Демонично стъкло

Двайсет и първа глава

Много бързо стана пет часът, особено след като прекарах по-голямата част от нощта плачейки. А когато най-после заспах, беше на пресекулки. Постоянно се сепвах, че има някой при мен в стаята. Даже един път ми се стори, че видях червеникава коса, но сигурно съм сънувала.

Главата ме болеше и едва успях да отворя подутите си очи, когато часовникът звънна. Но въпреки това се почувствах добре, като тръгнах към библиотеката, за да се срещна с баща ми. Да, все още ми беше много болезнено да мисля за Арчър, но знаех, че съм постъпила правилно. Не предадох баща си, Джена и въобще магическото общество и не ги поставих след собствените си желания. И ако с това не показах лидерски способности, не знам с кое бих могла. Бях много горда със себе си.

За съжаление баща ми не се чувстваше по същия начин.

— Казах пет — изсъска той, щом се показах зад ъгъла. — Сега е пет и петнайсет.

И той изглеждаше като да не е спал много през тази нощ. Костюмът му не бе точно измачкан, но не беше безупречен, както обикновено. Също така не бе избръснат, което ме стресна почти толкова, колкото и напрежението в погледа му.

Примигах изненадано срещу него.

— Извинявам се — започнах да казвам аз, но той ме прекъсна:

— Говори по-тихо.

— Защо? — прошепнах отново.

Стояхме от едната страна на шкафа, в който се намираше гримоарът на Вирджиния Торн, все така зловещ, както и първия път, когато го видях.

— Какво ще правим тук?

Баща ми се огледа, сякаш някой може да ни подслушва, и прошепна:

— Ще отворим шкафа и ще извадим гримоара.

Не бях изненадана, а по-скоро ужасена.

— Не може да бъде — казах. — Това нещо е прокълнато и ще ни прати в ада, може би дори в буквалния смисъл.

Баща ми затвори очи и си пое дълбоко дъх, сякаш се опитваше да се контролира, за да не закрещи.

— Софи — каза той бавно. — Не мога да го направя сам. Магията в този сандък е твърде силна дори за мен. Но ако и двамата се опитаме… мисля, че ще успеем.

— Но защо? Нали ти каза, че този гримоар съдържа най-древните черни магии в света? За какво ти трябва?

Той отново си пое дълбоко дъх.

— По академични причини.

Усетих как ме обзема гняв и магията започна да се надига в мен.

— Ако искаш да ти помогна, трябва да ми кажеш истината.

— Това е нещо изключително опасно и мисля, че за теб е по-добре да знаеш колкото се може по-малко. Ако… ако ни хванат, ще можеш честно да кажеш, че нищо не знаеш.

— Не — отсякох аз и поклатих глава. — Писнало ми е хората да ме лъжат и да не ми казват всичко! Вчера каза, че е време да навляза в „семейните дела“, и аз се отказах от Ар… от много неща заради теб и заради Съвета. Така че кажи ми какво става.

Беше ред на баща ми да изглежда изненадан. В първия момент си помислих, че се кани да се откаже от цялата работа. Но после кимна.

— Добре, така е честно. Казвал съм ти, че Съветът се е опитвал да възроди демон в продължение на стотици години, преди Вирджиния най-после да намери тази книга. След Алис Съветът е бил единодушен, че книгата е твърде опасна, и решили да я заключат в този сандък. Оттогава никой не е можел да извърши ритуала. Но сега…

— Ник и Дейзи — промърморих аз.

— Именно.

— И какво? Смяташ, че някой е извадил книгата и е превърнал Ник и Дейзи в демони?

Баща ми прекара ръка през косата си и за пръв път видях, че тя трепери.

— Не, не е това. Сандъкът е почти невъзможно да бъде отворен. Просто искам да видя самия ритуал — какво се изисква, за да бъде извършен. Ако разбера какво точно е направено на Ник и Дейзи, може би ще успея да се досетя кой го е направил. И защо.

Звучеше ми достатъчно логично, но да си кажа честно, все още умирах от страх. Да отворя книгата, която съдържа най-черните магии в целия свят, няма как да ми изглежда нещо хубаво, нали? Но не го казах на баща ми.

— А как ще го отворим, щом е толкова невъобразимо трудно?

— Със сила — каза той и потупа с ръка сандъка. — Иначе трябва да се съберат всички дванайсет членове на Съвета, за да може да бъде отворен по друг начин.

— Добре, но тъй като сме само двама и само единият от нас е член на Съвета…

— Не — поклати глава той. — На практика и двамата сме членове на Съвета. Ти се водиш наследник, ерго.

— Не е ли твърде рано сутрин, за да използваш подобни думи? А дори и да съм член на Съвета, сме с около десет души назад.

— Да, затова тук идва моментът със силата. Ако съюзим силите и кръвта си, би трябвало да стане.

— Каква кръв?

Баща ми погледна мрачно и извади малък сребърен кинжал.

— Нали ти казах, че кръвната магия е много силна и древна. А сега ми подай ръката си, защото нямаме много време.

Навън започна да просветлява и скоро щеше да се съмне. Знаех, че повечето обитатели на къщата ще се събудят всеки момент.

Също така знаех, че никак, ама никак не искам да подавам ръката си.

— Заради това се занимава с мен вчера, нали? — попитах аз с едва доловим глас. — Искаше да се увериш, че ще успея да го направя, без да взривя библиотеката на парчета.

Нещо премина по лицето на баща ми и се надявах да е вина.

— Това не бе единствената причина, Софи — отвърна той.

— Добре, но моля те, не забравяй, че все пак счупих доста огледала вчера. Не е ли по-добре да почакаме, докато натрупам повече опит?

Баща ми поклати глава.

— Снощи е имало нападение на Окото в Жеводан.

Отне ми няколко секунди да си припомня, че това беше училището за зооморфи във Франция.

— Времето вече е лукс, който не можем да си позволим — каза той.

После с бързо движение прокара острието по дланта на лявата си ръка. Аз ахнах, а той постави порязаната си ръка върху сандъка. Кръвта му капеше по руните, гравирани върху стъклото. Като ги изпълни, те засветиха в златист блясък. Стори ми се, че книгата потрепна в стъкления си сандък.

Очаквах новопоявилата се в мен способност да предчувствам нещата да се включи сега с пояснение какво, по дяволите, става. Но не усещах нищо. Е, леко ми призляваше, но май по-скоро беше заради кръвта, отколкото заради надвиснала заплаха.

— Софи — каза баща ми с кинжала в ръка. — Моля те.

Протегнах ръката си, преди да имам време да се замисля.

Дланта ми беше белязана от демоничното стъкло. Болката бе остра и бърза, но не толкова силна, колкото очаквах. Следвайки указанията на баща си, сложих ръка върху сандъка, макар да потрепнах, като си спомних колко се опарих предишния път.

Но сега не беше горещ. Усетих магията, която го обгръщаше, и как силите ми се надигат в отговор.

— А сега какво? — прошепнах, без да мога да отместя поглед от собствената си кръв, изпълваща руните.

Изведнъж златистата светлина стана по-ярка.

— Направи това, което упражнявахме вчера — каза баща ми с равен глас. — Представи си някакъв човешки спомен, емоция.

Изведнъж в главата ми нахлу образът за Арчър, седнал на прозореца в изоставената мелница. Обзе ме силен копнеж. Почти в същия момент десетина книги изхвърчаха от най-близката лавица и страниците им се разпиляха наоколо.

— Мисли за нещо друго! — изсъска баща ми с паникьосан поглед.

— С-съжалявам, съжалявам — започнах да заеквам и заклатих глава, сякаш това щеше да ми помогне да изтрия спомена за Арчър.

„Мисли спокойно за нещо щастливо — казах си наум. — Мама. Онзи път, когато отиде на лунапарк, беше на осем години и тя ти даде да се возиш на виенското колело отново и отново. Смях. Блещукането на светлинките, миризмата на понички.“

Сърцебиенето ми се забави и усетих как силите ми се подготвят.

— Много по-добре — каза баща ми и въздъхна с облекчение. — А сега се концентрирай върху сандъка и му кажи да се отвори.

Поех си дълбоко дъх и го направих. Ръката ми бе станала хладна и имах неприятното чувство, че сандъкът някак пие кръвта ми. Коленете ми омекнаха при тази мисъл и бързо примигах с очи, за да пропъдя сивата мъгла, която сякаш се канеше да ме погълне. Успявала съм да се телепортирам и да накарам предмети да се появяват от нищото. Дори бях летяла, за бога. Няма сега да взема да припадна заради някаква глупава стъклена кутия!

Въпреки това никога не съм се чувствала толкова зле, дори когато направих онези трудни заклинания, които изброих по-горе. Сега магията не ме заливаше, а сякаш се процеждаше. И макар зъбите ми да тракаха, сякаш замръзвах, всъщност се потях.

Пръстите ми бяха вкочанени, а ръката ми бе вече напълно побеляла, но продължавах да я притискам към стъклото. Но освен че окървавените руни светеха, нищо друго не се случваше.

До мен баща ми изглеждаше не по-малко изцеден, от мен.

— Има и нещо друго, не е само сандъкът — каза той и плъзна ръка по окървавеното стъкло. Гласът му беше дрезгав. — Книгата също се съпротивлява.

Сивата мъгла, която ме обгръщаше, ставаше все по-плътна.

— Да се концентрирам ли над нея? — прошепнах аз.

Но не за да съм по-тиха, просто нямах сили да говоря.

— Пробвай и двете — отвърна той. — Представи си как сандъкът се отваря и книгата е в ръцете ти. И не изпускай мисълта за човешката си емоция.

Усещах главата си твърде тежка, за да я удържам, и се наведох над сандъка.

— Това са прекалено много неща, за да си ги представя едновременно, татко.

— Така е, Софи, но можеш да се справиш.

Справих се. Продължавах да си представям лицето на мама, докато се фокусирах над мисълта как отварям сандъка и изваждам гримоара, без да допускам в главата си усещане за пълна изцеденост на силите.

И най-после стъклото помръдна.

— Ето — промърмори баща ми с блеснал поглед. — Почти успяхме.

Очаквах стъклото да се отмести на една страна и да падне или нещо такова. Вместо това то просто изчезна като сапунено мехурче. Беше толкова изненадващо, че ръцете и на двама ни се стовариха върху рафта.

Баща ми се протегна и взе книгата. Тя изглеждаше като всяка друга стара, прашна книга, след като се озова извън магическия сандък. Черната кожена подвързия бе избеляла и миришеше на мухъл.

Той разлисти страниците, а аз не издържах и се строполих на пода, подпирайки се на най-близката лавица. Имах чувството, че наблюдавам баща си отдалече или все едно сънувам. Погледнах ръката си и се зачудих дали цялата съм толкова бледа.

— О, боже мой! — възкликна баща ми.

Помислих си, че може би трябва да се притесня заради ужасения начин, по който гледаше, но дори това ми костваше твърде големи усилия.

— Какво откри? — едва промълвих.

Той обърна паникьосания си поглед към мен, но в първия миг сякаш изобщо не ме забеляза.

— Ритуалът… той е… О, Софи!

Миг преди да изпадна в безсъзнание, видях как книгата падна на земята и се отвори на място, където ясно личеше скъсаната страница.