Демонично стъкло

Седемнайсета глава

Мислех си, че вече съм започнала да се ориентирам в Тори, но като тръгнах след баща ми по коридора, а после завихме наляво и накрая се качихме по едни стълби, напълно загубих ориентация.

Той най-после спря в един участък, който изглеждаше, сякаш никой не е влизал там от времето на Алис. Мебелите бяха покрити с калъфи, а по портретите на стените се беше натрупал дебел слой прах. Пред нас имаше масивна дъбова врата и щом баща ми натисна дръжката, очаквах едва ли не оттам да изскочи нечия полудяла, отдавна заключена жена.

Но като надникнах, единственият човек, когото видях, бях самата аз. Много пъти аз.

Почти всеки сантиметър от стените беше покрит с огледала. Големи и орнаментирани и изглеждаха като че тежат три пъти повече от мен. Имаше и малки кръгли огледалца, които отразяваха само части от мен. Стари огледала, толкова захабени и изтъркани, че едва се виждаше какво се отразява в тях.

Баща ми отиде да дръпне сивите кадифени завеси, но когато ги докосна, те се откачиха и се строполиха на земята.

— Е, нищо — каза той, оглеждайки купчината. — Това е моята къща все пак. — После вдигна вежди към мен. — Сигурно се чудиш защо те доведох тук?

Пристъпих към центъра на стаята, а сандалите ми пляскаха по мраморния под.

— Предполагам, че тук започва частта с наказанието — отвърнах аз. — Чудя се дали ще трябва да измия всички тези огледала, или да се взирам в отражението си, докато започна да изпитвам вина.

За моя изненада баща ми се усмихна.

— Не, нищо толкова абстрактно. Искам да счупиш едно от огледалата.

— Моля?

Баща ми се облегна на прозореца и повтори:

— Счупи едно огледало, Софи.

— С глава ли? Защото това ми звучи като телесно наказание и майка ми няма да е никак съгласна.

— С магия.

О! Загледах се в множеството огледала и промърморих:

— Мисля, че предпочитам да използвам главата си.

Баща ми не отвърна нищо, така че го погледнах решително:

— Добре, кое да бъде?

Той вдигна рамене:

— Няма значение, избери си едно.

Загледах се в огледалата по стените. По-големите ще са по-лесна мишена, но като се разтрошат, навсякъде ще хвръкнат парченца. По-добре да си избера някое по-трудно за уцелване, но с по-малко щети и болка.

Избрах си едно малко огледало отляво на баща ми. Беше с размерите на длан. Концентрирах всичките си сили и си помислих: „Счупи се!“

Последва оглушителен звук от това, че всички огледала в стаята се пръснаха и блестящи частици се разлетяха наоколо. Изкрещях и вдигнах ръце, но стъклата не ме докоснаха.

Замръзнаха на сантиметри от лицето ми, постояха така за миг, достатъчно дълъг, че да видя хиляди отражения на изпълнените си с ужас очи, а после започнаха бавно да се прибират обратно в празните си рамки. Чу се пукащ звук и огледалата отново си бяха цели.

Обърнах се. Баща ми все още седеше на прозореца, но стискаше ръце, а по лицето му се стичаше пот. Изведнъж отпусна ръце, облегна се назад и въздъхна тежко.

— Съжалявам! — извиках аз. — Казах ти, много съм зле с тези неща. Всеки път, когато се опитвам да направя някаква магия, тя става някак огромна, страшна и избухваща…

Той потърка замислено чело.

— Не, Софи, всичко е наред. Точно това се надявах да се случи.

— Надявал си се да предизвикам масово огледалотресение?

Той се усмихна, но изглеждаше някак напрегнат.

— Не, надявах се да видя точно колко мощна е силата ти. — Очите му грееха и в тях имаше нещо като гордост. — Ти надхвърли очакванията ми.

— О! Е, радвам се, че способността ми да взривявам разни неща те впечатлява, татко.

— Сарказмът ти е…

— Знам, знам. Непривлекателно качество за една млада дама.

Но баща ми се ухили и ми се стори, че изглежда по-млад и някак по-малко като човек, който си глади вратовръзките.

— Всъщност смятах да кажа, че е нещо, което си наследила от мен. Грейс не харесваше саркастичните ми коментари.

— О, наясно съм — отвърнах аз, без да се замисля. — Половината седми клас прекарах наказана вкъщи заради това.

Той изсумтя.

— Мен веднъж ме изхвърли от колата на средата на пътя в Шотландия, защото пуснах много невинна шега относно уменията й да чете пътна карта.

— Сериозно?

— Мхм. Трябваше да вървя пеша цели пет километра, преди да спре и да ме качи обратно.

— М-да, майка ми е страшна.

Засмяхме се.

После баща ми се закашля и отмести поглед встрани.

— Както и да е, силите ти определено са впечатляващи, но ти липсва контрол.

— Да, и на мен така ми се стори.

Той се отмести от прозореца.

— Алис те е учила на заклинания.

Не беше въпрос.

— И там се справях много зле — отвърнах, без да го поглеждам. — Елодия напредваше много по-бързо.

Баща ми ме изгледа изпитателно.

— Кал каза, че си използвала заклинание за преместване, за да убиеш Алис.

— Кал има голяма уста — промърморих аз.

— Направила ли си го?

— Да. Но преместването ми беше за буквално два метра. Не беше особено впечатляващо. Както казах, Елодия го правеше с лекота и много по-бързо от мен.

— Но Елодия е вещица — каза той. — Да управлява силите си за нея е било много по-лесно, отколкото за теб.

— Какво имаш предвид?

— Да сравняваш силите си с тези на Елодия е все едно да сравняваш гейзер с воден пистолет. Твоята магия е много по-мощна, но и… да кажем, трудна за управление. Като се има предвид на какъв емоционален стрес си била подложена в „Хеката“, няма никакво съмнение, че магиите ти са ставали все… как го нарече? Избухващи.

Поклатих глава.

— Магиите ми бяха много зле още преди да попадна в „Хеката“. Не помниш ли учителя, който си загуби паметта? Или цялата драма на бала?

— Същата работа. Магическа мощ, която нямаш идея как да контролираш. И колкото по-потисната те кара да се чувстваш, толкова по-трудно става за теб да добиеш контрол над силите си.

Той се доближи и хвана ръката ми. Точно както с Ник и Дейзи, можех да усетя как силата тече във вените му.

— Прекарах години, в които се чувствах по същия начин, Софи.

— Наистина ли? — едва прошепнах аз.

Той кимна:

— Не бях много по-голям от теб, когато майка ми… — Той не довърши и пръстите му импулсивно стиснаха моите по-силно.

— След смъртта на баща ми — продължи — бих изтръгнал магията от себе си с голи ръце, стига да можех. Също като теб, отказвах да използвам магия, защото тя ме ужасяваше.

— Не се бях замисляла какво е било за теб.

Опитах се да си представя как аз бих се почувствала, ако вместо Алис да убие Елодия, баща ми беше убил мама. Но веднага пропъдих тази мисъл, защото не можех да я понеса.

— И какво промени мнението ти?

Той въздъхна:

— Това е дълга история. Работата е там, че аз може би се научих да контролирам силите си до много прецизна степен. Например — Той вдигна ръката си и я насочи към най-малкото огледало в стаята, което досега дори не бях забелязала. — Счупи се — каза тихо.

Машинално се свих, но се чу само леко пукане и по повърхността на огледалото премина цепнатина.

— Добре — казах бавно. — Това определено не беше експлозия. Е, как го постигна?

Той отпусна ръце и се обърна отново към мен:

— С комбинация от няколко неща. Концентрация, дълбоко дишане…

— Йога за демони? — предположих аз, а той се засмя.

— Нещо такова. Най-лесният начин да ти го обясня, е като ти кажа, че ти и аз, Дейзи и Ник, Алис и майка ми, всички ние имаме божествена сила, само че телата, душите и умовете ни са човешки. Двете части на същността ни трябва да заработят в синхрон, иначе магията ни идва в повече.

— И полудяваш. Като Алис.

— Да, повече или по-малко — кимна той. — А сега опитай да счупиш огледалото пак, но се концентрирай повече над човешката страна в себе си.

— Хм… как точно да го направя?

Баща ми свали очилата си и започна да ги почиства с кърпичка.

— Има няколко начина. Можеш да се замислиш за някой твой спомен отпреди да получиш магическите си сили. Или за някой момент, в който си изпитвала силни човешки емоции — ревност, страх, любов…

— Ти за какво си мислиш?

Той сложи бавно очилата си.

— За майка ти.

— О!

Е, ако работи при него, защо да не заработи и при мен. Избрах си друго огледало. Беше средно по размер и по рамката му имаше малки херувимчета. Усетих как силите ми се издигат от земята като река и заливат краката ми, но вместо да ги хвърля стремително, както обикновено правя, аз си поех дълбоко дъх и си представих лицето на мама. Споменът ми беше отпреди една година, точно преди всичко да се обърка. Избирахме рокля за бала ми, мама се смееше, а зелените й очи светеха.

Почти внезапно сърцето ми се успокои и усетих магията да ме изпълва много по-плавно. Когато най-после достигна пръстите на ръцете ми, се концентрирах върху огледалото, представяйки си лицето на мама.

— Счупи се.

Огледалото заедно с тези от двете му страни се счупиха и подът се посипа със ситни стъкълца. Но все пак това бяха само три огледала. А и не беше точно експлозия.

— Невероятно! — извиках аз радостно и за пръв път от месеци насам усетих магическото опиянение.

— Много по-добре — поздрави ме баща ми.

След няколко секунди огледалата се оправиха.

— Разбира се, колкото повече се упражняваш, толкова по-добра ще ставаш. А колкото по-добре контролираш силите си, толкова по-малка е вероятността да нараниш някого.

Изведнъж еуфорията ми отстъпи пред нервен трепет.

— Искаш да кажеш, че ако усвоя това магическо тай-чи, аз няма да стана като… като Алис?

— Казвам, че това силно намалява възможностите. Казах ти, Софи. Имаш много възможности, не е само Очистването.

Понеже не можех да измисля какво да отвърна на това, кимнах и забърсах потни длани в роклята си. Да се упражнявам в дълбоко дишане и да си представям хора, които обичам, ми изглеждаше много по-привлекателна алтернатива, отколкото да съм изографисана с виолетови руни, но някак си не ми се вярваше, че ще е толкова лесно.

— Естествено, изборът си е твой и не е нужно да решаваш нищо сега. Но просто… просто ми кажи, че ще го обмислиш.

— Да — отговорих, но гласът ми прозвуча някак фалцетно. — Да, ще го обмисля.

Очаквах баща ми да отвърне жизнерадостно: „Отлично, с нетърпение ще очаквам решението ти по този важен въпрос“, но вместо това той ме погледна с облекчение и каза:

— Добре.

Помислих си, че сме приключили, и тръгнах към вратата, но баща ми ме спря:

— Това не беше всичко.

Примигах насреща му изненадана.

— Мога да се опитам да счупя още няколко огледала, но вече съм изтощена. От снощи до днес използвах толкова много магия, че…

— Не, не е това. Има още нещо, за което трябва да поговорим.

Нямах нужда от свръхестествени способности, за да осъзная, че се задава нещо неприятно.

— За какво?

Той си пое дълбоко дъх и скръсти ръце:

— Искам да ми разкажеш за Арчър Крос.