъклена гарафа със сребърна дръжка.

— Merces — промълви той и веднага пъхна чашата под носа си в приятно очакване.

В друга подобна гарафа бе налята леденостудена вода, от която Март сипа в друг бокал и ми го подаде. Наля и димящ чай, който веднага познах, че е от „Мариаж Фрер“ в Париж. Очевидно Матю бе разгледал шкафовете ми, докато съм спала, и е бил доста конкретен в указанията за покупки. Март добави гъста сметана в чашата ми, преди да успея да я спра, а аз погледнах предупредително Матю. Имах нужда от съюзник. Но бях прекалено жадна, за да обръщам внимание. Той се облегна блажено назад и отпи от виното.

Март свали още неща от подноса — сребърни прибори, сол, пипер, масло, конфитюр, препечена филийка и златист омлет със свежи подправки.

— Merci, Март — казах с искрена благодарност.

— Яж! — нареди ми тя и този път се прицели с кърпата в мен.

Изглеждаше доволна от ентусиазма, с който лапнах първата хапка. След това подуши въздуха. Намръщи се и изсумтя отвратено към Матю, преди да се отправи към камината. Чу се драсване на кибритена клечка и сухите дърва започнаха да пукат.

— Март — протестира Матю, като се изправи с чаша в ръка. — И аз можех да го направя.

— Студено й е — промърмори жената, очевидно ядосана, че не се бе сетил да свърши тази работа, преди да седне на масата. — А ти си жаден. Аз ще запаля камината.

Само за минути огънят пламна буйно. Макар че не можеше да стопли огромното помещение, поне пречупи въздуха. Март си изтупа ръцете и стана от пода.

— Тя трябва да поспи. Подушвам, че е уплашена.

— Ще спи, след като се нахрани — заяви Матю и вдигна дясната си ръка в знак, че обещава да се погрижи. Март го гледа дълго време, след това му размаха заплашително пръст, все едно бе на петнайсет години, а не на петнайсет века. Накрая невинното му изражение успя да я убеди. Излезе от стаята и старите й нозе уверено поеха надолу по стръмните стълби.

— Окситанският е езикът на трубадурите, нали? — попитах, след като икономката си тръгна. Вампирът кимна. — Не знаех, че се говори толкова на север.

— Не сме чак толкова на север — уточни Матю с усмивка. — Някога Париж е бил просто незначителен граничен град. Тогава повечето хора са говорили окситански. Възвишенията държали северняците и езика им на разстояние. Дори и днес хората са подозрителни към чужденците.

— И какво означават думите? — попитах.

— „Ти си дървото и клонът — преведе той, впил поглед в пейзажа, който се откриваше през близкия прозорец, — на които зрее плодът на удоволствието.“ — Поклати тъжно глава. — Март ще си тананика цял следобед тази песен и ще подлуди Изабо.

Огънят се разгаряше все повече и пръскаше топлина, от която започна да ми се приспива. Когато приключих с яйцата, вече ми бе трудно да си държа очите отворени.

По средата на прозявка, от която щеше да ми се откачи ченето, Матю ме вдигна от стола. Прегърна ме и ме пое на ръце, а аз започнах да протестирам.

— Престани — скастри ме той. — Едвам седиш изправена, не вярвам да можеш да вървиш.

Положи ме внимателно в края на леглото и отметна покривката. Снежнобелите колосани чаршафи изглеждаха примамливо. Отпуснах глава на планината от пухени възглавници, наредени до сложните дърворезби на таблата от орехово дърво.

— Поспи. — Матю дръпна балдахина с две ръце.

— Не съм сигурна, че ще мога — промърморих, потискайки друга прозявка. — Не си падам много по следобедния сън.

— На мен ми изглежда като да е точно обратното — изтъкна той безстрастно. — Сега вече си във Франция. От теб не се очаква да полагаш усилия. Ще съм долу. Повикай ме, ако имаш нужда от нещо.

Едното стълбище водеше от преддверието към кабинета му, а другото — към спалнята в другия край. Никой не можеше да стигне до тази стая, без да мине през Матю. Помещенията бяха така подредени, че да го пазят от собственото му семейство.

На устните ми напря въпрос, но той пусна балдахина и ми затвори устата. Балдахинът не пропускаше светлина и ме пазеше от въздушните течения. Отпуснах се на твърдия дюшек и завивките ме затоплиха. Бързо се унесох.

Събудих се от шумоленето на страници и рязко се изправих до седнало положение, като се опитвах да се сетя каква е тази кутия от плат, в която се намирам, и кой ме е затворил в нея. След това си спомних къде съм.

Франция. Матю. Неговият дом.

— Матю? — повиках го тихо.

Той разтвори балдахина и ме погледна усмихнат. Зад него видях десетки запалени свещи. Някои бяха поставени в бокали, а други в красиво украсени свещници на пода и на масата.

— За човек, който не си пада по следобедната дрямка, доста добре си поспа — каза той доволно. За него идването ни във Франция вече започваше да се очертава като успешно.

— Колко е часът?

— Ще ти купя часовник, ако не спреш да ме питаш. — Погледна старото си „Картие“. — Почти два следобед. Март ще се появи всеки миг с чая. Искаш ли да си вземеш душ и да се преоблечеш?

Мисълта за горещ душ ме накара бързо да отметна завивките.

— Да, моля!

Матю ме хвана за ръцете и ми помогна да стъпя на пода, който се оказа много по-далеч, отколкото си мислех. Беше също така студен, каменните плочи ужилиха стъпалата ми.

— Чантата ти е в банята, а компютърът ти е долу в кабинета ми. Има чисти кърпи. Оправяй се спокойно. — Проследи ме с поглед, докато отивах към банята.

— Ама че място! — възкликнах. Между два от прозорците бе поставена огромна бяла вана. Платненият ми сак от „Йейл“ лежеше върху дървена пейка. От стената в далечния ъгъл стърчеше душ.

Пуснах водата и предположих, че ще трябва да почакам да потече гореща. Но като по чудо веднага ме обви пара и ароматът на мед и нектарини от сапуна отми напрежението от последните двайсет и четири часа.

След като мускулите ми се отпуснаха, се пъхнах в джинси и поло, навлякох на краката си и чифт чорапи. Нямаше контакт за сешоара, затова си избърсах косата с кърпа и я сресах, преди да се опитам да я вържа на опашка.

— Март донесе чай — съобщи той, когато влязох в спалнята. Видях на масата чайник и чаша. — Искаш ли да ти налея?

Въздъхнах от удоволствие, когато приятно топлата течност се стече в гърлото ми.

— Кога мога да видя ръкописа „Aurora“?

— Когато се уверя, че няма да се загубиш по пътя за библиотеката. Готова ли си за обиколка из замъка?

— Да, моля. — Надянах си обувки и изтичах до банята, за да си взема пуловер. Докато се щурах насам-натам, Матю ме чакаше търпеливо на стълбището.

— Да вземем ли чайника с нас долу? — попитах, спирайки внезапно на място.

— Не, Март ще се ядоса, ако оставя гостенката да пипне и един съд. Изчакай двайсет и четири часа и тогава й предложи да й помогнеш.

Матю можеше да слиза по стълбите и с вързани очи. Аз пък пристъпях внимателно, като се държах за каменните стени.

Когато стигнахме в кабинета му, той посочи към компютъра ми, включен да се зарежда на масата до прозореца. След това слязохме в салона. Там заварихме Март. В камината гореше огън и от него миришеше на пушек. Сграбчих ръката на Матю.

— Библиотеката — настоях. — Обиколката трябва да започне оттам.

Помещението бе запълвано през годините със сбирщина от всякакви предмети и най-разнообразни мебели. Старинен италиански дървен сгъваем стол стоеше до френско писалище, край огромната дъбова маса от осемнайсети век имаше шкафове, които сякаш бяха извадени от викториански музей. Въпреки тези дизайнерски разминавания, атмосферата в стаята се обединяваше от километричните полици, върху които бяха подредени книги с кожени подвързии, и от огромния килим от Обюсон в меки златисти, сини и кафяви краски.

Като в повечето стари библиотеки и тук книгите бяха подредени по размер. Дебели ръкописи с кожени подвързии и красив обков бяха поставени с гръбчетата навътре, а заглавията бяха изписани на противоположната страна върху събраните страници. Имаше и от първите печатни книги, включително и в джобни формати, които разказваха историята на книгопечатането от средата на петнайсети век до наши дни. Множество редки първи издания, сред които разказите за Шерлок Холмс на Артър Конан Дойл и „Мечът в камъка“ на Т. Х. Уайт. В една от библиотеките бяха събрани само книги голям формат — ботанически книги, атласи, медицински книги. При такова изобилие тук долу, какви ли богатства се криеха в кабинета на Матю?

Остави ме да се разходя из помещението, да чета заглавията и да възклицавам. Върнах се при него, останала без думи, само клатех невярващо глава.

— Така става, като купуваш книги векове наред — сви рамене Матю, с което ми напомни за Изабо. — Започват да се трупат. От много неща сме се отървали през годините. Наложи се. Иначе тази стая трябваше да е с размерите на Националната библиотека.

— Къде е?

— Виждам, че вече нямаш търпение. — Отиде до една полица и погледът му обходи томовете по нея. Извади малка книжка с черни корици и ми я подаде.

Огледах се за поставка, на която да я сложа, а той се засмя.

— Просто я отвори, Даяна. Няма да се разпадне.

Чувствах се неестествено с ръкописа в ръце, защото бях обучена да се отнасям към подобни книги като към редки ценни предмети, а не като към четиво. Постарах се да не я отварям прекалено много, за да не повредя подвързията, и надникнах вътре. Към мен се втурна експлозия от ярки цветове, златно и сребърно.

— О! — възкликнах. Другите копия на „Aurora“, които бях виждала, не бяха и наполовина толкова изящни. — Красиво е. Знаеш ли кой е правил илюстрациите?

— Жена на име Бурго Льо Ноар. Беше доста популярна в Париж в средата на четиринайсети век. — Матю взе книгата от ръцете ми и я отвори широко. — Ето. Сега вече можеш да я видиш както трябва.

На първата илюстрация имаше кралица, застанала на малък хълм и приютила седем малки същества под наметалото си. Изображението бе обградено от деликатни виещи се лози. Тук-там имаше по някоя цветна пъпка, а по клоните бяха накацали птици. Бродираната със златно рокля на кралицата изпъкваше на червения фон и блестеше под следобедната светлина. В дъното на страницата се виждаше мъж в черна роба, седнал върху щит с герб в черно и сребърно. Вниманието на мъжа бе насочено към кралицата, изражението му бе трескаво, а ръцете — молитвено вдигнати.

— Никой няма да повярва. Неизвестно копие на „Aurora Consurgens“ с илюстрации, дело на жена? — Поклатих глава очарована. — Как бих могла да я цитирам?

— Ще дам под наем ръкописа на библиотеката за редки книги и ръкописи „Биенике“ на „Йейл“ за година, ако това ще помогне. Анонимно, разбира се. Колкото до Бурго, специалистите ще твърдят, че са дело на баща й. Но те са нейни. Вероятно още пазя разписката някъде тук — каза разсеяно Матю и се огледа. — Ще питам Изабо къде са нещата на Годфроа.

— Годфроа? — На непознатия герб имаше хералдическа лилия, обградена от змия, захапала опашката си.

— Брат ми. — Разсеяността изчезна от гласа му и лицето му потъмня. — Умря през 1668, докато се биеше в една от безумните войни на Луи XIV. — Затвори внимателно ръкописа и го остави на близката маса. — Ще го кача по-късно в кабинета си, за да можеш да го разгледаш на спокойствие. Изабо сутрин си чете вестниците тук, но през останалото време няма никой. Добре дошла си да разглеждаш книгите, когато си поискаш.

След тази покана ме отведе в салона, а след това в голямата зала. Застанахме до масата с китайската купа и той ми показа особеностите на помещението, включително старата менестрелска галерия, отвора с капак на тавана, през който някога е излизал димът, преди да бъдат построени камините и комините, и входа към квадратната наблюдателна кула с изглед към главния подход към замъка. Изкачването й можеше да почака до следващия ден.

После ме поведе надолу към подземния етаж и неговия лабиринт от складове, винарни, кухни, помещения за прислугата, килери. Март излезе от една от кухните, изцапана до лактите с брашно, и ми предложи прясна кифличка, току-що извадена от фурната. Загризах я, докато Матю ме развеждаше по коридорите и ми разказваше за някогашното предназначение на всяка стая — къде е било складирано житото, къде е било окачвано еленското месо, къде е правено сиренето.

— Вампирите не ядат — възразих аз объркана.

— Така е, но гостите ни ядат. Март обожава да готви.

Обещах да я затрупам с работа. Кифличката беше вкусна, а яйцата на закуска — перфектни.

Следващата ни спирка беше градината. Макар да се бяхме спуснали под приземния етаж, за да влезем в кухнята, излязохме от замъка, без да се изкачваме. Градината беше като излязла от шестнайсети век, с ясно очертани лехи, засадени с подправки и есенни зеленчуци. По краищата й имаше розови храсти, някои от които още цъфтяха.

Но ароматът, който ме заинтригува, не бе на цветя. Насочих се право към ниска сграда.

— Внимавай, Даяна — извика Матю и затича след мен по чакълената пътека. — Балтазар хапе.

— Кой е Балтазар?

Той застана пред входа на конюшните с разтревожено изражение.

— Жребецът, който се отърква в гърба ти — поясни притеснено Матю. Стоях с гръб към голям кон с тежки копита, а в краката ми се увъртаха мастиф и вълкодав и ме душеха с любопитство.

— О, той няма да ме ухапе. — Огромният першерон завъртя глава и отърка ушите си в ханша ми. — А кои са тези господа? — попитах и погладих козината на врата на вълкодава, докато мастифът се опитваше да ми налапа ръката.

— Вълкодавът е Фалън, а мастифът е Хектор. — Матю щракна с пръсти и двете кучета изтичаха при него, седнаха послушно и го загледаха за нови команди. — Моля те, отдалечи се от коня ми.

— Защо? Нищо няма да ми направи. — Балтазар зари с копито в знак на съгласие, дръпна уши назад и погледна надменно Матю.

— „Пеперудата лети към светлината, която я привлича, само защото не знае, че огънят може да я погълне“ — промърмори под носа си Матю. — Балтазар се държи добре, докато се отегчи. Искам да се отдалечиш, преди да е изритал вратата на яслата си.

— Изнервяме господаря ти и той започва да рецитира непозната поезия, писана от луди италиански монаси. Ще се върна утре с нещо сладко. — Обърнах се и целунах Балтазар по носа. Той затропа с копита от нетърпение.

Матю се опита да прикрие изненадата си.

— Ти позна стиховете?

— Джордано Бруно. „Жадният елен тича към потока, защото не подозира за лъка, който го дебне — продължих аз. — Еднорогът бяга към бърлогата си, защото не вижда заложената примка.“

— Знаеш произведенията на Ноланеца? — Матю използва прозвището, с което мистикът от шестнайсети век сам се е наричал.

Очите ми се разшириха. Мили боже, дали е познавал Бруно, както е познавал и Макиавели? Явно го привличаше всяка странна птица, бродила някога по този свят.

— Той е един от първите поддръжници на Коперник, а моята специалност е история на науката. Как се запозна с произведенията на Бруно?

— Обичам да чета — отвърна той уклончиво.

— Познавал си го! — Тонът ми бе обвинителен. — Демон ли беше?

— И то такъв, който често прекрачваше границата между гениалността и лудостта.

— Трябваше да се досетя. Вярвал е, че има извънземен живот, и проклинал инквизицията по пътя към кладата — казах аз и поклатих глава.

— Въпреки това е проумял силата на желанието.

Погледнах пронизително вампира.

— „Желанието ме кара да вървя напред, а страхът ме възпира.“ Спомена ли Бруно в есето си за стипендията на „Ол Соулс“?

— Съвсем бегло. — Матю сви строго устни. — Би ли се отдалечила от конюшнята, ако обичаш? Друг път ще си говорим за философия.

В главата ми изплуваха и други цитати. Имаше и още нещо в произведенията на Бруно, което бе накарало Матю да се сети за тях. Той пишеше за богинята Диана.

Отстъпих далеч от конюшните.

— Балтазар не е пони — предупреди ме Матю и ме дръпна за лакътя.

— Виждам. Но аз се спогаждам с конете. — Алхимичният ръкопис и италианският философ се изпариха от ума ми при мисълта за това предизвикателство.

— Да не би и да яздиш? — попита недоверчиво Матю.

— Израснала съм в провинцията и яздя от дете. Обездка, скокове, всичко. — Язденето на кон приличаше повече на летене дори от гребането.

— Имаме и други коне. Балтазар няма да мърда от яслата си — беше категоричен той.

Ездата бе непредвиден бонус към пътуването до Франция, който направи хладината на Изабо почти поносима. Матю ме поведе към другия край на конюшните, където ни чакаха шест прекрасни животни. Две от тях бяха големи и черни — макар и не с размерите на Балтазар. Имаше кафеникава кобила със заоблени форми, дорест кастрат и два сиви анадалуски коня с големи копита и извити шии. Единият се приближи до вратата, за да види какво се случва на територията му.

— Това е Нар Ракаса — каза Матю и нежно погали коня по муцуната. — Името означава „танцуващ с огън“. Обикновено я наричаме Ракаса. Движи се грациозно, но е своеволна. Двете сигурно ще се разберете прекрасно.

Отказах да захапя стръвта, въпреки че бе чаровно размахана под носа ми. Оставих Ракаса да подуши лицето и косата ми.

— А как е името на сестра й?

— Фидат, значи сребро. — Фидат пристъпи напред, когато Матю произнесе името й, и тъмните й очи го погледнаха с обич. — Фидат е кобилата на Изабо. — Сетне посочи към двата черни жребеца. — А тези са моите. Дар и Саяд.

— Какво означават техните имена? — попитах и се приближих към яслите им.

— Дар на арабски значи време, а Саяд — ловец — обясни ми Матю и застана до мен. — Саяд обича да препуска през полята, да гони дивеч и да прескача плетове. Дар е търпелив и стабилен.

Продължихме обиколката. Матю ми сочеше очертанията на планинските хребети и ориентирите към града. Показа ми къде замъкът е бил реконструиран, строителите бяха използвали различен вид камък, защото оригиналният вече не се намирал. Когато приключихме, вече нямаше как да се изгубя, най-вече заради централната кула, която бе трудно да пропуснеш.

— Защо съм толкова уморена — прозях се аз, когато се върнахме в замъка.

— Ти си безнадежден случай — подхвърли раздразнено Матю. — Наистина ли искаш да ти припомня събитията от последните трийсет и шест часа?

По негово настояване се съгласих на още една дрямка. Оставих го в кабинета му, качих се по стълбите и се хвърлих на леглото, прекалено уморена дори да духна свещите.

Секунди по-късно вече сънувах как яздя през тъмна гора. Носех свободна зелена туника, прихваната с колан за талията ми. На краката ми имаше сандали, чиито кожени каишки се кръстосваха по глезените и прасците ми. По меката горска настилка зад мен се чуваше тътен от копита и стъпки на бягащи кучета. На рамото ми имаше колчан стрели, а в единия си юмрук стисках лък. Въпреки зловещите звуци на преследвачите ми, не изпитвах никакъв страх.

Усмихнах се насън, защото бях убедена, че мога да надбягам тези, които се опитваха да ме хванат.

— Полети — заповядах и конят ми се подчини.