Демонично стъкло

Трета глава

Отне ми половин час да намеря Кал. Това всъщност беше добре, защото имах достатъчно време да измисля какво да му кажа, различно от нецензурните думи, напиращи в устата ми.

Има много откачени неща при вещиците, но най-загубеното без съмнение са тези уговорени годежи. Когато една вещица навърши тринайсет, родителите й я сгодяват за вещер, който й подхожда според силата на магическите способности и семейните връзки. Цялата работа е толкова средновековна.

Докато обикалях училищния двор, пред очите ми непрекъснато беше сцената с Кал и баща ми, които седяха в огромна стая на луксозни кожени столове, а по стените бяха окачени глави на мъртви животни. Двамата небрежно пушеха пури, докато баща ми подписваше сделката, според която вече принадлежах на Кал. Сигурно после са си стиснали ръцете доволно.

Е, не че никой от тях е точно такъв тип, но все пак.

Намерих Кал в къщичката за градински инструменти. Лечителският му талант беше особено силен по отношение на растенията и като връхлетях, той бе надвесил ръце над една оклюмала азалия.

Той примижа срещу лъчите на следобедното слънце, които грееха точно зад мен.

— Знаеше ли, че съм ти годеница? — попитах настойчиво.

Кал измърмори нещо под носа и се обърна пак към растението.

— Знаеше ли? — попитах отново, макар отговорът да ми беше пределно ясен.

— Да — отвърна той най-после.

Останах така, очаквайки да каже още нещо, но напразно.

— Е, просто да знаеш, че няма да се омъжа за теб — заявих аз. — Смятам това с уговорените женитби за отвратително и варварско.

— Добре.

До вратата имаше саксия с пръст, загребах една шепа и я метнах към него. Той вдигна ръка и тя замръзна във въздуха, а после бавно се понесе обратно към саксията.

— Просто не мога да повярвам, че си знаел и не си ми казал нищо — рекох и седнах върху един голям чувал.

— Не виждах смисъл да го правя.

— Какво искаш да кажеш?

Той избърса ръцете си в панталона и се обърна към мен. Тениската му беше полепнала по изпотените му гърди по начин, който би могъл да ме заинтригува, ако не му бях толкова ядосана. Както винаги изглеждаше по-скоро като футболна звезда, отколкото като вещер.

Лицето му беше безизразно, но това е нормално за него, Кал винаги е държал картите твърде близо до себе си.

— Означава, че ти не си израснала в магическо семейство, така че ми бе ясно, че ще го сметнеш за… как го нарече?

— Отвратително и варварско.

— Именно. Така че какъв смисъл има да ти го казвам и само да те настройвам враждебно?

— Не съм враждебна — възразих.

Той хвърли многозначителен поглед върху саксията, а аз завъртях очи.

— Добре, така да е, но ти бях бясна, задето не си ми казал, а не заради това, че сме… сгодени. Боже, не мога дори да го изрека. Звучи толкова ненормално.

— Софи, това не значи нищо — каза той и подпря лакти върху коленете си. — Това е нещо като договор. Никой ли не ти го е обяснил?

Арчър ми беше споменал нещо. С Холи, бившата съквартирантка на Джена, са били сгодени. Сега, след като знам, че той е един от хората на Окото, се чудя доколко подобен годеж е бил легитимен. Но точно сега предпочитах да не мисля за него.

— Значи можем просто така да го прекратим, нали?

— Именно. Е, вече всичко наред ли е?

Започнах да ровя пръстта с обувката си.

— Да, наред е.

— Чудесно. Няма защо да се чувстваме неудобно.

— Добре.

Останахме така за миг в неловко мълчание.

— О, забравих да ти кажа нещо. Баща ми иска да дойдеш с нас в Англия това лято.

Разказах му накратко всичко, което се случи в кабинета на г-жа Касноф. Изглеждаше изненадан, като му разказах за Ванди, а като чу за тестовете и изследванията, се намръщи, но не ме прекъсна.

— Звучи гадно — заяви той, като приключих.

— Много — съгласих се аз.

Той се изправи и се насочи пак към азалията, което, предполагам, беше намек да си тръгвам.

— Извинявай, че те замерих с буца пръст.

— Няма нищо.

Очаквах, че ще каже още нещо. Понеже не го направи, станах от чувала.

— Ще се видим в училище, скъпи — казах аз и излязох.

Той издаде звук, който приличаше на смях, но с Кал човек никога не може да е сигурен.

Слънцето залязваше, докато влизах в сградата на училището. Вече се чуваха щурци и крякане на жаби. Лек ветрец с пролетен аромат разклати листата на виещите се по стените на сградата лози. Обърнах се и отново се загледах в поляната, която се простираше пред мен. Мразех това място, когато за пръв път дойдох тук, но сега ми се струва, че ще ми липсва. Толкова много неща ми се случиха тук, че колкото й да е невероятно, бях започнала да възприемам „Хеката“ като дом.

Нещо космато докосна ръката ми. Оказа се Бет.

— Има пълнолуние — изръмжа тя и посочи с муцуна небето.

— Да, вярно.

Върколаците излизаха да тичат навън при пълнолуние. Можех да видя доста от тях, ако се загледам навътре в гората.

— Не мога да повярвам, че учебната година почти свърши — каза Бет с глас, който звучеше като че ли има счупени стъкла в гърлото.

— На мен ли го казваш? — отвърнах.

Очите й бяха яркожълти, но и искрени, когато ми каза:

— Ще ми липсваш, Софи.

Усмихнах се. Само преди няколко месеца тя изобщо не ми вярваше и смяташе, че съм тук, за да шпионирам от името на баща си. За щастие това, че едва не загубих живота си, ме спаси от тези подозрения. Протегнах ръка и я потупах по рамото.

— И ти ще ми липсваш, Бет.

Тя се наведе и облиза бузата ми.

Изчаках да се отдалечи, преди да се избърша с опакото на дланта си.

— Гадост.

И така, не всичко в „Хеката“ ще ми липсва.

Качих се на третия етаж, където са стаите на момичетата. Нямаше много хора в общото помещение и вечерта беше доста спокойна.

Тейлър, една от зооморфите, ме видя и ми помаха.

— Хей, Соф! Чух, че си си взела една баня днес. Защо не се преоблече? — попита тя по повод мръсния ми външен вид.

Прибрах смутено коса зад ушите си.

— Не ми остана време за това.

Тейлър се засмя и звукът ме изненада с гърлеността си, нетипична за такова крехко момиче.

— Имах предвид с магия — обясни тя.

О, вярно.

— Ами, предвид как ми се получават нещата напоследък, просто не ми се искаше да рискувам.

Тя кимна съчувствено.

— О, разбирам. Особено след случката с леглото.

Случката с леглото се разигра преди около два месеца.

Искаше ми се да преместя леглото си и реших да използвам магия за целта. Но вместо да се плъзне няколко крачки по-напред, леглото направо излетя през прозореца, отнасяйки със себе си голяма част от стената. Г-жа Касноф не го сметна за забавно.

Особено като се има предвид, че случката с леглото дойде веднага след инцидента с чипса. Джена реши, че й се яде чипс, и аз се опитах да материализирам една порция, но стана така, че наводних целия етаж с картофки. Още има следи от сирене в коридора. А преди това се случи онова с лосиона. Колкото по-малко разказвам за това, толкова по-добре. Да не говорим, че след случката с Алис и Елодия магическите ми способности почти изчезнаха. И в резултат на това съвсем спрях да ги използвам.

Казах „чао“ на Тейлър и продължих към стаята си. Още няколко съученички ме поздравиха или коментираха близката ми среща с езерото. Все още бях неподготвена за тази нова известност. В началото си мислех, че понеже съм демон, всички се стремят да са мили с мен, защото се страхуват да не ги изям. Но според Джена, която беше шампион по подслушване, всички все още смятали, че съм супермощна тъмна вещица. Г-жа Касноф положи много усилия да прикрие подробностите за смъртта на Елодия, което значи, че се носеха много слухове по темата. Най-много привърженици имаше теорията, че Арчър се е промъкнал отново на острова и двете с Елодия сме се опитали да се преборим с него, използвайки магическите си сили докрай, което е довело до смъртта й.

За съжаление истината беше много по-сложна. И по-тъжна.

Почти бях стигнала до нашата врата, когато с периферното си зрение засякох някакво движение. В „Хеката“ имаше много духове, така че всички бяхме свикнали по някой и друг да се появява ей така от нищото. Но щом забелязах кой е духът, замръзнах на място.

Дори и като дух, Елодия все още беше красива. Червената й коса се спускаше на вълни около лицето й, а кожата й бе прозрачна. Много е несправедливо, че трябва да прекара цяла вечност, облечена само с училищната си униформа, но тя беше в състояние да накара дори тази дреха да изглежда секси.

В момента правеше това, с което, изглежда, всички духове се занимават — витаеше наоколо с объркано изражение. Духовете всъщност не са част от нашия свят, но не са и в отвъдния, така че са просто… заклещени.

Често срещам духа на Елодия и винаги, когато го видя, ме обзема тъга. Смъртта й беше по нейна вина. Тя и сборището й бяха възкресили демон с надеждата да го подчинят и да използват силите му. Дори са пожертвали живота на Холи за целта. Но въпреки това Елодия все пак ми предаде последните си магически сили. Без тях никога нямаше да съм в състояние да убия Алис.

И така, Елодия се носеше покрай мен с търсещ поглед и крака, които не докосваха земята.

Изглеждаше странно, че някой, толкова жизнен като нея, може да се превърне в такъв блед и тъжен дух, който вечно да витае около мястото, на което е загинал.

— Иска ми се да можеше да отидеш там, където би трябвало да са мъртвите — прошепнах.

Духът спря, обърна се и се загледа в мен.

Сърцето ми заседна в гърлото.

Това беше невъзможно. Духовете не могат да ни виждат или чуват. Точно затова трябваше да се досетя, че Алис не е дух, за какъвто се представяше. Но сега Елодия гледаше право в мен, а изражението й вече не бе блуждаещо, а изразяваше досада, примесена с презрение.

Начинът, по който винаги ме гледаше приживе.

— Елодия? — едва прошепнах, но в пълната тишина думите ми прозвучаха оглушително.

Тя продължи да ме гледа, но не отвърна нищо.

— Можеш ли да ме чуеш? — попитах малко по-силно този път.

Отново мълчание. И тогава за моя изненада тя кимна леко.

— Соф?

Вратата на стаята ми се отвори и отвътре се показа Джена.

— С кого говориш?

Погледнах отново към Елодия, но тя беше изчезнала.

— С никого — отвърнах, като се опитах да не звуча раздразнено.

Джена не бе виновна, че ме прекъсна точно насред разговора с дух, който изобщо не би трябвало да може да комуникира.

— Къде беше? — попита Джена, щом се тръшнах на леглото си. — Притеснявах се за теб.

— Имах много дълъг следобед — отвърнах, преди да започна разказа си за случилото се в кабинета на Касноф.

За разлика от Кал Джена имаше много въпроси и разговорът ни се проточи. Пропуснах да спомена каквото и да било за годежа ми с Кал. Джена и без това му беше голяма почитателка. Не исках да й давам още поводи да ме агитира.

Когато приключих с разказването, бях толкова уморена, че нямах сили дори да сляза за вечеря, а обикновено това бе любимото ми време от деня.

— Англия — въздъхна Джена. — Колко ли ще е яко?

Закрих очите си е ръка.

— Честно, Джена, нямам представа.

Тя ме замери с една от възглавниците си.

— Ще бъде изключително яко. И много ти благодаря.

— За какво?

— За това, че ще мога и аз да дойда. Мислех си, че ще искаш да останеш насаме с баща си.

— Шегуваш ли се? Ти беше моето условие в сделката. Без Джена в никаква Англия не отивам.

Тя се усмихна и поклати глава, така че бретонът й падна над едното око.

— Не съм сигурна, че този остров е достатъчно голям и за двете ни. Дали ще използваме някакво готино магическо средство, за да стигнем дотам? Магически портал или заклинание за придвижване?

— Съжалявам — отвърнах, налагайки си да се изправя, за да се преоблека. Униформата ми все още беше кална и мокра. Ще имам нужда от поне половин час в банята, преди да си легна. — Питах баща ми. Ще пътуваме със самолет.

Лицето на Джена посърна.

— Това е толкова… типично за хората.

— Виж го от хубавата му страна. Ще пътуваме с частен самолет, така че по-скоро е типично само за много богатите хора.

Това донякъде я ободри и докато слизахме за вечеря, обсъждахме гардероба си за лятото.

Но щом си взехме ядене и седнахме на обичайната си маса, лицето на Джена стана сериозно.

— Софи — започна тя.

— Какво?

Тя ровеше в чинията си и явно се чудеше как да го каже.

— И Арчър е в Англия.

Парчето шунка, което дъвчех, се превърна в дървени стърготини в устата ми, но се насилих да отвърна с небрежен тон:

— Така се твърди. Не съм сигурна, че показанията на двама вещери, пияни като кирки, могат да бъдат взети под внимание.

Макар че това не беше единственият случай, когато е бил забелязан. Някакъв върколак бе видял момче с описанието на Арчър, когато от Окото са направили внезапно нападение на бърлогата му.

Да не споменавам и вампира, който е имал схватка с тъмнокосо момче от ордена на Окото насред Лондон, на няколко спирки от гара „Виктория“, само преди няколко месеца.

Г-жа Касноф пази досието на Арчър в най-долното чекмедже на бюрото си. То е защитено от магии, но не и от пила за нокти и мускулна сила.

— Както и да е — казах аз на Джена, свеждайки поглед към чинията си. — Тези случаи са били преди месеци.

— Всъщност миналия месец — поправи ме тя и по тона й се предполагаше, че и аз съм наясно с това. — И много пъти е забелязван в Лондон, откакто избяга оттук. Подслушах онези вещици в Савана.

— Англия с много голям остров, Джена. А дори и Арчър да е там — много се съмнявам, че се навърта около магьосници. Би било глупаво от негова страна. Той може да е всякакъв, но определено не е идиот.

Джена се концентрира върху храната си, но когато бобените зрънца направиха четвъртата си обиколка из чинията й, заряза вечерята и ме загледа напрегнато.

— Какво ще направиш, ако го срещнеш?

За пръв път от много време дълбоко се замислих за Арчър. Спомних си кафявите му очи и наперената усмивка. Колко беше забавен и как се чувствах с него. Как звучеше гласът му, когато ме наричаше „Мерсер“. Начинът, по който ме целуна.

Сведох поглед към масата.

— Не знам — отговорих най-после.

Джена въздъхна, но не каза нищо повече. След известно време отново започнахме да говорим за пътуването и Джена се разсмя на коментара ми, че там сигурно имат специален чай за вампири, защото когато си поръчаш „Ърл Грей“, наистина ще ти доставят някой граф Грей.

Когато си тръгвахме от залата за хранене, се чувствах доста по-добре, предполагам за Джена важеше същото.

Но мислите ми не искаха да си отиват и когато заспивах, виждах очите на Арчър и силно се надявах с цялото си сърце той да не е в Англия.

Макар че една не толкова малка част от мен се надяваше на обратното.