Демонично стъкло

Девета глава

Не срещнах баща си на другата сутрин. Събудих се рано и си взех бърз душ. Повярвайте ми, ако сте прекарали цяла учебна година, споделяйки банята с всички момичета на етажа, и вие ще откачите на тема „душ насаме“.

По някое време предната вечер целият ми багаж е бил разопакован и всичките ми дрехи са били грижливо подредени в гардероба. Като си спомних колко добре бяха облечени всички вчера, обмислих варианта да си сложа единствената рокля, която си носех, но в крайна сметка предпочетох дънки и тениска. Все пак си обух сандали, а не гуменки.

На слизане минах през стаята на Джена, но не я открих. Вратата на Кал бе затворена и ми хрумна да почукам, преди да осъзная, че е доста рано и той сигурно спи. За част от секундата в главата ми изникна сцената на сънения, гол до кръста Кал, който отваря вратата, и се изчервих.

Сцената все още не бе напуснала ума ми, когато налетях на Лара Касноф в главното фоайе. Беше облечена в подобен на вчерашния тъмен костюм и носеше папка с документи, мобилен телефон и ароматно кафе, от което устата ми се напълни със слюнка.

— О, Софи, ти вече си будна — каза с ведра усмивка. — Заповядай. — И тя ми подаде кафето. — Тъкмо го носех в стаята ти.

— О, много мило от твоя страна — отвърнах, мислено добавяйки Лара в списъка на страхотните.

В „Хеката“ буквално ни изтръгваха от леглата много рано сутрин с аларма, която беше нещо средно между високоговорител и лай на адско куче. Да ти донесат кафе в леглото е доста по-приятен начин за събуждане.

— Баща ти ми каза да ти предам, че е излязъл по работа, но ще се върне по-късно довечера.

— О… ами, добре. Благодаря ти.

— Много му беше неприятно, че се налага да отсъства още в първия ти ден тук — каза тя и леко се намръщи.

Не можах да сдържа саркастичната си усмивка.

— Е, той е отсъствал в доста мои първи дни, така че съм свикнала.

Очаквах Лара да се хвърли да го защитава, затова преди да е успяла да каже каквото и да било, смених темата:

— Е, в коя от всички девет хиляди кухни мога да намеря нещо за закуска? Пропуснах вечерята снощи.

Лара моментално придоби делово изражение.

— О, разбира се. Закуската е сервирана в източната зала за хранене.

Тя ме насочи, като описанието включваше три пъти да завия надясно, един път да се кача по стълби и да мина през „зимната градина“, каквото и да беше това.

Като видя празното ми изражение, тя махна с ръка и предложи да ме заведе лично.

— Благодаря — отвърнах и се повлякох след нея. — Може би има надежда, че до края на лятото ще съм разучила картата на тази къща.

Лара се засмя.

— Идвам тук от десетилетия, но все още се случва да се загубя понякога.

Минахме по дълъг коридор, целият с картини по стените. Разгледах ги по-внимателно този път.

Имаше портрети на върколаци в костюми от XVIII век, както и една картина, изобразяваща семейство вещици от приблизително XV век. Дрехите им бяха с много дантелени къдрички и всички те се носеха във въздуха под клоните на едно дърво, а около тях проблясваха сребристи, магически искри.

Изведнъж осъзнах думите на Лара.

— Десетилетия? Значи с баща ми се познавате от деца?

Тя кимна.

— Твоята баба е дарила това имение на Съвета, преди… преди да почине. С Анастасия прекарахме тук много летни ваканции заедно с баща ни. — Тя се замисли за миг, а после добави с усмивка:

— Ето нещо общо между нас, Софи. Моят баща също беше председател на Съвета.

— Момент… какво?

— Алексей Касноф, никога ли не си чувала за него? — Поклатих глава, така че Лара продължи: — Нашата фамилия е била начело на Съвета в продължение на двеста години. Баща ми обаче взе решение да преотстъпи позицията си на твоя баща, предвид изключителните му способности.

Това ме накара да се замисля.

— Но нали тази позиция се предава по наследство? Значи, ако баща ти не бе направил това, ти щеше сега да си председател?

Тя сви елегантно рамене, сякаш тази тема изобщо не е кой знае какво.

— Всъщност щеше да е Анастасия. Тя е по-голямата. Но и двете бяхме съгласни с решението на баща ни и тя реши, че ще бъде най-полезна в Хеката. — Тя се усмихна и стисна ръката ми окуражаващо. — Никоя от нас не е имала възражения. Джеймс е много добър председател, а не се и съмнявам, че ти също ще се справяш добре.

Опитах се да й се усмихна в отговор, но излезе повече като гримаса.

— Щом с г-жа Касноф сте сестри и баща ви също е носел фамилията Касноф, тя защо е г-жа? — попитах. — Така звучи, сякаш е омъжена за някой с тази фамилия.

— Анастасия беше омъжена — отвърна Лара, като ми посочи, че трябва да свием по друг коридор. — Но ние винаги си запазваме името Касноф. Дори съпругът й бе сменил своята фамилия с нейната.

Прииска ми се да науча повече подробности, но вече стигнахме до залата за хранене.

Запитах се дали е възможно да има и една стая в цялата къща, която да не ме остави със зяпнала уста. „Източната зала за хранене“ бе поне три пъти по-голяма от столовата в „Хеката“. Както навсякъде другаде, и тук нямаше и сантиметър от стените, който да не е покрит с някаква украса. Дори столовете бяха тапицирани със златист брокат.

Огромната маса, която би могла да приюти цяла армия, заемаше централно място в залата, затова предположих, че обикновено тук се сервира яденето за всички в къщата. Но вътре беше единствено Кал.

Когато влязохме, той вдигна поглед и кимна едва забележимо.

— Добро утро.

Лара направо грейна срещу него.

— Г-н Калахан! Толкова се радвам да ви видя тази сутрин. Харесва ли ви в абатство Торн?

Кал отпи голяма глътка портокалов сок, преди да отвърне:

— Чудесно е.

Не знам дали е възможно Кал да звучи по-неентусиазиран, но Лара изобщо не обърна внимание или пък не й пукаше, защото продължи със същия весел тон:

— Е, сигурна съм, че вие двамата ще се радвате на възможността да прекарате малко време заедно.

И двамата с Кал я стрелнахме с погледи. Искаше ми се да я накарам да замълчи, но по случайност не притежавах подобна способност. Тя ни хвърли още една заговорническа усмивка.

— Нищо не може да ме направи по-щастлива от годеж между двама наистина влюбени.

Цялата неловкост, която бе изчезнала между нас вчера, се стовари в средата на стаята с мощен плясък.

Хвърлих му бърз поглед, но както винаги Кал имаше безизразен вид. Лицето му дори не трепна. Но забелязах, че ръката му стисна чашата малко по-силно.

— Ние с Кал не сме… нямаме… това не е вярно — казах най-после. — Просто сме приятели.

Тя се намръщи сконфузено.

— О, извинявам се. — После се обърна към Кал и вдигна въпросително вежди: — Просто си помислих, че това е причината, поради която отказа позицията, предложена ти от Съвета.

Той поклати глава и май искаше да каже нещо, но аз го изпреварих:

— Каква позиция в Съвета?

— Никаква — отвърна той.

Лара изсумтя тихо, а после ми обясни:

— След като завърши училище, му предложихме позиция в Съвета като главен телохранител. Поправи ме, ако греша, но не прие ли първоначално работата?

За пръв път виждах Кал в състояние, близко до яд. Разбира се, при него това се изразяваше в леко свиване на вежди.

— Приех, но… — започна той.

— Но когато разбра, че Софи идва в училището, реши да останеш там — завърши Лара с триумфална усмивка.

Изглеждаше точно като триумфалната усмивка, която толкова пъти съм виждала върху лицето на г-жа Касноф.

Бях замръзнала на място, а тя се обърна към мен:

— Г-н Калахан се отказа от възможността да пътува по целия свят със Съвета, за да бъде обикновен градинар на остров Грималкин. Заради теб.