Демонично стъкло

Трийсет и пета глава

Изтичах обратно в спалнята и преди някой да е успял да ме попита къде отивам, хукнах по халат навън. Паниката ме обземаше, макар да усещах как магията се надига в мен.

Трябваше да се телепортирам. Никога не бях успявала да измина повече от десет крачки, а мелницата беше на поне километър оттук. Но все пак трябваше да опитам. Поех си дълбоко дъх и се концентрирах максимално, като се постарах да се успокоя. Отне ми сигурно пет секунди, но ми се сториха като часове. Накрая усетих хладния въздух, който се завихри около мен, и кръвта намали скоростта си във вените ми.

Страхувах се да отворя очи, но когато хладният вятър утихна, събрах сили да го направя. Стоях точно пред мелницата. Дори и да съм изпитала облекчение, задето успях да направя заклинанието, то се изпари в мига, в който пристъпих вътре. Все още усещах магията във въздуха. Мощна черна магия.

— Арчър? — извиках, а сърцето ми биеше така лудо, че не знам дали можех да чуя нещо друго.

— Мерсер.

От гърлото ми се изтръгна ридание и се втурнах към нишата.

Арчър лежеше на земята по гръб с ръце на гърдите. На лунната светлина изглеждаше като полят с мастило.

Но субстанцията, покриваща гърдите му и разливаща се по пода, не беше мастило, нито черна боя, нито нещо друго, което отчаяният ми ум се опитваше да ме убеди. Имаше специфичната металическа миризма, която усещах, когато Джена се хранеше в стаята ни.

Паднах на колене до него и докоснах бузата му. Беше студена и влажна.

— Ето какво получих… задето… задето бързах и дойдох твърде рано — каза той задъхано и се опита да ми се усмихне.

— Моля те, не се шегувай, когато кървиш така. Отместих ръката му от гърдите. Беше твърде тъмно, за да видя раната му, което може би бе добре. Блузата му бе цялата подгизнала в кръв, а дишането му бе плитко.

— Онзи тип — промърмори той. — Появи се от нищото. Имаше… огромни нокти.

О, боже! Това може би обяснява раните му, но мисълта за Ник, подивял, като Дейзи, да се нахвърля върху Арчър, за малко да ме задуши.

Дишах през носа, докато чувството изчезна.

— Ще се оправиш — казах му аз, но гласът ми трепереше. — Сигурно не е толкова зле, просто ти се превземаш, както обикновено.

Магията пулсираше през мен като бурно море и бях толкова разстроена, че не можех да се концентрирам върху нищо. Все пак опитах. Хванах челото му и направих опит да канализирам силите си в него, да затворя раните на гърдите и корема.

Кървенето леко намаля, но това беше най-доброто, което успях да постигна, а той вече бе загубил много кръв.

Седнах и ми се искаше да закрещя отчаяно. Какъв е смисълът да имаш магическите сили на боговете, ако не можеш да помогнеш на този, когото обичаш?

Треперейки, Арчър взе ръката ми в своята.

— Загубена кауза, Мерсер.

— Не говори така! — извиках аз.

Той поклати глава. Зъбите му тракаха толкова силно, че едва говореше, но се опита да каже:

— Това все щеше да се случи… рано или късно. Искаше… ми се… да беше… по-късно.

Исках да му кажа, че всичко ще е наред, но нямаше смисъл. Дори в тъмното виждах колко е пребледнял и изплашен. Кървавият басейн под него бе толкова голям, че ми беше трудно да повярвам, че в човешкото тяло изобщо има толкова кръв.

Той умираше и двамата бяхме наясно с това. Нищо не можех да направя.

Но имаше друг, който можеше да помогне.

Наведох се над него и прошепнах в ухото му:

— Крос, моля те, дръж се още няколко минути, става ли? Обеща ми да се целуваме в замък и държа да си получа обещаното.

Той се опита да се засмее, но се чу само гъргорене. Притиснах ръка към устата си, за да не се разплача, и се изправих.

Стисна халата ми.

— Не ме оставяй — прошепна.

Беше ужасно мъчително да го направя, но се отдръпнах назад.

— Връщам се след миг, обещавам.

Исках да му кажа още много неща, но и без това губехме ценно време. Ако умре, преди да съм се върнала… Не исках да мисля за това. Преди да съм размислила, затворих очи и изчезнах.

Появих се пред стаята на Кал. Той отвори вратата и изглеждаше рошав и сънен, а също и приятно изненадан да ме види. Това беше най-лошото.

Щом забеляза, че съм цялата в кръв, усмивката му помръкна и той стисна ръката ми.

— Софи, какво става?

— Кръвта не е моя — казах аз. — Има пострадал човек, искам да дойдеш до мелницата, колкото можеш по-скоро. Не казвай на никого. Ще се срещнем там.

Той се намръщи, но аз се телепортирах обратно в мелницата, преди да е успял да ми зададе каквито и да било въпроси.

Не знам дали бе заради упражненията с баща ми или нещо друго, но не ми отне кой знае какви усилия да направя това сериозно заклинание, и то три пъти. Когато се върнах в мелницата, се чувствах с прояснен ум и без следа от замайване. Но страхът все още ме тресеше, щом погледнах към Арчър. Слава богу, все още дишаше, но като че ли по-учестено отпреди, а очите му бяха затворени.

— Видя ли, казах ти, че ще се върна — казах аз и коленичих до него.

Опитвах се да говоря с ведър глас, за да не забелязва колко съм уплашена. Не съм сигурна дали се получи, но той хвана ръката ми и без да отваря очи, я притисна към устните си. Държах другата му ръка, за да усещам пулса му.

Концентрирах се върху всеки удар на сърцето, който усещах с пръстите си, докато накрая не пристигна Кал.

— Софи?

— Насам!

Чувах го да приближава през падналите греди и камъни и накрая стигна до нишата. Помислих си, че никога не съм виждала нищо по-хубаво от него.

— О, много ти благодаря! — изрекох, останала без дъх.

— Какво се е случило? — попита той и пристъпи към мен.

И изведнъж го забеляза.

Различни чувства се изписаха на лицето му. В първия момент беше шокиран, но после шокът отстъпи място на хладен и тих гняв. Очите му се свиха и той присви устни.

— Кал — казах аз, но прозвуча като шепот.

— Махни се — заповяда той.

Изправих се и се преместих от другата страна на Арчър, а Кал коленичи на моето място. Грабна ръката му без грам от нежността, с която винаги лекува другите, включително и мен. Сякаш се опитваше да го докосва колкото се може по-малко. В първия миг ме обзе ужасно съмнение, но после той отпусна главата си и по кожата на Арчър плъзнаха малки, сребристи нишки.

Седях на пода на стара мелница, построена през XVIII век, и гледах как годеникът ми лекува момчето, което обичах, от нападение на демон.

Да, ще имам най-откаченото съчинение на тема „Как прекарах лятната ваканция“, като се върна в „Хеката“.

После се наведох напред и не знаех дали да избухна в сълзи, или в истеричен смях.

Няколко минути по-късно Кал се обади:

— Готово.

Когато погледнах, кръвта под Арчър бе напълно изчезнала и макар все още да не беше съвсем добре, дишането му беше бавно и ритмично.

— Благодаря ти — казах аз и сложих ръка на рамото на Кал.

Но той я отхвърли и се отдръпна от мен. Цялото му тяло изразяваше гняв — и раменете, и стиснатите юмруци.

Последвах го и се опитах да кажа, че съжалявам, но той ме отряза:

— Недей. Знаех, че си наивна, но не предполагах, че може да си и толкова глупава. Той е от Окото, Софи. Те убиват такива като нас. Коя точно част не ти е ясна?

Можех само да мигам насреща му.

— А този тук е дори по-лош от останалите — продължи, — защото на практика е един от нас. Той е предател на собствената си раса, а ти го допускаш… избутвайки… всичко друго настрана.

Той ме погледна и това, което видях в очите му, ме накара да изтръпна. Кал беше толкова добър в прикриването на емоциите си, че никога не съм осъзнавала… Боже, наистина ли съм толкова глупава?

— Ужасно съжалявам — повторих. — Никога не съм искала да те нараня, Кал.

Пламъчето на болка в очите му изчезна така внезапно, както се и появи.

— Не става дума само за мен — каза той. — Предполага се, че ти ще станеш председател на Съвета един ден. Цялото ни общество ще трябва да ти има доверие, а това никога няма да се случи, ако един от тях е в леглото ти.

Обзе ме гняв и срам едновременно и бузите ми почервеняха.

— Първо, никой не е „в леглото ми“. Второ, Арчър е спасявал живота ми неведнъж. Не е такъв, за какъвто го мислиш.

Той издаде звук на отвращение.

— О, хайде, Софи. Не схващаш ли? Той е най-мощното оръжие на Окото на Бога. Използвали са го като шпионин в „Хеката“ с години, какво те кара да мислиш, че сега е различно? Сигурно това е новата му задача — да се сближи с теб, за да получи информация за Съвета.

— Всъщност смятах да се възползвам от тялото й, но и това не е лоша идея.

И двамата с Кал се обърнахме рязко, и видяхме Арчър да седи до стената с блеснал поглед. Все още беше блед, но като изключим това, нямаше и следа от състоянието му само преди минути.

— Като си толкова убеден, че съм шпионин, защо ме спаси? — попита и лицето му се изкриви в болезнена гримаса, щом се опита да се изправи на крака. — Можеше да ме оставиш да умра и да си спестиш големите спорове.

Кал го погледна ядосано:

— Направих го заради нея.

Самодоволната усмивка на Арчър изчезна.

— Сега си честен — каза той. — Благодаря ти.

Те се гледаха известно време и докато единайсетгодишната глупачка в мен се радваше, че двама готини мъже се карат за нея, рационалната ми седемнайсетгодишна същност беше наясно, че Арчър трябва да се махне оттук, колкото се може по-скоро.

— Добре, вижте, можем да говорим за това по-късно — казах аз и се доближих до Арчър.

Той хвана ръката ми и я стисна.

Погледът на Кал се закова върху хванатите ни ръце и той се обърна.

— Прибирам се.

Но вратата беше блокирана.

Баща ми, Лара и останалите трима от Съвета стояха на вратата и ни гледаха със сурови изражения.