Зовът на барабана

14. Бягство от неминуема ярост

Август 1767 г.

Бяха скрили жената в една барака за сушене тютюн в края на най-далечната нива на Фаркард Кембъл. Нямаше голяма вероятност някой да я забележи, освен робите на Кембъл, които вече знаеха, но ние все пак пристигнахме по мръкнало, когато лавандуловото небе избеляваше в сиво и тъмният силует на бараката едва се очертаваше на фона му.

Жената се измъкна като призрак, с наметало с качулка, и беше качена на допълнителния кон, натоварена набързо като чувал с контрабандна стока. Тя вдигна крака и се вкопчи с две ръце в седлото, после се сви на две от паника; явно никога не беше се качвала на кон.

Майърс се опита да ѝ подаде юздите, но тя не му обърна внимание, само се вкопчи още по-здраво и изстена някак мелодично от ужас. Мъжете ставаха нетърпеливи, поглеждаха през рамо към празните ниви, сякаш очакваха сержант Мърчисън и хората му да пристигнат всеки миг.

— Нека язди с мен — предложих аз. — Може би така ще е по-спокойна.

Жената беше откачена от коня с известни трудности и стоварена на моя кон, зад седлото. Миришеше силно на пресни тютюневи листа, опияняваща остра миризма, и на нещо друго малко по-мускусно. Тя веднага ме хвана през кръста като удавник. Аз потупах едната ѝ ръка и я стиснах леко, но тя нито помръдна, нито издаде звук.

Нищо чудно, че беше така ужасена, помислих си, като обърнах коня след този на Майърс. Може и да не знаеше за врявата, която Мърчисън вдигна в окръга, но едва ли хранеше илюзии какво ще се случи с нея, ако я заловят. Със сигурност бе присъствала сред тълпата пред дъскорезницата преди две седмици.

Като алтернатива на сигурната смърт, бягството в ръцете на червените диваци може би все пак беше за предпочитане, но едва ли много, ако се съдеше по треперенето ѝ. Не беше студено в никакъв случай, но тя се тресеше, сякаш мръзнеше.

Едва не ми смачка вътрешностите, когато се появи Роло — излезе от храстите като някакъв демон. Конят ми също не се зарадва от появата му, пристъпи назад, изсумтя, затропа с копита и се опита да изтръгне юздите от ръцете ми.

Трябва да призная, че Роло си беше наистина страшен, дори когато бе в добро настроение, в каквото в момента беше — Роло обичаше експедициите. Все пак той без съмнение представляваше страховита гледка; всичките му зъби бяха оголени в доволна усмивка, а очите бяха присвити, докато душеше въздуха. Като се добавеше и начинът, по който сиво-черното на козината му се сливаше със сенките и създаваше странната, притеснителна илюзия, че се е материализирал от самата нощ, като олицетворение на апетита.

Той мина точно покрай нас, само на крачка от коня, и жената изпъшка. Усетих горещия ѝ дъх по врата си. Потупах отново ръката ѝ и ѝ заговорих, но тя не отвърна. Дънкан ми беше казал, че е родена в Африка и почти не говори английски, но със сигурност разбираше няколко думи.

— Всичко ще е наред — казах отново. — Не се страхувай.

Заета с коня и пътничката си, не бях забелязала Джейми, докато не се появи внезапно до стремето ми, безшумен като Роло.

— Добре ли си, сасенак? — попита тихо и потупа бедрото ми.

— Така мисля — отвърнах. Кимнах към смъртната хватка на кръста ми. — Ако не умра от задушаване.

Той погледна и се усмихна.

— Е, поне няма опасност да падне.

— Ще ми се да знаех какво да ѝ кажа; горкичката, толкова е изплашена. Мислиш ли, че изобщо знае къде я водим?

— Едва ли — аз самият не знам къде отиваме. — Той беше с бричове за езда, но с наметало отгоре, свободният му край беше преметнат над рамото на жакета. Тъмният тартан се сливаше със сенките на гората, както се сливаше и с храстите на Шотландия; аз виждах само бялото петно на предницата на ризата му и бледия овал на лицето.

— Знаеш ли нещо полезно от таки-таки, което мога да ѝ кажа? — попитах. — Разбира се, тя сигурно и него не знае, ако не е минала през Индиите.

Той обърна глава и погледна замислено пътничката ми.

— О, ами има едно нещо, което всички знаят, без значение откъде идват. — Посегна и стисна силно крака на жената.

— Свобода — каза той и спря. — Saorsa. Разбираш ли какво ти казвам?

Тя не отпусна хватката си, но дъхът ѝ излезе на треперлива въздишка и аз като че ли я усетих да кима.

Конете се следваха в колона, Майърс водеше. Грубият път не беше дори за каруци — просто отъпкана пътека сред храстите, но поне ни осигуряваше някакъв брод между дърветата.

Съмнявах се, че сержант Мърчисън ще ни преследва толкова далече — ако изобщо ни преследваше, — но усещането за бягство бе твърде силно, за да го пренебрегна. Всички споделяхме неизреченото, но силно усещане за спешност и без някаква дискусия решихме да се отдалечим възможно най-много.

Моята пътничка или спря да се страхува, или просто се измори; след полунощ спряхме да се освежим и тя позволи на Иън и Майърс да я качат пак на коня без възражения, и макар че така и не пусна кръста ми, като че ли от време на време задрямваше и челото ѝ се притискаше в рамото ми.

Умората от дългата езда плъзна и в мен, засилвана от хипнотичния тих тропот на конете и безкрайния шепот на боровете над нас. Още бяхме в боровата гора и високите прави дънери ни обграждаха като мачти на отдавна потънали кораби.

Сетих се за една стара шотландска песен — Колко много ягоди растат в соленото море; колко много кораби плават в гората? — и се зачудих смътно дали композиторът е минал през такова място, сякаш неземно с непълната луна и звездната светлина, подобно на сън, в който границите между стихиите са изличени; като че ли наистина плавахме по сушата, усещах същото люшкане като на палубата, а шумът на боровете бе вятърът в платната.

Спряхме призори, слязохме от конете, вързахме ги и ги оставихме да се нахранят с високата трева на малка полянка. Открих Джейми, веднага се свих в гнездо от трева до него и последното, което чух, беше кроткото дъвчене на конете.

Спахме дълбоко през целия ден и се събудихме по залез, сковани, жадни и покрити с кърлежи. Бях изключително благодарна, че кърлежите, също като комарите, не ме намират за вкусна, но при пътуването на север се бях научила да проверявам Джейми и останалите след всяко спане. Винаги имаше нашественици.

— Уф — възкликнах, докато оглеждах един особено сочен екземпляр с размерите на гроздово зърно, който се беше забил сред меките канелени косми под мишницата на Джейми. — По дяволите, не смея да го извадя; толкова е пълен, че ще гръмне.

Той сви рамене, докато опипваше скалпа си с другата ръка в търсене на още натрапници.

— Остави го, докато се оправиш с останалите — предложи. — Вероятно сам ще падне.

— Може би ще е по-добре — съгласих се неохотно. Нямах нищо против взривяването на кърлежа, стига да не се случи, докато челюстите му са забити в плътта на Джейми. Бях виждала инфекции от неправилно откъснати кърлежи и не бяха нещо, с което исках да се справям насред гората. Разполагах само с най-основните медицински инструменти — макар че за щастие сред тях имаше и много фин малък форцепс в кутията на доктор Роулингс.

Майърс и Иън като че ли се справяха добре; и двамата се бяха съблекли до кръста, Майърс клечеше над момчето като огромен черен павиан и ровеше из косата му.

— Ето един малък — каза Джейми, като се наведе и отметна косата си настрани, за да мога да стигна до малката тъмна подутина зад ухото му. Тъкмо се опитвах да отстраня внимателно създанието, когато усетих нечие присъствие до лакътя си.

Бях твърде изморена, за да обърна някакво внимание на нашата бегълка, когато устройвахме лагера си, като правилно предположих, че няма да се залута из гората сама. Тя бе стигнала до едно поточе обаче и се върна с кофа вода.

Остави я на земята, загреба шепа вода и я изля в устата си. Задъвка усилено за момент и бузите ѝ се издуха. Посочи ми да се отместя, вдигна ръката на изненадания Джейми и се изплю силно в подмишницата му.

После посегна и като че ли започна да гъделичка паразита. Определено гъделичкаше Джейми, който беше много чувствителен точно в тази област. Лицето му порозовя и той потрепна при допира ѝ, всичките мускули на торса му се сгърчиха.

Тя го хвана здраво през кръста и след секунди огромният кърлеж падна на дланта ѝ. Тя го запрати настрани с отвращение и се обърна доволна към мен.

Бях си помислила, че прилича на топка, защото беше покрита с наметалото. Но сега, като я видях без него, пак приличаше на топка. Беше много ниска, не повече от метър и двайсет, и почти толкова широка, с късо подстригана, кръгла като гюле глава, и така кръгли бузи, че очите ѝ се скосяваха над тях.

Приличаше на някоя от африканските статуйки на плодородието, които бях виждала в Индиите; огромен бюст, тежки бедра и наситеният цвят на печено кафе на конгоанка, с така безупречна кожа, че приличаше на полиран камък под тънкия слой пот. Тя протегна ръка към мен и ми показа няколко малки предмета на дланта си — като сушени бобчета.

— Пау-пау — каза ми с толкова плътен глас, че дори Майърс извърна стреснат глава към нея. Това беше чутовен, наситен глас, който кънтеше като барабан. Като видя реакцията ми, тя се усмихна малко срамежливо и каза нещо, което не разбрах. Макар да беше на келтски.

— Тя казва, че не трябва да гълташ тези семена, защото са отровни — преведе Джейми, като я гледаше предпазливо, докато бършеше подмишницата си с края на наметалото.

— Хау — съгласи се Полиан, кимайки усилено. — Пои-зин. — Спря над кофата за още една шепа вода, изплакна си устата и се изплю на един камък така силно, че изтрещя като изстрел.

— Това може да е опасно — казах ѝ. Не знаех дали ме разбра, но от усмивката ми схвана, че искам да съм мила; усмихна ми се, хвърли още две пау-пау в устата си и кимна към Майърс, като вече дъвчеше. Семената хрупаха леко, докато ги трошеше със зъбите си.

Когато вечеряхме и бяхме готови за тръгване, тя притеснено пожела да язди сама. Джейми я заведе при коня и ѝ показа как да позволи на животното да я подуши. Тя потрепери, когато големият нос я побутна, но после конят изсумтя; тя подскочи, изкикоти се с глас като мед, който се излива от кана, и позволи на Джейми и Иън да я качат на седлото.

Полиан продължаваше да се притеснява от мъжете, но скоро набра достатъчно увереност, за да говори с мен, на полиглотска смесица от келтски, английски и собствения ѝ език. Не можех да я преведа, но лицето ѝ тялото ѝ бяха така изразителни, че често схващах какво иска да каже, макар да разбирах една от десет думи. Можех само да съжалявам, че и аз не съм така добра в езика на тялото; тя не разбираше повечето ми въпроси и коментари и трябваше да изчакам, докато устроим лагер и Джейми и Иън ми помогнат с келтските думи.

Успокоена — поне временно — от постоянния страх и предпазливо отпускаща се в компанията ни, нейната естествено жизнена личност се появи и тя говореше без спиране, докато яздехме една до друга, въпреки че не я разбирах, и от време на време се смееше с нисък, тръбящ смях, като вятър, който вие през отвора на пещера.

Притихна само веднъж: когато минахме през голяма поляна, на която тревата се издигаше в странни вълнообразни могили, сякаш някаква огромна змия се беше заровила под нея. Полиан замълча и в усилието си да пришпори коня, успя само да дръпне юздите и да го спре. Аз се върнах да ѝ помогна.

— Droch dite — промърмори тя, като гледаше с крайчеца на окото си притихналите могили. Лошо място. — Djudju. — Намръщи се и направи лек жест с ръка, вероятно знак срещу злото.

— Това гробище ли е? — попитах Майърс, който се бе върнал да види защо сме спрели. Могилите не бяха на равни разстояния, но бяха по края на полянката, сякаш в някакъв модел, който не ми изглеждаше естествено формирование. Струваха ми се твърде големи за гробове обаче, освен ако не бяха грамади, като онези, които древните шотландци изграждаха, или масови гробове, помислих си неспокойно при спомена за Калоден.

— Не бих казал гробище — отвърна той и бутна шапката си назад. — Било е село някога. Май на тускарора. Онези възвишения ей там — махна с ръка — са съборени къщи. А голямата отстрани сигурно е била къщата на вожда. Тревата много бързо е погълнала всичко. Като гледам обаче, погребано е преди доста време.

— Какво се е случило с него? — Иън и Джейми също бяха спрели и се върнаха да огледат малката поляна.

Майърс се почеса замислено по главата.

— Не знам, не съм сигурен. Може някаква болест да ги е прогонила, или пък да са се оказали на пътя на чероките или крийк, макар че сме на север от земята на чероките. По-вероятно е станало по време на войната. — Той заби яростно пръсти в брадата си, изви ги и изтръска настрани останките от кърлеж. — Не мога да кажа, щото гледам да избягвам това място.

Полиан явно беше на същото мнение и ние продължихме. До вечерта бяхме излезли от боровата гора сред храсталаците на дъбак в подножието на хълмовете. Вече се движехме с добра скорост и дърветата започнаха да се променят; малки кестенови горички, големи гори от дъбове и хикории, с пръснат тук-там дрян, райски ябълки и тополи, които ни обграждаха на вълни от зеленина.

Ароматите се промениха, самият въздух също, докато се изкачвахме. Силната миризма на борова смола тук отстъпи на по-леки, по-разнообразни аромати, дъхът на листата на дърветата се смесваше с аромата на храсти и цветя, които растяха от всяка пукнатина в скалите. Още беше влажно, но не толкова горещо; въздухът вече не приличаше на задушаващо одеяло, можеше да се диша и то с удоволствие, заради парфюмите на растителна влага, на сгрети от слънцето листа и влажен мъх.

По залез на шестия ден бяхме вече в планините и въздухът беше наситен с шум на течаща вода. Поточета кръстосваха долините, изливаха се от скалните первази и ромоляха по стръмните скални лица, оставяйки влага и мъх като нежен зелен бордюр. Когато заобиколихме един хълм, аз спрях изумена; по склона на далечна планина във въздуха подскачаше водопад, който се извиваше на цели осем стъпки във въздуха при полета си в дълбоката пропаст.

— Ще го разгледаме ли? — попита Иън, зяпнал от възхита.

— Много е красив — съгласи се Майърс с лекото самодоволство на собственик. — Не е най-големият, който съм виждал, ама е хубав.

Иън извърна глава, отворил широко очи.

— Има и по-големи?

Майърс се засмя, той се смееше тихо, като въздишка.

— Момче, нищо не си видял още.

През нощта направихме лагера си в падина близо до по-голям поток — достатъчно голям, за да има пъстърви. Джейми и Иън нагазиха с ентусиазъм в него и се опитваха да ловят бързите му обитатели с въдици, които издялкаха от черна върба. Надявах се да имат успех; пресните ни провизии вече свършваха, макар че още имахме много царевично брашно.

Полиан се покатери по брега, носеше кофа вода, с която да направим нова партида царевични питки. Имахме малки овални царевични сухари, приготвени за пътуването; вкусни, когато са пресни и топли и поне ядливи на следващия ден. Но с времето ставаха все по-малко апетитни и приличаха на малки корички от цимент на четвъртия ден. Все пак бяха удобни за носене и не мухлясваха, затова бяха популярна храна за път, както и сушеното телешко и осоленото свинско.

Естественият темперамент на Полиан като че ли беше угаснал, кръглото ѝ лице изглеждаше мрачно. Веждите ѝ бяха така тънки, че почти ги нямаше, което парадоксално увеличаваше изразителността на лицето ѝ при мимика и го правеше напълно безизразно, когато бе отпуснато. Тя можеше да изглежда безстрастна като камък, когато пожелаеше; много полезно умение за робиня.

Предполагах, че е така умислена отчасти защото това беше последната ни нощ заедно. Бяхме стигнали до вътрешността на колонията, до границите на кралската земя. Утре Майърс щеше да продължи на север и да я поведе през планините към индианските земи, за да намери там сигурност и някакъв живот.

Кръглата ѝ тъмна глава беше сведена над дървената купа, дебелите къси пръсти смесваха царевичното брашно с водата и лойта. Клекнах срещу нея и хвърлих няколко съчки в малкия огън, черната метална скара стоеше вече намазана с лой до него. Майърс се беше отдалечил да пуши лула; чувах Джейми да вика на Иън в потока, отговори му тих смях.

Вече беше съвсем сумрачно; нашата падинка бе обрамчена от тъмни планини и мракът като че ли изпълваше плитката ѝ купа, пълзеше по дънерите на дърветата около нас. Нямах представа каква е била родината ѝ, дали е имало гори или джунгла, морски бряг или пустиня, но си помислих, че едва ли е била такава.

Какво ли си мислеше тя? Беше оцеляла при пътуването от Африка и при робството; сигурно каквото и да я очакваше, нямаше да е много по-лошо от това. Но все пак беше неизвестно бъдеще, в пустош така огромна и абсолютна, че всеки миг имах чувството, че мога да изчезна безследно в нея. Огънят ни като че ли бе само мъничка искра на фона на безбрежната нощ.

Роло се приближи към светлината, отърси се, пръсна вода във всички посоки и накара огънят да изсъска и изплюе искри. Явно и той беше ловил риба.

— Махай се, ужасно куче — казах аз. Той не се махна, разбира се, просто се приближи и ме подуши грубо, за да се увери, че все още съм онази, за която ме мисли, после се обърна и направи същото с Полиан.

Без никакво изражение на лицето, тя извърна глава и се изплю в очите му. Той изджафка, отстъпи назад и започна да клати глава, безкрайно изумен. Тя ме погледна и се ухили, зъбите ѝ бяха много бели на фона на тъмната кожа.

Аз се засмях и реших да не се тревожа прекалено; всеки способен да се изплюе в окото на вълк може да се справи с индианци, с пустош и с всичко останало.

Купата беше почти празна, спретната редичка царевични питки лежаха на скарата. Полиан избърса пръсти в шепа трева, като гледаше как царевичното тесто започва да съска и да покафенява от стапянето на лойта. От огъня се вдигаше топъл и приятен аромат, смесен с миризмите на горящо дърво, и коремът ми изкъркори тихо в очакване. Огънят като че ли се беше поразгорял, ароматът на храна разстилаше топлината си и удържаше нощта настрани.

Дали е било така там, откъдето идваше? Имали ли са огньове и храна, които удържат мрака на джунглата и леопардите? Дали светлината и компанията са носели утеха и илюзия са сигурност? Защото това определено беше илюзия — огънят не беше защита срещу хора, нито срещу мрака, който я беше превзел. Но не знаех как да попитам.

— Никога не съм виждал такъв риболов — повтори Джейми за четвърти път и разкъса със замечтано изражение димящата, изпържена в царевично брашно пъстърва. — Водата буквално бъкаше от тях, нали, Иън?

Иън кимна. Подобно благоговейно изражение бе изписано и на неговото лице.

— Татко би дал здравия си крак, за да го види — рече той. — Те просто скачаха на куката, лельо, наистина!

— Индианците дори не си правят труда да ги ловят с въдици — каза Майърс, който прилежно разделяше своята риба с ножа си. — Правят капани и примки или понякога трупат съчки и боклуци в потока, за да спрат рибата, застават отгоре с остър кол и просто ги пронизват във водата.

Това беше достатъчно за Иън; всяко споменаване на индианци и техните методи провокираше цял поток от въпроси. След като изчерпа риболовните техники, той започна да пита пак за изоставеното село, което бяхме видели.

— Ти каза, че сигурно е станало по време на войната — каза Иън, докато вадеше костите от пъстървата, после разтърси пръсти, за да ги охлади. Подаде парче месо на Роло, който го преглътна наведнъж, въпреки че беше горещо. — За войната с французите ли говориш? Не знаех да са се били толкова на юг.

Майърс поклати глава, сдъвка и преглътна, преди да отговори.

— О, не. Говорех за войната Тускарора, поне така я наричаха белите.

Войната Тускарора бил кратък, но жесток конфликт преди четиридесет години, който бил разпален от нападение над заселници във вътрешността. Тогава губернаторът на колонията изпратил войници в селата на тускарора, за да отмъсти, и последвали серия яростни битки, при които колонистите, много по-добре въоръжени, победили — и разбили напълно племето тускарора.

Майърс кимна към мрака.

— Останали се на повече от седем села на тускарора — и едва около петдесетина души в най-голямото от тях. — Тускарора щели бързо да станат жертва на околните племена и да изчезнат напълно, но били официално осиновени от мохоуките и така станали част от могъщия ирокезки съюз.

Джейми се върна до огъня с бутилка, която бе взел от дисагите си. Беше шотландско уиски, подарък от Джокаста. Наля в малка чашка и подаде полупълната бутилка на Майърс.

— А земите на мохоуките не са ли много далеч на север? — попита той. — Как така са осигурили защита на хората тук при толкова враждебни племена наоколо?

Майърс отпи от уискито и го завъртя с наслада из устата си, преди да отговори:

— Ммм. Това е интересна история, приятелю Джеймс. Мохоуките наистина са много далече. Но всички се съобразяват с ирокезките племена, а от шестте племена мохоуките са най-свирепи. Никой — червен или бял — не би се забъркал с тях без много основателна причина.

Това силно ме впечатли. Радвах се да чуя и че територията на мохоуките е много далече от нас.

— А защо мохоуките са приели тускарора? — попита Джейми, като изви вежда. — Като че ли нямат нужда от съюзници, щом са толкова свирепи.

Пъстрите очи на Майърс се присвиха замечтано под влиянието на хубавото уиски.

— О, страховити са, да, но са и смъртни — каза той. — Индианците държат на рода, най-вече мохоуките. Те са хора на честта — вдигна дебел пръст, за да ни обърне внимание, — но биха убивали заради много неща, някои разумни, други не. Нападат се и взаимно и се избиват за отмъщение — не можеш да спреш отмъщението на мохоук, освен като го убиеш. И дори тогава брат му, синът му или племенникът му ще те погнат.

Той облиза бавно и замислено устни, наслаждавайки се на вкуса на уиски по тях.

— Понякога индианците убиват и без причина; особено ако са пили алкохол.

— Много ми приличат на шотландците — промърморих на Джейми, който ме погледна студено.

Майърс взе бутилката с уиски и я завъртя леко между дланите си.

— Всеки мъж може да стане много лош, ако се е напил, но при индианците и първата капка е твърде много. Чувал съм за много кланета, които е нямало да се случат, ако мъжете не са били полудели от алкохола.

Той поклати глава и си спомни темата на разговора.

— Искам да кажа, че това е много труден живот, та и опасен. Някои племена са напълно унищожени, а други нямат достатъчно мъже. Затова осиновяват хора от други племена, за да заменят избитите или измрелите от болести. Понякога взимат и пленници — водят ги в семейството и се държат с тях като със свои. Това ще направят и с госпожа Поли. — Той кимна към Полиан, която седеше тихо до огъня и не обръщаше никакво внимание на думите му.

— Така стана преди петдесет години, мохоуките осиновиха цялото племе тускарора. Племената говорят на различни езици — обясни Майърс. — Но някои са по-близки от останалите. Тускарора са по-подобни на мохоуките, отколкото на крийк или на чероките.

— А вие говорите ли на мохоукски, господин Майърс? — Иън беше наострил уши по време на цялата му реч. Той се вълнуваше от всеки камък, дърво и птичка по време на пътуването, но беше най-развълнуван при споменаването на индианци.

— О, поназнайвам го — сви скромно рамене Майърс. — Всеки търговец знае по някое дума. Шу, дауг. — Роло, който бе вдигнал нос да души последната пъстърва на Майърс, размърда уши, когато го прогониха, но се отдръпна.

— А на тускарора ли ще предадеш госпожа Поли? — попита Джейми, който трошеше една царевична питка на залъци.

Майърс кимна, като дъвчеше внимателно; бяха му останали само няколко зъба и дори пресните питки му създаваха трудности.

— Да. Имаме още четири-пет дни езда — обясни той. Обърна се към мен и ми се усмихна успокояващо. — Ще се погрижа да се установи добре, госпожо Клеър, няма да се тревожите за нея.

— А какво ще си помислят индианците за нея? — попита Иън. Погледна заинтригуван Полиан. — Те виждали ли са преди черна жена?

Майърс се засмя.

— Момче, много тускарора не са виждали и бял човек. Госпожа Поли няма да ги стресне повече от леля ти. — Майърс отпи голяма глътка вода и я завъртя из устата си, като гледаше замислено Полиан. Тя усети погледа му и се втренчи немигащо в него.

— Мисля, че ще я сметнат за хубавица; те обичат жената да е пухкава. — Беше почти очевидно, че Майърс споделя това им възхищение; очите му плъзнаха по Полиан с одобрение, леко примесено с невинна похот.

Тя видя това и с нея се случи изумителна промяна. Като че ли почти не помръдна и все пак цялото ѝ същество се фокусира върху Майърс. Бялото на очите ѝ не се виждаше; те бяха черни и бездънни, блестящи на огъня. Тя си беше все така ниска и пълна, но при леката промяна на позата големият бюст и широките хълбоци станаха по-подчертани и извити в сластно обещание.

Майърс преглътна шумно.

Отвърнах очи от тази сцена към Джейми, който също ги гледаше със смесица от развеселеност и тревога. Аз го побутнах леко и присвих очи в изражение, което ясно казваше: „Направи нещо!“

Той присви едното си око.

Аз отворих широко моите и го погледнах красноречиво, в смисъл „Не знам, но направи нещо!“

— Ммффмм.

Джейми прочисти гърло, наведе се напред, сложи ръка върху ръката на Майърс и го изтръгна от транса му.

— Ще ми се да мисля, че жената няма да бъде използвана по никакъв начин — каза той любезно, но с лек шотландски акцент върху „използвана“, който внушаваше колко безкрайно неподобаващо би било това. И стисна леко ръката му. — Можете ли да гарантирате за нейната сигурност, господин Майърс?

Майърс го погледна объркано, но зачервените пъстри очи бавно се проясниха. Планинецът издърпа ръката си внимателно, после взе чашата, изпи последната глътка уиски, закашля се и избърса уста. Вероятно дори се изчерви, но не можеше да се каже заради брадата.

— О, да. Исках да кажа, о не. В никакъв случай. При мохоуките и тускарора жените избират с кого да си легнат, дори омъжените. При тях няма такова нещо като изнасилване. О, не. Не, сър, никой няма да ѝ посегне, мога да ви го обещая.

— Е, радвам се да го чуя. — Джейми се отпусна назад, успокоен, и ме погледна в смисъл „Дано сега си доволна“. Аз се усмихнах скромно.

Иън може и да нямаше шестнайсет години, но беше твърде наблюдателен, за да пропусне случилото се. Закашля се по многозначителен шотландски маниер.

— Чичо, господин Майърс беше така любезен да ме покани да отида с него и госпожа Поли, за да видя индианското село. Така ще се уверя и че се отнасят добре с нея.

— Ти… — започна Джейми, после млъкна. Погледна дълго племенника си през огъня. Виждах как мислите му препускат.

Иън не беше поискал разрешение да отиде; той съобщаваше, че ще отиде. Ако Джейми му забранеше, той трябваше да отстъпи. Ако Джейми кажеше, че е твърде опасно, това би означавало да признае, че излага и робинята на голям риск и че не вярва на Майърс и на връзките му с местните индианци. Джейми беше в капан и добре го осъзнаваше.

Той вдиша силно през нос. Иън се ухили.

Погледнах през огъня. Полиан още не беше помръднала. Очите ѝ бяха вперени в Майърс, но устните ѝ бяха леко извити в покана. Едната ѝ ръка се вдигна и обхвана почти разсеяно голямата гърда.

Майърс се взираше в нея, зашеметен като елен от силната светлина на ловец.

„Аз иначе ли щях да постъпя?“ — помислих си по-късно, като се вслушвах в тихите шумове и стонове, които долитаха изпод одеялата на Майърс. Ако знаех, че животът ми зависи от този мъж? Нямаше ли да направя всичко по силите си, за да се уверя, че ще ме защити пред лицето на неизвестната опасност?

В храстите се чу пращене и пукане, недалече. Беше силно и аз се сковах. Джейми също. Той извади ръката си изпод ризата ми и посегна към кинжала, после се успокои, когато усети миризмата на скункс.

Пъхна пак ръка под ризата ми, стисна гърдите ми и отново заспа. Дъхът му топлеше тила ми.

Вероятно нямаше голяма разлика. Нима моето бъдеще беше по-сигурно от нейното? И не зависеше ли живота ми от мъжа до мен — поне донякъде, — от желанието му към тялото ми?

Слаб вятър въздъхна през дърветата и аз вдигнах одеялото на раменете си. Огънят догаряше във въглени и толкова високо в планината нощта беше хладна. Луната бе залязла, но небето беше съвсем ясно; звездите сияеха близки, като мрежа от светлини, хвърлена над планинските върхове.

Не, все пак имаше разлики. Колкото и неизвестно да беше моето бъдеще, то щеше да е споделено, а връзката ми с моя мъж стигаше много по-дълбоко от плътта. Освен това имаше и една друга, много голяма разлика — аз сама бях избрала да съм тук.

15. Благородни диваци

Разделихме се с другите на сутринта, Джейми и Майърс уговориха среща след десет дни. Като се огледах към изумително огромната гора и планината, не можех да си представя как някой би могъл да открие конкретно място отново; разчитах единствено на умението за ориентация на Джейми.

Те тръгнаха на север, ние на югозапад, като се движехме по течението на потока, покрай който бяхме лагерували. Отначало изглеждаше съвсем спокойно и странно усамотено, бяхме само двамата. След малко обаче започнах да свиквам със самотата и да се отпускам, като оглеждах с интерес околността. Все пак това можеше да стане наш дом.

Мисълта беше доста плашеща; това място бе изумително с красотата и богатството си, но така диво, че не можех да си представя в него да живеят хора. Не го казах обаче; само следвах коня на Джейми, който ни водеше все по-дълбоко в планината. Спряхме късния следобед, за да си направим малък лагер и да уловим риба за вечеря.

Светлината изтляваше бавно, отдръпваше се сред дърветата. Гъстите мъхести дънери потъмняваха, но все още поръбени с неуловима светлина, която се криеше сред листата, зелените сенки се променяха с вятъра по залез.

Малко сияние светна внезапно в тревата на няколко крачки от нас, ярко и студено. Видях още едно, и още едно, а после краят на гората се изпълни с тях — падаха лениво, после примигваха, студени светлинки, носещи се в сгъстяващия се мрак.

— Знаеш ли, не бях виждала светулки, докато не отидох да живея в Бостън — казах аз, изпълнена с удоволствие при вида им — сияещи смарагди и топази в тревата. — В Шотландия няма светулки, нали?

Джейми поклати глава, изтегнат на тревата, свил едната си ръка под главата.

— Хубави създания — рече и въздъхна доволно. — Това е любимото ми време от деня. Когато живеех в пещерата, след Калоден, излизах привечер, сядах на един камък и чаках да мръкне.

Очите му бяха притворени, наблюдаваха светулките. Сенките избледняха нагоре, със спускането на нощта. Само преди миг светлината през листата на дъбовете го осейваше с петънца, а сега той сякаш лежеше в смътно зелено сияние и очертанията на тялото му внезапно станаха нереални.

— Сега излизат всички малки буболечки, пеперудки и мушици; всички дребосъци, които висят на облаци над водата. Виждаш как лястовиците се спускат за тях, после идват и прилепите. А рибата се издига към вечерята си и прави кръгчета във водата.

Очите му вече бяха отворени, вперени в морето от трева по склона, но знаех, че вижда повърхността на малкото езеро до Лалиброх, оживяла от потрепващи вълнички.

— Това е само за миг, но имаш чувството, че ще продължи вечно. Странно, нали? — каза замислено. — Почти можеш да видиш как светлината си отива и все пак сякаш внезапно става тъмно и си казваш: Ето! Вече е нощ. — Той посочи към една пролука между дъбовете и долината долу, която бе изпълнена с мрак.

— Не. — Лежах до него на тревата и усещах топлата влага на еленската кожа по тялото си. Въздухът беше плътен и хладен под дърветата, като в църква — сумрачен и ухаещ на припомнен аромат на тамян.

— Помниш ли отец Анселм в абатството? — погледнах нагоре; цветът си отиваше от листата на дъбовете над нас и оставаше само мекото сребристо сиво от долната им страна, като миша козина. — Той каза, че винаги има час от деня, когато времето сякаш спира, но за всеки е различен. Според него това е часът, когато си се родил.

Обърнах глава към Джейми.

— Знаеш ли кога си се родил? По кое време на деня?

Той ме погледна и се усмихна, като се обърна към мен.

— Да, знам. Може и да е прав, защото съм се родил по вечерно време — точно по здрач на първи май. — Прогони с ръка една светулка и ми се усмихна.

— Не съм ли ти разказвал тази история? Как майка ми сложила да вари супа и болките ѝ започнали така бързо, че нямала време да помисли за нея, а и никой друг не се сетил, докато не замирисало на изгоряло и всичко се съсипало — и вечерята, и тенджерата? В къщата нямало нищо друго за ядене освен пай с касис. И те го изяли, но имало някаква нова прислужница в кухнята и касисът бил зелен, та всички — освен майка ми и мен, разбира се — цяла нощ се гърчели от стомашни болки.

Поклати глава усмихнат.

— Баща ми каза, че минали месеци, преди да ме погледне, без да усети присвиване в червата.

Засмях се и посегнах да махна едно старо листо от косата му.

— А ти в колко часа си се родила, сасенак?

— Не знам — казах и изпитах обичайното пробождане на мъка по изчезналото ми семейство. — Не го пише в акта ми за раждане и ако чичо Ламб е знаел, така и не ми каза. Знам обаче кога се роди Бриана — добавих по-ведро. — Тя се роди три минути след три сутринта. Имаше огромен часовник на стената в родилното и го видях.

Колкото и да беше слаба светлината, забелязах ясно изненадата му.

— Била си будна? Нали ми каза, че упояват жените, за да не изпитват болка.

— Е, повечето. Но аз не им позволих да ме упоят. — Вгледах се нагоре. Сенките бяха плътни около нас, но небето още бе ясно и сияеше в меко, искрящо синьо.

— Защо, по дяволите? — попита той изумен. — Не съм виждал жена да ражда, но съм чувал неведнъж, да ти кажа. И проклет да съм, ако мога да разбера защо жена с всичкия си ще го направи, ако има избор.

— Ами… — замълчах, не исках да изглеждам мелодраматична, но това беше истината. — Ами — казах малко отбранително — помислих си, че ще умра и не исках да умра в съня си.

Той не беше шокиран. Само изви вежда и изсумтя развеселен.

— Не си искала?

— Да, а ти? — Извъртях глава към него. Той потърка основата на носа си, още изглеждаше развеселен.

— Ами вероятно. Едва не ме обесиха и чакането хич не ми хареса. Едва не ме убиха в битка няколко пъти; не мога да кажа, че тогава ме беше грижа дали ще умра, тъй като бях твърде зает, за да мисля за това. А после, когато едва не умрях от раните и треската, бях толкова нещастен, че нямах търпение да дойде смъртта. Но като цяло, ако имах избор, мисля, че бих искал да умра в съня си.

Наведе се и ме целуна леко.

— За предпочитане в леглото, до теб. На много преклонна възраст. — Докосна леко с език устните ми, после стана и изтърси от бричовете си сухите дъбови листа.

— Най-добре да запаля огън, докато има достатъчно светлина, за да виждам огнивото — каза той. — Ще донесеш ли рибата?

Оставих го да се оправя с огъня, а аз слязох надолу по хълма до потока, където бяхме оставили наловената пъстърва, която висеше от влакната в ледената вода. Когато се върнах горе, вече беше толкова тъмно, че виждах само силуета му, клекнал над малка купчинка тлеещи съчки. Струйка дим се издигаше като благовоние, светла между дланите му.

Изчистих рибата във високата трева и седнах на пети до него, гледах как слага съчки в огъня, изгражда го търпеливо — барикада срещу спускащата се нощ.

— Според теб какво ли е? — попитах внезапно. — Да умреш.

Той се взираше в огъня, мислеше. Една горяща вейка се пречупи и пръсна искри, които се понесоха надолу, примигвайки, преди да докоснат земята.

— „Човекът е като тревата, която съхне и се хвърля в огъня; той е като искрите, които политат нагоре… и мястото му вече не го познава.“ — цитирах аз тихо. — Според теб има ли нещо след това?

Той поклати глава, взираше се в огъня. Видях как поглежда отвъд него, към студените ярки искри на светулките, които примигваха сред тъмните стъбла.

— Не знам — рече тихо. Рамото му докосна моето и аз облегнах глава на него. — Така казва Църквата, но… — Очите му още се взираха в светулките, които примигваха сред тревата, светлината им беше неугасима. — Не, не знам. Но мисля, че там може би не е никак лошо.

Той наклони глава, притисна буза в косата ми за миг, после се изправи и посегна към кинжала си.

— Огънят се разгаря.

Нощта беше прогонила задуха на следобеда и лек вечерен бриз развяваше влажни кичури по лицето ми. Вдигнах глава със затворени очи, наслаждавайки се на хлада след жегата на деня.

Чувах как Джейми шумоли около огъня и бързото, тихо свистене на ножа, с който белеше кората на дъбови вейки, за да набучи на тях рибата.

„Там може би не е никак лошо.“ Аз също мислех така. Никой не знаеше какво идва след живота, но аз много пъти, по време на часа, в който времето спира, седях, без да мисля, в покой, и се взирах… в какво? В нещо, което нямаше нито име, нито лице, но като че ли беше добро за мен, изпълнено с покой. Ако това беше смъртта…

Джейми ме докосна по рамото на минаване и аз се усмихнах и отворих очи.

— Ох! — измърмори той от другата страна на огъня. — Порязах се.

Отворих очи. Той беше на около осем крачки от мен, свел глава и смучеше малката раничка на кокалчето на палеца си. Кожата по гърба ми настръхна.

— Джейми — казах аз. Гласът ми прозвуча странно дори за мен. Усещах малко студено петно, центрирано като мишена на тила ми.

— Да?

— Има ли… — преглътнах, усетих как космите по ръцете ми настръхват. — Джейми, има ли… някой… зад мен?

Той погледна към сенките зад рамото ми и отвори широко очи. Не се обърнах, а се проснах на земята. Движение, което вероятно ми спаси живота.

Чу се свистене и усетих силна миризма на амоняк и риба. Нещо ме удари в гърба така мощно, че останах без дъх, после стъпи тежко на главата ми и ми заби лицето в пръстта.

Надигнах се да поема дъх, като бършех пръстта от очите си. Огромна черна мечка се втурна като котка през поляната, краката ѝ разпръснаха горящите съчки.

За миг, полузаслепена от пръстта, не можах да видя къде е Джейми. После го забелязах. Беше под мечката, стиснал с една ръка врата ѝ, а главата му беше завряна до рамото ѝ, точно под отворените челюсти.

Един крак се изстреля изпод мечката, риташе трескаво и се забиваше в земята. Беше събул ботушите и чорапите си, когато устроихме лагера; аз ахнах, щом босото му стъпало се плъзна през остатъците от огъня и вдигна дъжд от искри.

Ръката му беше полускрита в гъстата козина. Другата се вдигаше и замахваше; явно не беше изпуснал кинжала. В същото време стискаше с всички сили врата на мечката надолу.

Тя се мяташе, млатеше с едната лапа, опитваше се да се отърве от тежестта около врата си. Като че ли изгуби равновесие и политна тежко напред със силен гневен рев. Чух приглушен тътен, който май не идваше от мечката, и се огледах трескаво за нещо, което да използвам като оръжие.

Мечката пак се изправи и се разтърси мощно.

Зърнах за миг лицето на Джейми, разкривено от усилието. Видях едното око, ококорено към мен, опитваше се да отмести устата си от острата козина.

— Бягай! — изкрещя. Тогава мечката го връхлетя отново и той изчезна под сто и петдесет килограма мускули и козина.

Със смътен спомен за Маугли и Червеното цвете, аз задрапах трескаво по влажната полянка, но намерих само малки парченца овъглени пръчки и сияещи въглени, които изгориха пръстите ми, но бяха твърде мънички, за да ги хвана.

Винаги бях мислила, че мечките реват, когато са разгневени. Тази издаваше много шум, но ми звучеше по-скоро като голямо прасе — пронизителни писъци и задавени звуци, примесени със страховито ръмжене. Джейми също издаваше доста шум, което бе успокоително при дадените обстоятелства.

Напипах нещо студено и хлъзгаво; рибата, хвърлена до огъня.

— Майната му на Червеното цвете — промърморих. Хванах една пъстърва за опашката, изтичах напред и зашлевих мечката по муцуната с нея колкото сили имах.

Тя затвори уста и доби изненадан вид. После обърна глава към мен и скочи, по-бързо, отколкото си мислех, че е възможно. Аз политнах назад, паднах по задник и нанесох последен силен удар с рибата, преди мечката да се втурне към мен, понесла Джейми на гърба си.

Сякаш бях в месомелачка; за миг настъпи пълен хаос, накъсван от удари и усещането, че се задушавам под огромно, смърдящо космато одеяло. После изчезна, остави ме натъртена по гръб на тревата, осмърдяна силно на меча урина и примигваща към вечерницата, която сияеше кротко в небето.

На земята обаче нещата не бяха така кротки. Претърколих се на четири крака и изкрещях „Джейми!“ към дърветата, където една огромна аморфна купчина се търкаляше напред-назад, трошеше дъбови фиданки и излъчваше какофония от рев и келтски ругатни.

Вече беше съвсем тъмно, но звездите сияеха достатъчно, за да различа какво става. Мечката пак беше паднала, но вместо да стане и да скочи, този път се претърколи по гръб, като мяташе лапи в усилието си да докопа нещо. Едната предна лапа се стовари тежко и се чу силно сумтене, което не ми се струваше мечешко. Усетих миризма на кръв.

— Джейми! — изпищях.

Не получих отговор, но гърчещата се купчина се претърколи и наклони бавно настрани към по-дълбоките сенки под дърветата. Шумовете притихнаха до тежко сумтене и пъшкане, накъсвано от стенания.

— ДЖЕЙМИ!

Блъскането и пукането на клони затихна в шумолене. Нещо се движеше под клоните, олюляваше се тежко наляво-надясно, на четири крака.

Много бавно, като поемаше въздух със стон, Джейми изпълзя на полянката.

Забравила за своите болежки, аз хукнах и коленичих до него.

— Господи, Джейми! Добре ли си?

— Не — изсумтя той и се свлече хриптящ на земята.

Лицето му беше просто бледо петно на звездната светлина; а тялото му бе така тъмно, че почти не се виждаше. Открих защо, когато прокарах ръце по него. Дрехите му бяха подгизнали от кръв и полепнали по него, а ризата се отлепи от гърдите му с гаден звук, когато я дръпнах.

— Миришеш на кланица — казах и го опипах под брадичката за пулс. Беше бърз — нищо чудно, — но силен и ме заля облекчение. — Това твоята кръв ли е, или на мечката?

— Ако беше моята, сасенак, щях да съм умрял — отвърна той с отвращение и отвори очи. — Но не е твоя заслугата, че съм жив. — Извъртя се болезнено настрани и бавно се надигна със стон на четири крака. — Какво те прихвана, жено, че да ме удряш така по главата с рибата, докато се борех за живота си?

— Стой мирен, за бога! — Не можеше да е твърде тежко ранен, щом се опитваше да стане. Хванах го за хълбоците, за да го спра, и коленичих до него, като опипвах плахо торса му. — Счупени ребра?

— Не. Но ако ще ме гъделичкаш, сасенак, няма да ми хареса — каза той с пъшкане.

— Няма — уверих го. Прокарах леко ръце по ребрата му и натиснах леко. Под кожата не се напипваха отчупени ръбчета, нямаше зловещи хлътнали меки места; може и да имаше нещо спукано, но не и счупено. Той изхълца и потрепна под ръката ми. — Тук ли боли?

— Да — каза през зъби. Започваше да трепери и аз побързах да донеса наметалото му и завих раменете му.

— Добре съм, сасенак — каза и отблъсна опитите ми да му помогна да седне. — Върви да провериш конете, сигурно са изплашени. — Така беше. Бяхме ги спънали малко встрани от полянката; и те бяха направо обезумели от ужас, ако се съдеше по приглушения тропот и цвиленето в далечината.

От дълбоките сенки под дърветата още се чуваха свистящи стонове; така човешки, че космите по тила ми настръхнаха. Като се постарах да ги заобиколя отдалече, аз открих конете, които бяха в една брезова горичка на няколкостотин метра оттам. Изцвилиха, когато усетиха миризмата ми, доволни да ме видят, въпреки че бях покрита с меча урина.

Когато ги успокоих и ги насочих пак към поляната, жалните звуци от сенките бяха стихнали. На полянката се виждаше слабо сияние; Джейми беше успял да разпали огъня.

Клечеше до него, все така треперещ под наметалото. Аз хвърлих няколко съчки в пламъците, за да не угаснат, и насочих вниманието си към него.

— Наистина не си тежко ранен, нали? — попитах, все още разтревожена.

Той ми се усмихна криво.

— Ще се оправя. Тя ме халоса здравата през гърба, ама не мисля, че е много тежко. Ще погледнеш ли? — Изправи се, смръщвайки се, и се попипа леко отстрани, докато аз минавах зад него.

— Какво ли я накара да нападне? — попита той и извърна глава към трупа на мечката. — Майърс каза, че черните мечки не нападат често, без да са провокирани по някакъв начин.

— Може би някой друг я е провокирал — предположих аз. — И после е имал достатъчно ум да избяга. — Вдигнах наметалото и подсвирнах под нос.

Гърбът на ризата му висеше на парцели, изцапани с пръст и пепел и подгизнали от кръв. Този път неговата кръв, не на мечката, но за щастие не беше много. Внимателно отдръпнах разкъсаната риза и разкрих дългата извивка на гърба му. Четири следи от нокти минаваха от лопатката към мишницата; дълбоки, гадни драскотини, които вече се издуваха.

— О! — казах със съчувствие.

— Е, все пак гърбът ми и без това не е красива гледка — пошегува се вяло той. — Наистина ли е толкова лошо? — Извъртя се, в опит да погледне, но спря и изсумтя, защото движението напрегна натъртените му ребра.

— Не, но е мръсна. Трябва да я промия. — Кръвта вече беше започнала да се съсирва; раните трябваше да се промият веднага. Завих го пак с наметалото и сложих тенджерка с вода да кипне, като се чудех какво друго мога да използвам.

— Видях сигониум до потока — казах аз. — Мисля, че ще го открия по памет. — Подадох му бутилката с ейл, която бях донесла от дисагите, и взех кинжала му.

— Нали ще си добре? — спрях и погледнах към него; беше много блед и още трепереше. Огънят блещукаше в червено по челото му и очертаваше ясно релефа на чертите му.

— Да — успя да се усмихне. — Не се тревожи, сасенак; сега мисълта да умра в съня си май ми харесва дори повече, отколкото преди час.

Издигаше се сърпът на луната, ярък над дърветата, и аз лесно намерих мястото, което помнех. Потокът беше студен и сребрист на лунната светлина, охлади ръцете и краката ми, когато нагазих в него и посегнах към стръковете.

Малки жабки пееха около мен и твърдите листа на папура шумяха тихо на вечерния бриз. Беше много, много спокойно и внезапно осъзнах, че треперя така силно, че се наложи да седна на брега.

По всяко време. Можеше да се случи по всяко време и ужасно бързо. Не знаех кое ми се струва по-нереално; нападението на мечката или тази тиха лятна нощ, пълна с обещания.

Облегнах глава на коленете си, докато шокът и прилошаването отминат. Няма значение, казах си. Не само по всяко време, но и навсякъде. Болест, катастрофа, куршум. Всъщност за никого нямаше убежище, но като повечето хора аз бях успявала да не мисля постоянно за това.

Потреперих, като се сетих за следите от нокти по гърба на Джейми. Ако беше реагирал по-бавно, ако не беше така силен… ако раните бяха малко по-дълбоки… макар че инфекцията още бе сериозна заплаха. Но това поне беше опасност, с която можех да се боря.

Тази мисъл ме накара да се съвзема, усетих смачканите листа и хладните мокри корени в ръката си. Наплисках лицето си с вода и се закатерих към огъня, вече малко по-добре.

Видях Джейми през тънките фиданки, още седеше с изправен гръб, силуетът му се очертаваше на огъня. Сигурно така го болеше най-малко.

Спрях, внезапно притеснена, точно когато той заговори:

— Клеър? — Не се обърна, гласът му беше спокоен. Не изчака да отговори, а продължи със спокоен, стабилен глас: — Мини зад мен, сасенак, и пъхни ножа в лявата ми ръка. После остани зад мен.

С бумтящо сърце, аз направих три стъпки, които ме отведоха достатъчно високо, за да виждам над рамото му. От другата страна на поляната, точно на ръба на светлината от огъня, стояха трима индианци, въоръжени до зъби. Явно мечката наистина бе провокирана.

Индианците ни гледаха с голям интерес, който беше повече от взаимен. Бяха трима: по-възрастен мъж, чиято вдигната на темето и окичена с пера коса, беше осеяна със сиви кичури и двама по-млади — може би на двайсетина години. Баща и синове, помислих си. Имаше известна прилика между тях, повече в телата, отколкото в лицата; и тримата бяха относително ниски, с широки рамене, изкривени крака и дълги силни ръце.

Огледах скришом оръжията им. По-възрастният стискаше пушка в сгъвката на лакътя си. Това беше старовремска френска кремъклийка, с десетостенно дуло, покрито с ръжда. Изглеждаше така, сякаш ще се взриви в лицето му, ако стреля, но се надявах да не пробва.

Един от по-младите носеше лък в ръката си, в който небрежно бе заредена стрела. И тримата имаха зловещи на вид томахавки и ножове за одиране на коланите. Колкото и да беше дълъг, кинжалът на Джейми изглеждаше жалък в сравнение с тях.

Явно стигнал до същото заключение, той се наведе напред и сложи внимателно кинжала на земята пред краката си. Отдръпна се назад, отвори празните си ръце и сви рамене.

Индианците се закикотиха. Това беше толкова невойнствен звук, че усетих как се усмихвам в отговор, макар че стомахът ми си оставаше свит от напрежение.

Видях как раменете на Джейми се отпускат и малко се поуспокоих.

— Bonsoir, messieurs — каза той. — parlez vous français?[12]

Индианците отново се засмяха и се спогледаха смутено. По-възрастният пристъпи колебливо напред и сведе глава към нас, при което мънистата в косата му се разлюляха.

— Не… франиш — каза той.

— Английски? — попитах с надежда. Той ме погледна с интерес, но поклати глава. Каза нещо през рамо на един от синовете си, който отговори на същия неразбираем език. По-възрастният се обърна към Джейми, попита го нещо и изви вежди въпросително.

Джейми поклати глава, в знак, че не разбира, и един от младите излезе на светлината на огъня. Сви колене и сведе рамене, после залюля глава наляво-надясно, присвивайки очи в такава съвършена имитация на мечка, че Джейми се засмя с глас. Другите индианци се усмихнаха.

Младият мъж се изправи, посочи окървавения ръкав на Джейми и изсумтя въпросително.

— О, да, ето я там — каза Джейми и посочи към мрака под дърветата.

Без повече приказки тримата изчезнаха в тъмното и се чуха възклицания и мърморене.

— Всичко е наред, сасенак — каза Джейми. — Няма да ни наранят. Те са само ловци. — Затвори за миг очи и видях потта, избила по лицето му. — Това е добре, защото мисля, че май ще припадна.

— Дори не си го помисляй. Да не си посмял да припаднеш и да ме оставиш с тях! — Каквито и да бяха намеренията на диваците, мисълта да се оправям с тях сама, до проснатия в безсъзнание Джейми, сви стомаха ми от паника. Сложих ръка на тила му и наведох главата му между коленете.

— Дишай — казах и изстисках студена вода от кърпичката си върху тила му. — Ще припадаш по-късно.

— Може ли да повърна? — попита той, гласът му беше приглушен от килта. Разпознах нотката на шега и издишах с облекчение.

— Не. Изправи се, връщат се.

И наистина те влачеха трупа на мечката. Джейми изправи гръб и попи лицето си с влажната кърпа. Нощта беше топла, но той още трепереше леко от шока, макар че беше достатъчно стабилен.

По-възрастният дойде при нас и посочи, извил вежди; първо към ножа в краката на Джейми, после към мъртвата мечка. Джейми кимна скромно.

— Ама не беше лесно — каза.

Индианецът изви още повече вежди. После сведе глава и разпери ръце в знак на уважение. Кимна на един от по-младите мъже, който се приближи и развърза една кесия от колана си.

Той ме изблъска безцеремонно настрани, разтвори ризата на Джейми, свали я от рамото му и присви очи към раната. Изсипа шепа буцеста прахообразна субстанция върху ръката си, изплю се обилно върху нея, после размаза смрадливата паста върху раната.

— Сега вече наистина ще повърна — промърмори Джейми, който се мръщеше при това грубовато лечение. — Каква е тази гадост?

— Предполагам, че е сушен трилиум, смесен с много смрадлива меча мас — казах аз, като се опитвах да не вдишвам гадната миризма. — Сигурно няма да те убие; поне се надявам.

— Ставаме двама тогава — рече той под нос. — Не, достатъчно, покорно благодаря. — Той махна с ръка и се усмихна любезно на лекаря си.

Въпреки шегите устните му бяха бели дори на слабата светлина на огъня. Сложих ръка на здравото му рамо и усетих колко напрегнати са мускулите му.

— Донеси уискито, сасенак. Много ми трябва.

Един от индианците посегна към бутилката, когато я извадих от торбата, но аз го изблъсках грубо. Той изсумтя от изненада и не ме последва. Вместо това взе торбата и започна да рови из нея като прасе, търсещо трюфели. Не се опитах да го спра, а забързах с уискито към Джейми.

Той отпи малка глътка, после по-голяма и потрепери, отвори очи. Вдиша дълбоко един-два пъти, отпи пак, избърса устата си и подаде бутилката на по-възрастния мъж.

— Мислиш ли, че е умно? — промърморих, като си спомних зловещите истории на Майърс за касапници и ефектите от огнената вода върху индианците.

— Или ще им я дам, или сами ще си я вземат, сасенак — каза той с известна неохота. — Все пак са трима, нали?

По-възрастният прокара гърлото на бутилката под носа си, ноздрите му потрепнаха сякаш от възхищение заради редкия букет. Усещах аромата на уискито дори отдалече и нямаше да се учудя, ако опърли лигавицата на носа му.

На сбръчканото лице на мъжа се появи блажено доволна усмивка. Той каза нещо на синовете си, което прозвуча като „Хару!“ и онзи, който ровеше из торбата, веднага се присъедини към брат си, стиснал в шепата си две царевични питки.

По-възрастният се изправи с бутилката в ръка, но вместо да отпие, я отнесе към трупа на мечката, който се чернееше като мастилено петно на земята. С огромно старание изля малко уиски в шепата си, наведе се и покапа течността в полуотворената уста на звяра. После се завъртя бавно в кръг, изтръсквайки ритуално капки уиски от пръстите си. Те политнаха златни и кехлибарени на светлината и паднаха в огъня с тихо съскане.

Джейми изправи гръб, напълно забравил за прилошаването си.

— Ще погледнеш ли пак? — попита той.

— Какво? — отвърнах, но той не отговори, взираше се в индианците.

Един от по-младите извади обшита с мъниста кесийка, в която имаше тютюн. Внимателно натъпка малка каменна лула, запали я със суха вейка, която потопи в пламъците, и дръпна силно. Тютюневото листо проблесна и задими, разпръсвайки богат аромат над полянката.

Джейми се наведе към мен и облегна гръб на бедрата ми. Аз пак сложих ръка на здравото му рамо и усетих, че треперенето отслабва, когато топлината на уискито започна да се разлива из стомаха му. Не беше зле ранен, но напрежението от схватката и продължителното усилие да остане нащрек го бяха изтощили напълно.

По-възрастният мъж взе лулата, дръпна бавно няколко пъти и издиша с очевидна наслада. После коленичи, отново изпълни дробовете си с дим и внимателно го издуха в ноздрите на мъртвата мечка. Повтори това няколко пъти, като мърмореше под нос при всяко издишване.

След това се изправи, без никаква скованост, и подаде лулата на Джейми.

Джейми постъпи като индианците — дръпна един-два пъти ритуално, — после вдигна лулата и ми я подаде.

Аз я взех и дръпнах предпазливо. Парещият дим изпълни очите и носа ми веднага, а гърлото ми се сви от порива да се закашлям. Потиснах го и бързо върнах лулата на Джейми, като усещах, че лицето ми се е зачервило, докато димът се виеше лениво из гърдите ми, гъделичкаше и прогаряше, докато се проправяше път през каналчетата в дробовете.

— Не го вдишвай, сасенак — прошепна той. — Остави го да излезе през носа.

— Сега… ли… ми казваш — опитвах да не се задавя аз.

Индианците ме гледаха ококорени от интерес. По-възрастният наклони смръщен глава настрани, сякаш объркан от нещо. Скочи на крака, заобиколи огъня и клекна любопитно до мен, толкова близо, че можех да усетя странната димна миризма на кожата му. Беше само по препаска и нещо като кожена престилка, макар че гърдите му бяха покрити с голяма огърлица от морски миди, камъни и зъби на големи животни.

Без никакво предупреждение той внезапно посегна и стисна гърдата ми. Нямаше нищо похотливо в жеста му, но аз подскочих. Джейми също и ръката му се стрелна към ножа.

Индианецът седна спокойно на пети, като махаше небрежно с ръка. Положи длан на гърдите си, сви я като купичка и посочи към мен. Нямаше нищо предвид; искаше само да се увери, че наистина съм жена. Посочи първо мен, после Джейми и изви вежда.

— Да, моя е — кимна Джейми и свали кинжала, но не го пусна, докато се мръщеше към индианците. — И се дръжте прилично, ясно ли е?

Без да обръща внимание на всичко това, един от по-младите каза нещо и посочи нетърпеливо към трупа на земята. Възрастният, който не се смути от раздразнението на Джейми, отвърна, свали ножа си от колана и се обърна.

— Ей… това е моя работа.

Индианците се обърнаха изненадани към Джейми, който се изправи. Посочи с кинжала си мечката, после го обърна към гърдите си.

Без да чака отговор, коленичи до трупа, прекръсти се и каза нещо на келтски, като държеше ножа над тялото. Не разбрах всички думи, но бях виждала да го прави и преди, когато уби един елен по пътя от Джорджия.

Това беше молитвата на одирането, която знаеше от момче, когато се бе учил да ловува в планините на Шотландия. Каза ми, че е много стара; толкова стара, че някои думи вече не се използвали и звучали непознати. Но трябвало да се изрича при убийството на всяко по-голямо от заек животно, преди да прережеш гърлото или да разрежеш кожата на корема.

Без никакво колебание направи плитък разрез на гърдите — нямаше нужда да източва кръвта, сърцето отдавна бе спряло да бие — и разпори кожата между краката така, че бледата издутина на вътрешностите се показа през тесния, покрит с черна козина процеп и засия на светлината.

Изискваше се сила и голямо умение да се одере тежката кожа, без да се пробие ципата, която удържаше вътрешните органи. Аз, която бях отваряла по-меките човешки тела, можех да разпозная хирургическата компетентност. Както и индианците, които гледаха процедурата с критичен интерес.

Но вниманието им беше приковано не от умението му в одирането на животното, каквото със сигурност притежаваха и те. Не, интересуваше ги молитвата на одирането и аз видях как възрастният отвори широко очи и погледна към синовете си, когато Джейми коленичи над трупа. Той може и да не знаеше какво казва, но от израженията им беше съвсем ясно, че те много добре знаят какво прави той и бяха едновременно изненадани и впечатлени.

Малка струйка пот се стече зад ухото на Джейми, яркочервена на светлината на огъня. Одирането на едро животно е тежка работа и през мръсната му риза избиха петънца прясна кръв.

Преди да предложа да взема ножа от него обаче, той седна на пети и го подаде с дръжката напред на един от по-младите индианци.

— Продължавай — рече и посочи трупа на мечката. — И без това няма да я изям сам, надявам се.

Мъжът пое ножа без колебание, коленичи и продължи с одирането. Другите двама погледнаха към Джейми, той им кимна и те се включиха в работата.

Джейми ми позволи да го настаня отново на дънера и тайничко да почистя и превържа рамото му, докато наблюдаваше индианците, които бързо одраха мечката и я разфасоваха.

— Какво направи той с уискито? — попитах тихо. — Знаеш ли?

Той кимна, взираше се разсеяно в кървавата дейност до огъня.

— Това е заклинание. Пръскаш светена вода към четирите посоки на света, за да се предпазиш от злото. А при тези обстоятелства уискито е подходящ заместител на светената вода.

Погледнах към индианците, които бяха окървавени до лактите и си говореха нещо. Единият изграждаше малка платформа близо до огъня, редеше пръчки върху камъни на решетка. Друг сечеше парчета месо и ги нижеше на обелена зелена пръчка, за да ги изпече.

— От злото ли? Имаш предвид, че се страхуват от нас?

Той се усмихна.

— Не мисля, че сме толкова страшни, сасенак; не, от духовете.

Бях така изплашена от появата на индианците, че никога не би ми хрумнало, че те може да са също толкова изплашени от нас. Но като гледах Джейми сега, си помислих, че вероятно имат извинение за нервността си.

Аз бях свикнала с него и рядко осъзнавах как изглежда в очите на другите. Дори изморен и ранен, той беше страховит; с изправен гръб и широки рамене, със скосените очи, които улавяха светлината на огъня и блестяха в синьо.

Той вече седеше отпуснато, с ръце между бедрата, но това беше неподвижност на голяма котка, винаги нащрек, дори когато е спокойна. Освен размерите и бързината, у него имаше и някаква свирепост; сред гората той бе у дома си като мечката.

Англичаните винаги бяха смятали планинците шотландци за варвари; аз обаче никога не бях и помисляла, че и другите може да ги виждат така. Тези мъже бяха станали свидетели на яростта и дивото у него и се приближиха предпазливо, с готови оръжия. Джейми, ужасѐн предварително от мисълта за свирепите червени индианци, бе видял техните ритуали — подобни на шотландските — и бе осъзнал, че са просто ловци като него — цивилизовани мъже.

Дори сега той говореше с тях доста естествено, обясняваше с широки жестове как мечката ни е нападнала и как я е убил. Те го слушаха с огромно внимание и възкликваха на правилните места. Когато той донесе остатъците от смачканата риба и демонстрира моята роля в събитията, всички ме погледнаха и се закикотиха весело.

Аз ги изгледах кръвнишки и четиримата.

— Вечерята — казах гръмогласно — е сервирана.

Хапнахме заедно полуизпечено месо, царевични питки и пихме уиски, зорко наблюдавани от главата на мечката, курдисана церемониално на платформата си, с мъртви, мътни очи.

Леко замаяна, аз се облегнах на падналия дънер и слушах разговора с половин ухо. Не че разбирах много. Един от синовете, изключителен мим, разказваше вдъхновено за Велики ловни събития от миналото, като играеше ту ловеца, ту плячката, и то толкова добре, че без никакви трудности разбирах кога е било елен и кога пантера.

Вече се познавахме достатъчно, за да си кажем и имената. Моето от техните уста излизаше като „Кла“, което им се стори много смешно. „Кла“ — казваха и ме сочеха. „Кла-Кла-Кла-Кла-Кла!“ После се закикотиха гръмовно, загрели от уискито. Може и да се изкуших да отвърна нещо, но не бях сигурна дали ще успея да произнеса „Накогнауето“ веднъж, камо ли да го повторя няколко пъти.

Те бяха — както Джейми ме информира — тускарора. Той имаше дарба за езици и вече сочеше предмети и повтаряше индианските думи за тях. Без съмнение преди зазоряване вече щеше да им разказва неприлични истории, помислих си вяло; а те му разказваха някакви шеги.

— Ей — казах аз, като дръпнах ръба на наметалото му. — Добре ли си? Защото аз не мога да остана будна да те наглеждам. Нали няма да припаднеш и да забиеш глава в огъня?

Джейми ме погали разсеяно по главата.

— Вече съм добре, сасенак — каза. Подкрепен от храната и уискито, той като че ли не изпитваше никакви болки след битката с мечката. Друг въпрос бе как ще се чувства на сутринта обаче.

Не можех да се тормозя за това и за каквото и да било; главата ми се маеше от адреналина, уискито и тютюна, и аз пропълзях да взема одеялото си. Свих се до краката на Джейми и се унесох в сън, обградена от дим и алкохолни изпарения, и наблюдавана от мътните очи на мечката.

— Знам точно как се чувстваш — казах ѝ и после заспах.

16. Първият закон на термодинамиката

Събудих се рязко точно след зазоряване от някакво жилене по главата. Примигнах и вдигнах ръка да разследвам. Движението сепна голяма сива сойка, която късаше косми от главата ми и се стрелна към близкия бор, пищейки истерично.

— Така ти се пада, приятел — промърморих, като търках темето си, но все пак се усмихнах. Често ми бяха казвали, че косата ми прилича на птиче гнездо сутрин; вероятно имаха право.

Индианците си бяха отишли. За щастие бяха отнесли и мечата глава. Аз опипвах своята плахо, но освен слабата болка от действията на сойката, ми се стори невредима. Или уискито беше забележително добро, или замайването, която бях почувствала, се е дължало предимно на ефектите от адреналина и тютюна.

Гребенът ми беше в малка кесийка от еленска кожа, където държах личните си вещи и лекарствата, които бях сметнала за най-необходими по пътя. Седнах внимателно, за да не събудя Джейми. Той лежеше до мен по гръб, с кръстосани на гърдите ръце, спокоен като резбовано изображение върху саркофаг.

Но много по-цветен, помислих си. Лежеше на сянка и пълзящо петно светлина се промъкваше по него, като едва докосваше крайчетата на косата му. На свежата хладна светлина той приличаше на Адам, току-що сътворен от Създателя.

Доста поочукан Адам. При по-близка инспекция реших, че е по-скоро картина след Падението. Не крехкото съвършенство на създадено от пръстта чадо, нито пък невинната красота на младостта, която Бог обичаше. Не, това беше напълно оформен мъж, силен мъж; всяка линия на лицето и тялото му излъчваха сила и борба, създадени, за да се справи със света, в който ще се събуди и да го подчини.

Движех се много тихо, когато посегнах към кесийката. Не исках да го будя; рядко ми се удаваше да го гледам заспал. Той спеше като котка, готов да скочи при най-малкия знак за заплаха и обикновено ставаше призори, докато аз още се носех по повърхността на сънищата си. Или снощи беше изпил повече, отколкото си мислех, или това бе дълбокият лечебен сън, който позволява на тялото да се справи само.

Костеният гребен се плъзна гладко през косата ми. Като никога не бързах. Нямах да храня бебе, нямах да будя дете и да го обличам за училище, не ме чакаше работа. Нямах пациенти, които да проверя, нито документи за попълване.

Нищо не можеше да е така далеч от стерилните пространства на болница от това място, помислих си. Ранните птици търсеха червеи и вдигаха весела врява в гората, хладен, лек бриз подухваше през полянката. Усетих слаб дъх на изсъхнала кръв и миризмата на пепел от снощния огън.

Вероятно именно миризмата на кръвта ми бе напомнила за болницата. Още когато за първи път влязох в болница, разбрах, че това ще е моята сфера, моето естествено място. И все пак и тук не бях чужда, в дивата гора. Това ми се стори странно.

Крайчетата на косата ми галеха приятно голите ми лопатки, гъделичкаха ме. Въздухът бе достатъчно хладен и лекият бриз накара кожата ми да настръхне, зърната ми се втвърдиха. Значи не си го бях въобразила, помислих си и се усмихнах вътрешно. Определено не се бях съблякла, преди да си легна.

Отблъснах дебелото памучно одеяло и видях петънцата засъхнала кръв по бедрата и корема ми. Усетих влага да се стича между краката ми и прокарах пръст между тях. Млечна, мускусна миризма, която не беше моя.

Това бе достатъчно да върне сянката на съня или онова, което бях помислила за сън; голямата грамада на мечката се издига над мен, по-тъмна от нощта, и смърди на кръв, ужас сковава натежалите ми от съня крайници. Лежа безжизнена, преструвам се на мъртва, докато мечката ме побутва и диша, усещам горещия ѝ дъх по кожата си, козината ѝ е мека по гърдите ми, с необичайна за звяр нежност.

Последва рязък миг на осъзнаване; студено, после горещо, когато гола кожа, не меча козина, докосна моята и след това замаяно се унесох отново, бавното, силно проникване и климаксът, който избледнява в съня… с тихо шотландско ръмжене в ухото ми.

Погледнах надолу и видях ален полумесец на рамото си — следа от зъби.

— Нищо чудно, че още спиш — казах укорително. Слънцето бе докоснало извивката на бузата му и подпалваше веждата от тази страна като кибритена клечка, поднесена към пламък. Той не отвори очи, но на лицето му в отговор се разля бавна, сладка усмивка.

Индианците ни бяха оставили част от мечото месо, спретнато увито в намаслена кожа и провесено от клоните на близко дърво, за да не става обект на вниманието на скунксове и еноти. След закуска и бърза баня в потока Джейми се ориентира по слънцето и планината.

— Насам — каза той и кимна към далечен син връх. — Виждаш ли как се съединява с по-ниския? От другата страна е земята на индианците. Новата линия на Примирието върви по хребета.

— Някой наистина ли е ходил чак там? — взирах се невярващо в назъбените планински върхове, които се издигаха от изпълнена с утринна мъгла долина. Планините се издигаха над нас като безкрайна серия от плаващи миражи, избледняващи от черно-зелено до синьо и лилаво, а най-далечните върхове бяха черни и остри като игли в кристалното небе.

— О, да. — Той се метна на седлото и обърна коня така, че слънцето да пада на рамото му. — Наложило се е, за да са сигурни коя земя да изберат за заселване. Аз проверих къде минава границата, преди да напуснем Уилмингтън и Майърс каза същото — от тази страна на най-високия хребет. Но попитах и нашите хора, с които вечеряхме снощи, просто за да съм сигурен, че и те смятат така. — Той ми се ухили. — Готова ли си, сасенак?

— Да, както винаги — уверих го и обърнах коня си след него.

Беше изплакнал ризата си — или остатъците от нея — в потока. Сега тя беше просната на задницата на коня да съхне и той бе гол до кръста, само с кожените бричове за езда, а наметалото бе вързано небрежно на кръста му. Дългите драскотини от ноктите на мечката изглеждаха черни на фона на светлата кожа, но не се виждаше възпаление. А от лекотата, с която се движеше на седлото, заключих, че раните не го притесняват.

Както и нищо друго, доколкото можех да видя. Леката предпазливост, която винаги оставаше в него, не го беше напуснала; тя бе част от съществото му още от юношеството, но като че ли някаква тежест се бе вдигнала от плещите му през нощта. Помислих си, че вероятно се дължи на срещата ни с тримата ловци; тази първа среща с диваците явно беше успокоила и двама ни и определено беше смекчила представите на Джейми за размахващи томахавки канибали, скрити зад всяко дърво.

Или пък беше заради самите дървета, или планините. Той се ободряваше все повече с отдалечаването ни от крайбрежните равнини. Не можех да не споделя тази му радост, но в същото време усещах и нарастващ страх пред онова, до което тя можеше да доведе.

В късното утро стигнахме до така гъста гора по склоновете, че не можеше да се язди през нея. Погледнах към почти вертикалната скала, покрита с плетеници от тъмни клони, осеяни със златно, зелено и кафяво, и реших, че конете сигурно ще предпочетат да останат долу. Вързахме ги до едно поточе, покрай което растеше гъста трева, и продължихме пеша навътре в гората и нагоре, все по-дълбоко в проклетата девствена гора.

„Това високи борове и ели ли са?“ — чудех се, докато се катерех по разкривените възли на едно паднало дърво. Чудовищните стволове се издигаха така високо, че най-ниските им клони започваха на двайсет крачки над главата ми. Лонгфелоу[13] и представа си е нямал.

Въздухът беше влажен, хладен, но ухаещ и мокасините ми потъваха безшумно във вековната черна шума. Собствените ми стъпки по меката кал на брега на потока ми се струваха странни и стряскащи като динозавърски следи.

Стигнахме до върха, но видяхме, че пред нас се издига друг, и още един. Не знаех какво търсим или как ще разберем, когато го намерим. Джейми вървеше неуморно с широката си крачка и оглеждаше всичко. Аз се влачех след него, наслаждавах се на красотата и спирах от време на време, за да откъсна интересно растение или корен и да го прибера в торбичката със съкровища на колана си.

Поехме от другата страна на хребета, но стигнахме до непроходим гъсталак: планински лаври, които отдалече приличаха на лъскаво голо място сред по-тъмните дървета, но отблизо се оказаха непроходим гъсталак, защото клоните им бяха преплетени като кошница.

Върнахме се и завихме надолу, излязохме от огромните ароматни ели, поехме по склонове с дива тимотейка и мюленбергия, която бе яркожълта на слънцето, и накрая се върнахме към успокояващата зеленина на дъбове и хикории, по гористо възвишение, което се издигаше над малка безименна река.

В сянката на дърветата беше хладно, аз въздъхнах с облекчение и вдигнах косата от врата си, за да допусна свежия въздух. Джейми ме чу и се обърна усмихнат, като отмести един клон, за да го последвам.

Не говорихме много; освен че катеренето отнемаше дъха ми, самата планина като че ли възпираше речта; тези зелени, изпълнени с тайни селения бяха като потомци на древните шотландски планини, гъсто обрасли с гори и два пъти по-високи от голите си черни родители. Все пак въздухът съдържаше същия порив да замълчиш, същото обещание за магия.

Земята тук беше покрита с дълбок цял фут слой паднали листа, мек и еластичен под краката ни, а разстоянията между дърветата изглеждаха магически, сякаш ако преминеш между огромните, покрити с лишеи стволове, ще се пренесеш внезапно в друго измерение.

Косата на Джейми искреше, когато улавяше слънчевите лъчи, факла, която да следвам сред сенките на дърветата. Тя беше потъмняла малко с годините, до наситено кестеняво, но дългите дни на езда и преходи на слънцето я бяха изсветлили до меден огън. Беше изгубил лентата, с която връзваше косата си. Спря, отметна гъстите мокри кичури от лицето си и аз видях сепващата бяла ивица точно над слепоочието му. Обикновено скрита от косата, тя се показваше рядко — наследство от куршума, който бе получил в пещерата Абандаве.

Въпреки топлия ден потреперих леко при спомена. Много ми се искаше да забравя напълно Хаити и неговите свирепи мистерии, но нямаше голяма надежда за това. Понякога, когато се унасях в сън, чувах гласа на вятъра в пещерата и дразнещото ехо на мисълта, която идваше след него: Какво ни чака още?

Изкатерихме се на един гранитен корниз, покрит с мъхове и лишеи, влажни от вечно течащата вода, и последвахме едно ручейче, като отваряхме високите треви, които дърпаха краката ни и избягвахме надвисналите клони на планинския лавър и дебелите листа на рододендроните.

Чудеса изскачаха до краката ми — малки орхидеи и ярки гъби, потрепващи и сияйни като желе, блещукащото червено и черно на повалени дънери. Водни кончета висяха над водата, като застинали във въздуха скъпоценни камъни, изчезващи в мъгла.

Чувствах се замаяна от това изобилие, опустошена от красотата му. Джейми изглеждаше замечтано-смаян, като човек, който знае, че спи, но не иска да се събуди. Парадоксално, но колкото по-добре се чувствах, толкова повече нарастваше тревогата ми; отчаяно щастлива и отчаяно изплашена. Това беше неговото място и той със сигурност усещаше това, също като мен.

Ранния следобед спряхме да починем и да пием вода от малко изворче в края на естествена поляна. Земята под кленовете беше покрита с дебел килим тъмнозелени листа, сред които зърнах внезапен червен проблясък.

— Диви ягоди! — възкликнах с удоволствие.

Те бяха тъмночервени и миниатюрни, колкото ставата на палеца ми. По стандартите на модерното градинарство биха били твърде стипчиви, почти горчиви, но като добавка към полуизпечено студено мечешко месо и твърди като камък царевични питки бяха великолепни — свежи експлозии от вкус в устата ми; иглички от сладост по езика ми.

Събрах няколко шепи в наметалото си, без да ме е грижа за петната — какво беше малко ягодов сок сред петната от борова смола, пепел, зелени мазки от листата и малко пръст? Когато приключих, пръстите ми бяха лепкави и ароматни от сока, стомахът ми беше приятно пълен, а устата си чувствах като мината с шкурка заради стипчивата киселина на ягодите. И все пак не устоях и си взех още една.

Джейми се облегна на един явор, притворил очи срещу следобедното слънце. Малката полянка задържаше светлината като купа — неподвижна и прозрачна.

— Какво мислиш за това място, сасенак? — попита той.

— Мисля, че е красиво. А ти?

Той кимна, гледаше между дърветата, където имаше лек склон, пълен с дива трева и тимотейка, който се спускаше и издигаше отново към редица върби до далечната река.

— Мисля си — каза Джейми малко смутено. — Ами в гората има извор. Долу има ливада… — Махна с ръка към елшите, които скриваха хребета от тревистия склон. — Сигурно ще има и по някое животно в гората, а пък земята покрай реката може да се разчисти и да се засее. Това възвишение тук е подходящо за дренаж. А там, виж… — размечтан, той се изправи и посочи.

Погледнах внимателно; на мен ми се струваше, че това място не е по-различно от другите стръмни гористи склонове и тревистите долчинки, през които бяхме минали през последните два дни. Но Джейми го гледаше с окото на фермер и виждаше как по него изникват къщи, кошари и ниви, като вълшебни гъби в сенките на дърветата.

Щастието направо се излъчваше от него като бодли на таралеж. Сърцето ми натежа в гърдите.

— Мислиш, че можем да се установим тук? Да приемем предложението на губернатора?

Той ме погледна и внезапно се събуди от мечтите си.

— Ами бихме могли — рече. — Ако…

Замълча и ме погледна косо. Беше зачервен от слънцето и не разбрах дали порозовя и от смущение.

— Вярваш ли в знаци, сасенак?

— Какви знаци? — попитах предпазливо.

В отговор той се наведе, откъсна нещо от земята и го пусна в ръката ми — тъмнозелените листа като малки китайски ветрилца, чисто бял цвят с крехко стебло и една полуузряла ягодка, все още бледа отстрани, но с алено връхче.

— В това. Наше е, не виждаш ли?

— Наше ли?

— На Фрейзър — обясни той. Големият му пръст леко докосна ягодката. — Ягодите винаги са били символът на клана — това значи и името му, когато мосю Фрезелие е дошъл от Франция с крал Уилям и получил земя в шотландските планини заради заслугите си.

Крал Уилям. Вилхелм Завоевателя. Фрейзър може и да не бяха най-старият шотландски клан, но все пак имаха забележителна история.

— Значи воини от самото начало, така ли?

— И земеделци. — Съмнението в очите му избледня в усмивка.

Не казах каквото мислех, но знаех добре, че и той мисли същото. Нямаше го вече кланът Фрейзър, бяха останали само отломки, оцелели чрез бягство, машинации или късмет. Клановете бяха смазани при Калоден, вождовете им бяха загинали в битката или след съдебен процес.

И все пак ето го, стои тук, висок и изправен с наметалото, а тъмната стомана на шотландския кинжал проблясва на кръста му. Воин и земеделец. И ако почвата под краката му не беше почвата на Шотландия, все пак той дишаше свободно въздуха — а планинският вятър развяваше медните кичури на слънчевата светлина.

Усмихнах му се, като се борех с нарастващия ужас.

— Фрезелие, значи? Господин Ягода? Отглеждал ги е, нали, или просто много е обичал да ги яде?

— А може би и двете — рече той сухо — или просто е бил червенокос, нали?

Засмях се и той клекна до мен, като разкопча наметалото си.

— Това е рядко растение — рече и докосна ягодата на дланта ми. — Цвят, плод и листа едновременно. Белите цветове са символ на честта, червеният плод — на куража, а зелените листа означават постоянство.

Гърлото ми се сви, когато го погледнах.

— За това са прави — казах аз.

Той хвана ръката ми и стисна пръстите ми около стръкчето.

— А плодът е с формата на сърце — каза тихо и се наведе да ме целуне.

Сълзите ми бяха близо до повърхността; поне имах добро извинение за едничката, която се освободи. Той я попи с пръст, после се изправи, разхлаби колана си и остави наметалото да се смъкне около краката му. После развърза ризата и бричовете и ми се усмихна, гол.

— Тук няма никого — рече ми. — Само ние сме.

Щях да кажа, че това не изглежда основателна причина, но усетих какво има предвид. От дни бяхме обградени от безбрежни гори и заплахи, а пустошта дебнеше около бледия кръг на огъня ни. А тук бяхме сами, заедно, част от това място, без да трябва да удържаме дивото далеч.

— Навремето мъжете го правели, за да са плодородни нивите — каза той и ми подаде ръка да се изправя.

— Не виждам никакви ниви. — Не бях сигурна дали се надявам никога да не видя. Все пак съблякох кожената риза и разхлабих възела на импровизирания сутиен. Той ме гледаше с очакване.

— Е, без съмнение ще трябва да отсека няколко дървета първо, но това може да почака, нали?

Направих постеля от наметалата и легнахме голи на нея сред жълтите треви и аромата на диви ягоди и слабонога.

Докосвахме се сякаш много дълго или съвсем кратко, в тази градина на земните наслади. Прогоних мислите, които ме тормозеха, решена просто да споделя радостта му, докато я имаше. Стиснах го здраво, той въздъхна дълбоко и се притисна към ръката ми.

— Какво би била райската градина без змия? — промърморих, докато пръстите ми го галеха.

Той присви очи в сини триъгълничета, толкова близо до мен, че виждах черното на зениците му.

— А ще го изядеш ли с мен, mo chridhe? Ще ядеш ли от плода на дървото на познанието за Добро и Зло?

Прокарах върха на езика си по долната му устна в отговор. Той потрепери под пръстите ми, макар че въздухът бе топъл и сладък.

— Je suis prest — казах аз. — Monsieur Frèseliere.[14]

Сведе глава и лапна едното ми зърно, издуто като една от малките зрели ягоди.

— Madame Frèseliere — прошепна ми. — Je suis à votre service.[15]

Лежахме сънливо, размърдвахме се само да прогоним любопитните насекоми, докато първите сенки не докоснаха краката ни. Джейми стана тихо и ме покри с наметало, мислеше, че спя. Чух как се облича, а после тихото свистене, когато тръгна през тревата.

Обърнах се и го видях в далечината, стоеше на ръба на гората и гледаше към земята, която се спускаше към реката.

Беше само по карираното наметало, смачкано и изцапано с кръв, притегнато с колан на кръста му. Със спусната и оплетена по раменете коса, той приличаше на див планинец, какъвто си и беше. Онова, което смятах, че е капан за него — семейството, кланът му — беше и неговата сила. А онова, което бях смятала за моята сила — самотата ми и липсата на обвързаности, — беше моята слабост.

Познал близостта, добрите и лошите ѝ страни, той бе имал силата да я напусне, да се отдръпне заради тяхната сигурност и да остане сам. А аз — толкова горда със самодостатъчността си навремето — не можех да понеса мисълта, че отново ще бъда сама.

Бях решила да не казвам нищо, да живея за мига, да приема онова, което ще се случи. Но ето, мигът бе тук и аз не можех да го приема. Той вдигна решително глава и в този момент видях името му, издълбано в студения камък. Заляха ме ужас и отчаяние.

Сякаш чул ехото на немия ми вик, той се обърна към мен. Каквото и да видя на лицето ми, то го доведе бързо при мен.

— Какво има, сасенак?

Нямаше смисъл да лъжа; не и когато той виждаше всичко.

— Страх ме е.

Огледа се бързо за опасност, ръката му посегна към ножа, но аз го спрях.

— Не това. Джейми… прегърни ме. Моля те.

Той ме притисна до себе си, зави ме с наметалото. Треперех, макар че още беше топло.

— Всичко е наред, a nighean don[16] — прошепна той. — Тук съм. Защо се страхуваш?

— За теб — казах и се притиснах силно в него. Сърцето му бумтеше под ухото ми, силно и стабилно. — Това място. Страх ме е да мисля за теб тук, как ще дойдем тук…

— Страх те е? — попита. — От какво, сасенак? — Ръцете му се стегнаха около мен. — Нали казах, когато се оженихме, че винаги ще се грижа за теб? — Той ме придърпа към себе си и притисна главата ми към извивката на рамото си.

— Онзи ден ти дадох три неща — рече тихо. — Името си, семейството си и защитата на тялото ми. Те винаги ще са твои, сасенак, докато сме живи. Където и да бъдем. Няма да те оставя се измъчваш от глад или от студ; няма да позволя нищо да ти се случи, никога.

— Не се страхувам от това — прошепнах. — Страхувам се, че ще умреш и аз няма да мога да го понеса, Джейми. Наистина няма да мога!

Той се отдръпна изненадан и погледна лицето ми.

— Е, ще направя всичко по силите си да ти услужа, сасенак, но нали знаеш, че може би не само аз имам думата по този въпрос. — Изглеждаше сериозен, но устните му бяха леко извити в ъгълчето.

Това вече ме довърши.

— Не се смей! — извиках яростно. — Не смей да се смееш!

— О, не се смея — увери ме той, в опит да овладее лицето си.

— Смееш се! — Ударих го в гърдите. Сега вече наистина се смееше. Ударих го отново, по-силно, и преди да се осъзная, го млатех с юмруци, които издаваха тих тътен по наметалото му. Той хвана ръката ми, но аз сведох глава и го ухапах по палеца. Той извика и отдръпна ръката си.

Огледа за миг белега от зъбите ми, после ме погледна, извил вежда. В очите му още имаше веселие, но поне беше спрял да се смее, копелето проклето.

— Сасенак, виждала си ме полумъртъв поне десетина пъти и не ти трепна окото. Откъде се взе това сега? Аз дори не съм болен.

— Не ми било трепнало окото ли? — излаях насреща му обезумяла. — Мислиш, че не съм се притеснила?

Той потърка с кокалче горната си устна и ме огледа развеселено.

— О, ами разбира се, че си мислех, че си се притеснила. Просто не съм го мислил точно по този начин, признавам.

— Разбира се! Но и няма значение. Ти… ти… шотландец такъв! — Това беше най-лошата обида, за която се сетих. И като не намерих повече думи, се обърнах и се отдалечих.

За нещастие опитът да се отдалечиш с тропот не се получава, когато си бос на тревиста ливада. Стъпих върху нещо остро, изписках и изкуцуках още няколко крачки, преди да спра.

Бях стъпила на някакъв бодил, поне пет-шест трънчета се бяха забили в босия ми крак и в малките дупчици се събираше кръв. Балансирайки на един крак, аз се опитах да ги извадя, проклинайки тихо.

Олюлях се и едва не паднах. Една силна ръка ме хвана под лакътя и ме задържа. Стиснах зъби и приключих с ваденето на трънчетата. Издърпах лакът от него, обърнах се и се отдалечих — вече доста по-внимателно — към мястото, където си бях оставила дрехите.

Хвърлих наметалото на земята и започнах да се обличам с възможно най-голямо достойнство. Джейми стоеше скръстил ръце и ме гледаше мълчаливо.

— Когато Бог изхвърлил Адам от рая, поне Ева е тръгнала с него — рече той, докато аз завързвах панталоните си.

— Да, така е — съгласих се след известна пауза. Той ме погледна косо, за да види дали смятам да го ударя отново.

— О… нали не си яла някое от растенията, които събра сутринта, сасенак? Не, сигурно не си — добави бързо, като видя изражението ми. — Просто се чудех. Майърс казва, че някои докарват ужасни кошмари.

— Нямам кошмари — казах аз прекалено силно, за да прозвучи като истина. Всъщност имах кошмари, макар че поглъщането на халюциногенни растения нямаше нищо общо с тях.

Той въздъхна.

— Ще ми кажеш ли направо за какво говориш, сасенак, или искаш първо да ме измъчиш малко?

Погледнах го кръвнишки, обзета както винаги от порив да се разсмея и желание да го ударя с тъп предмет. После вълна от отчаяние заглуши и смеха, и гнева. Раменете ми се отпуснаха пораженчески.

— Говоря за теб.

— За мен? Защо?

— Защото си проклет планинец и мислиш само за чест, смелост и постоянство, а аз знам, че си такъв, и не искам да си друг, само че… само че, по дяволите, това ще те отведе отново в Шотландия и там ще те убият, а аз не мога да направя нищо, за да го предотвратя!

Той ме погледна смаяно.

— Шотландия ли? — попита, сякаш бях казала някаква пълна лудост.

— Шотландия! Където е проклетият ти гроб!

Той прокара бавно ръка през косата си, като ме гледаше отвисоко.

— О — рече накрая. — Да, разбирам. Мислиш, че ако ида в Шотландия, сигурно ще умра там, тъй като там ще ме погребат. Така ли?

Кимнах, твърде разстроена, за да продумам.

— Ммффмм. И точно защо смяташ, че ще отида в Шотландия? — попита внимателно.

Погледнах го вбесена и махнах с ръка към дивата природа около нас.

— Ами как иначе ще доведеш заселници за тази земя? Разбира се, че ще отидеш в Шотландия?

Този път той ме погледна подразнен.

— И защо, за бога, си мислиш, че ще направя това, сасенак? Можеше да го сторя, докато имах камъните, но сега? Ами че аз имам само десетина паунда, и то назаем. Какво, ще хвръкна към Шотландия като птичка, а? И ще поведа народа след мен, като ходим по водата?

— Ще измислиш нещо — казах нещастно. — Винаги измисляш нещо.

Той ме погледна странно, после се извърна и помълча малко, преди да отговори:

— Не осъзнавах, че ме мислиш за Господ Бог, сасенак — рече накрая.

— Не те мисля. Е, може би за Моисей. — Думите бяха шеговити, но и двамата бяхме сериозни.

Той се отдръпна малко, стиснал ръце зад гърба си.

— Внимавай за тръни — извиках след него, като го видях да тръгва към мястото на скорошното ми произшествие.

Той смени посоката, но не каза нищо. Кръстосваше поляната, свел замислено глава. Накрая се върна и застана пред мен.

— Не мога да го направя сам — рече тихо. — Права си за това. Но не мисля, че ще се наложи да ходя в Шотландия, за да намеря заселници.

— А какво ще направиш?

— Моите хора — мъжете, с които бях в Ардсмюир — рече той. — Те са вече тук.

— Но ти нямаш представа къде са — възразих аз. — Освен това ги докараха тук преди години! Може да са се установили вече; може да не искат да зарежат всичко и да тръгнат с теб към края на тази проклета земя!

Той се усмихна малко лукаво.

— Ти го направи, сасенак.

Поех дълбоко дъх. Ужасната тежест на страха, която бе лежала над сърцето ми през последните седмици, отслабна. И все пак тази тревога си отиде, но освободи място в ума ми за други мисли. Колко ужасно трудна ще е задачата, с която щеше да се захване. Да издири мъжете, пръснати из три колонии, да ги убеди да тръгнат с него, и едновременно с това да открие достатъчно капитал, за да разчисти земята и да я засее. Да не говорим за огромния труд, който се искаше, за да разчистиш дори малък участък от тази девствена пустош…

— Ще измисля нещо — каза той и се усмихна леко, докато гледаше как съмненията и притесненията прелитат по лицето ми. — Винаги измислям нещо, нали?

Издишах продължително всичкия въздух от дробовете си.

— Така е — отвърнах. — Джейми… сигурен ли си? Леля ти Джокаста…

Той махна небрежно с ръка.

— Не. Никога.

Все още се колебаех, чувствах се виновна.

— Ти нали няма… само заради мен? Заради това, което казах за робите?

— Не — отвърна. Спря и видях как потрепват двата изкривени пръста на дясната му ръка. И той го видя и веднага спря.

— Живял съм като роб, Клеър — каза тихо, свел глава. — И не бих могъл да живея с мисълта, че има човек на тая земя, който изпитва към мен онова, което аз изпитвах към хората, които ме притежаваха.

Посегнах и покрих осакатената му ръка с дланта си. Сълзите се стичаха по бузите ми, топли и успокояващи като летен дъжд.

— Значи няма да ме напуснеш? — попитах накрая. — Няма да умреш?

Той поклати глава и стисна здраво ръката ми.

— Ти си моята смелост, аз съм твоята съвест — прошепна той. — Ти си моето сърце — аз съм твоето състрадание. Никой от нас няма да е цял сам. Не го ли знаеш, сасенак?

— Знам го — отвърнах с треперещ глас. — Затова така се страхувам. Не искам пак да бъда половин човек, няма да го понеса.

Той отметна кичур коса от влажната ми буза и ме придърпа към себе си, толкова близо, че усещах движението на гърдите му при всеки дъх. Беше така солиден, така жив, червеникавите косъмчета се къдреха златисти до голата ми кожа. И все пак вече го бях имала преди — и го загубих.

Ръката му докосна бузата ми, топла, въпреки влагата по кожата ми.

— Но нима не разбираш колко дребно нещо за нас е мисълта за смъртта, Клеър? — прошепна той.

Ръцете ми се свиха отново в юмруци. Не, не мислех, че е дребно.

— Когато ти си тръгна, след Калоден аз бях мъртъв, нали така?

— Мислех те за мъртъв. Затова… — поех дълбоко и треперливо дъх и той кимна.

— След двеста години със сигурност ще съм мъртъв, сасенак. — Усмихна се накриво. — Дали ще са индианци, диви зверове, чума, въжето на палача или просто старостта, но ще съм мъртъв.

— Да.

— И когато ти си била там — в твоето време — аз бях мъртъв, нали?

Кимнах безмълвно. Дори сега можех да погледна назад и да видя пропастта от отчаяние, в която раздялата ме беше потопила, и от която някак бях изпълзяла, сантиметър по сантиметър.

А сега стоях отново с него в разцвета на живота му и не можех да мисля свързано. Той посегна надолу, откъсна стръкче трева и разстели меката зеленина между пръстите си.

— „Човекът е като тревата в полето — цитира тихо, като прокара нежните стръкчета по кокалчетата на пръстите ми, притиснати към гърдите му. — Днес цъфти; утре вехне и е хвърлен в пещта.“

Вдигна копринената зеленина до устните си и я целуна, после докосна с нея леко устата ми.

— Аз бях мъртъв, сасенак, и все пак през цялото това време те обичах.

Затворих очи, усещах гъделичкането на тревата по устните си, леко като допир на слънчев лъч или въздух.

— И аз те обичах — прошепнах. — И винаги ще те обичам.

Тревата изчезна. Без да отварям очите си, усетих, че той се навежда към мен, а после устните му докоснаха моите — топли като слънце, леки като въздух.

— Докато моето и твоето тяло са живи, ние сме една плът — прошепна той. Пръстите му ме докоснаха, по косата, брадичката, шията и гърдите, вдишах дъха му и го усещах солиден под ръката си. После се облегнах на рамото му, силата му ме поддържаше, думите вибрираха дълбоко в гърдите му:

— Когато тялото ми си отиде, душата ми пак ще е с твоята. Клеър… кълна се в надеждата си за рая, никога няма да се отделя от теб.

Вятърът разклащаше листата на кестените наблизо и ароматите на късното лято се надигнаха плътни около нас; бор, трева, ягоди, стоплен от слънцето камък, хладна вода, острата мускусна миризма на тялото му до моето.

— Нищо не се губи сасенак; само се променя.

— Това е първият закон на термодинамиката — казах и си избърсах носа.

— Не — отвърна той. — Това е вярата.