Демонично стъкло

Четирийсета глава

— Къде е тя? — попитах г-жа Касноф. — Това е на Джена. — Вдигнах верижката. — Какво сте й направили?

Гласът ми премина във вик на последната дума, а аз се разтреперих. Ако са разрушили камъка на Джена посред бял ден, значи е умряла. Дори по-лошо, изгоряла е жива, пищейки. Спомних си за предчувствието ми, че аз, Кал и Джена никога няма да се върнем в „Хеката“ заедно.

Миризмата на изгоряло.

Стиснах верижката така силно, че ноктите ми се забиха в дланта. Лара ме погледна с отвращение.

— Беше време да прочистим къщата в по-широк смисъл.

Изревах яростно и скочих на крака. Може да нямах никакви сили вече, но това не можеше да ме спре да я убия с голи ръце, ако е направила нещо на Джена. Не знам какво щеше да се случи, ако точно в този момент не бе отекнал силен гръм. Изведнъж всички очи се насочиха към мраморната арка.

Още един пукот, след него друг и накрая пронизителният звук от пречупено дърво.

Без да казва нищо, Лара изчезна внезапно, от което се досетих, че се е телепортирала. Най-вероятно долу в килиите, за да освободи Дейзи. Г-жа Касноф мърмореше нещо на език, който не разбирах, а бабешкото облекло на Елизабет се разкъса и миг по-късно тя беше покрита с гъста сива козина. Очилата й паднаха, разкривайки животински жълти очи.

Предполагам очакваха някой да влезе. Това беше най-странното. Че очакваха всичко да протече по цивилизован и културен начин. И, естествено, бяха изненадани, когато едно сребърно острие прелетя през арката и се заби право в гърдите на Кристофър. Той се строполи безмълвно с очи, вперени в нищото.

Събитията, които последваха, бяха като извадени от кошмар.

Върколакът започна да вие и побягна по стълбите, а г-жа Касноф и Родерик я последваха. Аз стоях замръзнала на място. Какво, по дяволите, можех да направя в разгара на битка без никакви магически способности?

Чувах крясъци и падане на предмети. Баща ми и Арчър все още бяха заключени в килията, а само един бог знаеше къде е Джена. Или Кал. Не можех да остана тук и да се навирам на пътя на кинжалите или магическите мълнии. А нещо ми подсказа, че ако някой от Окото ме открие, изобщо няма да му пука, че вече не мога да използвам магическите си сили или че съм влюбена в един от техните.

Налагаше се да избягам, а единственият изход оттук беше мраморната арка, която водеше към епическата битка.

Поех си дълбоко дъх и пъхнах верижката на Джена в джоба си. Ако исках да разбера какво се е случило с нея, ако исках да помогна на татко и на Кал, трябваше да намеря начин да се измъкна жива оттук, с магия или не.

— Елодия, ако си наоколо и можеш да ми предложиш някаква призрачна помощ, би било чудесно — казах на глас.

Можеше да се каже, че се шегувам, но преди да съм мигнала, тя се появи пред мен с раздразнено изражение.

— Е… това, което казаха, че си обвързана с мен, вярно ли е?

Тя кимна и скръсти ръце намръщено.

— Добре. Ами… съжалявам. Но ако ми помогнеш, ще направя всичко по силите си, за да… разваля връзката ни.

Тя ме изгледа внимателно и устните й се раздвижиха.

Не съм сигурна, но мисля, че каза нещо като „Направи го“.

После се понесе към един от портретите. Пръстите й се раздвижиха около рамката като пушек и след миг зад него се отвори пролука. Кимна към нея и заклевам се, изглеждаше самодоволна.

— Благодаря ти — казах, но тя вече беше изчезнала.

Поколебах се на входа, но в този момент отдолу се чу оглушителен трясък. Нямам представа какво е било, но звучеше сякаш целият под е пропаднал. Усетих много силна магия и макар да не си бях възвърнала силите, знаех какво е. Лара е освободила Дейзи. Не знам какво е направила, но писъците, които последваха, бяха нечовешки.

Татко, Арчър, Джена, Кал. „Омитай се, за да можеш да им помогнеш.“

Тунелът беше толкова тесен, че трябваше да ходя приведена, а след известно време зави и не виждах изхода. Което значи, че беше пълен мрак. Вдигнах ръка, за да си направя светещо кълбо, но бързо се сетих, че няма да стане.

Вървях колкото можех по-бързо, но все още чувах навсякъде шума от битката. Имаше тропот и гръм, а понякога и писъци. Налагаше се да вървя, колкото мога по-бързо, макар отчаяно да се питах какво се случва зад мен. „Татко, Арчър, Джена, Кал — повтарях си аз. — Не можеш да им помогнеш, ако си мъртва.“

Покривът стана още по-нисък и се наложи да падна на колене и да пълзя. Най-после стигнах до нещо голямо. Врага.

Бутнах я силно и ме посипаха чакъл и пръст. Виждах върховете на лабиринта от жив плет, така че явно бях някъде в задната част на къщата.

Измъкнах се навън и присвих очи. Силната светлина ме заслепи за момент. Помислих си, че слънцето е изгряло. Но не бе възможно, защото беше тъмно, когато с г-жа Касноф и Елизабет стигнахме до главното фоайе. Със сигурност не бе минало достатъчно време, че да изгрее слънце. А и светлината не беше меката слънчева светлина, а острият червеникав блясък на огън.

Изправих се на крака и се обърнах към къщата.

Тя гореше.

Докато я гледах, огнени езици излизаха от счупените прозорци на горните етажи и облизваха стените. Покривът на имението беше с площ четири квадратни километра, както ни осведоми Лара в първия ни ден тук. Сега ми се струваше, че всичките четири километра горят. Топлината пареше кожата ми, а димът почти ме задуши. Дим.

Е, сега поне знаех.

Една огромна дървена порта изхвърча от пантите си. Къщата, в която Алис е била превърната в демон. Къщата, в която баща ми е прекарал целия си живот. Главната квартира на Съвета.

Изгаряше до основи.

А татко и Арчър бяха вътре.

Идваше ми да падна на колене върху тревата и да избухна в плач, но някаква ръка докосна рамото ми. Изпищях. За пръв път осъзнах колко уязвима съм без магически способности.

— Софи, аз съм, аз съм! — викаше този, който ме хвана за рамото.

Кал.

— Всичко е наред — каза той и ме придърпа към себе си. — Всичко е наред.

Отпуснах се в ръцете му, твърде слаба и уплашена дори да заплача.

— Къде беше?

— След като ми произнесоха присъдата, Съветът ме прати обратно в „Хеката“. Но… не знам, просто усетих, че нещо не е наред тук, и използвах Итинериса, за да се върна. Какво, по дяволите, става?

Погледнах лешниковите му очи, в които се отразяваше огненият ад пред нас.

— Съветът! Те превръщат ученици в демони. Те са направили Ник и Дейзи такива, а сега Ник е убил много хора. Осъдиха Арчър на смърт и… — Избухнах в сълзи. — Окото на Бога нападнаха къщата заради това, а Лара използва Дейзи срещу тях. Баща ми е още вътре. И Арчър. Направили са нещо на Джена, но не знам какво.

В този момент един от комините на къщата се разби с трясък, пръскайки искри и пушек. Звучи странно, но докато изреждах всичко това, пълната картина с всичко, което съм загубила, ме порази. Нямах магия. Джена беше изчезнала, може би беше мъртва. Арчър и баща ми бяха заключени в подземието на горяща сграда.

— Добре — каза той нежно. А после добави малко по-твърдо: — Иди при Итинериса. Използвах верижката на Крос, така че тя си е там. Вземи я и се махни оттук.

— Как? — попитах отчаяно. — Вече нямам магически способности.

Кал поклати глава.

— Не ти трябват. Итинерисът има своя собствена магия. Не се нуждае от твоята.

— И къде да отида? Нямам представа къде е майка ми.

Гърлото ми се стегна толкова много, че изпитах физическа болка. Баща ми каза, че ще й се обади. Какво, ако с тръгнала насам? Какво ще стане, ако се озове тук в разгара на битката?

— Ти си бил в „Хеката“. Тя беше ли там?

Кал поклати глава.

— Не.

Чу се още един трясък и Кал погледна към имението.

— Иди при Итинериса и му кажи, че искаш да те заведе при Айслин Бранник. Това би трябвало да е достатъчни.

Ако ми беше казал да се покача върху мелницата и да отида в Нарния, не съм сигурна дали бих била по-шокирана.

— Какво? — извиках аз. — Защо да ходя там?

— Защото майка ти е там — каза той и погледът му се впи в мен.

Преди да се усетя, бях стиснала яката му.

— О, боже мой, да не би да са я хванали?

— Не, но нямам време да ти обяснявам. Просто ми се довери. Тя няма да те нарани, а е единственото място, където ще си в безопасност. Аз ще видя какво мога да направя за баща ти. И за Крос.

Хванах ръката му.

— Кал, това е самоубийство.

Господ ми е свидетел, че исках да ги видя живи, но при мисълта за Кал, който се потапя в целия ужас вътре, ме заболя сърцето.

Той нежно отмести ръката ми от рамото си.

— Трябва да тръгвам.

Кал понечи да се обърне, но после спря, сякаш беше размислил. Но вместо да се съгласи, че влизането в къщата е лудост, той се протегна, хвана лицето ми в дланите си и ме целуна.

Бях толкова шокирана, че буквално замръзнах на място с една ръка във въздуха, а другата на рамото му. Целувката беше кратка, едва ли не скромна, но щом се отдръпна, можех само да го гледам със зяпнала уста. Той прокара палец по устните ми и през мен преминаха магически искри.

— Сбогом, Софи.

Той хукна към Торн и изчезна в горящата сграда. Още едно име, което трябваше да добавя в списъка си със загуби.

Чувала съм да казват, че когато преминеш през много силен стрес, мозъкът ти се изключва и преминава в режим на оцеляване. Може би нещо такова се случи и с мен, защото се чувствах като взела голяма доза новокаин.

Обърнах гръб на Торн и тръгнах към мелницата. Не тичах, нито бързах. Просто си вървях. Слагах единия си крак пред другия. Иди при Айслин Бранник. Майка ти е там. Добре тогава. Ще отида при Айслин Бранник.

Щом стигнах мелницата, много бързо намерих верижката. Беше само на няколко крачки от меча на Арчър. Остави го тук в онази ужасна нощ, когато започна всичко.

Пръстите ми сякаш бяха изтръпнали. Посегнах надолу и хванах меча. Беше тежък за моята ръка. Ще го взема с мен, за всеки случай. Може някога пак да видя Арчър.

Изведнъж ме обзе онова чувство, странният импулс, който понякога усещам, откакто си тръгнахме от „Хеката“. Но този път не беше свързано със страх и отчаяние.

Беше щастие. Надежда.

Ще го видя отново. Не можех да кажа откъде го знам, но бях сигурна.

Магията пламна в мен, безполезна, но все пак я усетих и безмълвността ми отстъпи място на желязна непоколебимост. Ако Арчър оцелееше, може би това означаваше, че Кал и баща ми също ще се спасят. И Джена, където и да е.

И заедно може би щяхме да имаме някакъв шанс да спрем всичко това. Стиснах меча с една ръка, а с другата сложих верижката на врата си.

— Айслин Бранник — казах си аз. — Където и да си, искрено се надявам Кал да е прав за теб.

После пристъпих в нишата.