Зовът на барабана

40. Загубена девственост

Уилмингтън, колония Северна Каролина,

1-ви септември 1769 г.

Това беше третата атака на болестта на Лизи. Тя като че ли се съвзе след първата силна треска и след един ден възстановяване настоя, че може да пътува. Бяха изминали едва ден езда от Чарлстън, преди треската да се завърне.

Бриана спъна конете и направи набързо лагер близо до малко поточе, после слиза няколко пъти до него през нощта, като драпаше нагоре-надолу по калния бряг в тъмното, за да носи вода в малко канче. Капеше по малко в гърлото на Лизи и мокреше пламналото ѝ тяло. Не се страхуваше от тъмната гора или от спотайващите се в нея животни, а от мисълта, че Лизи може да умре сред пущинака, на мили от всякаква помощ. Тази мисъл я ужасяваше толкова, че ѝ идваше да хукне обратно към Чарлстън още щом Лизи бе в състояние да седи на коня.

До сутринта обаче треската премина и макар че беше бледа и слаба, Лизи вече можеше да язди. Бриана се колебаеше, накрая реши да продължат към Уилмингтън. Поривът, който я бе тласкал по целия път дотук, бе станал още по-силен; тя трябваше да намери майка си не само заради себе си, но и заради Лизи.

Навремето, когато бе все на задната редица на снимките на класа, тя не бе оценявала ръста си, но започна да усеща преимуществата на височината и силата си, когато порасна. И колкото повече време минаваше на това ужасно място, толкова по-силно ги оценяваше.

Опря се на рамката на леглото, когато извади нощното гърне изпод малкия бял задник на Лизи. Лизи беше кльощава, но изненадващо тежка и почти в безсъзнание. Тя изстена и потрепери, а тръпката бързо прерасна в силна конвулсия от студ.

Треперенето вече започваше да отслабва, макар че зъбите ѝ още бяха стиснати така здраво, че челюстите ѝ изпъкваха под кожата.

Малария, помисли си Бриана за десети път. Сигурно беше това, щом постоянно се завръщаше. Няколко малки розови подутини по шията на Лизи свидетелстваха за комарите, които ги бяха нападнали още щом „Филип Алонсо“ се приближи до сушата. Стигнаха до брега твърде на юг и изгубиха три седмици в бродене из плитките води към Чарлстън, измъчвани непрестанно от кръвожадните насекоми.

— Сега малко по-добре ли си?

Лизи кимна немощно и се опита да се усмихне, но само заприлича на бяла мишка, която е изяла отровна примамка.

— Искаш ли вода, скъпа? Опитай малко, една глътка само. — Бриана поднесе чашата към устата ѝ. Изпита странно усещане за дежа вю и осъзна, че гласът ѝ е ехо на майчиния глас, и думите, и тонът. Това ѝ се стори странно успокояващо, сякаш майка ѝ някак стоеше зад нея и говореше чрез нея.

Но ако говореше майка ѝ, щеше да последва аспирин с вкус на портокал, малка таблетка, която може да бъде изсмукана с удоволствие, почти като лакомство, и болката и треската щяха да отслабнат така бързо, както сладостта се разливаше по езика ѝ. Бриана хвърли поглед към дисагите, които се издуваха в ъгъла. Там нямаше аспирин. Джени бе изпратила малко вързопче с „най-необходимото“, но лайката и ментата само караха Лизи да повръща.

При малария се даваше хинин; от това имаше нужда. Но тя нямаше никаква представа как наричаха сега хининът; или как се приема. Маларията беше стара болест обаче, а хининът се добиваше от растения — със сигурност един лекар щеше да има, както и да го наричаха?

Единствено надеждата, че могат да намерят медицинска помощ, я крепеше при поредното повръщане на Лизи. Тъй като не искаше да спират отново по пътя, тя я бе качила пред себе си и я придържаше на коня, като държеше юздите на нейния. Лизи ту пламваше от температура, ту се тресеше от студ, и двете пристигнаха в Уилмингтън напълно изтощени.

Вече бяха тук, в самия град, и въпреки всичко помощта бе все така недостъпна. Бри погледна със свити устни към масичката до леглото. Там лежеше мокра кърпа, по която имаше кървави петна.

Ханджийката само погледна Лизи и веднага изпрати да извикат аптекаря. Въпреки че знаеше от майка си колко примитивно е нивото на медицината по това време, Бриана все пак изпита облекчение, когато го видя.

Той беше добре облечен младеж с добри обноски и относително чисти ръце. Колкото и да бе невеж, сигурно знаеше за треските поне колкото нея. И по-важното — вече не се чувстваше сама в грижите за Лизи.

От скромност тя излезе от стаята, когато аптекарят отметна чаршафа, за да проведе прегледа, и едва когато чу леките писъци, отвори рязко вратата и видя, че той държи ножче, а Лизи е бяла като тебешир и от сгъвката на лакътя ѝ се стича кръв.

— Но това се прави, за да се източат хуморите, госпожице! — обясняваше ѝ аптекарят, като се опитваше да прикрие както себе си, така и тялото на пациентката си. — Нима не разбирате? Трябва да се източат хуморите! Ако не се направи, горещата жлъчка ще отрови органите ѝ и ще изпълни цялото ѝ тяло, а тогава ще умре!

— Ти ще умреш, ако не се махнеш — информира го Бриана през зъби. — Разкарай се веднага оттук!

Лечебният му плам отстъпи пред чувството за самосъхранение и той си грабна сандъчето и се изнесе с достойнство, като спря в подножието на стълбите и изкрещя страховити предупреждения.

Те още кънтяха в ушите ѝ, докато слизаше да вземе вода от кухнята. Повечето думи на аптекаря бяха плод просто на невежество — дърдореше за хумори и лоша кръв, — но имаше и нещо, което се завръщаше с неприятна мощ:

— Ако не се обърнете веднага към някого за помощ, госпожице, може да обречете прислужницата си на смърт! — извика той, извърнал възмутената си физиономия към мрака на стълбището. — Не знаете как да се грижите за нея сама!

Така беше. Не знаеше дори от какво е болна Лизи; аптекарят го нарече „тръпки“, а пък ханджийката говореше за „пригаждане“. Беше обичайно имигрантите да боледуват често, защото тук бяха изложени на непознати досега болести. От някои коментари на ханджийката ѝ се стори, че е съвсем обичайно и въпросните емигранти да не оцеляват след тази период на пригаждане.

Легенът се наклони и плисна гореща вода върху китките ѝ. Водата бе единственото, с което разполагаше. Бог знаеше дали кладенецът зад хана е чист или не; по-добре беше да използва вряла вода от казана и да я изчака да изстине; покапа малко между сухите напукани устни на Лизи, после сложи отново момичето в леглото. Обърса с вода лицето и шията ѝ, отметна завивката и намокри нощната ѝ риза — малките зърна на гърдите ѝ стърчаха като тъмни розови връхчета под нея.

Лизи успя да се усмихне леко, клепачите ѝ натежаваха и тя затвори очи с въздишка. Заспа напълно отпусната, като парцалена кукла.

Бриана имаше чувството, че нейният собствен пълнеж е изваден. Издърпа едно столче до прозореца и седна на него; облегна се на перваза в напразен опит да поеме чист въздух. Защото въздухът се стелеше върху тях като плътно одеяло по целия път от Чарлстън — нищо чудно, че бедната Лизи се бе прекършила под тежестта му.

Тя почеса едно ухапване по бедрото си; насекомите не я харесваха толкова, колкото Лизи, но и тя бе получила няколко ухапвания. Маларията не беше опасна за нея, тя бе ваксинирана, както и срещу тиф, холера и всичко каквото можа да се сети. Но нямаше ваксини за треска денга или за десетките други заболявания, които витаеха в плътния въздух като зли духове. Колко ли от тях се разпространяваха от комарите?

Тя затвори очи и облегна глава на дървената рамка, попивайки струйките пот по ключицата си с ризата. Усещаше миризмата си; откога носеше тези дрехи? Нямаше значение, беше останала будна два дни и две нощи и бе твърде изморена, за да се съблича, камо ли да се мие.

Треската на Лизи сякаш отмина, но докога? Ако продължаваше да се завръща така, със сигурност щеше да убие дребната прислужница. Тя вече бе изгубила всички килограми, които успя да качи по време на пътуването и светлата ѝ кожа започваше да става жълтеникава на слънчевата светлина.

В Уилмингтън нямаше да намерят помощ. Бриана изправи гръб, протегна се и усети как костите на гърба ѝ се наместват. Изморена или не, можеше да стори само едно. Трябваше бързо да открие майка си.

Щеше да продаде конете и да намери лодка, която да ги откара по реката. Дори ако треската се завърнеше, щеше да може да се грижи за Лизи на лодката така, както и в тази гореща и смрадлива малка стая, а и щяха да пътуват към целта си.

Стана, наплиска лицето си с вода и отметна мократа от пот коса. Разхлаби смачканите бричове, събу ги и започна замаяно да крои планове.

Лодка по реката. Сигурно по реката щеше да е по-хладно. Няма да яздят повече; мускулите на бедрата я боляха от четирите дни на седлото. Щяха да плават до Крос Крийк, за да намерят Джокаста Макензи.

— Леля — промърмори тя и се олюля леко, когато посегна към маслената лампа. — Пралеля Джокаста. — Представи си мила белокоса старица, която щеше да ги посрещне така радостно, както я посрещнаха в Лалиброх. Семейство. Щеше да е толкова хубаво отново да има семейство. Роджър пак се появи в мислите ѝ и тя решително го прогони; нямаше време да мисли за него сега.

Малък облак насекоми висеше над пламъка на свещта и стената зад нея бе опъстрена с подобните на стрели форми на молци и мушици, които почиваха от блуждаенето си. Тя изгаси свещта, която бе само малко по-гореща от въздуха в стаята и свали ризата през главата си в тъмното.

Джокаста щеше да знае къде точно са Джейми Фрейзър и майка ѝ — щеше да ѝ помогне да стигне до тях. За първи път, откакто мина през камъните, мислеше за Джейми Фрейзър без любопитство или трепет. Сега нищо друго нямаше значение, освен да открие майка си. Тя щеше да знае какво да стори за Лизи; майка ѝ щеше да знае как да се погрижи за всичко.

Тя постели завивката на пода и легна гола върху нея. Заспа след миг и засънува планини и чист бял сняг.

До следващата вечер нещата се подобриха. Треската наистина си беше отишла отново и Лизи бе слаба, но с ясен ум и толкова хладна, колкото времето позволяваше. Възстановена от нощния сън, Бриана си изми косата и избърса тялото си с мокра кърпа, после плати на ханджийката да наглежда Лизи докато тя, облечена с бричове и жакет, отиде да си свърши работата.

Отне ѝ почти целия ден — и изтърпя много ококорени очи и зейнали усти, когато мъжете осъзнаваха, че е жена, — докато продаде конете на цена, за която се надяваше, че е справедлива. Беше чула за човек на име Вьорст, който превозвал пътници от Уилмингтън до Крос Крийк с лодката си. Не успя да го открие преди мръкнало обаче — не смяташе да се мотае по пристанището през нощта, дори с бричове. На сутринта щеше да има достатъчно време.

Когато се върна в хана по залез, Лизи беше на долния етаж и ханджийката я хранеше с хапки от пудинг и пиле фрикасе.

— По-добре си! — възкликна Бриана. Лизи кимна усмихната и преглътна хапката си.

— Така е, чувствам се по-добре, а госпожа Смутс бе така любезна да ми позволи да изпера всичките ни неща. О, толкова е хубаво да съм чиста отново! — каза тя пламенно и сложи бледата си ръка на кърпичката си, която изглеждаше току-що изгладена.

— Не биваше да переш и гладиш — скара ѝ се Бриана, като седна на пейката до нея. — Още си изтощена, пак ще се разболееш.

Лизи я погледна и устните ѝ се извиха леко в усмивка.

— Е, нали не искаме да се срещнем с баща ви с мръсни дрехи. Макар че и най-мръсната рокля ще е по-добра от това, с което сте сега. — Тя огледа укорително бричовете на Бриана; никак не одобряваше склонността на господарката си към мъжки дрехи.

— Да се срещнем с баща ми? Лизи, да не си чула нещо?

Лизи я погледна самодоволно.

— Чух. И то защото прах. Татко все казваше, че добродетелта се възнаграждава.

— Сигурна съм, че е така — каза сухо Бриана. — Какво си разбрала и как?

— Ами тъкмо бях простряла фустата ви — онази хубавата, с дантелата по подгъва…

Бриана взе малка каничка с мляко и я вдигна заплашително над главата ѝ. Лизи изписка и се отдръпна със смях.

— Добре! Ще кажа! Ще кажа!

Докато перяла, един от клиентите на кръчмата излязъл на двора да пуши лула, защото денят бил хубав. Той се възхитил на домакинските умения на Лизи и започнали разговор, при който станало ясно, че този джентълмен — някой си Андрю Макнийл — не само бил чувал за Джеймс Фрейзър, но и добре го познавал.

— Така ли? И какво каза? Този Макнийл още ли е тук?

Лизи протегна ръка и направи лек възпиращ жест.

— Ще го разкажа възможно най-бързо. Не, не е тук; опитах се да го убедя да остане, но той трябваше да тръгне за Ню Берн с пощенския кораб и не можеше да се бави. — Тя бе развълнувана почти колкото Бриана; бузите ѝ още бяха бледи и хлътнали, но върхът на носа ѝ розовееше.

— Господин Макнийл познава баща ви и леля ви Камерън — каза, че е много богата дама с огромна къща, много роби и…

— Това няма значение, какво каза за баща ми? Спомена ли майка ми?

— Клеър — отвърна триумфално Лизи. — Нали казахте, че така се казва майка ви? Попитах и той рече, че госпожа Фрейзър се казва Клеър. И била голяма лечителка — нали казахте, че майка ви е лекар? Рече още, че я е видял как прави страховита операция на един мъж, разпорила го на масата за вечеря, отрязала му топките и после ги зашила обратно точно на местата. И всички гости я гледали!

— О, да, това е майка ми. — В ъгълчетата на очите ѝ имаше сълзи, вероятно от смях. — Те добре ли са? Той виждал ли ги е наскоро?

— О, това е най-хубавото! — Лизи се наведе напред ококорена заради важната новина. — Той е в Крос Крийк — баща ви, господин Фрейзър! Един негов познат щял да бъде съден за нападение и баща ви слязъл в града да свидетелства. — Тя попи с кърпичката потта от слепоочието си. — Господин Макнийл каза, че съдът щял да заседава отново следващия понеделник, защото съдията бил болен и друг щял да дойде от Идънтън, та го чакали.

Бриана отметна кичур коса и издиша силно, не смееше да повярва на късмета си.

— Следващият понеделник… сега е събота. Господи, колко ли време се пътува дотам по реката?

Лизи се прекръсти набързо, за да обезвреди факта, че господарката ѝ бе произнесла напразно името Господне, но бе развълнувана като нея.

— Не знам, но госпожа Смутс каза, че синът ѝ веднъж ходил дотам… можем да го питаме.

Бриана се завъртя на пейката, за да огледа стаята. Мъже и момчета бяха започнали да се събират по смрачаване. Отбиваха се да пийнат или да хапнат на връщане от работа и сега в тясното пространство имаше двайсетина души.

— Кой е младият Смутс? — попита Бриана и изви врат да огледа хората.

— Ами момъкът с хубавите кафяви очи. Да го доведа ли? — Набрала смелост от вълнението, Лизи стана и тръгна през тълпата.

Бриана още държеше каничката с мляко, но не направи опит да налее в чашата си. Гърлото ѝ бе твърде свито, за да може да преглъща. След малко повече от седмица!

Уилмингтън се стори на Роджър малък град. На колко места можеше да бъде тя все пак? Ако изобщо беше тук. Помисли си, че има вероятност; като поразпита в пристанищните кръчми на Ню Берн, разбра, че „Филип Алонсо“ е стигнал до Чарлстън само десет дни преди „Глориана“ да пусне котва в Идънтън.

На Бриана можеше да ѝ е отнело от два дни до две седмици да стигне от Чарлстън до Уилмингтън — ако се приемеше, че наистина бе тръгнала насам.

— Тя е тук — промърмори той. — По дяволите, знам, че е тук! — Дали това убеждение бе резултат от дедукция, интуиция, надежда или най-обикновен инат нямаше значение — Роджър се вкопчи за него като удавник.

Той самият бе пътувал доста лесно от Идънтън до Уилмингтън. Когато разтоварваха „Глориана“, внесе един сандък с чай в склада, остави го, излезе през вратата и върза мократа от пот кърпа на главата си. Още щом следващият мъж го подмина, той стъпи на пристана, обърна се надясно, вместо наляво и след секунди вече вървеше по тясната павирана уличка, която водеше към града. На следващата сутрин си намери работа като товарач на малък кораб, който караше стоки за флота от Идънтън до главното депо в Уилмингтън, откъдето ги товареха на по-голям кораб за Англия.

Слезе от кораба в Уилмингтън, без дори да се замисли. Нямаше време за губене; трябваше да намери Бриана.

Знаеше, че е тук. Фрейзърс Ридж беше в планината; тя имаше нужда от водач, а Уилмингтън бе най-вероятното пристанище, където можеше да намери такъв. А ако беше тук, някой щеше да я е забелязал; беше сигурен в това. Надяваше се само да не са я забелязали неподходящите хора.

При една бърза обиколка на главната улица и пристанището преброи двайсет и три кръчми. Господи, тези хора пиеха като луди! Имаше вероятност да е наела стая в частна къща, но трябваше да започне от кръчмите.

До вечерта обиколи десет кръчми, забавян от необходимостта да избягва доскорошните си колеги. Нямаше и едно излишно пени, но като гледаше толкова много пиене, започна да изпитва ужасна жажда. Не беше ял цял ден и това също влошаваше нещата.

Но почти не забелязваше физическия си дискомфорт. Един мъж в петата кръчма я бе видял, както и една жена в седмата.

— Висок мъж с червена коса — каза мъжът, но „Огромно момиче, облечено с мъжки панталони“ — бе казала жената, като цъкаше възмутено с език. „Вървеше по улицата, метнала жакета на ръката си и задникът ѝ бе пред очите на всички!“

Роджър мрачно съжали, че точно този задник не е пред неговите очи сега. Знаеше какво да направи с него. Изпроси си чаша вода от една милозлива ханджийка и тръгна с подновена решителност.

Вече беше съвсем тъмно, когато обиколи още пет кръчми. Те бяха пълни и той установи, че високото червенокосо момиче с мъжки дрехи е станало обект на обществен дебат почти от седмица. Някои от коментарите накараха кръвта му да запулсира в бузите от гняв и само страхът да не го арестуват го възпря от нападение.

Напусна петнайсетата кръчма кипящ от ярост, след доста грозна размяна на думи с двама пияници. Господи, тази жена нямаше ли поне капка мозък? Наистина ли не знаеше на какво са способни мъжете?

Спря на улицата и избърса с ръкав потното си лице. Дишаше тежко, чудеше се какво да стори. Щеше да продължи, но ако не намереше нещо скоро, щеше да падне по лице на пътя.

Реши да отиде в „Синият бик“. Погледна към бараката до кръчмата и видя хубава купчина чиста слама. Щеше да похарчи едно-две пенита за вечеря и вероятно щяха да му позволят да спи в конюшните от християнско милосърдие.

Когато се обърна, зърна табела на къщата от другата страна на улицата.

„УИЛМИНГТЪНСКИ ВЕСТНИКАР. ДЖН. ЖИЛЕТ, СОБСТВ.“. Уилмингтънският вестник; един от малкото в колония Северна Каролина. Но и той беше излишен, ако питаха Роджър. Прииска му се да вземе камък и да го хвърли към прозореца на Джн. Жилет. Вместо това дръпна подгизналата лента от главата си и направи усилие да се приведе в приличен вид. После се обърна към реката и „Синият бик“.

Тя беше там.

Седеше до огнището, сплетената ѝ коса блещукаше на огъня. Говореше с младеж, чиято усмивка Роджър искаше да изличи най-насилствено. Вместо това той затръшна вратата след себе си и тръгна към нея. Тя се обърна, сепната, и се втренчи безизразно в брадатия непознат. В очите ѝ първо се появи разпознаване, после радост, а накрая на лицето ѝ се разля огромна усмивка.

— О — рече тя. — Това си ти. — После очите ѝ се промениха, когато осъзнаването просветна в тях. Тя изпищя. Изпищя силно и всички в кръчмата се обърнаха към тях.

— По дяволите! — Той се хвърли през масата и я хвана за ръката. — Какво си мислиш, че правиш, за бога!

Лицето ѝ беше станало смъртно бледо, очите бяха кръгли и тъмни от шока. Тя се отдръпна в опит да се освободи.

— Махай се!

— Няма! Ще дойдеш с мен веднага!

Заобиколи масата, хвана я и за другата ръка и я разтърси. Завъртя ѝ и я бутна пред себе си към вратата.

— Макензи! — По дяволите, това бе един от моряците от товарния кораб. Роджър го изгледа кръвнишки. За щастие мъжът бе по-дребен и по-възрастен от него; поколеба се, но после набра кураж заради компанията си и вирна възмутено брадичка. — Какво правиш с момичето, Макензи? Остави я на мира! — Сред тълпата се чу ропот, мъжете се извръщаха към тях. Трябваше да се измъкне веднага оттук, иначе нямаше да се измъкне изобщо.

— Кажи им, че всичко е наред, кажи им, че ме познаваш! — прошепна в ухото на Бриана.

— Всичко е наред — каза тя с дрезгав от шока глас, но достатъчно силно, за да я чуят над нарастващата глъчка. — Всичко е наред. Аз… го познавам. — Морякът се отпусна леко, но още ги гледаше със съмнение. Едно кльощаво младо момиче до комина се бе изправило и изглеждаше изплашено до смърт, но смело стискаше глинена бутилка от ейл в ръката си, явно с намерението да удари с нея Роджър, ако се наложи. Пискливият ѝ глас изкънтя над подозрителния ропот в кръчмата:

— Госпожице Бри! Няма да тръгнете с тоя черен злодей, нали!

Бриана издаде звук, който може и да беше смях, но задавен от истерия. Посегна нагоре и заби силно ноктите си в опакото на дланта му. Стреснат от болката, той отпусна хватката си и тя издърпа ръката си.

— Всичко е наред — повтори по-категорично към цялата стая. — Познавам го. — После направи успокоителен жест към момичето. — Лизи, отивай да си лягаш. Аз… ще дойда по-късно. — Обърна се на пета и тръгна бързо към вратата. Роджър огледа всички заплашително, за да обезкуражи всякаква намеса, и я последва.

Тя го чакаше точно пред вратата. Пръстите ѝ се забиха в ръката му яростно, едва ли беше просто от радост да го види.

— Какво правиш тук? — попита го тя.

Той откачи пръстите ѝ и ги стисна здраво.

— Не тук — сопна ѝ се. Хвана я за ръката и я поведе по-надолу по улицата, под един голям конски кестен. Небето още сияеше с остатъците от залеза, но клоните на дървото провисваха почти до земята и под тях бе достатъчно тъмно, за да се скрият от всеки любопитен, който можеше да е тръгнал след тях.

Тя се завъртя към него веднага щом стигнаха под сянката им.

— Какво правиш тук, за бога?

— Търсех те, малка глупачке! А какво, по дяволите, правиш ти тук? И то облечена така, проклета да си! — Беше погледнал само за миг бричовете и ризата, но му беше достатъчно.

В нейното време тези дрехи щяха да са твърде торбести, за да минат за сексапилни. След месеци, в които бе виждал жени с дълги поли и шалове обаче, сега дългите ѝ крака и извивката на прасците му се струваха така предизвикателни, че му идеше да я увие веднага с чаршаф.

— Проклета жена! Ами това е все едно да тръгнеш гола по улицата!

— Не ставай идиот! Какво правиш тук?

— Казах ти — търся те.

Хвана я за раменете, после я целуна силно. Страх, гняв и огромното облекчение, че я е намерил, се смесиха в твърда стрела от желание и той усети, че трепери. Тя също. Беше се притиснала към него и трепереше в ръцете му.

— Всичко е наред — прошепна ѝ. Зарови устни в косата ѝ. — Всичко е наред, тук съм. Ще се грижа за теб.

Тя се изправи рязко и се освободи от прегръдката му.

— Наред ли? — извика. — Как можа да го кажеш? За бога, ти си тук!

Ужасът в гласа ѝ беше очевиден. Той я хвана за ръката.

— А къде другаде да бъда, когато ти се засили към нищото и рискува живота си и… защо го направи, по дяволите?!

— Търся родителите си. Какво друго бих правила тук?

— Знам това, за бога! Но защо, по дяволите, не ми каза какво си решила?

Тя издърпа ръка от хватката му и го блъсна здраво в гърдите. Той се олюля назад.

— Защото нямаше да ме пуснеш, затова! Щеше да се опиташ да ме спреш и…

— По дяволите, щях! Господи, щях да те заключа някъде или да ти вържа ръцете и краката! От всички откачени идеи…

Тя го удари, зашлеви го силно по бузата.

— Млъкни!

— Проклета жена! Да не очакваш да те пусна да тръгнеш към… към нищото, а аз да си седя у дома и да си въртя палците, докато ти разхождаш утробата си като набучена на кол по пазарния площад? Ти за какъв ме мислиш?

Той по-скоро усети, отколкото видя движението ѝ и я стисна за китката, преди да го е зашлевила отново.

— Не съм в настроение за това, момиче! Удариш ли ме още веднъж и аз ще те ударя, заклевам се!

Тя сви другата си ръка в юмрук и го заби в корема му, бърза като змия.

Той искаше да я удари, но вместо това я сграбчи и уви косата ѝ на юмрука си, после я целуна с всички сили.

Бриана се гърчеше и се бореше с него, издаваше задавени звуци, но той не спря. Накрая тя отвърна на целувката му и се свлякоха заедно на колене. Тя го прегърна през врата, а той я положи под себе си на осеяната с листа земя под дървото. После тя заплака в прегръдките му, давеше се и стенеше, сълзите се спускаха по лицето ѝ.

— Защо? — проплака тя. — Защо си ме последвал? Не разбираш ли? Какво ще правим сега!

— Да правим ли? Какво да правим? — Той не знаеше дали тя плаче от гняв или от страх — или от двете, вероятно.

Тя се вгледа в него през оплетените кичури на косата си.

— Как ще се върнем! Трябва да има при кого да се върнеш — някой, когото обичаш. Ти си единственият човек, когото обичам от другия край, а сега си тук! Как ще се върна, ако си тук? И как ти ще се върнеш, ако аз съм тук?

Той застина, забравил за страх и гняв и ръцете му стиснаха силно китките ѝ, за да не го удари отново.

— Затова ли? Затова ли не ми каза? Защото ме обичаш? Господи!

Пусна я и легна върху нея. Обхвана лицето ѝ и се опита да я целуне отново. Тя тласна рязко хълбоци, вдигна крака от двете му страни и го стисна с бедра през ребрата.

Той се претърколи, за да се освободи от хватката ѝ, и легна по гръб, а тя мина върху него. Стисна кичур от косата ѝ и придърпа задъхан главата ѝ надолу.

— Престани. За бога, престани, това да не ти е спаринг?

— Пусни ми косата. — Тя разтърси глава, за да се освободи от ръката му. — Мразя да ми дърпат косата.

Той я пусна и плъзна ръка по шията ѝ, пръстите му се свиха на тила ѝ, палецът му легна на пулса. Бумтеше като чук; неговият също.

— Ами ако те удуша?

— Няма да ми хареса.

— На мен също. Махни си ръката от врата ми.

Тя бавно се надигна от него. Той още беше задъхан, но не от душене. Не искаше да пуска врата ѝ. Не защото се страхуваше, че тя ще избяга, а защото не можеше да понесе да изгуби допира ѝ. Копнееше от толкова време за него.

Тя посегна нагоре и хвана китката му, но не дръпна ръката му. Усети я как преглъща.

— Добре — прошепна той. — Кажи го. Искам да го чуя.

— Обичам… те — каза тя през зъби. — Сега разбра ли?

— Да, разбрах. — Обхвана лицето ѝ много нежно и я придърпа надолу. Ръцете ѝ потрепериха и поддадоха под нея.

— Сигурна ли си?

— Да. Какво ще правим сега? — попита и се разплака.

— Ние — Тя бе казала „ние“. Беше казала, че е сигурна.

Роджър лежеше в прахта на пътя, насинен, мръсен и гладен, до гърдите му трепереше и плачеше жена, която от време на време го удряше с юмрук. Никога не бе изпитвал такова щастие.

— Тихо — прошепна и я залюля. — Всичко ще бъде наред. Има и друг начин. Ще се върнем; аз знам как. Не се тревожи, ще се грижа за теб.

Накрая тя се измори и легна неподвижна в сгъвката на лакътя му, като подсмърчаше и хълцаше. На ризата му имаше голямо влажно петно. Щурчетата в дървото, сепнати от тишината след шума, предпазливо подновиха песента си.

Тя се освободи и седна в тъмното.

— Трябва да си издухам носа — каза с надебелял глас. — Имаш ли кърпа?

Роджър ѝ подаде влажния парцал, с който си бе вързал косата. Тя започна да си духа носа и той се усмихна в тъмното.

— Звучиш като флакон с пяна за бръснене.

— И кога за последно видя такъв? — Тя легна пак до него, облегна глава на рамото му и докосна челюстта му. Беше се бръснал преди два дни, после не му се отвори възможност.

Нейната коса още миришеше леко на трева, макар че вече не лъхаше на изкуствени цветя. Сигурно това бе естествената ѝ миризма.

Тя въздъхна дълбоко и го прегърна по-силно.

— Съжалявам. Не исках да тръгваш след мен. Но… Роджър, ужасно се радвам, че си тук!

Той я целуна по слепоочието; беше влажна и солена от потта и сълзите.

— Аз също — каза той и за миг всички изпитания и опасности през последните два месеца му се сториха незначителни. Всички, освен едно.

— Откога го планираш? — попита той. Мислеше, че знае дори точния ден. Денят, в който писмата ѝ започнаха да се променят.

— Ами… около шест месеца — каза тя и потвърди подозренията му. — Когато отидох в Ямайка по време на великденската ваканция.

— Да? — В Ямайка, вместо в Шотландия. Беше му предложила да я придружи, а той отказа, глупашки обиден, че не е решила да отиде при него.

Тя пое дълбоко дъх и издиша.

— Все ги сънувах — каза тя. — Баща ми. Бащите ми. И двамата.

Сънищата бяха просто фрагменти; ярки образи на лицето на Франк Рандал, понякога по-продължителни, когато виждаше и майка си. А от време на време и един висок червенокос мъж, бащата, когато никога не бе виждала.

— Имаше един конкретен сън… Беше нощ, някъде в тропиците, с ниви с високи зелени растения, които може би бяха захарна тръстика, и огньове в далечината. Чуваха се барабани и аз знаех, че нещо се крие в тръстиките и чака; нещо ужасно — каза тя. — Майка ми беше там, пиеше чай с един крокодил. — Роджър изсумтя и гласът ѝ стана по-остър: — Е, беше сън все пак, нали?

— Тогава той излезе от тръстиките. Не можах да видя добре лицето му, защото беше тъмно, но видях, че има червена коса с медни оттенъци, когато обърна главата си.

— Той ли беше страшното нещо в тръстиките? — попита Роджър.

— Не. — Почти чу как изшумя косата ѝ, когато поклати глава. Вече беше съвсем тъмно и тя бе само лека, успокояваща тежест на гърдите му; тих глас до него, който говори от сенките.

— Той стоеше между майка ми и ужасното нещо. Не можех да го видя, но знаех, че е там и чака. — Потрепери леко и Роджър я прегърна по-силно.

— Знаех, че майка ми ще стане и ще тръгне право към него. Опитах се да я спра, но не можех да я накарам да ме чуе или да ме види. Затова се обърнах към него и му извиках да отиде с нея — да я спаси от онова. И той ме видя! — Тя стисна ръката му. — Видя ме и ме чу. И тогава се събудих.

— Така ли? — каза скептично Роджър. — И това ли те накара да отидеш в Ямайка и…

— Това ме накара да се замисля — рече тя остро. — Ти нали ги търси, не можа да ги откриеш никъде в Шотландия след 1766 година и в регистъра на емигрантите за Колониите. Тогава каза, че според теб трябва да се откажем: че вече няма какво да намерим.

Роджър беше доволен, че мракът скрива вината му. Целуна я бързо по темето.

— Но аз си мислех; в съня си ги видях в тропиците. Ами ако бяха в Индиите?

— Нали търсих. Проверих всички корабни регистри от Единбург или Лондон в края на шейсетте и седемдесетте всички кораби. Нали ти казах — добави той малко остро.

— Да, знам — рече тя също така остро. — Но ако не са били пътници? Защо са ходели хората тогава в Индиите… искам да кажа сега.

— Предимно за търговия.

— Точно така. Ами ако са се качили на товарен кораб? Ами ако не са искали да ги вписват в регистрите на пътниците.

— Добре — рече той. — Добре, така да бъде. Но в такъв случай как щеше да ги търсиш?

— Ами регистрите на складовете, счетоводните книги на плантациите, пристанищните манифести, цялата ваканция прекарах в библиотеки и музеи. И… и ги открих — каза тя е леко задавен глас.

Господи, видяла е съобщението.

— Така ли? — попита той, като се опитваше да запази спокойствие.

Тя се засмя малко треперливо.

— Капитан Джеймс Фрейзър, на кораба „Артемида“, продал пет тона гуано от прилепи на плантатор в Монтегю Бей на 2 април 1767 г.

Роджър изсумтя развеселено, но не можа да не възрази:

— Корабен капитан? След всичко, което майка ти ни разказа за морската му болест? И не искам да те обезкуражавам, но сигурно има буквално стотици Джеймс Фрейзъровци, откъде би могла да знаеш…

— Може и да има, но на първи април жена на име Клеър Фрейзър е купила роб от робския пазар в Кингстън?

— Какво?

— Не знам защо — отвърна твърдо Бриана, — но съм сигурна, че е имала причина.

— Е, да, но…

— В документите робът е вписан като „Темерер“, еднорък. Това сигурно го е отличавало, нали? Така или иначе започнах да преглеждам старите вестници; не само от Индиите, но от всички южни колонии, за да търся това име — майка ми не би държала роб; ако го е купила, то е било, за да го освободи някак, а освобождаването на роби понякога се е отбелязвало в местните вестници. Реших, че може да открия къде е бил освободен.

— И откри ли?

— Не. — Тя помълча за миг. — Но… открих нещо друго. Съобщение за тяхната… смърт. На родителите ми.

Макар да предполагаше, че го е открила, все пак бе шок да го чуе от устата ѝ. Притисна я плътно към себе си.

— Къде? — попита тихо. — Как?

Трябваше да се сети. Почти не чуваше задавеното ѝ обяснение, беше прекалено зает да се проклина. Трябваше да се сети, че е твърде упорита, за да може да я разубеди. Всичко, което бе постигнал с глупавите си усилия, бе да я накара да действа тайно. И кой си плати за това — той, с месеци тревоги.

— Но ние дойдохме навреме — каза тя. — Пише, че е станало през седемдесет и шеста; имаме време да ги открием. — Въздъхна тежко. — Така се радвам, че си тук. Толкова се тревожих, че ще разбереш, преди да съм успяла да се върна, и не знаех какво ще направиш.

— Това, което направих… — каза той. — Имам един приятел с двегодишно дете. Той казва, че никога не е мислил, че може да посегне на дете — но, за бога, вече разбирал хората, които го правят. Сега и аз донякъде разбирам защо някои бият жените си.

Тежестта на гърдите му се разтресе лекичко от смях.

— Какво искаш да кажеш?

Той плъзна ръка по гърба ѝ и стисна здраво заобленото ѝ дупе. Тя не носеше бельо под широките бричове.

— Казвам, че ако бях мъж от това време, с огромно удоволствие щях да те нашибам десетина пъти с колана си по задника.

Тя като че ли не приемаше сериозно тази заплаха. Всъщност дори се засмя.

— Но тъй като не си от това време, няма да го направиш, нали? Или ще го направиш, но няма да ти достави удоволствие?

— О, ще ми достави — увери я той. — Ужасно ми се иска да те напердаша.

Тя наистина се смееше.

Внезапно вбесен, той я отблъсна и седна.

— Ама какво ти става?

— Мислех, че си намерила друг! Писмата ти през последните месеци бяха… а после и онова, последното. Бях сигурен, че си намерила друг. Затова искам да те набия — не задето ме излъга или тръгна, без да ми кажеш, — а защото ме накара да си помисля, че съм те загубил!

Тя помълча за миг. После ръката ѝ се появи от мрака и докосна много леко лицето му.

— Съжалявам — каза тихо. — Не исках да си помислиш това. Исках само да не разбереш, докато не стане твърде късно. — Извърна глава към него, силуетът ѝ се очертаваше на слабата светлина от улицата. — А ти как разбра?

— От кашоните ти. Пристигнаха в колежа.

— Какво? Но аз им казах да ги изпратят в края на май, когато ще бъдеш в Шотландия!

— Трябваше да съм там, но в последната минута изникна конференция, която ме задържа в Оксфорд. Дойдоха в деня, преди да тръгна.

Вратата на кръчмата се отвори и оттам заструи светлина, чуваше се шум, група клиенти излизаха. Гласове и стъпки минаха покрай убежището им, стряскащо близо. И двамата не продумаха, докато звуците не затихнаха. После, в тишината, той чу как кестен пада през листата и отскача на шумата до тях.

Гласът на Бриана бе странно дрезгав.

— Мислил си, че има друг… и все пак си тръгнал след мен?

Той въздъхна, гневът си отиде така внезапно, както се появи. Отметна влажната коса от лицето си.

— Щях да дойда, дори да се беше омъжила за краля на Сиам. Проклета жена.

Тя беше само светло петно в мрака. Той видя някакво движение, когато тя се наведе да вземе падналия кестен и започна да си играе с него. Накрая пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— Говориш за биене на съпруги.

Той замълча. Щурчетата пак спряха.

— Нали каза, че си сигурна. Истина ли беше?

Настъпи тишина, колкото един удар на сърцето, колкото цяла вечност.

— Да — отвърна тихо тя.

— В Инвърнес ти казах…

— Каза, че ме искаш или цялата — или нищо. Аз казах, че разбирам. Сигурна съм.

Ризата ѝ се бе измъкнала от бричовете, докато се бореха, и се развяваше около нея на слабия горещ бриз. Той посегна отдолу и докосна голата ѝ кожа, която настръхна под допира му. Придърпа я към себе си, прокара ръце по голия ѝ гръб и раменете под ризата, зарови лице в косата ѝ, в шията, изследваше я, питаше с ръце — дали е била искрена?

Тя хвана раменете му и се наведе назад. Да, искрена беше. Той отговори без думи, отвори предницата на ризата ѝ и я раздели. Гърдите ѝ бяха бели и меки.

— Моля те — каза тя. Ръката ѝ беше на тила му и го притискаше към нея. — Моля те!

— Ако го направя сега, ще е завинаги — прошепна той.

Тя едва дишаше, но беше застинала, позволи на ръцете му да идат където пожелаят.

— Да — отвърна.

Вратата на кръчмата се отвори отново и те се разделиха стреснати. Той я пусна и се изправи, посегна да ѝ помогне да стане, после изчака гласовете да отминат.

— Хайде — рече ѝ и се шмугна под надвисналите клони.

Навесът беше на известно разстояние от кръчмата, тъмен и тих. Те спряха отвън и изчакаха, но от кръчмата не се чу нищо повече. Всички прозорци на горния етаж бяха тъмни.

— Дано Лизи си е легнала.

Той смътно се зачуди коя е Лизи, но не му пукаше. Сега виждаше лицето ѝ ясно, макар че нощта лишаваше кожата ѝ от цветове. Приличаше на арлекин; белите бузи, насечени от сенките на листа, обрамчени от тъмната коса, очите — тъмни триъгълничета над дръзката ярка уста.

Хвана ръката ѝ, длан до длан.

— Знаеш ли какво е обричането?

— Не точно. Нещо като временен брак?

— Почти. На Островите и в отдалечените части на Северна Шотландия, където наблизо няма свещеник, мъж и жена се събират чрез стискане на ръцете; обричат се един на друг за година и един ден. В края на тази година и един ден те трябва да намерят свещеник и да се оженят за постоянно или да се разделят.

Ръката ѝ се стегна в неговата.

— Не искам нищо временно.

— Аз също. Но едва ли ще намерим лесно свещеник. Тук още няма църкви; най-близкият сигурно е в Ню Берн. — Той вдигна сплетените им ръце. — Казах, че те искам цялата и ако не ме обичаш достатъчно, за да се омъжиш за мен…

Ръката ѝ стисна неговата силно.

— Обичам те.

— Добре.

Пое си дълбоко дъх и започна:

— Аз, Роджър Джеремая, взимам Бриана Елън за моя законна съпруга. Давам ти всичко свое и ще те почитам с тялото си… — Ръката ѝ потрепна в неговата и той я стисна. Който беше измислил тази клетва, бе разбирал нещата добре.

— … в болест и в здраве, в богатство и в бедност, докато смъртта ни раздели.

Ако дам такава клетва, ще я спазвам — каквото и да ми струва. Дали още мислеше така?

Тя вдигна сплетените им ръце и заговори с искрено убеждение:

— Аз, Бриана Елън, взимам теб, Роджър Джеремая… — Гласът ѝ бе малко по-силен от ударите на сърцето му, но той чуваше всяка дума. Вятър мина през дървото, разклати листата и вдигна косата ѝ.

— … докато смъртта ни раздели.

Сега тази фраза значеше нещо повече и за двамата, отколкото би означавала преди няколко месеца, помисли си Роджър. Преходът през камъните те караше да осъзнаеш колко крехък е животът.

Настъпи тишина, нарушавана само от шепота на листата над тях и далечните гласове от кръчмата. Той вдигна ръката ѝ към устата си и я целуна по кокалчето на безименния пръст, където един ден — с Божията воля — щеше да е венчалната ѝ халка.

Беше по-скоро голяма барака, отколкото обор, макар че имаше кон или муле, което шаваше до яслата си в дъното. Миришеше силно на хмел, така силно, че успяваше да потуши миризмите на сено и тор; в „Синият бик“ си варяха бирата. Роджър се чувстваше пиян, но не от алкохол.

Беше много тъмно и събличането ѝ бе както дразнещо, така и удоволствие.

— А аз си мислех, че на слепите им трябват години, за да се изостри сетивото им за допир — промърмори той.

Топлият дъх на смеха ѝ докосна шията му и накара косъмчетата по тила му да настръхнат.

— Сигурна ли си, че не е като в стихотворението за петимата слепци и слона? — попита тя. Посегна към отвора на ризата му и плъзна ръка вътре.

— „Не, звярът е като стена“ — цитира той. Пръстите му се свиха и изпънаха, докато изследваха чувствителната плът около зърното ѝ. — „Стена с косми.“ Господи, настръхнала стена.

Тя се засмя отново и той сведе глава, откри устата ѝ от първия опит, слепешката, неотклонно като прилеп, който лапва муха във въздуха.

— Амфора — промърмори до широката сладка извивка на устните ѝ. Ръцете му се плъзнаха по извивката на хълбока ѝ, свиха се по гладката, солидна, вечна и изящна извивка на древна амфора, която обещаваше изобилие. — Като гръцка ваза. Господи, имаш най-красивия задник!

— Значи като ваза, а?

Тя вибрираше до него, трепетът на смеха премина от устните ѝ в неговите и в кръвта му като инфекция. Ръката ѝ се плъзна по неговия хълбок и нагоре, дългите пръсти започнаха да разхлабват връзката на бричовете, действаха колебливо, а после по-уверено издърпаха ризата му.

— „Не, този звяр е като въже“… олеле…

— Спри да се смееш, по дяволите.

— … като змия… не… е, може би кобра… Господи, как наричаш това?

— Имах един приятел, който го наричаше „Господин Щастливец“ — каза Роджър леко замаян, — но това е твърде лековато за моя вкус. — Хвана я над лактите и я целуна отново, достатъчно дълго, за да спре всякакви по-нататъшни сравнения.

Тя още трепереше, но той не мислеше, че е от смях. Плъзна ръка около нея и я притисна към себе си, изумен както винаги от ръста ѝ — и много по-изумен сега, когато беше гола, със сложните равнини на кости и мускули, които се трансформираха в усещания в ръцете му.

Спря да поеме дъх. Не знаеше дали се чувства сякаш се дави или сякаш изкачва планина, но каквото и да беше, определено между тях не бе останал кислород.

— Никога не съм можел да целуна момиче, без да се наведа — каза той с надеждата, че думите ще му върнат дъха.

— О, браво; не искаме да си сецнеш врата. — Вибрацията се върна в гласа ѝ и определено беше смях, макар че му се стори по-скоро от притеснение, отколкото от веселие.

— Ха-ха — рече той и я сграбчи отново, майната му на кислорода. Гърдите ѝ бяха високи и кръгли, притискаха се в него с уникалната смесица от мекота и твърдост, която го завладяваше. Едната ѝ ръка се плъзна колебливо между телата им, после се отдръпна.

Не можа да се накара да спре да я целува, за да довърши разсъбличането, но изви гръб, за да ѝ позволи да свали бричовете по бедрата му. Те бяха разхлабени и се смъкнаха като локвичка в краката му. Той ги прекрачи, без да я пуска, и издаде тих гърлен звук, когато ръката ѝ мина между тях.

Беше яла лук на вечеря. Слепотата изостряше не само допира, но и вкуса и обонянието. Усети печено месо, кисел ейл и хляб. И слаб сладък вкус, който не можа да определи, но някак му напомни за зелени ливади, пълни с разлюляна трева. Дали го вкуси, или беше миризмата на косата ѝ? Не знаеше; като че ли губеше контрол над сетивата си, както бе изгубил и границите помежду им, вдишвайки дъха ѝ, усещайки как сърцето ѝ биеше, сякаш в неговите собствени гърди.

Тя го стисна малко по-силно и той прекъсна задъхан целувката.

— Дали би го пуснала за малко? Наистина е ефикасна дръжка, но има и по-полезни приложения.

Вместо да го пусне, тя се свлече на колене.

Роджър отстъпи леко назад, сепнат.

— Господи, сигурна ли си, че искаш да го направиш? — Той не беше сигурен дали се надява да го направи. Косата ѝ гъделичкаше бедрата му, а членът му трепереше от отчаяна нужда. В същото време не искаше да я изплаши или отврати.

— Ти не искаш ли да го направя? — Ръцете ѝ се движеха по задната част на бедрата му, колебливи и гъделичкащи. Той почувства как всеки косъм по тялото му настръхна, от коленете до кръста. Чувстваше се като сатир — с кози крака и смрадлив.

— Ами… искам. Но не съм се къпал от дни — каза той, като непохватно се опитваше да се отдръпне.

Тя нарочно прокара нос по корема му и надолу, вдишвайки дълбоко. Кожата му настръхна и тръпката нямаше нищо общо с температурата на въздуха.

— Миришеш хубаво — прошепна. — Като голямо мъжко животно.

Той стисна здраво главата ѝ, пръстите му се оплетоха в гъстата копринена коса.

— За това си много права — прошепна. Ръката ѝ легна на китката му, лека и топла. Господи, тя беше топла.

Без да го иска напълно, разхлаби хватката си; косата ѝ се спусна по бедрата му и тогава спря да мисли, сякаш цялата кръв напусна мозъка му и се устреми надолу с голяма скорост.

— Дое ли го прая?

— Какво? — Изтръгна се от унеса за миг, когато тя се отдръпна и отметна косата от лицето си.

— Питам добре ли го правя?

— О… Ами… мисля, че да.

— Мислиш? Не си ли сигурен? — Тя като че ли възвръщаше самообладанието си така бързо, както той губеше своето; чуваше потиснатия смях в гласа ѝ.

— Ами… не. Ами никога не… никой не е… да, така мисля. — Той пак хвана главата ѝ и я дръпна нежно напред.

Стори му се, че тя издава някакво тихо жужене дълбоко в гърлото си. Може би беше от неговата кръв, която бумтеше в изопнатите вени, кипеше на силни течения, като океанска вода, която се блъска в скалите. Още минута и той щеше да избухне.

Отдръпна се, преди да е възразила, и я изправи на крака, после я накара да легне на купчината слама, където бяха захвърлили дрехите си.

Очите му бяха свикнали с тъмното, но звездната светлина от прозореца бе твърде слаба и не можеше да види нещо повече от очертания и форми, бели като мрамор. Не студени обаче. Изобщо не бяха студени.

Той пристъпи към своя дълг с вълнение и предпазливост; беше опитвал това само веднъж, но го посрещна женски хигиенен продукт, който миришеше на цветя като църквата на баща му в неделя.

Бриана не миришеше така. От миризмата ѝ му се прииска да пропусне всички увертюри и да се отдаде сляпо на похотта си.

Вместо това пое дълбоко дъх и я целуна точно над тъмните къдрици.

— По дяволите! — каза той.

— Какво има? — попита тя притеснена. — Да не мириша лошо?

Той затвори очи и вдиша. Главата му се маеше леко от комбинацията от похот и смях.

— Не. Просто повече от година се чудя какъв цвят са космите ти тук. — Подръпна нежно къдриците. — А сега са пред лицето ми и пак не мога да го видя.

Тя се засмя, от вибрацията коремът ѝ се разтресе леко под ръката му.

— А искаш ли да ти кажа?

— Не, нека се изненадам на сутринта. — Наведе глава към работата си, изненадан от изумителното разнообразие от различна тъкан на толкова малко място — гладко като стъкло, гъделичкащо грубо, податлива мекота и после внезапната хлъзгава влага, мускусна, стипчива и солена.

След миг усети как ръцете ѝ се спускат нежно на главата му като в благословия. Надяваше се наболата му брада да не я нарани, но тя като че ли нямаше нищо против. През топлата плът на бедрата ѝ премина дълбока тръпка и тя издаде тих звук, от който и през неговия корем премина тръпка.

— Добре ли го правя? — попита той полу на шега, като вдигна глава.

— О, да — каза тя тихо. — Определено. — Ръцете ѝ се заровиха в косата му.

Той отново сведе глава, но я вдигна рязко и се вгледа през сумрака над бялото ѝ тяло, към бледия овал на лицето ѝ.

— И откъде, по дяволите, знаеш това? — попита. Единственият отговор беше дълбок, клокочещ смях. После се озова до нея, без да се усети, устата му се залепи за нейната и цялото му тяло се притисна към нейното, осъзнаваше само топлината ѝ, изгаряше го като треска.

Тя имаше вкус на него и той на нея, и Бог да му е на помощ, нямаше да може да го направи бавно.

Но все пак го направи. Тя беше нетърпелива, но неопитна, опита се да вдигне хълбоци към него, докосваше го твърде бързо, твърде леко. Той хвана ръцете ѝ и ги сложи на гърдите си. Дланите ѝ бяха горещи и зърната му се втвърдиха.

— Усети сърцето ми — каза той. Гласът му беше надебелял. — И ми кажи, ако спре.

Не го каза точно като шега и леко се изненада, когато тя се засмя нервно. Смехът изчезна, щом я докосна. Ръцете ѝ се стегнаха на гърдите му; после я усети да се отпуска, когато отвори краката си за него.

— Обичам те — прошепна той. — О, Бри, толкова те обичам.

Тя не отговори, една ръка се понесе в тъмното и легна на бузата му нежна като водорасло. Остана там, докато той влизаше в нея, отворена доверчиво, докато другата ѝ ръка поддържаше биещото му сърце.

Той се чувстваше по-пиян от преди. Не замаян или сънлив; а като оживял. Надушваше собствената си плът; надушваше нейната, надушваше слабия дъх на страх, примесен към желанието ѝ.

Затвори очи и вдиша. Стисна по-силно раменете ѝ. Тласна бавно. Плъзна се вътре. Усети как тя се отваря и прехапа устна така, че почти си пусна кръв.

Ноктите ѝ се забиха в гърдите му.

— Давай! — прошепна тя.

Един остър силен тласък и я облада.

Остана така, със затворени очи, задъхан. Балансираше на ръба на удоволствието, което бе така силно, че му причиняваше болка. Смътно се запита дали всъщност не чувства нейната болка.

— Роджър?

— Да?

— Ти… много ли ти е голям, как мислиш? — Гласът ѝ беше леко треперлив.

— Ами… — Той опитваше да се съвземе. — Над средното. — Притеснение проникна сред замайването му. — Много ли те боли?

— Не, не точно. Просто… може ли да не мърдаш за малко?

— За колкото кажеш. Цял живот няма да мръдна, ако искаш. — Мислеше си, че сигурно това ще го убие, но щеше да умре щастлив.

Ръцете ѝ се плъзнаха бавно по гърба му, докоснаха задника му. Той потрепери и сведе глава със затворени очи, рисуваше лицето ѝ в ума си чрез безброй малки целувки.

— Добре — прошепна тя в ухото му и той се задвижи като автомат, възможно най-бавно, удържан от ръката ѝ на гърба му.

Тя се скова съвсем леко и се отпусна, скова се и се отпусна. Той знаеше, че я наранява, трябваше да спре, но тя се надигна към него и го пое и се чу дълбок, животински звук, който сигурно излизаше от него, сега, трябваше да стане сега…

Като се разтърси като риба на сухо, той се освободи от тялото ѝ и легна върху нея. Усещаше как смазва гърдите ѝ, докато се тресеше и стенеше.

После легна неподвижен, вече не беше пиян, а потънал в ступор и вина, усети ръцете ѝ около себе си и топлия дъх на шепота ѝ в ухото си.

— Обичам те — каза тя, гласът ѝ беше дрезгав в ухаещия на хмел въздух. — Остани с мен.

— Цял живот — каза той и я прегърна.

Лежаха заедно, споени от потта след усилията си, вслушани в дъха на другия. Роджър се размърда леко, вдигна лице от косата ѝ, чувстваше крайниците си едновременно безтегловни и тежки като олово.

— Добре ли си, любима? — прошепна той. — Нараних ли те?

— Да, но няма значение. — Ръката ѝ се притисна леко към гърба му и той потрепери въпреки жегата. — Добре ли беше? Добре ли го направих? — Звучеше леко притеснена.

— О, Господи! — Той сведе глава и я целуна дълго. Тя се напрегна леко, после устата ѝ се отпусна под неговата.

— Значи беше добре?

— О, Исусе!

— Наистина прекаляваш, дори за син на свещеник — каза тя с лек укор. — Може би онези старици от Инвърнес бяха прави; определено си отишъл при дявола.

— Не е богохулство — каза той. Опря чело на рамото ѝ, вдиша дълбоко миризмата ѝ, общата им миризма. — Това е благодарствена молитва.

Тя се засмя.

— Е, тогава може — рече с явно облекчение.

Той вдигна глава.

— О, Господи, да. — Тя се засмя отново. — Как изобщо си помисли нещо друго?

— Ами, ти не каза нищо. Просто легна като халосан по главата; помислих, че може да си разочарован.

Сега беше негов ред да се засмее, заровил лице в гладката ѝ шия.

— Не — каза накрая, когато си пое дъх. — Ако един мъж се държи така, сякаш са му извадили гръбначния стълб, значи е изпитал огромно удовлетворение. Не е много джентълменско, но пък е искрено.

— А, добре. — Тя изглеждаше доволна. — В онази книга не пишеше нищо за това, но нормално — не ставаше дума какво се случва после.

— Каква е тази книга? — Той се размърда предпазливо, телата им се разделиха с шум като от отлепване на мухоловки. — Извинявай за това. — Той посегна за ризата си и ѝ я подаде.

— „Чувственият мъж“. — Тя взе ризата и усърдно се почисти. — Вътре пишеше за всякакви неща, като кубчета лед, бита сметана, които ми се сториха доста крайни, но имаше полезни съвети как се прави фелацио и…

— Научила си това от книга? — Роджър се почувства скандализиран като някоя дама от енориашите на баща му.

— Е, нали не мислиш, че се размотавам и правя това с всеки срещнат! — Тя също звучеше шокирана.

— Пишат книги, в които обясняват на младите жени как да… Това е ужасно!

— Защо да е ужасно? — попита тя малко намусено. — Как иначе щях да знам какво да правя?

Роджър потърка лицето си, останал без думи. Ако го бяха попитали само преди час, щеше да твърди, че е за сексуалното равенство. Но макар да клонеше към модерността, той явно все пак беше истински син на презвитериански свещеник, защото смяташе, че една млада жена трябва да е невежа в това отношение на първата си брачна нощ.

Мъжествено потисна този викториански предразсъдък и прокара ръка по извивките на тялото ѝ, като стисна леко едрата гърда.

— Не, нищо — каза. — Само че — сведе глава да целуне устните ѝ — има още много неща — и леко ухапа долната ѝ устна, — които не си прочела в книгата, нали?

Тя внезапно се раздвижи, обърна се и притисна тази дълга бяла топлина към голата му кожа, а той потрепери от шока.

— Покажи ми — прошепна и ухапа леко меката част на ухото му.

Петел изкукурига някъде наблизо. Бриана се събуди леко замаяна и веднага се упрекна, че е заспала. Беше дезориентирана, така изморена от емоциите и усилието, че ѝ се виеше свят, сякаш се носеше на стъпка-две над земята. В същото време не искаше да пропусне нито миг.

Роджър се размърда до нея, когато усети движението ѝ. Прегърна я и после се изви зад нея, колене зад колене, корем до дупето ѝ. Издуха косата ѝ от лицето си и тя се засмя.

Бяха се любили три пъти. Беше разранена и много щастлива. Беше си го представяла хиляди пъти, но нямаше как да си представиш ужасяващата нужда да се отдадеш — внезапно да се разпростреш извън границите на плътта си, да проникнат в теб, да те разкъсат, да навлязат в теб. Нито пък можеше да си представи каква мощ се съдържа във всичко това.

Беше очаквала да е беззащитна, обект на желание. А го бе прегръщала, бе усещала как той трепери от желание, как удържа силата си, за да не я нарани — сила, която тя можеше да отприщи, ако пожелае. Тя беше нейна, за да я докосва и събужда, да я призовава и владее.

Не си беше представяла и че съществува такава нежност, защото когато той извика и потрепери в прегръдките ѝ, притисна чело до нейното, довери ѝ се в мига, в който силата му внезапно се превърна в безпомощност.

— Съжалявам — каза той тихо в ухото ѝ.

— Защо? — Посегна назад и го погали по бедрото. Вече можеше да го направи. Да го докосва навсякъде, да се наслаждава на плътта му, да я вкусва. Нямаше търпение да съмне, за да го види гол.

— За това. — Той направи леко движение с ръка към мрака около тях и твърдата слама отдолу. — Трябваше да изчакаме. Исках да бъде… да ти бъде хубаво.

— На мен ми беше много хубаво — каза тя тихо. На бедрото му имаше падинка в мускула.

Той се засмя, леко печално.

— Исках да имаш истинска брачна нощ. Меко легло, чисти чаршафи… трябваше да е по-добре първия ти път.

— Имала съм меки легла и чисти чаршафи — каза тя. — Но не и това. — Обърна се в прегръдките му, посегна надолу и сложи длан върху изумителната, изменчива плът между краката му. Той се скова за миг от изненада, после се отпусна и я остави да прави каквото иска. — Не би могло да е по-хубаво — каза тя тихо и го целуна.

Той също я целуна, бавно и лениво, изследвайки дълбините на устата ѝ и допускайки я в своята. Изстена тихо, дълбоко в гърлото си и посегна да махне ръката ѝ.

— О, Господи, ще ме убиеш, Бри.

— Съжалявам — каза тя притеснено. — Да не те стиснах твърде силно? Не исках да те заболи.

Той се засмя.

— Не, не това. Но дай малко отдих на горкото създание, а? — Отново я обърна и потърка с нос рамото ѝ.

— Роджър?

— Мм?

— Не мисля, че съм била толкова щастлива.

— Така ли? Е, това е добре. — Звучеше сънливо.

— Дори ако… дори ако не се върнем, стига да сме заедно, няма да имам нищо против.

— Ще се върнем. — Ръката му обхвана гърдата ѝ, нежно като водорасло, увиващо се около камък. — Казах ти, че има и друг начин.

— Така ли?

— Така мисля. — Разказа ѝ за гримоара, за смесицата от внимателни бележки и безумни брътвежи — и за собствения си преход през камъните на Крейг на Дун.

— Втория път мислех за теб — каза той тихо и прокара пръст по чертите ѝ в тъмното. — И оживях. Озовах се в точното време. Но диамантът, който Фиона ми даде, беше станал на пепел в джоба ми.

— Значи може би е възможно… да се насочва някак? — Бриана не успя да скрие надеждата в гласа си.

— Възможно е. — Той се поколеба. — Ами… имаше едно стихотворение или по-скоро заклинание… в книгата. — Ръката му падна настрани, когато го изрецитира:

Бриана седна и обгърна коленете си. Помълча, накрая каза:

— Това е откачено.

— Това, че някой е доказано луд, за нещастие не означава, че е не е прав — каза сухо Роджър. Протегна се със стон и седна, кръстосвайки крака на сламата. — Част от това е традиционен ритуал, струва ми се — от традицията на древните келти. Това с посоките, „четирите вятъра“, които се срещат и в келтските легенди. А острието, олтарът и пламъците са си чисто вещерство.

— Тя прободе съпруга си в сърцето и го подпали. — Бриана още помнеше, също като него, миризмата на бензин и горящата плът в кръга на Крейн на Дун и потрепери въпреки топлината.

— Надявам се, че няма да се наложи да принасяме човешка жертва — каза Роджър в неуспешен опит да се пошегува. — Обаче металът и скъпоценните камъни… ти носеше ли някакво бижу, когато премина, Бри?

Тя кимна.

— Твоята гривна — каза тихо. — И перлената огърлица на мама беше в джоба ми. Перлите не бяха пострадали обаче; нищо им нямаше.

— Перлите не са скъпоценни камъни — напомни ѝ той. — Те са органични — като хората. — Потри с ръка лицето си, денят бе дълъг и главата му започваше да пулсира. — Среброто и златото обаче… ти си имала сребърна гривна, а огърлицата е златна. О… и майка ти; тя също носеше сребро и злато, нали? Венчалните си халки.

— Аха. Но трите посоки определят равнина, четири посоки квадрат от земя, пет е числото на защитата… — мърмореше си Бриана под нос. — Дали е имала предвид, че ти трябват скъпоценни камъни, за да… да направиш това, което тя се е опитвала да стори? Те ли са „точките“?

— Вероятно. Беше нарисувала триъгълници и пентаграми и имаше списъци със скъпоценни камъни с предполагаеми „магически“ свойства. Не беше описала подробно теориите си — нямало е нужда, нали е пишела за себе си, — но като че ли става дума за силови линии — „лей линии“, както ги нарича, — които минават през земята. От време на време те се сближават една към друга и се извиват в нещо като възли. И когато стигнеш до такъв възел, стигаш на място, където времето не съществува като такова.

— Значи ако пристъпиш в един от тях, можеш да излезеш отново… по всяко време.

— На същото място, в друго време. И ако вярваш, че скъпоценните камъни притежават сила, която може да огъва линиите…

— А дали наистина могат?

— Бог знае — рече Роджър. — Но това е единственият ни шанс, нали?

— Да — съгласи се Бриана след малко. — Но къде ще намерим такива? — Тя махна към града и пристанището. — Не видях нищо такова тук — нито в Инвърнес. Мисля, че трябва да се отиде в голям град — Лондон или може би Бостън или Филаделфия. И тогава… колко пари имаш, Роджър? Аз успях да взема двайсет паунда и съм изхарчила съвсем малко, но едва ли ще стигнат…

— Точно това е въпросът — прекъсна я той. — Мислех за това, докато ти спеше. — Знам… мисля, че знам… къде мога да намеря поне един камък. Но… — поколеба се. — Ще трябва да тръгна веднага, за да го открия. Мъжът, който го притежава, сега е в Ню Берн, но няма да остане там дълго. Ако ми дадеш малко пари, ще се кача на кораб сутринта и ще съм в Ню Берн на следващия ден. Мисля, че е най-добре ти да останеш тук. После…

— Не мога да остана тук!

— Защо? — посегна към нея в тъмното. — Не искам да идваш с мен. По-скоро искам, но мисля, че няма да е безопасно за теб.

— Не казвам, че искам да дойда с теб, а че не мога да остана тук — повтори тя и хвана ръката му. Почти беше забравила, но сега вълнението от наученото се завърна. — Роджър, аз го открих… открих Джейми Фрейзър!

— Фрейзър? Къде? Тук ли? — Той се обърна сепнато към вратата.

— Не, той е в Крос Крийк и знам къде ще бъде другия понеделник. Трябва да отида, Роджър. Не разбираш ли? Той е толкова близо… а аз стигнах чак дотук. — Внезапно и съвсем ирационално ѝ се доплака при мисълта, че ще види отново майка си.

— Да, разбирам. — Той звучеше леко притеснен. — Но не можеш ли да изчакаш няколко дни? По море до Ню Берн е само ден и нещо, после на връщане… Мисля, че ще успея да взема каквото трябва до ден-два.

— Не. Не мога. Ами Лизи?

— Коя е Лизи?

— Моята прислужница… ти я видя. Тя щеше да те удари с бутилка. — Бриана се усмихна при спомена. — Лизи е много смела.

— О, сигурно — рече той сухо. — Може и така да…

— Но е болна — прекъсна го Бриана. — Не видя ли колко е бледа? Мисля, че е малария; има ужасни трески и тръпки, които траят цял ден, а после спират — след няколко дни всичко се повтаря. Трябва да намеря мама възможно най-скоро. Трябва.

Тя усещаше как той се опитва да сподави възраженията си. Посегна в мрака и го погали по лицето.

— Трябва — повтори тихо и усети, че той се предава.

— Добре. Добре! Тогава ще дойда при теб при първа възможност. Но ми направи една услуга, а? Облечи проклета рокля!

— Не ти ли харесват бричовете ми? — Смехът ѝ закипя като балончета в газирана напитка — после внезапно спря, защото ѝ хрумна нещо. — Роджър. Какво ще правиш… ще откраднеш ли този камък?

— Да — отвърна той простичко.

Тя помълча, дългият ѝ пръст потъркваше дланта му.

— Недей — каза тя тихо. — Не го прави, Роджър.

— Не се тревожи за човека, от когото ще го взема. — Роджър посегна към нея в опит да я успокои. — Най-вероятно и той го е откраднал от някого.

— Не за него се тревожа — а за теб!

— О, аз ще се оправя — увери я той най-нехайно.

— Роджър, сега бесят хората за кражба!

— Няма да ме хванат. — Ръката му потърси нейната в мрака, намери я и я стисна. — Ще дойда при теб, преди да се усетиш.

— Но не е…

— Всичко ще е наред — каза той твърдо. — Казах, че ще се грижа за теб, нали? Ще го направя.

— Но…

Надигна се на лакът и я накара да замълчи с целувка. Много бавно дръпна ръката ѝ към себе си и я притисна между краката си.

Тя преглътна, косъмчетата по ръцете му настръхнаха от очакване.

— Ммм? — промърмори до устата ѝ и без да чака отговор, я дръпна към сламата, претърколи се върху нея и разтвори краката ѝ с коляно.

Тя ахна и захапа рамото му, когато той влезе в нея, но той не издаде нито звук.

— Знаеш ли — каза сънливо Роджър след известно време. — Мисля, че току-що се ожених за своя пралеля през шест поколения? Просто се сетих.

— Какво?

— Не се тревожи, не се брои за кръвосмешение — увери я той.

— О, добре — отвърна тя с известен сарказъм. — Много се притесних за това. Как така ще съм ти пралеля, за бога?

— Ами, както казах, просто си го помислих; не го бях осъзнавал досега. Но чичото на твоя баща е Дугал Макензи — и именно той си е навлякъл проблеми, като е направил дете на Гейли Дънкан, нали?

Именно незадоволителният метод за контрацепция, който бе принуден да прилага, го наведе на тази мисъл, но реши, че не е уместно да споделя това. А и ризата му вече не ставаше за носене. Предположи, че Дугал Макензи не е бил така предвидлив, защото това би предотвратило появата на самия него.

— Е, не мисля, че е било само по негова вина. — Бриана звучеше приятно сънлива. Зората едва ли беше далече; птиците вече се обаждаха, въздухът се бе променил, ставаше по-свеж с надигането на вятъра от пристанището.

— Значи ако Дугал ми е прачичо и твой дядо през шест поколения, това ме прави твоя шеста или седма братовчедка, а не леля.

— Не, щеше да си ми братовчедка, ако бяхме от едно поколение, но ние не сме; ти си пет поколения преди мен — по бащина линия поне.

Бриана замълча, опитваше се да проумее това. После се отказа, обърна се с тих стон и намести дупето си до бедрата му.

— Няма значение, щом си сигурен, че не е кръвосмешение.

Той я притисна към себе си, но сънливият му ум вече се бе вкопчил за темата и не искаше да я пусне.

— Не се бях замислял за това. Знаеш ли какво означава? Че съм роднина на баща ти — всъщност мисля, че той е единственият ми жив роднина освен теб! — Роджър беше крайно объркан от този факт и доста развълнуван. Отдавна бе свикнал с мисълта, че вече няма роднини — не че един прачичо през седем поколения беше близък роднина, но…

— Не, не е — промърмори Бриана.

— Какво?

— Не е само той. Джени също. И децата ѝ. И внуците. Моята леля Джени е и твоя — хм, може би си прав все пак. Защото ако е моя леля, значи е твоя пра-пра-пра и така нататък леля, така че може би аз съм твоя… ох. — Тя отпусна глава на рамото му, косата ѝ се пръсна мека по гърдите му. — Ти кой им каза, че си?

— На кого?

— На Джени и Иън. — Тя се протегна. — Когато отиде в Лалиброх.

— Не съм ходил там. — Роджър също се размърда, нагласяйки тялото си до нейното. Ръката му се отпусна на кръста ѝ и той се унесе, отказвайки се от абстрактните плетеници на генеалогичните изчисления заради по-непосредствени удоволствия.

— Така ли? Как тогава… — замълча. Роджър вече се унасяше, изтощен от удоволствието, и не я слушаше, само се примъкна по-близо с доволен стон. След миг гласът ѝ обаче прониза мъглата в главата му като нож — масло.

— Как разбра къде съм? — попита тя.

— Мм?

Тя се извъртя внезапно, като го остави с празни ръце. Тъмните ѝ очи се присвиха подозрително на сантиметри от неговите.

— Как разбра къде съм? — повтори бавно, всяка дума бе късче лед. — Как разбра, че съм тръгнала към Колониите?

— Ами… аз… защо… — Твърде късно осъзна опасността.

— Няма как да знаеш, че съм напуснала Шотландия — каза тя, — освен ако не си ходил до Лалиброх и те са ти казали. Но ти не си бил в Лалиброх.

— Аз… — Той търсеше трескаво обяснение — някакво обяснение, — но не намираше друго освен истината. И от сковаността ѝ разбра, че и тя се досеща за нея.

— Ти си знаел — каза тя. Гласът ѝ беше почти шепот, но сякаш бе изкрещяла в ухото му. — Знаел си, нали?

Вече седеше, издигаше се над него като една от ериниите.

— Видял си съобщението за смъртта! Вече си знаел, знаел си през цялото време, нали?

— Не — опита да събере мислите си. — Всъщност да, но…

— Откога знаеш? Защо не ми каза? — извика тя. Изправи се и затърси дрехите си.

— Чакай. Бри… нека ти обясня…

— Да, обясни ми! Искам да чуя обяснението ти! — Гласът ѝ беше накъсан от гняв, но тя наистина спря да рови и зачака.

— Виж. — Той вече бе дошъл на себе си. — Наистина го намерих. Миналата пролет. Но аз… — Пое дълбоко дъх, отчаяно търсеше думи, които да я накарат да разбере.

— Знаех, че ще те заболи. Не исках да ти го показвам, защото знаех, че нищо не можеш да сториш — нямаше смисъл да ти разбивам сърцето само заради…

— Как така да не мога да сторя нищо? — Тя нахлузи ризата през главата си и се втренчи в него със стиснати юмруци.

— Не можеш да промениш нищо, Бри! Не го ли знаеш? Родителите ти са се опитали — те са знаели за Калоден и са направили всичко възможно, за да спрат Чарлс Стюарт, но не са могли, нали? Не са могли! Гейлис Дънкан се опита да направи Стюарт крал. И се провали! Всички се провалят! — Рискува да хване ръката ѝ, беше скована като статуя.

— Не можеш да им помогнеш, Бри — каза той по-тихо. — Това е част от историята, част от миналото — ти не си от това време; не можеш да промениш онова, което ще се случи.

— Не можеш да знаеш това. — Тя още беше скована, но му се стори, че чу съмнение в гласа ѝ.

— Знам! — Избърса капка пот от брадичката си. — Виж… ако мислех, че има поне някакъв шанс… но не мисля. Господи, Бри, не можех да понеса мисълта, че ще си наранена!

Тя още стоеше неподвижно и дишаше тежко през нос. Той бе сигурен, че ако можеше, щеше да издиша огън вместо въздух.

— Не е твоя работа да взимаш решения вместо мен — каза тя през зъби. — Каквото и да си си мислил. И то за толкова важно нещо… Роджър, как можа да го направиш!

Болката от предателството в гласа ѝ му дойде в повече.

— По дяволите! Страхувах се, че ако ти кажа, ще направиш точно това, което направи! — избухна той. — Ще ме изоставиш! Ще се опиташ да минеш през камъните. И виж сега какво направи — и двамата сме в тази проклета…

— Опитваш се да ме обвиняваш, че си тук? Когато сторих всичко възможно да ти попреча да ме последваш като пълен глупак?

Месеците на мъки и ужас, дните на тревоги и безплодно търсене избухнаха в него.

— Глупак ли? Така ли ми благодариш, че щях да се убия, за да те намеря? Задето рискувах шибания си живот, за да се опитам да те защитя? — Стана от сламата с намерението да я хване, без да знае дали иска да я разтърси или да легне отново с нея. Но нямаше възможност да направи и двете; силно блъскане в гърдите го запрати назад и той се просна на сламата.

Тя подскачаше на един крак и ругаеше неразбираемо, докато си обуваше бричовете.

— Проклет… арогантен… проклет да си, Роджър! Проклет да си! — Вдигна бричовете, наведе се, грабна си обувките и чорапите.

— Върви! — каза тя. — Върви, по дяволите! Върви да те обесят, щом искаш! Аз ще намеря родителите си! И ще ги спася!

Тя се извъртя, отиде до вратата и я отвори рязко, преди той да стигне до нея. Силуетът ѝ се очерта за миг на по-светлия правоъгълник на отвора, тъмните кичури се развяваха на вятъра, живи като гривата на Медуза.

— Аз ще отида. Ти идвай ако искаш. Не ми пука. Или се върни в Шотландия — върни се сам през камъните, ако искаш! Но за Бога, не можеш да ме спреш!

И тя си отиде.

Лизи се ококори, когато вратата се блъсна в стената. Не беше спала изобщо — как да заспи? — но лежеше със затворени очи. Измъкна се от завивките и затърси огнивото в тъмното.

— Добре ли сте, госпожице Бри?

Не ѝ се струваше така; Бриана крачеше напред-назад, съскаше през зъби като змия, спря да изрита гардероба с тътен. Последваха още два тътена; на треперливата светлина на свещта Лизи видя, че Бриана е изритала обувките си и едната се удари в стената, а другата бе паднала на пода.

— Добре ли сте? — повтори несигурно.

— Добре съм! — отвърна Бриана.

От чернотата зад прозореца един глас изрева:

— Бриана! Ще дойда при теб! Чуваш ли! Ще дойда!

Господарката ѝ не отговори, отиде до прозореца, хвана капаците и ги затръшна с трясък, който отекна в стаята. После се обърна като нападаща пантера, запрати свещта на пода и потопи стаята в задушаващ мрак.

Лизи легна отново и застина, страхуваше се да продума и помръдне. Чуваше как Бриана се съблича яростно, съскането на дъха ѝ накъсваше шумоленето на дрехите и тропота на босите ѝ крака по дървения под. През капака се чуваха приглушени проклятия, после нищо.

Беше видяла за миг лицето на Бриана на светлината; бяло като хартия и твърдо като кост, очите ѝ бяха черни дупки. Нейната мила, добра господарка беше изчезнала, обладана от deamhan, женски демон. Лизи беше градско момиче, родено след Калоден. Никога не беше виждала див шотландец от долините или разгневен планинец, но беше чувала стари истории и вече знаеше, че са истина. Човек, който изглежда способен на всичко.

Опита се да диша като заспала, но въздухът влизаше в устата ѝ на задавени хрипове. Бриана обаче като че ли не забеляза; вървеше бързо из стаята, наля вода в купата и си наплиска лицето, после се плъзна между завивките и застина, скована като дъска.

Лизи призова цялата си смелост и обърна глава към господарката си.

— Добре… ли сте, a bann-sielbheadair? — попита тя така тихо, че господарката ѝ можеше да се престори, че не е чула, ако реши.

За миг си помисли, че Бриана няма да ѝ обърне внимание. После се чу:

— Да. — С така равен и безизразен глас, че изобщо не приличаше на нейния. — Заспивай.

Тя не заспа, разбира се. Никой не можеше да заспи, когато лежи до човек, който всеки миг може да се превърне в ursiq. Очите ѝ отново свикнаха с мрака, но се страхуваше да погледне, да не би червената коса на възглавницата до нея да е станала на грива, а нежният прав нос да се е превърнал в мека муцуна със зъби, които могат да разкъсват.

След малко Лизи осъзна, че господарката ѝ трепери. Не плачеше; не се чуваше звук, но треперенето бе така силно, че завивките шумоляха.

Глупачка — скастри се Лизи. — Това е твоята приятелка и господарка, с която се е случило нещо ужасно, а ти лежиш тук и се страхуваш от демони!

Тя се обърна към Бриана и посегна към ръката ѝ.

— Бри — рече тихо. — Мога ли да ти помогна?

Бриана стисна ръката ѝ бързо и силно, после я пусна.

— Не — отвърна много тихо. — Заспивай, Лизи; всичко ще бъде наред.

Лизи се съмняваше в това, но не каза нищо повече, легна и започна да диша тихо. Мина много време, но накрая дългото тяло на Бриана се отпусна в съня. Лизи не можа да спи — треската вече я нямаше и тя бе будна и неспокойна. Завивката бе тежка и влажна върху нея, а заради затворените капаци въздухът в стаята бе станал плътен като гореща меласа.

Накрая не издържаше повече, плъзна се тихо от леглото. Ослуша се внимателно, после се приближи до прозореца и отвори капаците.

Въздухът и отвън беше горещ и влажен, но поне бе започнал да се раздвижва малко; сутрешният бриз приближаваше, с обръщането на въздуха от морето към сушата. Още беше тъмно, но небето бе започнало да просветлява; различаваше пътя долу — слава богу, пуст.

Не знаеше какво друго да стори, затова направи това, което ѝ помагаше, когато бе разстроена или объркана; започна да подрежда. Вървеше тихо из стаята, събра дрехите, които Бриана бе захвърлила, и ги изтръска.

Бяха мръсни; покрити с петна от листа и кал, с полепнали сламки. Видя ги дори на смътната светлина от прозореца. Какво беше правила Бриана, защо се е търкаляла по земята? В мига, в който си помисли това, тя го видя в ума си, така ясно, че застина от шока — Бриана, притисната към земята, бори се с черния дявол, който я бе отвел.

Господарката ѝ беше едра жена, но младият Макензи беше много висок и силен мъж; можеше да е… спря се рязко, не искаше да си го представя. Но умът ѝ вече бе стигнал твърде далече.

С огромна неохота тя приближи ризата до носа си и помириса. Да, ето я, смрадта на мъж, силна и кисела като смрад на козел. Мисълта за ужасното създание, което се притиска към Бриана, търка се в нея, оставя миризмата си по нея като куче, което маркира земята си… Разтърси се от отвращение.

Трепереща, тя вдигна бричовете и чорапите, и ги отнесе до легена. Щеше да ги изпере, за да отмие остатъците от Макензи заедно с калта и петната от листа. И ако дрехите бяха още мокри на сутринта… е, още по-добре.

Все още имаше гърненце с мек жълт сапун от луга, който ханджийката ѝ беше дала за прането; щеше да свърши работа. Тя потопи бричовете във водата, добави сапун и започна да пере, като прокарваше пяната през плата.

Прозорецът просветляваше. Тя погледна крадешком през рамо към господарката си, но Бриана дишаше бавно и стабилно; добре, нямаше да се събуди скоро.

Зае се отново с работата си и застина, усети мраз, като тръпките, които идваха с треската. Пяната по ръцете ѝ беше тъмна, а във водата се разливаха малки тъмни струйки, като мастилени петна от сепия.

Тя не искаше да гледа, но вече беше твърде късно, за да се преструва, че не ги е видяла. Обърна внимателно мократа тъкан и го видя; голямо тъмно петно точно на шевовете, които се кръстосваха на дъното на бричовете.

Изгряващото слънце разля мътно червено по мъгливото небе и оцвети водата в легена, въздуха в стаята и целия въртящ се свят в цвета на прясна кръв.

41. Краят на пътуването

Бриана си помисли, че ще изкрещи. Вместо това потупа Лизи по гърба и заговори тихо:

— Не се притеснявай, всичко ще бъде наред. Господин Вьорст каза, че ще ни изчака. Още щом се почувстваш по-добре, ще тръгнем. Но засега не се тревожи за нищо, само си почивай.

Лизи кимна, но не можа да отговори; зъбите ѝ тракаха твърде силно въпреки трите одеяла и горещата тухла в краката ѝ.

— Ще ида да ти донеса нещо за пиене, скъпа. Ти си почивай — повтори Бриана и като я потупа за последно, стана и излезе от стаята.

Лизи не беше виновна, разбира се, помисли си Бриана, но едва ли можеше да избере по-неподходящ момент да я втресе отново. Бриана бе заспала късно и неспокойно след ужасната сцена с Роджър. Събуди се и видя, че дрехите ѝ са прострени да съхнат, обувките ѝ са лъснати, а чорапите — сгънати. Стаята беше пометена и разтребена, а Лизи се бе свила на трепереща купчинка до празното огнище.

За хиляден път тя преброи дните. Осем дни до понеделник. Ако пристъпът на Лизи беше като предишните, щяха да могат да отпътуват вдругиден. Шест дни. И според младия Смутс и Ханс Вьорст по това време на годината пътят по реката отнемаше от пет до шест дни.

Не можеше да пропусне Джейми Фрейзър, не можеше! Трябваше да отиде в Крос Крийк до понеделник каквото ще да става. Кой знае колко дълго щеше да продължи процесът и дали той щеше да си тръгне още след края му? Какво не би дала да можеше да потегли сега.

Изгарящото желание да действа, да тръгне, бе така силно, че притъпяваше всички други болки и пламъци в тялото ѝ — дори дълбокото, прогарящо сърцето ѝ предателство на Роджър, — но нямаше какво да се направи. Не можеше да иде никъде, докато Лизи не се оправеше.

Кръчмата беше пълна; още два кораба бяха акостирали в пристанището през деня и тази вечер пейките бяха пълни с моряци, а на масата в ъгъла играеха на карти и разговаряха гръмогласно. Бриана се промъкна през сините облаци дим, без да обръща внимание на подсвиркванията и неприличните подмятания. Роджър бе искал тя да носи рокля, нали? Проклет да е. Бричовете ѝ обикновено държаха мъжете на разстояние, но Лизи ги беше изпрала и сега бяха твърде мокри, за да ги облече.

Един мъж посегна към задника ѝ и тя го изгледа така изпепеляващо, че можеше да му опърли веждите. Той спря сепнат насред движението и тя се плъзна покрай него, после мина през вратата към кухненския коридор.

На връщане с кана топъл чай от непета, увита с кърпа, за да не се изгори, тя заобиколи стаята, за да избегне нападателя си. Ако я докоснеше, сигурно щеше да излее врялата вода в скута му. И така му се падаше. Освен това щеше да подейства добре на собствените ѝ вулканични чувства, но пък щеше да се похаби чаят, от който Лизи много се нуждаеше.

Пристъпи внимателно настрани и се провря между гръмогласните картоиграчи и стената. Масата беше осеяна с монети и други малки ценности: сребърни, позлатени и пиринчени копчета, кутия за енфие, сребърно ножче, надраскани листове хартия — сигурно квитанции, помисли си тя или техния еквивалент от осемнайсети век. Тогава един от мъжете помръдна и тя зърна над рамото му проблясък на злато.

Погледна надолу, отмести очи и пак погледна сепната. Това беше халка, проста златна халка, но много широка. Не златото привлече вниманието ѝ обаче. Халката бе само на трийсетина сантиметра от нея и макар че в кръчмата беше тъмно, на масата на картоиграчите имаше свещ, която озари вътрешната извивка на златния пръстен.

Не можа да прочете добре буквите там, но познаваше мотива така добре, че те изникнаха в ума ѝ.

Тя сложи ръка на рамото на мъжа, който притежаваше пръстена, и го прекъсна насред жест. Той се обърна леко смръщен, но лицето му се проясни, щом видя кой го е докоснал.

— Кажи, скъпа, да не си дошла да ми донесеш късмет? — Беше едър мъж с костеливо, хубаво лице, широка уста и чупен нос. Светлозелени очи се плъзнаха с възхищение по нея.

Тя се принуди да му се усмихне.

— Надявам се — каза тя. — Да потъркам ли пръстена ти за късмет? — И без да чака разрешение, грабна пръстена от масата и го потърка в ръкава си. После го вдигна да се възхити на блясъка му и ясно видя думите изписани вътре:

От Ф. на К. с любов. Завинаги.

Ръката ѝ трепереше, когато му го върна.

— Много е красив — каза тя. — Откъде го взехте?

Той я погледна предпазливо и тя побърза да добави:

— Твърде малък е за вас — жена ви няма ли да се ядоса, ако изгубите пръстена ѝ? — Как? — питаше се тя трескаво. — Как го е взел? И какво се е случило с майка ми?

Пълните устни се извиха в очарователна усмивка.

— Ако имах жена, скъпа, със сигурност щях да я оставя заради теб. — Той я огледа още по-внимателно, притворил дългите си мигли. Докосна я по кръста с приканващ жест. — Сега съм зает, скъпа, но по-късно… А?

Каната пареше през кърпата, но пръстите ѝ изстинаха. Сърцето ѝ се бе свило на малка буца от ужас.

— Утре — каза тя. — По светло.

Той я погледна сепнат, после отметна глава назад и се засмя.

— Е, чувал съм мъже да казват, че не щат да ме срещат по тъмно, кукло, но жените май го предпочитат. — Прокара игриво дебелия си пръст по предмишницата ѝ; червеникавозлатистите косъмчета настръхнаха при допира му.

— По светло тогава, щом така ти харесва. Ела на кораба ми… „Глориана“, близо до флотския склад.

— Уважаема, от кога не си яла? — Госпожица Вьорст надникна в празната купа на Бриана със сърдечно недоумение. Беше на нейната възраст, едра и кротка холандка, чийто майчински маниер обаче я караше да изглежда много по-възрастна.

— Ами от оня ден, струва ми се. — Бриана с благодарност прие втора порция кнедли и борш, и още една дебела филия хляб, намазан с прясно бяло масло. — О, благодаря ви! — Храната успя да позапълни малко празнината, която беше зейнала в нея; малка, топла утеха, около която да се съвземе.

Треската на Лизи се беше завърнала два дни след като потеглиха. Този път бе по-дълга и по-тежка и Бриана сериозно се изплаши, че Лизи ще умре насред река Кейп Фиър.

Беше седяла в каютата цял ден и цяла нощ, докато Вьорст и партньорът му гребяха като луди. Тя ту обливаше главата на Лизи с вода, ту я увиваше с всички палта и одеяла, като през цялото време се молеше гърдите на момичето да продължават да се надигат.

— Ако умра, ще кажете ли на татко? — беше прошепнала Лизи в тъмното.

— Ще му кажа, но няма да умреш, тъй че не бой са — рече твърдо Бриана. И се получи; крехкият гръб на Лизи се разтресе от смях заради имитацията на шотландски и малката ѝ кокалеста ръка посегна към нейната. Държа я, докато сънят разхлаби хватката ѝ и пръстите се отпуснаха.

Вьорст, притеснен от състоянието на Лизи, ги бе отвел в дома си, който споделяше със сестра си, малко преди Крос Крийк. Пренесе на ръце увитата с одеяла Лизи по калната пътека от реката до малката къща. Упоритият дух на момичето надделя и този път, но Бриана си мислеше, че крехката плът може да не устои на следващите кризи.

Тя разряза кнедлата на две и я изяде бавно, като се наслаждаваше на богатите сокове на пилето и лука. Беше уморена от пътуването, гладна и изтощена, всички кости я боляха. Но бяха успели. Бяха в Крос Крийк и утре беше понеделник. Джейми Фрейзър бе наблизо — а с Божията воля, Клеър също.

Тя докосна бричовете си, тайния джоб, който бе зашила в подгъва. Още беше там, малката твърда издутина на талисмана ѝ. Майка ѝ беше жива. Само това имаше значение.

След като се нахрани, тя отново отиде да провери Лизи. Ханеке Вьорст седеше до леглото ѝ и кърпеше чорапи. Кимна усмихната на Бриана.

— Тя е добре.

Бриана погледна опустошеното спящо лице и не си помисли същото. Все пак треската беше преминала. Докосна челото на Лизи, беше хладно и влажно, а полупразната купа на масата показваше, че е успяла и да хапне.

— И вие ще си починете? — Ханеке се надигна и посочи към застланото ниско легло.

Бриана погледна с копнеж към чистите завивки и пухкавата възглавница, но поклати глава.

— Още не, благодаря. Всъщност бих искала да заема едно муле, ако може.

Не знаеше къде е сега Джейми Фрейзър. Вьорст ѝ бе казал, че Ривър Рън е доста отдалечена от града; може би беше там или пък бе отседнал в Крос Крийк, за удобство. Тя не можеше да оставя Лизи толкова дълго, че да стигне до Ривър Рън, но искаше да отиде до града и да намери съдилището, където щеше да се проведе делото утре. Не искаше да рискува да го изпусне, защото не знае къде да отиде.

Мулето беше едро и старо, но нямаше нищо против да се клатушка по крайбрежния път. Вървеше малко по-бавно от самата нея, но това нямаше значение; тя вече не бързаше.

Въпреки умората се почувства по-добре от ездата. Скованото ѝ тяло се отпусна в ритъма на бавната походка на мулето. Беше горещ и влажен ден, небето бе ясно и чисто, огромните брястове надвисваха над пътя, хладните листа пропускаха слънчевите лъчи.

Разкъсвана между болестта на Лизи и собствените си мъчителни спомени, тя не бе забелязала нищо през втората част от пътуването си, не обърна внимание на промяната в пейзажа. Сега имаше чувството, че се е пренесла магически по време на съня си на съвсем различно място. Отблъсна всичко настрани, решена да забрави последните няколко дни и всичко, случило се в тях. Щеше да открие Джейми Фрейзър.

Песъчливите пътища, боровите гори, мочурливите полета по брега вече ги нямаше, заменени от гъста зеленина, високи дървета с широки корони и дебели стволове, и мека оранжева пръст, която потъмняваше до черна плесен там, където мъртвите листа се бяха напластили покрай пътя. Писъците на чайки и рибарчета вече не се чуваха, само приглушеното бъбрене на сойка и тиха песен на козодой дълбоко в гората.

Как ли ще се случи, чудеше се. Беше си го представяла хиляди пъти, хиляди различни сцени: какво щеше да каже, той какво ще каже — дали ще се зарадва да я види? Все пак той беше непознат. Вероятно изобщо нямаше да прилича на мъжа от въображението ѝ. С известна трудност прогони спомена за думите на Лери: лъжец и измамник… Майка ѝ не мислеше така.

— „Доста е на всеки ден злобата му“[40] — прошепна си. Беше стигнала до Крос Крийк; къщите вече бяха по-нагъсто, а черният път се разшири в павирана улица, осеяна с магазини и по-големи къщи. Имаше и хора, но сега бе най-горещата част на следобеда, когато въздухът е неподвижен и тежък. Повечето жители на града се бяха скрили на сянка.

Пътят се извиваше, следвайки речния бряг. Една малка дъскорезница се издигаше на едно възвишение, а до нея имаше кръчма. Реши да попита там. Беше горещо и можеше да пийне нещо.

Потупа джоба на палтото си, за да се увери, че има пари, но усети бодливата буца на кестена и отдръпна ръка като изгорена.

Отново се почувства празна въпреки храната. Стисна здраво устни, върза мулето и влезе в тъмното убежище на кръчмата.

Тя беше празна, само кръчмарят седеше сънливо на столчето си. Стана, щом я видя, и след обичайното изцъкляне от изненада ѝ сервира бира и любезно я упъти към съдилището.

— Благодаря ви. — Тя избърса потта от челото си с ръкава на жакета си — дори вътре жегата беше задушаваща.

— За делото ли сте дошли? — попита той, като още я гледаше с любопитство.

— Да… всъщност не. Кого ще съдят? — попита, осъзнала едва сега, че няма представа.

— О, ами Фъргъс Фрейзър — каза мъжът, сякаш предполагаше, че всички знаят кой е Фъргъс Фрейзър. — Нападнал кралски офицер. Ще го оправдаят обаче — продължи делово. — Джейми Фрейзър слезе от планината заради него.

Бриана се задави с бирата.

— Познавате Джейми Фрейзър? — попита тя и попи пяната с ръкава си.

Кръчмарят изви вежди.

— Почакай малко и ти ще го видиш. — Кимна към пълната с бира халба, която стоеше на съседната маса. Не беше я видяла. — Той излезе отзад точно когато ти влезе. Той… — Извика изненадан, защото тя изпусна халбата си на пода и се стрелна към задната врата като прилеп от ада.

Светлината навън беше замайваща след сумрака в кръчмата. Бриана примигна, очите ѝ се насълзиха от слънцето, което надничаше през зелените листа на кленовете. Тогава забеляза движение под тях.

Той стоеше в сянката на клена, полуизвърнат от нея и свел замислено глава. Висок мъж с дълги крака, строен и изящен, с широки рамене под бялата риза. Беше с избелял килт на зелени и кафяви квадрати, небрежно вдигнат напред, докато той пикаеше върху дървото.

Когато приключи, пусна килта си и се обърна към къщата. Тогава я видя, че се взира в него, напрегна се и ръцете му се свиха леко. После се вгледа по-внимателно и предпазливостта се смени с изненада, когато осъзна, че пред него стои жена.

Още откакто го зърна, беше сигурна. Първо се изненада, но и не се изненада; той не беше точно какъвто си го представяше — струваше ѝ се по-малък, с човешки ръст, — но лицето му бе с нейните черти; дългият прав нос и упоритата челюст, скосените котешки очи сред рамката от солидни кости.

Той тръгна към нея от сянката на клена, слънцето озари косата му и тя блесна в медни искри. Почти несъзнателно Бриана вдигна ръка и отметна кичур от лицето си, като зърна с периферното си зрение червено-златистия блясък.

— Какво търсиш тук, моме? — попита той. Рязко, но не нелюбезно. Гласът му беше по-дълбок, отколкото си го представяше; шотландският акцент бе лек, но осезаем.

— Теб — отвърна тя. Сърцето ѝ сякаш се заклини в гърлото ѝ; трудно прокарваше думите покрай него.

Той вече беше достатъчно близо, за да усети дъха на потта му и свежата миризма на отсечено дърво; в навитите ръкави на ризата му имаше стърготини. Той присви развеселено очи, когато огледа дрехите ѝ. Едната червеникава вежда се изви и той поклати глава.

— Съжалявам, момиче — рече с лека усмивка. — Ама аз съм женен мъж.

Понечи да мине покрай нея и тя издаде някакъв нечленоразделен звук, протегна ръка да го спре, но не посмя да го докосне. Той спря и се вгледа по-внимателно в нея.

— Не, наистина; имам си жена у дома и къщата ми не е далече. — Явно се опитваше да бъде любезен. — Но… — Спря, достатъчно близо, за да види състоянието на дрехите ѝ, дупката на ръкава на жакета и разнищените краища на шалчето ѝ.

— О… — каза с друг тон и посегна към малката кесия, която висеше на колана му. — Сигурно си гладна, а, моме? Имам пари, ако искаш да хапнеш.

Тя едва дишаше. Очите му бяха тъмносини, меки и добри. Тя се взираше в отворената му яка, където се виждаха къдрави косъмчета, изсветлели до златно на фона на потъмнялата от слънцето кожа.

— Ти ли си… ти ли си Джейми Фрейзър?

Той я погледна рязко в лицето.

— Аз съм — отвърна. Предпазливостта се беше завърнала; той присви очи срещу слънцето. Озърна се бързо назад към кръчмата, но нищо не помръдваше зад отворената врата. Пристъпи към нея.

— Кой пита? — рече тихо. — Съобщение ли ми носиш, момиче?

Тя изпита безумното желание да се разсмее с цяло гърло. Дали му носела съобщение?

— Казвам се Бриана — рече тя. Той се смръщи колебливо и нещо просветна в очите му. Той знаеше! Чу името и то му говореше нещо. Тя преглътна с усилие, усещаше, че бузите ѝ пламтят като изгорени със свещ.

— Аз съм твоята дъщеря — добави, гласът ѝ звучеше задавено дори в нейните уши. — Бриана.

Той застина напълно неподвижно, не промени изобщо изражението си. Но беше чувал за нея; пребледня, после силна, болезнена червенина заля гърлото и лицето му внезапно като огън.

Тя усети дълбок прилив на радост при тази гледка, силен порив в корема, който беше ехо на пламналата кръв, признание на тяхното светлокожо родство. Дали се бе изчервил така силно от тревога? — помисли си внезапно. Дали нарочно бе останал безизразен, както тя се бе научила да бъде, за да скрие издайническото чувство?

И нейното лице бе сковано, но тя му се усмихна колебливо.

Той примигна, очите му най-сетне се откъснаха от лицето ѝ и я огледаха цялата, и — сякаш с ужасено изумление — ръста ѝ.

— Господи! — изграчи той. — Ти си огромна.

Нейното изчервяване бе отслабнало, но сега се завърна яростно.

— И кой е виновен за това според теб? — сопна се тя. Изпъна се и го изгледа с яд. Така отблизо можеше да го гледа право в очите и го направи.

Той се отдръпна и лицето му най-сетне се промени — маската се разпадна, заменена от изненадата. Без нея изглеждаше по-млад; под нея имаше шок, изненада и изгряващото изражение на почти болезнен копнеж.

— О, не, момиче! — възкликна той. — Не, не исках да кажа зова! Просто… — замълча, втренчен изумено в нея. Вдигна ръка и неволно я прокара във въздуха до бузата ѝ, покрай челюстта, шията и рамото, сякаш се страхуваше да я докосне.

— Вярно ли е? — прошепна той. — Ти си Бриана? — Изрече името ѝ със странен акцент — Брийана — и тя потрепери.

— Аз съм — отвърна малко дрезгаво. Отново се опита да се усмихне. — Не виждаш ли?

Устата му беше широка, с плътни устни, но не като нейната; по-широка и по-дръзка, като че ли криеше усмивка в крайчетата си дори когато бе отпусната. Сега потрепна някак колебливо.

— Да — рече той. — Виждам.

И тогава наистина я докосна, прокара леко пръсти по лицето ѝ, отметна вълните червена коса от слепоочието и ухото, проследи деликатната линия на челюстта. Тя потрепери отново, макар че допирът му беше топъл. Усещаше жега от дланта му по бузата си.

— Не мислех, че си толкова пораснала — каза той и отпусна ръка неохотно. — Видях снимките, но все пак… винаги съм мислел за теб като за малко дете… като за моето бебе. Не съм и очаквал… — Гласът му секна и той се втренчи в нея, в очите ѝ, а неговите, тъмносини с гъсти мигли, бяха широко отворени от изумление.

— Снимки — повтори тя, останала без дъх от щастие. — Видял си мои снимки? Значи мама те е открила, нали? Когато ми каза, че имаш жена у дома…

— Клеър — прекъсна я той. Широката уста най-сетне взе решение и се изви в усмивка, която озари очите му като слънцето в танцуващите листа на дърветата. Той я стисна за ръцете толкова силно, че я стресна.

— Още не си я видяла, така ли? Господи, тя ще обезумее от радост!

Мисълта за майка ѝ свали всички защити. Лицето ѝ се разкриви и сълзите, които бе сдържала толкова дни, се изляха по бузите ѝ в поток от облекчение, давеха я, докато се смееше и плачеше.

— Недей, момиче, не плачи! — възкликна той тревожно. Пусна ръката ѝ и извади смачкана кърпа от ръкава си. Попи колебливо бузите ѝ, изглеждаше разтревожен.

— Не плачи, a leannan, не се тревожи — шепнеше той. — Всичко е наред, m’annasachd, всичко е наред.

— Добре съм, всичко е наред. Аз просто… от щастие — каза тя. Взе кърпата, избърса си очите и си издуха носа. — Какво означава това a leannan? И другото, което каза?

— Значи не знаеш келтски, а? — попита той и поклати глава. — Разбира се, тя не може да те е научила — промърмори сякаш на себе си.

— Ще се науча — рече тя твърдо и избърса пак носа си. — A leannan?

— Означава „скъпа“ — рече тихо. Лека усмивка се появи на лицето му, докато я гледаше. — M’annasachd — моя благословия.

Думите увиснаха във въздуха между тях, потрепвайки като листата. Те стояха неподвижни, и двамата внезапно смутени от думите на обич, неспособни да се погледнат, неспособни да намерят още думи.

— Тат… — започна Бриана, но спря, изведнъж разколебана. Как да го нарича? Не тате. Франк Рандал цял живот бе нейният „тате“; щеше да е предателство да нарича така друг мъж. Джейми? Не, не можеше; колкото и да бе смаян от появата ѝ, той излъчваше достойнство, което не позволяваше подобно небрежно обръщение.

Той видя колебанието ѝ и се изчерви, защото разбра причината за него.

— Можеш да ме наричаш… татко — рече. Гласът му беше дрезгав; той спря и прочисти гърлото си. — Ако… ако искаш, де — добави неуверено.

— Татко — каза тя и усети как усмивката този път разцъфна по-леко на лицето ѝ, невъзпирана от сълзи. — И на келтски ли е така?

Той се засмя, устните му потрепнаха леко.

— Не, ама е по-просто…

И внезапно всичко беше съвсем просто. Той протегна ръце към нея. Тя пристъпи напред и откри, че е сбъркала; той наистина беше толкова голям, колкото си го представяше — ръцете му бяха толкова силни, колкото дори не беше и помисляла.

Всичко след това ѝ се струваше в мъгла. Обзета от емоции и умора, Бриана съзнаваше събитията като серия от образи, като ярки моментни снимки.

Лизи, с примигващи сиви очи от внезапната светлина, малка и бледа в ръцете на якия черен коняр с неразбираем шотландски акцент. Каруца, натоварена със стъкло и ароматно дърво. Лъскавите задници на конете и подскачането и скърцането на дървените колела. Гласът на баща ѝ, дълбок и топъл в ухото ѝ, който описваше къщата, която е построил високо на планинския хребет, обясняваше, че прозорците са изненада за майка ѝ.

— Но не такава изненада като теб, момиче! — И радостният му смях отекна в костите ѝ.

Дългите прашни пътища; тя спи, положила глава на рамото на баща си, а свободната му ръка я прегръща; тя вдишва аромата на кожата му, дългата му коса докосва лицето ѝ, когато той извръща глава.

След това хладния лукс на голямата просторна къща, изпълнена с аромат на восък и цветя. Висока жена с бяла коса и нейното лице, син поглед, който се взира невиждащо през нея. Дълги хладни ръце, които докосват лицето ѝ и галят косата ѝ с разсеяно любопитство.

— Лизи — каза тя и една красива жена се наведе към Лизи, като прошепна: — Йезуитска кора. — Черните ѝ ръце бяха красиви върху жълтия порцелан на лицето на Лизи.

Ръце — толкова много ръце. Всичко ставаше сякаш по магия, с тих шепот, докато минаваха от ръка на ръка. Съблякоха я, изкъпаха я, преди да е успяла да възрази, ароматна вода се изля върху нея, твърди нежни пръсти масажираха скалпа ѝ, докато лавандуловият сапун се пенеше в косата ѝ. Ленени кърпи и малко черно момиче, което бършеше краката ѝ и ги пръскаше с оризова пудра.

Чиста памучна нощница, която се развява около босите ѝ крака над дървения под, очите на баща ѝ светват, когато я вижда. Храна — торти и сладкиши, желета и кифли — и горещ, сладък чай, който сякаш върна кръвта във вените ѝ.

Красиво русо момиче със смръщено лице, което ѝ се струва странно познато; баща ѝ я нарича Марсали. Лизи, измита и увита с одеяло, крехките ѝ ръце държат чаша с някаква воняща течност, прилича на току-що полято повехнало цвете.

Разговори, хора идват, още разговори, и само по някоя фраза пробива през мъглата около нея.

— … Фаркард Кембъл беше по-разумен…

— Фъргъс, татко, видя ли го? Добре ли е?

Татко? — помисли си объркана, леко възмутена, че някой друг го нарича така, защото… защото…

Гласът на леля ѝ идва от далечината: „Горкото дете заспа в стола си; чувам я как хърка. Одисей, отнеси я в леглото.“

И тогава силни ръце я вдигат сякаш без усилие, но не миришат на восък като черния иконом; миришат на лен и стърготини — баща ѝ. Тя се отказа да се бори и заспа с глава на гърдите му.

Фъргъс Фрейзър говореше като шотландец от клановете; приличаше обаче на френски благородник. Френски благородник на път за гилотината, поправи се мислено Бриана.

Красиво тъмен, строен и не много висок, той отиде до подсъдимата скамейка и се обърна към залата. Дългият му нос бе вирнат малко повече от обичайното. Мръсните дрехи, небръснатата челюст и голямата синина на окото му не успяваха да попречат на аристократичното презрение, което излъчваше. Дори кривата метална кука, заместваща едната му ръка, само допринасяше за непокорния му блясък.

Марсали изпъшка, щом го видя, и стисна устни. Наведе се през Бриана и прошепна на Джейми:

— Какво са му направили тези копелета?

— Нищо особено. — Той ѝ махна да се отдръпне и тя се облегна в стола си, като изгледа кръвнишки пристава и шерифа.

Едва успяха да си намерят места; малката сграда бе препълнена, хората се бутаха и мърмореха в дъното на залата. Пазеха някакъв ред единствено заради войниците с червени куртки при вратите. Още двама войници стояха в предната част на залата, до подиума на съдията, а един офицер се спотайваше в ъгъла зад тях.

Бриана видя, че офицерът срещна погледа на Джейми Фрейзър и на широките му черти се разля ненавист, почти злорадство. Космите по тила ѝ настръхнаха, но баща ѝ срещна спокойно погледа на офицера и отвърна с безразличие.

Съдията влезе и зае мястото си, после, след унилата официална част, процесът започна. Явно нямаше да има заседатели, тъй като такива не присъстваха; само съдията и неговите служители.

От разговора предната вечер Бриана бе разбрала малко, но на закуска успя да се ориентира сред плетеницата от хора. Младата чернокожа жена се казваше Федра, една от робините на Джокаста, а високото грозновато момче с очарователна усмивка беше племенник на Джейми, Иън — неин братовчед, осъзна тя със същата лека тръпка, която бе изпитала и в Лалиброх. Хубавата блондинка Марсали беше съпруга на Фъргъс, а Фъргъс, разбира се, беше френското сираче, което Джейми неофициално бе осиновил в Париж, преди въстанието на Стюарт.

Съдия Конант, спретнат господин на средна възраст, нагласи перуката си, оправи си жакета и извика да прочетат обвиненията. А те бяха следните: Фъргъс Клодел Фрейзър, жител на окръг Роуан, на четвърти август, лето Господне 1769-то, умишлено нападнал Хю Бероун, заместник-шериф на същия окръг, и откраднал от него имущество на Короната, а после бил арестуван от заместник-шерифа.

Въпросният Хю бе призован да свидетелства и се оказа кльощав и нервозен дангалак на трийсетина години. Той потрепваше и заекваше по време на показанията си, като твърдеше, че е срещнал обвиняемия на Бъфало Трейл Роуд, докато той, Бероун, изпълнявал служебните си задължения. Бил грубо обиден от обвиняемия на френски език и след като се опитал да напусне, бил преследван от обвиняемия, който го догонил, ударил го в лицето и отнел имущество на Короната, което Бероун пазел, а именно — един кон с юзда и седло.

По покана на съда свидетелят отвори широко уста, за да покаже счупен зъб, резултат от въпросното нападение.

Съдията Конант се вгледа с интерес в останките от зъба и се обърна към арестанта.

— Наистина. А сега, господин Фрейзър, нека чуем вашия разказ за това нещастно събитие.

Фъргъс сведе леко носа си и удостои съдията с вниманието, което би отделил на една хлебарка.

— Този отвратителен боклук — започна той с равен тон — беше…

— Затворникът да се въздържа от обиди — каза студено съдия Конант.

— Заместник-шерифът — продължи Фъргъс, без да му мигне окото — се натрапвал на жена ми, когато тя се връщала от мелницата с малкия ми син на седлото до нея. Това… заместник-шерифът… я спрял и безцеремонно я смъкнал от седлото, като я информирал, че взима коня и амунициите като плащане на данък и я оставил с детето на пет мили от дома в изгарящата жега! — Втренчи се яростно в Бероун, който присви очи в отговор. Марсали изсумтя силно до Бриана.

— Какъв точно данък е твърдял, че дължите?

Бузите на Фъргъс бяха станали тъмночервени.

— Нищо не дължа! Той твърдеше, че трябва да плащам за земята си годишна рента от три шилинга, което не е вярно! Моята земя е освободена от данък заради условията, по които е дарена на Джеймс Фрейзър от губернатор Трайън. Казах това на този смрадлив salaud, когато дойде у дома да се опита да вземе парите.

— Не съм чувал нищо за такова дарение — рече намусено Бероун. — Тези хора ще ви пробутат всичко, само за да не платят. Безделници и измамници, такива са всички.

— Oreilles en feuille de chou!

Тих смях мина през залата, почти заглушен от вика на съдията. Училищният френски на Бриана успя да го преведе като: „Карфиолени уши!“ и тя се присъедини към общото веселие.

Съдията вдигна глава и се втренчи в залата.

— Тук ли е Джеймс Фрейзър?

Джейми стана и се поклони уважително.

— Тук съм, милорд.

— Закълнете свидетеля, пристав.

Джейми положи клетва и потвърди факта, че наистина е собственик на дарена земя, като въпросното дарение е направено при условия, договорени с губернатор Трайън, които наистина включват освобождаване на земята от данък към Короната за период от десет години, който период ще изтече след девет години. И накрая, че Фъргъс Фрейзър наистина има къща и ниви в границите на дарената територия, под опеката на него самия, Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър.

Вниманието на Бриана отначало бе приковано върху баща ѝ; тя не можеше да му се нагледа. Той беше най-високият мъж в залата и засега най-впечатляващият, облечен със снежнобяла риза и тъмносин жакет, който караше скосените му очи и огнената коса да изпъкват.

Някакво движение в ъгъла привлече вниманието ѝ обаче и тя погледна към офицера, когото бе забелязала преди. Той вече не гледаше към баща ѝ, а се бе втренчил в Хю Бероун. Бероун му кимна леко и се облегна назад да изчака края на показанията на Фрейзър.

— Изглежда твърдението на господин Фрейзър за освобождаването от рента е вярно, господин Бероун — каза меко съдията. — Затова трябва да го оправдая по обвиненията та…

— Той не може да го докаже! — изрева Бероун. Погледна към офицера, сякаш за морална подкрепа, и стисна дългата си челюст. — Няма документ; само думата на Джеймс Фрейзър.

Отново настъпи смущение в залата; този път по-заплашително. Бриана усети шока и възмущението от това, че думата на баща ѝ се подлага на съмнение и внезапно изпита гордост. Баща ѝ обаче не се разгневи; стана отново и се поклони пред съдията.

— Ако Ваше Благородие ми позволи. — Той посегна в жакета си и извади сгънат пергамент, на който имаше червен восъчен печат.

— Ваше Благородие сигурно познава печата на губернатора — каза той и сложи документа на масата пред господин Конант. Съдията изви вежда, но огледа внимателно печата, после го отвори и прегледа документа. Остави го и рече:

— Това е направено пред свидетели копие на оригиналното дарение на земята — обяви той, — подписано от Негово Превъзходителство, Уилям Трайън.

— Откъде го взе? — избълва Бероун. — Нямало е време да отидеш до Ню Берн и да се върнеш! — И тогава цялата кръв се смъкна от лицето му. Бриана погледна към офицера; неговото подпухнало лице като че ли бе събрало кръвта, която Бероун бе изгубил.

Съдията го погледна рязко и каза:

— След като беше представено и документално свидетелство, смятаме, че обвиняемият очевидно не е виновен в нападение с цел кражба, тъй като въпросната собственост е негова. А що се отнася до нападението… — Той забеляза, че Джейми не е седнал, а още стои пред свидетелската банка.

— Да, господин Фрейзър? Имате ли да кажете още нещо пред съда? — Съдията попи струйка пот, която се стичаше под перуката му; в претъпканата зала бе горещо като в сауна.

— Моля съда да задоволи любопитството ми, Ваше Благородие. Първоначалните показания на господин Бероун описват ли по-подробно нападението над него?

Съдията изви вежди, но прелисти бързо документите на масата и подаде един на пристава, като му показа конкретно място на страницата.

— Обвиняемият е заявил, че Фъргъс Фрейзър го е ударил в лицето с юмрук, повалил на земята, после е хванал оглавника на коня му, скочил е на седлото и е препуснал, като е крещял обиди на фрески език. Обвиняемият…

Силно кашляне от мястото на обвиняемия привлече вниманието на всички. Той се усмихна очарователно на съдията, извади кърпа от джоба си и попи старателно лицето си, като използва куката в края на лявата си ръка.

— О! — каза съдията и извърна студения си поглед към свидетелското място, където Бероун се гърчеше зачервен.

— А бихте ли ни обяснили, сър, как така имате рана от дясната страна на лицето, след като сте ударен от левия юмрук на мъж, който няма такъв?

— Да, crottin — обади се весело Фъргъс. — Би ли обяснил?

Вероятно усетил, че опитите за обяснение трябва да се случат насаме, съдията попи врата си, сложи край на процеса, освободи Фъргъс Фрейзър и свали всички обвинения.

— Аз бях — каза гордо Марсали, която се притискаше към ръката на съпруга си по време на празненството след процеса.

— Ти? — погледна я развеселен Джейми. — Ти ли цапардоса заместник-шерифа?

— Не с юмрук, с крак — каза тя. — Когато гадното копеле се опита да ме смъкне от коня, го изритах в челюстта. Той всъщност не можа да ме свали — добави тя, засияла при спомена, — само грабна Джърмейн и, разбира се, аз слязох да го взема.

Тя погали сладкото русо момченце, което се гушеше към полите ѝ и стискаше парче сухар в пухкавото си юмруче.

— Не разбирам съвсем — каза Бриана. — Значи господин Бероун не е искал да признае, че го е ударила жена?

— А, не — каза Джейми, наля още една чаша ейл и ѝ я подаде. — Просто сержантът се направи на глупак.

— Сержант Мърчисън? Сигурно това е онзи армейски офицер от процеса, нали? — попита тя. Отпи малко от ейла, само от любезност. — Онзи, който прилича на недопечено прасе?

Баща ѝ се ухили на това описание.

— Да, точно той. Не ме харесва — обясни. — Не за първи път се опитва да ми навреди. И няма да е за последен.

— Но не може да се е надявал да успее с такова нелепо обвинение — обади се Джокаста, наведе се напред и протегна ръка. Одисей премести чинията с кифли със сантиметър. Тя взе една и обърна слепите си очи към Джейми.

— Наистина ли беше необходимо да замесваш и Фаркард Кембъл? — попита неодобрително.

— Да, наистина — отвърна Джейми. Като видя объркването на Бриана, той обясни:

— Фаркард Кембъл е обичайният съдия на този окръг. Ако не се бе разболял така удобно — и той се усмихна отново, в очите му имаше дяволита искра, — процесът щеше да се проведе миналата седмица. Такъв беше планът им, нали? На Мърчисън и Бероун. Те искаха да повдигнат обвинение, да арестуват Фъргъс и да ме принудят да сляза от планината насред жътва — и в това успяха, проклети да са — добави той със съжаление.

— Но разчитаха, че няма да мога да взема копие на дарението от Ню Берн преди процеса — и аз нямаше да мога, ако беше миналата седмица. — Той се усмихна на Иън и момчето, което бе яздило като хала до Ню Берн, за да вземе документа, се изчерви и сведе лице над купата с пунш.

— Фаркард Кембъл е приятел, лельо — каза Джейми на Джокаста, — но знаеш не по-зле от мен, че е човек на закона. Нямаше да има значение, че той знае, че дарението ми е законно; ако не можех да покажа доказателство, щеше да е принуден да отсъди срещу мен.

— Ако го беше направил — каза той на Бриана, — щях да бъда принуден да обжалвам, което би означавало да откарат Фъргъс в затвора в Ню Берн, а там да се насрочи нов процес. Краят щеше да е същият, но междувременно щяха да са ни откъснали и двамата от жътвата и таксите щяха да са много повече, отколкото бих спечелил от реколтата.

Погледна Бриана над ръба на чашата си, сините му очи внезапно станаха сериозни.

— Надявам се, че не си ме мислила за богат?

— Изобщо не съм мислила за това — отвърна тя стресната и той се усмихна.

— Е, това е добре. Имам доста земя, но засега обработваме само малка част; имаме достатъчно зърно, за да засеем нивите и да се изхранваме, и дори остава за добитъка. А и колкото да е кадърна майка ти — усмихна се широко, — не може да се справи сама с трийсет акра царевица и ечемик. — Той остави празната чаша и стана.

— Иън, нали ще се погрижиш за провизиите и ще закараш каруцата с Фъргъс и Марсали? Ние с момичето ще тръгнем напред. — Погледна въпросително Бриана.

— Джокаста ще се погрижи за твоята прислужница тук. Нали нямаш нищо против да тръгнем така скоро?

— Не — отвърна тя, остави чашата си и стана. — Може ли да тръгнем днес?

Свалях една по една бутилките от шкафа и ги отварях, за да помириша съдържанието им. Ако не бяха изсушени добре, билките щяха да изгният в бутилките; семената щяха да развият всякакви плесени.

Мисълта за плесени ми напомни отново за пеницилиновата ми плантация. За онова, което се надявах някой ден, ако имах късмет и ако бях достатъчно наблюдателна, да се превърне в пеницилинова плантация. Пеницилинът бе само една от стотиците плесени, които се появяваха по стар и влажен хляб. Каква бе вероятността спора на точно тази скъпоценна плесен да се развие по филиите хляб, които приготвях всяка седмица? Каква бе вероятността въпросният хляб да оцелее достатъчно дълго, за да могат някакви спори изобщо да го открият? И накрая каква бе вероятността да го разпозная, когато го видя?

Опитвах повече от година, но без успех.

Въпреки невена и белия равнец, които пръсках около него, не можех да опазя хляба от гадини. Мишки и плъхове, мравки и хлебарки, един ден дори открих парти на врабчета в килера — пируваха с пръснатата царевица и остатъците от картофите за засаждане.

Единственият начин бе да заключа всичко в големия зайчарник, който Джейми бе построил или да ги държа в дървени сандъци и затворени буркани, за да ги опазя от зъби и човки. Но така спирах и достъпа на въздух, а въздухът бе единственият преносител на онова, което някой ден можеше да ме снабди с истинско оръжие срещу болестите.

Всяко растение съдържа лек за някаква болест — стига да знаеш кое какво е. Отново почувствах пробождане при мисълта за Наяуене; не само заради нея, но и заради знанията ѝ. Тя ме бе научила само на частица от тях и аз ужасно съжалявах за това — макар че не толкова, колкото за своята приятелка.

Все пак знаех нещо, което тя не знаеше — многобройните достойнства на най-малките растения, на най-нисшата хлебна плесен. Беше трудно да я откриеш, да я разпознаеш, а още по-трудно да я използваш. Но не се съмнявах, че си струва да я търся.

Ако оставиш хляб на открито в къщата, ще привлечеш мишки и плъхове. Опитах се да го сложа в шкафа — Иън разсеяно консумира половината от моя инкубатор за антибиотици, а мишките и мравките развиваха трескава дейност, докато ме нямаше.

Беше просто невъзможно през лятото, пролетта или есента да оставиш хляб на открито или да стоиш вътре и да го надзираваш. Имах твърде много работа навън, твърде често ме викаха за раждания или болести — твърде много възможности за набези на вредители.

През зимата, разбира се, вредителите си отиваха, за да снасят яйца за пролетта и да спят под одеяло от мъртви листа, защитени от студа. Но и въздухът беше твърде студен, за да ми достави живи спори. Хлябът или изсъхваше, или подгизваше, зависи колко далече бе от огъня; и в двата случая не се получаваше нищо друго освен оранжева или розова коричка; плесените, които живееха в гънките на човешкото тяло.

Щях да опитам отново напролет, мислех си, като подуших бутилка сушена майорана. Беше добре; плътен аромат на сънища. Новата къща на хребета вече се издигаше, бяха положени основите, стаите бяха разпределени. Виждах скелета ѝ от вратата на хижата, чернееше се на фона на ясното септемврийско небе.

До пролетта щеше да е завършена. Щях да имам измазани стени и дъбови подове, стъклени прозорци със здрави рамки, които щяха да спират мишки и мравки — и хубава, слънчева операционна, в която щях да провеждам медицинската си дейност.

Виденията ми бяха прекъснати от дрезгав рев от кошарата; Кларънс оповестяваше пристигането на посетител. Чувах гласове в далечината между екстатичните врясъци на Кларънс и бързо започнах да разчиствам бутилките и тапите. Сигурно бяха Джейми, Фъргъс и Марсали — или поне така се надявах.

Джейми бе сигурен в изхода на делото, но аз все пак се тревожех. Бях възпитана да вярвам, че британският закон е едно от най-големите достижения на цивилизацията, но бях виждала твърде много от конкретните му приложения, за да се съмнявам в това. От друга страна, имах силна вяра в Джейми.

Вокалните изпълнения на Кларънс преминаха в свистяща гаргара, която той използваше при задушевен разговор, но гласовете бяха спрели. Това бе странно. Да не би все пак нещо да се беше объркало?

Пъхнах и последните бутилки в шкафа и тръгнах към вратата. Предният двор бе празен. Кларънс се разцвили ентусиазирано при появата ми, но нищо друго не помръдваше. Някой бе дошъл обаче — пилетата се бяха пръснали и разлетели към храстите.

Студ плъзна по гръбнака ми и аз се завъртях, опитвах се да гледам едновременно напред и през рамо. Нищо. Кестените зад къщата въздишаха с бриза, а слънчевата светлина се процеждаше през пожълтяващите им листа.

Бях абсолютно сигурна, че не съм сама. По дяволите, бях си оставила ножа на масата!

— Сасенак. — Сърцето ми подскочи при гласа на Джейми. Завъртях се и облекчението бързо бе изтласкано от раздразнение. Той какво си мислеше, че…

За част от секундата реших, че виждам двойно. Те седяха на пейката пред вратата, един до друг, следобедното слънце възпламеняваше косите им.

Очите ми се фокусираха върху лицето на Джейми, блеснало от радост… после се отклониха вдясно.

— Мамо. — Същото изражение; нетърпение, радост и копнеж в едно. Нямах време да помисля, преди да се озове в прегръдките ми и тогава полетях, в буквален и преносен смисъл.

— Мамо!

Не можех да дишам; дъхът, който шокът не ми бе отнел, си отиде от силната прегръдка.

— Бри! — успях да промълвя. Тя ме остави на земята, но не ме пусна. Аз погледнах невярващо, но тя беше истинска. Погледнах към Джейми и видях, че стои до нея. Мълчеше, но се усмихваше широко, ушите му бяха порозовели от удоволствие.

— Аз… не очаквах… — казах идиотски.

Бриана ми се усмихна широко като баща си, очите ѝ грееха като звезди и бяха влажни от щастие.

— Никой не очаква Испанската инквизиция!

— Какво? — попита Джейми.