Демонично стъкло (Рейчъл Хокинс) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Трийсет и четвърта глава

Може да звучи странно, но първото нещо, което си помислих, докато гледах двуметровата статуя да пада върху мен, беше:

— Е, поне знам, че не може да ме убие.

Само демонично стъкло може да убие демон, но не съм сигурна дали и Кал ще може да ме излекува, предвид колко изпотрошена ще бъда.

Без изобщо да се замислям, затворих очи. Усетих как силите ми се надигат в мен, а после ме обзе странно усещане за студ — не бях го изпитвала от онази нощ в гората с Алис.

Сякаш отдалече чух оглушителния трясък на статуята върху мраморния под. Отворих очи.

Стоях на няколко крачки от нея, на стълбището, точно зад Дейзи. За пръв път от шест месеца бях успяла да се телепортирам.

Дейзи се завъртя към мен объркана, но явно звукът от падналата статуя бе привлякъл нечие внимание, защото чух стъпки.

— Не! — извика някой.

Беше баща ми, застанал на площадката в горната част на стълбището. Дишаше тежко, протегнал ръка към Дейзи.

— Това не си ти — каза й той и забелязах колко големи усилия полага, за да запази самообладание. — Можеш да се справиш. Спомни си какво съм те учил.

Но по лицето й не се появи и най-бледият намек за разбиране. Това бе най-страшното. Дори Алис, колкото и да беше луда, имаше човешкото си самосъзнание. Дейзи беше просто чудовище с изкривено от ярост лице.

С бързина, на която не можехме да реагираме, тя бръкна в колана си и извади нещо. Беше парче демонично стъкло, същото, което ме нарани на рождения ми ден. То зацвърча в ръката й, изгаряйки я, но Дейзи дори не трепна. Продължи да пристъпва към нас и ни гледаше заплашително с виолетово-червеникавите си очи.

Следващите няколко мига са ми като в мъгла. Дейзи се хвърли към мен, демоничното стъкло отхвръкна нагоре, после проблесна светкавица, явно баща ми беше запратил мълния към нея, но тя като че ли не изпитваше никаква болка. Баща ми се озова до мен и се хвърли да попречи на острието да ме достигне. Изкрещях.

Изведнъж отекна вик на някакъв неразбираем език. Думи, които никога преди не бях чувала. Дори не съм сигурна, че изобщо бяха думи. В тях имаше такава сила, че главата ми щеше да се пръсне.

Дейзи спря на място, а очите й се ококориха. Демоничното стъкло падна от ръката й и само след миг вече изглеждаше като предишната Дейзи, която познавах. Очите й се завъртяха и тя се строполи на стълбите и се търкулна надолу. Някъде в къщата стенен часовник отброи единайсет удара и с ужас осъзнах, че са минали по-малко от три минути, откакто излязох от кабинета на баща ми.

Той се затича по стълбите, хвана безжизненото тяло на Дейзи и притисна пръсти към врата й.

Аз гледах Лара, която беше застанала точно до повалената статуя и дишаше тежко.

— Какво, по дяволите, беше това? — я попитах аз, а гласът ми прокънтя твърде силно в тишината.

— Просто заклинание за обездвижване — отвърна тя и тръгна към нас, а токчетата й тракаха по каменния под.

— Лъжеш!

Баща ми извика тези думи с малко повече злоба, отколкото мислех, че е способен да покаже. Лара сигурно също е била шокирана, защото пребледня.

— Моля?

Баща ми се изправи на крака и я изгледа.

— Не съществува обездвижващо заклинание, което да спре демон в такова състояние.

Той изглеждаше толкова страшен, че дори аз настръхнах, но Лара не трепна.

— Очевидно съществува, защото току-що го използвах. — Тя махна с ръка към Дейзи. — Това момиче щеше да те убие, Джеймс.

Слязох по стълбите и застанах до баща си.

— Какво ще стане сега с нея? — попитах го аз.

Баща ми не откъсна поглед от Лара.

— Трябва да бъде съхранявана някъде. В една от килиите на долното ниво, предполагам.

— Съхранявана?

Той най-после ме погледна, очите му бяха тъжни.

— С нея е свършено, Софи. Тази част от нея, която беше Дейзи, вече я няма. Щом веднъж магията вземе връх… няма връщане назад.

Дейзи простена и миглите й трепнаха, сякаш в нея все още имаше парченце от личността й, която чу и разбра казаното.

— Някой ще трябва да каже на Ник — промърморих.

Баща ми въздъхна и намести вратовръзката си.

— Разбира се. Джена.

Вдигнах поглед и с изненада забелязах Джена да стои точно зад Лара. Сигурно беше чула цялата разправия. Лицето й беше пребледняло, а очите — огромни. Тя се втурна към мен и хвана ръката ми.

— Добре ли си? — попита ме тя.

— Да.

Но по бузите ми започнаха да се стичат сълзи. Не знам дали от вина, или при вида на страха в очите й.

— Ако нямаш нищо против, намери Ник и му кажи, че искам да се срещнем в зимната градина — каза баща ми.

Тя погледна малко изненадано, но каза, че ще го направи, и излезе от фоайето.

Баща ми се наведе отново над Дейзи и отметна черната й коса от лицето. Мърмореше нещо, което не разбирах, а тя изглеждаше като дълбоко заспала.

— Ще се погрижа за нея — каза той. — Лара, след като се срещна с Ник, искам да поговорим. Ясен ли съм?

Тя се поклони леко, а устните й бяха присвити от гняв.

— Разбира се.

Щом Лара си тръгна, коленете ми поддадоха и седнах на стълбите. След няколко минути се появиха Родерик и Кристофър. С изненадваща нежност те вдигната Дейзи и я понесоха към една от онези килии във вътрешността на имението. Мисълта, че ще бъде заключена в някаква килия, ме изпълни с тъга.

Подпрях главата си с ръце и се опитах да осмисля случилото се.

— Татко — казах най-после. — Дейзи ме нападна нарочно.

Очаквах да реагира по обичайния си начин и да каже нещо като „Софи, но това е невъзможно“ и все в този абстрактен смисъл. Но този път не го каза. Вместо това седна до мен.

— Разкажи ми.

— Тя извика името ми тъкмо преди да ме нападне. И всичко това с острието… Ти беше много по-голяма заплаха. Аз бях прекалено изтощена от телепортирането, за да й се противопоставям повече. Но тя щеше да те промуши само защото застана пред мен.

Баща ми свали очилата си и разтърка очи.

— Казах ти, че пътуването ми не се увенча с успех. Така е, що се отнася до Бранник, но не важи за всичко. Онзи вещер, когото трябваше да посетя в Линкълншир, Андрю Кроули, ми даде много полезна информация. Помниш ли главата за контролиране на демони в книгата, която ти дадох? Мисля, че беше в пета глава.

— Ами… не.

На лицето му се изписа раздразнение.

— Честно, Софи, не ти дадох книгата случайно.

— Наистина съжалявам, но тя е твърде дебела, скучна и не може ли просто да минем към онази част, в която ми казваш какво пише вътре?

— Има легенди за вещици и вещери, които създават демони още в древни времена и после използват силите им.

— Както сборището на Елодия искаха да направят с Алис?

— Не — поклати глава баща ми. — Това е да призовеш демон и да го задържиш. Различно е. Ако ритуалът им беше успял, щяха да могат да използват Алис за някои свои цели, но нямаше да могат да я контролират. Тя щеше да запази свободната си воля.

Той ме погледна, а после добави много тихо:

— Но според Г-н Кроули, за да имаш пълна власт над един демон, трябва да си неговият създател. Трябва да си този, който е извършил ритуала по обладаването.

— Лара. Тази дума, която тя каза… Така спря Дейзи.

— Да.

Изведнъж всичко започна да се намества, само дето картината изглеждаше все по-зле.

— Значи е тя. Тя е направила Ник и Дейзи демони.

Мислите ми продължаваха да препускат като снежна топка по надолнище.

— Тя знае, че съм била на Грималкин, татко. Не знам как, но знае. Тя е насъскала Дейзи по мен. Спря я само защото щеше да нарани теб.

Милата и любезна Лара, Противоположната г-жа Касноф, както я наричахме с Джена. А тя се опита да ме убие.

— И сега какво? — попитах. — Ще я арестуваш ли?

— Не мога.

Това беше последният отговор, който очаквах, и го погледнах ужасено.

— Татко, тя току-що се опита да ме убие. Да не споменавам, че създава демони и ги използва като оръжие.

— Ти не разбираш — каза той угрижено. — Лара, Анастасия и аз имаме кръвен обет. Ако ги хвърля в тъмница без доказателства, може да изглежда като политическа манипулация.

— Но ти имаш доказателство. Онова място на остров Грималкин. Повярвай ми, татко, всеки би разбрал какво се е случвало там долу.

— Няма да бъде достатъчно. А и Анастасия има пълен контрол върху всичко на острова. Веднага може да измисли някакво правдоподобно обяснение.

Поклатих глава разочаровано:

— Но Дейзи и Ник…

— Дейзи в момента е напълно безчувствена, а Ник няма спомени за живота си отпреди да стане демон. Не могат да ни помогнат с нищо.

Станах рязко на крака и после веднага съжалих. Цялата тази магия и всичкият стрес ме бяха замаяли. Така че се облегнах на парапета.

— Значи няма да предприемеш нищо?

Баща ми също се изправи.

— Софи, казах ти, че да си председател на Съвета е свързано с много жертви. Лара ме е излъгала, унищожила е живота на едно младо момиче за свои собствени цели, а току-що направи опит да убие дъщеря ми. — Магията се излъчваше от него на талази и за миг ми се стори, че е по-добре отново да седна. — Повярвай ми — продължи той. — Искам направо да я унищожа. Но не мога. Не и преди да имам конкретно доказателство.

На мен идеята за унищожение ми прозвуча много добре. Но колкото и да ми беше неприятно, знаех, че е прав.

— Политиката е нещо ужасно — промърморих.

Той взе ръката ми.

— Софи, заклевам се, че ще разнищим тази история напълно. И когато успеем, Лара, Анастасия и всеки друг, който също е взел участие във всичко това, ще бъдат наказани.

— Благодаря, татко.

Исках да почакам Ник, най-малкото за да окажа на баща си някаква морална подкрепа, но той ми каза да се прибирам в стаята си.

— Изглеждаш много преуморена — рече. — Ще повикам Кал…

— Не — отвърнах бързо. — Трябва ми малко време насаме.

— Добре — кимна той. — Иди да си починеш.

Тъкмо се зарадвах и се обърнах нагоре, когато той добави:

— Утре ще се обадя на майка ти.

Нямаше никакъв смисъл да споря с него. Разпознавам решителното изражение, щом го видя. Ще й се обади, а тя ще долети на мига, за да ме отведе… всъщност къде? Не бих казала, че мога да се върна в „Хеката“.

Тези мисли ме уморяваха, така че се качих горе и си взех най-продължителния душ, известен на човечеството. Знаех, че ще е нужно много време, за да отмия страха, тъгата и заплахите, които ми се натрупаха, но душът все пак ми помогна. Щях да се срещна с Арчър съвсем скоро, така че определено исках да се пречистя преди това.

Чувствах се малко по-добре, щом излязох от банята, но това мигновено се промени, щом видях Елодия. Този път изглеждаше малко по-плътна и много по-ядосана. Устните й се движеха бясно и не можех изобщо да разбера какво ми казва.

— Знам — промърморих и се увих с кърпа. — Сигурно трябва да посещавам фитнеса по-често, но да ти кажа, ако ще ме посещаваш, трябва да поставим някакви граници.

Тя вдигна ръце и започна да маха, а лицето й изразяваше смесица от гняв и тревога. Нещо ми подсказа, че каквото и да се опитваше да ми каже, беше някак си по-важно от петте килограма, които имах нужда да сваля.

Някой почука на вратата и аз подскочих. Дори Елодия погледна нататък.

— Стой тук — казах й, а тя просто ме подмина.

Чудесно.

На вратата стоеше г-жа Касноф. Лицето й изразяваше същата тревога като Елодия.

— Да си виждала Ник?

Настръхнах.

— Не, защо?

Тя завъртя един от пръстените си.

— Все още не можем да го намерим. А след случилото се с Дейзи можеш да се досетиш защо е толкова важно.

С периферното си зрение видях как Елодия влезе в банята, ръкомахайки с всички сили.

— Ще се оглеждам за него — казах на г-жа Касноф и затворих вратата внимателно пред лицето й.

— Какво? — прошепнах на Елодия.