Зовът на барабана

3. Котката на свещеника

Бостън, Масачузетс, юни 1969 г.

— Бриана?

— Да? — Тя седна рязко с бумтящо сърце, името ѝ кънтеше в ушите ѝ. — Кой… какво? — Беше заспала.

— По дяволите, знаех си, че моментът е неподходящ! Извинявай, да се обадя ли по-късно?

Именно лекият акцент в гласа му най-сетне задвижи връзките в нервната ѝ система. Телефон. Звънящ телефон. Беше го грабнала по рефлекс, докато още спеше.

— Роджър! — Притокът на адреналин, освободен при сепването ѝ, избледняваше, но сърцето ѝ още биеше много бързо. — Не, не затваряй! Всичко е наред, будна съм. — Тя прокара ръка по лицето си и се опита да разплете телефонния кабел и да изпъне малко смачканите завивки.

— Така ли? Сигурна ли си? Колко е часът там?

— Не знам; твърде тъмно е, не виждам часовника — каза тя, все още сънливо. Отговори ѝ неохотен дълбок смях.

— Наистина съжалявам; опитах се да изчисля часовата разлика, но явно съм смятал на обратно. Не исках да те будя.

— Всичко е наред, щом вдигнах телефона, значи съм будна — увери го тя и се засмя.

— Да. Е… — Тя чу усмивката в гласа му и се облегна на възглавниците, като отмяташе кичурите коса от очите си и бавно идваше на себе си. Усещането от съня още беше в нея, по-реално от потъналите в мрак форми в стаята.

— Радвам се да чуя гласа ти, Роджър — каза тихо. Беше изненадана колко много се радваше наистина. Гласът му звучеше далечен и в същото време по-близък от воя на сирените и свистенето на гуми по улицата отвън.

— И аз твоя — отвърна той леко засрамено. — Виж… има възможност да дойда на конференция следващия месец в Бостън. Мислех си дали… ами няма друг начин да го кажа. Искаш ли да се видим?

Ръката ѝ стисна здраво слушалката, сърцето ѝ подскочи.

— Съжалявам — каза той веднага, преди да е успяла да отговори. — Знам, че ти го сервирам внезапно, нали? Виж… кажи ми направо, ако не искаш.

— Искам. Разбира се, че искам да те видя!

— О, значи нямаш нищо против? Само че… не отговори на писмото ми. Реших, че може да съм направил нещо…

— Не, не си. Съжалявам. Просто…

— Всичко е наред, не исках да…

Изреченията им се сблъскваха и те замълчаха, внезапно засрамени.

— Не искам да те притискам…

— Не исках да…

Ето, пак се случи, и този път той се засмя — нисък, шотландски смях, прелитащ огромното разстояние през пространството и времето, който я успокои, сякаш беше усетила допира му.

— Значи всичко е наред — каза той твърдо. — Правилно съм разбрал, нали?

Тя не отговори, а затвори очи, докато я заливаше някакво неопределимо облекчение. Роджър Уейкфийлд вероятно беше единственият човек на света, който можеше да разбере; досега не беше осъзнавала колко важно е разбирането.

— Сънувах — каза тя. — Когато телефонът иззвъня.

— Ммффм?

— Баща си. — Гърлото ѝ се сви, само мъничко, когато изрече тази дума. Същото се случваше и когато изричаше „майка“. Още усещаше аромата на нагретите от слънцето борове в съня си и усещането за хрущенето на игличките под ботушите ѝ.

— Не видях лицето му. Вървях с него през някаква гора. Следвах го по пътека и той ми говореше, но не можех да чуя какво ми казва. Все бързах, опитвах се да го настигна, за да го чуя, а не успявах.

— Но знаеш, че е бил баща ти?

— Да… но може би само си мислех така, защото вървяхме през планините. Правех го с татко.

— Така ли? И аз го правех с татко. Ако някога се върнеш в Шотландия, ще те заведа да изкачваме Мънро.

— Къде ще ме заведеш?

Той се засмя и тя внезапно си спомни как отмята гъстата черна коса, която рядко подстригваше, и зелените като мъх очи, присвити от усмивката. Усети, че прокарва пръст по долната си устна, и спря. Беше я целунал на раздяла.

— Мънро се нарича всеки връх в Шотландия, висок повече от деветстотин метра. Има много такива, и има такъв спорт — да видиш колко върха можеш да изкачиш. Хората ги колекционират като марки.

— А ти къде си сега… в Шотландия или в Англия? — попита тя, после го прекъсна, преди да е отговорил: — Не, нека видим дали ще позная. В… Шотландия. В Инвърнес.

— Точно така. — Изненадата се усещаше в гласа му. — Как разбра?

Тя се протегна и разтвори бавно дългите си крака под чаршафите.

— Ами започваш да завалваш „р-то“, когато си сред шотландци — каза тя. — Не го правиш сред англичани. Забелязах го, когато… ходихме в Лондон. — Гласът ѝ съвсем леко прекъсна; вече ставаше по-лесно, помисли си.

— О, добррре, вече започвах да си мисля, че си медуим — каза той и се засмя.

— Ще ми се да беше тук сега — каза тя импулсивно.

— Наистина ли? — Звучеше изненадан и внезапно смутен. — О, ами… това е добре, нали?

— Роджър… не ти писах, защото…

— Не се тревожи за това — каза той бързо. — Ще съм там след месец и ще можем да поговорим. Бри, аз…

— Да?

Чу го да си поема дъх и ясно си спомни как гърдите му се надигат и спадат, когато дишаше топъл и солиден под ръката ѝ.

— Радвам се, че се съгласи.

Не можа да заспи отново; неспокойна, стана от леглото и отиде боса в кухнята на малкия апартамент за чаша мляко. След като няколко минути се взира невиждащо във вътрешността на хладилника, осъзна, че не вижда рафтовете с бутилки кетчуп и отворени консерви. Виждаше високите камъни, тъмни на фона на бледата зора.

Изправи се, като възкликна подразнено, и затвори силно вратата. Потрепери и потърка ръцете си заради хлада от климатика. Импулсивно посегна нагоре, изключи го и после отвори прозореца, за да пусне топлия влажен въздух на дъждовната лятна нощ.

Трябваше да му пише. Всъщност му беше писала… няколко пъти, все недовършени опити, от които се бе отказвала с безсилие.

Знаеше защо, или поне така си мислеше. Но да го обясни разбираемо на Роджър беше друго нещо.

Отчасти това бе простият инстинкт на ранено животно; поривът да избягаш и да се скриеш от болката. Роджър изобщо не беше виновен за онова, което се бе случило преди година, но все пак беше неразривно свързан с него.

Той бе така нежен и мил след това, държеше се с нея като с осиротял човек — а тя беше точно това. Но какво странно осиротяване! Майка ѝ си беше отишла завинаги, но със сигурност — или поне се надяваше — не беше мъртва. И все пак по някакъв начин се чувстваше като след смъртта на баща си; когато вярваш, че има отвъдно, и горещо се надяваш, че любимият човек е щастлив и в безопасност — и въпреки това си осъден да страдаш от болката на загубата и самотата.

Една линейка мина от другата страна на парка, червената светлина пулсираше в мрака, сирената заглъхваше в далечината.

Тя се прекръсти по навик и прошепна тихо „Miserere nobis“. Сестра Мари Ромейн ѝ бе казала в пети клас, че мъртвите и умиращите имат нужда от молитвите ни; толкова силно бе набила това в главите на учениците си, че нямаше дете, което можеше да види злополука, без да прошепне молитва към небесата, за упокой на душите, които скоро щяха да се възнесат.

Тя се молеше за тях всеки ден, за майка си и за баща си — за бащите си. Това беше другото. Чичо ѝ Джо също знаеше истината за баща ѝ, но само Роджър можеше напълно да разбере какво се е случило; само Роджър бе способен да чуе камъните.

Никой не можеше да преживее подобно нещо и да не остане белязан от него. Не и той, не и тя. Той искаше от нея да остане при него след заминаването на Клеър, но тя не можа.

Беше му казала, че има работа тук, неща, за които трябва да се погрижи, да завърши образованието си. И беше така. Но по-важното бе, че трябваше да се махне — да се махне от Шотландия и каменните кръгове, да се върне на място, където можеше да се излекува, можеше да започне да изгражда отново живота си.

Ако беше останала с Роджър, нямаше да забрави случилото се дори за миг. И това бе последната част от причината — последното парче от тристранния пъзел.

Беше я защитавал, беше се грижил за нея. Майка ѝ я беше поверила на неговите грижи и той оправда доверието ѝ. Но дали го беше направил заради обещанието към Клеър или защото наистина го беше грижа? Така или иначе това не беше основа за общо бъдеще, при смазващото бреме от задължения и от двете страни.

Дали имаше някакво бъдеще за тях… и точно това не можа да му пише, защото как би могла да го каже, без да прозвучи идиотски?

— Върви си, за да можеш да се върнеш и да го направиш както трябва — прошепна си тя и изкриви лице при тези думи. Дъждът още се сипеше, охлаждаше въздуха достатъчно, за да се диша леко. Сигурно беше точно преди зазоряване, но въздухът бе достатъчно топъл и по кожата ѝ изби влага; малки капчици се оформиха и плъзнаха по шията ѝ една по една, мокрейки памучната ѝ тениска.

Искаше събитията от миналия ноември да останат зад тях, да започнат на чисто. И после, когато измине достатъчно време, вероятно да се съберат отново. Не като поддържащи се участници в драмата на родителите ѝ, а като актьори в пиеса, която сами щяха да изберат.

Не, ако нещо щеше да се случва между нея и Роджър Уейкфийлд, определено щеше да е по техен избор. А като че ли сега щеше да има възможност за този избор и при мисълта за това нещо в корема ѝ потрепна от вълнение.

Тя прокара ръка по лицето си да обере дъждовната влага, и я избърса небрежно в косата си, за да укроти разхвърчалите се кичури. Щом нямаше да спи, най-добре да поработи.

Остави прозореца отворен, въпреки че дъждът образуваше локвичка на пода. Беше твърде неспокойна, за да остане на затворено, в изкуствено охладения въздух.

Включи лампата на бюрото, извади учебника по математика и го отвори. Една неочаквана полза от промяната в предмета, който изучаваше, беше това, че със закъснение откри успокояващите ефекти на математиката.

Когато се върна в Бостън сама, инженерните науки ѝ се сториха по-безопасен избор от историята; солидни, обвързани с фактите, успокояващо непроменливи. И най-вече контролируеми. Взе молив, подостри го бавно, наслаждавайки се на подготовката, после сведе глава и прочете първата задача.

Бавно, както винаги, спокойната неотменима логика на числата изгради мрежата си в главата ѝ, улови всички случайни мисли и обгърна разсейващите емоции с копринени нишки. Логиката изплиташе своята мрежа около централната ос на задачата, подредено и красиво като уникално творение на паяк. Само една мъничка мисъл успя да избяга от нишките и се задържа в главата ѝ като ярка миниатюрна пеперуда.

Радвам се, че се съгласи — беше казал той. Тя също се радваше.

Юли, 1969 г.

— Той като Бийтълсите ли говори? О, просто ще умра, ако звучи като Джон Ленън! Нали се сещаш как казва: „Аз съм, дядо?“ Просто ме размазва!

— Изобщо не говори като Джон Ленън, за бога! — изсъска Бриана. Надничаше предпазливо иззад една бетонна колона, но гейтът за пристигащите с международните полети още беше празен. — Не правиш ли разлика между ливърпулец и шотландец?

— Не — каза нехайно приятелката ѝ Гейл и разбуха русата си коса. — Всички англичани ми звучат еднакво. Мога да ги слушам вечно!

— Той не е англичанин! Казах ти, шотландец е!

Гейл я погледна, сякаш я смяташе за полудяла.

— Шотландия е част от Англия; погледни картата.

— Шотландия е част от Великобритания, не от Англия.

— Каква разлика има? — Гейл надникна иззад колоната. — Защо стоим тук? Така няма да ни види.

Бриана приглади с ръка косата си. Стояха зад колона, защото не беше сигурна, че иска той да ги види. Не че беше възможно; раздърпаните от дългия полет пътници вече започваха да се изнизват през двойните врати, помъкнали багажа си.

Тя остави Гейл да върви след нея към главната зала за пристигащи, без да спира да бърбори. Езикът на приятелката ѝ водеше самостоятелен живот. Гейл бе способна да говори спокойно и много разумно в клас, но основното ѝ социално умение бе да бърбори с лекота на всякаква тема. Затова Бри я беше помолила да дойде с нея на летището, за да посрещнат Роджър. Така нямаше никаква опасност да настъпи неловко мълчание.

— Вече направи ли го с него?

Тя се обърна сепнато към Гейл.

— Какво да съм направила?

Гейл извъртя очи.

— Ами да си поиграете на чичо доктор. Честно, Бри!

— Не, разбира се, че не. — Усети как се изчервява.

— Е, но ще го направиш ли?

— Гейл!

— Ами все пак си имаш апартамент и всичко останало, а и няма кой да те…

И точно в този смущаващ момент се появи Роджър Уейкфийлд. Беше с бяла риза и стари джинси, и Бриана явно се беше сковала, когато го видя, защото Гейл веднага завъртя глава по посока на погледа ѝ.

— О… — каза тя доволно. — Това ли е той? Прилича на пират!

Наистина приличаше, а Бриана усети някакво пропадане в стомаха си. Роджър беше точно онова, което майка ѝ наричаше Черен келт, с чиста смугла кожа, черна коса и „очертани с въглен очи“ — гъсти черни мигли около очи, които очакваш да са сини, но вместо това се оказват наситенозелени. Косата му беше достатъчно дълга, за да стига до яката, и рошава, а с наболата брада изглеждаше не само дързък, но и почти опасен.

Тревога плъзна по гърба ѝ, щом го видя и тя избърса потните си длани в бродираните джинси. Не биваше да му позволява да идва.

Тогава той я видя и лицето му светна като свещ. Въпреки притесненията си Бриана усети как на лицето ѝ се разлива огромна, идиотска усмивка и, без да мисли повече, тя хукна през залата, като заобикаляше дечица и колички с багаж.

Той я пресрещна по средата и я грабна в прегръдките си, притисна я така силно, че за малко да ѝ спука ребрата. Целуна я, спря и я целуна отново, наболата му брада дращеше лицето ѝ. Миришеше на сапун и пот и имаше вкус на шотландско уиски. Искаше ѝ се да не спира да я прегръща.

Накрая той я пусна. И двамата бяха задъхани.

Някой се прокашля силно до Бриана. Тя се отдръпна от Роджър, за да му разкрие Гейл, която се усмихваше ангелски под русите кичури и му махаше като дете за довиждане.

— Здрастиии — рече тя. — Сигурно си Роджър, защото ако не си, Роджър вероятно ще е шокиран, когато се появи, нали?

Огледа го от глава до пети с очевидно одобрение.

— Всичко това, и дори свириш на китара, така ли?

Бриана дори не беше забелязала калъфа, който той бе пуснал на земята. Роджър се наведе да го вземе и го преметна на рамото си.

— Е, трябва да си изкарвам хляба — каза с усмивка, а Гейл притисна ръка до сърцето си в престорен екстаз.

— О, кажи го отново! — примоли се тя.

— Кое? — обърка се Роджър.

— „Изкарвам“ — каза Бриана, която преметна една от чантите му на рамо. — Тя иска да чуе „р-то“. Гейл си пада по британския акцент. О… това е Гейл. — Тя посочи примирено приятелката си.

— Да, разбрах. Ами… — Той се прокашля, погледна пронизващо Гейл и сниши глас с една октава: — Рррано зарррана росса е ррросила. Това ще свърши ли работа?

— Ще престанеш ли? — погледна я сърдито Бриана. Гейл бе започнала да се олюлява драматично към една от пластмасовите пейки. — Не ѝ обръщай внимание — посъветва тя Роджър и се обърна към вратата. Той погледна предпазливо Гейл и прие съвета на Бриана. Взе една голяма кутия, вързана с канап, и я последва през залата.

— Какво искаше да кажеш с изкарването на хляба? — попита го тя, търсеше някакъв начин да върне разговора към нормалното.

Той се засмя леко смутено.

— Ами от конференцията поемат лекциите, но не и разходите. Затова се обадих тук-там и си намерих работа, за да свързвам двата края.

— Ще свириш на китара?

— През деня сдържаният историк Роджър Уейкфийлд е безобиден оксфордски учен. А нощем намята карираната си мантия и се превръща в Роджър Макензи!

— Кой?

Той се усмихна изненадан.

— Ами понякога пея шотландски фолклорни песни, на фестивали и ceilidh — Шотландски игри и други такива. В края на седмицата ще участвам в келтски фестивал в планините, това е.

— Шотландски песни? А носиш ли килт, докато пееш? — Гейл бе изникнала от другата му страна.

— Да, всъщност нося. Как иначе ще разберат, че съм шотландец?

— Аз обожавам космати колене — каза замечтано Гейл. — Я кажи, вярно ли е, че шотландците…

— Иди да докараш колата — нареди Бриана и бързо ѝ хвърли ключовете.

Гейл облегна брадичка на прозореца на колата, гледаше как Роджър отива към хотела си.

— Господи, надявам се да не се обръсне, преди да се видим на вечеря. Просто обожавам мъже с наболи бради. Според теб какво има в голямата кутия?

— Боранът му, попитах.

— Какво?

— Това е келтски боен барабан. При някои песни свири на него.

Гейл сви устни замислено.

— Сигурно няма да искаш аз да го откарам на фестивала, а? Все пак ти може би ще имаш работа и…

— Ха-ха. Да не си мислиш, че ще те оставя да припариш до него, докато е с килт?

Гейл въздъхна замечтано и отдръпна главата си, защото Бриана запали двигателя.

— Е, може би там ще има и други мъже с килтове.

— Мисля, че е много вероятно.

— Обзалагам се обаче, че няма да имат келтски бойни барабани.

— Може би не.

Гейл се облегна в седалката си и погледна към Бриана.

— Е, ще го направиш ли?

— Откъде да знам? — Но усети, че се изчервява, а дрехите ѝ сякаш отесняха.

— Е, ако не го направиш, значи си откачена — заяви категорично Гейл.

— Котката на свещеника е… андрогинна котка.

— Котката на свещеника е… котка алагрос.

Бри изви вежда към него и откъсна за миг поглед от пътя.

— Пак ли шотландски?

— Това е шотландска игра — каза Роджър. — „Алагрос“ — „тъжен или печален“. Твой ред е. Буква „Б“.

Тя присви очи към тесния планински път. Утринното слънце грееше пред тях и изпълваше колата със светлина.

— Котката на свещеника е бодра котка.

— Котката на свещеника е блага котка.

— Е, започнахме да говорим глупости. Добре, Котката на свещеника е… — Той виждаше как колелцата в главата ѝ се въртят, после нещо проблесна в присвитите ѝ очи — е… кокигодинска котка.

Роджър присви очи, опитваше се да разбере.

— Котка с широк гръб?

Тя се засмя и натисна леко спирачката, когато навлезе в обратен завой.

— Не, просто много досадна котка.

— Тази дума използва ли се в тоя смисъл?

— Ами да. — Тя ускори плавно след завоя. — Това е от медицинските термини на мама. Кокигодиния е болка в областта на опашната кост. Тя наричаше болничните администратори кокигодини.

— А аз си помислих, че е инженерен термин. Добре тогава… Котката на свещеника е неуправляема котка. — Той се усмихна, когато Бри изви вежда. — Ами непослушна. Кокигодините са неуправляеми по природа.

— Добре, ще го приема. Котката на свещеника е…

— Чакай — прекъсна я Роджър и посочи. — Ето я отбивката.

Тя намали и сви от тесния път към още по-тесен, към който сочеше малка червено-бяла стрелка с надпис „Келтски фестивал“.

— Много мило от твоя страна, че ме докара чак дотук — каза Роджър. — Нямах представа колко е далече. Иначе нямаше да те помоля.

Тя го погледна развеселено.

— Не е чак толкова далече.

— Сто и петдесет мили е!

Тя му се усмихна, но леко суховато.

— Баща ми винаги казваше, че това е разликата между американеца и англичанина. Англичанинът си мисли, че сто мили са много път, а американецът си мисли, че сто години са много време.

Роджър се засмя изненадан.

— Точно така е. В такъв случай ти си американка, така ли?

— Така излиза. — Но усмивката ѝ угасна.

Угасна и разговорът. Пътуваха в мълчание известно време, чуваше се само свистенето на гумите и вятърът. Беше красив горещ летен ден, влагата на Бостън бе останала далече под тях, докато следваха лъкатушния път нагоре, към по-чистия въздух на планините.

— Котката на свещеника е смълчана котка — каза Роджър тихо. — Нещо лошо ли казах?

Тя му хвърли бърз син поглед и изви леко устни.

— Котката на свещеника е замислена котка. Не, не е заради теб. — Сви устни, когато забави зад една кола, после ги отпусна. — Не, всъщност… заради теб е, но не си виновен ти.

Роджър се скова и се обърна да я погледне.

— Котката на свещеника е загадъчна котка.

— Котката на свещеника е смутена котка. Не биваше да казвам нищо, съжалявам.

Роджър не се опита да настоява. Наведе се напред и извади термос с горещ чай с лимон изпод седалката.

— Искаш ли? — Предложи ѝ чашата, но тя направи физиономия и поклати глава.

— Не, благодаря. Мразя чай.

— Определено не си англичанка тогава — рече той и веднага съжали. Ръцете ѝ стиснаха още по-здраво волана. Тя не каза нищо, а той изпи чая си в тишина, като я гледаше.

Не приличаше на англичанка, въпреки произхода си и цвета на кожата и косата ѝ. Не можеше да определи дали разликата е само в дрехите, но всъщност не мислеше така.

Американците изглеждаха много по-… какви? Жизнени? Наситени? По-едри? Просто бяха някак повече. А Бриана Рандал определено беше нещо повече.

Трафикът стана по-оживен, забави се до пълзяща колона от коли, когато стигнаха до входа на курорта, където се провеждаше фестивалът.

— Виж — каза внезапно Бриана. Не се обърна към него, взираше се през предното стъкло към една кола с номер от Ню Джърси. — Трябва да ти обясня.

— Не на мен.

Тя вдигна червената си вежда подразнено.

— А на кого тогава? — Сви устни и въздъхна. — Да, добре, и на себе си. Но трябва.

Роджър усещаше киселината на чая, загорча му на гърлото. Дали щеше да му каже, че не е трябвало да идва? Той самият си го беше мислил по пътя през Атлантика, докато се свираше в миниатюрната седалка. После я видя в залата на летището и всички съмнения изчезнаха на мига.

Те не се завърнаха и през последвалата седмица; беше я виждал поне за малко всеки ден — дори успя да отиде на бейзболен мач с нея във Фенуей Парк в четвъртък следобед. Играта му се стори доста объркваща, но ентусиазмът на Бриана беше очарователен. Той осъзна, че брои със съжаление часовете, които оставаха до заминаването му, но все пак очакваше това — единственият им цял ден заедно.

Това не означаваше, че тя чувстваше същото. Погледна бързо над редицата коли; портата вече се виждаше, но оставаше почти четвърт миля дотам. Имаше може би три минути да я убеди.

— В Шотландия — каза тя, — когато всичко… онова… се случи с мама. Ти беше страхотен, Роджър… наистина прекрасен. — Тя не го погледна, но той видя леката влага по гъстите ѝ червеникави мигли.

— Не беше кой знае какво — отвърна. Сви ръце в юмруци, за да не я докосне. — Беше ми интересно.

Тя се засмя.

— Да, обзалагам се. — Забави и обърна глава да го погледне. Дори широко отворени, очите ѝ бяха леко скосени, като котешки.

— Ходил ли си пак при каменния кръг? До Крейг на Дун?

— Не — отвърна той кратко. После се закашля и добави, сякаш небрежно: — Не ходя често в Инвърнес; започна семестърът в колежа.

— Да не би Котката на свещеника да е малко плашлива? — попита тя и се усмихна леко.

— Котката на свещеника направо си умира от страх — каза той искрено. — Няма и да стъпи там, дори да е покрито със сардини. — Тя се засмя и напрежението между тях отслабна.

— Аз също — каза и си пое дълбоко дъх. — Но помня. Помня колко усилия положи, за да помогнеш — и после, когато… когато тя… когато мама премина… — Прехапа силно долната си устна и натисна спирачката по-силно от необходимото.

— Разбираш ли? — попита тихо. — Винаги когато съм с теб повече от половин час, всичко се завръща. Не съм говорила за родителите си над шест месеца, а още щом започнахме тази глупава игра, ги споменахме и двамата за по-малко от минута. Случва се през цялата седмица.

Тя отметна кичур червена коса от рамото си. Порозовяваше красиво, когато се развълнуваше или беше разстроена, и бузите ѝ направо пламтяха.

— Когато не отговори на писмото ми… си помислих, че може би това е причината.

— Не беше само това. — Тя прехапа долната си устна, сякаш искаше да задържи думите, но беше твърде късно. Ярка червена вълна заля деколтето над бялата ѝ тениска и тя доби цвета на доматения сос, с който обичаше да яде пържените картофки.

Той посегна през седалката и нежно отметна косата от лицето ѝ.

— Аз ужасно много си паднах по теб — избълва тя, като се взираше право напред. — Но не знаех дали си мил с мен само защото мама те помоли да се грижиш за мен, или защото…

— Защото — прекъсна я той и се усмихна, когато тя се осмели да го погледне. — Определено защото.

— О… — Тя се успокои малко и отпусна ръце на волана. — Е, добре.

Той искаше да хване ръката ѝ, но не смееше да я откъсне от волана, за да не причини катастрофа. Вместо това сложи ръка на облегалката така, че пръстите му докосваха рамото ѝ.

— Както и да е. Мислех, че… ами… мислех си, че или трябва да се хвърля в прегръдките ти, или да се разкарам оттам. Затова го направих, но не знаех как да обясня, без да изглеждам като идиотка, а когато ми писа, стана още по-зле… ето, виждаш ли, наистина изглеждам като идиотка!

Роджър разкопча предпазния си колан.

— Ще се забиеш ли в колата пред нас, ако те целуна?

— Не.

— Добре. — Той се плъзна по седалката, хвана брадичката ѝ и я целуна, бързо. Те свиха бавно от черния път към паркинга.

Тя дишаше леко, червенината ѝ вече избледняваше. Спря на паркинга, изключи двигателя и поседя за миг, загледана право напред. После разкопча колана си и се обърна към него.

Едва когато след няколко минути слязоха от колата, на Роджър му хрумна, че тя бе споменала родителите си повече от веднъж, но всъщност проблемът беше свързан с родителя, когото Бриана внимаваше да не споменава.

„Чудесно — помисли си той, като разсеяно се възхищаваше на гърба ѝ, когато тя се наведе да отвори багажника. — Тя се опитва да не мисли за Джейми Фрейзър, а ти къде я водиш, по дяволите?“ Огледа входа на курорта, където знамето на Великобритания се развяваше заедно с шотландското на летния вятър. От планината се чуваше печалната мелодия на гайди.

4. Тътен от миналото

Свикнал да се преоблича в нечия каравана или в мъжка тоалетна в кръчма, малката кабинка зад сцената, която му бе предоставена, му се стори чак луксозна. Беше чиста, имаше закачалки за дрехите му и нямаше пияни клиенти, които да сумтят на прага. Разбира се, това беше Америка, помисли си той, докато разкопчаваше джинсите си и ги хвърли на пода. Различни стандарти, поне що се отнася до материалните удобства.

Навлече ризата с широки ръкави през главата, като се зачуди на какви ли удобства е свикнала Бриана. Не разбираше нищо от дамски дрехи — колко скъпи можеха да бъдат едни сини джинси? — но разбираше малко от коли. Нейната беше чисто нов син мустанг, който го изпълваше с желание да седне зад волана му.

Явно родителите ѝ бяха оставили достатъчно средства: знаеше, че Клеър Рандал сигурно се е погрижила за това. Само се надяваше да не са твърде много, за да не си помисли тя, че се интересува от банковата ѝ сметка. Като си спомни за родителите ѝ, той погледна към кафявия плик; дали да ѝ го даде все пак?

Котката на свещеника се беше стреснала силно, когато минаха през входа за изпълнителите и се озоваха пред група гайдари „78-те планинци Фрейзър“ от Канада, които репетираха зад съблекалните. Тя направо пребледня, когато той я запозна с главния гайдар. Не че Бил Ливингстън беше особено страховит, просто брошката на клана Фрейзър на гърдите му бе причината за това.

Je suis prest — пишеше на нея. — Готов съм. Но аз не съм готов, помисли си Роджър и му се прищя да се изрита, задето я бе довел тук.

Все пак тя го бе уверила, че няма проблем да разгледа сама, докато той се преоблече и се приготви за изпълнението си.

И най-добре да насочи мислите си към това, рече си, докато закопчаваше токите на килта на кръста и хълбока си и посягаше към дългите вълнени чорапи. Той щеше да участва ранния следобед, за четиридесет и пет минути, а после имаше по-кратка солова изява вечерта. Беше намислил горе-долу кои песни да изпълни, но винаги трябваше да се има предвид и публиката. Ако са повече жени — вървяха баладите. Повече мъже — бойните песни „Килиекранки“ и „Монтроуз“, „Оръжия и барабани“. Неприличните песни вървяха, когато публиката беше добре загряла — за предпочитане след консумация на бира.

Прегъна краищата на чорапите старателно и плъзна sgian dhu с дръжка от еленов рог в десния си чорап. Върза бързо обувките. Искаше да намери Бриана, да си поговори малко с нея, да хапне нещо, да се погрижи да я настани за представлението.

Преметна карираното наметало на рамото си, закрепи брошката, сложи на колана кинжала и спорана и беше готов. Не съвсем. Спря на път за вратата.

Старите масленозелени панталони до коляно от Втората световна война му бяха спомен от баща му. Обикновено не ги слагаше, но понякога ги обуваше под килта, като защитна мярка срещу изумителната дързост на някои зрителки. Други изпълнители го бяха предупредили, но той не им повярва, докато не се убеди лично. Германките бяха най-лоши, но се оказа, че американките са на второ място по склонност към своеволия в това отношение.

Не мислеше, че тук ще има нужда от подобни мерки; тълпата звучеше доста цивилизовано и беше видял, че сцената е далеч от достъпа ѝ. Освен това извън сцената щеше да е с Бриана, а ако тя решеше да си позволи волности… Пусна обратно панталоните в торбата си, върху кафявия плик.

— Пожелай ми късмет, татко — прошепна и тръгна да я намери.

— Еха! — Тя го обикаляше в кръг и го огледаше с широко отворени очи. — Роджър, разкошен си! — Усмихна се накриво. — Мама винаги казваше, че мъжете с килтове са неустоими. Май е била права.

Той я видя как преглъща с усилие и му се прииска да я прегърне заради смелостта ѝ, но тя вече се бе извърнала и сочеше към масите с храната.

— Гладен ли си? Огледах, докато ти се преобличаше. Можем да избираме между октопод на шиш, рибни такос, полски…

Той я хвана за ръката и я обърна към себе си.

— Хей — каза тихо, — съжалявам; не биваше да те водя, не знаех, че за теб ще е такъв шок.

— Всичко е наред. — Сега усмивката ѝ беше по-спокойна. — Всъщност се радвам, че ме доведе.

— Наистина ли?

— Да. Наистина. Просто… — Махна с ръка към шумната тълпа с тартани във всякакви цветове. — Много е… шотландско.

Прииска му се да се засмее на това; нищо не можеше да е по-малко шотландско от тази смесица от туристическа празна шумотевица и дръзка търговия с имитация на традиции. В същото време тя беше права, това наистина бе шотландско; пример за оцеляването, вековния талант на шотландците — способността да се адаптират към всичко и да печелят от него.

И тогава я прегърна. Косата ѝ миришеше на чисто; като свежа трева, и той усети как сърцето ѝ бие през бялата тениска.

— Ти също си шотландка — каза в ухото ѝ и я пусна. Очите ѝ още светеха силно, но с друга емоция.

— Сигурно си прав — отвърна тя и отново се усмихна. — Това не означава, че трябва да ям хагис, нали? Видях го тук и си помислих, че предпочитам да опитам октопод на шиш.

Той си помисли, че тя се шегува, но не се шегуваше. Явно този курорт беше специализиран в „етнически фестивали“, както бе обяснил един от доставчиците на храна.

— Поляците танцуват полка, швейцарците пеят йодели… Господи, тук сигурно има десет милиона часовници с кукувичка! Испански, италиански, японски фестивали на черешовия цвят — няма да повярваш колко камери носят японците, просто няма да повярваш. — Той поклати глава с изумление и плъзна към тях две картонени чинийки с хамбургери и пържени картофи.

— На две седмици всичко се променя. Няма и миг скука. Но ние, доставчиците на храна, просто оставаме в бизнеса, без значение каква е храната. — Той погледна с интерес килта на Роджър.

— Е, шотландец ли си, или просто носиш поли?

Роджър вече беше чувал десетина вариации на тази любезност, затова го изгледа безизразно.

— Както казваше старият ми дядо — рече той, като нарочно засили акцента си, — облечеш ли килт, момко, вече е сигурно, че си мъж!

Продавачът кимна одобрително, а Бриана извъртя очи.

— Шегички за килтове — промърмори тя. — Господи, ако започнеш да разказваш шеги за килтове, ще си тръгна и ще те оставя, заклевам се.

Роджър ѝ се ухили.

— О, няма да го направиш, нали, моме? Да си тръгнеш и да оставиш мъж само защото иска да ти каже какво има под килта?

Тя присви очи в сини триъгълничета.

— О, обзалагам се, че под този всичко е наред — каза тя и кимна към спорана му. — Обзалагам се, че всичко под него е в перрррфектно състояние, нали?

Роджър се задави с един пържен картоф.

— Трябва да ѝ кажеш: „Дай си ръката, моме, и ще ти покажа“ — обади се услужливо продавачът. — Боже, чух го вече сто пъти тази седмица!

— Ако и той го каже сега — каза мрачно Бриана, — ще си тръгна и ще го оставя насред планината. Може да си стои тук и да яде октопод колкото си иска.

Роджър отпи от кока-колата и мъдро си замълча.

Имаха време да обиколят пътечките със сергии, на които се продаваше всичко — от карирани вратовръзки до дървени свирки, сребърни бижута, кланови карти на Шотландия, бонбони и кифли, ножове за писма с формата на мечове, оловни фигурки на планинци, книги, грамофонни плочи и всичко, на което можеше да се отпечата кланов герб или девиз.

Роджър привличаше само кратки любопитни погледи; макар и по-качествен от останалите костюми, неговият не беше нещо необичайно тук. Повечето хора в тълпата бяха просто туристи, облечени с шорти и джинси, но сред тях се мяркаха и тартани — като обрив.

— Защо Макензи? — попита Бриана, когато спря пред една витрина с ключодържатели с кланови символи. Опипа един сребърен диск, на който пишеше Luceo non uro, латинското мото бе извито под изображение на нещо като вулкан. — Уейкфийлд не звучи ли достатъчно шотландско? Или смяташ, че хората в Оксфорд няма да одобрят, че правиш… това? — Тя махна към панаира зад тях.

Роджър сви рамене.

— Донякъде това е причината. Но и защото Макензи е фамилното ми име. Родителите ми са загинали през войната и прачичо ми ме осинови. Той ми даде своето име, но кръщелното ми име е Роджър Джеремая Макензи.

— Джеремая? — Тя не се засмя с глас, но върхът на носа ѝ порозовя, сякаш опитваше да се сдържи. — Като пророка от Стария завет?

— Не се смей — каза той и я хвана за ръката. — Кръстен съм на баща си — наричали са го Джери. Мама ме наричаше Джеми, когато бях малък. Старо име в нашето семейство. Можеше и да е по-зле; можеше да ме кръстят Амброуз или Конан.

Смехът забълбука от нея като мехурчета в кока-кола.

— Конан?

— Ами да, това си е келтско име, преди фантастите да го докопат. Но така или иначе Джеремая явно е било най-доброто възможно име.

— Защо?

Те се обърнаха и тръгнаха бавно към сцената, където група сериозни малки момиченца танцуваха шотландски танци в идеален синхрон, със съвършени плитки и панделки.

— О, татко ми е разказвал тази история — Преподобния, както винаги го наричах. Разказа ми я, като сочеше по фамилното дърво.

Амброуз Макензи е твоят прадядо, Родж. Той е бил майстор на лодки в Дингуол. А това е Мери Олифант — прабаба ти е била Олифант, кавал ли съм ти това? Живяла е деветдесет и седем години и е имала ум като бръснач чак до смъртта си, невероятна жена.

Омъжвала се е шест пъти — всичките ѝ съпрузи умирали от естествена смърт, както ме увери тя, — но тук съм вписал само Джеремая Макензи, тъй като ти си негов наследник. Единственият, от когото е имала деца, и се чудя защо ли.

Попитах я, а тя затвори едното си око, кимна ми и ми каза: „Is fhearr an giomach na ’bhi gun fear tinge.“ Това е стара келтска поговорка — „По-добре рак, отколкото без съпруг.“ Каза, че някои ставали за женене, но Джеремая бил единственият достатъчно хубав момък, когото всяка вечер водела в леглото си.

— Чудя се какво е казала за останалите — рече замислено Бриана.

— Е, не казала, че не е спала с тях от време на време — изтъкна Роджър. — Просто не и всяка нощ.

— Веднъж е достатъчно, за да забременееш — каза Бриана. — Или поне мама каза така на целия ми клас в гимназията, в часа по здравно образование. Нарисува сперматозоиди на черната дъска, как се надпреварват с усмихнати личица към едно огромно яйце. — Тя порозовя отново, но явно по-скоро от веселие, отколкото от смущаващ спомен.

Беше го хванала под ръка и той усещаше топлината ѝ през тънката тениска, както и някакво размърдване под килта си, което го накара да съжали, че не обу панталоните.

— Ако оставим настрана въпроса защо сперматозоидите са имали усмихнати личица, какво общо има тази тема със здравето?

— В Америка „здравно образование“ е евфемизъм за всичко, свързано със секса — обясни тя. — Обучават момичетата и момчетата отделно; момичешките уроци са „Мистериите на живота“ и „Десет начина да кажеш «не» на момче“.

— А момчешките?

— Е, не съм сигурна, защото нямам братя, които да ми кажат. Но някои мои приятелки имаха братя и един от тях казал, че ги научили на осемнайсет различни синонима за ерекция.

— Много полезно — каза Роджър и се зачуди защо на някого би притрябвал повече от един. За щастие един споран покриваше всичко.

— Предполагам, че това може да поддържа разговор — при определени обстоятелства.

Бузите ѝ се зачервиха. Той усети как и по неговата шия плъзва топлина и си помисли, че ще започнат да привличат любопитните погледи на минувачите. Не беше позволявал на момиче да го смути пред хора от седемнайсетгодишен, но тя се справяше добре. Все пак тя беше започнала — нека тя го приключеше.

— Мффм. Не смятам, че при такива обстоятелства се разговаря много.

— Е, ти сигурно знаеш по-добре. — Това не беше въпрос. Той доста късно осъзна какво намеква тя. Стегна ръката си и я привлече към себе си.

— Ако питаш дали съм го правил — да. Ако питаш дали го правя сега — не.

— Какво искаш да кажеш? — Устните ѝ потрепнаха леко, сдържайки смеха ѝ.

— Питаш ме дали имам момиче в Англия, нали?

— Така ли?

— Нямам. Или по-скоро имам, но не е нищо сериозно. — Бяха пред вратата на съблекалните; почти беше станало време да си вземе инструментите. Спря и се обърна към нея. — А ти? Имаш ли си приятел?

Тя беше достатъчно висока, за да го погледне в очите, и достатъчно близо гърдите ѝ да докоснат предмишницата му, когато се обърна към него.

— Какво беше казала прабаба ти? Is fhearr an giomach…

— … na ’bhi gun fear tighe.

— Аха. Е, по-добре рак, отколкото никакъв приятел. — Тя вдигна ръка и докосна брошката му. — Така че да, излизам понякога с момчета. Но си нямам момък… все още.

Той хвана пръстите ѝ и ги вдигна към устата си.

— Има време, моме — каза и ги целуна.

Публиката беше изненадващо тиха; не като на рок концерт. Разбира се, нямаше как да са шумни, помисли си тя, тук нямаше електрически китари или усилватели, само малък микрофон на сцената. Но пък някои неща нямаха нужда от усилване; сърцето ѝ например направо бумтеше в ушите.

— Ето — каза той, като се появи внезапно от съблекалнята с китара и барабан. Подаде ѝ малък кафяв плик. — Открих ги, докато преглеждах старите документи на татко в Инвърнес. Реших, че може да ги искаш.

Тя разбра, че са снимки, но не ги погледна веднага. Сега седеше и те прогаряха дупка на коляното ѝ. Слушаше изпълнението на Роджър.

Беше добър — макар че бе разсеяна, тя виждаше, че е добър. Имаше изненадващо дълбок баритон и знаеше какво да прави с него. Не само по отношение на тона и мелодията; той имаше дарбата да отмята завесата между изпълнител и публика, да увлича тълпата, срещаше погледите на зрителите и ги караше да видят какво се крие зад думите и мелодията.

Започна с „Пътят към Островите“, бърза и жива песен с вълнуващ припев, а после продължи с „Хълмовете Галоуей“ и приятно премина към „Сватбената песен на Луис“, с унасящ припев на келтски.

Когато изпя и последната нота от „Vhair Me Oh“, се усмихна право на нея.

— А сега една от четиридесет и пета година — каза той. — Тя е от прочутата битка за Престънпанс, в която армията от планинци на Чарлс Стюарт победила много по-голямата английска войска под командването на генерал Джонатан Коуп.

Чу се одобрително мърморене от зрителите, защото за мнозина тази песен беше любима, но всички стихнаха, когато Робърт започна маршов ритъм на барабана.

Наведе се над струните и кимна към тълпата да се присъедини към припева.

Бриана усети някакво изтръпване по скалпа си, което нямаше нищо общо с певеца или публиката, а със самата песен.

— Не — прошепна тя и пръстите ѝ изстинаха върху гладкия кафяв плик. — На бой да вървим, смели мъже… Те бяха там — родителите ѝ. Баща ѝ беше се сражавал на полето край Престън, с меч в ръка.

Гласовете се надигнаха около нея във възторжен рев, когато се присъединиха към припева. Тя изпита миг на нарастваща паника и ѝ се прииска да избяга като Джони Коуп, но мигът отмина и я остави изпълнена с емоции.

Да, жив беше. И щеше да продължава да е жив, докато звучеше песента. Някои хора се опитваха да запазят миналото — други да избягат от него. И това беше най-голямата пропаст между нея и Роджър. Защо не го беше разбрала досега?

Тя не знаеше дали Роджър видя паниката ѝ, но той изостави опасната територия на якобитите и продължи към „Погребалната песен на Макферсън“, като само понякога подръпваше струните. Жената до Бриана въздъхна дълбоко и продължи да гледа замечтано сцената.

Бриана вдигна плика и го претегли на ръка. Може би трябваше да изчака, докато се прибере у дома, но любопитството побеждаваше неохотата ѝ. Роджър не беше сигурен дали трябва да ѝ го дава; видя го в очите му.

Той продължаваше да пее. Барабанът му представляваше само един дървен обръч, широк няколко инча, с опъната щавена кожа с диаметър трийсетина сантиметра. Той го държеше с пръстите на едната си ръка, а в другата стискаше малка двуглава пръчка.

— Един от най-старите познати инструменти е барабанът, с който келтските племена са изплашили войниците на Юлий Цезар през петдесет и втора година преди Христа. — Зрителите се засмяха и той докосна широкия барабан с пръчката, в тих, бърз ритъм, като сърдечен пулс.

— А сега „Битката при Шерифмюир“ от първото якобитско въстание през хиляда седемстотин и петнайсета година.

Ритъмът се забърза, стана по-войнствен и тътнеше след думите. Публиката още се държеше прилично, но хората се бяха изправили на местата си или се бяха навели напред, вслушани в песента, която описваше битката при Шерифмюир и всички кланове, които се бяха сражавали в нея.

Когато песента свърши, Бриана пъхна пръсти в плика и извади няколко снимки. Стари снимки; черно-белите тонове бяха покафенели. Родителите ѝ. Франк и Клеър Рандал, и двамата абсурдно млади и ужасно щастливи.

Бяха в някаква градина; имаше градински столове и маса с напитки на заден план, опъстрени със слънчеви петна. Лицата се виждаха ясно обаче — смееха се, много млади и влюбени.

Бяха позирали официално, хвани под ръка, някак подигравателни към скованата поза. Смееха се, Клеър почти се бе превила от смях заради нещо казано от Франк. Придържаше развятата от вятъра широка пола, а къдравата ѝ коса летеше свободно. Франк ѝ подаваше чаша, тя го гледаше в лицето с така изпълнен с надежда и доверие поглед, че сърцето на Бриана се сви.

После погледна и последната снимка и осъзна какво вижда. Двамата стояха до масата, държаха нож и се смееха, докато режеха явно домашно направена торта. Сватбена торта.

— Последната песен е много стара и любима, песен, която всички знаете. Твърди се, че якобитски затворник, когото карали към Лондон, за да го обесят, я е изпратил на жена си в Северна Шотландия…

Тя положи длани над снимките, сякаш да ги скрие от чужд поглед. Ледена тръпка мина през нея. Сватбени снимки. Мигове от сватбения им ден. Разбира се, бяха се оженили в Шотландия. Преподобният Уейкфийлд бе провел церемонията, той не беше католически свещеник, но бе един от най-старите приятели на баща ѝ; явно празненството се е състояло в неговото имение.

Да. Между пръстите си виждаше познати части от старата къща на заден план. Накрая неохотно плъзна ръка настрани и отново погледна младото лице на майка си.

Осемнайсет. Клеър се беше омъжила за Франк Рандал на осемнайсет години — вероятно това обясняваше всичко. Можеш ли да вземеш някакво решение на тази възраст?

Но Клеър е била сигурна — или поне така си е мислила. Широкото чело и деликатната уста не показваха никакво съмнение; големите искрящи очи бяха приковани в съпруга ѝ без дори помен от колебание. И все пак…

Нехаеща за пръстите, които настъпваше, Бриана излезе от реда и избяга, преди някой да е видял сълзите ѝ.

— Ще бъда с теб до зова на клановете — каза Роджър, — но накрая имам участие и ще се наложи да те оставя. Ще се справиш ли?

— Да, разбира се — каза тя категорично. — Добре съм. Не се тревожи.

Погледна я малко притеснен, но не каза нищо. И двамата не бяха споменали излизането ѝ по-рано. Докато той приеме поздравленията на зрителите и тръгне да я търси, тя вече се беше успокоила в дамската тоалетна и беше наплискала лицето си със студена вода.

Остатъка от следобеда се разхождаха из фестивала, купиха някои неща, излязоха да погледат надсвирването на гайдарите, после се върнаха, полуоглушали, да видят танца на един млад мъж между два меча, кръстосани на земята. Снимките бяха прибрани в чантата ѝ.

Вече почти мръкваше; хората излизаха от местата за хранене и тръгваха към откритите платформи в подножието на планината.

Тя очакваше семействата с малки деца да си тръгнат и някои наистина си тръгнаха, но по платформите се виждаха и дребни спящи телца сред възрастните. Едно момиченце беше заспало на рамото на баща си, който се качваше към горните редици на платформите. Пред тях имаше празно открито пространство, на което бе натрупана голяма купчина дърва.

— Какъв е този зов на клановете? — попита една жена придружителя си един ред над тях. Той сви рамене и Бриана погледна Роджър за обяснение, но той само се усмихна.

— Ще видиш.

Вече беше пълен мрак, луната още не беше изгряла; планинският склон се издигаше по-черен на фона на осеяното със звезди небе. От тълпата се чу възклицание и после една самотна гайда зазвуча и всички притихнаха.

Близо до върха на планината се появи точица светлина. Тя се спусна надолу и още една изникна зад нея. Музиката ставаше по-силна, още една светлина се появи на върха на планината. В продължение на почти десет минути очакването нарастваше, музиката ставаше по-силна, а нанизът от светлини се издължаваше — сияйна верига по склона на планината.

Близо до подножието една пътека излизаше от дърветата, Бриана я беше видяла при обиколката си през деня. Сега един мъж се появи оттам, държеше горяща факла над главата си. Зад него вървеше гайдарят и звукът вече беше достатъчно силен, за да заглуши всички възклицания на публиката.

Докато вървяха по пътеката към разчистеното място пред пейките, Бриана видя, че зад тях изникват още мъже: дълга колона, всеки с факла, облечени като вождове на планинците. Изглеждаха варварски разкошни, украсени с гъши пера; мечове и кинжали проблясваха в червено на светлината на факлите сред гънките на тартана.

Гайдите внезапно замлъкнаха. Първият мъж пристъпи на полянката и спря пред пейките. Вдигна високо факлата над главата си и извика:

— Камерън са тук!

Зрителите изкрещяха възторжено, той хвърли факлата върху подгизналите от керосин дърва и те лумнаха с рев във висока десет стъпки огнена колона.

После още един мъж излезе пред ослепителния огън и извика:

— Макдоналд са тук!

Викове и крясъци от тълпата оповестиха, че и там има представители на клана Макдоналд, а после:

— Маклоклан са тук!

— Макгиливри са тук!

Тя беше така омагьосана от спектакъла, че само смътно осъзнаваше присъствието на Роджър. Тогава още един мъж излезе от кръга и извика:

— Макензи са тук!

— Tulach Ard! — изрева Роджър и тя подскочи.

— Какво? — попита го.

— Това — ухили се той — е бойният вик на клана Макензи.

— Да, така звучи.

— Кембъл са тук! — Явно имаше много представители на клана Кембъл; защото ревът разтърси пейките. И сякаш по някакъв сигнал, който бе чакал, Роджър стана и преметна наметалото си на рамото.

— Ще се видим после пред съблекалните, нали? — Тя кимна, а той внезапно се наведе и я целуна.

— За всеки случай — каза. — Бойният вик на Фрейзър е Caisteal Dhuni!

Тя го гледаше как се отдалечава, слизаше по пейките като планинска коза. Миризмата на дим изпълни нощта, смесена с дъх на цигарите на зрителите.

— Маккей са тук!

— Маклауд са тук!

— Фаркарсън са тук!

Гърдите ѝ се свиха от дима и от емоцията. Клановете бяха загинали при Калоден, нали? Да, бяха. Това бе само спомен, само призоваване на призраци. Тези хора, които крещяха ентусиазирано, не бяха роднини, те вече не живееха според клетвата си към господаря и не обработваха земите му, но…

— Фрейзър са тук!

Обзе я паника, ръката ѝ стисна по-здраво чантата.

„Не — каза си. — Не, аз не съм.“

Моментът отмина и тя вече можеше да диша отново, но адреналинът още бушуваше в кръвта ѝ.

— Греъм са тук!

— Инес са тук!

Огилви, Линдзи, Гордън… и накрая отекна и последният вик. Бриана стискаше чантата в скута си, сякаш да попречи на съдържанието ѝ да избяга като джин от вълшебна лампа.

„Как би могла?“ — помисли си тя, а после видя Роджър да излиза на светлината на огъня, който озаряваше главата и бодрана в ръката му, и си помисли отново: „Как би могла да устои?“

5. Двеста години след вчерашния ден

— Не си с килта! — Гейл изви разочаровано устни.

— В друг век съм — каза Роджър и ѝ се усмихна. — А и много ще е ветровито за лунна походка.

— Трябва да ме научиш. — Тя подскочи и се наклони към него.

— На какво?

— Да завалвам и аз р-то така. — Сви вежди и направи опит да изръмжи като моторница.

— Много добррре — рече той, като сдържаше смеха си. — Продължавай. С упражнения всичко се постига.

— А взе ли си поне китарата? — Тя се изправи на пръсти и се опита да погледне зад него. — Или онзи готин барабан?

— В колата е — каза Бриана, която прибираше ключовете и се приближаваше към тях. — Оттук отиваме на летището.

— О, колко жалко. Мислех си, че ще се помотаем заедно и ще празнуваме после. Знаеш ли „Тази земя е твоята земя“, Роджър? Или си падаш повече по протестните песни? Но предполагам, че не, тъй като си англичанин… опа, исках да кажа шотландец. Вие нямате за какво да протестирате, нали?

Бриана погледна леко подразнено приятелката си.

— Къде е чичо Джо?

— В дневната, рита телевизора — каза Гейл. — Да забавлявам ли Роджър, докато ти отидеш при него? — Тя хвана свойски Роджър под ръка и запърха с мигли.

— Половината студенти от Технологичния са тук, а няма кой да оправи проклетия телевизор? — Доктор Джоузеф Абърнати се взираше обвинително в младежите, настанени из дневната.

— Ама ние не сме електротехници, татко — каза надуто синът му. — Ние учим инженерна механика. Да искаш инженер-механик да ти оправи цветния телевизор, е като да искаш гинеколог да излекува пришка на пиш… Ей!

— Съжалявам — каза баща му, като се взираше безизразно над очилата със златни рамки. — Теб ли настъпих, Лени?

Лени заподскача на един крак из стаята и събуди гръмък смях, като стискаше огромното си, обуто в гуменка стъпало в преувеличена агония.

— Бри, скъпа! — Докторът я забеляза и заряза телевизора, усмихнат до уши. Прегърна я ентусиазирано, без да обръща внимание на факта, че тя беше поне с петнайсет сантиметра по-висока от него. После я пусна и погледна към Роджър, а чертите му се прегрупираха в предпазлива сърдечност.

— Това ли е гаджето?

— Това е Роджър Уейкфийлд — каза Бриана и присви леко очи към доктора. — Роджър, Джо Абърнати.

— Доктор Абърнати.

— Наричай ме Джо.

Стиснаха си ръцете, докато се преценяваха взаимно. Докторът се взираше в него с подвижните си тъмни очи, които изглеждаха сърдечни, но и проницателни.

— Бри, скъпа, искаш ли да видиш какво му има на този боклук и да го съживиш? — Той посочи с пръст към двайсет и четири инчовия цветен телевизор, който стоеше мълчаливо непокорен на поставката си. — Снощи си работеше, но днес… бух!

Бриана огледа със съмнение големия телевизор, зарови в джоба на джинсите си и извади швейцарско ножче.

— Е, мога да проверя кабелите. — Тя извади отвертката. — Колко време имаме?

— Може би половин час — извика студент с военна подстрижка от кухнята. Погледна към групата, събрана около малкия черно-бял телевизор на масата. — Все още предават от контролната зала в Хюстън — остават трийсет и четири минути. — Приглушените възклицания на телевизионния коментатор се чуваха между по-шумните възгласи на зрителите.

— Добре, добре — каза доктор Абърнати. Сложи ръка на рамото на Роджър. — Имаме достатъчно време да пийнем нещо. Значи сте шотландец, а, господин Уейкфийлд?

— Наричайте ме Роджър.

Абърнати му наля щедра доза кехлибарена течност и му подаде чашата.

— Предполагам, че не си на вода, нали, Роджър?

— Не съм. — Това беше „Лагавулин“; странно къде го беше намерил в Бостън. Отпи с удоволствие, а докторът се усмихна.

— Клеър ми го даде — майката на Бри. Е, тя разбира от хубаво уиски. — Поклати носталгично глава и вдигна чашата за наздравица.

— Slainte — каза тихо Роджър и наклони чаша, преди да отпие.

Абърнати затвори очи в мълчалив жест — дали към уискито или към жената, Роджър не разбра.

— Жива вода, а? Наистина вярвам, че това чудо може да вдигне и мъртвец. — Той остави с голяма почтителност бутилката в барчето.

Колко ли беше казала Клеър на Абърнати? Достатъчно, предположи Роджър. Докторът взе чашата си и го огледа продължително.

— След като бащата на Бри е мъртъв, предполагам, че честта се пада на мен. Може би ще имаме време за дълъг разговор, преди да кацнат, или искаш да караме по кратката процедура?

Роджър изви вежда.

— За намеренията ти — уточни докторът.

— О, изцяло почтени.

— Така ли? Снощи се обадих на Бри, за да разбера дали ще идва днес. Не ми отговори.

— Бяхме на келтски фестивал в планините.

— Аха. Ами аз се обадих отново в единайсет. И в полунощ. Не ми отговори. — Докторът още се взираше изпитателно в него, но вече не толкова сърдечно. Остави чашата си с леко чукване.

— Бри е сама — каза той. — Тя е самотна. И е красива. Не бих искал някой да се възползва от това, господин Уейкфийлд.

— Аз също… доктор Абърнати. — Роджър допи чашата си и я остави решително. Топлина гореше на бузите му и не се дължеше на уискито. — Ако си мислите, че аз…

— ГОВОРИ ХЮСТЪН — изгърмя телевизорът. — БАЗА СПОКОЙСТВИЕ, КАЦАНЕ СЛЕД ДВАЙСЕТ МИНУТИ.

Обитателите на кухнята се развикаха и размятаха бутилки кока-кола. Бриана, изчервена от усилията, се смееше и махаше небрежно на поздравленията, после остави ножчето. Абърнати сложи длан върху ръката на Роджър, за да го задържи.

— Помнете, господин Уейкфийлд — каза той достатъчно тихо, за да не го чуят останалите. — Не искам да разбера, че сте направили това момиче нещастно. Никога.

Роджър внимателно се освободи от ръката му.

— Прилича ли ви на нещастна? — попита възможно най-любезно.

— Неее — отвърна Абърнати, залюля се на токове и присви очи към него. — Точно обратното. Начинът, по който изглежда тази нощ, ме кара да си мисля, че трябва да ви забия един в мутрата от името на баща ѝ.

Роджър не се сдържа и се обърна да я погледне отново; така беше. Тя имаше тъмни кръгове под очите, кичурчета се бяха освободили от опашката ѝ, а кожата ѝ сияеше като восък на запалена свещ. Приличаше на жена, която е имала дълга нощ — и ѝ се е насладила.

И сякаш засякла го с радар, тя се обърна и го погледна над главата на Гейл. Продължи да говори с Гейл, но очите ѝ останаха вперени в него.

Докторът се прокашля силно. Роджър откъсна вниманието си от нея и видя, че Абърнати го гледа със замислено изражение.

— О — каза докторът с друг тон. — Така значи?

Яката на Роджър беше разкопчана, но имаше чувството, че е със стегната вратовръзка. Срещна очите му и отвърна:

— Да, така значи.

Доктор Абърнати посегна към бутилката „Лагавулин“ и напълни двете чаши.

— Клеър ми каза, че те харесва — рече той с примирение. Вдигна едната чаша. — Добре тогава. Slainte.

— Завърти на другата страна — Уолтър Кронкайт е оранжев! — Лени Абърнати послушно завъртя копчето и коментаторът позеленя. Без да се смути от внезапната промяна в тена си, Кронкайт продължи да говори:

„След около две минути командир Нийл Армстронг и екипажът на «Аполо 11» ще сътворят история чрез първото пилотирано кацане на Луната…“

Дневната бе притъмняла, препълнена с хора, всички се взираха в големия телевизор, по който предаваха повторение на изстрелването на „Аполо“.

— Впечатлен съм — каза Роджър в ухото на Бриана. — Как го оправи? — Облегна се на лавица с книги и я придърпа към себе си. Ръцете му лежаха на хълбоците ѝ, а брадичката му почиваше на рамото ѝ.

Тя се взираше в телевизора, но той усещаше бузата ѝ до своята.

— Някой беше изритал щепсела от стената — каза тя. — Аз само го включих.

Той се засмя и я целуна по шията. В стаята беше горещо, въпреки че климатикът бръмчеше, и кожата ѝ беше влажна и солена.

— Имаш най-кръглото дупе на света — прошепна той. Тя не отговори, но нарочно притисна задника си в него.

От екрана се чуха развълнувани гласове, видяха се кадри на знамето, което астронавтите щяха да забият на Луната.

Роджър погледна през стаята, но Джо Абърнати беше хипнотизиран като всички останали — лицето му бе озарено от сиянието на телевизионния екран. В безопасност в тъмното, Роджър прегърна Бриана и усети меката тежест на гърдите ѝ върху предмишницата ѝ. Тя въздъхна дълбоко и се отпусна на него, сложи ръка върху неговата и я стисна силно.

И двамата не биха били така дръзки при други обстоятелства, но той си тръгваше след два часа; нямаше да имат шанс да продължат. Предната нощ бяха разбрали, че си играят с динамит и станаха по-предпазливи. Той се запита дали Абърнати наистина щеше да го удари, ако му бе признал, че Бриана е прекарала нощта в леглото му?

Той беше карал на връщане от планината, разкъсван между опитите да остане в дясната лента на пътя и вълнението от меката тежест на Бриана до него. Спряха за кафе и говориха до след полунощ, като се докосваха постоянно по ръцете, бедрата, свеждаха глави един към друг. Пристигнаха в Бостън в малките часове, разговорът бе замрял, а главата на Бриана лежеше на рамото му.

Неспособен да остане буден, за да намери пътя през лабиринта от непознати улици до апартамента ѝ, той пое към хотела си, вкара я почти нелегално по стълбите и я сложи на леглото си, където тя заспа след секунди.

Той самият прекара нощта на твърдия под, завит с вълнената жилетка на Бриана. Призори стана и седна в креслото, обгърнат от аромата ѝ, като тихо наблюдаваше как светлината се разлива по спящото ѝ лице.

Да, така беше.

— База Спокойствие… Орелът кацна. — Тишината в стаята се разкъса от дълбока колективна въздишка и Роджър усети как косъмчетата по тила му настръхват.

— Една… малка… човешка крачка — каза тихо гласче — гигантски скок… за човечеството. — Картината беше неясна, но не по вина на телевизора. Всички се наведоха напред, за да видят тромавата фигура, която слизаше по стълбата, а после стъпи за първи път на лунната повърхност. Сълзи блестяха по бузите на момичетата, сребристи в сиянието на екрана.

Дори Бриана бе забравила за всичко друго; ръката ѝ беше паднала от неговата и тя се бе навела напред, запленена от момента.

Това беше ден, в който да се гордееш, че си американец.

За миг изпита опасение, когато ги видя така яростно напрегнати, така трескаво горди, и тя бе част от това. Това беше друг век, двеста години след вчерашния ден.

Можеше ли да има някаква обща основа за тях — историк и инженер? Той загледан назад, към загадките на миналото, а тя — напред в бъдещето и ослепителното му сияние?

После всички се отпуснаха и заликуваха, започнаха да говорят, а тя се обърна в ръцете му и го целуна силно, после се притисна към него, а той си помисли, че може би няма значение, че са загледани в различни посоки, стига да бяха обърнати един към друг.