Демонично стъкло

Дванайсета глава

Прекарах остатъка от деня в разглеждане на абатство Торн с Джена и въпреки че кръстосвахме стаите в продължение на часове, не успяхме да разгледаме особено голяма част. Във всяка стая имаше странни съкровища, като например една с пет пълни рицарски брони и една друга, в която имаше само препарирани животни. Казах на Джена, че съм пратила имейла, и й платих десет долара заради баса. Това явно я развесели.

За обяд Дара ни донесе сандвичи в зимната градина, която, както се оказа, бе една огромна слънчева зала, в която се намираше най-голямото пиано, което някога съм виждала, както и поне хиляда папрати и много други растения. Лара ни съобщи, че вече е говорила с баща ми. Той щял да се прибере късно вечерта и е дал разрешение да излезем с Ник и Дейзи.

— Но имайте предвид — допълни, — че трябва да се приберете до полунощ и че имате право да ходите само до селото. Всякакви по-далечни дестинации са абсолютно забранени.

Да, това звучеше точно като нещо, което баща ми би казал.

— А колко далече бихме могли да отидем? — казах на Джена, след като Лара си тръгна. — Та ние сме в средата на нищото.

Е, тази вечер разбрах отговора на този въпрос. Имахме уговорка да се срещнем с Ник и Дейзи на главния вход в осем. Към 19:45 бях в банята и си слагах спирала на миглите. Джена се появи, облечена в тоалет, който можех да опиша само като „Hello Kitty открива готика“.

— Това не е ли малко прекалено за обикновена разходка из селото? — попитах, гледайки розовите й ботуши.

— Няма да ходим до селото — отвърна тя. — Попитах Дейзи. Ще ни водят в Лондон.

Едва не си бръкнах в очите със спиралата.

— Лондон е на час път оттук. Ще крадем кола или какво?

Джена поклати глава.

— Софи, кога ще започнеш да се сещаш, че имаш магически способности? Няма да ходим с кола, ще… всъщност не знам как точно ще стигнем там, но ще бъде с… нали разбираш? — И тя размаха театрално ръце във въздуха. — С магииииия.

— Чудесно — промърморих и започнах да търся в чантичката си гланц за устни.

Стомахът ми се сви от нерви. Ако Дейзи очакваше да правя някакви изключително демонични заклинания… ами, нямаше да стане.

— А защо ще ходим точно в Лондон?

Джена се усмихна заговорнически.

— Там имало някакъв нощен клуб само за магически същества. Дейзи каза, че било много яко.

Хм. Нощен клуб само за магически същества. В ума ми изникна представата за повече кадифе, сух лед и страхотии, отколкото можех да понеса тази вечер.

— Не знам — казах аз. — Това ми звучи като да ни е категорично забранено.

— Да, но ще можем да научим нещо за Дейзи и Ник и…

— Знам. Много е дразнещо, когато си права. Но все пак няма начин Кал да се навие на това — казах аз с надеждата, че така ще сложа край на идеите за подобно приключение.

Джена ме погледна объркано.

— Но Кал няма да идва.

— Какво? А защо не?

Тя вдигна рамене.

— Налага се да се занимава с някакви спешни ботанически истории. Оказало се, че има много повече болни растения, отколкото е предполагал.

— Хм — отвърнах аз и се обърнах пак към огледалото.

— Защо, София Мерсер? Разочарование ли долавям с моите свръхестествени вампирски способности?

— Не, просто… Просто предпочитам да ми го беше казал лично.

— А-ха — каза Джена самодоволно. — И си облякла тази къса блузка и ботуши на висок ток само заради мен, нали?

— Джена, никой не обича досадните вампири.

Като стигнахме долу, забелязахме, че Ник и Дейзи вече ни чакат на входа. Ник ми хвърли навъсен поглед, но не каза нищо.

— Предполагам Джена те е светнала за плановете ни? — ме попита Дейзи тихо.

Сивите й очи бяха очертани с много тъмни сенки и почти светеха.

— Да — отвърнах и се опитах да симулирам въодушевление. — Нямам търпение!

Не се сещах за нищо, което да ми се искаше по-малко, отколкото да прекарам вечерта в нощен клуб, пълен е магически същества и в компанията на двама демони, единият от които видимо неуравновесен.

— Трябва да знаеш, че ако ни изпортиш на баща си, той ще ни изрита — каза Ник и отвори вратата.

— Би било много кофти от моя страна, предвид колко сте дружелюбни с мен — отвърнах.

— Тя има право — смъмри го Дейзи. — Бъди мил.

Той ме изгледа с неуравновесения си поглед.

— Ще се опитам.

Излязохме във влажната нощ. Точно пред вратата започваше пътека, покрита с чакъл, която водеше към жив плет, висок около метър и половина. Губеше се в тъмнината близо до ръба на гората, която обграждаше абатство Торн. Тръгнахме по пътеката право към гората. Джена стисна ръката ми, а сенките ни се простираха пред нас на лунната светлина.

Дейзи си запали цигара и виждах червеникавото пламъче. Ник вървеше пред нея с ръце в джобовете и чувах как двамата си говорят тихо, като крачеха равномерно. Сигурна съм, че чух името си.

— Не са толкова лоши — прошепна Джена. — А и сякаш изобщо нямат нищо против, че съм вампир. Даже казаха, че са срещали доста вампири на това място, на което сега отиваме. Казва се „При Шели“.

— „При Шели“?

— Да, нали се сещаш. Като Мери Шели. Франкенщайн, чудовища… такива неща.

— Колко сладурско.

Стигнахме края на гората и забелязах, че покритата с чакъл пътечка продължава и между дърветата, макар да ставаше по-тясна. Токчетата ми потънаха във влажната почва и скоро останалите от групата бяха далече пред мен.

Пъхнах ръце в джобовете и се запитах дали е възможно някога пак да минавам през гора нощем, без да се сетя за Алис и цялото време, което прекарахме заедно в упражняване на заклинания.

Пътеката свърши точно пред някаква малка каменна сграда. Ник не се виждаше, но Дейзи стоеше на прага.

— Хайде — каза тя и помаха, преди да изчезне вътре.

Последвахме я. Макар че нощта бе топла, камъкът изглеждаше потискащ и влажен. Мухлясалата миризма на нещо старо и запуснато се носеше във въздуха. Дочух плясък на криле и се огледах. Забелязах огромна тъмна птица да излита от дупка на покрива.

— Какво е това място? — попитах.

— Преди е било мелница — отвърна Дейзи и посочи към разрушения покрив. — Отгоре му е паднало дърво по време на някаква силна буря преди около шейсет години.

— Защо не са я съборили? — попита Джена.

Дори в мрака успях да забележа недоверчивия поглед на Дейзи.

— Защото — отвърна тя — тук се намира Итинерисът.

— Това не е някакво грозно латинско чудовище, нали? — попитах и се опитах да вдигна едната си вежда.

Дейзи се засмя и си запроправя път през падналите греди, за да влезе още по-навътре.

— Латинско е, но значи пътуване или път.

Препънах се в купчина камъни.

— Е, това звучи еднакво интересно и ужасно — промърморих, но Дейзи вече бе прекалено далеч, за да ме чуе.

Ник стоеше до стената в дъното. Имаше малък отвор, около метър и половина, зад който беше непрогледен мрак.

— О, надявам се да не се наложи да лазим през целия път до Лондон — казах, но щом се приближих, забелязах, че това не беше вход на тунел, както първоначално си помислих. Отворът водеше до малка ниша, не по-широка от половин метър.

Дейзи ми се усмихна страховито.

— Да разбирам ли, че никога не си пътувала през Итинерис портал?

— Дори не съм сигурна, че мога да го повторя правилно.

За моя изненада Ник ми се усмихна любезно и влезе във входа. Нямаше проблясъци на светлина и магически заклинания. В един миг беше там, в следващия вече не. Това изглеждаше дори още по-страшно, отколкото ако имаше цяло светлинно шоу и пушек.

След него влезе Дейзи. С нея се случи същото, сякаш просто изчезна.

С Джена стояхме на входа и се взирахме в нишата.

— Можем да се върнем — предложих плахо. — Ще им кажем, че този магически портал не е сработил за нас.

Но Джена категорично поклати глава.

— Не може да е толкова лошо.

— Можем да опитаме заедно — казах. — Мисля, че ще има място и за двете ни. А и ако ни прати някъде другаде или стената ни погълне, поне ще си правим компания.

Джена се засмя.

— Добре тогава, да тръгваме.

И двете, хванати за ръце, минахме през входа.