Демонично стъкло

Трийсет и осма глава

Двамата с Арчър ни отведоха в най-долната част на имението и ни затвориха в една от килиите, за които баща ми спомена снощи. Не бяха точно каквото си представях. Очаквах нещо като затвор — метални решетки, тясно легло. Вместо това се оказаха пещери с метални врати. Бутнаха ни в една от най-големите, в която стените бяха пропити с влага, а единствената светлина идваше от магическа сфера. Усещах някакво напрежение във въздуха. Арчър ми обясни, че това е магия, която пречи на всеки, затворен тук, да прави заклинания. Предполагам, че го е открил снощи.

В началото просто седяхме на влажния под и се държахме за ръце. Някъде наблизо баща ми минаваше през ритуал, от който можеше и да не излезе жив. Аз бях следващата, а утре сутрин Арчър щеше да бъде мъртъв. Имахме много неща, за които да мислим, и не можехме да измислим какво да си кажем, затова известно време прекарахме в мълчание.

Бях се загледала в светлосенките на варовиковите стени, а Арчър каза:

— Иска ми се да можехме да отидем на кино.

Погледнах го учудено.

— Мога да умра след няколко часа. Ти със сигурност ще умреш утре. И ако имаше едно желание, то е да отидем на кино?

Той поклати глава:

— Не, нямах това предвид. Не исках да се срещнем по този начин, да сме врагове. Иска ми се да се бяхме срещнали в обикновено училище, да те водя на нормални срещи, да ти нося книгите или нещо подобно. — Той ме погледна и намигна. — Нали така правят хората?

— Не и извън телевизионните програми от петдесета нататък — отвърнах и посегнах да погаля косата му.

Той ме придърпа към себе си и се облегна на стената. Аз застанах на колене и отпуснах глава върху гърдите му.

— Значи вместо да бродим из горите и да гоним таласъми, искаш да ходим на кино и на танци след училище?

— Е, можем да ходим от време на време да гоним таласъми — каза той и ме целуна по слепоочието. — Така е по-интересно.

Затворих очи.

— Какво друго бихме правили, ако бяхме обикновени тийнейджъри?

— Хм… Нека да видим. Най-напред ще се наложи да си намеря някаква работа, за да мога да те извеждам на съвсем нормалните срещи. Мога да работя в някой супермаркет.

Представих си Арчър в синя униформа да нарежда рафтове с вафли в „Уол март“ и гледката ми се стори толкова странна, че нямаше накъде повече.

— Можехме да се скараме пред шкафчетата си в училище — добавих аз. — Виждала съм много нормални ученици да го правят.

Той ме прегърна силно.

— Да, звучи ми приятно. А аз можех да дойда до дома ти посред нощ и да пусна силна музика под прозореца ти, докато не се сдобрим отново.

Засмях се.

— Гледаш много филми. О, можехме да работим заедно по време на лабораторните упражнения.

— Това нещо подобно на каквото правихме по самоотбрана ли е?

— Да, но в обикновената гимназия има повече наука и по-малко ритници в лицето.

— Супер.

Прекарахме следващите няколко минути в измисляне на подобни сценарии, изреждайки всички дисциплини, в които уменията на Арчър биха ни били от полза, включително игра в училищни пиеси. Накрая вече се смеех и щом го осъзнах, се опитах да забравя за момент в какво положение се намираме.

Което в крайна сметка беше и целта ни.

Когато смехът ни заглъхна, страхът отново започна да се прокрадва. Все пак се опитах да се пошегувам отново:

— Знаеш ли, ако оцелея, ще бъда цялата покрита с татуировки като на Ванди. Сигурен ли си, че искаш да излизаш с илюстрирано гадже, пък дори и за кратко?

Той ме хвана за брадичката и вдигна главата ми към себе си.

— Повярвай ми, дори да имаш татуиран тигър на лицето си, пак ще искам да съм с теб.

— Стига лиготии — казах аз и се доближих още повече до него. — Повече харесвам гадния и заядлив Арчър.

Той се усмихна самодоволно.

— В такъв случай млъкни. — Той притисна устните си към моите.

Страхувах се, че това е последната ни целувка, а може би и той си мислеше същото. Беше различна от всички останали. Бавна и изпълнена с отчаяние. Когато свърши, и двамата бяхме задъхани и притиснали челата си едно в друго.

— Софи — започна Арчър, но изведнъж металната врата се отвори със скърцане.

На прага стоеше Кристофър, а косата му изглеждаше синя от светлината на сферата. Не ни обърна никакво внимание, просто се обърна и каза. Със заповеден тон:

— Тук вътре.

Две тъмни фигури влязоха в килията, носейки огромен вързоп.

Баща ми.

Беше облечен в синя роба, подобна на тази от рождения ми ден. Двамата мъже го оставиха на земята. Виждах татуировките по лицето му да се вият като отровни лиани. В тъмното изглеждаха черни, но предположих, че са в същия виолетов цвят като на Ванди.

Но изобщо не ми пукаше за това. Всичко, което имаше значение, беше ритмичното вдишване и издишване, което показваше, че той е жив.

— Татко — казах аз нежно, но той не се събуди.

Стиснах ръката му по-силно. Имаше нещо по-различно в него и ми отне известно време да разбера, че не усещам магическите му сили. Бях толкова свикнала е това чувство, като нискочестотна радиостанция, която само аз можех да хвана. А сега се излъчваше просто тишина. Моите собствени сили, заключени в мен, като че ли се блъскаха в невидимия си сандък в знак на съчувствие.

По бузите ми се стичаха сълзи и капеха върху робата му.

Нечии груби ръце ме хванаха за раменете и ме изправиха на крака. Кристофър стоеше на прага с безчувствено изражение.

— Твой ред е, София.

Откъснах поглед от баща си и погледнах Арчър.

Не, това не беше истина. Това не можеше да са последните секунди, в които ги виждам. Имаше още толкова неща, които исках да им кажа.

— Аз ще го наглеждам — рече Арчър и коленичи до баща ми. — И ще се видим, като се върнеш.

— Добре — казах аз и облизах пресъхналите си устни. — Ще се видим, когато се върна.

Казах го като някаква мантра или клетва. И продължих да го повтарям в главата си.

„Когато се върна, когато се върна. Щом баща ми е оцелял, значи и аз ще оцелея.“

Избутах пазачите.

— Мога да ходя и сама — заявих.

Макар краката ми да трепереха така силно, че едва не се строполих на земята, се насилих да отида до Кристофър с твърда крачка.

Последвах го навън с изправена стойка и високо вдигната глава.

Но щом стигнахме до пътеката, която водеше към другата част на имението, решителността ми ме напусна. Там ме чакаше г-жа Касноф.