Зовът на барабана

42. Лунна светлина

Септември 1769 г.

Тя се събуди от сън без сънища, на рамото ѝ лежеше ръка. Стресна се и се надигна на лакът, примигвайки. Лицето на Джейми едва се различаваше в сумрака; огънят се бе превърнал в жарава и в хижата беше много тъмно.

— Отивам на лов в планината, дъще; искаш ли да дойдеш с мен? — прошепна той.

Тя потърка очите си, опитваше се да събере разпръснатите от съня мисли, и кимна.

— Добре. Обуй си бричовете. — Той се надигна тихо и излезе, като пусна порив студен въздух.

Докато тя обуе чорапите и бричовете, той се върна. Движеше се все така тихо въпреки голямата купчина дърва, която носеше. Кимна ѝ и клекна да разпали огъня; тя облече палтото си и излезе сама. Тръгна към нужника.

Светът навън беше черен и като излязъл от сън; ако не беше студът, щеше да си помисли, че още спи. Звездите сияеха със студена светлина, но като че ли бяха ниско, сякаш всеки миг можеха да паднат от небето и да изгаснат със съсък във влажните дървета по хълмовете.

Запита се колко ли е часът, докато трепереше от допира на влажната вълна до сгретите ѝ от съня бедра. Някъде по малките часове; сигурно имаше още много време до изгрев. Всичко бе притихнало; насекоми не жужаха в градината на майка ѝ и нищо не шумолеше, дори сухите стъбла на царевицата, щръкнали в полето.

Когато отвори вратата на хижата, въздухът вътре ѝ се стори почти солиден; блок от застоял дим, пържена храна и миризмата на спящи тела. Навън въздухът бе сладък, но рядък — тя трябваше да поема дълбоко дъх, за да се насити.

Той беше готов; беше вързал кожена торба на колана си, брадва и рог с барут, по-голяма торба от зебло висеше на рамото му. Тя не влезе, стоеше на прага и го гледаше как се наведе бързо и целуна майка ѝ в леглото.

Знаеше, че тя е там, разбира се — това бе просто лека целувка по челото, — но Бриана се почувства като натрапник, като воайор. Още повече, когато дългата бледа ръка на Клеър се издигна от завивките и докосна лицето му с нежност, от която ѝ се сви сърцето. Клеър прошепна нещо, но Бриана не я чу.

Извърна се бързо, лицето ѝ пламтеше в студения въздух. Стоеше в края на поляната, когато той излезе. Затвори вратата след себе си и се чу падането на резето отвътре. Той имаше пушка с много дълга цев.

Той не каза нищо, само ѝ се усмихна и кимна към гората. Тя го последва, настигаше го лесно по пътеката, която водеше през горичка от кестени и смърчове. Краката му ронеха росата от тревата и оставяха тъмна диря през туфите сребриста трева.

Пътеката лъкатушеше почти равна доста дълго, после започна да се издига. Бриана по-скоро усети промяната, отколкото я видя. Още беше много тъмно, но внезапно тишината си отиде. След миг птица се обади от близкото дърво.

Целият склон оживя от птичи песни, писукане, трели и бръмчене. Под този зов се усещаше движение, пърхане и драскане, точно под прага на слуха. Той спря и се заслуша.

Тя също спря, гледаше го. Светлината се беше променила бавно, неусетно; очите ѝ бяха свикнали с тъмното и тя виждаше добре на звездната светлина, затова осъзна промяната едва когато вдигна поглед от земята и видя ярката коса на баща си.

Той носеше храна в торбата си; седнаха на един дънер и хапнаха ябълки и хляб. После тя пи от изворче, което струеше от един скален ръб. Пълнеше шепите си със студения кристал. Когато погледна назад, вече не виждаше и следа от малкото селище; къщите и нивите ги нямаше, сякаш планината тихо бе събрала горите си и ги бе погълнала.

Тя избърса ръце в полите на палтото си и усети бодливата форма на кестена в джоба си. По тези склонове нямаше конски кестени; това бе английско дърво, засадено от някой изгнаник с надеждата да възкреси спомена за дома; жива връзка с друг живот. Тя сви ръка за миг около него и се зачуди дали нейните собствени връзки са прекъснати завинаги. После го пусна и се обърна да следва баща си по хълма.

Отначало сърцето ѝ бумтеше силно и мускулите на бедрата ѝ се напрягаха от катеренето, но после тялото ѝ откри ритъма на земята. С развиделяването тя спря да се препъва. Когато излязоха на върха на стръмен склон, краката ѝ стъпваха така леко по меките листа, сякаш плаваше в небето, което изглеждаше съвсем близо.

За миг ѝ се прииска наистина да полети. Но връзките все още я държаха с веригата, която я прикрепваше към земята — майка ѝ, баща ѝ, Лизи… и Роджър. Утринното слънце се издигаше — голяма топка от пламък над планината. Тя затвори очи за миг, за да не я ослепи.

Ето тук беше; мястото, на което искаше да я доведе. В подножието на стръмен склон част от скалата се беше раздробила на камъни, обрасли с мъх и лишеи, малки фиданки стърчаха като пияници от процепите. Той наклони глава и ѝ махна да го последва. През огромните канари имаше пътека; не се виждаше ясно, но я имаше. Усети как Бриана се поколеба зад него и се обърна.

Тя му се усмихна и махна с ръка към скалата. Огромно парче варовик се бе откъснало и разцепило на две; той стоеше точно между двете парчета.

— Всичко е наред — каза тя тихо. — Просто си спомних нещо.

И той си спомни и космите по ръцете му настръхнаха. Спря, за да я види как преминава през процепа, просто за всеки случай. Но всичко беше наред; тя просто пристъпи и се присъедини към него. Искаше да я докосне обаче, за да е сигурен; протегна ръка и стисна пръстите ѝ.

Беше преценил правилно; слънцето тъкмо изгряваше над най-далечния хребет, когато се озоваха на празното пространство на върха на хълма. Под тях се простираха възвишения и долини, така покрити с мъгла, сякаш дим се кълбеше над падините. От отсрещната планина се извиваше водопад, който се спускаше на тънко бяло перо и потъваше в мъглата.

— Тук — каза той, когато спря на място с разпилени скали, обградени от гъста трева. — Да си починем малко. — Колкото и да бяха студени ранните утрини, той се бе сгрял от катеренето; седна на една плоска скала и протегна крака, за да може въздухът да влезе под килта, после свали наметалото от раменете си.

— Тук е някак по-различно — каза тя и отметна кичур мека червена коса, чиито пламъчета го сгряваха повече и от слънцето. Погледна към него усмихната. — Разбираш ли какво имам предвид? Яздих от Инвърнес до Лалиброх през Грейт Глен и там местността също беше дива — тя потрепери леко при спомена, — но не приличаше на това.

— Така е — каза той. Много добре разбираше какво има предвид; пустошта на долините и тресавищата беше някак населена така, както тези гори и потоци не бяха.

— Мисля си — започна той, после замълча. Дали щеше да го помисли за глупав? Но тя го гледаше с очакване. — Духовете, които живеят там — каза той малко смутено — са стари и са виждали хора от хиляди години; познават ни добре и не се боят да се покажат. А онова, което живее тук — сложи ръка на ствола на един кестен, който се издигаше на стотина фута над тях, а обиколката му бе поне трийсет фута, — те не са виждали такива като нас преди.

Тя кимна, изглежда не беше смутена.

— Те са любопитни обаче, нали? — каза тя. — Някои от тях. — И наклони глава да погледне към замайващата спирала от клони. — Понякога усещаш ли ги да те наблюдават?

— Понякога.

Седна на скалата до нея и се загледа как светлината се разлива по върховете на планината, подпалва далечните водопади, както разпалки прихващат искра, изпълва мъглата с перлено сияние и после я изгаря напълно. Заедно те видяха как планинският склон бе облян от дневната светлина и той мислено благодари на духа на това място. Макар че не беше келтски, сигурно го разбра.

Тя протегна дългите си крака и вдиша аромата на утрото.

— Наистина ли не ти пречеше? — Говореше тихо и се взираше в долината под тях, не го поглеждаше. — Да живееш в пещерата близо до Брох Морда.

— Не — отвърна той. Слънцето топлеше гърдите и лицето му, изпълваше го с покой. — Нямах нищо против.

— Като чух за това, си помислих, че е било ужасно. Студено, мръсно и самотно. — Тя го погледна и утринното небе се отрази в очите ѝ.

— Така беше — усмихна се леко.

— Иън… чичо Иън… ме заведе да ми я покаже.

— Така ли? Не е толкова лошо през лятото, когато жълтите храсти цъфтят.

— Да, но дори тогава… — тя се поколеба.

— Не, нямах против. — Затвори очи и слънцето огря клепачите му.

Отначало си мислеше, че самотата ще го убие, но щом разбра, че няма да стане така, започна да цени усамотението на планинския склон. Виждаше ясно слънцето през затворените си клепачи; голяма червена топка, която пламти по ръбовете. Дали така виждаше Джокаста със слепите си очи?

Бриана мълча дълго, той също, просто слушаше. Малките птички работеха в смърча наблизо, висяха с главата надолу от клоните, ловяха буболечки и разговаряха за улова си.

— Роджър — каза тя внезапно и сърцето му бе пронизано от стрелата на ревността, по-болезнена, защото бе неочаквана. Нима нямаше да я има само за себе си дори за малко? Отвори очи и се опита да изглежда заинтригуван.

— Опитах се да му кажа веднъж за самотата. Че според мен може би тя не е нещо лошо. — Въздъхна и смръщи гъстите си вежди. — Мисля, че не ме разбра.

Той изсумтя гърлено.

— Мислех си… — пак замълча и го погледна за миг. — Мислех си, че затова… затова ти и мама… — Кожата ѝ беше така прозрачна, че виждаше веничките под нея. Тя пое дълбоко дъх и опря ръце на камъка. — И тя е такава. И на нея не ѝ пречи да бъде сама.

Погледна я, много искаше да разбере защо мисли така. Какъв е бил животът на Клеър в годините на раздялата им, че Бриана да мисли така? Защото бе права; Клеър познаваше вкуса на самотата. Тя беше студена като изворна вода и не всеки можеше да я пие; за някои тя не носеше свежест, а смъртен студ. Но тя бе живяла със съпруг; как така е пила толкова дълбоко от самотата, за да знае?

Може би Бриана щеше да му каже, ако я попиташе; но последното име, което искаше да произнася тук, бе това на Франк Рандал.

Закашля се.

— Е, може и да е така — съгласи се предпазливо. — Виждал съм жени — и мъже понякога, — които не могат да понесат звука на собствените си мисли и може би не са особено подходящи за онези, които могат.

— Така е — каза тя замислено. — Може би е така.

Болката от ревността утихна малко. Явно имаше съмнения за онзи Уейкфийлд, нали? Беше им разказала всичко: как е търсила, как е видяла съобщението за смъртта им, пътуването от Шотландия и посещението на Лалиброх — проклетата Лери! — и за онзи мъж Уейкфийлд, който тръгнал след нея. За това обаче не им каза всичко, но той нямаше нищо против; и без това не искаше да го чува. Мисълта за далечната смърт в пожар не го притесняваше толкова, колкото непосредственото натрапничество в идилията му с дъщерята, която най-сетне бе открил.

Сви колене и постоя тихо. Колкото и да му се искаше да си върне покоя, не успяваше да освободи съзнанието си от мисълта за Рандал.

Той беше победил. Клеър бе негова; както и това прекрасно дете — тази млада жена, поправи се, щом я погледна. Но Рандал ги бе имал двайсет години; без съмнение беше оставил следата си върху тях. И каква ли беше тази следа?

— Виж — прошепна Бриана и стисна ръката му.

Той проследи погледа ѝ и ги видя; елен и кошута, стояха точно в сянката на дърветата, на двайсетина крачки от тях. Не помръдна, но вдиша тихо. Усещаше, че и Бриана е застинала до него.

Еленът ги видя; деликатните глави се вдигнаха, тъмните влажни ноздри потрепнаха заради миризмата. След миг обаче еленът пристъпи грациозно и нервните му стъпки оставиха следи по мократа от росата трева. Кошутата го последва предпазливо и те започнаха да пасат между скалите, като от време на време се обръщаха и вдигаха глави, поглеждаха с кротките си очи странните, но безобидни създания на скалния ръб.

В Шотландия не можеше да се приближиш на миля от червен елен, без да те усети. Елените там много добре знаеха какво е човек.

Той гледаше очите на елена, невинността на дивото, и усещаше слънчевата благословия по главата си. Това беше ново място и му стигаше да е тук с дъщеря си.

— Какво ще ловуваме, татко? — Той стоеше неподвижно, присвил очи към хоризонта, но тя бе сигурна, че не търси животно; затова знаеше, че може да говори, без да изплаши плячката.

Бяха видели много животни през деня; еленът и кошутата призори, червена лисица ги гледаше от една скала, като ближеше черните си лапи, докато не се приближиха прекалено и тогава изчезна като духнат пламък. Катерици — десетки — бърбореха из върховете на дърветата, играеха си на криеница покрай дървесните стволове. Дори ято диви патици с два перчещи се мъжки, издули гърди и разперили опашки за назидание на крякащия харем.

Те не бяха техните плячки и тя бе доволна от това. Нямаше нищо против да убива, за да се нахрани, но щеше да ѝ е мъчно, ако омърсят красотата на деня с кръв.

— Пчели — каза той.

— Пчели? Ловуваш пчели?

Вдигна пушката си и ѝ се усмихна, после кимна надолу към ярко жълто петно.

— Търсим цветя.

Разбира се, в цветята имаше пчели; отблизо дори ги чуваше. Бяха няколко вида: големи черни земни пчели, по-дребни, на жълто-черни мъхести ивици, и гладките страховити форми на осите със заострени като кинжали кореми.

— Това, което трябва да правиш — каза баща ѝ, докато бавно обикаляха цветята, — е да гледаш в коя посока отиват пчелите. И да внимаваш да не те ужилят.

Десетина пъти изгубиха от поглед малките пратеници, които следваха. Те се губеха в светлината над поточе или изчезваха в прекалено гъст храсталак. Всеки път Джейми се оглеждаше и намираше друга полянка с цветя.

— Ето там! — извика тя и посочи към ярко червено петно и далечината.

Той присви очи и се усмихна, клатейки глава.

— Не, не червено. Малките колибрита харесват червените, но пчелите харесват жълти и бели — най-много жълти.

Откъсна една бяла маргаритка от тревата до краката ѝ и ѝ я подаде — цветчетата бяха поръсени с полен, паднал от деликатните тичинки в кръглия жълт център. Като се вгледа по-внимателно, тя видя малко бръмбарче, колкото главичка на карфица, да изпълзява от тичинките. Лъскавата му черна броня беше поръсена със злато.

— Колибритата пият от цветя с дълбоки гърла — обясни той. — Но пчелите не могат да влязат толкова навътре. Те обичат широките и плоски цветя като това и онези, които растат на китки. Те летят и се търкалят по тях, докато не се покрият целите с жълто.

Продължиха нагоре-надолу по склоновете. Смееха се, докато отблъскваха бомбардировката на разгневени земни пчели, и търсеха жълти и бели петна. Пчелите обичаха планинския лавър, но той растеше твърде висок и твърде гъст, за да преминат през него.

Беше късен следобед, когато откриха онова, което търсеха. Останки от голямо дърво, чиито клони се бяха превърнали в пънчета, а кората бе изпадала и показваше сребристата дървесина — в него имаше голям процеп, около който пчелите се тълпяха и висяха като воал.

— О, добре — каза доволно Джейми. — Понякога си правят кошери в скалите и тогава няма начин. — Той свали брадвата от колана си и торбите, и махна на Бриана да седне на един камък.

— Най-добре да изчакаме до мръкнало — обясни. — Защото тогава целият рояк ще влезе вътре. А сега искаш ли да хапнеш?

Поделиха си остатъка от храната, като разговаряха от време на време и гледаха как светлината изтлява над близките планини. Той ѝ даде да стреля с дългия мускет, когато го помоли, показа ѝ как да зарежда: почиства цевта, пъха патрона, после го набутва с шомпола надолу, слага малко вата с барут; изсипва още барут в запалителното отделение на кремъка.

— Не стреляш лошо, моме — каза, изненадан. Наведе се, взе малко парче дърво и го сложи на върха на голяма канара за мишена. — Опитай отново.

Тя го направи, отново и отново, започна да свиква с тежестта на оръжието, откри баланса на дължината му и естественото му място в извивката на рамото си. Откатът бе по-слаб, отколкото очакваше; барутът нямаше силата на модерните муниции. Две парчета дърво излетяха от канарата; на третия път дървото изчезна сред дъжд от трески.

— Много добре — каза той, извил вежда. — И къде се научи да стреляш така, за бога?

— Баща ми стреляше по мишени. — Свали пушката със зачервени от удоволствие бузи. — Научи ме да стрелям с пистолет и с пушка. С полуавтоматична също. — После бузите ѝ се зачервиха още повече, защото си спомни. — Ти сигурно не си виждал такава.

— Да, сигурно не съм виждал — каза той, като внимаваше да запази неутрално изражение.

— Как ще свалиш кошера? — попита тя, за да прогони неловкия момент. Той сви рамене.

— Ами щом пчелите влязат да си почиват, ще издухам малко дим в кошера и ще ги зашеметя. После ще отсека тази част от дънера, ще пъхна едно плоско дърво под него и ще го увия с наметалото си. Когато се приберем, ще закова малко дърво отгоре и отдолу, за да стане пчелен кошер. — Усмихна ѝ се. — На сутринта пчелите ще излязат, ще се огледат и ще полетят към най-близките цветя.

— Няма ли да осъзнаят, че не са на тяхното място?

Той сви отново рамене.

— И какво, ако осъзнаят? Няма как да намерят пътя обратно, а и тук вече нямат дом, в който да се върнат. Не, ще се задоволят с новото място. — Посегна към мускета. — Дай да го почистя; вече е тъмно за стрелба.

Разговорът отмря и те седяха в мълчание около половин час. Гледаха как мракът изпълва долините — невидим прилив, който пълзеше все по-високо с всяка минута, обгръщайки стволовете на дърветата така, че зелените корони сякаш се рееха над море от тъмнина.

Накрая тя се прокашля, чувстваше, че трябва да каже нещо.

— Мама няма ли да се притесни за нас, ако се върнем толкова късно?

Той поклати глава, но не отговори; само седеше и от отпуснатата му ръка висеше стрък трева. Луната пълзеше над дърветата, голяма и златна, наклонена като размазана сълза.

— Веднъж майка ти ми каза, че хората ще отлетят на луната — каза той внезапно. — Още не го бяха направили, но така възнамерявали. Знаеш ли за това?

Тя кимна, взираше се в издигащата се луна.

— Направиха го. Ще го направят, искам да кажа. — Усмихна се леко. — „Аполо“, така се нарича космическият кораб, с който отидоха до там.

Видя, че баща ѝ се усмихва в отговор; луната беше вече високо и разливаше сиянието си по поляната. Той извърна замислено лице нагоре.

— Така ли? И какво каза за луната онзи, които отиде?

— Нямаше нужда да казват нищо — изпратиха снимки. Казах ли ти за телевизията?

Погледна я сепнат и тя разбра, че като за повечето неща, които му бе разказвала за своето време, той всъщност не може да проумее, че може да съществуват движещи се и говорещи картини, камо ли да приеме мисълта, че подобни неща могат да бъдат изпращани по въздуха.

— Така ли? — попита несигурно. — А ти виждала ли си ги?

— Да. — Залюля се малко назад, стиснала ръце около коленете си, гледаше към безформения диск над тях. Около него имаше блед ореол и по-широко, мъгливо сияние, сякаш голям жълт камък бе пуснат в черно езеро, застинало при оформянето на първата вълна.

— Утре времето ще е хубаво — каза той.

— Така ли? — Тя виждаше всичко наоколо така ясно, както на дневна светлина, но цветовете вече ги нямаше; всичко беше черно и сиво — като снимките, за които му говореше.

— Отне часове. Чакането. Никой не знаеше колко време точно ще им е необходимо да кацнат и да излязат със скафандрите… Знаеш ли, че на луната няма въздух? — Изви въпросително вежда и той кимна, слушаше внимателно като ученик.

— Клеър ми каза.

— Камерата — онова нещо, което прави снимките — бе на стената на кораба, затова видяхме как корабът кацна и прахта се вдигна около него като след конски копита. Корабът кацна на равно място, покрито с мек прах, като пудра, осеяно с малки камъни. После камерата се раздвижи — или може би друга започна да изпраща снимките — и се видяха скали в далечината. Голо е — няма нито долини, нито вода, нито въздух, — но пак е красиво, по един зловещ начин.

— Прилича на Шотландия — каза той. Тя се засмя на шегата му, но ѝ се стори, че под нея усети копнежа му по онези голи планини.

Искаше да го разсее, затова махна към звездите, които започваха да горят по-ярко на кадифеното небе.

— Звездите са всъщност слънца като нашето. Само че са много далече и изглеждат мънички. Толкова са далече, че отнема много години, докато светлината им стигне до нас; всъщност понякога една звезда е вече мъртва, а ние продължаваме да виждаме светлината ѝ.

— Клеър ми каза и това, много отдавна — рече той тихо. Поседя за миг, после стана решително. — Хайде. Да взимаме кошера и да се прибираме.

Нощта бе достатъчно топла и бяхме оставили кожите по прозорците навити. По някоя мушица или бръмбар влизаха, за да се удавят в казана или да извършат яростно самоубийство в огнището, но си струваше заради хладния ароматен въздух, който ни обливаше.

Първата нощ Иън галантно отстъпи на Бриана ниското легло и отиде да спи с Роло на сламеника в бараката за билки, като я увери, че там му харесва. Излезе със завивката в едната ръка, удари силно Джейми по гърба и го стисна по рамото в изненадващо зрял поздравителен жест, който ме накара да се усмихна.

Джейми също се усмихна; всъщност той не бе спрял да се усмихва от няколко дни. Вече не се усмихваше, но лицето му имаше някакво нежно, вглъбено изражение. В небето се носеше непълна луна и през прозореца влизаше достатъчно светлина, за да го виждам ясно, докато лежеше по гръб до мен.

Бях изненадана, че още не е заспал. Бе станал много преди зазоряване и прекара целия ден с Бриана в планината. Върнаха се след мръкнало, с увит в наметалото му кошер и замаяни от дим пчели, които вероятно щяха да са много раздразнени, когато се събудят на сутринта и открият как са ги изиграли. Отбелязах си наум да не припарвам до края на градината, където бяха кошерите; новите пчели имаха навика първо да жилят, а после да задават въпроси.

Джейми въздъхна дълбоко, аз се обърнах и се свих до него. Нощта не беше студена, но той беше с риза в леглото, от скромност пред Бриана.

— Не можеш ли да заспиш? — попитах тихо. — Лунната светлина ли ти пречи?

— Не. — Гледаше луната обаче; тя се носеше високо над хребета и бялото ѝ сияние изпълваше небето.

— Ако не е тя, значи е нещо друго. — Погалих го леко по корема и оставих пръстите си да се свият над извивката на ребрата му.

Той пак въздъхна и стисна ръката ми.

— О, просто глупаво съжаление, сасенак. — Обърна глава към ниското легло, където тъмната коса на Бриана се спускаше, сияеща на лунната светлина. — Съжалявам, че ще трябва да я изгубим.

— Ммм. — Сложих ръка на гърдите му. Знаех, че ще дойде този момент — осъзнаването на раздялата, — но не исках да говоря за това и да наруша магията, която свързва трима ни така силно.

— Не можеш да загубиш дете — казах тихо, пръстът ми проследяваше малката вдлъбнатина в центъра на гърдите му.

— Тя трябва да се върне, сасенак — знаеш го не по-зле от мен. — Размърда се нетърпеливо, но не се отдръпна. — Погледни я. Тук тя е като камилата на Луи, нали?

Въпреки собствените ми съжаления аз се усмихнах при тази мисъл. Крал Луи имаше малка менажерия във Версай и в хубав ден пазачите разхождаха някои от животните из големите градини, за удивление на смаяните хора.

Един ден се разхождахме из градините, свихме зад един ъгъл и видяхме двугърба камила да върви към нас по пътеката, великолепна и горда със златно-сребърен хамут, извисяваща се със спокойно презрение над тълпата от зяпнали зрители — поразително екзотична и безкрайно не на място сред официалните бели статуи.

— Да — казах, макар че неохотата стисна сърцето ми. — Да, разбира се, че трябва да се върне. Мястото ѝ е там.

— Добре знам това. — Той сложи ръка върху моята, но продължи да гледа Бриана. — Не бива да ми е мъчно… но ми е мъчно.

— На мен също. — Опрях чело на рамото му, вдишвайки чистата му мъжка миризма. — Но е вярно — това, което казах. Не можеш да изгубиш наистина дете. Помниш ли… помниш ли Фейт?

Гласът ми потрепери леко; от години не бяхме говорили за първата ни дъщеря, мъртвородена във Франция.

Той ме прегърна и ме притисна към себе си.

— Разбира се, че я помня — каза тихо. — Мислиш ли, че бих я забравил?

— Не. — Сълзите се стичаха по лицето ми, но всъщност не плачех; беше просто прилив на чувство. — Това имам предвид. Не съм ти казвала — но когато бяхме в Париж при Джаред, отидох до Болницата на ангелите; видях гроба ѝ там. Аз… занесох ѝ розово лале.

Той помълча за миг.

— Аз ѝ занесох теменужки — каза така тихо, че почти не го чух.

Застинах, забравила за сълзите.

— Не си ми казал.

— Ти също. — Пръстите му плъзнаха по гръбнака ми.

— Страх ме беше, че ще се… — замълчах. Страх ме беше, че ще се почувства виновен, ще се притесни, че го обвинявам — никога не го бях обвинявала — за загубата. Тъкмо се бяхме събрали отново; не исках да застрашавам крехката връзка между нас.

— Аз също.

— Съжалявам, че не можа да я видиш — казах накрая и усетих въздишката му. Той се обърна към мен и ме прегърна, устните му докоснаха челото ми.

— Няма значение, нали? Да, вярно е това, което казваш, сасенак. Тя съществуваше… и ние винаги ще я имаме. И Бриана. Ако… когато си тръгне… тя още ще бъде с нас.

— Да. Няма значение какво се случва; няма значение къде отива едно дете — колко далече и за колко време. Дори да е завинаги. Не можеш да го изгубиш. Не можеш.

Той не отговори, но ръцете му се стегнаха около мен и въздъхна отново. Лек вятър ни облъхваше с шум от ангелски крила и ние заспахме заедно, докато луната ни обливаше със своя вечен покой.

43. Уиски

Не харесвах Рони Синклер. Никога не го бях харесвала. Не харесвах почти хубавото му лице, лисичата усмивка или начина, по който срещаше погледа ми; така директно, така прекалено открито, че разбираш, че крие нещо, дори когато не е така. Особено много не ми харесваше начинът, по който гледаше дъщеря ми.

Прокашлях се силно и той подскочи. Обърна острозъбата си усмивка към мен и лениво превъртя обръча в ръцете си.

— Джейми казва, че ще му трябват още десетина малки бурета за уиски в края на месеца, а на мен ще ми трябва голяма бъчва от твърдо дърво за пушеното месо още щом успееш да я направиш.

Той кимна и отбеляза някакви неразбираеми знаци на дъската на стената. Необичайно за шотландец, Синклер не можеше да пише, но имаше някаква своя писменост, чрез която си отбелязваше поръчките и си водеше сметките.

— Добре, госпожо Фрейзър. Нещо друго?

Спрях, опитвах се да си спомня какво още може да ми потрябва, преди да падне снегът. Трябваше да се осоляват риба и месо, но те се съхраняваха по-добре в глинени делви, от дървените сандъци замирисваха на терпентин. Имах хубава стара бъчва за ябълките и още една за тиквите; картофите щяха да зимуват по рафтовете, за да не изгният.

— Не — реших. — Това е всичко.

— Добре, госпожо. — Той се поколеба и завъртя отново обръча. — А Негова Милост ще дойде ли, преди да станат буретата?

— Не; трябва да прибира ечемика и да коли животни, а и има работа в дестилерията. Всичко закъсня заради процеса. — Вдигнах вежда към него. — Защо? Искаш да му кажеш нещо ли?

Бъчварницата се намираше в долина близо до пътя и повечето пътници виждаха първо нея, затова тук стигаха повечето клюки извън Фрейзърс Ридж.

Синклер наклони колебливо глава, мислеше.

— Ами нищо особено. Само дето чух, че някакъв разпитвал за Джейми Фрейзър в окръга.

С ъгълчето на окото си видях как Бриана извъртя рязко глава, докато разглеждаше инструментите — чукове, триони и брадви по стената. Обърна се и ризата ѝ изшумоля сред стърготините в бъчварницата, които стигаха до глезените.

— А знаете ли как се казва? — попита тя притеснено. — Или как изглежда?

Синклер я погледна изненадано. Той имаше странни пропорции, с тесни рамене, но мускулести ръце, дланите му бяха така огромни, сякаш принадлежаха на два пъти по-висок мъж. Погледна я и големият му палец несъзнателно погали металния пръстен, бавно, отново и отново.

— Ами не знам как изглежда, госпожице — рече достатъчно любезно, но от жадния поглед в очите му ми се прииска да изтръгна обръча от ръцете му и да му го нахлузя на врага. — Представил се е като Ходжпайл май.

Бриана изгуби обнадежденото си изражение, но едно мускулче до устата ѝ се сви леко при това име.

— Не мисля, че може да е Роджър — прошепна ми.

— Аз също — съгласих се. — Не би имал причина да се представя под друго име. — Обърнах се към Синклер.

— А да си чувал за мъж на име Уейкфийлд? Роджър Уейкфийлд.

Той поклати категорично глава.

— Не, госпожо. Съпругът ви ми каза, ако такъв се появи, да го отведа право при него. Ако вашият Уейкфийлд стъпи в тоя окръг, ще разберете още щом науча и аз.

Бриана въздъхна и аз чух как преглътна разочаровано. Беше средата на октомври и макар че не казваше нищо, тя явно с всеки ден се тревожеше все повече. И не беше единствената; беше ни казала какво е искал да направи Роджър и мисълта за различните бедствия, които можеха да са го сполетели при този опит, бе достатъчна да ме държи будна нощем.

— … за уискито — казваше Синклер и привлече вниманието ми.

— Уискито ли? Ходжпайл е разпитвал за Джейми и уискито?

Синклер кимна и остави обръча.

— В Крос Крийк. Никой нищо не му казал, разбира се. Но оня, дето говорил с него, казал, че май бил войник. — Изкриви леко лице. — Явно не си е направил труда да измие брашното от косата си.

— Значи не е бил облечен като войник, така ли? — Пехотинците сплитаха косата си, увиваха я и я пудреха с оризово брашно — което в този климат бързо се превръщаше на паста, когато се смесеше с потта. Все пак Синклер вероятно по-скоро имаше предвид поведението на мъжа, отколкото външния му вид.

— О, не; рекъл, че е търговец на кожи — но сякаш имал кол в задника и говорел все едно скърца хамут. Тъй рече Джорди Макклинток.

— Прилича на някой от хората на Мърчисън. Ще кажа на Джейми — благодаря.

Излязох с Бриана от бъчварницата и се запитах доколко опасен е този Ходжпайл. Вероятно не много; отдалечеността на Ридж от цивилизацията и трудният достъп ни защитаваха от повечето натрапничества; това бе една от причините Джейми да избере мястото. Многото неудобства на това все пак се балансираха от ползите при евентуална война. На Фрейзърс Ридж никога нямаше да се води битка, в това бях сигурна.

Колкото и заразна да беше омразата на Мърчисън и колкото и добри да бяха шпионите му, не си представях началниците му да му позволят да поведе въоръжена експедиция на повече от сто мили в планините само за да разкрие нелегална дестилерия, чиято продукция бе по-малко от сто галона годишно.

Лизи и Иън ни чакаха отвън, заети със събирането на разпалки от купчината с отпадъци на Синклер. При изработката на бъчви оставаше огромно количество стърготини, трески и ненужни парчета дърво и кора, затова си струваше да ги съберем, за да имаме разпалки у дома.

— Може ли с Иън да натоварите буретата, скъпа? — попитах Бриана. — Искам да огледам Лизи на слънчева светлина.

Бриана кимна, все още разсеяна, и отиде да помогне на Иън да натоварят няколко бурета в каруцата. Бяха малки, но тежки.

Именно умението, с което изработваше точно тези бурета, бе осигурило на Рони Синклер земята и бъчварницата, въпреки не особено очарователната му личност. Не всеки бъчвар знаеше как да обгори вътрешността на дъбова бъчва така, че да се получат кехлибареният цвят и дълбокият вкус на уискито, което ще отлежава вътре.

— Ела тук, мила. Дай да ти погледна очите. — Лизи послушно отвори широко очи и ми позволи да дръпна долния клепач, за да видя бялата склера.

Момичето още беше шокиращо слабо, но гадният жълтеникав цвят бе избледнял от кожата ѝ, а очите ѝ отново бяха почти бели. Обхванах леко брадичката ѝ; лимфните ѝ възли бяха само леко подути — това също беше добре.

— Как се чувстваш? — попитах я. Тя се усмихна срамежливо и ми кимна. За първи път излизаше от хижата, откакто бяха пристигнали с Иън преди три седмици; още бе нестабилна като новородено теленце. Отварите от хинин бяха помогнали обаче; през последната седмица не бе имала треска и аз се надявах черният дроб скоро да се прочисти.

— Госпожо Фрейзър? — попита тя и аз подскочих, стресната. Тя бе така срамежлива, че рядко продумваше нещо на мен или на Джейми; казваше всичко на Бриана и тя го предаваше на мен.

— Да, скъпа?

— Аз… без да искам, чух какво каза бъчварят… че господин Фрейзър е питал за мъжа на госпожица Бриана. Чудех се… — Замълча пак от смущение и на прозрачните ѝ бузи се появи розовина.

— Да?

— Дали може да попита и за баща ми? — каза тя бързо и се зачерви още по-силно.

— О, Лизи! Съжалявам. — Бриана, която бе приключила с товаренето, дойде и прегърна прислужницата си. — Не съм забравила, но и не се сетих. Чакай малко, ще отида да кажа на господин Синклер. — Полите ѝ изшумоляха и тя изчезна в хладния сумрак на бъчварницата.

— За баща ти ли? — попитах. — Да не си го изгубила?

Момичето кимна и стисна устни, за да не се разтреперят.

— Той щеше да дойде да работи тук, но не знам къде; знам само, че ще е в южните колонии.

Е, това ограничаваше търсенето до няколкостотин хиляди квадратни мили. Все пак нямаше да навреди да помолим Рони Синклер да разпита. Вестниците и другите печатни издания бяха оскъдни в Юга; повечето истински новини се предаваха от уста на уста, в магазини и кръчми, или пък от роби и прислужници между отдалечените плантации.

При мисълта за вестници усетих пробождането на спомен. Все пак седем години изглеждаха много време и Бриана сигурно беше права; без значение дали къщата щеше да изгори на 21-ви януари, със сигурност бе възможно ние да не сме в нея на тази дата, нали?

Бриана се появи със зачервено лице и се качи в каруцата, стисна юздите и ни зачака нетърпеливо.

Иън видя това, смръщи се и се обърна към бъчварницата.

— Какво стана, братовчедке? Онзи да не ти каза нещо неприлично? — Сви ръце, големи почти колкото на Синклер.

— Не — сопна се тя. — Нищо не ми каза. Готови ли сте?

Иън вдигна Лизи в каруцата, после ми подаде ръка да се кача до Бриана. Погледна към юздите в ръцете ѝ; беше я научил да кара мулета и изпитваше професионална гордост от уменията ѝ.

— Гледай мулето отляво — посъветва я той. — Не ще да поеме своя дял от товара, ако не го плесваш от време на време по задницата.

Той седна в каруцата при Лизи и ние потеглихме. Чувах го как ѝ разказва разни истории и тихия ѝ смях. Дете от голямо семейство, Иън бе очарован от Лизи и се отнасяше с нея като с по-малка сестра, ту с досада, ту като любимка.

Погледнах през рамо към бъчварницата, после към Бриана.

— Какво ти направи? — попитах тихо.

— Нищо. Прекъснах го. — Бузите ѝ се зачервиха още повече.

— Какво правеше той, по дяволите?

— Рисуваше по едно дърво — каза тя и прехапа бузата си отвътре. — Гола жена.

Засмях се, по-скоро от шока.

— Е, той няма съпруга и вероятно няма да има скоро; жените по принцип са малко в колонията, а тук — съвсем. Сигурно не можем да го виним.

Изпитах внезапно съчувствие към Рони Синклер. Все пак беше сам от много време. Жена му бе умряла в ужасните дни след Калоден и той бе прекарал повече от десет години в затвора, преди да бъде откаран в колониите. Ако бе имал някакви връзки тук, те не бяха издържали; той беше самотен мъж и внезапно видях интереса му към клюките и скришните погледи — дори фактът, че Бриана бе станала обект на артистично вдъхновение — в различна светлина. Знаех какво е да си самотен.

Бриана се бе съвзела от смущението и си подсвиркваше тихо, приведена небрежно над юздите — песен на „Бийтълс“, помислих си, макар че не различавах добре поп групите.

Една мисъл се появи внезапно в ума ми; ако Роджър не дойдеше, тя нямаше задълго да остане сама, дали тук или когато се върнеше в бъдещето. Но това бе нелепо. Той щеше да дойде. Ако не…

Мисъл, която се опитвах да не допускам в ума си, се промъкна покрай защитите ми: Ами ако беше решил да не дойде? Знаех, че са се карали за нещо, макар че Бриана не говореше по този въпрос. Дали е бил толкова ядосан, че се е върнал в бъдещето без нея?

Вероятно това бе хрумнало и на нея, защото спря да споменава толкова често Роджър, но виждах светлината в очите ѝ, когато Кларънс обявяваше появата на посетител и после как тази светлина угасва, когато се оказваше, че идва някой от хората на Джейми или от индианските приятели на Иън.

— По-бързо, мързеливецо — прошепнах под нос. Бриана ме чу и шибна с юздите лявото муле по задницата.

— Давай! — извика му и каруцата тръгна по-бързо, като подскачаше по тесния път към дома.

— Никак не прилича на дестилерията в Леох — каза Джейми, като ровеше печално в импровизирания казан в края на малката поляна. — Но пък прави уиски — или нещо такова.

Въпреки това Бриана виждаше, че той се гордее с малката си дестилерия. Тя се намираше на почти две мили от хижата, защото — както ѝ обясни той — така била по-близо до дома на Фъргъс, за да може Марсали да идва по няколко пъти на ден и да надзирава операцията. В замяна на тази услуга, тя и Фъргъс щели да получат малко по-голям дял от уискито от другите фермери от Ридж, които осигурявали суровия ечемик и помагали за дистрибуцията на алкохола.

— Не, скъпи, не искаш да ядеш това гадно нещо — каза твърдо Марсали. Хвана ръката на сина си и започна да отваря пръстите му, един по един, за да измъкне голямо и мятащо се насекомо, което — в явно противоречие с мнението на майка си — малкият очевидно искаше да изяде.

— Пфу! — Марсали пусна хлебарката на земята и я стъпка.

Джърмейн, спокойно, пухкаво дете, не се разплака заради изгубеното лакомство, а я изгледа зловещо изпод русия си бретон. Хлебарката, несмутена от грубото отношение, стана от шумата и си отиде, като се препъваше само лекичко.

— О, няма да му навреди — засмя се Иън. — Аз съм ги ял понякога с индианците. Скакалците са по-хубави обаче — особено пушените.

Марсали и Бриана издадоха задавен звук, при което Иън се ухили още по-широко. Взе друга торба с ечемик и я изсипа на дебел слой в плоска кошница. Още две хлебарки, внезапно изложени на светлината, се разтичаха в паника по стените на кошницата, паднаха на земята и изчезнаха под грубо издялания под.

— Казах не! — Марсали държеше здраво Джърмейн за яката, за да попречи на опитите му да ги последва. — Стой мирен, малък дявол такъв, да не искаш и ти да се опушиш?

Тънки струи прозрачен дим се издигаха през процепите на дървената платформа и разнасяха из малката поляна дъх на печено зърно. Бриана усети как стомахът ѝ изкъркори; беше почти време за обяд.

— Може да ги оставим там — предложи тя шеговито. — Опушените хлебарки ще добавят хубав вкус към уискито.

— Едва ли ще му навредят — съгласи се баща ѝ и застана до нея. Избърса лице с кърпата си, погледна я и се смръщи на петната от сажди, преди да я пъхне пак в ръкава си. — Това ли е, Иън?

— Да. Само една торба се е развалила, чичо Джейми. — Иън стана с кошницата ечемик и ритна нехайно една разцепена торба, в която се виждаше зелена плесен и черното на гниенето, заради вредните ефекти на влагата. Още две отворени торби с отстранен развален горен слой стояха в края на сушилнята за малц.

— Да приключваме тогава — каза Джейми. — Умирам от глад. — Двамата с Иън хванаха един голям чувал и пръснаха ечемика на дебел пласт на чистата платформа, а после го разстлаха с плоска дървена лопата и го обърнаха.

— Колко време продължава? — Бриана надникна в казана, в който Марсали разбъркваше ферментиращото зърно за последното опушване. Ферментацията едва бе започнала, във въздуха се усещаше съвсем слаб дъх на алкохол.

— Ами зависи от времето. — Марсали хвърли поглед към небето. Беше късен следобед и небето бе започнало да притъмнява, само няколко бели облачета плаваха по хоризонта. — Ще е ясно май… Джърмейн! — Виждаше се само дупето на Джърмейн, горната му част бе изчезнала под един дънер.

— Аз ще го извадя. — Бриана прекоси полянката на три бързи крачки и се наведе към него. Детето изръмжа в протест заради тази намеса и започна да я рита със здравите си крачета.

— Ох! — Бриана го пусна и потърка бедрото си.

Марсали изсумтя от гняв и пусна лопатата.

— Ей сега ще си получиш заслуженото, проклето създание! — Джърмейн, който имаше опит в тези неща, хвърли последната си придобивка в устата си и я преглътна конвулсивно. Веднага стана лилав и започна да се дави.

Марсали извика от ужас, падна на колене пред него и започна да рови в устата му. Джърмейн се давеше, свистеше и залиташе назад, като клатеше глава. Сините му очи се ококориха и по брадичката му се стече тънка лига.

— Дай! — Бриана дръпна малкото момченце за ръката, притисна гърба му към себе си, хвана го с две ръце през стомаха и натисна рязко.

Джърмейн издаде силно свистене и нещо малко и кръгло се изстреля от устата му. Той изгъргори, поемайки въздух, вдиша дълбоко и започна да реве. Лицето му от тъмнолилаво стана червено за секунди.

— Добре ли е? — Джейми надникна тревожно към момченцето, което плачеше в ръцете на майка си, после се обърна доволен към Бриана. — Много си бърза. Браво на теб.

— Благодаря. Аз… радвам се, че се получи.

Беше леко разтреперана. Секунди. Бяха само няколко секунди. Разстоянието между живота и смъртта. Джейми я докосна по ръката, стисна я бързо и тя се почувства по-добре.

— Най-добре заведи детето в къщата — каза той на Марсали. — Дай му да вечеря и го сложи да спи. Ние ще довършим тук.

Тя кимна, изглеждаше разтърсена. Отметна рус кичур от очите си и опита да се усмихне на Бриана.

— Благодаря ти, сестро.

Бриана усети изненадваща топлина на удоволствие при тази титла. Усмихна се на Марсали.

— Радвам се, че е добре.

Марсали си взе торбата от земята, кимна на Джейми, обърна се и тръгна внимателно по стръмната пътека с детето на ръце. Дебелите юмручета на Джърмейн се бяха вкопчили здраво в косата ѝ.

— Браво на теб, братовчедке. — Иън бе приключил с разстилането на ечемика и скочи от платформата, за да я поздрави. — Къде се научи на това нещо?

— От мама.

Иън кимна, впечатлен. Джейми се наведе, оглеждаше земята.

— Какво беше глътнало малкото? — попита той.

— Това. — Бриана видя предмета, полузаровен сред шумата, и го вдигна. — Прилича на копче. — Беше неправилен кръг, грубо издялан от дърво, но определено беше копче, с дълго краче и дупки за конеца.

— Дай да видя. — Джейми протегна ръка и тя пусна копчето в нея.

— Не си губил копчета, нали, Иън? — попита той, смръщен към малкия предмет в дланта си.

Иън погледна над рамото на Джейми и поклати глава.

— Сигурно е на Фъргъс?

— Може, но не мисля. Нашият Фъргъс е твърде голямо конте, за да носи такива копчета. Неговите са излъскани и рогови. — Поклати бавно глава, все така смръщен, после сви рамене. Взе спорана си, прибра в него копчето и го закачи на кръста си.

— Ами добре. Ще поразпитам. Приключвай тук, Иън. Няма какво повече да правим. — Усмихна се на Бриана и кимна към пътеката. — Хайде, дъще, ще се отбием у Линдзи на път за дома.

По една случайност Кени Линдзи отсъстваше.

— Дънкан Инес дойде да го вземе преди час — каза госпожа Линдзи, като заслоняваше очите си срещу късното слънце, докато стоеше на прага на къщата си. — Сигурно вече са до твоята къща. Няма ли да влезете с момичето, Мак Дуб, да ви нагостя?

— О, не, благодаря ти. Жена ми ни е приготвила вечеря. Но сигурно можеш да ми кажеш дали това копче е от палтото на Кени?

Госпожа Линдзи се вгледа в копчето на ръката му и поклати глава.

— А, не. Ами че нали таман му заших новите копчета, дето си ги издяла от еленска кост. По-хубави не съм виждала — обяви тя, горда от уменията на съпруга си. — На всяко има усмихнато личице, и то все различни!

Тя огледа замислено Бриана.

— Кени има брат — рече тя. — С хубаво място близо до Крос Крийк — двайсет акра тютюн, има и поточе. Ще дойде на събора на Хеликон; ти ще дойдеш ли, Мак Дуб?

Джейми поклати глава, усмихнат при този дързък намек. В колонията нямаше много свободни жени и макар че Джейми вече бе обявил, че Бриана е обещана другаде, това не пречеше на хората да опитват.

— Няма да е тази година, госпожо Кени. Сигурно следващата, но сега нямам време.

Сбогуваха се любезно и тръгнаха към дома. Залязващото слънце зад гърбовете им хвърляше дълги сенки на пътеката пред тях.

— Мислиш ли, че копчето е важно? — попита любопитно Бриана.

Джейми сви леко рамене. Ветрецът бе вдигнал косата му в корона около главата и дърпаше кожената връв, с която я бе прихванал.

— Не знам. Може да е нищо — може и да е важно. Майка ти ми каза, че Рони Синклер рекъл, че някакъв мъж в Крос Крийк разпитва за уискито.

— Ходжпайл? — Бриана не можа да не се усмихне при името. Джейми също се усмихна за миг, после пак стана сериозен.

— Да. Ако копчето е на някой тукашен — всички знаят къде е дестилерията и може да са се отбили да погледнат. Но ако е на външен човек… — Погледна я и сви пак рамене. — Не е толкова лесно да останеш незабелязан тук — освен ако не се криеш нарочно. А човек, дето идва по друга работа, ще спре в някоя къща за храна и вода и аз ще науча още същия ден. Но не е ставало нищо такова. Нито пък е на индианец; те не слагат копчета на дрехите си.

Вятър помете пътеката, вдигна вихър от кафяво-жълти листа и те свиха нагоре към хижата. Вървяха в мълчание, завладени от притихването на гората; птиците още пееха залезните си песни, но сенките на дърветата се издължаваха. Северният склон от другата страна на долината вече бе тъмен и тих, защото слънцето се скриваше зад него.

На поляната на хижата обаче още имаше слънчева светлина, която се процеждаше през жълтото сияние на кестените. Клеър беше в градината, държеше леген до хълбока си и береше фасул. Слабата ѝ фигура се очертаваше тъмна на фона на залязващото слънце, а косата ѝ беше ореол от златни къдрици.

— Инисфри — каза неволно Бриана, която спря рязко при тази гледка.

— Инисфри? — Джейми я погледна объркан.

Тя се поколеба, но нямаше как да не обясни.

— Това е поема или част от поема. Татко все го казваше, когато се прибереше у дома и видеше, че мама е в градината си — казваше, че тя би живяла там, ако можеше. Все се шегуваше, че тя… някой ден ще ни напусне и ще си намери място, където да живее сама с растенията си.

— О… — Лицето му беше спокойно, а широките скули розовееха на умиращата светлина. — А каква е тази поема?

Тя усещаше сърцето си леко свито, когато изрецитира:

Гъстите ѝ червени вежди се бяха събрали леко и проблясваха на слънцето.

— Значи поема? А къде е Инисфри?

— В Ирландия може би. Той е ирландец — обясни Бриана. — Поетът. — В края на гората на камъните стояха редица кошери.

— О…

Малки златно-черни телца се носеха покрай тях в сладкия въздух — пчелите се прибираха от полето. Баща ѝ не пристъпи напред, стоеше тихо до нея и гледаше как майка ѝ бере фасул черно-златна сред листата.

Все пак не е сама, помисли си Бриана. Но лекото стягане, не точно болка, в гърдите ѝ остана.

Кени Линдзи отпи от уискито, затвори очи и го завъртя в устата си като професионален дегустатор. Спря, смръщи се в концентрация и преглътна конвулсивно.

— Хууу! — Пое си дъх и потрепери.

— Господи! — рече дрезгаво. — Може да ти ощави корема!

Джейми се ухили при комплимента, наля още малко и го подаде на Дънкан.

— Да, по-добро е от предишното — съгласи се той и го подуши предпазливо, преди да отпие. — Това не ти изгаря езика… почти.

Линдзи избърса уста с опакото на дланта си и кимна в съгласие.

— Аха, ще върви добре. Улам иска едно буре — ще му стигне за година, като ги знам квакерите как го ближат.

— Разбра ли се за цена?

Линдзи кимна, като помириса одобрително чинията с кифли и сладки, които Лизи поднесе пред него.

— Сто фунта ечемик за буре; и още толкова, ако си поделите уискито, което ще се получи от толкова зърно.

— Честно е. — Джейми взе кифла и задъвка разсеяно. После изви вежда към Дънкан, който седеше, срещу него.

— Ще питаш ли Маклауд от Найлърс Крийк дали иска същата сделка? Нали ще минеш оттам на връщане?

Дънкан кимна, докато дъвчеше, и Джейми вдигна чаша към мен в наздравица — с предложението на Улам ставаха общо осемстотин фунта ечемик, от бартер или обещани. Повече от това, което оставаше от всяка нива от Ридж; материал за уискито следващата година.

— По едно буре за всяка къща от Ридж, две за Фъргъс… — Джейми дръпна разсеяно ухото си, като пресмяташе. — Две, може би, за Накогнауето, едно ще оставим да отлежава — да, можем да запазим към десетина бурета за Събора, Дънкан.

Дънкан беше дошъл точно навреме. Джейми бе успял да размени уискито от първата реколта с моравците в Салем срещу инструменти, плат и други неща, от които спешно се нуждаехме, но нямаше никакво съмнение, че богатите шотландски плантатори по Кейп Фиър бяха по-добър пазар.

Не можехме да отделим време за едноседмичното пътуване до Маунт Хеликон, но ако Дънкан откараше уискито там и го продадеше… Вече правех списъците в главата си. Там всеки носеше нещо за продан. Вълна, плат, инструменти, храна, животни… Спешно се нуждаех от малко медно котле и шест дължини муселин за ризи, и…

— Трябва ли да даваш алкохол на индианците? — Въпросът на Бриана ме откъсна от алчните ми мечтания.

— Защо не? — попита Линдзи, леко неодобрително заради намесата ѝ. — Все пак ние няма да им го подарим, моме. Те нямат сребро, но плащат с кожи… и плащат добре.

Бриана ме погледна за подкрепа, после към Джейми.

— Но индианците не… чух, че алкохолът не им понася добре.

Тримата мъже я погледнаха неразбиращо и Дънкан се вгледа в чашата си, като я завъртя в ръката си.

— Как да им понася?

Устните ѝ леко потрепнаха в едното ъгълче.

— Искам да кажа, че лесно се напиват.

Линдзи се втренчи в чашата си, после в нея и прокара ръка по олисяващата си глава.

— И какво казваш, моме? — попита той горе-долу любезно.

Бриана стисна устни и отвърна:

— Имам предвид, че не ми се струва редно да се окуражават хора, които не могат да спрат да пият, щом веднъж започнат. — Погледна ме някак безпомощно.

Аз поклатих глава и казах:

— Още няма понятие „алкохолизъм“. Сега това не се смята за болест… само за слаб характер.

Джейми я погледна въпросително.

— Е, да ти кажа, виждал съм много пияници, но още не съм виждал бутилка да скочи от масата и сама да се излее в гърлото ти.

Последва сумтене в израз на съгласие и смениха темата на разговора.

— Ходжпайл ли? Не, не съм го виждал, макар че съм чувал името му. — Дънкан допи чашата си и я остави, като свистеше леко. — Искаш ли да попитам на Събора?

Джейми кимна и взе още една кифла.

— Да, ако обичаш, Дънкан.

Лизи се бе навела над огъня и разбъркваше яхнията за вечеря. Усетих как раменете ѝ се напрегнаха, но беше твърде срамежлива, за да заговори пред толкова много мъже. Бриана обаче нямаше подобни задръжки.

— И аз искам да попитате за някого, господин Инес. — Наведе се над масата към него, като го гледаше право в очите. — Ще попитате ли за мъж на име Роджър Уейкфийлд, моля?

— О, да, разбира се, разбира се. — Дънкан порозовя от близостта на пазвата ѝ и от смущение допи уискито на Кени. — А искате ли още нещо да направя?

— Да — казах аз и сложих нова чаша пред намусения Линдзи. — Докато питате за Ходжпайл и за младежа на Бри, ще попитате ли и за човек на име Джоузеф Уиймс? Той е работник по договор. — С крайчеца на окото си видях как раменете на Лизи се отпускат от облекчение.

Дънкан кимна, възвърнал самообладанието си, когато Бриана изчезна в килера да вземе масло. Кени Линдзи гледаше с интерес след нея.

— Бри? Така ли се казва дъщеря ви? — попита той.

— Да, защо?

На лицето му за миг се появи усмивка. Погледна към Джейми, изкашля се и скри усмивката зад чашата си.

— Това е шотландска дума, сасенак — каза Джейми, който също се бе ухилил. — „Бри“ означава голям смут.

44. Тристранен разговор

Октомври 1769 г.

Шокът от удара мина през ръцете му. С ритъм, роден от опита, Джейми освободи брадвата, замахна отново и я стовари с тътен сред дъжд от парчета кора и жълти трески. Премести крака си по ствола и удари отново, острието на брадвата се заби с дъх на дърво само на пет сантиметра от пръстите на крака му.

Можеше да каже на Иън да довърши и той да отиде да вземе брашното от малката мелница на Улъмс Пойнт, но момчето заслужаваше да посети трите неомъжени дъщери на Улам, които работеха с баща си в мелницата. Те бяха дъщери на квакер, облечени скромно като врабчета, но остроумни и с хубави лица, и много харесваха Иън; съперничеха си коя да му поднесе малко бира или пай с месо.

Беше много по-добре момчето да флиртува с добродетелните дъщери на квакера, отколкото с дръзките индианки от другата страна на хълма, помисли си той малко мрачно. Не беше забравил какво му каза Майърс за индианките — че лягали с когото си решат.

Беше изпратил малката прислужница с Иън, защото си мислеше, че свежият есенен въздух ще върне цвета на лицето ѝ. Момичето беше бяло като Клеър, но с леко синкав оттенък, като обезмаслено мляко, без сиянието на Клеър, богато и гладко като копринената белота на дървесината на топола.

Дънерът беше почти разделен, още един удар с брадвата и двете парчета щяха да са готови за огнището, ухаещи на смола. Хвърли ги на нарастващата купчина до килера и изтъркаля още един дънер под крака си.

Всъщност той обичаше да сече дърва. Беше много различно от влажната, смазваща кръста и смразяваща краката работа по рязането на торф, но със същото усещане за дълбоко удовлетворение, когато видиш голямата купчина гориво, която само онези, които са мръзнали през зимата, могат да оценят. Купчината вече стигаше почти до стрехите, борови и дъбови цепеници, хикория и клен, само като ги гледаше, сърцето му се сгряваше така, както дървото щеше да сгрее плътта му.

Като стана дума за сгряване; денят бе топъл за края на октомври и ризата му вече лепнеше по раменете. Той избърса с ръкав лицето си и огледа критично влажното петно.

Ако го видеше, Бриана щеше да иска да я изпере отново въпреки възраженията му, че потта е чиста.

— Пфу! — щеше да каже тя и ноздрите ѝ да потрепнат неодобрително, докато бърчи нос като опосум. Беше се смял с глас, когато я видя да го прави за първи път; повече от изненада, отколкото от веселие.

Майка му беше умряла отдавна, още в детството му, и макар да имаше по някой спомен за нея и да се появяваше в сънищата му, той бе заменил присъствието ѝ със статични образи, някак застинали в ума му. Но тя също му каза „Пфу!“, когато веднъж се прибра кален и сбърчи дългия си нос точно така.

Това беше мистерията на кръвта — как така един малък жест, тон на гласа, преминават през поколенията като по-солидните особености на плътта? Той го бе виждал много пъти, докато наблюдаваше племенниците си как растат и проявяват, без да се замислят, ехото от родители, баби и дядовци, което се проявяваше за миг, като сянка на лице от миналото — и изчезва отново в лицето от настоящето.

А сега го видя и в Бриана… можеше да я гледа с часове и да си спомня за сестра си, наведена над всяко от новородените си деца. Вероятно затова родителите гледаха така омагьосани децата си, помисли си, защото откриваха малките връзки между тях, които създаваха веригата на живота от поколение към поколение.

Сви рамене и свали ризата си. Това все пак беше неговата къща — нямаше кой да види следите по гърба му, а и да ги видеше, не му влизаха в работата. Въздухът внезапно изстуди влажната му кожа, но след няколко удара с брадвата кръвта му се сгря отново.

Много обичаше децата на Джени — особено Иън, малкият келеш, при когото смесицата от глупост и кураж му напомняше за самия него на тази възраст. Те бяха негова кръв все пак. Но Бриана…

Бриана беше неговата кръв и плът. И неизреченото обещание, което бе дал на родителите си; дарът му за Клеър, и нейният за него.

Не за първи път усети, че мисли за Франк Рандал. И какво ли си беше мислил той, докато е прегръщал детето на друг мъж — мъж, когото нямаше причини да обича?

Вероятно Рандал е бил по-добър от него — щом бе отгледал детето заради майката; щом е могъл да се радва на лицето ѝ само заради красотата му, а не защото вижда себе си в него. Почувства лек срам и удари още по-силно, за да го прогони.

Умът му бе погълнат изцяло от мислите му, а не от действията. Брадвата обаче бе част от тялото му, когато замахваше. Някаква слаба вибрация или лека промяна в тежестта го спря насред замаха и разхлабената глава на брадвата полетя през поляната, а не се заби в уязвимия му крак.

— Deo gratias — промърмори той, но не толкова благодарно, колкото думите предполагаха. Прекръсти се за всеки случай и отиде да вземе парчето метал. Проклета суша; не беше валяло почти от месец и свилата се дръжка на брадвата не бе така притеснителна като оклюмалите глави на растенията в градината на Клеър близо до къщата.

Погледна към полуизкопания кладенец и сви подразнено рамене. Още едно нещо, което го чакаше и за което нямаше време. Е, щеше да почака малко; щяха да носят вода от потока или да топят сняг, но без дърва за горене щяха да умрат от студ или от глад, или от двете.

Вратата се отвори и Клеър излезе в есенните сенки с наметало заради студа и с кошница на ръката. Бриана вървеше след нея и като ги видя, той забрави за раздразнението си.

— Какво направи? — попита веднага Клеър, като го видя с главата на брадвата в ръка. Очите ѝ бързо го огледаха в търсене на кръв.

— Нищо, цял съм. — Увери я той. — Само че ще трябва да оправя дръжката. Ти в гората ли отиваш? — кимна към кошницата ѝ.

— Реших да опитам покрай потока за юдини уши.

— Но не се отдалечавай много, нали? В планината ловуват индианци. Подуших ги на хребета тази сутрин.

— Подушил си ги? — попита Бриана.

Червената ѝ вежда бе извита от любопитство. Той видя как Клеър поглежда от нея към него и се усмихва леко на себе си; това беше негово изражение. Той също изви вежда, погледна към Клеър и видя, че усмивката ѝ става по-широка.

— Есен е и те опушват еленско месо — обясни на Бриана. — Димът от огньовете се носи надалече от вятъра.

— Няма да ходим толкова далече — увери го Клеър. — Само до вира с пъстървите.

— Добре. Сигурно там е безопасно. — Не му се щеше да ги пуска, но и не можеше да ги държи затворени в къщата само защото наблизо имаше диваци — индианците без съмнение си вършеха кротко работата, като него самия, и се приготвяха за зимата.

Ако знаеше със сигурност, че са от хората на Накогнауето, нямаше да се тревожи, но ловците често се отдалечаваха значително и можеше да са чероки или от онова малко племе, които се наричаха хора-кучета. Само едно тяхно село беше оцеляло и те бяха много подозрителни към белите — и то с основание.

Очите на Бриана спряха за миг на голите му гърди и на малкото възелче на белега му, но тя не показа нито отвращение, нито любопитство — както и когато сложи за миг ръка на рамото му и го целуна по бузата за довиждане, макар Джейми да знаеше, че сигурно е усетила заздравелите рани под пръстите си.

Вероятно Клеър ѝ беше казала — всичко за Джак Рандал и за дните преди Въстанието. Или почти всичко. Лека тръпка, която нямаше нищо общо със студа, премина по гърба му, и той отстъпи назад, далече от допира ѝ, макар че ѝ се усмихваше.

— Има хляб в долапа и малко яхния в котлето за теб, Иън и Лизи. — Клеър махна една треска от косата му. — Не изяждайте пудинга в долапа; той е за вечеря.

Той хвана пръстите ѝ и целуна леко кокалчетата. Тя изглеждаше изненадана, после по кожата ѝ се разля леко топло сияние. Вдигна се на пръсти и го целуна по устата, после забърза след Бриана, която вече беше в края на поляната.

— Внимавайте! — извика той след тях. Те само му помахаха и изчезнаха в гората, а той още усещаше целувките им по лицето си.

— Deo gratias — прошепна отново, като ги гледаше, и този път сърцето му бе изпълнено с благодарност. Изчака, докато наметалото на Бриана изчезна сред дърветата и продължи работата си.

Седеше на дънера, на земята до него имаше пирони с четвъртити глави и той внимателно ги забиваше в края на брадвата с малък чук. Сухото дърво се цепеше, но заради главата на брадвата не можеше да се разпадне.

Той завъртя главата, хвана я здраво, изправи се и удари силно брадвата в дръвника за проба. Издържа.

Вече му беше студено, заради седенето, и облече пак ризата. Освен това беше гладен, но щеше да изчака малките да се приберат. Не че не се бяха наяли вече, помисли си цинично. Почти можеше да усети миризмата на месните пайове на Сара Улам. Богатият аромат се бе преплел в паметта му с есенните миризми на шума и влажна земя.

Мисълта за пай с месо се застоя в ума му, когато продължи работата си, както и мисълта за зимата. Индианците казваха, че ще е тежка, няма да е като предишната. Как ли щеше да ловува в дълбокия сняг? И в Шотландия валеше, разбира се, но рядко успяваше да натрупа и пътеките на елените се чернееха по стръмните склонове.

Миналата зима беше такава. Но в тази пустош се случваше и друго. Беше чувал истории за снеговалежи, които трупат по шест стъпки пелена, човек можел да потъне в долините, а ледът така стягал потоците, че мечка можела да мине по тях. Усмихна се малко мрачно при мисълта за мечки. Е, и една мечка щеше да им стигне за цяла зима, ако успееше да убие някоя. Кожата ѝ също нямаше да е излишна.

Мислите му се носеха бавно в ритъма на работата. Една част от тях бе смътно заета с думите на песничката „Татко отиде на лов“, докато другата си представяше много живо бялата кожа на Клеър, бледа и опияняваща като рейнско вино върху лъскавата чернота на мечата кожа.

— „Татко кожи ще ни донесе, да увием с тях малкото дете“ — промърмори си под нос.

Чудеше се колко ли точно е казала Клеър на Бриана. Техният тристранен разговор бе необичаен, но приятен; той и момичето още малко се смущаваха един от друг — и винаги се обръщаха по лични въпроси към Клеър, уверени, че тя ще предаде най-важното; тя беше техният преводач на този нов и смущаващ език на сърцето.

Колкото и да беше благодарен за чудодейната поява на дъщеря си, той искаше отново да люби жена си в собственото си легло. Вече ставаше твърде студено да го правят в бараката с билките или в гората — е, да се въргалят голи в огромните купчини жълти кестенови листа си имаше известен чар, макар и лишен от достойнство.

— Ами да — промърмори и се усмихна леко. — Кой ли пък се е загрижил за достойнството, когато прави това?

Погледна замислено към купчината дълги, прави борови трупи, които лежаха в единия край на поляната, а после към слънцето. Ако Иън се върнеше скоро, можеха да одялат и оформят десетина преди залез.

Остави за миг брадвата, отиде до къщата и започна да мери с крачки новата стая, която планираше, докато построи голямата къща. Бриана вече беше голяма жена — трябваше да си има свое място, за нея и за прислужницата. А ако така той си върнеше усамотението с Клеър, още по-добре, нали?

Чу някакво пукане сред сухите листа на двора, но не се обърна. Последва тиха кашлица, сякаш катеричка кихна.

— Госпожице Лизи — рече той, без да вдига очи от земята. — Хареса ли ви ездата? Сигурно сте прекарали добре у семейство Улам. — Къде бяха Иън и каруцата? Не я беше чул по пътя долу.

Тя не проговори, а издаде нечленоразделен звук, който го накара да се обърне и да я погледне изненадан.

Беше бледа, сбърчила лице като изплашена бяла мишка. Това не беше необичайно; знаеше, че я плаши с размерите си и с дълбокия си глас, и затова винаги ѝ говореше нежно, бавно, както би говорил на бито кученце.

— Да не е станало нещо, момиче? Да не е станало нещо с каруцата или с конете?

Тя поклати глава, все така безмълвно. Очите ѝ бяха почти кръгли, сиви като подгъва на калната ѝ рокля, а върхът на носа ѝ бе станал ярко червен.

— Иън добре ли е? — Не искаше да я тревожи повече, но тя започваше да го притеснява. Нещо се беше случило, със сигурност.

— Добре съм, чичо. Конете също. — Тих като индианец, Иън се появи иззад хижата. Отиде до Лизи и тя се хвана рефлексивно за ръката му.

Той гледаше ту единия, ту другия; Иън бе външно спокоен, но си личеше, че е развълнуван.

— Какво е станало? — попита Джейми по-рязко, отколкото възнамеряваше. Момичето потрепна.

— По-добре му кажи — рече Иън. — Може да няма много време. — Докосна я окуражително по рамото и тя като че ли пое сили от ръката му; изпъна се и поклати глава.

— Аз… имаше… видях един мъж. В мелницата, сър.

Опита се да продължи, но куражът я напусна; езикът ѝ се показа между зъбите от усилието, но думите не се появиха.

— Тя го познава, чичо — каза Иън. Изглеждаше притеснен, но не и изплашен; по-скоро развълнуван по непознат досега начин. — Вече го е виждала… с Бриана.

— Така ли? — Опитваше се да говори успокоително, но космите по тила му настръхнаха от лошо предчувствие.

— В Уилмингтън — каза Лизи. — Казва се Макензи; чух един моряк да го нарича така.

Джейми погледна бързо към Иън, който поклати глава.

— Не е казал откъде е, но не познавам такъв като него в Леох. Видях го и го чух как говори; може да е планинец, но е учил на юг… образован човек.

— И този Макензи познава дъщеря ми? — попита той. Лизи кимна, смръщена в концентрация.

— О, да, сър! Тя го познава… страхуваше се от него.

— Страхуваше се? Защо? — попита рязко и тя пребледня, но вече беше започнала и думите се изливаха една през друга.

— Не знам, сър. Но тя стана бяла, като го видя, сър, и изпищя. После стана червена, после бяла и пак червена — и много беше разстроена, личеше си!

— Какво ѝ е направил?

— Ами… ами… тогава нищо. Той дойде при нея, хвана я за ръцете и каза, че трябва да излезе с него. Всички в кръчмата ги гледаха. Тя се издърпа, бяла като ризата ми, но ми каза, че всичко е наред, да съм чакала и тя ще се върне. И… и тогава излезе с него.

Лизи си пое бързо дъх и си избърса носа, който беше протекъл.

— И ти я пусна?

Прислужницата се сви от страх.

— О, трябваше да тръгна след нея, знам, че трябваше, сър! — проплака тя и лицето ѝ се сгърчи. — Но се страхувах, сър, и нека Бог ми прости!

Джейми с усилие овладя лицето си и заговори търпеливо.

— Да, добре. И какво стана после?

— Ами аз се качих горе, както тя ми каза, и легнах в леглото, сър, молех се от цялото си сърце!

— Е, много си ѝ помогнала, няма що!

— Чичо… — гласът на Иън бе тих, но не и колеблив, беше втренчил в Джейми кафявите си очи. — Тя е само малко момиче, чичо; направила е каквото е могла.

Джейми прокара ръка през косата си.

— Да, извинявай, момиче. Не исках да ти крещя. Но няма ли да кажеш вече какво е станало?

На бузите на Лизи се бяха появили две розови петна.

— Тя… тя се върна чак призори. И… и…

Джейми вече не издържаше и това вероятно си пролича на лицето му.

— Ами усетих миризмата му по нея — прошепна тя едва чуто. — Неговото… семе.

Вълната от гняв го свари неподготвен, заби се в гърдите и корема му като нажежена до бяло мълния. Той почти се задави, но я потисна с мъка, потуши я като въглени в огнище.

— Той е легнал с нея? Сигурна ли си?

Напълно ужасена от това, което ще каже, прислужницата успя само да кимне. Кършеше ръцете си в диплите на роклята си и я мачкаше усилено. Вече цялото ѝ лице беше червено и приличаше на доматите на Клеър. Не можеше да го погледне, бе свела глава и се взираше в земята.

— О, сър. Тя е с дете, не виждате ли? Сигурно е от него — тя беше девица преди туй. Той тръгна след нея… тя се страхуваше от него.

Внезапно той наистина видя и усети как космите по ръцете му настръхват. Есенният бриз нахлу студен през ризата му и гневът се превърна в гадене. Всички дреболии, които бе забелязал, всички половинчати мисли, на които не бе позволил да се надигнат към повърхността на съзнанието му, се сляха в логичен модел.

Външният ѝ вид и начинът, по който се държеше; в един миг жизнена, в друг умислена. Сиянието на лицето ѝ, което не се дължеше само на слънцето. Той знаеше как изглежда бременна жена; ако я бе познавал преди това, щеше да забележи промяната; но…

Клеър. Клеър знаеше. Мисълта се появи като студено убеждение. Тя познаваше дъщеря си и беше лекар. Трябваше да знае — и не му беше казала.

— Сигурна ли си? — Студ смрази гнева му. Той усещаше как нещо го пробожда в гърдите — опасен, назъбен предмет, който като че ли стърчеше във всички посоки.

Лизи кимна и се изчерви още повече, ако изобщо беше възможно.

— Аз съм ѝ прислужница, сър — прошепна тя, забила поглед в земята.

— Тя казва, че Бриана не е кървила от два месеца — добави делово Иън. Най-малък в семейството, той имаше няколко по-големи сестри и не беше така деликатен като Лизи. — Сигурна е.

— Аз… аз нямаше да кажа нищо, сър — продължи измъчено момичето. — Само че когато го видях…

— Мислиш ли, че идва за нея, чичо? — прекъсна я Иън. — Трябва да го спрем, нали? — Гневът му вече ясно си личеше, бузите му бяха зачервени.

Джейми си пое дълбоко дъх и едва тогава осъзна, че го е сдържал.

— Не знам — каза той, изненадан от спокойния си тон. Едва бе имал време да смели новината, камо ли да си извади заключения, но момчето беше право, това бе опасност, с която трябваше да се справят.

Този Макензи можеше да твърди, че Бриана е негова жена по право, заради детето, което очакваше. Вероятно един съд нямаше да принуди жена да се омъжи за изнасилвача си, но всеки магистрат би потвърдил правото на мъжа над неговата съпруга и дете — без значение какво изпитва жената.

Собствените му родители се бяха оженили така: бяха избягали и се бяха скрили в планините, докато майка му не бе забременяла, за да не могат братята ѝ да я принудят да се омъжи за друг насила. Едно дете беше постоянна, неотречима връзка между мъж и жена, и той го знаеше добре.

Погледна към пътеката, която водеше надолу по склона.

— Дали няма да дойде след вас? Улам сигурно му е показал пътя.

— Не — рече замислено Иън. — Не мисля. Взехме му коня. — Ухили се внезапно на Лизи, която се изкикоти в отговор.

— Така ли? И какво ще му попречи да вземе каруцата или едно от мулетата, впрегнати в нея?

Усмивката на Иън стана още по-широка.

— Оставих Роло в каруцата — каза той. — Мисля, че ще дойде пеша, чичо Джейми.

Джейми се усмихна неохотно.

— Много си досетлив, Иън.

Иън сви скромно рамене.

— Е, не исках копелето да ни свари неподготвени. И макар да не съм чувал братовчедката Бриана да говори вече за нейния момък — младия Уейкфийлд, нали? — замълча деликатно — не мисля, че ще иска да види този Макензи. Особено ако…

— Бих казал, че господин Уейкфийлд нещо много се забави — каза Джейми. — Особено ако. — Нищо чудно, че спря да говори за него, когато е разбрала. Все пак как една жена ще обясни издутия си корем на мъж, който я познава като девица?

Той бавно и съзнателно стисна юмруци. Щеше да има достатъчно време за това по-късно. Сега трябваше да се заеме с друго.

— Вземи пищовите ми от къщата — каза на Иън. — А ти, момиче… — Опита да се усмихне на Лизи и посегна към палтото, което бе окачил на една цепеница от купчината. — Стой тук и чакай господарката си. Кажи на жена ми… кажи ѝ, че съм отишъл да помогна на Фъргъс за комина му. Не казвай и дума за станалото на жена ми или на дъщеря ми — или ще ти направя червата на жартиери. — Изрече заплахата като шега, но момичето пак пребледня.

Лизи седна на дръвника, защото коленете ѝ се подкосиха. Тя започна да си играе с малкия медальон на врата си, търсеше някаква утеха в студения метал. Гледаше как господин Фрейзър върви надолу по пътеката, страховит като голям червен вълк. Сянката му се простираше черна пред него, а късното есенно слънце възпламеняваше косата му.

Медальонът в ръката ѝ беше студен като лед.

— О, Света Дево! — шепнеше тя отново и отново. — О, Света Майко, какво направих?

45. Равен шанс

Дъбовите листа бяха сухи и пращяха под краката. Сипеха се постоянно от кестените като бавен жълт дъжд, сякаш в подигравка със сухата земя.

— Вярно ли е, че индианците могат да се движат през горите без да вдигат шум или само така казват на момичетата скаути? — Бриана изрита дъбовите листа и те се разлетяха. — С широките поли и фусти, които събират листа и вейки, ние сме шумни като слончета.

— Е, не могат да го правят в такова сухо време, освен ако не се премятат по клоните на дърветата като шимпанзета. Но напролет, когато е влажно, е друга работа — дори аз мога да ходя тихо тогава; земята е като гъба.

Събрах полите си, за да не се закачат на голям храст бъз и се наведох да огледам плодовете. Бяха тъмночервени, но още не бяха узрели до черно.

— Още два дни — казах. — Ако искахме да ги използваме като лекарство, щяхме да ги наберем още сега, но на мен ми трябват за вино и за да ги изсуша на стафиди — затова искам да са много захарни и ще изчакаме, докато започнат да падат сами от стеблото.

— Ясно. Тук кой е ориентирът? — Бриана се огледа и се усмихна. — Не, не ми казвай — онази голяма скала, която прилича на глава от Великденските острови.

— Много добре — отвърнах. — Точно така, защото тя не се променя със сезоните.

Стигнахме до малък поток и се разделихме, тръгнахме бавно по бреговете. Казах на Бриана да събира мокреш, докато аз оглеждах дърветата за ядливи гъби и лишеи.

Наблюдавах я скришом, с едно око, докато оглеждах и земята. Тя беше нагазила до колене в потока, вдигнала полите си, разкривайки изумително дълги крака и мускулести бедра, когато започна да гази бавно, вгледана във водата.

Нещо не беше наред; и то от дни. Отначало реших, че е заради напрежението и стреса от новата ситуация, в която се бе озовала. Но през последните седмици с Джейми вече бяха установили връзка, макар и все още срамежливо, и тя ставаше все по-силна. Те се радваха на присъствието си — и аз се радвах да ги гледам заедно.

Все пак нещо я безпокоеше. Бях я напуснала преди три години — четири, откакто тя ме напусна, за да заживее сама — и се беше променила. Беше станала голяма жена. Не можех да чета така лесно мислите ѝ. Тя умееше да ги крие също като Джейми, зад маска на спокойствие — а нея познавах много добре.

Донякъде я поведох на тази експедиция като извинение, за да поговорим насаме; в присъствието на Джейми, Иън и Лизи, при постоянния трафик на заселници и посетители, дошли да видят Джейми, личните разговори бяха невъзможни. И ако онова, което подозирах, беше истина, то не исках никой да чуе този разговор.

Когато бях напълнила до половината кошницата си с дебели, месести оранжеви дървесни гъби, Бриана се появи от потока — с пълна кошница мокреш и букет тръстика, от която щяхме да направим свещи.

Избърса краката си с подгъва на фустата и дойде при мен под един огромен кестен. Подадох ѝ манерката със сайдер и изчаках да отпие.

— От Роджър ли е? — попитах без предисловия.

Тя ме погледна, сепването пролича ясно в очите ѝ и тогава видях как напрежението в раменете ѝ изчезва.

— Чудех се дали още можеш да го правиш — каза ми.

— Кое?

— Да ми четеш мислите. Почти се надявах да можеш. — Устата ѝ потрепна в опит за усмивка.

— Вероятно съм изгубила малко тренинг — отвърнах. — Но изчакай малко. — Посегнах и пригладих косата от лицето ѝ. Тя ме погледна, но някак гледаше през мен, не смееше да срещне очите ми. Козодой се обади от дълбоките зелени сенки.

— Всичко е наред, скъпа — казах тихо. — В кой месец си?

Тя въздъхна дълбоко. Лицето ѝ се отпусна от облекчение.

— Във втория.

Срещна очите ми и аз усетих лек прилив на негодувание, каквото усещах още от пристигането ѝ тук. Някога щеше да изпита облекчение заради детския си споделен страх, почти потушен, защото е споделила и знае, че има кой да се погрижи за това. Но сега това бе просто облекчение от споделената непоносима тайна; тя не очакваше да оправя нещата. Мисълта, че не мога да сторя нищо, по никакъв начин не възпираше ирационалното усещане за загуба, което изпитвах.

Стисна ръката ми, сякаш да успокои мен, после седна и се облегна на едно дърво, като протегна дългите си боси крака.

— Вече си разбрала?

Седнах до нея, не така грациозно.

— Предполагах; но не знаех дали знам, ако ме разбираш. — Като я гледах сега, ми се струваше очевидно; леко бледата кожа, промените в цвета ѝ, вглъбения поглед. Бях забелязала, но го отдавах на непознатата среда и напрежението — на прилива на емоции, когато ме бе открила и когато се срещна с Джейми; на тревогите за Лизи, за Роджър.

Последната тревога внезапно доби ново измерение.

— О, Господи! Роджър!

Тя кимна, бледа в жълтата сянка на кестеновите листа. Изглеждаше прежълтяла, и нищо чудно.

— Минаха почти два месеца. Трябваше вече да е тук — освен ако не се е случило нещо.

Пресмятах бързо наум.

— Два месеца и вече е почти ноември. — Листата под нас бяха меки и гъсти, кафяви и жълти, току-що паднали от дърветата. Сърцето ми се сви. — Бри… трябва да се върнеш.

— Какво? — Тя вдигна рязко глава. — Къде да се върна?

— През камъните. — Махнах развълнувано. — В Шотландия и обратно в бъдещето!

Тя се взираше в мен смръщила вежди.

— Сега? Защо?

Поех дълбоко дъх, в мен се бореха различни чувства. Притеснение за Бри, страх за Роджър, ужасна мъка за Джейми, който щеше да се раздели с нея твърде скоро. И за себе си.

— Можеш да преминеш бременна. Знаем това, защото аз го направих, когато бях бременна с теб. Но скъпа… не можеш да пренесеш бебе през… през… не можеш — довърших безпомощно. — Нали знаеш какво е. — Бяха минали три години от прехода ми през камъните, но още го помнех съвсем ясно.

Очите ѝ потъмняха, когато лицето ѝ посърна още повече.

— Не можеш да пренесеш дете през камъните — повторих, в опит да се овладея и да мисля логично. — Все едно да скочиш от Ниагарския водопад с бебе в ръцете. Трябва да се върнеш, преди да се е родило, или… — замълчах, пресмятах.

— Сега е почти ноември. Корабите не пътуват към Европа от ноември до март. Но не можеш да чакаш до март — това би означавало да прекосяваш океана бременна в шести или седми месец. Ако не родиш на кораба — което вероятно ще убие теб или бебето, или и двама ви, — пак те очакват трийсет мили езда до кръга, а после преходът… и докато намериш кой да ти помогне от другата страна… Бриана, не можеш да го направиш! Трябва да тръгнеш сега, при първа възможност.

— А ако тръгна сега, как ще съм сигурна, че ще се озова в правилното време?

Говореше тихо, но пръстите ѝ мачкаха полите ѝ.

— Ти… мисля… ами… аз го направих — казах. Първоначалната паника започваше да отстъпва пред рационалната мисъл.

— От другата страна те е чакал татко. — Тя ме погледна остро. — Без значение дали си искала да отидеш при него или не, ти си имала силни чувства към него… Той би те привлякъл там. Мен също. Но вече го няма. — Лицето ѝ се изопна, после се отпусна.

— Роджър знаеше… знае… как да… В книгата на Гейли Дънкан е пишело, че можеш да използваш скъпоценни камъни за прехода — за защита и навигация.

— Но и двамата просто предполагате! — възразих аз. — Както и проклетата Гейлис Дънкан! Може да не ви трябват нито скъпоценни камъни, нито силна връзка. В старите приказки, когато хората влизат в кръг на феи и после се връщат, винаги са минали двеста години. Ако това е обичайният модел, тогава…

— Би ли рискувала да разбереш? А ако не е… Гейлис Дънкан се е върнала повече от двеста години.

Тогава ми хрумна, с леко закъснение, че тя вече е обмислила това. Нищо, което казвах, не я изненадваше. И това означаваше, че е стигнала до свое заключение, което не включваше завръщане с кораб в Шотландия.

Потърках чело между веждите си в усилие да запазя спокойствие като нея. Споменаването на Гейлис бе събудило още един спомен — но такъв, който се опитвах да забравя.

— Има и друг начин — казах аз, като опитвах да се овладея. — Друг преход. В Хаити — тук го наричат Испаньола. В джунглата е, там има каменни монолити на един хълм, но проходът е в една пещера.

Горският въздух беше хладен, но не сенките накараха кожата ми да настръхне. Потърках ръцете си, за да ги стопля. Исках да излича спомена за Абандаве от паметта си — и бях се опитала, — но това място не се забравяше лесно.

— Ти си била там? — Тя се наведе напред.

— Да, ужасно място. Но Индиите са много по-близо от Шотландия и корабите плават между Чарлстън и Ямайка почти целогодишно. — Поех дълбоко дъх, вече се чувствах малко по-добре. — Няма да е лесно да се мине през джунглата, но това ще ти даде малко повече време… малко повече време, за да открием Роджър. — Ако все още може да бъде открит, помислих си, но не го казах. С този страх щях да се справям по-късно.

Едно кестеново листо се спусна в скута на Бриана, ярко жълто на мекия кафяв домашнотъкан плат, и тя го приглади разсеяно с палец. Погледна ме, сините ѝ очи светеха напрегнато.

— А това място като другото ли действа?

— Изобщо не знам как действат! Звучеше различно, като звън на камбана, а не като жужене. Но е проход, със сигурност.

— Ти си била там — каза тя бавно, гледаше ме изпод вежди. — Защо? Искала си да се върнеш обратно? След като си го открила? — В гласа ѝ се усещаше леко колебание; не можеше все още да нарече Джейми „моя баща“.

— Не. Отидох заради Гейлис Дънкан. Тя го откри.

Бриана отвори широко очи.

— Тя е тук?

— Не, тя е мъртва.

Поех дълбоко дъх, още усещах спомена от шока и трептенето от удара на брадвата в ръката ми. Понякога мислех за нея, за Гейлис, когато бях сама в гората. Понякога ми се струваше, че чувам гласа ѝ зад себе си и се обръщах бързо, но виждах само клоните на елите, разклатени от вятъра. От време на време имах чувството, че очите ѝ ме гледат — зелени и ярки като дърво напролет.

— Съвсем мъртва — казах твърдо и смених темата. — Но как изобщо се случи това?

Тя не се опита да се престори, че не знае за какво говоря. Погледна ме право в очите и изви вежда.

— Ти си лекар. По колко начина може да се случи?

Погледнах я с интерес.

— А не се ли сети за предпазни средства?

Изчерви се и смръщи вежди.

— Не възнамерявах да правя секс тук!

Хванах се за главата и забих вбесена пръсти в скалпа си.

— Мислиш, че хората го планират? Господи, колко пъти идвах в училището ти, за да говоря за това…

— Постоянно! Всяка година! Майка ми е секс енциклопедия! Имаш ли представа колко ужасяващо е майка ти да стои пред всички и да рисува пениси?

Лицето ѝ стана с цвета на алените кленове заради спомена.

— Явно не съм се справила много добре — казах сопнато, — след като не можеш да разпознаеш пенис, щом го видиш.

Тя извърна рязко лице към мен и ме изгледа лошо, но после се отпусна, когато видя, че се шегувам… или поне се опитвам.

— Е, триизмерни изглеждат по-различно.

Това ме хвана неподготвена и аз се засмях. След миг колебание тя се присъедини към мен с колеблив кикот.

— Знаеш какво имам предвид. Дадох ти рецептата, преди да тръгна.

Тя ме погледна над дългия си прав нос.

— Да, не бях изпитвала такъв шок в живота си! Явно си решила, че ще хукна да спя с когото ми падне още щом потеглиш?

— Да не намекваш, че те е спирало единствено присъствието ми? — Ъгълчето на устните ѝ потрепна.

— Е, не само това — призна тя. — Но и ти имаш нещо общо, ти и татко. Все пак, аз… не исках да ви разочаровам. — Потрепването се засили и аз я прегърнах силно, гладката ѝ коса легна на бузата ми.

— Не би могла, скъпа — промърморих и я залюлях леко. — Никога не сме се разочаровали от теб, никога.

Напрежението и тревогата отслабваха, докато я прегръщах. Накрая тя пое дълбоко дъх и се отдръпна.

— Може би не ти и татко — каза тя. — Но…? — Наклони глава към вече невидимата къща.

— Той не би… — започнах, после спрях. Истината беше, че не знаех какво би сторил Джейми. От една страна, беше склонен да мисли, че Бриана е чудо небесно. От друга, си имаше свои схващания за сексуалната чест, които можех да опиша единствено като старомодни — по очевидни причини — и не се смущаваше да ги изразява.

Той беше светски човек, добре образован, толерантен и състрадателен. Това обаче по никакъв начин не означаваше, че споделя или разбира схващанията на модерния човек; знаех, много добре, че не ги споделя. И не можех да си представя, че отношението му към Роджър би било по-различно.

— Ами — казах със съмнение — няма да се учудя, ако реши да забие един юмрук на Роджър. Но не се тревожи — добавих, като видях тревогата ѝ. — Той те обича — казах аз и пригладих разрошената коса от лицето ѝ. — И няма да спре да те обича.

Станах и изтърсих жълтите листа от полата си.

— Значи ще имаме известно време, но не бива да го пилеем. Джейми може да изпрати вест по реката да се оглеждат за Роджър. Като стана дума за него… — поколебах се и махнах една суха папрат от ръкава си. — Сигурно не знае за това, нали?

Бриана пое дълбоко дъх, стисна силно в юмрук листото и го смачка.

— Виж, точно в това е проблемът. — Погледна ме и внезапно отново стана моето малко момиченце. — Не е от Роджър.

— Какво? — попитах тъпо.

— Не е от Роджър. Бебето — каза тя през зъби.

Седнах отново до нея. Тревогата ѝ за Роджър явно придобиваше нови измерения.

— Кой? — попитах. — Тук или там? — Вече пресмятах — трябваше да е тук, в миналото. Ако беше мъж от нейното време, нямаше да е във втория месец. Беше го направил някой не само от миналото, но и в колониите.

Не възнамерявах да правя секс — беше ми казала. Не, разбира се, че не. Тя не беше казала на Роджър, защото се е страхувала, че ще я последва — той беше нейната котва, ключът ѝ към бъдещето. Но в такъв случай…

— Тук — каза тя, потвърждавайки изчисленията ми. Зарови из джоба на полата си и извади нещо. Подаде ми го и аз автоматично отворих ръка.

— Боже Господи! — Старата златна халка блестеше на слънцето и ръката ми се сви инстинктивно над нея. Беше топла от допира до кожата ѝ, но аз усетих как през пръстите ми се процежда ужасен студ.

— Бонет? Стивън Бонет?

Гърлото ѝ помръдна конвулсивно и тя преглътна, после кимна рязко.

— Не смятах да ти казвам… не можех; не и след като Иън ми каза какво се е случило в реката. Отначало не знаех какво ще направи татко; страх ме беше, че ще обвини мен. А когато го опознах по-добре… разбрах, че ще се опита да намери Бонет… това би направил. Не можех да го позволя. Ти си го виждала, знаеш го какъв е. — Тя седеше на слънцето, но през нея премина тръпка и тя потърка ръцете си, сякаш мръзнеше.

— Знам го. — Устните ми бяха сковани. Думите ѝ кънтяха в ушите ми.

Не смятах да правя секс. Не можех да ти кажа… страхувах се, че ще обвини мен.

— Какво ти направи? — попитах, изненадана колко спокойно звучи гласът ми. — Нарани ли те, скъпа?

Тя изкриви лице, сви колене към гърдите си и ги прегърна.

— Не ме наричай така, става ли? Не и сега.

Посегнах да я докосна, а тя се сви още повече и аз отпуснах ръка.

— Искаш ли да ми кажеш? — Не исках да знам; исках да се преструвам, че не се е случило.

Тя ме погледна, устните ѝ бяха побелели.

— Не. Не искам. Но мисля, че ще е по-добре.

Тя се качила на борда на „Глориана“ през деня, предпазливо, но се чувствала в безопасност заради хората наоколо; товарачи, моряци, търговци и слуги — пристанът кипял от живот. Казала на един моряк кого търси и той изчезнал в кораба, а след миг се появил Стивън Бонет.

Той бил със същите дрехи като вечерта; на светло се виждало, че са от добро качество, но изцапани и много смачкани. По копринения му маншет имало восък от свещ, а в жабото му — трохи.

Бонет обаче не изглеждал толкова зле като дрехите си; бил избръснат, а зелените му очи били зорки. Те я огледали бързо, светнали от интерес.

— На светлината на свещите снощи ми се видя хубавица — казал той, като вдигнал ръката ѝ към устните си. — Но много жени изглеждат така, когато си добре наквасен. Много по-рядко се случва да се окаже, че жената е по-хубава на слънце, отколкото на лунна светлина.

Бриана се опитала да измъкне ръката си от неговата и му се усмихнала любезно.

— Благодаря ви. Пръстенът още ли е у вас? — Сърцето ѝ биело бързо в гърлото. Той все пак можел да ѝ разкаже за пръстена — за майка ѝ, — дори да го е изгубил на карти. Но тя много искала да си го върне. Потиснала страха, който я измъчвал цялата нощ; че пръстенът може да е единственото, което е останало от майка ѝ. Не можеше да бъде, нали в онзи вестник пишеше, че…

— О, да. Късметът на Дану беше с мен снощи… и все още е така, както изглежда. — Той ѝ се усмихнал очарователно, но не пускал ръката ѝ.

— Аз… питах се дали ще ми го продадете. — Тя била взела почти всичките си пари, но нямала представа колко може да струва един златен пръстен.

— Защо? — Този въпрос я сварил неподготвена и тя трескаво затърсила отговор.

— Ами… прилича на пръстен, който майка ми имаше — отвърнала, неспособна да измисли нищо по-добро от истината. — Къде го намерихте?

Нещо помръднало в очите му, макар че той още се усмихвал. Посочил към тъмното стълбище и стиснал ръката ѝ под лакътя си. Бил по-висок от нея. Тя се отдръпнала предпазливо, но той стиснал бързо ръката ѝ.

— Значи искаш пръстена? Слез в каютата ми, скъпа, и ще видим дали ще можем да се разберем.

Долу той налял бренди; тя отпила една глътка, но той пил много, пресушил чашата и си налял втора.

— От къде ли? — попитал небрежно в отговор на настоятелните ѝ въпроси. — Ами… е, един джентълмен не бива да разказва за своите дами, нали? — Смигнал ѝ. — Любовен спомен — прошепнал.

Усмивката ѝ застинала и брендито, което била отпила, запарило в стомаха ѝ.

— Дамата, която… ви го даде — попитала тя. — В добро здраве ли беше?

Той я погледнал смаян, буквално зяпнал.

— За късмет — добавила тя бързо. — Лош късмет е да носиш бижу, което е принадлежало на… на мъртвец.

— Така ли? — Усмивката му се завърнала. — Не мога да кажа, че съм забелязал такъв ефект. — Оставил чашата и се оригнал леко. — Все пак мога да те уверя, че дамата, от която имам този пръстен, си беше жива и здрава.

Паренето в стомаха ѝ отслабнало.

— О, радвам се да го чуя. Ще ми го продадете ли?

Той се залюлял назад на стола, гледал я усмихнат.

— Ще го продам. А ти какво предлагаш, скъпа?

— Петнайсет лири стерлинги. — Сърцето ѝ забило по-бързо, когато той се изправил. Щял да се съгласи. Къде ли го държал?

Той станал, хванал я за ръката и я дръпнал от стола.

— Имам си пари, скъпа. Какъв цвят са космите между краката ти?

Тя дръпнала ръката си и отстъпила бързо, но се блъснала в стената на каютата само след няколко крачки.

— Бъркате ме с някоя. Аз не смятах да…

— Може — казал той и усмивката разкрила крайчетата на зъбите му. — Но аз смятах. И мисля, че вероятно ти ме бъркаш с някого, скъпа.

Той пристъпил към нея. Тя грабнала бутилката с бренди от масата и замахнала към главата му. Той се навел бързо, изтръгнал бутилката от ръката ѝ и я зашлевил през лицето.

Тя залитнала, почти ослепена от болката. Той я хванал за раменете и я принудил да коленичи. Пръстите му се вкопчили в косата ѝ, близо до скалпа, и дръпнали силно главата ѝ. Задържал я така, с изкривена под ужасен ъгъл глава, докато с другата ръка отварял бричовете си. Сумтял тихо от удоволствие, пристъпил напред и тласнал хълбоците си към нея.

— Запознай се с Лерой.

Лерой бил необрязан и немит, и излъчвал силна смрад на стара урина. Тя усетила как в гърлото ѝ се надига жлъчка и се опитала да извърне глава. Той я дръпнал още по-силно за косата и тя потиснала писък.

— Изкарай онова малко розово езиче и ни дай целувчица, скъпа. — Бонет звучал радостно и нехайно, стискал я все така силно за косата. Тя вдигнала ръце към него в протест, той видял това и стегнал хватката толкова много, че в очите ѝ избили сълзи. Тя изплезила леко езика си.

— Не е зле, не е зле — казал той най-спокойно. — Добре, отвори си устата. — Внезапно ѝ пуснал косата и главата ѝ отскочила назад. Преди тя да се отдръпне, той хванал едното ѝ ухо и го извил леко.

— Ухапеш ли ме, скъпа, ще ти размажа носа. — Заврял юмрука си под носа ѝ и го побутнал с огромните кокалчета. После хванал и другото ѝ ухо и задържал главата ѝ неподвижна между огромните си ръце.

Тя се концентрирала върху вкуса на кръв от разцепената ѝ устна, върху вкуса и болката. Очите ѝ били затворени и можела да види вкуса, солен и метален, тъмномеден, сияещ ярко в мрака зад клепачите ѝ.

Ако повърнела, щяла да се задуши. Щяла да се задави, без той да забележи. Щяла да се задуши и да умре, а той нямало да спре. Тя сложила ръце на бедрата му, за да се задържи, и забила пръсти в твърдите мускули, като го отблъсквала с всички сили, за да устои на тласъците. Той започнал да издава някакъв гърлен звук. Къдравите косми докосвали устните ѝ.

И тогава Лерой изчезнал. Той пуснал ушите ѝ и отстъпил; тя паднала напред на четири крака, задавена и кашляща, от устата ѝ се стичала розова от кръвта слюнка. Кашляла и плюела, за да прочисти устата си от мръсотията. Устните ѝ били подути и пулсирали със сърцето ѝ.

Той я вдигнал без усилие, хванал я под мишниците и я целунал, вкарал езика си в устата ѝ, като я стискал за тила, за да не се отдръпне. Имал вкус на бренди и дъх на развалени зъби. С другата ръка я хванал през кръста и започнал бавно да посяга надолу, като мачкал задника ѝ.

— Ммм — изпъшкал с удоволствие. — Време е за лягане, а, скъпа?

Тя свела глава и я забила в лицето му. Челото ѝ се ударило силно в кост, той изкрещял от изненада и отпуснал хватката си. Тя се освободила и избягала. Полите ѝ се закачили за резето и се скъсали, когато изтичала в тъмния проход.

Моряците тъкмо обядвали; двайсет мъже седели до дълга маса в края на коридора, двайсет лица се обърнали към нея с изражения на изненада или на похотлив интерес. Препънал я готвачът — протегнал крак, когато тя хукнала през камбуза. Коленете ѝ се ударили силно в пода.

— Обичаш игричките, а, скъпа? — чула гласа на Бонет в ухото си, весел както винаги, и две ръце я вдигнали с лекота. Завъртял я към себе си и се усмихнал. Кръв се стичала от едната му ноздра по горната му устна и се събирала във вдлъбнатините от усмивката му, тънки червени линии личали между зъбите му, тъмни капки падали бавно от брадичката му.

Стиснал я по-силно за ръцете, но зелените очи блестели все така весело.

— Няма лошо, скъпа — казал той. — Лерой обича игричките. Нали, Лерой? — погледнал надолу и тя проследила погледа му. Той бил свалил бричовете си в каютата и сега стоял полугол, а Лерой се търкал в полите ѝ, потреперващ от нетърпение.

Той я хванал за лакътя, поклонил се галантно и посочил към каютата. Тя пристъпила сковано напред и той застанал до нея, като най-нехайно изложил задника си пред погледите на зяпналия от изумление екипаж.

— След това… не беше толкова страшно. — Тя чуваше гласа си, неестествено спокоен, сякаш беше чужд глас. — Аз не… вече не се съпротивлявах.

Той не си направил труда да я съблича, просто дръпнал кърпата ѝ. Роклята ѝ била от обикновените, с ниско квадратно деколте, и гърдите ѝ били високи и кръгли; той ги разголил само с едно движение и ги извадил над деколтето като две ябълки.

Потъркал ги бавно, ощипал зърната с палец и показалец, за да настръхнат, после я бутнал към ниското легло.

Чаршафите били на петна от алкохол и смърдели на парфюм и вино, но най-силна била гадната тежка смрад на самия Бонет. Той вдигнал полата ѝ и нагласил краката ѝ, като си тананикал тихо. Сбогом на всички, о, прекрасни дами испански…

В ума си тя се виждала как го отблъсква, как скача от леглото и хуква към вратата, как се понася лека като чайка по тъмния проход и излита на палубата към свободата. Усещала дървените дъски под босите си крака и блясъкът на лятното слънце я ослепявал. Почти. Лежала в сумрачната каюта, скована като фигура на носа на кораб, и усещала вкуса на кръв в устата си.

Последвал настоятелен тласък между бедрата ѝ, тя се свила в паника и стиснала крака. Все още тананикащ, той заврял мускулестия си крак между нейните и брутално разделил бедрата ѝ. Бил гол от кръста надолу, но още по риза и с шалче. Дългите пешове на ризата му висели около Лерой, когато се надигнал на колене над нея.

Спрял да си тананика, колкото да се изплюе обилно на дланта си. После я потъркал силно, за да смаже пътя си, и се заел за работа. С едната ръка стискал здраво гърдата ѝ, като се насочвал с другата и правел весели коментари относно уютността на отвора, а после оставил Лерой на неговия безумен — и за щастие кратък — галоп на удоволствието.

Две минути — може би три. И всичко свършило, а Бонет легнал тежко върху нея. Смачканото му шалче било мокро от пот, а ръката му още стискала гърдата ѝ. Провисналата му коса паднала на бузата ѝ и дъхът му излизал горещ и влажен по врата ѝ. Поне най-сетне спрял да тананика.

Тя лежала неподвижно безкрайно дълги минути, взирайки се в тавана, където отраженията на водата танцували по лъскавите греди. Той най-сетне въздъхнал и се претърколил от нея. Усмихнал ѝ се, като сънено почесвал косматия си хълбок.

— Не беше зле, скъпа, обаче съм имал и по-жизнени кобилки. Другия път си раздвижи малко задника, а? — Седнал, прозял се и започнал да се облича. Тя се наклонила към ръба на леглото, после станала рязко, защото не знаела дали няма да я спре. Чувствала се замаяна и не ѝ стигал въздух, сякаш тялото му още било върху нея.

Тръгнала към вратата като през мъгла. Тя била залостена. Докато се опитвала да вдигне резето с треперещи ръце, той казал нещо зад нея и тя се обърнала изумена.

— Какво каза?

— Казах, че пръстенът е на писалището — рекъл той и се изправил с чорапите в ръка. Седнал на леглото и започнал да ги обува, после махнал небрежно към писалището до стената. — Има и пари. Вземи каквото искаш.

Писалището било отрупано с мастилници, джунджурии, бижута, сметки, опърпани пера, сребърни копчета, парцаливи листа и смачкани дрехи, имало и монети — сребърни и бронзови, медни и златни, от валутата на няколко колонии и няколко страни.

— Предлагаш ми пари?

Той я погледнал объркан, извил светлите си вежди.

— Аз си плащам за удоволствието. Да не си помисли, че няма да платя?

Всичко в каютата ѝ се сторило неестествено ярко, детайлно и отчетливо като в сън, който ще изчезне със събуждането.

— Нищо не съм мислила — казала тя, а гласът ѝ прозвучал съвсем ясно, но много далечно. Кърпата ѝ лежала на пода, където я захвърлил, до писалището. Тя отишла внимателно дотам, като се опитвала да не мисли за топлата хлъзгава течност, която се стичала по бедрата ѝ.

— Аз съм честен човек… като за пират — казал той зад нея и се засмял. Отишъл до писалището, за да обуе обувката си, минал покрай нея и вдигнал резето с една ръка.

— Заповядай, скъпа — казал и отново махнал към бюрото. — Струваше си парите.

Тя чула как стъпките му се отдалечават по прохода, после смях и приглушени коментари, когато срещнал някого. След това гласът му се променил, внезапно станал ясен и рязък, крещял заповеди на някого горе. Последвал бърз тропот — някой тичал да изпълни заповедта.

Той бил в рогова купа заедно с костени копчета, върви и други боклуци. Типично за него, помислила си тя с хладна яснота. Той отнемал заради отнемането, безразсъдно и диво, заради удоволствието от това, без да помисли за стойността на откраднатото.

Ръката ѝ треперела; тя забелязала това със смътна изненада. Опитала се да хване пръстена, но не успяла и се отказала. Взела купата и я изпразнила в джоба си. Тръгнала по тъмния проход и стискала джоба си като талисман. Навсякъде имало моряци, твърде заети със задачите си, за да ѝ обърнат повече внимание от някой похотлив поглед. Обувките ѝ били в края на масата в камбуза, панделките им стърчали в лъч светлина от решетката на тавана.

Тя ги обула и тръгнала по стълбата, прекосила палубата и трапа и слязла на пристанището. Още усещала вкуса на кръв.

— Отначало си помислих, че мога да се преструвам, че не се е случило. — Пое дълбоко дъх и ме погледна. Ръцете ѝ бяха свити над корема, сякаш да го скрие. — Но мисля, че не се получи, нали?

Аз мълчах, мислех. Не беше време за деликатност.

— Кога? — казах аз. — И колко време след… след Роджър?

— Два дни.

Извих вежди.

— Тогава защо си толкова сигурна, че не е от Роджър? Явно не си използвала хапчетата и се обзалагам, че Роджър не е използвал онова, което минава за кондоми в този век.

Тя почти се усмихна и на бузите ѝ се появи розовина.

— Не. Той… ами… той…

— О, прекъснат коитус?

Тя кимна.

Поех дълбоко дъх и издишах през стиснатите си устни.

— Знаеш ли как наричат хората, които разчитат точно на този противозачатъчен метод.

— Как? — попита тя, притеснена.

— Родители — отвърнах аз.

46. Идва непознат

Роджър сведе глава и отпи от шепите си. По чист късмет видя този зелен проблясък, сочен от пръст слънчева светлина сред дърветата. Без него нямаше да забележи потока така далеч от пътеката.

Бистрата струя клокочеше през една цепнатина в скалата, охлаждаше лицето и ръцете му. Самата скала бе гладка черно-зеленикава, а земята около нея бе мочурлива, изгърбена от дървесните корени и покрита с мъх, който бе искрящ като смарагди на слънцето.

Мисълта, че скоро ще види Бриана — вероятно до час, — успокояваше раздразнението му така ефективно, както студената вода успокояваше сухото му гърло. Откраднаха му коня, но пък бе някаква утеха, че е достатъчно близо, за да стигне до целта си и пеша.

Конят му и без това беше стара кранта, която не си струваше кражбата. Поне се бе сетил да държи всичко ценно у себе си, а не в дисагите. Плесна ръка по страничния шев на бричовете си, успокоен от малката твърда купчинка до бедрото си.

Не бе изгубил друго, освен пищова — стар като коня и също толкова ненадежден, — малко храна и кожен мях с вода. Загубата на водата го притесняваше през последните няколко мили в горещината, но сега и това бе поправено.

Краката му потънаха във влажната земя, когато се изправи, и оставиха тъмни петна по смарагдовия мъх. Отстъпи назад и избърса калта от подметките си в килима от сухи листа и иглички. После изтупа полите на жакета си колкото можа и оправи мръсното шалче на врата си. Кокалчетата му се ожулиха в наболата брада; бръсначът му беше в дисагите.

Със съжаление си помисли, че прилича на разбойник. Не биваше да се представя така пред тъста и тъщата. Всъщност не се притесняваше особено какво ще си помислят Клеър и Джейми Фрейзър. Мислеше само за Бриана.

Тя беше открила родителите си; можеше само да се надява, че срещата им е била така радостна, че вече е в настроение да прости предателството му. Господи, какъв глупак беше!

Тръгна пак към пътеката, краката му затъваха в меките листа. Глупаво беше да подценява упоритостта ѝ, глупаво бе да не е честен с нея. Глупаво беше да я принуди да действа тайно. А да се опитва да я накара да остане в безопасност, в бъдещето — не, това не беше глупаво, помисли си той с гримаса за всички неща, които бе видял и чул през последните месеци.

Избута настрани един надвиснал боров клон, после се приведе с вик от изненада, когато нещо черно прелетя покрай главата му.

Дрезгаво грачене оповести, че нападателят му е гарван. Подобен грак се чу и от подкрепленията по близките дървета и до секунди още един черен снаряд профуча на сантиметри от ухото му.

— Ей, разкарай се! — възкликна той, като се приведе заради друга грачеща бомба. Явно беше близо до гнездото им и на гарваните не им харесваше.

Първият гарван долетя за втори опит. Този път събори шапката му на земята. Атаката беше изнервяща, усещането за враждебност бе нелепо огромно в сравнение с размерите на противниците му. Още един налетя, спусна се ниско и ноктите му разкъсаха жакета му на рамото. Роджър грабна шапката си и побягна.

На стотина ярда нагоре по пътеката забави ход и се огледа. Не се виждаха птици; беше подминал гнездото им.

— И къде е Алфред Хичкок, когато ти трябва? — прошепна си и се опита да се отърси от усещането за опасност.

Гласът му веднага потъна в гъстата растителност; сякаш говореше във възглавница. Пое дълбоко дъх, лицето му беше зачервено. Внезапно гората му се стори притихнала. След като гарваните замлъкнаха, всички други птици като че ли също утихнаха. Нищо чудно, че старите шотландци са смятали гарваните за лоша поличба; колкото повече време прекарваше тук, старите суеверия, които му се бяха стрували просто любопитни заблуди, започваха да разцъфват в ума му.

Беше опасно, мръсно и неудобно, но трябваше да признае, че е вълнуващо да е тук — да изпита лично всичко, за което бе чел, да види онова, което познаваше от музеите, използвано небрежно в ежедневието. Ако не беше заради Бриана, нямаше да съжалява за това приключение, въпреки Стивън Бонет и онова, което бе видял на борда на „Глориана“.

Ръката му отново посегна към бедрото. Беше извадил по-голям късмет, отколкото смееше да се надява; Бонет нямаше само един скъпоценен камък, а два. Дали щяха да свършат работа? Отново се наведе и извървя приведен няколко стъпки, преди клоните да се отворят над него. Не беше за вярване, че тук живеят хора, но щом някой бе прокарал тази пътека, значи водеше нанякъде.

— Няма как да го пропуснете — каза му момичето в мелницата и той разбираше защо. Нямаше къде другаде да иде.

Заслони очи и погледна по пътеката, но увисналите клони на борове и кленове скриваха всичко. Виждаше се само сенчест, загадъчен тунел от дървета. Не можеше да се разбере колко далеч е върхът на хребета.

— Ще стигнете до залез — бе казало момичето, а сега вече беше късен следобед. Но тогава той имаше кон. Не искаше да замръква в планината, затова ускори крачка, като се взираше за слънчевата светлина напред, която щеше да му покаже, че е стигнал до върха и до края на пътеката.

Докато вървеше, мислите му все го изпреварваха, бързаха да предполагат.

Как ли беше минала срещата на Бриана с родителите ѝ? Какво ли си бе помислила за Джейми Фрейзър? Такъв ли си го беше представяла през последната година, или той бе само бледо отражение на образа, който си бе изградила от разказите на майка си?

Поне сега познаваше баща си, помисли си с пробождане от спомена за светлината в прохода през камъните.

Ето го! Просветляване в гъстата зелена сянка напред; просветляване, защото слънчевите езици озаряваха есенните листа с оранжев и жълт пламък.

Слънцето го заслепи за миг, когато излезе от тунела на дърветата. Примигна веднъж и видя, че не е на хребета, както очакваше, а на малка естествена поляна, опасана от алени кленове и жълти дъбове. Тя събираше слънчевата светлина като купа, а тъмната гора се разстилаше от всички страни.

Когато се обърна, за да потърси продължението на пътеката, чу конско цвилене, завъртя се и видя стария си кон, който мяташе глава и опъваше юздата, вързана за дърво в края на поляната.

— Проклет да съм! — възкликна Роджър. — Как се озова тук?

— По същия начин като теб — отвърна му глас. Висок младеж се появи от гората до коня. Беше насочил пищов към него; собствения му пищов, забеляза той с гняв и изумление. Пое дълбоко дъх и потисна страха.

— Открадна коня и пищова ми — каза спокойно. — Какво друго искаш? Шапката? — И свали приканващо опърпаната триъгълна шапка. Крадецът нямаше как да знае какво още носи той; не го беше показвал на никого.

Младежът — още тийнейджър въпреки ръста си — не се усмихна.

— Нещо повече от това. — За първи път момчето откъсна поглед от Роджър и погледна настрани. Роджър също се обърна натам и подскочи като от електричество.

Не беше видял мъжа в края на поляната, макар че сигурно бе стоял там през цялото време, неподвижен. Беше с избелял ловен килт, кафявото и зеленото се сливаха с тревата и храстите, а пламтящата му коса се сливаше с червените листа. Изглеждаше като изникнал в самата гора.

Не само неочакваната му поява, но и външният му вид остави Роджър без думи. Едно беше да ти кажат, че Джейми Фрейзър прилича на дъщеря си, но бе съвсем друго да видиш как дръзките черти на Бриана са преобразени в мощ от годините и характер, който е не само мъжки, но и съдържа нещо яростно.

Сякаш вдигаш ръка от козината на красива рижа котка само за да осъзнаеш, че се взираш в немигащите очи на тигър. Роджър едва се сдържа да не отстъпи назад, като си мислеше, че Клеър никак не е преувеличила в описанието си на Джейми Фрейзър.

— Ти сигурно си господин Макензи — каза мъжът. Това не беше въпрос. Гласът му бе дълбок, но не силен, едва се носеше над шума на листата, но Роджър го чу съвсем ясно.

— Аз съм — каза той и пристъпи напред. — А ти сигурно си… Джейми Фрейзър? — Протегна ръка, но бързо я отпусна. Два чифта очи се взираха студено в него.

— Аз съм — отвърна червенокосият. — Познаваш ли ме? — попита враждебно.

Роджър пое дъх, проклинайки раздърпания си вид. Не знаеше дали Бриана го е описала на баща си, но Фрейзър явно очакваше нещо много по-представително.

— Е, вие… приличате на дъщеря си.

Младият мъж изсумтя силно, но Фрейзър не се обърна.

— И каква работа имаш с дъщеря ми? — Фрейзър се раздвижи за първи път, пристъпи от сенките. Не, Клеър не бе преувеличила. Той наистина беше голям, с почти пет сантиметра по-висок от самия Роджър.

Роджър усети пробождане на тревога, примесена с объркване. Какво му беше казала Бриана, по дяволите? Не можеше да е била толкова ядосана, че да… Е, щеше да разбере, когато я види.

— Дойдох за жена си — каза той дръзко.

Нещо се промени в очите на Фрейзър. Роджър не разбра какво е, но то го накара да свали шапката си и да вдигне инстинктивно ръце.

— О, не, не си — обади се момчето със странно доволен тон.

Роджър го погледна и се притесни още повече, когато видя, че кокалчетата на голямата ръка са побелели от стискането на пищова.

— Ей, внимавай! Не искам да гръмне случайно — рече той.

Младежът изкриви уста в подигравателна усмивка.

— Ако гръмне, няма да е по случайност.

— Иън. — Гласът на Фрейзър бе спокоен, но момчето неохотно сведе пищова. Фрейзър пристъпи още крачка напред. Взираше се в Роджър с тъмносините си скосени очи; същите като на Бриана.

— Ще те попитам само веднъж и искам да чуя истината — каза той дори меко. — Ти ли отне девствеността на дъщеря ми?

Роджър усети как лицето му пламва, топла вълна го обля от гърдите до косата. Господи, какво беше казала на баща си? И защо, за бога, защо? Последното, което бе очаквал да види, е разярен баща, готов да отмъсти за отнетата девственост на дъщеря си.

— Ами… ааа… не е каквото си мислите — избълва той. — Ние… ами ние… искаме да…

— Направи ли го или не? — Лицето на Фрейзър беше само на крачка от него, напълно безизразно, освен онова, което гореше дълбоко в очите му.

— Вижте… аз… по дяволите, да! Тя искаше да…

Фрейзър го удари точно под ребрата.

Роджър се преви, залитна назад и изпъшка от удара. Не го заболя — все още, — но усети силата му по целия си гръбнак. Изпита най-вече изумление, примесено с гняв.

— Спри — каза, като се опитваше да поеме дъх. — Спри! За бога, казах, че…

Фрейзър го удари отново, този път по челюстта. Сега заболя, ослепяващ удар, който ожули кожата и накара челюстта му да запулсира. Роджър отскочи назад, страхът бързо се превърна в ярост. Този проклетник се опитваше да го убие.

Фрейзър замахна отново, но пропусна, защото Роджър се приведе и извъртя. Е, майната им на добрите роднински отношения тогава!

Направи огромна крачка назад и смъкна палтото си. За негова изненада Фрейзър не тръгна след него, стоеше там със стиснати юмруци и чакаше.

Кръвта бумтеше в ушите на Роджър и той не виждаше нищо друго освен Фрейзър. Ако искаше да се бият, щеше да си го получи.

Роджър приклекна, вдигнал в готовност ръце. Бяха го изненадали, но нямаше да позволи това отново. Не си падаше по боя, но все пак бе получил своя дял в кръчмите. Бяха равностойни по ръст и обхват, а той бе с петнайсет години по-млад.

Фрейзър замахна, той се приведе и парира. Фрейзър се извъртя, после един ляв удар се стовари в окото на Роджър. Кървави звезди и пръски светлина лумнаха в главата му и по бузата му потекоха сълзи, когато се хвърли с рев към Фрейзър.

Удари го; усети как юмруците му се забиват в плът, но като че ли без ефект. Макар и само с едно здраво око, той видя лицето с широки скули, все още зловещо спокойно, като на викингски берсерк. Замахна и то изчезна, появи се отново; той замахна и юмрукът му бръсна ухо. Усети удар в рамото, завъртя се, после се изправи и се хвърли с главата напред.

— Тя е… моя — процеди Роджър през зъби. Ръцете му се увиха около тялото на Фрейзър и усети как ребрата поддават под хватката му. Щеше да счупи проклетото копеле като орех. — Моя е… чу ли?

Фрейзър го удари по тила, ослепителен удар, от който лявата му ръка и рамото изтръпнаха. Роджър отпусна хватката си, приведе се и заби дясното си рамо в гърдите на Фрейзър, за да го повали.

Фрейзър отстъпи рязко назад и го удари силно, но в ребрата, а не в меката плът под тях. Все пак бе достатъчно мощен удар, за да го накара да изсумти и да отскочи приведен назад.

Фрейзър сведе глава и се заби в него; Роджър политна назад и се приземи тежко по гръб. Кръв се стичаше от носа му в устата и по брадичката; имаше чувството, че гледа някъде отдалече как тъмночервените капки нарастват и се сливат в петно на ризата му.

Превъртя се настрани, за да избегне ритник, но недостатъчно. Когато се превъртя трескаво на другата страна, му хрумна, по един дистанциран начин, че макар да е с петнайсет години по-възрастен от него, Джейми Фрейзър явно е прекарал всяка от тези петнайсет години във физически битки.

За миг излезе от обхвата му. Пое си въздух и се превъртя на четири крака. Кръв течеше през разбития хрущял при всеки дъх; усещаше я как се събира в гърлото му — с вкус на метал.

— Не — изпъшка той. — Не!

Една ръка го хвана за косата и издърпа главата му назад. Сините очи блестяха на сантиметри от неговите и Роджър усети горещия му дъх по лицето си.

— Не, не ти е достатъчно — каза Фрейзър и заби коляно в устата му. Роджър падна и се претърколи, после се изправи. Полянката се размазваше в оранжево-жълта пулсация. Само инстинктът го движеше все още.

Вече знаеше, че се бие за живота си. Хвърли се сляпо към потрепващата фигура, хвана ризата на Фрейзър и заби юмрук в корема му с всички сили. Платът се скъса и юмрукът му се удари в кост. Фрейзър се измъкна като змия и стрелна ръка между тях. Сграбчи Роджър за тестисите и ги стисна здраво.

Роджър застина, после се свлече, сякаш бяха прекъснали гръбначния му стълб. Болката дойде след част от секундата, заедно с последната му съзнателна мисъл, студена и ясна като парче лед: „Господи, ще умра, преди да съм се родил.“

47. Бащина песен

Джейми се върна доста след мръкване и нервите ми вече бяха изопнати до крайност от чакането; не можех да си представя как се чувства Бриана. Бяхме вечеряли — или по-скоро бяхме сервирали вечерята. И двете нямахме апетит, нито за храна, нито за разговори; дори Лизи изглеждаше посърнала. Надявах се, че не се разболява отново; бледа и тиха, тя каза, че я боли глава, и си легна в бараката с билките. Все пак това бе добре при тези обстоятелства; не се налагаше да измислям как да я отпратя, когато Джейми се прибере.

Свещите горяха повече от час, когато най-сетне чух козите да блеят приветствено, щом чуха стъпките му по пътеката. Бриана веднага вдигна глава, беше пребледняла в жълтата светлина.

— Всичко ще бъде наред — казах ѝ. Тя чу увереността в гласа ми и кимна, леко успокоена. Увереността беше истинска, но примесена с други чувства. Наистина смятах, че накрая всичко ще се оправи — но Бог знае, че това нямаше да е весела семейна вечер. Колкото и добре да познавах Джейми, все още имаше неща, за които не знаех как ще реагира — а да чуе, че дъщеря му е бременна от изнасилвач, определено беше едно от тях.

Откакто разбрах, че подозренията ми са основателни, си бях представила буквално всяка възможна негова реакция, като няколко от тях включваха крясъци или удари по твърди предмети. Поведение, което винаги бях смятала за разстройващо. Вероятно щеше да е такова и за Бри, а аз добре знаех какво може да направи тя, когато е разстроена.

Засега се контролираше, но знаех колко непредвидим е нравът ѝ. Ако я засегнеше дори с една дума, тя щеше да пламне като клечка кибрит. Освен косата и ръста, бе взела от Джейми темперамента и готовността да говори каквото мисли.

Досега, все още непознати и изгарящи от желание да се харесат един на друг, те бяха пристъпвали деликатно — но нямаше деликатен начин да се справиш с това. Не знаех за какво да се подготвям — за адвокат, за преводач или за рефер, и затова вдигнах резето с доста свито сърце, за да го пусна в къщата.

Беше се измил в потока; косата му бе влажна по слепоочията и беше избърсал лицето си с пешовете на ризата, ако се съдеше по мокрите петна по нея.

— Много закъсня, къде беше? — попитах и се вдигнах на пръсти да го целуна. — Къде е Иън?

— Фъргъс дойде и помоли да му помогнем за камъните за комина, не можел да се справи сам. Иън остана у тях, за да довършат. — Целуна ме разсеяно по главата и ме потупа по задника. Явно беше работил усилено; беше топъл и миришеше на пот, макар че лицето му бе хладно от водата.

— Марсали нахрани ли ви? — погледнах го в сумрака. Имаше нещо различно в него, но не можех да разбера какво.

— Не. Аз изпуснах един камък и май си счупих пак проклетия пръст; реших, че ще е най-добре да се прибера, за да го излекуваш. — Това беше, помислих си; той ме беше потупал с лявата, а не с дясната ръка.

— Ела на светлината да видя. — Дръпнах го към огъня и го накарах да седне на едната дъбова пейка. Бриана беше на другата и шиеше. Стана и дойде да погледне над рамото ми.

— Горките ти ръце, татко! — каза тя, като видя подутите кокалчета и разранената кожа.

— О, нищо особено — рече той и ги погледна небрежно. — Освен проклетия пръст. Ох!

Опипах внимателно безименния пръст на дясната му ръка, от основата до нокътя, без да обръщам внимание на сумтенето му от болка. Беше зачервен и леко подут, но не се виждаше изместване.

Винаги се бях притеснявала да преглеждам ръката му. Бях наместила много счупени кости на нея преди години, преди да знам нещо за хирургията, и работех далеч не при идеални условия. Но се бях справила; бях спасила ръката му от ампутация; и той си служеше с нея, но малко непохватно. Усетих отново леките изкривявания и подутини, както винаги когато я опипвах. Не бързах, бях благодарна за това отлагане.

Затворих очи, усетих как огънят блещука по клепачите ми, докато се концентрирах. Безименният пръст винаги беше скован; средната става бе смазана и бе зараснала така. Виждах костта в ума си; не лъскавата суха повърхност на костите в лаборатория, а леко сияещият матов блясък на живата кост, всички малки остеобласти, които оформят своята кристална матрица, и скрития пулс на кръвта, която ги захранваше.

Отново прокарах пръст по него, после го хванах леко с палец и показалец, точно под едната фаланга. Усещах пукнатината в ума си, тънката тъмна ивица на болката.

— Тук ли? — попитах, когато отворих очи.

Той кимна, гледаше ме с лека усмивка.

— Точно тук. Харесва ми как изглеждаш, когато правиш това, сасенак.

— Как изглеждам? — попитах малко стресната, за да не би да чуя, че изглеждам странно.

— Не мога да го опиша точно — рече той, наклонил глава на една страна. — Може би като…

— Мадам Лазонга и нейната кристална топка — каза развеселено Бриана.

Вдигнах очи и видях, че тя ме гледа, наклонила глава по същия начин. Извърна очи към Джейми.

— Имам предвид гадателка. Врачка.

Той се засмя.

— Да, може би си права, a nighean. Макар че аз си мислех за свещеник; така изглеждат, когато четат службата, когато гледат отвъд хляба и виждат Христовата плът. Не че мисля да сравнявам моя смазан пръст с Тялото Господне, не — добави и кимна скромно към въпросния пръст.

Бриана се засмя и когато той я погледна, очите му бяха меки въпреки бръчките на умора покрай тях. Явно бе изкарал тежък ден. И щеше да стане още по-тежък, помислих си. Какво не бих дала да задържа този мимолетен миг на връзка между тях, но той вече бе отминал.

— Аз пък мисля, че и двамата говорите глупости — отвърнах. Докоснах леко пръста му. — Костта е спукана, точно под ставата. Не е сериозно обаче; съвсем тънка фрактура, като косъм. Ще го шинирам за всеки случай.

Станах и отидох да ровя в медицинското си сандъче за превръзка и една от дългите дървени трески, които използвах за шини. Погледнах скришом над вдигнатия капак към него. Определено му имаше нещо тази вечер, макар че не можех да разбера какво.

Бях го усетила още в началото, въпреки собственото си безпокойство, и го усетих още по-силно, докато държах ръката му; нещо като енергия пулсираше в него, сякаш беше развълнуван или разстроен, макар че нямаше външни признаци за това. Той умееше много добре да крие чувствата си; какво се бе случило в къщата на Фъргъс, по дяволите?

Бриана бе казала нещо на Джейми, твърде тихо, за да го чуя, и после се извърна, без да изчака отговора, и дойде при мен.

— Имаш ли някакъв мехлем за ръцете му? — попита ме. После се наведе, уж че гледа в сандъчето, и ми каза тихо: — Да му казвам ли тази нощ? Изморен е и го боли. Не е ли по-добре да го оставим да си почива?

Погледнах към Джейми. Беше се облегнал назад и гледаше пламъците с широко отворени очи, ръцете му почиваха на бедрата. Не беше отпуснат обаче; онова странно течение още минаваше през него и той бе изопнат като телеграфна жица.

— Той може и да успее да си почине, ако не знае, но ти няма да можеш — казах също така тихо. — Върви да му кажеш. Но може би е добре първо да хапне — добавих практично. Искрено вярвах, че лошите новини се сервират на пълен стомах.

Шинирах пръста на Джейми, а Бриана седна до него и намаза с мехлем от тинтява разранените кокалчета на другата му ръка. Лицето ѝ беше спокойно; никой не би се досетил какво става зад него.

— Скъсал си си ризата — казах, когато приключих превръзката с малък четвъртит възел. — Дай ми я след вечеря да я закърпя. Как е сега?

— Много добре, мадам Лазонга — каза той и леко разклати превързания си пръст. — Ще ме разглезите с толкова внимание.

— Когато започна да дъвча храната ти вместо теб, тогава можеш да се притесняваш — сопнах се аз.

Той се засмя и подаде другата си ръка на Бри, за да я намаже.

Отидох до шкафа да взема чиния за него. Когато се върнах при огнището, видях, че я гледа напрегнато. Тя бе свела глава, взираше се в голямата мазолеста длан, която държеше. Предполагах, че търси думи, с които да започне, и сърцето ми се сви заради нея. Вероятно трябваше да му кажа аз, насаме; за да я изслуша, след като първото чувство вече е преминало и отново се е овладял.

— Ciamar a tha tu, mo chridhe? — попита той внезапно. Обикновено я поздравяваше така, началото на вечерния им урок по келтски, но сега гласът му беше друг; тих и много нежен. Как си, скъпа моя? Ръката му се обърна и покри нейните, обгърна дългите ѝ пръсти.

— Tha mi gle mhath, athair — отговори тя, но изглеждаше малко изненадана. Добре съм, татко. Обикновено започваха урока след вечеря.

Той бавно посегна с другата си ръка и я сложи леко на корема ѝ.

— An e’n fhirinn a th’agad? — попита. Истината ли ми казваш? — затворих очи и издишах дъха, който не осъзнавах, че съм сдържала. Нямаше нужда да му казваме всички новини все пак. И вече знаех защо е така странен и напрегнат; той знаеше и каквото и да му струваше да таи в себе си това, беше го направил и се държеше нежно с нея.

Тя не знаеше достатъчно келтски, за да разбере какво я пита, но схвана значението на думите му. Втренчи се в него, застинала, после вдигна здравата му ръка до бузата си и сведе глава към нея, като спусна косата над лицето си.

— О, татко — каза много тихо. — Съжалявам.

Седеше съвсем неподвижно, държеше ръката му като спасително въже.

— Недей, m’annasachd — каза той тихо, — всичко ще бъде наред.

— Не, няма да бъде — рече тя тихо, но ясно. — Вече не може да бъде наред. Знаеш го.

Той ме погледна по навик, но само за миг. Не можех да му кажа какво да стори. Пое дълбоко дъх, хвана я за рамото и я разтърси леко.

— Знам само — рече той, — че съм тук до теб, майка ти също. Няма да те видим опозорена или наранена. Никога. Чуваш ли ме?

Тя не отговори, нито го погледна, взираше се в скута си, лицето ѝ бе скрито под гъстата коса. Девича коса, гъста и разпусната. Ръката му проследи сияещата извивка на главата ѝ, после пръстите му се спуснаха по брадичката ѝ и я вдигнаха, за да го погледне в очите.

— Лизи истината ли ми каза? — попита нежно. — Изнасилване ли беше?

Тя се отдръпна и погледна към сплетените си ръце, жестът бе признание повече от кимването ѝ.

— Не мислех, че знае. Не ѝ казах.

— Досетила се е. Но не си виновна ти и никога не мисли така — каза той твърдо. — Ела при мен, a leannan. — Посегна към нея и я дръпна непохватно на коляното си.

Дъбовата пейка изскърца притеснително под общата им тежест, но Джейми я беше направил стабилна; можеше да издържи и шестима като тях. Колкото и да беше висока, Бриана изглеждаше почти дребна в ръцете му, облегнала глава на извивката на рамото му. Той погали нежно косата ѝ и ѝ шепнеше утешително, половината думи бяха на келтски.

— Ще те омъжа и детето ти ще има добър баща — шепнеше той. — Заклевам ти се, a neghean.

— Не мога да се омъжа — каза тя леко задавено. — Няма да е редно. Не мога да приема друг, когато обичам Роджър. А Роджър вече няма да ме иска. Когато разбере…

— За него няма да има значение — каза Джейми и я стисна по-здраво, почти яростно, сякаш можеше да оправи нещата само със силата на волята си. — Ако е почтен мъж, няма да има значение. А ако има… е, тогава не те заслужава и ще го размажа от бой, а после ще ти намеря по-добър мъж.

Тя се изсмя тихо и смехът ѝ прерасна в стон, зарови глава в рамото му. Той я погали, люлееше я и ѝ шепнеше като на малко момиченце с ожулено коляно. Очите му срещнаха моите над главата ѝ.

Не бях плакала, когато ми каза; майките са силни. Но сега тя не можеше да ме види и Джейми бе отнел бремето на силата от плещите ми за момента.

Тя не беше плакала, когато ми каза. Но сега се притискаше към него и плачеше, не само от мъка, но и от облекчение. Той просто я държеше и я остави да плаче, като я галеше по косата и се взираше в лицето ми.

Аз избърсах очи с ръкава си и той ми се усмихна леко. Бриана вече бе утихнала в дълги, потиснати стенания и той я погали нежно по гърба.

— Гладен съм, сасенак. Няма да ни навреди и да пийнем нещо, а?

— Точно така — казах, прочиствайки гърло. — Ще ида да взема малко мляко от бараката.

— Не говорех за мляко! — извика той след мен с престорен гняв.

Без да обръщам внимание на задавения им смях, аз отворих вратата.

Нощта беше студена и ясна, есенните звезди грееха като ярки искри в небето. Не бях облечена за излизане — ръцете и лицето ми започнаха да тръпнат от студа, — но все пак останах така, за да може студеният вятър да мине през мен, да отнеме напрежението от последния четвърт час.

Всичко беше тихо; щурчетата и цикадите отдавна бяха замлъкнали или се бяха скрили като мишките, скунксовете и енотите, които бяха спрели безкрайното си търсене на храна и бяха засънували зимните си сънища, а мазнината, резултат от усилията им, сгряваше костите им. Само вълците ловуваха в студените звездни нощи на късната есен, а те бяха тихи по замръзналата земя.

— Какво ще правим? — попитах огромните дълбини на тъмното небе.

Не се чуваше нищо, освен шумът на вятъра в боровете; не дойде отговор, само ехото от въпроса ми изкънтя в ушите ми: „правим“. Това поне бе вярно; каквото и да станеше, никой от нас нямаше да се изправи пред него сам. И предполагах, че това е точно отговорът, от който се нуждаех сега.

Те още бяха на пейката, когато се върнах, червените глави бяха сведени една към друга с ореоли от огъня. Миризмата на тинтява се смесваше с острия аромат на горящ бор и на яхния с еленско месо — внезапно много огладнях.

Оставих вратата да се затвори сама след мен и плъзнах резето. Отидох да разровя огъня и да приготвя нова вечеря, като извадих пресен хляб от долапа. После отидох да взема сладко масло от килера. Останах за миг там, като се взирах в пълните лавици.

„Уповавай се на Бог и се моли за водачество. А когато се съмняваш, яж.“ Един францискански монах веднъж ми бе дал този съвет и като цяло го намирах за полезен. Извадих буркан със сладко от касис, малко козе сирене и бутилка вино от бъз.

Джейми говореше тихо, когато се върнах. Докато довършвах приготовленията, мелодията на гласа му ме успокояваше, както успокояваше и Бриана.

— Мислех за теб като за малко момиче — казваше ѝ Джейми много тихо. — Когато живеех в пещерата, си представях как те държа в ръцете си, малко бебе. Притисках те до сърцето си и ти пеех, като гледах звездите в небето.

— А какво ми пееше? — попита тихо Бриана, едва чуто над пращенето на огъня. Виждах ръката ѝ на рамото му. Показалецът докосваше дълъг ярък кичур от косата му и леко галеше мекотата му.

— Стари песни. Приспивни песни, които мама ми пееше, а после и Джени ги пееше на децата си.

Тя въздъхна бавно.

— Изпей една сега, моля те, татко.

Той се поколеба, после наклони глава към нейната и започна да пее тихо стара келтска песен. Джейми нямаше никакъв слух за музика; песента странно се извисяваше и спадаше без никакво подобие на мелодия, но ритъмът на думите бе приятен.

Разбрах повечето от тях; рибарска песен, с която се изброяваха рибите в езерата и морето, като рибарят казваше на детето си какво ще му занесе за храна. Песен на ловец, който изброяваше птици и зверове, като ще занесе красиви пера и топли кожи, и месо за зимата. Това беше бащина песен — тиха литания на защитата и провидението.

Тръгнах тихо из стаята, свалях калаените чинии и дървени купи за вечерята, върнах се да нарежа хляб и да го намажа с масло.

— Знаеш ли какво, татко? — попита тихо Бри.

— Какво? — прекъсна той песента си.

— Не можеш да пееш.

Последва тих изблик на смях и шумолене на дрехи, докато се наместваха по-удобно.

— Е, вярно е. Да спра ли?

— Не. — Тя се сгуши по-близо и опря глава на рамото му.

Той продължи песента, но спря само след секунди.

— Знаеш ли какво, a leannan?

Тя беше затворила очи, миглите ѝ хвърляха сенки по бузите, но видях как устните ѝ се извиха в усмивка.

— Какво, татко?

— Тежиш колкото голям елен.

— Да стана ли тогава? — попита тя, но не помръдна.

— Разбира се, че не.

Тя вдигна ръка и докосна бузата му.

— Mi gradhairch a thu, athair — прошепна тя. Обичам те, татко.

Той я притисна още повече към себе си, сведе глава и я целуна по челото. Огънят стигна до смола и лумна внезапно зад пейката, опъстряйки лицата им в златно и черно. Чертите му бяха резки и дръзки; нейните — по-деликатно ехо на неговите тежки и изсечени кости. И двамата упорити, и двамата силни. И двамата мои, слава тебе Господи.

Бриана заспа след вечеря, изморена от емоциите. Аз също се чувствах изцедена, но още не исках да спя. Бях изтощена и напрегната от онова ужасно чувство да си насред събития, които са извън контрола ти, но все пак да трябва да се справяш с тях.

Не исках да се справям с нищо. Исках само да забравя и за настоящето, и за бъдещето, и да си върна покоя от предната нощ.

Исках да легна с Джейми и да се сгуша на топло до него, завивките да ни пазят от нарастващия студ в стаята. Да гледаме как въглените умират, докато си говорим тихо, от клюките през шеги за изминалия ден до езика на нощта. Думите да прераснат в докосвания, дъхът в леки движения на тялото, които също са въпроси и отговори; а завършекът на разговора ни ще дойде с тишината в единството на съня.

Но тази нощ в къщата бе надвиснала грижата и между нас нямаше покой.

Той крачеше като вълк в клетка, взимаше разни неща и ги оставяше. Аз разчистих масата след вечерята, гледайки го скришом. Много исках да поговоря с него — и в същото време се страхувах от това. Бях обещала на Бри да не му казвам за Бонет. Но и без това никак не ме биваше да лъжа — той познаваше лицето ми твърде добре.

Напълних кофа с гореща вода от казана и изнесох чиниите навън, за да ги измия.

Върнах се и видях, че Джейми стои до малката лавица, където държахме мастилницата, перата и хартията. Не се беше съблякъл за лягане, но и не посягаше към тях, за да започне обичайната си вечерна работа. Разбира се — не можеше да пише с наранената си ръка.

— Искаш ли да напиша нещо вместо теб? — попитах, като го видях да взима едно перо и пак да го оставя.

Той се обърна и направи неспокоен жест.

— Не. Трябва да пиша на Джени, разбира се — и други неща трябва да свърша, — но сега не мога да седна и да мисля.

— Знам как се чувстваш — отвърнах със съчувствие. Той ме погледна леко стреснат.

— Аз самият не знам как се чувствам, сасенак — отвърна със странен смях. — Ако ти знаеш, кажи ми.

— Изморен — отвърнах и сложих ръка на рамото му. — Гневен. Притеснен. — Погледнах към Бриана, която спеше на ниското легло. — С разбито сърце, може би — добавих тихо.

— Всичко това. И много повече. — Не беше с шалче, но дръпна яката на ризата си, сякаш го душеше.

— Не мога да остана тук. — Погледна ме; още бях облечена с дрехите си от деня; с пола, риза и корсаж. — Ще излезеш ли с мен да се поразходим малко?

Отидох да взема наметалото си. Навън беше тъмно, той нямаше да може да вижда лицето ми.

Тръгнахме бавно през двора и покрай бараките, към кошарата и полето зад нея. Държах го за ръка, усещах я напрегната и скована под пръстите ми.

Нямах представа как да започна, какво да кажа. Вероятно трябваше просто да си мълча. И двамата още бяхме разстроени, макар че бяхме направили всичко по силите си, за да успокоим Бриана.

Усещах как гневът кипи под кожата му. Съвсем разбираемо, но гняв като керосин — затворен, под налягане, без да има накъде да се излее. Една погрешна дума от моя страна можеше да отключи експлозията. А ако той избухнеше, аз сигурно щях да се разпищя или да го стисна за гърлото, защото и моите нерви не издържаха.

Вървяхме дълго през дърветата към вече мъртвия царевичак, заобиколихме го, като пристъпвахме сякаш през минно поле от тишина.

— Джейми — казах най-сетне, когато стигнахме до края на нивата, — какво си направил с ръцете си?

— Какво? — извърна се сепнат към мен.

— Ръцете ти. — Хванах едната и я вдигнах. — Не си ги наранил така, като си трупал камъни за комин.

— А… — Застина, позволи ми да докосна подутите кокалчета.

— Бриана — каза той. — Тя… тя каза ли ти нещо за онзи мъж? Каза ли ти името му?

Поколебах се — не знаех какво да правя. Той ме познаваше твърде добре.

— Казала ти е, нали? — Гласът му бе натежал от опасност.

— Накара ме да обещая да не ти казвам — отвърнах аз. — Казах ѝ, че ще разбереш, че крия нещо от теб. Но Джейми, обещах ѝ — не ме карай да ти казвам, моля те!

Той изсумтя отново, отвратен и леко развеселен.

— Да, аз те познавам добре, сасенак; не би опазила тайна от човек, който поне малко те познава. Дори Иън те чете като отворена книга.

Махна пренебрежително с ръка.

— Не тревожи съвестта си. Нека тя ми каже, когато реши. Ще почакам. — Прокара бавно ръка по килта си и по гърба ми премина лека тръпка.

— Ръцете ти — казах отново.

Той пое дълбоко дъх и ги вдигна пред себе си. Сви ги бавно.

— Помниш ли, сасенак, когато се запознахме? Дугал ме предизвика дотам, че си помислих, че ще го ударя, ама се спрях. Ти ми каза: „Удари нещо, ще се почувстваш по-добре.“ — Той ми се усмихна накриво. — Ударих едно дърво. Заболя ме, но ти беше права, нали? Олекна ми, поне за малко.

— О… — Издишах, облекчена, че не смята да ме притиска за името. Нека чака тогава. Едва ли осъзнаваше, че дъщеря му е упорита колкото него.

— Тя дали… каза ли ти какво се е случило? — Не можех да видя лицето му, но колебанието в гласа му бе осезаемо. — Искам да кажа… — Пое дълбоко дъх със свистене. — Той наранил ли я е?

— Не, не физически.

Поколебах се, представих си, че усещам тежестта на пръстена в джоба си, но не, не бих могла. Бриана ме бе помолила да пазя в тайна не само името на Бонет, не можех да разкажа на Джейми онова, което ми бе споделила, освен ако не настояваше. Не мислех, че ще настоява; това беше последното, което би искал да научи.

Той не настоя; само промърмори нещо под нос и продължи със сведена глава.

След като нарушихме мълчанието, вече не можех да понасям тишината. По-добре да избухна, отколкото да се задуша. Отдръпнах ръка от неговата.

— За какво мислиш?

— Питам се… дали е толкова ужасно да те… да те насилят… ако… ако няма… ако няма… рани. — Той размърда неспокойно рамене, сякаш палтото му отесня.

Много добре знаех за какво мисли. Затворът Уентуърт и белезите по гърба му, мрежа от ужасни спомени.

— Сигурно е достатъчно зле — каза той. — Макар че си права — по-лесно е да се съвземеш, ако няма белези, които да ти го напомнят. Но пък има физически спомен — добави той.

— И то доста забележим, ако става на въпрос! — Лявата му ръка се сви неволно в юмрук.

— Да, така е — рече той. Погледна ме несигурно, лунната светлина се плъзгаше по равнините на лицето му. — Все пак… той не я е наранил, и това е нещо все пак. Ако беше… ще му е малко да го убия — довърши внезапно.

— Само че съществува малката подробност, че не можеш точно да се „възстановиш“ от една бременност — казах аз леко остро. — Ако ѝ беше счупил костите или отворил рани, щеше да се излекува. А сега… сега никога няма да го забрави.

— Знам!

Потрепнах леко и той видя това. Направи лек извинителен жест.

— Не исках да крещя.

Кимнах му и продължихме да вървим един до друг, без да се докосваме.

— Това… — започна, но замълча и ме погледна. Изкриви лице от безсилие. — Аз знам — каза той по-тихо. — Ще прощаваш, сасенак, но аз знам много повече от теб по този въпрос.

— Аз не споря с теб, но ти не си родил дете; не можеш да знаеш какво е…

— Ти спориш с мен, сасенак. Недей. — Стисна силно ръката ми и я пусна. Имаше лека нотка на хумор в гласа му, но после стана напълно сериозен.

— Опитвам се да ти кажа, че аз знам. — Постоя неподвижно за миг, овладяваше се.

— Не се бях сещал за Джак Рандал от доста време — продължи. — Не искам да го правя и сега. Но ето. — Сви рамене и потърка силно с ръка едната си буза.

— Има тяло, но има и душа, сасенак — каза той бавно, подреждаше мислите си. — Ти си лекар; познаваш едното много добре. Но другото е по-важно.

Отворих уста да кажа, че знам това не по-зле от него, дори по-добре — но я затворих и не казах нищо. Той не забеляза; не виждаше тъмния царевичак, нито кленът със сребърните от лунната светлина листа. Очите му бяха втренчени в малка стая с дебели каменни стени, с маса, столове и лампа. И легло.

— Рандал — каза той замислено. — На повечето от онова, което ми причини… можех да устоя. — Разпери пръстите на дясната си ръка; превръзката на пукнатия пръст се белееше. — Щеше да ме е страх, да ме боли; щях да искам да го убия заради стореното. Но щях да мога да живея после и да не усещам вечно допира му по кожата си, да не се чувствам мръсен — ако се беше задоволил само с тялото ми. Но той искаше душата ми… и я получи. — Бялата превръзка изчезна, когато сви юмрук.

— Да… ти знаеш всичко това. — Обърна се рязко и тръгна. Забързах да го настигна.

— Мисля, че се опитвам да кажа, че… дали този мъж е бил непознат и я е използвал само за моментно удоволствие? Ако е искал само тялото ѝ… тогава мисля, че ще се излекува.

Той пое дълбоко дъх и го изпусна; видях леката бяла мъгла около главата му за миг, парата от гнева му.

— Но ако я е познавал… ако е бил достатъчно близък, за да иска нея, а не коя да е жена… тогава вероятно може да е докоснал душата ѝ и да е нанесъл истинска вреда…

— Не мислиш, че е нанесъл истинска вреда? — надигнах глас въпреки себе си. — Без значение дали я е познавал…

— Различно е, казвам ти!

— Не, не е. Знам какво имаш предвид…

— Не знаеш!

— Знам! Но защо…

— Защото, когато лягам с теб, не тялото ти има значение каза той. — И ти знаеш това много добре, сасенак!

Обърна се и ме целуна яростно, като ме хвана напълно неподготвена. Притисна устните ми в зъбите, после почти ме ухапа, настоятелно.

Знаех какво иска от мен; същото, което аз исках отчаяно от него — успокоение. Но и двамата не можехме да го дадем тази нощ.

Пръстите му се забиха в раменете ми, плъзнаха се нагоре и стиснаха врата ми. Ръцете ми настръхнаха, когато ме притисна към себе си — и после спря.

— Не мога — каза той. Стисна силно врата ми и го пусна. Дъхът му излизаше накъсано. — Не мога.

Отстъпи назад и се извърна от мен, посегна към оградата пред него, стисна здраво дървото с две ръце и затвори очи.

Треперех, краката ми бяха омекнали. Прегърнах се под наметалото и седнах до краката му. Чаках, сърцето ми биеше болезнено силно в ушите ми. Нощният вятър свистеше през клоните на дърветата по хълма, шепнеше в боровете. Някъде далече сред тъмните върхове изпищя пантера, като жена.

— Не че не те искам — каза той накрая и аз чух тихото шумолене на палтото му, когато се обърна към мен. Постоя така за миг, със сведена глава, вързаната му коса сияеше на луната, лицето му бе скрито в мрака. Накрая се наведе, хвана ръката ми с дясната си ръка, наранената, и ме изправи.

— Искам те може би повече от всякога — каза тихо. — И Господи! Имам нужда от теб, Клеър. Но не мога дори да се накарам да мисля като мъж сега. Не мога да те докосна и да мисля какво ѝ е… не мога.

Докоснах ръката му.

— Разбирам — казах и наистина разбирах. Радвах се, че не попита за подробностите; щеше ми се и аз да не ги знаех. Какво ли би било да се любя с него, като виждам през цялото време друг акт в движенията му, но съвсем различен по своята същност?

— Разбирам, Джейми — казах отново.

Отвори очи и ме погледна.

— Да, разбираш. И точно това имам предвид. — Хвана ръката ми и ме придърпа към себе си.

— Можеш да ме разкъсаш парче по парче, Клеър, без да ме докосваш даже — прошепна. — Ти ме познаваш. — Пръстите му докоснаха лицето ми. Бяха студени и сковани. — И аз мога да направя същото с теб.

— Можеш — казах, леко ми призляваше. — Но наистина ми се ще да не можеше.

Усмихна се леко, наведе се и ме целуна съвсем нежно. Стояхме така, едва докосвахме устните си, дишахме дъха на другия.

Да — казвахме си без думи. — Да, аз съм още тук. Това не беше спасение, но бе поне някаква опора, въже, изпънато над пропастта между нас. Наистина знаех какво има предвид — за разликата между раната на тялото и на душата; това, което не можех да му обясня, бе връзката между тях, чийто център е в утробата. Накрая отстъпих назад и го погледнах.

— Бри е много силен човек — казах тихо. — Като теб.

— Като мен ли? — Изсумтя рязко. — Е, Бог да ѝ е на помощ тогава.

Въздъхна, обърна се и тръгна бавно покрай оградата. Побързах да го настигна.

— Този мъж, този Роджър, за когото говори. Той ще застане ли до нея? — попита внезапно.

Поех дълбоко дъх и го изпуснах бавно, не знаех как да отговоря. Познавах Роджър само няколко месеца. Харесвах го; много го обичах всъщност. Доколкото знаех, той бе много почтен, благороден млад мъж — но откъде можех да предположа какво ще си помисли, ще направи или ще почувства, когато разбере, че Бриана е била изнасилена? Дори по-зле — че може би носи детето на изнасилвача?

Повечето мъже вероятно не биха могли да се справят с такава ситуация; като лекар бях виждала как здрави бракове се разбиват под натиска и на по-дребни неща. А онези, които не се разбиваха, бяха осакатявани от недоверие… Неволно притиснах ръка към крака си и усетих малката твърдина на златния пръстен в джоба си. От Ф. на К. с любов. Завинаги.

— А ти би ли го направил? — попитах накрая. — Ако беше се случило с мен?

Той ме погледна остро и отвори уста сякаш да заговори. После я затвори и ме погледна сбърчил вежди замислено.

— Смятах да кажа „Да, разбира се!“ — рече бавно накрая. — Но нали някога ти обещах да съм честен?

— Така е — отвърнах, сърцето ми се сви под бремето на вината. Как можех да искам от него искреност, когато аз не му я давах? И все пак той беше попитал.

Удари стълба на оградата с юмрук.

— Ifrinn! Да, по дяволите… щях. Ти щеше да си моя, дори ако детето не е. А ако ти… да. Щях — повтори твърдо. — Щях да те взема и с дете, проклет да е целият свят!

— И нямаше да съжаляваш след това? — попитах аз. — Никога няма да ти мине през ума, когато идваш в леглото ми? Никога няма да виждаш бащата, когато поглеждаш детето? Никога няма да ме обвиниш или да позволиш на това да застане между нас?

Той отвори уста да отговори, но замълча. После видях как чертите му се промениха от внезапния шок на осъзнаването.

— О, Господи! — каза той. — Франк. Не за мен. Говориш за Франк.

Кимнах и той стисна раменете ми.

— Какво ти е направил? Кажи ми? Какво, Клеър?

— Остана до мен — отвърнах задавено. — Опитах се да го накарам да си отиде, но той не го направи. А когато бебето… когато Бриана се роди… той я обичаше, Джейми. Не беше сигурен, не мислеше, че ще може — аз също не мислех, — но го направи. Съжалявам — добавих.

Той пое дълбоко дъх и пусна раменете ми.

— Няма за какво да съжаляваш, сасенак. Никога. — Прокара ръка през лицето си и чух дращенето на наболата брада.

— Ами ти, сасенак? Ти какво казваше… когато той идваше в леглото ти. Той мислеше ли… — замълча рязко, остави въпросите да увиснат между нас, незададени, но все пак изискващи отговор.

— Може да съм била виновна аз — казах накрая, в тишината. — Не можах да те забравя. Ако можех… щеше да е различно. — Трябваше да спра тук, но нямаше как; думите, които се бяха събирали цяла вечер, се изляха като порой.

— Щеше да е по-лесно… по-добре… за него, ако бях изнасилена. Точно това му казаха… лекарите; че съм изнасилена и тормозена, че имам делюзии. В това вярваха всички, но аз не спирах да му повтарям, че не е било така, исках да му казвам истината. И с времето… той ми повярва, поне донякъде. И това беше проблемът; не че съм родила дете от друг… а че съм те обичала. И не можех да спра. Не можех — добавих по-тихо. — Той беше по-добър от мен. Франк. Той можеше да преглътне това поне заради Бри. Но заради мен… — Думите заседнаха в гърлото ми и аз спрях.

Той се обърна и ме гледа много дълго, лицето му беше безизразно, очите тънеха в сенки под веждите.

— Значи си живяла двайсет години с мъж, който не може да ти прости нещо, което не е твоя вина? Аз ти го причиних, нали? — каза той. — Съжалявам, сасенак.

Издишах рязко, не точно стон.

— Ти каза, че можеш да ме разкъсаш на парчета, без да ме докосваш. И беше прав, по дяволите.

— Съжалявам — прошепна той отново, но този път посегна към мен и ме прегърна.

— Задето съм те обичала? Не съжалявай за това. — Гласът ми беше приглушен от ризата му. — Никога.

Той не отговори, но сведе глава и притисна буза към косата ми. Беше тихо. Чувах как бие сърцето му сред шума на вятъра в дърветата. Кожата ми беше студена; сълзите внезапно също станаха студени.

Накрая отпуснах ръце до него и отстъпих назад.

— По-добре да се прибираме — опитах да кажа с нормален тон. — Става ужасно късно.

— Да, сигурно. — Предложи ми ръка и аз я поех. Тръгнахме в по-леко мълчание по пътеката към края на горичката до потока. Беше достатъчно студено, за да има малки ледени кристалчета сред скалите, озарявани от луната, но поточето не беше замръзнало. То ромолеше и шумът му изпълваше въздуха, разсейваше тишината.

— Ами да — каза той, като сви по пътеката покрай свинарника. — Надявам се, че Роджър Уейкфийлд е по-добър и от двама ни — от мен и Франк. — Погледна ме. — Но ако не е, ще го смажа от бой.

Засмях се.

— Това много ще подобри ситуацията, сигурна съм.

Той изсумтя и продължи. В подножието на хълма завихме и тръгнахме към къщата. Точно преди пътеката, която водеше към вратата, аз го спрях.

— Джейми — започнах колебливо. — Вярваш ли, че те обичам?

Той извърна глава и ме гледа дълго, преди да отговори. Луната озаряваше лицето му, чертите му бяха като изсечени от мрамор.

— Ами, ако не ме обичаш, сасенак, си избрала много неподходящ момент да ми го кажеш.

Засмях се леко, като въздишка.

— Не, не е това — отвърнах. — Просто… — Гърлото ми се сви и аз преглътнах бързо, трябваше да изрека думите.

— Аз… не го казвам често. Вероятно просто не съм свикнала с тези неща; живеех с чичо си и той ме обичаше, но… е, не знам как е при женените хора…

Той сложи леко ръка на устата ми, усмихваше се. След миг я свали.

Аз поех дълбоко дъх, за да овладея гласа си.

— Виж, искам да кажа, че… Ако не го казвам, как ще знаеш, че те обичам?

Той ме гледаше, после кимна.

— Знам, защото си тук, сасенак — рече тихо. — И ти това имаш предвид, нали? Че той е тръгнал след нея… този Роджър. Значи я обича достатъчно, нали?

— Да, такива неща не се правят само от приятелски чувства.

Той кимна отново, но аз се поколебах, исках да му кажа още нещо, да обясня колко е важно това.

— Не съм ти казвала много за това, защото… просто няма думи за тези неща. Но едно мога да ти кажа. Джейми… — потреперих неволно, не само от студа. — Не всеки, който минава през камъните, излиза от другата страна.

Той ме погледна остро.

— Откъде знаеш, сасенак?

— Аз мога… да ги чуя. Те пищят.

Вече треперех силно, от студ и от спомена, и той хвана ръцете ми между своите и ме дръпна към себе си. Клоните на върбите до потока тракаха от есенния вятър като сухи, голи кости. Той ме прегръща, докато спрях да треперя, после ме пусна.

— Студено е, сасенак. Влез вътре. — Обърна се към къщата, но аз сложих ръка на рамото му да го спра отново.

— Джейми?

— Да?

— А трябваше ли… ти искаше ли… имаш ли нужда да го казвам?

Той се обърна и ме погледна. Светлината беше зад него и образуваше ореол около главата му, но чертите му отново тъмнееха.

— Нямам нужда, не. — Говореше тихо. — Но не бих имал нищо против, ако ти искаш да го казваш. От време на време. Не твърде често, де; не искам да си загуби силата. — Чувах усмивката в гласа му и също се усмихнах, без значение дали можеше да ме види. — От време на време обаче няма да навреди, нали?

— Така е.

Пристъпих към него и сложих ръце на раменете му.

— Обичам те.

Той ме гледа много дълго.

— Много се радвам, Клеър — отвърна тихо и докосна лицето ми. — Много се радвам. Ела сега в леглото; ще те стопля.

48. В яслата

Малката конюшня се намираше в плитка пещера под скална издатина. Отпред бе издигната стена от неодялани кедрови трупи, забити на две стъпки в земята, достатъчно здрави, за да спрат и най-решителната мечка. Светлината се изливаше през отворената горна половина на вратата на конюшнята и по скалата над нея се издигаше светъл дим, къдреше се като вода по камъка.

— Защо е двойна вратата? — бе попитала. Струваше ѝ се излишен труд; ненужно усложнение за такава груба постройка.

— Трябва да има откъде конете да гледат навън — каза баща ѝ и ѝ показа къде да върже кожени панти за дървото. Вдигна чука, за да закове кожата, и ѝ се усмихна клекнал до полуготовата врата. — За да са щастливи.

Тя не знаеше дали животните в конюшнята са щастливи, но тя беше; тук бе хладно и сенчесто, миришеше на слама и на тор от тревопасни животни. Спокойно убежище през деня, когато обитателите ѝ пасяха на поляната. В лошо време или нощем конете излъчваха уют; веднъж бе минала близо до тях в тъмното и видя меките облачета на дъха им, които се носеха през пролуките в дървото и скалата, сякаш самата земя дишаше през свитите си устни, заспала на топло в есенния студ.

Тази нощ беше студено, звездите бяха ярки като върхове на игли в твърдото ясно небе. Конюшнята бе само на пет минути от къщата, но Бриана трепереше под наметалото си, докато стигна дотам. Светлината идваше не само от окачения фенер, но и от малък импровизиран мангал в ъгъла, който осигуряваше топлина и светлина за бдението вътре.

Баща ѝ лежеше свит на легло от слама, завит с наметалото си, близо до малката пъстра крава. Телицата лежеше на гърдите си, свила крака до тялото си и сумтеше от време на време, а на широката ѝ бяла муцуна сякаш имаше замислено изражение.

Той вдигна рязко глава, щом чу стъпките ѝ по чакъла, и ръката му посегна към колана под наметалото.

— Аз съм — каза Бриана и видя, че той се отпуска, когато тя излезе на светлината. Седна и прокара ръка по лицето си, като внимателно залости долната врата след нея.

— Майка ти не се ли е върнала още? — Явно беше сама, но той погледна през рамото ѝ, сякаш се надяваше Клеър да се материализира от мрака.

Бриана поклати глава. Клеър бе отишла с Лизи за раждане в една от фермите в другия край на падината; ако детето не се родеше до залез, щяха да останат да нощуват у семейство Локлан.

— Не. Каза, ако не се върне, аз да ти донеса вечерята. — Клекна и започна да вади нещата от малката кошница — малки самуни хляб, пълнени със сирене и туршия от домати, сладкиш със сушени ябълки и две глинени бутилки — едната с горещ зеленчуков бульон, а другата със сайдер.

— Много мило. — Той ѝ се усмихна и взе едната бутилка.

— А ти яде ли?

— О, да — увери го тя. — Много. — Наистина беше яла, но пак погледна с копнеж към пресните хлебчета; предишното леко гадене я беше напуснало, заменено от почти притеснителен апетит.

Той видя погледа ѝ и се усмихна. Извади кинжала си и отряза едното хлебче наполовина, като ѝ подаде по-голямото парче.

Известно време ядоха в мълчание, седнали един до друг на сламата. Тишината се нарушаваше само от тихото шаване и сумтене на обитателите на конюшнята. В другия ѝ край имаше ограждение за гигантската свиня и новите ѝ прасенца. Бриана едва ги различаваше в тъмното — дебели телца сред сламата, подобни на наденички.

Остатъкът от малкото пространство беше разделен на три ясли. Едната принадлежеше на червената крава Магдален, която лежеше кротко в сламата и преживяше, а едномесечното ѝ теленце се бе свило до огромните ѝ гърди. Втората ясла беше напълнена със свежа слама, готова за пъстрата крава и нейното закъсняло теленце. В третата беше кобилата на Иън, с лъскави хълбоци и издут от бременност корем.

— Тук прилича на родилно отделение — каза Бриана, като кимна към Магдален, изтърсвайки трохите от полата си. Джейми се усмихна и изви вежда, както винаги когато тя кажеше нещо неразбираемо за него.

— О, така ли?

— Ами това е специална част от болница, в която слагат всички родилки и бебетата им — обясни тя. — Мама ме взимаше понякога с нея на работа и ми позволяваше да погледам бебетата, докато тя прави визитации.

Внезапно си спомни миризмата на болничния коридор, леко остра от дезинфектанта и препарата за под. Бебетата лежаха повити, дебелички като прасенца в креватчетата си. Одеялата им бяха розови и сини. Тя винаги дълго се разхождаше напред-назад пред редичката им, чудеше се кое би избрала да вземе у дома, ако можеше.

Розово или синьо? За първи път се запита какво ли щеше да е това, което сега носеше. Мисълта за него като за момче или момиче ѝ се стори странно разстройваща, и за да я прогони, заговори:

— Слагат бебетата зад една стъклена стена, за да можеш само да ги гледаш, но не и да издишаш бацили към тях — рече тя и погледна Магдален, която изглежда нехаеше за зеленикавата слюнка, която капеше от преживящите ѝ челюсти върху главата на телето.

— Бацили — каза той замислено. — Да, чувал съм за тях. Опасни малки зверчета, нали?

— Да, могат да бъдат опасни. — Тя имаше ясен спомен как майка ѝ проверява дали медицинското ѝ сандъче е добре заредено за посещението при Локлан, като внимателно напълни голяма стъклена бутилка с дестилиран алкохол от бурето в килера. И по-далечен, но също толкова жив спомен, как майка ѝ обяснява миналото на Роджър Уейкфийлд:

„Раждането е най-опасното нещо за една жена — бе казала Клеър, като се смръщи при спомена за онова, което бе видяла. — Инфекции, разкъсване на плацентата, обръщане на плода, спонтанен аборт, кръвоизлив, родилна треска — на повечето места оцеляването при раждане е с шанс петдесет на петдесет.“

Пръстите на Бриана изстинаха въпреки съскащите борови трески в мангала и огромният ѝ апетит внезапно я напусна. Остави хляба си на сламата и преглътна с усилие, последната хапка бе заседнала в гърлото ѝ.

Широката ръка на баща ѝ я докосна по коляното, топла дори през вълнената пола.

— Майка ти няма да позволи да пострадаш — каза той тихо. — Тя вече се е борила с бацилите; виждал съм я. Не им позволи да ме победят и няма да позволи да навредят и на теб. Тя е много упорита, нали знаеш?

Бриана се засмя и задавянето ѝ премина.

— Тя би казала, че ти не падаш по-долу от нея.

— И сигурно ще е права. — Той стана и обиколи телицата. Клекна до нея и огледа опашката. Изправи се, като клатеше глава, и седна отново. Настани се удобно, после взе оставения от Бриана хляб.

— Тя добре ли е? — попита Бриана. Наведе се, взе стиска слама и я поднесе под носа на телицата. Кравата подуши пръстите ѝ, но не ѝ обърна повече внимание. Очите с дълги мигли се въртяха неспокойно напред-назад. От време на време издутият ѝ корем се размърдваше. Гъстата зимна козина на кравата бе груба, но лъскава на светлината на фенера.

Джейми се смръщи леко.

— Да, мисля, че ще се справи. Това е първото ѝ теленце обаче, а тя е мъничка. Едва на година; не трябваше да се запложда толкова рано, но… — сви рамене и отхапа от хляба.

Бриана избърса лепкавата влага по ръката си във вълнената си пола. Стана и тръгна към кошарата със свинете.

Огромната извивка на корема на свинята се издигаше от сламата като балон, под нея се виждаше розовата плът, осеяна с бяла козина. Свинята лежеше във величествен ступор, дишаше бавно и дълбоко, без да обръща внимание на гладната си челяд, която се тълпеше до нея. Едно прасенце бе избутано доста грубо от братчето си и се откачи от зърното; изпищя пронизително в протест, а от освободеното зърно излетя струйка мляко, която падна на сламата.

Бриана усети слабо напрежение в собствените си гърди; те като че ли бяха по-тежки от обикновено, докато се опираха на свитите ѝ ръце, облегнати на оградата.

Това не беше особено естетична картина на майчинството — не беше точно Мадоната и Младенецът, — но имаше нещо смътно успокояващо в нехайната майчинска невъзмутимост на свинята; някаква увереност, сляпа вяра в естествения процес.

Джейми отново погледна кравата и застана до Бриана.

— Тя е добро момиче — каза одобрително и кимна към свинята. Сякаш в отговор тя изпусна дълга и тътнеща пръдня, помести се малко и се протегна с въздишка на сламата.

— Е, поне изглежда сякаш знае какво прави — съгласи се Бриана и прехапа устна.

— Така е. Иначе е много проклета, но е добра майка. Това ѝ е четвъртото котило и нито едно прасенце не изгубихме. — Кимна одобрително към свинята и погледна пак към телицата. — Надявам се телицата да се справи поне наполовина толкова добре.

Бриана въздъхна дълбоко.

— А ако не се справи?

Той не отговори веднага, облягаше се на оградата и гледаше към шаващите прасенца. После раменете му се свиха леко.

— Ако не може да роди телето сама и аз не мога да го издърпам от нея, тогава ще трябва да я заколя — каза делово. — Ако успея да спася телето, Магдален може да го кърми.

Всичко в нея се сви, храната в стомаха ѝ стана на буца. Беше видяла кинжала на колана му, разбира се, но той беше толкова обичайна част от костюма му, че не беше се замисляла каква е ролята му в тази пасторална картина. Малкото кръгло присъствие в собствения ѝ корем лежеше кротко и тежко, като бомба със закъснител.

Баща ѝ клекна до телицата и прокара ръка по издутия ѝ хълбок. Явно доволен за момента, той я почеса между ушите и прошепна нещо на келтски.

Как ѝ шепнеше така, като знаеше, че след няколко часа може да се наложи да я заколи? Струваше ѝ се жестоко; нима касапинът шепне „сладко момиче“ на жертвите си? Ледено съмнение се спусна в стомаха ѝ и се присъедини към студената тежест там.

Той се изправи и се протегна, стенейки, когато гръбнакът му изпука. Разкърши рамене, настани се, примигна и ѝ се усмихна.

— Да те изпратя ли до къщата? Тук нищо няма да се случи скоро.

Тя го погледна с колебание, но взе решение.

— Не, ще изчакам още малко с теб. Ако нямаш нищо против.

Сега, реши го импулсивно. Щеше да попита сега. От дни чакаше подходящ момент, но можеше ли да има подходящ момент за подобно нещо? Сега поне бяха сами и нямаше кой да ги прекъсне.

— Както искаш. На мен ми е приятно.

Не за дълго — помисли си тя, когато той се обърна и бръкна в кошницата. Предпочиташе да стане на тъмно. Щеше да е много по-лесно да го попита това, което искаше да знае, на тъмната пътека към къщата. Но думите нямаше да са достатъчни; трябваше да види и лицето му.

Устата ѝ беше суха; тя прие с благодарност чашата със сайдер, която той ѝ предложи. Беше силен и ароматен, лекото парене на алкохола като че ли облекчи малко тежестта в корема ѝ.

Тя му подаде чашата, но не изчака той да пие; страхуваше се, че моментният сгряващ ефект на сайдера ще я напусне, преди да е изрекла думите.

— Татко…

— Да? — Той наливаше още сайдер, взираше се в златната струя.

— Трябва да те питам нещо.

— Мм?

Тя си пое дълбоко дъх и го каза бързо:

— Ти ли уби Джак Рандал?

Той застина за миг, каната все още бе наклонена към чашата. После я вдигна внимателно и я остави на пода.

— И откъде знаеш това име? — попита я. Погледна я право в лицето, гласът му бе спокоен като очите. — От баща си ли? От Франк Рандал?

— Мама ми каза за него.

Един мускул потрепна до ъгълчето на устата му, единственият признак на шока.

— Така ли?

Това не беше въпрос, но тя все пак отговори:

— Каза ми какво… какво се е случило. Какво ти е… направил. В Уентуърт.

Беше изхабила всичкия си кураж, но нямаше значение; вече беше нагазила твърде дълбоко, за да се откаже. Той просто седеше и я гледаше, чашата от кратуна бе забравена в ръката му. Тя копнееше да я вземе и да я изпие, но не смееше.

Хрумна ѝ, но твърде късно, че той може да сметне това за предателство — че Клеър е казала на някого, дори само на нея. Затова продължи, бърбореше нервно:

— Не беше сега; а преди… тогава не те познавах… тя си мислеше, че вече няма да те види. Искам да кажа… не мисля, че… знам, че не е искала да…

Той изви вежда към нея.

— Успокой се.

Тя с радост замълча. Не можеше да го погледне, взираше се в скута си, пръстите ѝ си играеха с кафявата пола. Тишината продължи, нарушавана само от шума и тихото писукане на прасенцата и от време на време от къркоренето на корема на Магдален.

Защо не бе намерила някакъв друг начин? — запита се, смутена до болка. Голотата на бащата не откривай.[42] Да произнесе името на Джак Рандал означаваше да събуди образи на стореното от него, а за това не смееше дори да помисли. Трябваше да помоли майка си, нека тя го попита… но не. Трябваше да го научи от него…

Препускащите ѝ мисли бяха прекъснати от думите му, изречени спокойно:

— Защо ме питаш това?

Бриана вдигна рязко глава и видя, че я гледа над чашата със сайдер. Не изглеждаше разстроен и тя се успокои малко. Стисна юмруци на коленете си, за да се овладее, после срещна погледа му.

— Трябва да знам дали това ще помогне. Искам да го… убия. Мъжът, който… — посочи към корема си и преглътна с усилие. — Но ако го направя и не помогне… — Не можа да продължи.

Той не изглеждаше шокиран; по-скоро разсеян. Вдигна чашата към устата си и отпи бавно.

— Ммфффммм. Ами ти убивала ли си човек? — каза го като въпрос, но тя знаеше, че не е. Мускулът потрепна отново до устата му — от веселие, не от шок — и тя усети прилив на гняв.

— Мислиш, че не мога да го направя? Мога. По-добре ми повярвай, мога! — Тя разпери ръце върху коленете си — широки и способни. Мислеше, че може да го направи; макар че не си представяше точно как. Вероятно щеше да е най-добре да го застреля, най-сигурно. Но когато се опита да си го представи, осъзна правотата в старата поговорка: „Малко му е да го застреляш.“

Щеше да е твърде малко за Бонет; щеше да е твърде недостатъчно за нея. Нощем, когато отмяташе одеялата, неспособна да понася дори тяхната тежест върху гърдите си, тя не просто искаше той да умре — искаше да го убие, да го убие със собствените си ръце, да му отнеме онова, което той ѝ бе отнел.

И все пак… какво щеше да постигне с убийството му, ако той продължеше да я преследва? Нямаше как да знае, освен ако баща ѝ не ѝ кажеше.

— Ще ми кажеш ли? — настоя. — Уби ли го накрая — и това помогна ли ти?

Той като че ли мислеше, очите му я оглеждаха бавно, присвити преценяващо.

— И какво ще постигнеш с това убийство? — попита той. — То няма да извади детето от корема ти или да ти върне девствеността.

— Знам! — Усети как лицето ѝ пламва и се извърна, ядосана както на него, така и на себе си. Говореха за изнасилване и убийство, а тя се срамуваше, че той е споменал загубата на девствеността ѝ? Насили се да го погледне отново.

— Мама каза, че си се опитал да убиеш Джак Рандал в Париж, в дуел. Какво си мислеше, че ще постигнеш?

Той потърка силно брадичката си, после си пое дълбоко дъх през носа и го изпусна бавно, вгледан в камъка на тавана.

— Исках да си върна мъжеството — каза тихо. — Честта.

— И мислиш, че не си заслужава да искам да си върна честта? Или си мислиш, че тя се изчерпва с девствеността? — имитира го тя подигравателно.

Сините очи я погледнаха остро.

— А за теб изчерпва ли се?

— Не, не се изчерпва — каза тя през зъби.

— Добре — отсече той.

— Тогава ми отговори, по дяволите! — Тя хвана в юмрука си стиска слама, но не намери удовлетворение в това. — Убийството му върна ли ти честта? Помогна ли ти? Кажи ми истината!

Тя спря, дишаше тежко. Взираше се в него и той срещна студено погледа ѝ. После вдигна внезапно чашата до устата си, изпи сайдера на една глътка и остави чашата на сламата до себе си.

— Истината ли? Истината е, че не знам дали го убих.

Тя зяпна от изненада.

— Не знаеш дали си го убил?

— Да. — Леко потрепване на раменете му издаде раздразнението му. Той се изправи рязко, сякаш неспособен да седи повече.

— Той умря на Калоден и аз бях там. Събудих се в мочурище след битката, с трупа на Рандал върху мен. Знам само това… и нищо повече. — Той замълча, сякаш мислеше и после взе решение. Вдигна коляно, дръпна килта си и кимна надолу. — Виж.

Беше стар белег, но все пак впечатляващ. Започваше от вътрешната страна на бедрото му, дълъг почти трийсет сантиметра, долният му край беше издут като глава на боздуган, а нагоре бе по-чиста линия, но дебела и разкривена.

— Сигурно от байонет — каза той, като го гледаше безстрастно. Пусна килта си и скри белега. — Помня усещането, когато острието удари костта и нищо повече. Нито след това… нито преди.

Пое дълбоко и шумно дъх и за първи път тя осъзна, че привидното му спокойствие му коства твърде много усилия.

— Мислех си, че е благословия… че не мога да си спомня — каза накрая. Не я гледаше, взираше се в сенките в края на конюшнята. — Много смели мъже умряха там; мъже, които обичах. Ако не знаех за тяхната смърт; ако не можех да си ги спомня и да ги видя в ума си — тогава можех да не мисля за тях като за мъртви. Може и да е страхливо, но може и да не е. Вероятно съм избрал да не помня този ден; сигурно просто не бих могъл да го запомня. — Погледна я, очите му бяха омекнали, но после се извърна с развяващ се килт, без да изчака отговор.

— След това… е, да. Отмъщението вече не ми се струваше важно. На бойното поле имаше хиляди мъртви мъже и аз си помислих, че до часове ще бъда един от тях. Джак Рандал… — Направи странен, нетърпелив жест, сякаш прогонваше Джак Рандал като нахална конска муха. — Той беше един от тях. Реших, че мога да го оставя на Господ. Тогава.

Тя пое дълбоко дъх, опитваше се да овладее чувствата си. Любопитство и съчувствие се бореха със силното раздразнение.

— Ти обаче си… добре. Имам предвид… въпреки онова, което… ти е сторил, нали?

Той я погледна подразнено, разбирането беше примесено с лек гняв.

— Малко хора умират от това, моме. Аз не умрях. Ти също.

— Още не. — Неволно сложи ръка на корема си и се вгледа в него. — Сигурно ще стане ясно след шест месеца дали ще умра от това.

Това го потресе. Той издиша силно и се смръщи.

— Ще се справиш — рече рязко. — В бедрата си по-широка от тая телица.

— Като майка ти ли? Всички казват колко много приличам на нея. Сигурно и тя е била широка в бедрата, но това не я е спасило, нали?

Той потрепери. Бързо и рязко, сякаш го беше зашлевила през лицето с коприва. Като видя това обаче, я изпълни паника, а не удовлетворение, както очакваше.

Тогава разбра, че обещанието му да я пази е просто илюзия. Той би убил заради нея, да. Или би умрял за нея, не се съмняваше в това. Ако му позволеше, би отмъстил за честта ѝ, би унищожил враговете ѝ. Но не можеше да я защити от собственото ѝ дете; той не можеше да я спаси от тази опасност.

— Ще умра — каза тя, студената сигурност изпълни корема ѝ като замръзнал живак. — Знам, че ще умра.

— Не, няма! — Той се извъртя яростно към нея и тя усети как ръцете му я хващат над лактите. — Няма да ти позволя!

Какво не би дала да му повярва. Устните ѝ бяха изтръпнали и сковани, гневът отстъпваше пред студеното отчаяние.

— Не можеш да ми помогнеш — каза тя. — Нищо не можеш да направиш!

— Майка ти може — рече той, но не звучеше напълно убеден. Хватката му се отпусна и тя се освободи от ръцете му.

— Не, не може — не и без болница, лекарства и други неща. Ако… ако нещо се обърка, ще може само да се опита да спаси бе… бебето. — Неволно погледна към кинжала му, острието проблясваше студено в сламата, където го бе оставил.

Коленете не я държаха и тя внезапно седна. Той грабна каната и наля сайдер в една чаша, после я бутна под носа ѝ.

— Изпий го. Изпий го, момиче, бяла си като ризата ми. — Ръката му я натисна по тила. Тя отпи, но се задави и се отдръпна. Избърса с ръкав мократа си брадичка.

— Знаеш ли кое е най-лошото? Ти каза, че вината не е моя, но е моя.

— Не е!

Тя го удари по ръката, за да го накара да млъкне.

— Ти говориш за страх; знаеш какво е. Е, аз бях страхливка. Трябваше да се бия, не биваше да му позволявам… но се изплаших от него. Ако бях по-смела, това нямаше да се случи. Но не бях, изплаших се! И сега съм още по-изплашена — каза тя, гласът ѝ пресекна. Пое дълбоко дъх да се успокои и опря ръце на сламата.

— Не можеш да ми помогнеш, нито мама може и аз не мога да сторя нищо. И Роджър… — гласът ѝ отново пресекна и тя прехапа силно устна, потискайки сълзите.

— Бриана… a leannan… — Той понечи да я успокои, но тя се отдръпна, свила ръце над корема си.

— Все си мисля… ако го убия, поне ще сторя нещо. Това е единственото, което мога да сторя. Ако… ако ще умра, поне да го отнеса със себе си, а ако не умра… тогава може би ще забравя, ако той е мъртъв.

— Няма да забравиш. — Думите бяха жестоки и безкомпромисни — като удар в корема. Той още държеше чашата със сайдер. Сега наклони глава и го изпи, като че насила.

— Но няма значение. — Остави чашата с делова решителност. — Трябва да ти намерим съпруг и щом бебето се роди, няма да имаш време да мислиш за това.

— Какво? — Тя зяпна насреща му. — Как така ще ми намериш съпруг?

— Ами ще ти трябва, нали? — каза той с лека изненада. — Детето трябва да има баща. А щом не щеш да ми кажеш името на онзи, който ти изду корема, за да го накарам да си поеме дълга…

— Нали не мислиш, че ще се омъжа за онзи, който ми стори това? — Гласът ѝ отново пресекна, този път от изумление.

А неговият стана по-остър.

— Ами, мислех си… че може би малко си играеш с истината, а? Може да не е било точно изнасилване; може да не ти е харесало и да си избягала… и после да си измислила всичко. Все пак нямаш никакви белези. Не мога да си представя как мъж ще принуди момиче с твоя ръст, ако никак не си била съгласна.

— Мислиш, че лъжа?

Той изви цинично вежда. Тя яростно замахна, но той хвана китката ѝ.

— Е, стига де — рече укорително. — Не си първата, която се е измъкнала и се е опитала да скрие това, но… — Хвана и другата ѝ китка и ги дръпна рязко. — Не е нужно да вдигаш толкова врява. Или пък си го искала, но той те е отхвърлил? Така ли беше?

Тя се извъртя в хватката му, натисна с цялата си тежест и вдигна коляно. Той се извърна само леко и коляното ѝ се удари в бедрото му, а не в уязвимата плът между краката му, където се целеше.

Сигурно го заболя, но той не отслаби натиска върху китките ѝ. Тя се въртеше и риташе, проклинайки полите си. Изрита го силно в пищяла поне два пъти, но той само се засмя, сякаш смяташе борбата ѝ за смешна.

— Само това ли можеш? — Тогава я пусна, но само за да хване китките ѝ с една ръка. С другата започна да я гъделичка по ребрата.

С всяко повторение забиваше палец между ребрата ѝ.

— Проклет гадняр! — пищеше тя. Увисна с всички сили на ръката му, за да може да я ухапе. Хвърли се към нея, но преди да забие зъби, се отлепи от земята и полетя във въздуха.

Приземи се на колене, едната ѝ ръка бе извита зад гърба ѝ така силно, че раменната ѝ става изпука. Лакътят я болеше; тя се загърчи и опита да се освободи, но не можеше. Една желязна ръка се впиваше в раменете ѝ и притискаше главата ѝ надолу. И още по-надолу.

Брадичката ѝ стигна до гърдите; не можеше да диша. И все пак той продължи да натиска. Коленете ѝ се отвориха, бедрата ѝ също се отвориха под натиска.

— Спри! — изсумтя. Гласът ѝ излезе болезнено през превитата трахея. — Стига!

Ужасният натиск спря, но не отслабна. Усещаше го зад себе си, непреодолима сила. Посегна назад със свободната си ръка, опитваше се да докопа нещо, с което да го удари, но нямаше такова.

— Мога да ти строша врата — каза той много тихо. Тежестта на ръката му напусна раменете ѝ, но нейната още бе извита зад гърба. Косата ѝ се спускаше до пода. Една длан се спусна на тила ѝ. Усети как палец и показалец притискат леко артериите. Той стисна и пред очите ѝ затанцуваха тъмни петна.

— Мога да те убия ето така.

После ръката я пусна и я докосна по коляното, по рамото, по бузата и брадичката — в илюстрация на безпомощността ѝ. Тя вдигна рязко глава, за да не усети той влагата на сълзите ѝ.

После ръката му се притисна внезапно и брутално към кръста ѝ. Тя издаде тих, задавен звук, и изви гръб, за да не се счупи ръката ѝ. Изтласка хълбоците си назад и разкрачи крака, за да запази равновесие.

— Мога да направя каквото реша — каза той със студен глас. — Можеш ли да ме спреш, Бриана?

Тя имаше чувството, че ще се задуши от гняв и срам.

— Отговори ми. — Ръката му я хвана пак за врата и стисна.

— Не!

И тя беше свободна. Така внезапно, че политна напред и едва успя да протегне ръка, за да се задържи.

Лежеше на сламата, пъшкаше и стенеше. До главата ѝ нещо изсумтя — Магдален, събудена от шума, се бе подала от яслата си да разследва. Бавно и болезнено, Бриана се надигна до седнало положение.

Той стоеше над нея със скръстени ръце.

— Проклет да си! — изпъшка тя и удари с ръка по сламата. — Господи, искам да те убия!

Той стоеше неподвижно и я гледаше.

— Да — рече тихо. — Но не можеш, нали?

Тя се взираше в него, не разбираше. Той я гледаше с очакване, не гневно, не подигравателно. С очакване.

— Не можеш — повтори.

И тогава тя разбра, осъзнаването се разля по пулсиращите от болка ръце до стиснатите юмруци.

— О, Господи! — каза тя. — Не. Не мога. Не бих могла. Дори да се бях била с него… нямаше да мога.

И внезапно се разплака, възлите в нея се разплитаха, тежестта се вдигаше и блажено облекчение се разля из тялото ѝ. Не беше виновна тя. Дори да се беше била с всички сили — както се би сега…

— Нямаше да мога — каза и преглътна с усилие. — Нямаше да мога да го спра. Все си мислех, само да се бях съпротивлявала повече… но нямаше да има значение. Не бих могла да го спра.

Една ръка докосна лицето ѝ, голяма и много нежна.

— Ти си добро, смело момиче — прошепна той. — Но си момиче. Ще се мъчиш ли и ще се мислиш ли за страхливка, задето не си могла да победиш лъв с голи ръце? Същото е. Не ставай глупава.

Тя избърса носа си с опакото на дланта си и подсмръкна силно.

Той я хвана под лакътя и ѝ помогна да се изправи. Силата му вече не беше заплашителна, нито подигравателна — вече беше безкрайна утеха. Коленете я боляха, ожулени в земята. Краката ѝ трепереха, но тя успя да стигне до купчина слама и седна.

— Не можеше ли просто да ми го кажеш — рече тя. — Че не съм виновна аз.

— Казах ти. Но нямаше да ми повярваш, ако не се убедиш сама.

— Така е. — И огромна, но приятна умора се разля над нея като одеяло. Този път не изпита желание да го отметне от себе си.

Тя го гледаше, чувстваше се твърде безсилна, за да помръдне, когато той намокри една кърпа в поилото и избърса лицето ѝ, изпъна смачканите ѝ поли и ѝ наля сайдер.

Когато ѝ го подаде обаче, тя сложи ръка върху неговата. Мускулите бяха твърди и топли под дланта ѝ.

— Ти обаче си можел да се биеш, но не си го направил.

Той сложи голямата си ръка върху нейната и я стисна леко.

— Не, не го направих — рече тихо. — Бяха дал дума — за живота на майка ти. — Срещна погледа ѝ, вече не беше леден, нито сапфирен, беше чист като вода. — И не съжалявам.

Хвана я за раменете и я положи на сламата.

— Почини си малко, a leannan.

Тя легна, но посегна към него и той клекна до нея.

— Вярно ли е… че няма да забравя?

Той замълча, докосна косата ѝ.

— Да, вярно е — рече тихо. — Но след време вече няма да има значение.

— Наистина ли? — Беше твърде изморена дори да се запита какво има предвид. Чувстваше се почти безтегловна; странно отдалечена, сякаш вече не беше в това обременено от грижи тяло. — Дори ако не съм достатъчно силна, за да го убия?

Студено течение от отворената врата преряза топлата мъгла от дим и накара животните да се разшават. Пъстрата крава се помести подразнено и измуча, но не от страх, а по-скоро да се оплаче.

Бриана усети как баща ѝ поглежда към кравата, преди да се обърне пак към нея.

— Ти си много силна жена, a bheanachd — каза накрая, много тихо.

— Не съм силна. Току-що доказа, че не съм…

Ръката му на рамото ѝ я спря.

— Не говоря за това. — Замисли се, като галеше косата ѝ.

— Тя беше на десет, когато майка ни умря. Джени — каза накрая. — В деня след погребението влязох в кухнята и я видях коленичила на един стол, за да стига до масата, и бъркаше нещо в купа. Беше си сложила престилката на мама — добави тихо, — прегъната под мишниците ѝ, а вървите бяха усукани два пъти на кръста ѝ. Виждах, че е плакала, също като мен, защото лицето ѝ беше на петна, а очите ѝ бяха зачервени. Но тя продължаваше да бърка и се взираше в купата, когато ми каза: „Върви да се измиеш, Джейми; ще направя вечеря за теб и за татко.“

Той затвори очи и преглътна. После ги отвори и пак я погледна.

— Да, знам много добре колко силни са жените — рече тихо. — И ти си достатъчно силна за онова, което трябва да се стори — повярвай ми.

Стана и отиде при кравата. Тя се беше изправила и се движеше неспокойно в кръг, олюляваше се и дърпаше въжето си. Той го хвана, започна да ѝ говори успокояващо и постепенно застана зад нея, смръщен в концентрация. Бриана го видя как обръща глава към кинжала, после започна да шепне на кравата.

Не, не беше нежен касапин. А хирург, като майка ѝ. От странното си отдалечено плато тя виждаше колко много си приличат родителите ѝ — така различни по характер и темперамент — в това отношение, в странната способност да съчетават състрадание и безмилостност.

Но те бяха различни дори в това, помисли си след малко. Клеър можеше да спасява живот или да посреща смъртта, но успяваше да се предпази, да остане встрани; един лекар трябва да продължи да живее, заради пациентите си, ако не заради себе си. Джейми обаче беше безмилостен и към себе си, също толкова — ако не и повече — колкото към другите.

Той свали наметалото си; развърза ризата, без да бърза, но и без излишни движения. Съблече я през главата си и я сложи настрани, после отново се върна при опашката на телицата, готов да помага.

По издутия корем на кравата мина вълна, а светлината на фенера блещукаше в бяло по белега над сърцето му. Не откривай голотата му? Той би се съблякъл целия, ако смяташе за необходимо. И — не така успокояваща мисъл — ако смяташе за необходимо, можеше да направи същото и с нея, без да се поколебае.

Сложи ръка под опашката на кравата, като говореше на келтски, успокоително и окуражително. Бриана сякаш разбираше думите му… и не съвсем.

Всичко можеше да мине добре, или пък не. Но каквото и да станеше, Джейми Фрейзър щеше да е там и да се бори. Това беше някаква утеха.

Джейми спря до горната страна на ограждението над къщата. Беше вече късно и той бе много изморен, но умът му не му даваше мира. Кравата се отели, той бе отнесъл Бриана до хижата — тя спеше дълбоко като бебе в ръцете му — и после излезе отново, да търси утеха в самотата на нощта.

Краката го боляха там, където го бе ритнала, и имаше големи синини на бедрата; тя беше изумително силна за жена. Но това не го тревожеше изобщо; всъщност дори бе странно горд от доказателствата за силата ѝ. Тя ще се справи — помисли си. Разбира се, че ще се справи.

В тази мисъл имаше повече надежда, отколкото увереност. И все пак будуваше повече заради себе си, и това го притесняваше и го караше да се срамува от глупостта си. Бе смятал, че е изцелен напълно, старите рани бяха така далече зад него, че вече можеше да ги прогони от ума си. Явно беше сгрешил и сега го болеше колко близо до повърхността са лежали спомените.

Ако искаше да заспи тази вечер, трябваше да ги извади от гробовете им. Призраците трябваше да бъдат събудени, за да ги погребе отново. Е, беше казал на момичето, че се изисква сила. Спря и стисна оградата.

Нощните звуци затихнаха бавно в ума му, докато чакаше да чуе гласа. Не го беше чувал от години, беше си мислил, че няма да го чуе отново, но тази нощ чу ехото му; видя фантома на гнева в очите на дъщеря си и усети как пламъците му отново прогарят сърцето му.

По-добре да го призове и да се изправи смело пред него, отколкото да го остави да го чака в засада. Ако не можеше да се изправи пред собствените си демони, как щеше да победи нейните. Докосна синината на бедрото си и усети странна утеха в болката.

Никой не умира от това — беше ѝ казал. — Не и ти. Не и аз.

Отначало гласът не идваше; дори за миг се надяваше, че няма да дойде… може би наистина е минало достатъчно време… но тогава той се появи, шепнеше в ухото му, сякаш никога не си е отивал, противните му ласки горяха в паметта му, както някога по кожата му.

„Първо леко — изпъшка гласът. — Леко. Нежно, сякаш си малкия ми син. Нежно, но толкова дълго, докато забравиш, че е имало време, когато не съм притежавал тялото ти.“

Нощта застина около него, както времето застина преди толкова години, на ръба на пропаст от ужас, от очакване. Очакване на следващите думи, вече познати, но въпреки това…

„И после — каза нежно гласът, — после ще те нараня много силно. И ти ще ми благодариш, ще молиш за още.“

Той беше неподвижен, извърнал лице към звездите. Бореше се с вълната от гняв, докато гласът шепнеше в ухото му с пулсацията на спомена в кръвта му. После се предаде, остави го. Потрепери при спомена за безпомощността си и стисна зъби от гняв — но се взираше немигащо в ярките звезди и изреждаше наум имената им като молитва, предавайки се на безкрая.

Бетелгейзе. Сириус. Орион. Антарес. Небето е много голямо, а ти си много малък. Остави думите да се излеят, гласът и спомените минаваха през него, кожата му трептеше като докосната от стапящ се в мрака призрак.

Плеядите. Касиопея. Телец. Небето е широко, а ти си много малък. Той беше мъртъв, но това не намаляваше силата му. Разпери широко ръце и стисна оградата — те също бяха силни. Достатъчно силни, за да пребият мъж до смърт, да го удушат. Но дори смъртта не бе достатъчна, за да свали оковите на гнева.

С огромно усилие се предаде. Изви длани нагоре в жест на поражение. Посегна към звездите, търсеше. Думите се оформиха сами в ума му, по навик, така тихи, че не ги осъзна, докато не усети, че шепне ехото им:

… Прости нам дълговете ни, както ние прощаваме на длъжниците си…

Вдиша бавно, дълбоко. Търсеше, бореше се; опитваше се да го превъзмогне.

И не въведи нас в изкушение, избави ни от лукавия.

Чакаше, в празнотата, във вярата. И тогава благодатта дойде; нужното видение; споменът за лицето на Джак Рандал в Единбург, изпито и поразено от знанието, че брат му ще умре. И тогава той отново изпита дара на съжалението, спокойствие се спусна над него като гълъбица.

Затвори очи и усети, че раните пак кървят чисти, когато сукубът[43] извади ноктите си от сърцето му.

Въздъхна и обърна ръце, грубото дърво на оградата бе успокояващо и солидно под дланите му. Демонът си бе отишъл. Той беше човек, Джак Рандал; нищо повече. И когато видя неговата крехка човешка природа, цялата сила на страха и болката от миналото се стопи.

Отпусна рамене, освободен от бремето си.

— Почивай мир — прошепна на мъртвия и на себе си. — Простен си.

Нощните звуци се завърнаха; писък на ловуваща котка разкъса въздуха, гниещи листа хрущяха меки под краката му, докато вървеше към къщата. Намаслената кожа на прозореца сияеше златиста в мрака от пламъка на свещта, която бе оставил да гори с надеждата, че Клеър ще се върне. Неговото светилище.

Помисли си, че може би трябва да обясни всичко това на Бриана… но не. Тя нямаше да разбере думите; трябваше да ѝ покаже. Как да ѝ обясни с думи какво бе научил чрез болка и милост? Само чрез прошката може да забрави — и тази прошка не се дава веднъж; тя се постига с постоянни усилия.

Вероятно и тя щеше да открие тази милост; вероятно онзи Роджър Уейкфийлд щеше да стане нейното убежище, както Клеър беше неговото. Усети как естествената му ревност към този мъж се разтваря в силното желание наистина да ѝ даде онова, което той самият не можеше да направи за нея. Дай Боже да дойде скоро; дай Боже да се окаже свестен мъж.

Междувременно трябваше да се оправи с други неща. Тръгна бавно по хълма, без да обръща внимание на вятъра, който развяваше килта над коленете му и издуваше ризата и наметалото. Тук имаше работа за вършене; зимата идваше и той не можеше да остави жените си сами с Иън, за да ловува за тях и да ги защитава. Не можеше да тръгне да търси Уейкфийлд.

А ако той не дойдеше? Е, имаше и други начини; щеше да защити Бриана и детето по един или друг начин. Поне дъщеря му вече беше в безопасност от мъжа, който я беше наранил. В пълна безопасност. Той прокара ръка по лицето си, още надушваше кръвта по кожата си от израждането на телето.

Прости нам прегрешенията, както ние прощаваме на длъжниците си.

Да, но какво да правим с онези, които прегрешаваха към любимите ни хора? Не можеше да прости вместо друг… и не би го направил, дори да можеше. Но тогава… как да очаква прошка в замяна?

Образован в университетите на Париж, довереник на крале и приятел на философи, той все пак си оставаше планинец, който държи на рода и честта. Тяло на воин и ум на джентълмен — а душата бе на варварин, помисли си лукаво, за когото нито Бог, нито законът на смъртните бяха по-свещени от кръвните връзки.

Да, имаше прошка; тя трябваше да намери начин да прости на онзи мъж заради самата себе си. Той обаче беше друго нещо.

Аз ще въздам отмъщение, каза Господ — прошепна си.

После погледна нагоре, далеч от сигурното малко сияние на огнището и дома, към блестящата прелест на звездите.

— Така е, по дяволите! — рече на глас, засрамен, но непокорен. Беше неблагодарен, знаеше го. И съгрешил. Но това беше положението, нямаше смисъл да лъже нито Бог, нито самия себе си.

— Така е, по дяволите! — повтори по-силно. — И ако съм прокълнат заради стореното — така да бъде! Тя е моя дъщеря.

Остана неподвижен за миг, гледаше нагоре, но от звездите не дойде отговор. Кимна веднъж и тръгна надолу по хълма, следван от студения вятър.

49. Избор

Ноември 1769 г.

Отворих кутията на Даниел Роулингс и се вгледах в редиците бутилки, изпълнени със зелени и кафяви смлени корени и листа и със златисти дестилати. Но нищо сред тези бутилки не можеше да помогне. Много бавно вдигнах покривалото на горното отделение с инструментите.

Извадих скалпела с извито острие, усещах вкуса на студен метал в гърлото си. Това беше красив инструмент, остър и солиден, добре балансиран, можеше да се превърне в част от ръката ми. Балансирах го на върха на пръста си, като го оставих да се накланя леко напред-назад.

Оставих го и взех дългия дебел корен, който лежеше на масата. Беше с част от стеблото, от което висяха останки от жълти листа. Само един. Бях търсила в гората почти две седмици, но вече беше късно през годината и по-дребните билки бяха пожълтели или изсъхнали; бе невъзможно да разпознаеш растенията, превърнали се в кафяви пръчки. Открих този в едно закътано място, няколко плодчета още се крепяха на стъблото. Син кохош, сигурна бях. Но само един. Не беше достатъчно.

Нямах от европейските билки, нямах кукуряк, нито пелин. Вероятно можех да намеря пелин, макар и трудно; използваше се за овкусяване на абсента.

— И кой прави абсент в Северна Каролина? — попитах на глас и взех отново скалпела.

— Доколкото знам, никой.

Подскочих и острието се заби в палеца ми. Кръв пръсна по масата и аз хванах края на престилката си, за да попия бързо раната.

— Господи, сасенак! Добре ли си? Не исках да те стресна.

Все още не болеше много, но шокът от внезапното порязване ме бе накарал да прехапя долната си устна. Притеснен, Джейми хвана китката ми и вдигна крайчето на престилката. Кръвта бързо се събра в раната и потече по ръката ми, а той притисна отново плата към нея и стисна силно.

— Всичко е наред; само леко порязване. Откъде се взе? Мислех, че още си в дестилерията. — Чувствах се странно разтърсена, вероятно от шока.

— Бях. Но зърното още не е готово за дестилиране. Кървиш ужасно, сасенак. Сигурна ли си, че си добре? — Наистина много кървях; освен пръстите по масата и крайчето на престилката ми бе почервеняло.

— Да, сигурно съм прерязала малка вена. Не е артерия обаче; ще спре. Дръж ръката ми високо, моля те. — Опитах се да развържа с една ръка престилката. Джейми я развърза с едно бързо дръпване и уви ръката ми с нея, после я вдигна високо над главата ми.

— А какво правеше с малкото ножче? — попита той, оглеждайки скалпела, който лежеше на масата до разкривения корен на синия кохош.

— Ами… щях да режа този корен — казах и махнах леко към него.

Той ме изгледа остро, после погледна към бюфета, където беше ножът ми за рязане, и пак изви вежди.

— Така ли? Не съм те виждал да използваш тези — кимна към скалпелите и хирургическите остриета, — освен на хора.

Ръката ми потрепна леко в неговата и той стисна още по-здраво палеца ми, така силно, че стаих дъх от болка. Отпусна леко и се вгледа смръщен в лицето ми.

— Какво ти става, за бога, сасенак? Изглеждаш, все едно съм те хванал насред убийство.

Устните му бяха сковани и безкръвни. Издърпах пръста си от ръката му, седнах и пристиснах ръка към скута си.

— Ами аз… решавах… — казах с огромна неохота. Нямаше смисъл да лъжа; щеше да разбере рано или късно, ако Бри…

— Какво решаваше?

— За Бри. Кое ще е най-доброто за нея.

— Най-доброто? — Той изви вежди. Погледна към отворената медицинска кутия, после към скалпела и внезапно по лицето му се изписа шокът от осъзнаването.

— Искаш да…

— Ако тя го поиска от мен. — Докоснах скалпела, малкото острие бе изцапано с кръвта ми. — Има билки… или това. При билките съществуват ужасни рискове… гърчове, мозъчно увреждане, кръвоизлив… но и без това няма значение. Нямам достатъчно такива билки.

— Клеър… правила ли си го преди?

Погледнах го, взираше се в мен и в очите му имаше нещо, което не бях виждала досега… ужас. Притиснах ръце към масата, за да спра треперенето им. Не се справих добре и с гласа си.

— Има ли значение дали съм го правила?

Той се втренчи в мен за миг, после се отпусна на пейката отсреща, бавно, сякаш се страхуваше да не счупи нещо.

— Не си го правила — каза той тихо. — Знам го.

— Не съм — отвърнах. Видях как ръката му покри моята. — Не, не съм.

Усещах напрежението да струи от ръката му; той я сви над моята, която остана неподвижна и отпусната.

— Знаех си, че не можеш да извършиш убийство — каза той.

— Мога. Правила съм го. — Не го поглеждах, говорех на масата. — Убих човек, мой пациент. Казах ти за Греъм Мензис.

Той замълча за миг, но стисна леко ръката ми.

— Мисля, че не е същото — рече накрая. — Да облекчиш обречен човек по негово желание… на мен ми се струва милосърдие, а не убийство. Може би дори дълг.

— Дълг ли? — Това вече ме накара да го погледна стреснато. Шокът избледняваше в очите му, макар че той още беше мрачен.

— Помниш ли Фолкърк Хил и нощта, в която Рупърт умря в параклиса?

Кимнах. Това не беше нещо, което може да се забрави студения мрак в малката църква, зловещите звуци на гайди и битката далече отвън. Черният задушен въздух, напоен с потта на изплашени мъже, и Рупърт, който бавно умираше в краката ми, давейки се с кръвта си. Той бе помолил Дугал Макензи, като негов приятел и вожд, да ускори смъртта му… и Дугал го направи.

— Мисля, че това е дълг на един лекар — каза нежно Джейми. — Ако си се заклела да лекуваш… но не можеш… да спасиш човек от болката…

— Да. — Поех дълбоко дъх и свих ръка около скалпела. — Заклела съм се — и не само с лекарската клетва. Джейми, тя е моя дъщеря. Предпочитам да направя всичко друго, но не и това… всичко. — Погледнах го и примигнах, за да сдържа сълзите. — Да не мислиш, че не съм наясно с това? Че не знам какви са рисковете? — Дръпнах престилката от пръста си; раната още кървеше леко.

— Виж… няма да кърви така, порязването е дълбоко, но не е сериозно. Но все пак кърви! Уцелила съм вена. Мога да направя същото и на Бри, без да разбера, докато тя не започне да кърви… а тогава… Джейми, няма да мога да го спра! Тя ще кърви до смърт, убита от моята ръка, и няма да мога нищо да сторя, нищо!

Той ме погледна, очите му бяха потъмнели от шока.

— А как можеш да мислиш за подобно нещо, като знаеш това? — Гласът му бе тих от смайване.

Поех дълбоко и треперливо дъх, отчаянието ме заливаше. Нямаше как да го накарам да разбере.

— Защото знам други неща — казах накрая, много тихо, без да го поглеждам. — Знам какво е да носиш дете. Знам какво е тялото ти, умът ти и душата ти да не ти принадлежат и да се променят против волята ти. Знам какво е да бъдеш изтръгнат от мястото, което си смятал за свое, да ти отнемат избора. Знам какво е, чуваш ли ме? И не е нещо, което някой трябва да прави, без да го иска. — Погледнах го и свих юмрук върху порязания си пръст. — А ти… за бога… ти знаеш онова, което аз не знам; какво е да живееш с мисълта за насилието. Да не искаш да кажеш, че ако можех да изрежа от теб онова, което се случи в Уентуърт, нямаше да искаш да го направя, каквито и да са рисковете? Джейми, това може да е детето на изнасилвач!

— Да, знам — започна той и спря, задавен. — Знам — започна отново и мускулите на челюстта му се издуха от усилието да произнесе думите. — Но знам и нещо друго… ако не познавам баща му, то познавам добре дядо му. Клеър, това дете е от моята кръв!

— Твоята кръв? — попитах аз. Втренчих се в него, бавно осъзнавайки истината. — Толкова много ли искаш внук, че да пожертваш за това дъщеря си!

— Да я пожертвам ли? Не аз смятам да я разпоря най-хладнокръвно!

— Не говореше така за хората в Болницата на ангелите; ти съжаляваше жените, на които помагаха.

— Онези жени нямаха избор! — Твърде развълнуван, за да седи, той стана и тръгна напред-назад пред мен. — Нямаха кой да ги защити, нямаше как да хранят детето — какво друго можеха да сторят, горките? Но за Бриана не е така! Никога няма да позволя да е гладна или да студува, няма да позволя да се случи нещо на детето ѝ, никога!

— Не става дума само за това!

Той се вгледа в мен, свил вежди в упорит отказ да разбере.

— Ако роди дете тук, няма да си тръгне — казах аз. — Няма да може… не и без да се разкъсва.

— Значи затова искаш наистина да я разкъсаш? — Потрепнах, сякаш ме беше ударил.

— Ти искаш тя да остане — отвърнах аз. — Не ти пука, че има живот другаде, че тя иска да се върне. Ако остане — и още по-добре, ако ти роди внуче, — теб няма да те е грижа какво означава това за нея, така ли?

Сега той потрепна и се обърна рязко към мен.

— Да, грижа ме е! Това не означава, че имаш право да я принуждаваш да…

— Как така ще я принуждавам? — Кръвта гореше в бузите ми. — За бога, да не мислиш, че искам да го правя? Не! Но, по дяволите, искам да има избор!

Трябваше да притисна длани една към друга, за да спрат да треперят. Престилката бе паднала на пода, изцапана с кръв, и ми напомни твърде ясно за операционни и бойни полета — и за ужасните ограничения на собствените ми умения.

Усещах, че ме гледа с присвити и пламтящи очи. Знаех, че и той се разкъсва като мен. Наистина много се тревожеше за Бри… но аз казвах истината и двамата го знаехме; лишен от собствените си деца, той бе живял твърде дълго като изгнаник, затова повече от всичко искаше дете с неговата кръв.

Но нямаше да ме спре и го знаеше. Не беше свикнал да се чувства безпомощен и никак не му харесваше. Извърна се рязко и тръгна към бюфета. Застана там, свил юмруци върху него.

Не се бях чувствала така опустошена, не бях изпитвала такава нужда да бъда разбрана. Не осъзнаваше ли, че и за мен това е така ужасно, както за него? Дори по-ужасно, защото моята ръка щеше да го извърши.

Отидох зад него и сложих ръка на гърба му. Той не помръдваше и аз го погалих леко, усетих малко утеха от простия факт на присъствието му, на солидната му сила.

— Джейми. — Пръстът ми остави червено петно по ризата му. — Всичко ще бъде наред. Сигурна съм. — Опитвах се да убедя и себе си. Той не помръдна, аз плъзнах ръка на кръста му и опрях буза на гърба му. Исках да се обърне и да ме прегърне, да ме увери, че наистина някак всичко ще бъде наред — или поне, че няма да ме обвинява, каквото и да се случи.

Той се раздвижи внезапно.

— Явно много вярваш в силата си, а? — Говореше студено, когато се обърна към мен.

— Какво искаш да кажеш?

Хвана ме за китката и я прикова към стената над главата ми. Усетих как кръвта се стича по нея от порязания ми палец. Пръстите му стиснаха здраво.

— Мислиш си, че само ти ще решаваш, така ли? Че животът и смъртта са под твоята власт? — Усещах как костиците в китката ми се трият една в друга и се сковах, опитах да се освободя.

— Не, не аз решавам! Но ако тя реши — тогава да, в моята власт е. И да, ще я използвам. Точно както ти би го направил… както си го правил, когато е трябвало. — Затворих очи, за да потисна страха. Нямаше да ме нарани… нали? Хрумна ми с шок, че наистина може да ме спре. Ако ми счупи ръката…

Той много бавно сведе глава и опря чело в моето.

— Погледни ме, Клеър — рече много тихо.

Бавно отворих очи и го погледнах. Неговите бяха само на сантиметри от моите; виждах малките златни точици в центъра на ирисите, черния пръстен около тях. Пръстите ми бяха хлъзгави от кръв.

Той пусна ръката ми и докосна леко гърдата ми, като я обхвана за миг.

— Моля те — прошепна и после излезе.

Стоях неподвижна до стената, после бавно се свлякох на пода сред издутите поли, пръстът ми пулсираше в ритъма на сърцето.

Бях така разстроена от кавгата с Джейми, че не можех да върша нищо. Накрая сложих наметалото си и излязох, тръгнах към хребета. Избягвах пътеката, която водеше към хижата на Фъргъс и надолу към пътя. Не исках да срещам никого.

Беше студено и облачно, лек дъжд пръскаше по голите клони. Въздухът бе натежал от влага; ако температурите паднеха с няколко градуса, щеше да завали сняг. Ако не тази нощ, утре… или следващата седмица. Най-много до месец хребетът щеше да е откъснат от низините.

Трябваше ли да заведа Бриана в Крос Крийк? Каквото и да решеше, може би там щеше да е в по-голяма безопасност?

Вървях през килима от влажни жълти листа. Не. Импулсът ми да мисля, че цивилизацията може да предложи някакви преимущества, не важеше сега. Крос Крийк не можеше да осигури никаква помощ при спешен случай; всъщност Бриана дори можеше да е в голяма опасност от медиците на това време.

Не, каквото и да решеше, тук щеше да е по-добре, с мен. Обгърнах се с ръце под наметалото и свих пръсти, опитвах се да ги стопля, да усетя увереност в допира им.

Моля те, беше казал той. За какво ме молеше? Моля те, не я питай, моля те не го прави, ако те помоли? Но трябваше. Заклевам се в Аполон лечителя… да не унищожавам плода… Е, Хипократ не е бил хирург, нито жена… нито майка. Както казах на Джейми, аз се бях заклела в нещо много по-старо от Аполон лечителя — и тази клетва беше в кръвта ми.

Никога не бях правила аборт, но имах известен опит като стажант в грижите след спонтанен аборт. В редките случаи, когато пациенти искаха това от мен, аз ги препращах към колега. Не че имах нещо против; бях виждала много жени да умират телом или духом от появата на нежелани деца. Ако това бе убийство — а то беше такова, — то аз го смятах за извършено в условията на отчаяна самозащита.

В същото време не можех да се накарам да го направя. Усетът на хирург, който ми даваше знанието за плътта под ръцете ми, ме караше да усещам много силно и живото създание в утробата. Можех да докосна корема на бременна жена и да усетя с пръстите си второто биещо сърце; можех да проследя невидимите извивки на крайник или глава и змиевидната спирала на плацентата, по която шуртеше кръвта, червена и синя.

Не можех да се накарам да унищожа това. Досега; когато вече трябваше да убия своята плът и кръв.

Как? Трябваше да стане оперативно. Доктор Роулинг явно не беше правил подобни процедури; нямаше „лъжица“ за кюретаж, нито тънките инструменти за разтваряне на шийката на матката. Можех да се справя обаче. Една от иглите за плетене от слонова кост, с притъпен връх; скалпелът — извит леко, а смъртоносният му ръб притъпен за деликатната — но не по-малко смъртоносна — работа по изстъргването.

Кога? Сега. Тя вече беше в третия месец; ако щях да го правя, трябваше да стане възможно най-скоро. А и не можех да стоя в една стая с Джейми, докато въпросът не бъде уреден, и да усещам не само моята, но и неговата агония.

Бриана бе завела Лизи в къщата на Фъргъс. Лизи щеше да остане там да помага на Марсали, която трябваше да се оправя с дестилерията, с малкия Джърмейн и с животните, за които Фъргъс не можеше да се грижи с една ръка. Това бе ужасно бреме за осемнайсетгодишно момиче, но тя се справяше, с упоритост и стил. Лизи можеше поне да помага в домакинството и да се занимава с малкото дяволче, за да може майка му да си почива от време на време.

Бриана щеше да се върне преди вечеря. Иън беше на лов с Роло. Джейми… знаех, че няма да се прибере скоро. Щеше да остане малко сам.

Дали сега моментът беше подходящ да я попитам, обаче… след като бе видяла ангелското личице на Джърмейн? Макар че като са замислех, близостта с двегодишно момченце вероятно бе най-подходящият нагледен урок за опасностите на майчинството.

Леко ми олекна от този опит за хумор и се обърнах, като се увих с наметалото срещу силния вятър. Докато слизах по хълма, видях коня на Бриана в кошарата; беше се прибрала. И със свит от ужас стомах, аз тръгнах да я изправя пред трудния избор.

— Мислих за това — каза тя с дълбока въздишка. — Още щом разбрах. Питах се дали ще можеш да направиш… нещо такова, тук.

— Няма да е лесно. Ще е опасно… и ще боли. Нямам дори лауданум; само уиски. Но да, мога да го направя… ако поискаш. — Насилих се да седя неподвижно, гледах я как върви бавно пред огнището, събрала ръце зад гърба си.

— Трябва да стане с операция — казах аз, не можех да се успокоя. — Нямам необходимите билки, а и те невинаги са надеждни. Операцията поне е… сигурна. — Оставих скалпела на масата; не биваше да има никакви илюзии относно това, което предлагах. Тя кимна на думите ми, но не спря да върви. Също като Джейми, винаги мислеше по-добре в движение.

По гърба ми се спусна струйка пот и аз потреперих. Огънят бе достатъчно силен, но пръстите ми бяха студени като лед. Господи, ако поискаше да го направя, дали щях да мога? Ръцете ми започнаха да треперят от напрежението на чакането.

Накрая тя се обърна и ме погледна, очите ѝ бяха ясни и проницателни под гъстите червени вежди.

— А ти би ли го направила? Ако можеше?

— Ако можех…?

— Веднъж ми каза, че си ме мразила, когато си била бременна. Ако тогава си можела…

— Господи, не и теб! — извиках ужасена. — Не и теб, никога. Просто… — сплетох ръце, за да спра треперенето им. — Не — казах възможно най-категорично. — Никога.

— Но веднъж ми каза — рече тя, като ме гледаше напрегнато. — Когато ми разказваше за татко.

Прокарах ръка по лицето си, опитвах да се концентрирам. Да, наистина ѝ бях казала. Каква идиотка бях.

— Тогава беше ужасно време. Ужасно. Гладувахме, беше война… светът се разпадаше. — Нима нейният не се разпадаше? — Тогава ми се струваше, че няма никаква надежда; трябваше да напусна Джейми и тази мисъл изличаваше всичко друго от съзнанието ми. Но имаше и още нещо.

— Какво?

— Това не беше изнасилване — казах тихо, като срещнах погледа ѝ. — Аз обичах баща ти.

Тя кимна, беше пребледняла.

— Да. Но може да е от Роджър. Ти самата го каза, нали?

— Да, може. Тази възможност достатъчна ли ти е?

Тя сложи ръка на корема си, дългите пръсти се свиха леко.

— Да. Ами, не знам кой е, но… — спря внезапно и ме погледна някак смутена.

— Не знам как ще прозвучи… — Сви рамене, прогонвайки съмнението. — Усетих остра болка, която ме събуди през нощта, няколко дни… след… Бърза, сякаш някой ме пронизва с игла, но дълбоко. — Пръстите ѝ се свиха, юмрукът ѝ се притисна точно над срамната кост, от дясната страна.

— Имплантация — казах тихо. — Когато зиготата се вкоренява в матката. — Когато се оформя връзката между майка и дете. Когато малкото сляпо създание, уникалното единение на яйцеклетка и сперматозоид, се закотвя след опасното пътуване на началото, намира дом за своето съществуване в тялото и започва усилено деленето, извличането на сили от плътта, в която се е закрепило, от връзката, която не принадлежи нито на едната страна, а и на двете. Тази връзка, която не може да бъде прекъсната нито от раждане, нито от смърт.

Тя кимна.

— Беше много странно чувство. Още бях почти заспала, но… ами просто внезапно разбрах, че не съм сама. — Устните ѝ се извиха в лека усмивка при спомена за чудото. — И казах на… на него… — Очите ѝ спряха на моите, все още леко озарени от усмивката. — Казах: „О, това си ти.“ А после пак заспах.

Двете ѝ ръце бяха кръстосани на корема като барикада.

— Мислех си, че е сън. Беше много преди да разбера. Но си го спомням. Не беше сън.

И аз го помнех.

Погледнах надолу и видях под ръцете си не дървения плот на масата, нито сияещото острие, а нежната кожа и съвършеното спящо лице на първото си дете. Фейт, със скосени очи, които така и не се отвориха към светлината на света.

Погледнах към същите тези очи, но вече отворени и изпълнени с разбиране. Видях и това бебе, втората ми дъщеря, жива, розова и сбръчкана, яростна заради мъченията на раждането, така различна от спокойната неподвижност на първата — и великолепна в съвършенството си.

Бяха ми дадени две чудеса, да ги нося под сърцето си, да се родят от тялото ми, да ги държа в ръцете си, отделени от мен и завинаги част от мен. Знаех много добре, че нито смъртта, нито времето, нито разстоянието могат да променят тази връзка, защото аз бях променена от нея, завинаги променена от тази мистериозна връзка.

— Да, разбирам — казах, а после добавих: — Но Бри! — когато мисълта за онова, което би означавало нейното решение, ме връхлетя отново.

Тя ме гледаше свила вежди, с угрижено лице, и със закъснение ми хрумна, че може да приема всичко това като израз на моите собствени съжаления.

Ужасена, че може да си помисли, че не съм я искала или че някога съм пожелавала да я няма, аз пуснах скалпела и посегнах през масата към нея.

— Бри — казах, паникьосана от тази мисъл. — Бриана. Обичам те. Вярваш ли ми, че те обичам?

Тя кимна, без да каже нищо, и протегна ръка към мен. Хванах я като спасително въже, като плацентата, която някога ни свързваше.

Тя затвори очи и за първи път видях блясъка на сълзи по деликатните извивки на миглите ѝ.

— Винаги съм го знаела, мамо — прошепна. Пръстите ѝ се свиха около моите. Видях как другата ѝ ръка се притиска към корема. — От самото начало.

50. Всичко се разкрива

В края на ноември дните и нощите бяха студени, а дъждовните облаци надвисваха над склоновете над нас. Времето за нещастие не успяваше да потуши лошото настроение на хората; всички бяха изнервени и то по очевидна причина: нямаше никаква вест за Роджър Уейкфийлд.

Бриана още не искаше да каже защо са се скарали; всъщност тя вече почти не говореше за Роджър. Беше взела решението си; нямаше какво да прави, освен да чака и да остави Роджър да вземе своето — ако още не е готов. Все пак виждах на лицето ѝ страха, примесен с гняв, и съмнението се носеше над всички ни като облаците над планините.

Къде беше той? И какво щеше да се случи, когато — или ако — най-сетне се появеше?

Търсех убежище от лошото настроение като преглеждах запасите в килера. Зимата беше много близо; събирането на фураж бе приключило, градините бяха обрани и консервирането бе направено. Лавиците на килера бяха препълнени с чували с ядки, купчини тикви, редици картофи, буркани със сушени домати, круши, кайсии, купи със сушени гъби, пити сирене, кошници с ябълки. Плитки лук и чесън и нанизи сушена риба висяха от тавана; чували с брашно и боб, бурета с осолено телешко и осолена риба, и глинени делви с кисело зеле на пода.

Броях запасите си като катеричка и изобилието ме успокояваше. Каквото и друго да станеше, поне нямаше да гладуваме.

Докато излизах от килера с парче сирене в едната ръка и купа сушен боб в другата, чух чукане по вратата. Преди да извикам, тя се отвори и Иън надникна вътре, оглеждайки предпазливо стаята.

— Бриана няма ли я? — попита той. И тъй като явно я нямаше, не изчака отговор, а влезе и приглади назад косата си.

— Имаш ли огледало, лельо? — попита той. — И гребен?

— Да, разбира се — отвърнах. Оставих храната, взех от скрина малкото си огледало и гребена от коруба на костенурка и му ги подадох. После погледнах лицето му.

То беше неестествено сияйно, слабите бузи бяха порозовели, сякаш ги беше избръснал току-що и търкал чак до разраняване. Косата му, обикновено гъста и упорита туфа, сега бе пригладена назад с някаква мазнина. Обилно напомадена, тя изригваше на непокорен перчем на челото му и го караше да прилича на разярен таралеж.

— Какво си направил с косата си, Иън? — попитах аз. Подуших го и се отдръпнах леко.

— Меча мас — рече той. — Но малко смърди, затова я смесих с ароматен сапун, за да мирише хубаво. — Погледна се критично в огледалото и започна да оправя коафюрата си с леки побутвания с гребена, които ми се струваха печално недостатъчни.

Беше с хубавото си палто, с чиста риза и… нечувано за делничен ден — чисто и колосано шалче на врата, така затегнато, сякаш щеше да го удуши.

— Много си хубав, Иън — казах аз и прехапах вътрешността на бузата си. — Ами… на специално място ли ще ходиш?

— Ами да — отвърна смутено. — Мислех си, че ако ще ухажвам жена, трябва да изглеждам прилично.

Да ухажва? Макар че определено имаше интерес към момичета — и няколко момичета от окръга не криеха интереса си към него, — той беше само на седемнайсет. Мъжете наистина се женеха толкова млади и Иън имаше както земя, така и дял от производството на уиски, но не бях предполагала, че чувствата му са станали толкова силни.

— Разбирам. А… познавам ли младата дама?

Той потърка брадичката си и тя се зачерви още повече.

— Ами да. Тя е… ами Бриана. — Не можеше да срещне погледа ми, но се изчерви силно.

— Какво? — попитах смаяна. Оставих хляба, който държах, и се втренчих в него. — Бриана ли каза?

Той се взираше в пода, но беше стиснал упорито челюст.

— Бриана — повтори. — Дойдох да ѝ предложа брак.

— Иън, не говориш сериозно.

— Напротив — каза той, вирна решително дългата си четвъртита брадичка. Погледна към прозореца и пристъпи от крак на крак. — Тя ще… тя дали скоро ще дойде?

Усетих силна миризма на пот от притеснението му, примесена с миризмата на сапун и меча мас, и видях, че е стиснал ръце в юмруци така силно, че големите кокалчета бяха бели под загорялата кожа.

— Иън — казах, разкъсвана между раздразнението и нежността, — заради бебето на Бриана ли го правиш?

Бялото на очите му просветна, когато ме погледна сепнат. Кимна и размърда смутено рамене в тясното палто.

— Разбира се — рече, сякаш изненадан, че питам.

— Значи не си влюбен в нея? — Знаех добре отговора, но реших, че е най-добре да се каже всичко.

— Ами… не — отговори той и се изчерви още повече. — Но не съм обещан и на друга — побърза да добави. — Така че всичко е наред.

— Не, не е наред — казах твърдо. — Иън, това е много, много мило от твоя страна, но…

— О, не го измислих аз — прекъсна ме той, изненадан. — Чичо Джейми го измисли.

— Какво? — силен, изумен глас извика зад мен и аз се обърнах. Бриана стоеше на прага и се взираше в Иън. Влезе бавно в стаята, стиснала юмруци. Иън отстъпи също толкова бавно и се блъсна в масата.

— Братовчедке — каза той и така отметна глава, че един кичур мазна коса щръкна. Иън го прибра, но той пак щръкна и увисна нахално над окото му. — Аз… ами… аз… — Видя изражението на Бриана и веднага затвори очи. — Аз… дойдох… да изразя… желанието си… да поискам… ръката ти… за светото брачно… тайнство… — каза на един дъх. Вдиша рязко. — Аз…

— Млъквай!

Иън веднага затвори уста. Открехна леко едното си око, сякаш гледаше бомба, която всеки момент ще гръмне.

Бри се втренчи в мен. Дори в сумрачната стая виждах как е изопната устата ѝ и колко червени са бузите ѝ. Върхът на носа ѝ също беше зачервен, дали от студа навън, или от гняв, не знаех.

— Ти знаеше ли за това? — попита ме тя.

— Разбира се, че не! За бога, Бри… — Преди да довърша, тя се завъртя и изтича навън. Видях само как се развяха полите ѝ, когато хукна по склона към конюшнята.

Свалих си престилката и я хвърлих бързо на стола.

— Най-добре да я последвам.

— И аз ще дойда — предложи Иън, не го спрях. Можеше да имам нужда от подкрепление.

— Какво ли ще направи? — попита той, докато пъхтеше след мен по стръмния склон.

— Бог знае. Опасявам се, че скоро ще разберем. — Бях много добре запозната с гнева на Фрейзър. Нито Бри, нито Джейми си изпускаха лесно нервите, но щом го направеха, ги изпускаха напълно.

— Радвам се, че не ме удари — рече с облекчение Иън. — По едно време ми се стори, че ще ме удари. — Изравни се с мен, дългите му крака правеха по-широки крачки, колкото и да бързах аз. Чувах гласовете през отворената горна половина на вратата на конюшнята.

— Защо, за бога, подлагаш горкия малък Иън на подобно нещо? — крещеше възмутено Бриана. — Не съм чувала такова арогантно, безочливо…

— Горкият малък Иън ли? — засегна се Иън. — Ама тя…

— О, безочлив съм, така ли? — прекъсна я гласът на Джейми. Звучеше едновременно нетърпелив и подразнен, но още не гневен. Вероятно щях да успея да предотвратя мащабен сблъсък. Надникнах през вратата на конюшнята и ги видях един срещу друг, втренчени над голяма купчина полуизсъхнала тор.

— А би ли ми казала какво друго можех да сторя? — попита той. — Нека ти кажа нещо, момиче, обмислил съм всеки ерген на петдесет мили наоколо, преди да се спра на Иън. Няма да те омъжа за някой жесток мъж или за пияница, нито пък за бедняк — нито за някой старец, дето може да ти бъде дядо.

Вдигна ръка във въздуха, сигурен знак, че е ядосан, но прави голямо усилие да се успокои. Сниши леко глас, опитваше се да е убедителен.

— Дори се отказах от Тамас Макдоналд, който има много земя и е добър, на твоите години е, но е много дребен и реших, че няма да искаш да застанеш до него пред олтара. Повярвай ми, Бриана, правя всичко по силите си да те задомя.

Бри обаче не се трогна; косата ѝ се беше разпуснала при изкачването и сега се развяваше около лицето ѝ като пламъци на отмъстителен архангел.

— И какво те кара да мислиш, че искам да се омъжа?

Той зяпна насреща ѝ.

— Да искаш ли? — попита невярващо. — Ама какво значение има дали искаш?

— Голямо! — тропна тя по пода.

— Ето тук грешиш, моме — рече той и се обърна да вземе вилата си. Огледа корема ѝ и кимна. — Ти ще родиш дете, което има нужда от име. Времето ти да избираш отдавна свърши.

Заби вилата в купчината тор и прехвърли от нея в количката, заби отново вилата с плавно и икономично движение, добито с годините опит.

— А Иън е много добър и работи усилено — каза Джейми, без да вдига очи. — Има си земя; ще има и моята след време, а това ще…

— Няма да се омъжа за никого! — Бриана се изпъна в целия си ръст, свила юмруци, и говореше така силно, че разбуди прилепите в ъглите на тавана. Едно тъмно телце се откачи от сенките и излетя към сумрака навън, но никой не му обърна внимание.

— Е, тогава сама си избирай — отсече Джейми. — И ти желая късмет!

— Ти… не… ме… слушаш! — каза Бриана през зъби. — Аз съм избрала вече! И казах, че няма… да се омъжа… за никого! — И за по-ясно тропна отново с крак.

Джейми хвърли вилата на купчината. Изправи се и се обърна към Бриана, като търкаше с юмрук челюстта си.

— Така ли. Май съм чувал и майка ти да казва това… в нощта преди сватбата ни. Не съм я питал дали съжалява, че беше принудена да се омъжи за мен, но се лаская от мисълта, че вероятно не е била съвсем нещастна. Сигурно трябва да идеш да си поговориш с нея, а?

— Не е същото! — сопна се Бриана.

— Не, не е — съгласи се Джейми, като овладяваше гнева си. Слънцето вече беше ниско зад хълмовете и изпълваше конюшнята със златна светлина, в която обаче пак се виждаше червенината по кожата му. Все пак той направи опит да говори разумно.

— Майка ти се омъжи за мен, за да си спаси живота… и моя. И това беше много смело от нейна страна, много щедро. Да, знам, че сега не е на живот и смърт, но… имаш ли представа какво е да живееш с клеймото на блудница… или като копеле без баща?

Като видя, че изражението ѝ потрепва леко при тези думи, той продължи и протегна ръка към нея. Говореше нежно.

— Стига, дъще. Не можеш ли да се накараш да го направиш заради детето?

Лицето ѝ се изопна отново и тя отстъпи назад.

— Не — отвърна задавено. — Не мога.

Той отпусна ръка. Виждах и двамата въпреки слабата светлина и забелязах съвсем ясно опасните знаци в присвитите му очи и изопнатите рамене.

— Така ли те е възпитал Франк Рандал, че не можеш да различаваш правилно от грешно?

Бриана се разтрепери цялата, като кон, който е тичал твърде дълго.

— Баща ми винаги правеше най-доброто за мен! И никога не би се опитал да ми причини такова нещо! Никога! Той ме обичаше!

И Джейми наистина си изпусна нервите.

— А аз не те обичам, така ли? Не се опитвам да направя най-доброто за теб, така ли? Въпреки че ти…

— Джейми. — Обърнах се към него и видях, че очите му са почернели от гняв. После се обърнах към нея. — Бри… знам, че не е така… трябва да разбереш…

— Ти се държиш безотговорно, нагло и мислиш само за себе си!

— Ти се безочливо и жестоко копеле!

— Копеле! Наричаш мен копеле, а коремът ти е издут като тиква от детето, което смяташ да обречеш на това цял живот — да го сочат с пръст и да му се подиграват…

— Никой няма да сочи с пръст детето ми, защото ще им счупя пръстите и ще им ги завра в гърлата!

— Ти си безразсъдна глупачка! Нямаш никаква представа как стоят нещата. Ще стане скандал! Хората ще те наричат курва в лицето!

— Нека се опитат!

— О, да се опитат ли? И мислиш, че ще стоя и ще ги слушам?

— Не е твоя работа да ме защитаваш!

Той беше толкова ядосан, че лицето му пребледня като платно.

— Не било моя работа да те защитавам? За бога, жено, кой друг да те защити?

Иън ме дръпна леко за ръката назад.

— Имаш само две възможности, лельо — прошепна в ухото ми. — Или да ги полееш със студена вода, или да дойдеш с мен и да ги оставиш. Виждал съм чичо Джейми и мама да се карат така. Повярвай ми, не искаш да застанеш между двама Фрейзър в такъв момент. Татко каза, че се опитал един-два пъти и имал белези, с които да го докаже.

Погледнах за последно към ситуацията и се отказах. Той беше прав; те бяха настръхнали един срещу друг, с рошави червени коси и присвити очи, като котараци, които се обикаляха, съскаха и се зъбеха. Можех и сламата да подпаля, без да забележат.

Навън ми се стори забележително тихо и спокойно. Козодой пееше в близката горичка, а източният вятър носеше шума на водопада. Когато стигнахме до хижата, вече не чувах виковете им.

— Не се тревожи, лельо — успокои ме Иън. — Ще огладнеят рано или късно.

Не се наложи да ги чакам дълго; Джейми се появи по склона след няколко минути и без да каже дума, изведе коня си от ограждението, оседла го, качи се и препусна в галоп по пътеката към дома на Фъргъс. Докато гледах след него, Бриана се появи от конюшнята, димяща като парна машина, и тръгна към къщата.

— Какво означава nighean na galladh? — попита ме, когато ме видя до вратата.

— Не знам. — Знаех, но сметнах за по-мъдро да не ѝ казвам.

— Сигурна съм, че не го е мислил — добавих. — Ъъъ… каквото и да означава.

— Ха — изсумтя тя гневно и влезе в къщата. След миг се появи с кошницата за яйцата. Без да каже нищо, тръгна към храстите и зашумоля там като ураган.

Поех си няколко пъти дълбоко дъх и се заех да приготвям вечерята, като проклинах Роджър Уейкфийлд.

Физическото изтощение сякаш поне малко разреди негативната енергия в домакинството. Бриана прекара един час сред храстите и се върна с шестнайсет яйца и по-спокойна физиономия. По косата ѝ имаше листа и тръни, а от вида на обувките ѝ заключих, че е ритала дървета.

Не знаех какво е правил Джейми, но се върна за вечеря, потен и изморен, но външно спокоен. Те нарочно не си обръщаха внимание, което беше истински подвиг за двама души в хижа двайсет на двайсет фута. Погледнах към Иън, който извъртя очи към небето и дойде да ми помогне да пренесем големия супник на масата.

Разговорът на вечеря се ограничаваше до молби за солницата. После Бриана вдигна чиниите и отиде да седне до чекръка, като натискаше педала ненужно силно.

Джейми изгледа гневно гърба ѝ, после вирна глава към мен и излезе. Чакаше ме на пътеката към нужника, когато го последвах след малко.

— Какво да направя? — попита ме без предисловия.

— Извини се — отвърнах.

— Да се извиня? — Косата му сякаш бе щръкнала, може би от вятъра. — Но нищо лошо не съм сторил?

— Е, какво значение има? — попитах вбесена. — Нали ме попита какво да направиш и аз ти казах.

Той издиша силно през нос, поколеба се малко, после се обърна и тръгна към къщата с изопнати рамене — готови за мъченичество или за битка.

— Извинявам се — каза той, застанал над нея.

Изненадана, тя едва не изпусна вълната, но я хвана ловко.

— О… — отвърна изчервена. Свали крак от педала и голямото колело забави въртенето си.

— Не бях прав — каза Джейми и бързо ме погледна. Кимнах му окуражително и той се прокашля. — Не биваше да…

— Няма нищо — каза тя бързо, нетърпелива да приеме извинението му. — Не си… само се опитваше да помогнеш. — Погледна към нишката, която забавяше бяга си между пръстите ѝ. — И аз съжалявам… не трябваше да ти се ядосвам.

Той затвори очи и въздъхна, после ги отвори и изви вежда към мен. Усмихнах се леко и се върнах към работата си — смилах семена от копър в хаванчето.

Джейми издърпа един стол и седна до нея. Тя се обърна към него и спря с ръка чекръка.

— Знам, че искаш да помогнеш. И ти, и Иън. Но не разбираш ли, татко? Трябва да чакам Роджър.

— Но ако му се е случило нещо, някаква злополука…

— Не е мъртъв. Знам, че не е мъртъв. — Тя говореше трескаво, като човек, който иска да промени реалността със силата на волята си. — Той ще се върне. И какво ще стане, ако ме завари омъжена за Иън?

Иън вдигна поглед, щом чу името си. Седеше на пода до огъня, голямата глава на Роло почиваше на коляното му, а жълтите вълчи очи се бяха присвили от удоволствие, докато Иън решеше методично гъстата му козина и вадеше кърлежите и сплъстените косми.

Джейми прокара пръсти през косата си в жест на безсилие.

— Нали пратих вест, след като ми каза за него, a nighean. Изпратих Иън да каже в Крос Крийк и в Ривър Рън, а капитан Фрийман да разпита другите по реката. Изпратих вест и по Дънкан, по цялата долина на Кейп Фиър и на север до Идънтън и Ню Берн, до всички кораби, които плават от Вирджиния към Чарлстън.

Погледна ме, молеше ме за разбиране.

— Какво повече да направя? Този човек го няма никъде. Ако мислех, че има някакъв шанс… — спря и прехапа устна.

Бриана сведе очи към вълната в ръката си и с рязко движение скъса нишката. Остави крайчето ѝ да виси от чекръка, стана и прекоси стаята. Седна до масата с гръб към нас.

— Съжалявам, дъще — каза Джейми по-тихо. Сложи плахо ръка на рамото ѝ, сякаш можеше да го ухапе.

Тя се скова леко, но не се отдръпна. След миг посегна и хвана ръката му. Стисна я леко и я отмести.

— Разбирам. Благодаря ти, татко. — Седеше втренчена в пламъка, лицето и фигурата ѝ бяха напълно неподвижни, но успяваха да излъчват безкрайно отчаяние. Сложих ръце на раменете ѝ и ги разтрих леко, но тя беше като восъчен манекен под пръстите ми — като че ли не усещаше допира.

Джейми се втренчи смръщен в нея, после ме погледна. Стана решително, отиде до лавицата и свали мастилницата и перото. Остави ги на масата с трясък.

— Сетих се нещо. Нека нарисуваме обява и ще я отнеса на Жилет в Уилмингтън. Той може да я отпечата, а Иън и момчетата на Линдзи ще разнесат вестника по брега, от Чарлстън до Джеймстаун. Може пък някой, който не познава Уейкфийлд и не е чувал името му, да го знае по външен вид.

Той изсипа мастило на прах, от желязо и дъбови шикалки, в отрязаната кратуна, която използваше като мастилница, наля малко вода от каната и разбърка с перото мастилото. Усмихна се на Бриана и взе лист хартия от чекмеджето.

— Е, давай, кажи как изглежда твоят човек?

Този призив към действие бе съживил лицето на Бриана. Тя седна по-изправена и усетих как по гръбнака ѝ потече енергия, която се вливаше в пръстите ми.

— Висок — каза тя. — Почти колкото теб, татко. Хората биха го забелязали; те винаги забелязват теб. С черна коса, зелени очи… ярко зелени; това е първото, което забелязваш у него, нали, мамо?

Иън се стресна леко и вдигна глава от кучето.

— Да — казах аз и седнах на пейката до Бриана. — Но може би е по-добре да дадем не просто писмено описание. Бри е добра художничка — обясних на Джейми. — Може да нарисува Роджър по памет, нали, Бри?

— Да! — Тя грабна перото, нетърпелива да опита. — Да, сигурна съм, че мога… вече съм го рисувала.

Джейми ѝ даде перото и хартията, между веждите му имаше вертикални бръчки на леко смръщване.

— А печатарят може ли да отпечата мастилена рисунка? — попитах аз.

— О, да, сигурно. Не е трудно да се направи пресата, ако линиите са ясни. — Говореше разсеяно, втренчен в листа пред Бриана.

Иън отблъсна главата на Роло от крака си и дойде до масата, като гледаше над рамото на Бриана с доста силно любопитство.

Прехапала долната си устна, тя рисуваше чисто и бързо. Високо чело, гъста черна коса, която се издигаше над него, после черните вежди. Рисуваше го в профил; дързък нос, но не крив, с ясна линия, чувствена уста и широка, скосена челюст. Гъсти мигли, дълбоко поставени очи с бръчици от смях, които осейваха силно и красиво лице. Добави плоско ухо, после насочи вниманието си към извивката на черепа, като нарисува гъстата чуплива тъмна коса, която се спуска назад в къса плитка.

Иън издаде задавен гърлен звук.

— Добре ли си, Иън? — погледнах го, но той не се взираше в рисунката — а през масата, в Джейми. Беше изцъклен като прасе на кука.

Обърнах се и видях точно същото изражение на лицето на Джейми.

— Какво става, за бога? — попитах.

— А… нищо. — Мускулите на гърлото му се раздвижиха в конвулсивно преглъщане. Ъгълчетата на устата му потрепнаха, после отново, сякаш не можеше да ги овладее.

— Има нещо! — Притеснена, аз се наведох над масата и хванах китката му, за да усетя пулса. — Джейми, какво има? Да не те стягат гърдите? Лошо ли ти е?

— На мен ми е лошо. — Иън се наведе през масата, сякаш щеше да повърне. — Защото… наистина ли казвате, че… Това — посочи немощно към скицата — е Роджър Уейкфийлд?

— Да — каза Бриана и го погледна объркана. — Иън, добре ли си? Да не си ял нещо развалено?

Той не отговори, а се тръшна тежко на пейката до нея, после хвана главата си с ръце и изстена.

Джейми леко откъсна ръката си от моята. Дори на червената светлина на огъня виждах, че е пребледнял и напрегнат. Ръката му се сви около мастилницата, сякаш търсеше опора.

— Господин Уейкфийлд — каза той внимателно на Бриана. — А случайно… да има и друго име?

— Да — казахме и двете едновременно. Аз спрях, оставих я да обясни и бързо взех бутилката с бренди от килера. Не знаех какво става, но имах ужасното чувство, че брендито ще потрябва.

— … осиновен. Макензи е истинската му фамилия — казваше тя, когато се появих с бутилката. Тя погледна смръщена баща си и братовчед си. — Защо? Да не сте чували нещо за Роджър Макензи?

Джейми и Иън се спогледаха ужасени. Иън прочисти гърлото си. Джейми също.

— Какво? — попита Бриана, наведе се напред, гледаше притеснено ту единия, ту другия. — Какво има? Виждали ли сте го? Къде?

Видях как Джейми стисна зъби, опитваше се да проговори.

— Да — каза внимателно. — Видяхме го. В планината.

— Какво… къде? В тази планина ли? — Тя стана и отблъсна пейката. На лицето ѝ горяха като пламъци притеснение и вълнение. — Къде е той? Какво се е случило?

— Ами — рече отбранително Иън — той каза, че ти е отнел девствеността.

— КАКВО? — Бриана отвори очи така широко, че се видя бялото около ирисите.

— Ами баща ти го попита, за да е сигурен и той призна, че ти е…

— Какво? — Бриана се обърна към Джейми, стиснала юмруци на масата.

— Ами да. Стана… грешка — каза Джейми. Изглеждаше безкрайно нещастен.

— О, сигурна съм! И какво, по дяволите… какво му направи? — Бузите ѝ бяха пребледнели, сините очи хвърляха искри.

Джейми си пое дълбоко дъх. Погледна я право в лицето и стисна челюст.

— Малкото момиче, Лизи, ми каза, че си с дете и че мъжът, който ти го е причинил, е някакъв злодей на име Макензи.

Бриана зяпна, после затвори уста, защото не излязоха думи. Джейми се взираше в нея.

— Ти нали ми каза, че си била насилена, нали?

Тя кимна, отривисто като кукла на конци.

— Ами Иън и момичето били в мелницата, когато Макензи разпитвал за теб. Дойдоха да ми кажат и с Иън го причакахме на поляната над зеления извор.

Бриана най-сетне откри гласа си, макар и с усилие.

— Какво му направи? — попита тя дрезгаво. — Какво?

— Ами беше честен бой — каза все така отбранително Иън. — Аз исках да го застрелям, но чичо Джейми каза не, искаше да го пребие… лично.

— Ударил си го?

— Да, ударих го! — каза Джейми разгневен. — За бога, жено, какво си мислиш, че ще направя с мъжа, който те е използвал така? Нали и ти искаше да го убиеш?

— Само че и той удари чичо Джейми — обади се услужливо Иън. — Беше честна борба.

— Мълчи, Иън — казах аз. Налях два пръста и бутнах чашата към Джейми.

— Но той не… той нали не… — заекна Бриана като пиратка, която се опитва да гръмне. Все пак се разпали и заби юмрук в масата.

— КАКВО СИ МУ НАПРАВИЛ? — изпищя тя.

Джейми примигна, а Иън потрепна. Спогледаха се ужасени.

Сложих ръка на рамото на Джейми и го стиснах леко. Не можех да овладея собствения си глас, когато зададох необходимия въпрос:

— Джейми… уби ли го?

Той ме погледна и лицето му се отпусна леко.

— А… не — каза той. — Дадох го на ирокезите.

— О, стига, братовчедке, можеше и по-лошо да бъде. — Иън потупваше плахо Бриана по гърба. — Все пак не го убихме.

Тя издаде задавен звук и вдигна глава от коленете си. Лицето ѝ беше бледо и мокро като вътрешността на стрида, косата ѝ се бе залепила по него. Не повърна, нито припадна, но изглеждаше така, сякаш все още може да направи и двете.

— Имахме такова намерение — продължи Иън, като я гледаше леко притеснено. — Аз бях притиснал пищова зад ухото му, но после реших, че е право на Чичо Джейми да му пръсне мозъка, ама той не…

Бриана отново се задави и аз бързо сложих на масата една купа, за всеки случай.

— Иън, наистина не мисля, че тя трябва да чува това сега — присвих очи към него.

— Трябва. — Бриана се надигна, стиснала ръба на масата.

— Трябва да чуя всичко, трябва. — Обърна бавно глава към Джейми, сякаш вратът ѝ бе скован.

— Защо? ЗАЩО?

Той беше блед и не изглеждаше по-добре от нея. Беше се отблъснал от масата и отиде в ъгъла до комина, сякаш се опитваше да се отдалечи от рисунката и нейната прилика с Роджър Макензи Уейкфийлд.

Имаше вид сякаш за нищо на света на иска да отговаря, но го направи:

— Исках да го убия. Спрях Иън, защото куршумът ми се струваше твърде лека смърт — твърде бърза за онова, което е направил. — Пое си дълбоко дъх и видях, че стиска лавицата с перата и хартията така силно, че кокалчетата му са побелели. — Спрях да помисля как да го направя; какво трябва да сторя. Оставих Иън при него и се отдалечих. — Преглътна. Видях как мускулите на гърлото му помръднаха, но той не извърна очи. — Тръгнах през гората и се облегнах на едно дърво, за да се успокои сърцето ми. Мислех, че е най-добре да е буден, но не мислех, че мога да понеса да го чуя да говори отново. Вече беше казал твърде много. Но тогава отново започнах да чувам думите му.

— Какво? Какво каза той? — Дори устните ѝ бяха побелели.

На Джейми също.

— Той каза… каза, че ти си го извикала в леглото си. Каза, че ти… — спря и прехапа силно устна. — Каза, че си го искала, че си го молила да отнеме девствеността ти — каза Иън. Говореше спокойно и гледаше Бриана.

Тя пое дълбоко и накъсано дъх, сякаш се раздираше хартия.

— Така е.

Погледнах неволно към Джейми. Той бе затворил очи, прехапал устна.

Иън възкликна шокирано, а Бриана замахна мълниеносно и го зашлеви през лицето.

Той се отдръпна назад и почти падна от пейката. Хвана се за ръба на масата, за да се изправи.

— Как? — изкрещя, с разкривено от гняв лице. — Как можа да направиш такова нещо? Казах на чичо Джейми, че ти никога не би се държала като курва, никога! Но е вярно, така ли?

Тя се изправи като леопард, бузите ѝ горяха от гняв.

— Майната ти, задръстено говедо! Кой ти дава право да ме наричаш курва?

— Право ли? — заекна той за миг, изгубил дар слово. — Ами ти… той…

Преди да успея да се намеся, тя замахна и стовари юмрук в корема му. Безкрайно изненадан, той седна на пода, отворил уста като сукалче.

Задвижих се, но Джейми беше по-бърз. За по-малко от секунда се озова до нея и хвана ръката ѝ. Тя се извъртя, сигурно искаше да удари и него, но застина. Устата ѝ се движеше безмълвно, сълзи от шок и ярост се стичаха по бузите ѝ.

— Спри се — каза той много студено. Видях как пръстите му се забиха в плътта ѝ и извиках тихо. Той не ми обърна внимание, беше втренчен в Бриана.

— Не исках да повярвам — каза с леден глас. — Мислех си, че го казва само за да се спаси, че не е вярно. Но е било… — като че ли най-сетне осъзна, че я наранява, и пусна ръката ѝ.

— Не можех да отнема живота му, без да съм сигурен — каза той и замълча, взираше се в лицето ѝ. Какво търсеше? Съжаление? Разкаяние? Каквото и да търсеше, откри само кипящ гняв. Лицето ѝ бе ехо на неговото, сините очи пламтяха като неговите.

Неговото лице се промени, когато се извърна.

— Наистина съжалявах — каза той много тихо. — Когато дойдох онази нощ и те видях, съжалявах, че не го убих. Прегръщах те и имах чувството, че сърцето ми изгаря от срам, задето съм се усъмнил в добродетелта на дъщеря си. — Сведе очи и видях следите от зъби по устната му.

— Сега сърцето ми се сви съвсем. Не само задето си била нечиста, но и задето ме излъга.

— Да съм те излъгала? — почти прошепна тя. — Да съм те излъгала?

— Да, излъга ме! — той се извърна рязко към нея. — Легнала си с мъж от похот, а се правиш на изнасилена, когато разбра, че си с дете! Осъзнаваш ли, че само по една случайност не си сложих на душата греха на убийство, и то заради теб?

Тя беше твърде ядосана, за да проговори; видях как гърлото ѝ се издува от думите и знаех, че трябва да сторя нещо, веднага. Преди и двамата да са казали повече.

Но и аз не можех да говоря. Бръкнах сляпо в джоба на роклята си, търсех пръстена. Открих го, извадих го и го хвърлих на масата. Той издрънча по дървото; завъртя се и спря с трополене. Златото заблестя на червената светлина на огъня.

От Ф. на К. с любов. Завинаги.

Джейми го гледаше с напълно безизразно лице. Бриана изхлипа.

— Това е твоят пръстен, лельо — каза Иън. Звучеше замаян и се наведе да го погледне, сякаш не вярваше на очите си. — Твоят златен пръстен. Онзи, който Бонет ти взе в реката.

— Да — казах аз. Коленете ми бяха омекнали. Седнах до масата и сложих ръка върху пръстена, като че ли да отрека присъствието му.

Джейми ме хвана за китката и я вдигна. Взе пръстена, сякаш държеше опасно насекомо.

— Откъде взе това? — попита той почти небрежно. Погледна ме и през мен се стрелна ужас от изражението му.

— Аз ѝ го донесох. — Сълзите на Бриана бяха пресъхнали, изпарени от жегата на гнева ѝ. Тя застана зад мен и ме стисна за раменете. — Не смей да я гледаш по този начин!

Той погледна към нея, но тя не трепна; само ме стисна по-силно и пръстите ѝ се забиха в раменете ми.

— От къде го взе? — попита той отново, почти шепнешком. — От къде?

— От него. От Стивън Бонет. — Гласът ѝ трепереше, но от гняв, не от страх. — Когато… той… ме… изнасили.

Лицето на Джейми внезапно се разпадна, сякаш в него избухна експлозия. Аз изпъшках и посегнах към него, но той се извъртя и застина с гръб към нас, насред стаята.

Усетих как Бриана се изопва, а Иън казва глупаво: Бонет?

Чух тиктакането на часовника на бюфета, усетих течението от вратата. Осъзнавах всичко това смътно, но виждах единствено Джейми.

Отблъснах пейката и се изправих. Той сякаш се беше вкоренил в пода, стискаше юмруци до корема си като прострелян човек, който се опитва да задържи изсипването на вътрешностите.

Трябваше да направя нещо, да кажа нещо. Трябваше да им помогна, да се погрижа за тях. Но не можех да сторя нищо. Не можех да помогна на единия, без да предам другия — вече бях предала и двамата. Бях предала честта на Джейми, за да го опазя и така бях навредила на Роджър и бях съсипала щастието на Бриана.

Вече не можех да отида нито при единия, нито при другия. Можех само да стоя там и да усещам как сърцето ми се разбива на малки назъбени парченца.

Бри ме пусна и заобиколи тихо масата, прекоси стаята и застана пред Джейми. Гледаше го право в лицето, нейното бе застинало като мрамор, студено като на светица.

— Проклет да си — каза тя едва чуто. — Проклет да си, копеле. Съжалявам, че изобщо те срещнах.