Зовът на барабана

17. Ваканционен дом

Инвърнес, Шотландия, 23 декември, 1969 г.

Той провери разписанието на влаковете за десети път, после закрачи из дневната на имението, твърде неспокоен, за да седи. Трябваше да изчака още час. Стаята беше почти разтурена, на всяка повърхност се крепяха купчини кашони. Беше обещал да разчисти мястото до Нова Година, освен нещата, които Фиона искаше да запази.

Тръгна по коридора към кухнята и се вгледа за миг в стария хладилник, но реши, че не е гладен, и затвори вратата.

Щеше му се госпожа Греъм и Преподобния да се бяха запознали с Бриана. Усмихна се към празната кухненска маса, като си спомни разговора с тях, когато той, лудо влюбен — несподелено — в дъщерята на продавача на тютюн, ги попита как се разбира дали някой е наистина влюбен.

— Ако се налага да се питаш дали си влюбен, момче — значи не си — увери го госпожа Греъм и потупа с лъжицата по ръба на купата. — И стой далече от малката Мейвис Макдауъл, че баща ѝ ще те убие.

— Когато се влюбиш, Родж, ще го разбереш с абсолютна сигурност — каза Преподобния и потопи пръст в тестото за кейка. Отдръпна се престорено притеснен, когато госпожа Греъм го заплаши с лъжицата и се засмя. — И наистина внимавай с малката Мейвис, момче; не съм толкова стар да ставам дядо.

Е, те се оказаха прави. Той знаеше, без никакво съмнение. Знаеше още откакто срещна Бриана Рандал. Но това, което не знаеше със сигурност, е дали тя изпитва същото.

Не можеше да чака повече. Потупа джоба си, за да се увери, че е взел ключовете, хукна по стълбите и излезе в зимния дъжд, който бе започнал точно след закуска. Нали казваха, че студеният душ помагал. Е, за Мейвис обаче не свърши работа.

24 декември 1969 г.

— Сливовият пудинг е топъл във фурната и сосът е в малката тенджера отзад — инструктира го Фиона, докато слагаше пухкавата си вълнена шапка. Тя беше червена, а Фиона бе ниска и с нея приличаше на градинско джудженце.

— Не пускайте огъня твърде силно обаче. Не съм го изключила напълно, иначе няма да можете да го запалите. А тук съм написала инструкции за пилетата утре. Напълнени са в тавите и зеленчуците вече са нарязани и са в голямата жълта купа в хладилника, а… — Тя зарови в джоба на джинсите си и извади изписано на ръка листче, което пъхна в ръката му.

Той я потупа по ръката.

— Не се тревожи, Фиона — увери я. — Няма да изгорим къщата. Нито да умрем от глад.

Тя се смръщи със съмнение и поспря на вратата. Годеникът ѝ я чакаше в колата отвън и форсираше нетърпеливо двигателя.

— Ами добре. Сигурен ли сте, че не искате да дойдете с нас? Майката на Ърни няма да има нищо против и съм сигурна, че няма да ѝ хареса двамата да оставате тук сами на Коледа…

— Не се тревожи, Фиона — каза той, като я побутна леко към вратата. — Ще се справим. Пожелавам ти хубави празници с Ърни и не се тревожи за нас.

Тя въздъхна и отстъпи неохотно.

— Да, сигурно ще се справите. — Рязко изсвирване отзад я накара да се обърне и да се втренчи в колата.

— Е, идвам, де — извика. Обърна се и внезапно се усмихна на Роджър, прегърна го, вдигна се на пръсти и го целуна силно по устните.

Отдръпна се и му смигна заговорнически, като сгърчи малкото си кръгло лице.

— Това ще му даде да разбере — прошепна тя. — Весела Коледа, Родж! — каза високо, помаха весело и изскочи на верандата. После тръгна лениво към колата, като клатеше бедра.

Двигателят изрева в протест и колата се стрелна със свистене на гуми, преди Фиона още да е затворила вратата. Роджър ѝ махаше от верандата, доволен, че Ърни не е много едър тип.

Вратата се отвори зад него и Бриана надникна навън.

— Какво правиш тук без палто? — попита тя. — Ужасно е студено!

Той се поколеба, изкушаваше се да ѝ каже. Все пак явно беше свършило работа с Ърни. Но днес беше Бъдни вечер, напомни си той. Въпреки надвисналото небе и ниските температури той усети как в него се разлива топлина. Усмихна ѝ се.

— Просто изпращах Фиона — рече и затвори вратата. — Какво ще кажеш да се опитаме да приготвим обяд, без да взривим кухнята?

Успяха да направят сандвичи без инциденти и се върнаха след това в кабинета. Стаята вече беше почти празна; оставаше да приберат само няколко лавици с книги.

От една страна, Роджър усещаше огромно облекчение, че работата е почти приключена. А от друга страна, беше тъжно да гледа топлия претъпкан кабинет оголен така.

Голямото писалище на Преподобния бе изпразнено и преместено в гаража на склад, а високите до тавана лавици бяха лишени от огромния си товар от книги, покритата с корк стена беше лишена от слоевете пърхащи хартийки. Процесът напомни неприятно на Роджър за оскубване на пиле, резултатът беше стряскаща и жалка голота, която го караше да извръща очи.

На корковата стена бе останал един квадратен лист. Щеше да го свали последен.

— Ами тези? — Бриана махна с пухестата бърсалка за прах към малка купчина книги на масата пред нея. Няколко кашона зееха с отворени капаци на пода в краката ѝ, полупълни с книги, осъдени на различна участ: библиотеки, антикварни общества, приятели на Преподобния, за лична употреба на Роджър.

— Те са с автографи, но не са надписани конкретно на някого — рече тя, като му подаде най-горната. — Ти запази онези, които са надписани за баща ти, но искаш ли и тези? Първи издания са.

Роджър обърна книгата в ръцете си. Тази беше от Франк Рандал, красива книга, красиво отпечатана и подвързана елегантно, за да съответства на научното ѝ съдържание.

— Би трябвало ти да ги вземеш, нали? — каза той. Без да чака отговор, остави книгата в малък кашон, който стоеше на креслото. — Все пак са дело на баща ти.

— Имам такива — възрази тя. — Тонове. Много кашони.

— Но не са с автограф, нали?

— Е, не са. — Взе друга книга и я отвори на титулната страница, където пишеше: Tempora mutantur mos et mutantur in illis — Ф. У. Рандал с решителен и наклонен почерк. Потърка леко с пръст подписа и широката ѝ уста се отпусна.

— Времената се променят и ние с тях. Сигурен ли си, че не ги искаш, Роджър?

— Сигурен съм — каза той и се усмихна. Махна с ръка към книгите в кабинета. — Не се тревожи, няма да остана без книги.

Тя се засмя и сложи книгите в кашона си, после се върна към работата си — бършеше праха от купчините разпределени книги, преди да ги опакова. Повечето не бяха чистени четиридесет години и тя доста се изцапа. Дългите ѝ пръсти бяха посивели, а маншетите на бялата риза бяха почти черни от мръсотия.

— Няма ли да ти липсва това място? — попита го. Отметна кичур коса от очите си и посочи просторната стая. — Израснал си тук, нали?

— Да, и да — отвърна той, като вдигна още един пълен кашон на купчината, която щеше да отпътува към университетската библиотека. — Но нямам голям избор.

— Е, сигурно не можеш да живееш тук — съгласи се тя със съжаление. — След като трябва да бъдеш в Оксфорд през повечето време. Но трябва ли да я продаваш?

— Не мога да я продам. Не е моя. — Той се наведе да вземе един много голям кашон и го вдигна бавно на крака си, като сумтеше от усилие. Залитна през стаята и го пусна на купчината с тътен, който вдигна малки облачета прах от кашоните под него.

— Пфу! — Издиша и ѝ се усмихна. — Бог да е на помощ на антикварите, когато го вдигнат.

— Как така не е твоя?

— Ами така — отвърна делово. — Не е моя. Къщата и земята принадлежат на църквата. Татко живя тук почти петдесет години, но не я притежаваше. Тя принадлежи на Енорийския съвет. Новият свещеник не я иска — има пари да си купи, а жена му обича съвременните удобства, — затова Съветът ще я отдава под наем. Фиона и Ърни ще я вземат, Бог да им е на помощ.

— Само те двамата?

— Евтина е. И то с основание — добави сухо. — Тя иска много деца обаче, а тук има място за цяла армия дечурлига. — Проектирано във викторианските времена за свещеници с многобройни семейства, имението имаше дванайсет стаи, ако не се брои една немодернизирана и крайно неудобна баня.

— Сватбата е през февруари, затова трябва да приключа с разчистването до Коледа, за да имат време да чистят и да боядисват. Но е жалко, че те карам да работиш по празниците. Искаш ли в понеделник да отидем до Форт Уилям?

Бриана взе още една книга, но не я остави веднага в кашона.

— Значи домът ти вече няма да е твой — каза бавно. — Това не ми се струва правилно… макар да се радвам, че Фиона ще го вземе.

Роджър сви рамене.

— Не смятах да се установя в Инвърнес. Все пак това не е някакво фамилно имение. — Той махна с ръка към напукания балатум, към олющената боя и стария стъклен плафон на тавана. — Не можеш да го повериш на Националния тръст и да взимаш по два паунда от хората, за да го разгледат.

Тя се усмихна и продължи да подрежда. Изглеждаше замислена обаче, между гъстите ѝ червени вежди имаше лека бръчка. Накрая остави и последната книга в кашона, протегна се и въздъхна.

— Преподобния е имал почти толкова много книги, колкото родителите ми — каза тя. — Освен медицинските книги на мама и историческите на татко, има още много, с които да запълниш цяла библиотека. Вероятно ще ми отнеме шест месеца да ги подредя, когато се прибе… когато се върна. — Прехапа леко устна и се обърна да вземе ролка тиксо, после я зачопли с нокът. — Казах на агента по недвижими имоти, че може да пусне къщата за продажба през лятото.

— Това ли те безпокои? — попита той бавно, като се взираше в лицето ѝ. — Мислиш как ще се разделиш с къщата, в която си израснала — ще се разделиш завинаги с дома си?

Тя сви леко едното си рамо, още се взираше в тиксото.

— Е, да, може и така да се каже — продължи тя. — Но не е толкова зле. Мама се е погрижила за всичко. Намерила е наемател и е отдала къщата под наем за една година, затова ще имам време да реша какво да правя, без да се тревожа, че къщата стои празна. Глупаво е да я задържа; твърде голяма е да живея сама там.

— Може да се омъжиш — каза той, без да се замисли.

— Да, сигурно — рече тя. Погледна го странично и ъгълчето на устата ѝ потрепна, вероятно от веселие. — Някой ден. Но ако съпругът ми не иска да живее в Бостън?

Внезапно му хрумна, че вероятно притеснението ѝ, че той ще изгуби имението, се дължи на факта, че е искала да живее тук.

— Искаш ли деца? — попита той. Не беше смятал да я пита това, но ужасно се надяваше да иска.

Тя се сепна за миг, после се засмя.

— Единствените деца обикновено искат големи семейства, нали?

— Не знам — каза той. — Но аз искам. — Наведе се през кашоните и внезапно я целуна.

— И аз — отвърна тя. Очите ѝ се скосиха, когато се усмихна. Не извърна поглед, но леката розовина я накара да заприлича на праскова.

Той искаше деца, да. Точно в момента много искаше да направи онова, което водеше до появата на деца.

— Но може би първо ще трябва да довършим тук?

— Какво? — Смисълът на думите ѝ достигна само смътно до него. — О, да. Да, май ще трябва.

Наведе се и я целуна отново, този път бавно. Тя имаше най-прекрасната уста — широка и с пълни устни, почти твърде широка за лицето ѝ, но не съвсем.

Той я прегърна през кръста и прокара другата си ръка в копринената ѝ коса. Тилът ѝ беше гладък и топъл под дланта му; той го обгърна и тя потрепери леко, устата ѝ се отвори в знак на приемане, от който му се прииска да я вдигне, да я отнесе до чергата пред огнището и…

Отривисто почукване го накара да вдигне глава и да прекъсне прегръдката.

— Кой е? — възкликна Бриана с ръка на сърцето.

Едната стена на кабинета бе заета от високи до тавана прозорци — Преподобния беше и художник — и едно четвъртито мустакато лице се притискаше до един от тях, като носът му беше почти сплескан от интерес.

— Това е — каза през зъби Роджър — пощальонът Макбет. Какво прави тук този стар мошеник, за бога?

И сякаш чул въпроса му, господин Макбет отстъпи крачка назад, извади писмо от чантата си и го размаха весело пред тях.

— Писмо — оформи той с устни, като гледаше Бриана. После погледна Роджър и размърда многозначително вежди.

Когато Роджър стигна до входната врата, господин Макбет вече стоеше на верандата и държеше писмото.

— Защо не го пуснахте в пощенския процеп, за бога? — попита Роджър. — Дайте го.

Господин Макбет отдръпна писмото с вид на оскърбено достойнство, който донякъде се осуетяваше от опитите му да види Бриана зад рамото на Роджър.

— Ами реших, че е важно. От Щатите е. И е за младата дама, не за теб, момче. — После изкриви лице в неделикатно смигване, промуши се покрай Роджър и протегна ръка към Бриана.

— Мадам — рече, като се хилеше под мустаците. — Заповядайте, с комплиментите на пощата на Нейно Величество.

— Благодаря. — Бриана още беше изчервена, но приглади косата си и се усмихна на пощальона с пълно самообладание. Взе писмото и го погледна, но не направи опит да го отвори. Пликът бе надписан на ръка, с червени марки за препращане, но Роджър не виждаше от мястото си адреса на изпращача.

— На гости, а, мадам? — попита сърдечно Макбет. — Значи сте само двамцата тук, самички, а? — Той извъртя очи и я огледа от глава до пети с нескрит интерес.

— О, не — каза Бриана със сериозна физиономия. Сгъна писмото на две и го напъха в джоба на джинсите си. — Чичо Ангъс е тук с нас, спи на горния етаж.

Роджър прехапа вътрешността на бузата си. Чичо Ангъс беше едно проядено от молци плюшено куче, остатък от детството му, изровен по време на разчистването на къщата. Очарована от него, Бриана беше изтупала карираното му боне и го разположи на леглото си в стаята за гости.

Пощальонът вдигна рошавите си вежди.

— О, ясно. И той ли е американец чичо ви Ангъс?

— Не, той е от Абърдийн. — Освен порозовялото връхче на носа ѝ, нищо в лицето ѝ не издаваше друго освен откровеност и невинност.

Пощальонът беше запленен.

— О, ама значи си имате и шотландци в семейството! Е, трябваше да се досетя, с тази коса. Хубаво, хубаво девойче, няма грешка. — Поклати възхитено глава и похотливото изражение бе заменено от псевдобащинско отношение, което Роджър сметна за само малко по-приемливо.

— Е, добре. — Роджър се прокашля многозначително. — Не искаме да ви откъсваме от работата ви, господин Макбет.

— О, няма проблем, никакъв — увери го пощальонът, като опъваше врат да зърне за последно Бриана, преди да се обърне. — Трудещият се умора няма, нали, скъпа?

— Луд умора няма — поправи го Роджър натъртено и отвори вратата. — Приятен ден, господин Макбет.

Макбет го погледна, на лицето му пак се бе появила сянка на похотлива усмивка.

— Ами хубав ден и на вас, господин Уейкфийлд. — Наведе се, смуши го с лакът в ребрата и прошепна дрезгаво: — И още по-хубава нощ, ако чичото спи дълбоко!

— Е, ще прочетеш ли писмото? — Той го взе от масата, където го беше оставила, и ѝ го подаде.

Тя се изчерви леко и го взе.

— Не е важно. Ще го погледна по-късно.

— Ще отида в кухнята, ако е нещо лично.

Червенината ѝ се засили.

— Не е. Нищо не е.

Той изви вежда. Тя сви подразнено рамене, отвори плика и извади един лист хартия.

— Ето, виждаш ли? Казах ти, че не е важно.

„О, нима?“ — помисли си той, но не го каза. Взе листа, който тя му подаваше, и го погледна.

Наистина не беше нищо особено; съобщение, препратено от библиотеката в университета ѝ, във връзка с нейно търсене, което за нещастие не успели да намерят чрез библиотечен обмен, но можело да се провери в частната колекция на Документите на Стюартите, която се намира в Кралския анекс към Единбургския университет.

Тя го гледаше със скръстени ръце, очите ѝ светеха, а устните бяха присвити, предизвикваше го да каже нещо.

— Трябваше да ми кажеш, че ги търсиш — рече той тихо. — Можех да ти помогна.

Тя сви леко рамене и той видя как гърлото ѝ се движи, когато преглътна.

— Знам как да направя историческо проучване. Преди помагах на тат… — замълча и прехапа долната си устна.

— Да, разбирам — рече той, и наистина разбираше. Хвана я за ръката и я поведе по коридора към кухнята, където я настани на един стол до очуканата стара маса.

— Ще сложа чайника.

— Не обичам чай — възрази тя.

— Трябва ти чай — каза твърдо Роджър и запали газовия котлон със силно свистене. Обърна се към шкафа, извади две чаши и чинийки и — сякаш по внезапно хрумване — свали и уискито от горната лавица.

— И определено не обичам уиски — каза Бриана, като огледа бутилката. Започна да се отблъсква от масата, но Роджър я хвана за ръката.

— Аз обичам уиски — рече той. — Но мразя да пия сам. Ще ми правиш ли компания? — Усмихна ѝ се с надеждата да отвърне на усмивката му. Тя накрая го направи, неохотно, и се отпусна на стола.

Той се настани срещу нея и напълни чашата си наполовина с ароматната кехлибарена течност. Вдиша парите с удоволствие и отпи бавно, като изчака уискито да се плъзне бавно по гърлото му.

— О… — въздъхна. — Глен Моранжи. Сигурна ли си, че не искаш? Да ти сипя малко в чая?

Тя поклати мълчаливо глава, но когато чайникът започна да свири, стана и изключи котлона, после наля горещата вода в каничката. Роджър се приближи зад нея и плъзна ръце на кръста ѝ.

— Няма от какво да се срамуваш — каза тихо. — Имаш право да разбереш, ако можеш. Все пак Джейми Фрейзър е твой баща.

— Но не е бил… не напълно. — Беше свела глава; той виждаше малко лизнато място на темето ѝ, подобно на онова над челото ѝ, което караше косата ѝ да се вдига на мека вълна над лицето.

— Аз имах баща — каза тя леко задавено. — Татко… Франк Рандал… беше мой баща и аз го обичам… обичах го. Не ми се струва редно да… да търся друг, сякаш той не ми е достатъчен, сякаш…

— Не е така и ти го знаеш. — Обърна я към себе си и вдигна брадичката ѝ с пръст.

— Това няма нищо общо с Франк Рандал или с онова, което изпитваш към него. Да, той ти е баща и нищо няма да промени това, но е нормално да си любопитна и да искаш да знаеш.

— А ти някога искал ли си да разбереш? — Тя вдигна ръка и отблъсна неговата — но не пусна пръстите му.

Той пое дълбоко дъх и потърси сили в уискито.

— Да, искал съм. Вероятно е нужда. — Пръстите му се стегнаха около нейните и я дръпнаха към масата. — Ела да седнеш; ще ти разкажа.

Знаеше какво е баща ти да го няма, особено непознат баща. Известно време, точно след като започна училище, той се бе вманиачил по медалите на баща си, носеше малката кадифена кутийка в джоба си и се хвалеше на приятелите си с героизма му.

— Разказвах им измислени истории за него — каза той, като се взираше в ароматните дълбини на чашата с чай. — Подиграваха ми се, че лъжа, дори ме шамаросваха. — Погледна я и се усмихна с болка.

— Но трябваше да го направя истински, разбираш ли?

Тя кимна, очите ѝ бяха потъмнели от разбиране.

— За щастие татко — Преподобния — като че ли разбра причината. Започна да ми разказва истории за баща ми; истински истории. Нищо особено, нищо героично — той наистина беше герой, Джери Макензи, бяха го убили и така нататък, но историите, които татко ми разказваше, бяха от детството му — как направил къщичка за птици, но направил дупката твърде голяма и вътре се настанила кукувица; какво обичал да яде, когато се прибирал тук през ваканциите и отивали в града за лакомства; как си пълнел джобовете с морски охлюви от скалите и забравял за тях, а панталоните му започвали да смърдят на… — замълча и ѝ се усмихна, гърлото му се беше свило от спомена.

— Той направи баща ми истински за мен. И тогава той ми липсваше повече от всякога, защото вече знаех частица от това, което ми липсва. Но трябваше да знам.

— Някои хора биха казали, че това, което не си имал, не може да ти липсва — затова е по-добре да не знаеш нищо. — Бриана вдигна чашата си, сините ѝ очи го гледаха над ръба.

— Някои хора са глупаци. Или страхливци.

Той си наля още уиски, наклони бутилката към нея и изви вежда. Тя вдигна чашата си без коментар и той капна малко уиски в нея. Тя отпи и я остави.

— Ами майка ти? — попита го.

— От нея имам няколко истински спомена; бях почти на пет, когато почина. А кашоните в гаража… — Наклони глава към прозореца. — Вътре са все нейни неща, писмата ѝ. Както казваше татко: „Всеки има нужда от минало.“ Моето беше там. Знаех, че ако имам нужда, мога да открия и още нещо.

Той се взира дълго в нея.

— Тя много ли ти липсва? Клеър?

Бриана го погледна, кимна рязко и отпи, после му подаде отново празната чаша.

— Аз… страхувах се да потърся — каза тя, взираше се в струята уиски. — Не става дума само за него… но и за нея. Знам историите за Джейми Фрейзър; тя ми е разказвала много за него. Много повече, отколкото някога ще открия в историческите документи — добави и направи неуспешен опит да се усмихне. Пое си дълбоко дъх.

— Но мама… отначало се преструвах, че просто е заминала, като на пътуване. А после вече не можех да се преструвам и се опитах да повярвам, че е мъртва. — Носът ѝ потече от емоцията, от уискито или от горещия чай. Роджър посегна към кърпата, която висеше до фурната, и ѝ я подаде през масата.

— Тя обаче не е мъртва. — Бриана взе кърпата и обърса гневно носа си. — Там е проблемът! Липсва ми постоянно и знам, че никога няма да я видя отново, но тя дори не е мъртва! Как да скърбя за нея, когато си мисля — когато се надявам, — че е щастлива там, където е, където аз я накарах да отиде?

Изпи остатъка в чашата си, задави се леко и си пое дъх. После погледна Роджър с тъмносините си очи, сякаш обвиняваше него за тази ситуация.

— Затова искам да разбера, ясно ли е? Искам да я намеря… да ги намеря. Да се уверя, че е добре. Но все си мисля, че може би не искам, защото ако разбера, че не е добре, ами ако науча нещо ужасно? Ами ако се окаже, че е мъртва или той… е, това няма да е толкова страшно може би, защото той на практика вече е мъртъв, или е бил, или… но трябва да узная!

Тя удари чашата си в масата пред него.

— Повече.

Той отвори уста да каже, че тя вече знае повече, отколкото ѝ е необходимо, но погледът ѝ го накара да размисли. Наля ѝ уиски.

Тя не го изчака да добави чай, вдигна чашата към устата си и отпи голяма глътка, после още една. Закашля се, пръсна уиски и остави чашата с насълзени очи.

— Затова търся. Или поне търсех. Когато видях книгите на татко и неговия почерк обаче… всичко това ми се стори нередно. Мислиш ли, че е нередно? — попита тя, взираше се печално в него през покритите със сълзи мигли.

— Не — рече той внимателно. — Не е нередно. Права си, трябва да разбереш. Аз ще ти помогна. — Стана и я хвана под мишниците, вдигна я на крака. — Но точно сега мисля, че може би трябва да си полегнеш малко, а?

Качи я по стълбите и я поведе по коридора, когато тя внезапно се откъсна от него и изтича към банята. Той се облегна на отсрещната стена и търпеливо я изчака да излезе отново, беше бяла като стария гипс над ламперията.

— Е, как похаби хубавото уиски — рече той, прегърна я през раменете и я насочи към стаята ѝ. — Ако знаех, че си имам работа с пияница, щях да ти дам нещо по-евтино.

Тя се срути на леглото и му позволи да ѝ свали обувките и чорапите. Претърколи се по корем и гушна Чичо Ангъс в свивката на лакътя си.

— Казах ти, че не обичам чай — промърмори тя и след секунди заспа.

Роджър поработи още час-два сам, разпределяше книги и връзваше кашони. Беше тих, мрачен следобед, чуваше се само трополенето на дъжда и от време на време свистене на гумите на колите по улицата отвън. Когато светлината започна да изтлява, той включи лампите и тръгна по коридора към кухнята, за да отмие мръсотията от ръцете си.

В задната част на печката къкреше огромна тенджера с млечна супа с пиле и праз. Какво му беше казала Фиона за нея? Да я включи? Или да я изключи? Да сложи нещо в нея? Вгледа се с колебание в тенджерата и реши да я остави да се оправя сама.

Разчисти остатъците от чая, изми чашите и ги подсуши, после ги окачи внимателно на кукичките в шкафа. Те бяха остатъци от стар сервиз, който Преподобния имаше, откакто Роджър се помнеше. Синьо-бели китайски дървета и пагоди, в комплект с други чаши, придобити от разпродажби.

Фиона сигурно щеше да ги смени с нови, разбира се. Беше ги накарала да разглеждат списания за порцелан, кристал и обзавеждане. Бриана издаваше възхитени звуци, а Роджър направо се беше изцъклил от скука. Вероятно всички тези стари неща щяха да бъдат предложени на разпродажба — така поне щяха да бъдат полезни някому.

И внезапно, по импулс, той свали двете чаши, които бе измил, зави ги в чиста кърпа, и ги отнесе в кабинета, където ги пъхна в един от кашоните, които бе отделил за себе си. Почувства се доста глупаво, но в същото време и някак по-добре.

Огледа отекващия кабинет, вече съвсем гол, ако не се броеше листа хартия на корковата стена.

Е, напускаш дома си завинаги. Всъщност го беше напуснал преди известно време, нали?

Да, това го притесняваше. Много повече, отколкото призна пред Бриана. Именно затова протакаше толкова разчистването на имението, ако трябваше да бъде честен. Да, задачата бе чудовищно голяма, а и той имаше работа в Оксфорд, и наистина хилядите книги трябваше да бъдат разпределени внимателно, но можеше да го направи и по-бързо. Ако бе искал.

Ако къщата щеше да остане празна, може би никога нямаше да приключи. Но пришпорван от Фиона и примамван от Бриана… усмихна се при мисълта за двете жени: дребната тъмна и къдрава кокошчица и високата светлокоса викингска девойка. Сякаш наистина трябваше да има жени, за да накарат мъжете да свършат каквото и да било.

Време беше да приключва обаче.

Сериозно, почти церемониално, той откачи ъгълчетата на жълтия лист и го свали от корка. Това беше фамилното дърво, генеалогичната таблица, която бе изписана с четливия заоблен почерк на Преподобния.

Макензи и още Макензи, поколение след поколение. Напоследък се замисляше дали да не приеме окончателно това име, не само на сцената. Все пак след като баща му беше починал, той не смяташе да се връща повече в Инвърнес, където хората го знаеха като Уейкфийлд. Нали все пак затова бе направено и фамилното дърво; Роджър да не забравя кой е.

Баща му знаеше няколко истории за този или онзи, но за останалите от списъка знаеше само имената им. А за най-важния не знаеше дори това — жената, чиито зелени очи Роджър виждаше всяка сутрин в огледалото. Тя не беше в този списък, и то с основание.

Пръстът му спря близо до върха на таблицата. Ето го, детето на феите — Уилям Бъклий Макензи. Даден на друго семейство, което да го отгледа, незаконен син на военачалника на вожда Макензи и вещица, осъдена да изгори на клада. Дугал Макензи и вещицата Гейлис Дънкан.

Е, не е била никаква вещица, разбира се, но нещо също толкова опасно. Той имаше нейните очи. Или поне Клеър бе казала така. Беше ли наследил и още нещо от нея? Дали ужасяващата способност да се пътува през камъните се бе предала през поколенията нищо неподозиращи уважавани строители на лодки и овчари?

Мислеше за това всеки път, когато видеше таблицата и поради тази причина се опитваше да не я поглежда. Разбираше колебанието на Бриана; много добре разбираше тънката като бръснач граница между любопитството и страха, разкъсването между нуждата да узнаеш и страха от това, което ще научиш.

Е, можеше да помогне на Бриана да разбере. А колкото до него самия…

Пъхна таблицата в една папка и я прибра в кашона. Затвори го и добави едно X с тиксо върху капака му, за всеки случай.

— Е, това беше — каза на глас и излезе от празната стая.

Спря изненадан в края на стълбите.

Бриана се беше изкъпала, явно не се бе изплашила от древния бойлер с напукания емайл и тътнещ пламък, и сега излизаше в коридора само по хавлия.

Тръгна по него, без да го види. Роджър стоеше неподвижно, вслушваше се в ударите на сърцето си и усети как дланта му стана хлъзгава на дървените перила.

Тя се беше покрила добре; беше виждал повече от тялото ѝ, когато беше с къси панталонки и потник през лятото. Но именно крехкостта на кърпата го възбуди; знанието, че може да я съблече с едно бързо дръпване. Това и мисълта, че са съвсем сами в къщата.

Динамит.

Пристъпи след нея и спря. Тя го беше чула и също спря. Но не се обърна веднага. Стъпалата ѝ бяха боси, с високи извивки и дълги пръсти; тесните мокри следи тъмнееха по износената пътека, която покриваше коридора.

Тя не каза нищо. Просто го гледаше, очите ѝ бяха тъмни и скосени. Стоеше пред високия прозорец в края на коридора и увитата в кърпа фигура се очертаваше тъмна на фона на бледата сивкава светлина на дъждовния ден.

Той знаеше каква ще е, ако я докосне. Кожата ѝ ще е още топла от банята, влажна в сгъвките на коленете, бедрата и лактите. Можеше да я помирише, дъх на шампоан, сапун и пудра, миризмата на тялото ѝ, маскирана от призраците на цветя.

Следите ѝ по пътеката се простираха пред него, крехка верига от стъпки, които ги свързваха. Той изрита сандалите си и стъпи бос върху една от тях; беше хладна под кожата му.

По раменете ѝ имаше капки вода, също като капките по стъклото зад нея, сякаш бе пристъпила през него навън, под дъжда. Тя вдигна глава, когато той се приближи, разтърси я и кърпата от косата ѝ падна.

Бронзовите змии на косата ѝ се спуснаха сияещи и докоснаха влажни бузата му. Не, тя не беше красива горгона, беше воден дух, който променя формата си — кон с грива от змии се превръща във вълшебна жена.

— Келпи — прошепна той до извивката на поруменялата ѝ буза. — Приличаш на създание, излязло от шотландска река. — Тя го прегърна през врата и пусна кърпата; сега я задържеше само натискът на телата им.

Гърбът ѝ беше гол. Косъмчетата по ръката му настръхнаха от студения въздух от прозореца, макар че кожата ѝ бе топла под дланта му. Той искаше да я завие с кърпата, да я заслони, да я скрие от студа и в същото време да са голи и двамата, да поеме топлината ѝ в себе си и да ѝ даде своята, тук, във влажния и ветровит коридор.

— Пара — прошепна той. — Господи от теб се вдига пара.

Устата ѝ се изви под неговата.

— Значи ставаме двама, а ти дори не си се къпал. Роджър… — Ръката ѝ беше на тила му, пръстите ѝ бяха студени. Тя отвори уста да каже още нещо, но той я целуна, като усети как горещата влага се просмуква в ризата му.

Гърдите ѝ се надигнаха до неговите и устата ѝ се отвори. Хавлията криеше очертанията на гърдите ѝ от ръцете му, но не и от въображението му; виждаше ги в ума си, кръгли и гладки, с леко, омагьосващо потрепване на тежката плът.

Ръката му се спусна надолу и стисна извивката на голия ѝ задник. Тя се сви, изгуби равновесие и двамата се свлякоха непохватно, като се опитваха да се задържат един за друг.

Роджър коленичи на пода и я придърпа надолу със себе си. Тя се наклони и падна със смях върху гърба му.

— Хей! — Посегна към кърпата, после я остави, когато той се хвърли отгоре ѝ и я целуна отново.

Беше прав за гърдите ѝ. Тази под ръката му беше гола, пълна и мека, а зърното бе твърдо под центъра на дланта му.

Динамит, и фитилът беше запален.

Другата му ръка легна върху бедрото ѝ под кърпата, достатъчно близо до мокрите къдрици, за да ги докосне с пръст. Господи, какви ли бяха на цвят? Тъмнокестеняви, както си ги бе представял? Медни или бронзови като косата ѝ?

Не се сдържа и плъзна ръка по-навътре, умираше да я притисне към меката, хлъзгава издутина, която усещаше така близо. Но спря, с усилие, което го замая.

Ръката ѝ беше върху неговата и го дърпаше надолу.

— Моля те — прошепна тя. — Моля те, и аз те искам.

Той се почувства кух като камбана; сърцето му отекваше в главата и гърдите и болезнено биеше между краката му. Затвори очи, пое дъх, притисна ръце към грубата черга в опит да изличи усещането за кожата ѝ, после я сграбчи отново.

— Не — каза той, гласът му звучеше странно дрезгав. — Не тук, не така.

Тя седна, издигна се от тъмносинята хавлия, която се беше събрала около хълбоците ѝ, като русалка от вълните. Вече беше хладна; плътта ѝ бе бледа като мрамор в сивата светлина, кожата по гладките ѝ ръце, гърдите и раменете беше настръхнала.

Докосна я прокара пръсти по устните ѝ, по широката уста. Още усещаше вкуса ѝ, на чиста кожа и паста за зъби, и сладкия мек език.

— По-добре… — прошепна той — Искам да бъде по-добре… първия път.

Коленичиха вгледани един в друг, въздухът между тях пращеше от неизречени неща. Фитилът още гореше, но вече по-бавно. Роджър имаше чувството, че се е вкоренил тук; вероятно все пак наистина беше горгона.

После по стълбите се вдигна миризмата на прегоряло мляко и двамата се сепнаха.

— Нещо гори! — каза Бриана и хукна към стълбите, като придържаше непохватно кърпата.

Той я хвана за ръката, когато мина покрай него. Беше студена, измръзнала във ветровития коридор.

— Аз ще ида, ти върви да се облечеш.

Тя го стрелна със син поглед, обърна се и изчезна в спалнята за гости. Вратата изтрака след нея и той се втурна надолу, като трополеше по стълбите, към миризмата на бедствие, а дланта му още пареше от докосването ѝ.

Долу Роджър се оправи с изкипялата и загоряла супа, като се проклинаше. Какво го беше прихванало да ѝ се нахвърля така, като някаква обезумяла сьомга, устремена към мястото, където ще хвърли хайвера си? Да ѝ дърпа кърпата и да я поваля на пода — Господи, тя сигурно го мислеше за някакъв изнасилвач!

В същото време жегата, която тлееше в гърдите му, не се дължеше нито на срама, нито на топлината от печката. Това бе остатъчната топлина на кожата ѝ, която още го сгряваше. И аз те искам — бе казала тя.

Той бе достатъчно запознат с езика на тялото, за да види желанието и приемането. Но онова, което бе почувствал в краткия миг, когато тялото ѝ оживя до неговото, бе нещо много по-голямо. Самата вселена се беше завъртяла с леко, решително щракване; той още чуваше ехото му в костите си.

Искаше я. Искаше я цялата; не само в леглото, не само тялото ѝ. Всичко и завинаги. Внезапно библейското „една плът“ му се стори нещо съвсем реално, разбираемо. Те почти се бяха превърнали в това на пода в коридора и спряха, защото той се почувства внезапно и странно уязвим — вече не беше цял човек, а само половината от нещо, което още не бе създадено.

Изля съсипаната супа в мивката. Няма значение; щяха да вечерят в кръчмата. Най-добре да излязат от къщата и да се отдалечат от изкушението.

Вечеря, нормален разговор и може би разходка край реката. Тя искаше да отидат на службата за Бъдни вечер. След това…

След това щеше да я попита, да го направи официално. Тя щеше да каже „да“, сигурен беше. И тогава…

Ами тогава можеха да се приберат у дома, в тъмната и усамотена къща. Щяха да са сами в нощ на святост и тайнства, с току-що родилата се в този свят любов. И тогава щеше да я вдигне на ръце и да я пренесе по стълбите за нощ, в която загубата на девствеността няма да е загуба на чистотата, а по-скоро раждането на вечна радост.

Роджър изключи лампата и излезе от кухнята. Зад него, забравен, газовият пламък гореше синьо-жълт в мрака, ревностен и упорит като пламъците на любовта.

18. Неприлична похот

Преподобният Уейкфийлд беше добър и набожен човек, толерантен към всякакви религиозни схващания и готов да обмисли доктрини, които енориашите му смятаха за недопустими, макар и не напълно богохулни.

Все пак бе прекарал живота си пред смръщената физиономия на шотландското презвитерианство и дълбокото му подозрение към всичко „римско“ бе оставило у Роджър някакви остатъци от смущение при влизането в католическа църква. Сякаш щяха да го сграбчат на вратата и да бъде насила покръстен от пищно облечените служители на Истинския Кръст.

Нищо подобно не се случи, когато последва Бриана в малката каменна сграда. В края на нефа имаше момче с дълга бяла роба, но то кротко се занимаваше със запалването на двете високи бели свещи на олтара. Слаба, непозната миризма висеше във въздуха. Роджър вдиша скришом. Тамян?

Бриана спря до него, ровеше в чантичката си. Извади малко кръгло черно дантелено нещо и го закачи с фиби на главата си.

— Какво е това? — попита той.

— Не знам как се нарича — отвърна тя. — Но се слага в църквата, ако не искаш да носиш шапка или воал. Всъщност вече не се прави, но съм израснала с това. Преди жените не можеха да влизат в католическа църква с непокрити глави.

— Не знаех — каза той, заинтригуван. — Защо?

— Заради свети Павел вероятно — рече тя, извади гребен от чантичката си, за да подреди кичурите на косата си. — Той смятал, че жените трябва винаги да ходят с покрити коси, за да не стават обект на неприлична похот. Дърт гадняр — добави тя и пъхна пак гребена в портмонето си. — Мама винаги казваше, че се е страхувал от жените. Смятал ги е за опасни — каза тя с широка усмивка.

— Те са такива. — Той импулсивно се наведе и я целуна въпреки втренчените погледи на хората наблизо.

Тя изглеждаше изненадана, после се вдигна на пръсти и го целуна, леко и бързо. Роджър чу слабо неодобрително сумтене наблизо, но не му обърна внимание.

— В църква, и то на Бъдни вечер! — чу се дрезгав шепот зад тях.

— Е, това не е точно църква, Ани, а само вестибюлът, нали?

— А и той е син на свещеник!

— Е, нали знаеш какво казват, Ани, че децата на обущаря ходят боси. Вероятно и синовете на свещениците отиват при дявола. Хайде, ела.

Гласовете заглъхнаха към църквата в тропане на токчета и по-тихия шум от мъжки обувки. Бриана се отдръпна леко и го погледна, устата ѝ потрепваше от смях.

— Отишъл ли си при дявола?

Той ѝ се усмихна и докосна сияещото ѝ лице. Тя беше с огърлицата на майка си, по случай Коледа, и кожата ѝ отразяваше сиянието на сладководните перли.

— Сякаш дяволът би ме искал.

Прекъсна ги порив на мъглив въздух, защото вратата на църквата се отвори.

— Господин Уейкфийлд, вие ли сте? — Обърна се и видя два чифта ярки, усмихнати и любопитни очи. Две възрастни нисички жени, се държаха под ръка, облечени със зимни палта, а сивите им коси стърчаха изпод малките филцови шапки, които приличаха на стопери за врата.

— Госпожо Макмърдо, госпожо Хейс! Весела Коледа! — Той им кимна усмихнат. Госпожа Макмърдо живееше през две къщи от имението и ходеше на църква всяка неделя с приятелката си госпожа Хейс. Роджър ги познаваше цял живот.

— Е, значи дойдохте в Рим, господин Уейкфийлд? — попита Криси Макмърдо. Джеси Хейс се засмя на остроумието ѝ и червените черешки по шапката ѝ заподскачаха.

— Може би все още не — усмихна им се Роджър. — Просто придружавам приятелка на службата. Познавате ли госпожица Рандал? — Той избута Бриана напред и ги представи, като вътрешно се усмихваше на начина, по който двете дребни старици я оглеждаха с живо любопитство.

За госпожа Макмърдо и госпожа Хейс неговото присъствие тук беше явно доказателство за намеренията му, сякаш беше пуснал обявление на цяла страница във вечерния вестник. Жалко че Бриана не осъзнаваше това.

Или го осъзнаваше? Тя го погледна с лека усмивка и той усети как стиска ръката му за миг.

— О, идва момчето с кадилницата! — извика госпожа Хейс, когато забеляза още едно момче с бяла роба да излиза от олтара. — Най-добре да побързаме, Криси, или няма да си намерим места!

— Много се радвам, че се запознахме, скъпа — каза госпожа Макмърдо на Бриана, наклонила така силно глава назад, че шапката ѝ щеше да падне. — Какво хубаво високо момиче! — Погледна Роджър и смигна. — Късметлия си, че си намерил момиче, което да ти подхожда, а?

— Криси!

— Идвам, Джеси, идвам. Не се тревожи, има време. — Тя оправи шапката си, украсена с китка гъши пера, и се насочи бавничко към приятелката си.

Камбаната пак заби и Роджър хвана ръката на Бриана. Видя Джеси Хейс да поглежда назад с блеснали очи и многозначителна усмивка.

Бриана потопи пръсти в малък каменен купел в ниша в стената до вратата и се прекръсти. Роджър почувства този жест някак странно близък, макар че беше католически.

Преди години, докато обикаляше по хълмовете с Преподобния, бяха стигнали до един свещен извор в горичка. До малкия извор имаше плосък камък, по който личаха останки от изображение, почти изгладени от времето, просто сянка на човешка фигура.

Като че ли някаква мистерия витаеше над малкото кръгло басейнче; двамата останаха там известно време, без да продумат. После Преподобния се наведе, загреба шепа вода и я изля в подножието на камъка като в тих ритуал, после загреба още една и я плисна на лицето си. Едва тогава коленичиха до извора и пиха от сладката студена вода.

Над извития гръб на Преподобния Роджър бе видял няколко парцалчета на клоните над извора. Дарове; спомени за молитва, останали от онези, които бяха идвали на древното светилище.

Защото от колко ли хиляди години хората се бяха благославяли с вода, преди да се помолят за най-съкровеното си желание? Роджър потопи пръсти във водата и непохватно докосна главата и сърцето си, с нещо, което може би беше молитва.

Намериха си места в източния трансепт, до едно шепнещо семейство, което се опитваше да намести вещите си и спящите деца, предаваха си палта и чанти, бебешки шишета, докато малкия хриптящ орган свиреше „О, Витлеем“ някъде отпред.

После музиката спря. Настъпи мълчаливо очакване и тя избухна отново, в силно изпълнение на „О, елате всички вярващи“.

Роджър стана заедно с останалите, когато процесията тръгна по централната пътека. Имаше няколко дякони с бели роби, един размахваше кадилница, която изпращаше ароматен дим към тълпата. Друг държеше книга, а трети — голямо разпятие, като измъчената фигура на него бе покрита с петна червена боя, които потрепваха като кръв на фона на златната и алена одежда на свещеника.

Вътрешно Роджър изпита възмущение; смесицата от варварската зрелищност и вълните на латинското песнопение бяха твърде различни от онова, което подсъзнателно смяташе за подобаващо в църква.

Все пак, когато месата започна, нещата станаха по-нормални; четоха познати пасажи от Библията, а после дойде и познатото спускане в смътно приятната скука на проповедта, при която задължителните за Коледа „мир“, „благодат“ и „любов“ се издигаха към повърхността на съзнанието му като кротки бели лилии, плаващи по езеро от думи.

Когато хората се изправиха отново, на Роджър вече нищо не му се струваше толкова странно. Обграден от топлата, позната църковна миризма, съставена от ароматите на препарат за под, влажна вълна, дъх на нафта и слаба нотка на уиски, с което някои от богомолците се бяха подкрепили за дългата служба, той почти не усещаше сладкия аромат на тамяна. Вдиша дълбоко и си помисли, че усеща и дъх на свежа трева от косата на Бриана.

Тя сияеше в смътната светлина на трансепта, гъста и мека над тъмновиолетовия ѝ пуловер. Медните искри бяха приглушени в сумрака, това бе кафяво-червеникавият цвят на еленска кожа и той се изпълни с отчаяния копнеж, който бе изпитал, когато веднъж изненада елен на пътека в планините — силният порив да го докосне, да погали това диво създание и някак да го задържи при себе си заедно със знанието, че ако помръдне дори пръст, то ще избяга.

Каквото и да мислеше за свети Павел обаче, той наистина бе разбирал всичко по отношение на женските коси. Неподобаваща похот, така ли? Внезапно си спомни голия коридор и парата, която се издигаше от тялото на Бриана, влажните змии на косата ѝ, студени по кожата му. Извърна очи, опита да се концентрира върху случващото се на олтара, където свещеникът вдигаше голям плосък хляб, а едно малко момче усилено дрънкаше със звънчета.

Погледна я, когато отиде да вземе причастие, и с леко сепване установи, че се моли безгласно.

Отпусна се малко, щом осъзна какво е съдържанието на молитвата му; не беше неприличното „Нека я имам“, както можеше да се очаква. Беше по-смирена, и по-приемлива, надяваше се, „Нека бъда достоен за нея, нека я обичам правилно; нека мога да се грижа за нея.“ Кимна към олтара, после видя любопитния поглед на мъжа до него, изправи се, прокашля се, смутен, сякаш някой е подслушал личен разговор.

Тя се върна, отворила широко очи, които сякаш се взираха дълбоко навътре и с лека замечтана усмивка на широката сладка уста. Коленичи и той коленичи до нея.

Тя имаше нежно изражение, но лицето ѝ не беше такова. Прав, строг нос, гъсти червени вежди, които не изглеждаха сключени само заради изящната им извивка. Линията на челюстта и бузата сякаш бяха изсечена от бял мрамор; устата, която можеше да се промени за миг — от мека и щедра в устата на средновековна игуменка, стиснала устни в хладно каменно целомъдрие.

Плътният глас до него ревеше „Ние тримата царе“ и го сепна от мислите му точно навреме, за да види, че свещеникът се носи по пътеката, обграден от дяконите, сред облаци триумфален дим.

— „Ние сме тримата царе от Ориента — пееше тихо Бриана, докато вървяха по Ривър Уок. — Ще пушим гумена пура… Която е хубаво натъпкана и ще гръмнеее.“ Ти изключи газта, нали?

— Да — увери я той. — Не се тревожи; но при тази печка и бойлера в банята, щом имението още не е лумнало в пламъци, значи наистина е под божествена опека.

Тя се засмя.

— Значи презвитерианците вярват в ангели пазители?

— Определено не. Това са папски суеверия, нали?

— Е, надявам се, че не съм те осъдила на вечна гибел, като те заведох на месата с мен. Или презвитерианците не вярват в ада?

— О, вярваме — увери я той. — Както и в рая, в него дори повече.

Тук до реката беше по-мъгливо. Роджър бе доволен, че не дойдоха с колата; не се виждаше нищо на два метра напред, толкова гъста беше бялата мъгла.

Вървяха хванати под ръка покрай река Нес, стъпките им бяха приглушени. Мъглата ги поглъщаше, а невидимият град около тях сякаш не съществуваше. Бяха оставили другите богомолци далеч назад и вече бяха сами.

Роджър се чувстваше странно разголен, смразен и уязвим, лишен от топлината и спокойствието, които бе почувствал в църквата. Това са само нерви, помисли си и хвана още по-здраво ръката на Бриана. Беше време. Той си пое дълбоко дъх и студената мъгла изпълни гърдите му.

— Бриана. — Тя го държеше под ръка и се обърна към него, преди да спре, а косата ѝ се люшна тежко през смътната арка от светлина на лампата над тях.

Капчици вода сияеха по кожата ѝ, блестяха като перли и диаманти в косата ѝ, и през подплатата на якето си той усети пак голата ѝ кожа, хладна като мъглата под пръстите му, но пламтяща в ръката му.

Тя бе отворила широко очи, тъмни като езеро, в което се движеха тайни, почти невидими, почти осезаеми, под вълните на водата. Да, тя беше келпи. Each urisge, воден кон с развята грива и сияеща кожа. А мъжът, който докосне такова създание, е изгубен завинаги, свързан завинаги с него, повлечен в езерото, което става негов дом.

Внезапно се изплаши, не за себе си, а за нея; сякаш нещо можеше да се материализира от този воден свят и да я грабне обратно, да му я отнеме. Стисна ръката ѝ, за да предотврати това. Пръстите ѝ бяха студени и влажни в топлата му длан.

— Искам те, Бриана — каза той тихо. — Не мога да го кажа по-ясно от това. Обичам те. Ще се омъжиш ли за мен?

Тя не каза нищо, но лицето ѝ се промени, като вода, когато хвърлиш камък в нея. Той видя това съвсем ясно, сякаш гледаше собственото си отражение.

— Не си искала да казвам това. — Мъглата се бе настанила в гърдите му; той дишаше лед, кристални игли пронизваха сърцето и дробовете му. — Не си искала да го чуваш, нали?

Тя поклати глава, безмълвно.

— Е, ясно. — С усилие той пусна ръката ѝ. — Всичко е наред — добави, изненадан от спокойния си глас. — Няма да те тревожа повече с това.

Обърна се да си отиде, но тя го спря, хвана го за ръкава.

— Роджър.

Беше огромно усилие да се обърне и да я погледне; нямаше желание да бъде утешаван, нито да чува гадното „да бъдем приятели“. Не мислеше, че ще може да понесе дори да я погледне, толкова съсипващо беше усещането за загуба. Но все пак се обърна и тя се озова пред него, докосна със студените си ръце ушите му, хвана главата му и притисна силно устни в неговите, не толкова в целувка, а със сляпа ярост, с някакво отчаяние.

Той хвана ръцете ѝ и ги отдръпна от себе си.

— На какво си играеш, за бога? — Гневът бе за предпочитане пред празнотата и той ѝ се развика на пустата улица.

— Не си играя! Каза, че ме искаш. — Тя пое дъх. — И аз те искам, не го ли разбра? Не го ли казах в коридора този следобед?

— Мисля, че го каза. — Той се взираше в нея. — Какво имаше предвид, по дяволите?

— Имах предвид… че искам да легна с теб — отвърна тя.

— Но не искаш да се омъжиш за мен?

Тя поклати глава, побеляла като платно. Нещо между гадене и ярост се размърда в него и той избухна:

— Значи няма да се омъжиш за мен, но ще спиш с мен? Как можа да кажеш такова нещо?

— Не ми говори така!

— Как? Ти можеш да предлагаш такова нещо, а аз трябва да си мълча? Никога не съм бил толкова оскърбен, никога!

Тя трепереше, кичурите на косата ѝ полепваха влажни по лицето ѝ.

— Не исках да те обидя. Мислех си, че искаш да…

Той я сграбчи за ръцете и я дръпна към себе си.

— Ако исках само да те чукам, щях да го направя поне десетина пъти миналото лято!

— Как не! — Тя се освободи, зашлеви го силно по челюстта и той се сепна.

Сграбчи ръката ѝ, дръпна я към себе си и я целуна, много по-силно и много по-дълго, отколкото някога бе целувал. Бриана беше висока, силна и гневна, но той беше по-висок, по-силен и много по-гневен. Тя започна да се бори и да рита, а той я целува, докато не беше готов да спре.

— И още как — каза, като пое въздух, когато я пусна. Избърса устата си и отстъпи треперещ. Видя кръв по ръката си; беше го ухапала, а той не бе усетил нищо.

Тя също трепереше. Лицето ѝ беше бяло, устните стиснати, а очите бяха тъмни и пламтящи.

— Но не го направих — каза той по-тихо. — Защото не това исках, не това искам и сега. — Избърса окървавената си ръка в ризата. — Но ако на теб не ти пука достатъчно, за да се омъжиш за мен, тогава на мен не ми пука достатъчно, за да легна с теб!

— Пука ми!

— Как не!

— Твърде много ми пука, за да се омъжа за теб, копеле такова!

— Какво?

— Защото, когато се омъжа за теб — когато се омъжа за когото и да било, — това ще е завинаги, разбра ли? Ако положа такава клетва, ще я спазвам, каквото и да ми струва това!

Сълзите течаха по лицето ѝ. Той бръкна в джоба си за носна кърпа и ѝ я подаде.

— Издухай си носа и си избърши лицето, а после ми кажи за какво, по дяволите, говориш.

Тя го направи, подсмръкна и отметна назад влажната си коса. Смешният малък воал беше паднал и висеше на една фиба. Той го дръпна и го смачка в ръката си.

— Когато си ядосан, си проличава шотландският ти акцент — каза тя и направи вял опит да се усмихне, когато му подаде мократа кърпичка.

— Нищо чудно — каза той подразнено. — А сега ми обясни каква имаш предвид, и то го направи ясно, преди да ме подлудиш дотам, че да мина на келтски.

— Говориш келтски? — Тя постепенно започваше да се овладява.

— Да и ако не искаш да научиш много неприлични изрази на този език… говори. Какво искаше да кажеш, като ми отправяш подобно предложение — няма що, чудесна католичка, която тъкмо излиза от църквата! Мислех те за девствена.

— Такава съм! Но какво общо има това?

Преди Роджър да отговори на този вбесяващ въпрос, тя зададе още един:

— Само не ми казвай, че не си спал с момичета, знам, че си!

— Да, спал съм! Но не исках да се женя за тях и те не искаха да се омъжат за мен. Не ги обичах и те не ме обичаха. А теб те обичам, по дяволите!

Тя се облегна на уличната лампа с ръце зад гърба и срещна погледа му.

— Мисля, че и аз те обичам.

Той не осъзна, че е сдържал дъха си, докато не го изпусна.

— О, така ли? — Водата се беше събрала в косата му и сега се стичаше на ледени струйки по врата. — Ммфффмм. И коя е важната дума тук? „Мисля“ или „обичам“?

Тя се отпусна малко и преглътна.

— И двете.

Вдигна ръка, когато той се опита да заговори.

— Обичам те… мисля. Но… но не мога да не си помисля какво се случи с майка ми. Не искам същото да стане и с мен.

— Майка ти? — Изумлението беше последвано от нов прилив на гняв. — Какво? Мислиш за проклетия Джейми Фрейзър? Мислиш си, че няма да можеш да се задоволиш със скучен историк, а трябва да имаш някаква… голяма любов, каквато тя изпитваше към него и смяташ, че аз не съм достоен за нея?

— Не! Не мисля за Джейми Фрейзър? Мисля за баща си! — Тя пъхна ръце дълбоко в джобовете на якето си и преглътна с усилие. Беше спряла да плаче, но по миглите ѝ имаше сълзи, които ги събираха на шипчета.

— Тя го е обичала, когато се е омъжила за него… личи си, на онези снимки, които ти ми даде. Тя е казала „в добро или в лошо, в бедност и богатство“ и го е мислила. А после… а след това е срещнала Джейми Фрейзър и вече не го е мислила.

Устата ѝ помръдна безмълвно за миг, търсеше думи.

— Аз… не я виня, не съвсем, не и след като помислих за това. Тя не е можела да се спре, а аз… ами когато говореше за него, виждах колко много го обича. Не разбираш ли, Роджър? Тя е обичала и баща ми, но после нещо се е случило. Не го е очаквала и не е била виновна тя, но то я е накарало да наруши обещанието си. Не искам да правя това, в никакъв случай.

Избърса с ръка носа си и той пак ѝ подаде кърпата. Тя примигна, за да прогони сълзите, и го погледна в очите.

— Ще мине повече от година, преди да можем да сме заедно. Ти не можеш да напуснеш Оксфорд, аз не мога да напусна Бостън, не и докато не се дипломирам.

Той искаше да каже, че ще напусне, че тя също може да прекъсне ученето си, но замълча. Тя беше права; и двамата нямаше да са щастливи при такова развитие.

— И какво ще стане, ако сега се съглася, а после се случи нещо? Ами ако… ами ако срещна някой друг, а ти някоя друга? — Сълзите се събираха отново и една се спусна по бузата ѝ. — Не искам да те наранявам. Не искам.

— Но сега ме обичаш? — докосна с пръст нежно бузата ѝ. — Бри, обичаш ли ме?

Тя пристъпи напред и без да каже нищо, посегна да разкопчае палтото си.

— Какво правиш, по дяволите? — Към смесицата от емоции се добави и изумление, последвано от нещо друго, когато дългите ѝ бледи пръсти хванаха ципа на якето му и го смъкнаха.

Внезапният студен порив бе изличен от топлината на тялото ѝ, което се притисна до неговото от шията до коленете.

Ръцете му я прегърнаха рефлексивно; тя го държеше здраво, сключила ръце около него под якето. Косата ѝ миришеше на студ и на сладост, с лек дъх на тамян сред тежките кичури, който се сливаше с аромата на трева и жасмин. Той зърна блясък на фиба, бронзов метал сред медните вълни на косата ѝ.

Тя не каза нищо, нито той. Роджър усещаше тялото ѝ през тънките слоеве на дрехите и порив на желание се стрелна през краката му, сякаш бе стъпил на електрическа скара. Наклони брадичката ѝ и я целуна.

— … видя ли Джаки Мартин и новата кожена яка на палтото ѝ?

— О, и откъде е намерила пари за такова нещо, като мъжа ѝ го изгониха от работа преди шест месеца? Да ти кажа, Джеси, тая жена… ооо!

Тропането на токчета по тротоара спря, последвано от така силно прокашляне, че можеше да събуди и мъртвите.

Роджър прегърна още по-здраво Бриана и не помръдна. Тя също стегна ръце около него и той усети как устата ѝ се извива под неговата.

— МММФФММ!

— Ама, Криси — чу се съскащ шепот зад него.

— Остави ги, де. Не виждаш ли, че са заети?

— Ммффм — чу се отново, но по-тихо. — Ами като гледам и с друго ще се заемат, ако продължават така. Както и да е… — дълга въздишка, наситена с носталгия. — Е, хубаво е да си млад, нали?

Токчетата продължиха да потропват, много по-бавно, покрай тях и заглъхнаха в мъглата.

Той остана така за минутка, опитваше се да се накара да я пусне. Но докоснеш ли веднъж гривата на воден кон, вече няма как да си тръгнеш. И се сети за едно стихче за келпита:

— Ще почакам — каза той и я пусна. Хвана ръцете ѝ и я погледна в очите, сега меки и ясни като локви дъждовна вода.

— Чуй ме обаче — рече тихо. — Ще те имам цялата — или нищо.

Нека я обичам както трябва — такава беше безмълвната му молитва. А нима госпожа Греъм не му беше казвала често: „Внимавай какво си пожелаваш, момче, че може да го получиш.“

Обгърна с ръце гърдите ѝ, меки под пуловера.

— Не искам само тялото ти, макар че, Бог ми е свидетел, ужасно много го искам. Но ще те имам като моя съпруга… или няма да те имам изобщо. Ти избираш.

Тя посегна нагоре и го докосна, отметна косата от челото му с така студени пръсти, че го изгориха като сух лед.

— Разбирам — прошепна.

Вятърът от реката беше студен и той посегна да вдигне ципа на якето ѝ. И тогава ръката му докосна собствения му джоб, където усети малкото пакетче. Смяташе да ѝ го даде по време на вечерята.

— Ето — каза и ѝ го подаде. — Весела Коледа!

— Купих го миналото лято — добави, като гледаше как студените ѝ пръсти се опитват да свалят коледната хартия. — Сякаш съм предчувствал, нали?

Бриана извади сребърна гривна, плоска сребърна ивица, на която бяха гравирани думи. Той я взе от нея и я плъзна на китката ѝ. Тя я завъртя бавно, за да прочете думите.

Je t’aime… un peu… beaucoup… passionnément… pas du tout. Обичам те… малко… много… страстно… изобщо.

Той завъртя гривната още малко и довърши кръга.

— Je t’aime — каза и после завъртя гривната на китката ѝ. Тя я спря с ръка.

— Moi aussi — каза тя тихо, не гледаше гривната, а него. — Joyeux Noel.[17]