Демонично стъкло

Трийсет и седма глава

Думите й се стовариха върху мен като камъни.

— Каза ми, че тя се е опитала да комуникира с теб в „Хеката“, вярно ли е?

Усещах как всички ме гледат, дори Арчър.

— Да.

Г-жа Касноф се наведе напред.

— А правила ли е същото и тук, в Торн?

Пръстите ми бяха ледени и ги стиснах в юмруци, но не казах нищо. Въпреки това г-жа Касноф кимна, сякаш съм отговорила.

— Досега не е имало случай на дух, който да комуникира с представител на обществото ни, още по-малко да го последва на такова разстояние. Елодия би трябвало да обитава „Хеката“, но вместо това, тя… обитава теб. — Тя поклати леко глава, сякаш не можеше да повярва. — Възможно е да е страничен ефект от това, че ти е предала магията си, но въпреки това няма сведения подобно нещо някога да се е случвало. Като вземем всичко това предвид, както и силите, на които си наследник, опасявам се, че не ни остава никакъв избор.

Умът ми беше омекнал като гъба, натопена във вода. Не можех да осмисля толкова много информация наведнъж. Някак съм се свързала с Елодия и въпреки всички усилия, които положих това лято, за да не бъда страховито чудовище, Съветът ми казваше, че съм точно това. Какво имаше предвид със „силите, на които съм наследник“?

Г-жа Касноф отмести поглед и Лара написа нещо на пергамента.

— Решението ни е да бъдеш подложена на Очистване.

После всички казаха нещо на език, който не разбирах.

Каквото и да е било, в него имаше сила, и то такава, че косата ми щръкна, както си стоях мирно. Ръката на Арчър се отпусна върху моята и си спомних първия път, когато се докоснахме — по време на лекцията след вечеря в „Хеката“. Чух баща ми да казва нещо от дъното на стаята, гласът му звучеше остро и рязко. Колкото и да бе глупаво, идваше ми да се разсмея. Явно в крайна сметка щях да получа това, заради което дойдох тук.

Баща ми се озова зад мен и ръката му ме стисна за рамото.

— Софи отиде на Грималкин с Арчър по мое нареждане — каза той и аз моментално се обърнах.

— Татко, не!

Но той дори не ме погледна. Гледаше г-жа Касноф.

— Подозирах, че вие сте направили Ник и Дейзи демони, и изпратих Софи и Арчър да разследват. Ако някой трябва да мине през Очистването, това съм аз. — Той кимна към Лара. — Ти винаги си мечтала да бъдеш председател на Съвета. Отстъпвам ти това право.

После той каза същата фраза на чужд език, която съветниците бяха изрекли при произнасяне на присъдите ни, и някакъв мощен импулс от магия изпълни стаята.

Този път беше по-силно и свещниците едва не се пръснаха. Лара си пое дълбоко дъх и трепна, сякаш нещо тежко я бе притиснало. Баща ми изглеждаше малко по-спокоен, като добави:

— Просто оставете Софи да се върне при майка си невредима.

— О, Джеймс — каза Лара. — Саможертвата ти е толкова благородни, макар да е безсмислена и предвидима.

Родерик, Елизабет и Кристофър също гледаха баща ми със съжаление и снизхождение. Страховете, които се въртяха в главата ми отпреди месец, внезапно се появиха, силни и тежки, и ме оставиха без дъх. Това беше. Нещото, от което най-много се страхувах, се случи.

— Ти се оказа голямо разочарование за нас — каза Лара. После погледът й се прехвърли върху мен. — Всъщност и двамата.

Стаята беше съвсем тиха, но Лара не се нуждаеше от аплодисменти, за да продължи. Очевидно дълго беше очаквала този момент.

— Когато баща ми и Вирджиния Торн са превърнали Алис в демон, са си мислели, че са създали перфектното оръжие. Същество, притежаващо повече сили, отколкото някой можел да си представи, при това под техен контрол. Вместо това те създали истерично и откачено момиче, което се наложило да бъде убито като куче. Разбира се, баща ми имал големи надежди за Луси, но тя отказала да работи за Съвета. Така че той изчакал, за да станеш достатъчно голям, Джеймс, и да си независим от родителите си.

Отне ми известно време да осъзная какво казваше. Алексей Касноф е направил Алис демон, така че той има контрол върху всички нейни потомци. Той е накарал Луси да убие мъжа си. Моят дядо. А после е убил нея. Не знам как успявах да чуя нещо при цялото бучене в ушите ми, но Лара продължаваше да говори:

— Баща ми е видял смисъл в създаването на демони, за да имаме предимство във войната ни с Окото. За съжаление Алис и Луси се оказаха неспособни да бъдат използвани като оръжия. Баща ми възлагаше такива големи надежди на теб…

Не предполагах, че е възможно баща ми да изглежда още по-блед от това, но щом Лара изрече последните си думи, кожата му стана направо бяла. Обзеха ме гняв и ужас. Изчаках магията да ме изпълни. Но това някак си не се случваше. Магическите ми сили не се покачваха, а си стояха като заключени. Усещах ги, но не можех да ги достигна.

— Не се опитвай — каза ми Родерик. — Веднага щом беше осъдена на Очистване, силите ти бяха заключени далеч от теб. Тези на баща ти също, щом произнесе заклинанието за свързване. Много полезна магия. Но иначе всеки осъден на Очистване би се борил да се спаси.

До мен Арчър се намести и видях малки сини светлинки по пръстите му. Срещнах погледа му и поклатих глава. Той беше невероятен в боя, но не кой знае колко силен в магията. Ако сега пробваше нещо, щеше да свърши като поредното петно върху дървения под.

Лара все още гледаше баща ми.

— Но все пак моят баща е бил умен човек. Запази ритуала, с който беше създадена Алис, в случай че ти не успееш да се докажеш като това, за което си замислен. За съжаление точно така стана. Нито ти, нито дъщеря ти ще можете да сте ни от полза. Но имаме други.

Баща ми се засмя гневно:

— Ник и Дейзи ли? Те са твърде подивели, за да ги използвате.

— Не отвърна г-жа Касноф, вземайки думата за пръв път от произнасянето на присъдите. — Ник и Дейзи са просто едни от всички, за които знаете. — Ако не ставаше дума за г-жа Касноф, бих казала, че има молещи очи. — Никога не си съумявал да действаш достатъчно агресивно спрямо враговете ни, Джеймс. Знам, че си имаш лични причини за това, но ние просто не можем да си позволим повече да бъдем уязвими.

— Това е лудост — каза баща ми, а гласът му трепереше. — Дадохте на Окото и на Бранник всичко, което им е нужно — още повече причини да искат да ни унищожат.

Тя продължаваше да гледа със съжаление.

— Те проникнаха сред нас, Джеймс. Нуждаем се от всяко оръжие на наша страна.

Тя грешеше. Усещах го, но не знаех дали това е физическо усещане, или просто здрав разум. Създаването на демони може да се изтълкува като обявяване на война. За мен нямаше никакво съмнение. Обзе ме отчаяние, като се замислих за цялото зло, сътворено от това семейство. Алексей Касноф е разрушил живота на Алис, на Луси и на дядо ми… а сега дъщерите му искат да направят същото с мен и баща ми. Цялата работа беше толкова откачена, че не знаех дали да крещя, или да се смея.

Но решението вече беше взето. Лара кимна и двама телохранители, може би същите двама, които видях снощи, влязоха и хванаха баща ми.

— Не! — изкрещях аз, но те вече го водеха към вратата.

— Не се тревожи за мен — каза той. Гласът му не трепна, но видях страх в очите му.

Паникьосаното ми съзнание се опитваше да измисли нещо, което да му кажа. В крайна сметка това може да е последната ни среща. Но мислите ми бяха преизпълнени с ужас и успях да изрека само:

— Татко…

А после го отведоха и хлопнаха вратата. Ехото от удара отекна в малката стая.