Демонично стъкло

Трийсет и девета глава

Едва се насилих да я погледна, като ми направи жест да я последвам по стълбите. Никога не съм й била голяма почитателка, но поне й се доверявах. Не можех да не си спомня за онази нощ след случилото се с Аргус, как тя стоя до леглото и ми държеше ръката. Как ми каза, че съдбата ми е да служа на Съвета. За съжаление, забрави да спомене, че планират да ме убият, ако не живея според техните очаквания.

— Софи, знам, че се чувстваш предадена — каза тя.

— Предадена, ядосана, ужасена… Изпитвам много чувства в момента.

Тя спря и сложи ръка на рамото ми.

— Имаме много сериозни причини да направим това.

Отхвърлих ръката й.

— Сестра ти вече държа обяснителната реч на злодея. Не ми трябва още една.

— Но ние наистина имаме причина. Не сме злодеи. Правим това, което е най-добро за магическото общество. Броят ни стремително намалява, докато членовете на Окото и Бранник се увеличават. Ти и баща ти трябваше да ни защитавате, а явно и двамата предпочетохте компанията на враговете ни.

— Това не е… Чакай малко, как така и двамата? Откога баща ми е близък с Окото? Или с Бранник?

Тя поклати глава и продължи нагоре по стълбите.

— Вече няма значение.

Стигнахме до края на стълбището, но все още бяхме под земята. Нямаше прозорци. По стените бяха подредени рицарски брони, но изглеждаха някак различни от тези, които бях виждала в другата част на имението. Бяха плашещо огромни. Обзе ме паника и отново усетих как магията ми тупти жалко и безпомощно в мен.

— Ако ме последваш… — започна тя, но преди да успее да продължи, някой извика:

— Анастасия!

Беше Елизабет. Тичаше с тънките си бабешки крачета, а полата й се вееше около нея.

Г-жа Касноф с раздразнение попита:

— Какво има?

— Лара иска да отидеш при нея незабавно.

Г-жа Касноф се намръщи.

— Водя Софи до залата за Очистване. Кажи й, че ще дойда след малко.

— Не! — Елизабет поклати глава. — Каза да отидеш веднага. Става дума… — Тя ме погледна косо. — Става дума за Ник.

Въпреки мрака видях как г-жа Касноф пребледня.

— Какво има?

— Случи се… както преди — обясни Елизабет. — С родителите му. Но този път… — Тя не можа да довърши и избухна в ридания. После притисна ръка към устата си. — О, боже, Анастасия, случва се отново!

Нямах представа за какво говори Елизабет, но г-жа Касноф изрече дума, за която никога не съм допускала, че може да излезе от устата й. После се обърна към мен:

— Ела с нас, Софи. Ако направиш опит да избягаш, ще те убия собственоръчно. Ясна ли съм?

Кимнах безмълвно, щастлива, че няма да ходя на Очистване засега. Последвах двете жени по коридора, а мозъкът ми бръмчеше. Ако нещо се е случило, може би всички ще бъдат достатъчно разсеяни и ще мога да измисля някакъв план за бягство въпреки заплахата за убийство.

Най-напред трябваше да намеря Джена. Осъзнах, че дори не съм се сещала за нея днес. Дали знаеше вече какво се е случило? Е, ако е разбрала за Арчър, сигурно няма да иска да избяга с мен. Прогоних тази мисъл. Никак не ми помагаше. Ами Кал? Трябваше да го намеря и да разбера какво са му направили, ако изобщо е наказан. А после някак с него и Джена да намерим начин да измъкнем Арчър и баща ми от килията и да се телепортираме през Итинериса, сякаш адските хрътки са по петите ни.

И сигурно ще бъде точно така.

Най-после стигнахме до главното фоайе и дори оттук чувах виковете от горния етаж.

Елизабет и г-жа Касноф побягнаха нагоре, а аз се замислих дали да не хукна към стаята си, надявайки се Джена и Кал да са в своите. Едва се завъртях в тази посока и една мълния ме удари между раменете и ме събори на колене. И преди съм била удряна от атакуващо заклинание, Алис го правеше като част от обучението ми, но не ме е боляло толкова.

Щом вдигнах глава, видях г-жа Касноф на площадката с ръка, вдигната към мен.

— Предупредих те. А сега идвай тук.

Направих каквото ми каза. Честно казано се съмнявах, че може да направя друго, предвид, че едва ходех.

Останалите от Съвета се бяха събрали във фоайето пред кабинета на баща ми. Няколко палми бяха съборени и на килима имаше купчинки пръст. На земята забелязах парченца счупено стъкло и две черни капки. Лара и Родерик стояха в средата на фоайето и си крещяха.

— Ти ни уверяваше, че това нямало да се случи. Закле се, че той бил изцяло под твой контрол.

Лара беше стиснала ръцете си в юмруци и гледаше ядосано.

— Наистина е под мой контрол. Това е просто някакво изключение. Можем да го оправим много бързо.

— Не! — извика Елизабет. — Не можем. Лара, той е убил поне двайсет души тази нощ. Двайсет, само за няколко минути.

Стомахът ми се сви. Значи затова е било толкова спешно. Тяхната играчка демон се е разбесняла. Усетих някакво мрачно злорадство: „Пада ви се. Това ще получите, като превръщате децата в чудовища.“ Но после си спомних за Ник и колко мил беше с Дейзи. Как усмивката му ми напомняше за Арчър и всякакво задоволство се изпари.

— От Окото знаят, че сме хванали Крос — продължи Елизабет с треперещ глас. — Ще нападнат Торн. Боже мой, ще стане точно като предния път!

— Не! — извика Лара с маниакално изражение. — Не и този път. Все още имаме Дейзи. Можем да оправим нещата.

Под мраморната арка се появи Кристофър, а сините му очи светеха от злоба.

— Много е късно за това. Елизабет е права. Те вече идват. Усещам го. Знам, че и ти го усещаш.

Но Лара стоеше там с разрошена коса и див поглед в очите.

— Нека да дойдат. Анастасия, изведи Дейзи от килията й.

Но сестра й не помръдна от мястото си.

— Ако им пуснем Дейзи… Лара, какво ще правим, ако не можем да я контролираме?

Чувствах се невидима, наблюдаваща. В някакъв смисъл дори ги съжалявах. Направили са нещо глупаво и опасно, защото са били изплашени, и сега си поемат последиците. Но тези последици са война, в която ще загинат много от тях, а също и много хора.

Беше глупаво, но за пореден път се опитах да събера силите си. Нямах идея какво да правя с тях, ако бях успяла, но така или иначе не се получи. Само онова безпомощно усещане, че магията ми е някъде там, но недосегаема. Все пак трябваше да има някакъв начин да я достигна. Ако няма, за какво изобщо е нужен ритуалът по Очистването? Може би тази магия просто трае по-кратко.

В настъпилата тишина се загледах в килима и забелязах нещо. Тези счупени стъкла на килима… Не, това, което блести, не бяха стъклата. Беше златна верижка.

От гърлото ми се изтръгна нещо като сподавено ридание, щом коленичих и осъзнах какво виждам.

Счупен кръвен камък.