Демонично стъкло

Шеста глава

В следващия момент някой ме разтърсваше и крещеше в ухото ми. Изправих се напълно дезориентирана, а сърцето ми бе заседнало в гърлото.

— Софи?

Джена седеше на леглото до мен с ококорени очи.

— Какво се е случило? — попитах с дрезгав глас. Стаята беше много по-мрачна, отколкото когато заспивах, и в първия миг си помислих, че съм в „Хеката“.

— Сигурно си имала кошмари, защото викаше. Всъщност направо крещеше.

Е, това вече бе странно. И неловко. Никога не съм имала кошмари, дори и след всичко, което се случи миналия срок. Опитах се да си спомня какво съм сънувала, но главата ми сякаш бе натъпкана с памук. Помнех единствено, че бягах, че се страхувах от… нещо. Странно, гърлото също ме болеше, все едно съм крещяла. Освен това имах същото предчувствие за съдбовност, както на ферибота, когато напускахме остров Грималкин, а и някакво странно усещане в ноздрите си.

Пушек.

Поех си дълбоко дъх, но дори свежият аромат на чаршафите ми не успя да отстрани натрапчивата миризма на дим.

Опитах се да се усмихна.

— Добре съм. Само някакъв глупав сън.

Джена не изглеждаше особено убедена.

— За какво се отнасяше?

— Не си спомням. Тичах. Имаше пожар или нещо подобно.

Тя отметна розовия си кичур.

— Не звучи чак толкова зле.

— Не беше. Но чувството… — Изведнъж потрепнах, като си спомних онова особено чувство за загуба. — Сякаш бях уплашена, но преди всичко — тъжна. Много повече от тъжна. Съсипана. — Въздъхнах и се облегнах. — Изпитах нещо подобно, когато си тръгвахме от „Хеката“. Някакво суперсилно предчувствие, че никога няма да се върнем там. Поне не и тримата заедно.

Това, което най-много харесвам у Джена, е, че тя не се шокира лесно. Може би това е една от характеристиките на вампирите, а може и да си е била такава още преди да се промени.

Както и да е, тя не се впечатли особено от вероятността да съм се смахнала внезапно. Просто хапеше кутрето си със замислено изражение известно време, а после попита:

— Демоните имат ли способност да виждат бъдещето?

— Откъде мога да знам? Единственият демон, когото съм срещала, е Алис. И единственото, което правеше за разлика от обикновените вещици, беше да пие кръв. А това не е кой знае колко впечатляващо. Нищо лично.

— Спокойно. Е, значи може да питаш баща си. Нали това е смисълът на тази ваканция? Да разбереш какво е да си демон.

Изсумтях раздразнено и Джена бързо смени темата:

— Така, значи си сънувала някакъв пожар и си имала предчувствието, че ще умрем, докато сме в Англия.

— Благодаря ти, Джена, сега се чувствам толкова по-добре.

Тя не ми обърна внимание.

— Може би това не значи нищо. Понякога сънищата са си просто сънища.

— Да — съгласих се аз. — Може би си права.

— А ако това е единственото странно нещо, което се е случило напоследък, тогава защо не… — Тя забеляза изражението ми. — Това не е единственото странно нещо, което се е случило напоследък, нали?

В този момент просто ми се искаше да се плъзна обратно под завивката и да се скрия. Но все пак разказах на Джена за Елодия.

Изглежда, това беше единственото, което бе в състояние да я изненада.

— Тя е гледала в теб? Все едно… все едно те вижда? — Кимнах и Джена веднага взе думата отново: — Какво каза г-жа Касноф?

Аз се размърдах нервно.

— Ами… аз всъщност още не съм й казала.

— Какво? Софи, трябва да й кажеш. Сигурно значи нещо, а предвид това, което стана с Алис… Виж, разбирам, че животът сред хората те е направил крайно недоверчива, но не трябва да имаш повече тайни от г-жа Касноф. Или от мен.

Отново ме обзе познатото чувство на вина. С Джена никога не бяхме говорили за това, но и двете знаехме, че ако бях казала на някого за Алис, Джена никога нямаше да бъде обвинена за атаките срещу Ана и Частън. И, разбира се, Елодия можеше да е още жива.

— Ще й пиша утре. О, чакай малко. Мога да й се обадя, Лара ми даде мобилен телефон.

Джена се въодушеви:

— Наистина ли? Какъв е? Можем да си сваляме музика и… — Тя млъкна и поклати глава. — Не, не се опитвай да ме разсейваш с лъскави технологични дрънкулки, Софи Мерсер. Обещай, че ще й кажеш.

Вдигнах ръката си, както предполагах, че изглежда клетвата на скаутите. Или пък беше нещо от „Стар Трек“.

— Заклевам се тържествено да кажа на г-жа Касноф, че духът на Елодия ме гледаше. Ако не го направя, се заклевам да купя на Джена пони. Пони вампир.

Тя се постара да не избухне в смях, но истината е, че никой не може да устои на пони вампир.

Почувствах се около милион пъти по-добре и двете се засмяхме. Имаше хора, на които можех да се доверя. Хора, които заслужаваха да знаят какво се случва с мен.

Стана ми по-леко на душата и реших, че свърталище на демони или не, абатство Торн не е по-лошо място от което и да било друго, за да обърна страницата, да сменя плочата или каквито и други изрази да съществуват за започване отначало.

Приключих с тайните.

— Гадно е, че си имала такъв кошмар, но се радвам, че си будна. И без това исках да поговорим.

— За?

— Ами… знам ли. Може би за това как баща ти ни доведе в главната квартира на Съвета. — Изражението й някак омекна. — Струва ми се, че нещо в това те изплаши.

— Толкова ли беше очевидно?

— Не, но понеже съм вампир, имам способността да улавям дори и най-фините промени на емоционалната енергия.

Загледах я невярващо, а тя завъртя очи.

— Добре, ти пребледня и изглеждаше, сякаш ще се строполиш. За миг се уплаших да не вземеш да припаднеш. — Изведнъж лицето й се озари. — О, боже! Трябваше да припаднеш и Кал можеше да те хване и да те занесе на ръце по стълбите.

На последната част тя жестикулираше артистично.

— Много повече ми харесва, когато си сърдита и намръщена, Джена.

Тя продължи да се хили самодоволно и да се кълчи около леглото като четиригодишно момиченце, докато не се разсмях.

— Добре, де, признавам, че сцената, в която Кал ме носи на ръце по стълбите, изглежда… приятно.

— Нали? — въздъхна Джена щастливо. — А аз дори не харесвам момчета.

Изсумтях и се наведох да потърся гуменките си под леглото. Знаех, че може би трябваше да й кажа за годежа, но като че ли не бях готова да говоря за това, докато сама не си изясня как точно се чувствам.

— Не е само заради Съвета — казах. — Видя ли онези двамата?

— Да, тъмнокосото момиче и момчето, което приличаше на Арчър.

Изправих се рязко и си ударих главата в рамката на леглото.

— Какво? — попитах, докато масажирах удареното място.

— Ами онова момче. Много прилича на Арчър. Всъщност си помислих, че може би заради това пребледня.

Изправих се и се опитах да си спомня как изглеждаше момчето, без елемента на паника „О, боже, още един демон!“ да замъглява видимостта.

— Да — изрекох най-после. — Може да се каже, че изглежда като него. Висок, с тъмна коса, самодоволен.

Стомахът ми се сви нервно и ми се прииска Джена да не беше споменавала Арчър.

— Както и да е — казах, докато си обувах обувките. — Не това ми направи впечатление. Той е демон. Всъщност и двамата са.

Джена ме гледаше със зяпнала уста.

— Няма начин! Мислех, че ти и баща ти сте единствените в целия свят.

— И аз. Затова пребледнях.

— И какво според теб правят тук?

— Нямам представа.

Замълчахме замислено, а накрая Джена се обади:

— Е, сигурно са някакви некадърни демони. Сигурна съм, че ти и баща ти сте по-кадърни в демонските умения.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Джена, как е възможно да си толкова готина?

— Това е още едно от специалните ми вампирски умения — засмя се тя.

После седна до мен на леглото.

— А сега да тръгваме. Докато ти вземаше епичната си дрямка, аз се поразходих наоколо, но ме достраша да ходя кой знае колко далече сама.

— Достраша те? Нали разбираш, че можеш да си похапнеш от всяко нещо, което се разхожда наоколо?

Джена сви рамене.

— Да, но това не може да ме спаси от загубване. Не искам да се разхождам из тази призрачна къща за вечни времена.

— Абатство Торн не е призрачна къща — възразих. „Хеката“ е. Това място е просто… особено.

— Огромно е — промълви тя с ококорени очи. — Не помниш ли какво каза Лара? Трийсет и една кухни. Само кухни, разбираш ли, Соф?

Усетих колко съм гладна.

— Чудя се в коя ли от тях се приготвя вечерята в момента.

Станахме и тръгнахме по коридора. Имаше няколко светнати лампи, но все пак бе мрачно.

— Не мога да си представя, че в тази огромна къща е живяло само едно семейство — казах.

— Това дори не е била единствената резиденция на фамилията Торн — отвърна Джена, сякаш цитираше някоя книга. — Имали са имение в Лондон, замък в Северна Шотландия и ловна къща в Йоркшир. За съжаление след Втората световна война са загубили почти цялото си имущество и през 1951 година са били принудени да продадат всичко. Останало им е само абатството. То и до днес принадлежи на фамилията Торн.

— Боже! Откъде знаеш всичко това?

Джена ме погледна леко наперено.

— Казах ти. Ти спа поне три часа и на мен ми доскуча. На долния етаж има умопомрачителна библиотека и в нея е пълно с книги за историята на имението. Тук са ставали някои невероятни неща. Например онези големи статуи във фоайето са поръчани от Филип Торн през 1783 година, след като жена му се е самоубила, като се е хвърлила от стълбището.

— Страхотия.

Имаше нещо, което не ми излизаше от ума. Името Торн ми бе адски познато. Знаех, че съм го чувала някъде и преди, но къде? И защо ми се струваше, че беше нещо важно?

Докато вървяхме, Джена продължи да ми разказва за историята на имението.

— О, прочетох и нещо хубаво. В края на трийсетте години в абатство Торн се е помещавало девическо училище.

Една камбанка започна да бие в главата ми.

— Наистина ли?

— Да. По време на бомбардировките се е наложило момичетата да бъдат евакуирани от Лондон. Семейство Торн решили, че момичетата ще им създадат най-малко проблеми, и приели девическото училище в дома си.

И изведнъж ми просветна. Досетих се къде съм чувала това име.