Зовът на барабана

63. Прошка

Ривър Рън, май 1770 г.

— Това е най-упоритата жена, която съм виждала! — Бриана влезе в стаята на пълна скорост и се настани на канапето до леглото.

Лорд Джон отвори кървясало око под тюрбана на превръзката.

— Леля ви?

— Кой друг?

— Ами имате огледало в стаята си, нали? — Устата му бе извита и след миг нейната също се изви.

— Много е упорита. Казах ѝ, че не искам Ривър Рън, не мога да притежавам роби… но не иска да го промени! Само се усмихва, сякаш съм шестгодишна и се тръшкам. Казва, че след време ще съм доволна. Доволна! — Изсумтя и се нагласи по-удобно. — Какво да правя?

— Нищо.

— Нищо? — Тя насочи негодуванието си към него. — Как така нищо?

— Първо, ще съм много изненадан, ако леля ви не се окаже безсмъртна; някои шотландци като че ли са такива. Обаче — махна с ръка — ако се окаже, че не е така и тя продължава да упорства в заблудата си, че вие ще сте добра господарка на Ривър Рън…

— Какво ви кара да мислите, че няма да бъда? — попита тя, засегната.

— Не можете да управлявате толкова голяма плантация без роби, а отказвате да ги притежавате по морални съображения или поне така разбрах. Макар че не бях виждал човек, който толкова малко да прилича на квакер. — Присви отвореното си око към огромната ѝ рокля на лилаво райе. — Но да се върнем на проблема — или на единия от тях. Ако наистина не искате да получите роби, без съмнение може да се уреди да ги освободите.

— Не и в Северна Каролина. Събранието…

— Не, не в Северна Каролина — съгласи се той търпеливо. — Ако това се случи и вие се сдобиете с роби, просто ще ми ги продадете.

— Но това е…

— И аз ще ги отведа във Вирджиния, където освобождаването не е така строго контролирано. Щом ги освободим, вие ще ми върнете парите. На този етап вече ще сте в бедствено положение, без никакъв имот, което явно е основното ви желание, след, разбира се, желанието ви да предотвратите всякаква възможност за лично щастие, като се погрижите да не можете да се омъжите за онзи, когото обичате.

Тя хвана плата на полите си и се смръщи на големия сапфир, който грееше на ръката ѝ.

— Обещах първо да го изслушам. — Присви очи към лорд Джон. — Макар че още ми се струва емоционално изнудване.

— И то по-ефективно от всяко друго — съгласи се той. — Да, малко евтино е, но си струва, за да се спечели предимство пред Фрейзър.

Тя не обърна внимание на това.

— И казах само, че ще го изслушам. Все още си мисля, че когато научи всичко, той ще… няма да може. — Сложи ръка на големия си корем. — Вие не бихте могли, нали? Да се грижите… наистина да се грижите… за дете, което не е ваше?

Той се изправи на възглавницата и изкриви леко лице.

— Заради родителите му? Бих могъл. — Той отвори и двете си очи и се усмихна. — Всъщност струва ми се, че от известно време правя точно това.

Тя го погледна неразбиращо за миг, преди вълна розовина да се надигне по деколтето ѝ. Беше очарователна, когато се изчервяваше.

— Мен ли имате предвид? Е, да, но… исках да кажа… аз не съм бебе и вие няма да ме обявите за своя. — Тя го погледна прямо със сините си очи, ярки над розовите бузи. — Наистина се надявам, че не го правите само заради баща ми.

Той замълча за миг, после посегна и стисна ръката ѝ.

— Не, не го правя само заради него — каза той. Пусна я и легна пак със стон.

— По-зле ли ви стана? — попита тя разтревожено. — Да ви донеса ли нещо? Чай? Отвара?

— Не, не е само проклетото главоболие — каза той. — Светлината ми пречи. — Затвори пак очи.

— Кажете — каза, без да ги отваря, — защо сте толкова убедена, че един мъж не би се грижил за дете, ако то не е плод на неговите слабини? Всъщност, скъпа моя, нямах предвид вас, когато казах, че аз го правя. Синът ми всъщност е син на покойната сестра на жена ми. По едно трагично съвпадение и двамата му родители са умрели само с един ден разлика и съпругата ми Изобел и родителите ѝ го отгледаха от бебе. Аз се ожених за Изобел, когато Уили беше на шест. Виждате ли, аз нямам кръвна връзка с момчето и все пак, ако някой се усъмни в обичта ми към него или каже, че не е мой син, на мига ще го предизвикам на дуел.

— Разбирам — отвърна тя след миг. — Не знаех. — Той открехна клепач; тя още въртеше пръстена си, изглеждаше замислена.

— Мисля… — започна и погледна към него. — Мисля, че не съм толкова притеснена за Роджър и бебето. Ако трябва да съм честна…

— За бога, така или иначе ще бъдете — промърмори той.

— Ако трябва да съм честна — погледна го тя лошо, — мисля, че се притеснявам повече заради отношението на Роджър към мен. — Поколеба се, после се реши. — Не знаех, че Джейми Фрейзър е мой баща. Не и докато растях. След Въстанието родителите ми се разделили; и двамата смятали другия за мъртъв. И майка ми се омъжила отново. Мислех, че Франк Рандал е мой баща. Разбрах чак след смъртта му.

— О… — Огледа я с интерес. — И този Рандал жесток ли беше с вас?

— Не! Той беше… прекрасен. — Гласът ѝ пресекна леко и тя прочисти смутена гърло. — Не. Той беше най-добрият баща, който бих могла да имам. Мислех си, че бракът на родителите ми е щастлив. Грижеха се един за друг, уважаваха се, те… мислех си, че всичко е наред.

Лорд Джон се почеса през превръзките. Докторът бе обръснал главата му и това, освен че уязви суетата му, доведе до силни сърбежи.

— Защо и сега да не стане така?

Тя въздъхна силно.

— После татко умря и… аз разбрах, че Джейми Фрейзър е още жив. Мама дойде при него и аз също. И… беше различно. Видях как се гледат. Не съм я виждала да гледа Франк Рандал така… или той нея.

— О, да. — Заля го лека вълна от неприязън. И той бе виждал този поглед веднъж-дваж; отначало отчаяно му се прииска да вземе нож и да го забие в сърцето на Клеър Рандал.

— Знаете ли колко рядко се случва подобно нещо? — попита той тихо. — Такава взаимна страст? — Едностранната беше често срещана.

— Да. — Тя се извърна леко, бе протегнала ръка на облегалката на канапето и гледаше през френските прозорци към пролетните цветя навън.

— Работата е там, че… мисля, че аз я изпитах — каза тя още по-тихо. — За малко. За много малко. — Обърна глава към него, той можеше да види всичко в очите ѝ.

— Изгубих я… и после я имах. Мога да живея с това… или без нея. Но не мога да живея с имитацията ѝ. Няма да го понеса.

— Май ще ме получите за постоянно. — Бриана сложи подноса със закуската на скута му и се стовари тежко на канапето, ставите ѝ изстенаха.

— Не говорете със загадки на болен човек — каза той и взе препечена филийка. — Какво имате предвид?

— Друсъс тъкмо дотича от готварницата и каза, че видял двама ездачи да идват през нивите на Кембъл. Бил сигурен, че единият е баща ми… едър мъж с червена коса; Бог знае, че няма много като него.

— Няма много, да. — Той се усмихна за миг и я погледна. — Значи двама ездачи?

— Трябва да са татко и мама. Значи не са открили Роджър. Или са го открили, а той… не иска да се върне. — Тя завъртя големия сапфир на пръста си. — Хубаво е, че имам резервен вариант, нали?

Лорд Джон примигна и преглътна бързо залъка си.

— Ако с тази необичайна метафора имате предвид, че все пак възнамерявате да се омъжите за мен, уверявам ви, че…

— Не. — Тя му се усмихна вяло. — Само ви дразня.

— О, добре. — Той отпи от чая си и затвори очи, за да се наслади на ароматната пара. — Двама ездачи. А братовчед ви не тръгна ли с тях?

— Да, тръгна — каза тя бавно. — Господи, дано не се е случило нещо с Иън.

— Може по пътя да се е случило какво ли не, което да е принудило майка ви и братовчед ви да яздят доста след баща ви и господин Макензи. Или пък братовчед ви и Макензи да яздят след родителите ви. — Направи жест, обхващаш безбройните възможности.

— Сигурно сте прав. — Тя още изглеждаше унила и лорд Джон подозираше, че има причина. Успокояващите вероятности можеха да я утешат само за малко, но по-неприятните възможности сигурно щяха да победят в дългосрочен план. Който и да придружаваше Джейми Фрейзър, те щяха да пристигнат скоро, с отговори на всички въпроси.

Той отблъсна подноса с недовършената си закуска и се облегна на възглавниците.

— Кажете… доколко съжалявате за това, че заради вас едва не ме убиха?

Тя се изчерви, изглеждаше смутена.

— Какво имате предвид?

— Ако ви помоля да сторите нещо, което не желаете да правите, ще го направите ли все пак от чувство за вина и по задължение?

— О, още изнудване! Какво е то? — попита тя предпазливо.

— Простете на баща си. Каквото и да се е случило.

Бременността беше направила тена ѝ по-деликатен; всички емоции избиваха под повърхността на прасковената кожа. Дори докосване можеше да я насини.

Той протегна ръка и я прокара много внимателно по бузата ѝ.

— Заради вас и заради него.

— Вече му простих. — Сведе мигли, когато погледна надолу; ръцете ѝ още бяха в скута ѝ, синият огън на сапфира му сияеше на пръста ѝ.

Тропотът на копита по чакълестата алея долетя ясно през отворените френски врати.

— Тогава мисля, че ще е по-добре да слезете долу и да му го кажете, скъпа моя.

Тя сви устни и кимна. После се изправи и се понесе по пода, изчезвайки като буреносен облак от хоризонта.

— Когато чухме, че идват двама ездачи и единият е Джейми, се изплашихме, че нещо се е случило с племенника ви или с Макензи. Някак не ни хрумна, че нещо се е случило с вас.

— Аз съм безсмъртна — промърмори тя, като се взираше в очите му. — Не го ли знаете? — Пръстите ѝ се вдигнаха от клепачите му и той примигна, все още усещайки допира ѝ.

— Едната ви зеница е леко разширена, но съвсем леко. Стиснете пръстите ми с всички сили. — Тя протегна показалците си и той послушно го направи, но се подразни от слабостта на хватката си.

— Намерихте ли Макензи? — Още повече се подразни, че не може да обуздае любопитството си.

Тя го погледна бързо и предпазливо със златните си очи и пак се вгледа в ръцете му.

— Да. Той също ще дойде. Малко по-късно.

— Така ли? — Усети тона на въпроса му и се поколеба, после го погледна директно.

— Колко знаете?

— Всичко — рече той и изпита за миг задоволство, когато видя сепването ѝ. После устните ѝ леко се извиха.

— Всичко?

— Достатъчно — поправи се той иронично. — Достатъчно, за да се питам дали думите ви за завръщането на Макензи са плод на знание или на надежда.

— Наречете го вяра. — Без никакви предисловия тя развърза ризата му и я отвори, разкривайки гърдите. Сви ловко лист пергамент на фунийка и притисна единия ѝ край към гърдите му, а другия до ухото си.

— Моля ви, мадам!

— Тихо, не чувам — каза тя, като вдигна ръка. Продължи да движи фунията по гърдите му, като спираше от време на време, за да ги потупа с ръка или да натисне черния му дроб.

— Днес изпразвали ли сте червата си? — попита тя, като го натисна фамилиарно по корема.

— Отказвам да кажа — рече той и дръпна ризата си с достойнство.

Тя изглеждаше по-дразнеща от обичайното. Тази жена трябваше да е поне на четиридесет години, а все още нямаше и помен от остаряване, освен тънката мрежа бръчици в ъгълчетата на очите и сребърните нишки в нелепо огромната ѝ коса.

Беше по-слаба, отколкото я помнеше, макар че бе трудно да се прецени, когато бе облечена с варварската кожена риза и панталоните. Явно беше стояла доста време на слънце и вятър; лицето и ръцете ѝ бяха станали нежно кафяви, което караше големите златни очи да изпъкват още повече, когато ги отвореше напълно — както направи сега.

— Бриана каза, че доктор Фентиман е пробил черепа ви.

Той се размърда смутено под завивките.

— Така разбрах и аз. Опасявам се, че не съм бил в съзнание.

Устните ѝ потрепнаха леко.

— И по-добре. Може ли да погледна? Просто от любопитство — продължи с необичайна деликатност. — Не се налага от медицинска гледна точка. Просто никога не съм виждала трепанация.

Той затвори очи и се предаде.

— Нямам тайни от вас, мадам, освен състоянието на червата ми. — Наклони глава, за да покаже мястото на дупката в главата си, и усети как пръстите ѝ плъзват под превръзката, вдигат я и пускат въздух, който охлади спарената му глава.

— Бриана при баща си ли е? — попита той, все още със затворени очи.

— Да. — Гласът ѝ беше по-мек. — Тя ми каза… каза ни… отчасти… какво сте сторили за нея. Благодаря ви.

Пръстите напуснаха кожата му и той отвори очи.

— За мен беше удоволствие да ѝ услужа. Въпреки пробития череп.

Тя се усмихна леко.

— Джейми ще се качи след малко да ви види. Той е… говори с Бриана в градината.

Лорд Джон изпита лека тревога.

— А те… разбират ли се?

— Сам ще видите. — Тя сложи ръка зад него и с изненадваща за толкова фина жена сила го изправи. Точно отвъд балюстрадата той видя двете фигури в дъното на градината, свели глави един към друг. После се прегърнаха и се отдръпнаха, смеейки се заради тромавостта на Бриана.

— Мисля, че дойдохме тъкмо навреме — промърмори Клеър, като гледаше дъщеря си с опитно око. — Няма да продължи още дълго.

— Признавам, че изпитвам благодарност заради това — каза той и я остави да го облегне пак на възглавниците и да изпъне завивките. — Едва оцелях като бавачка на дъщеря ви; опасявам се, че ако бях станал и акушерка, това щеше да ме довърши.

— О, за малко да забравя. — Клеър посегна към гадна на вид кожена кесия на врата си. — Бриана каза да ви върна това… вече няма да ѝ трябва.

Лорд Джон вдигна ръка, на нея падна нещо искрящо синьо и той се ухили:

— Зарязан съм, за бога!

64. Краят на деветия месец

— Прилича на бейзбол — уверих я. — Дълга скука, нарушавана от кратки периоди на интензивна активност.

Тя се засмя, после рязко спря и изкриви лице.

— Ох. Интензивна е, да. Олеле. — Усмихна се леко криво. — В бейзбола поне можеш да пиеш бира и да ядеш топъл хотдог по време на скучните части.

Джейми, най-сетне чул разбираема част от разговора, се наведе напред.

— Има малко бира, студена е в килера — каза той, като я погледна с тревога. — Да ти донеса ли?

— Не — казах аз. — Не и ако ти не искаш да пиеш; алкохолът е вреден за бебето.

— О, ами горещото куче? — Той се изправи и скърши ръце, явно бе готов да хукне навън и да отстреля едно.

— Това е вид наденица в хлебче — казах аз, като потърках горната си устна, за да не се засмея. Погледнах към Бриана. — Не мисля, че иска да яде. — Пот бе избила внезапно по широкото ѝ чело и беше пребледняла около очите.

— О, гадост — рече тя немощно.

Джейми, интерпретирал правилно тези думи по изражението ѝ, бързо обърса с влажна кърпа лицето и шията ѝ.

— Наведи си главата между коленете, дъще.

Погледнах го яростно.

— Не мога… да си наведа… главата между коленете! — каза тя през зъби. После спазъмът я отпусна и тя пое дълбоко дъх, цветът на лицето ѝ се върна.

Джейми ме погледна и се смръщи притеснено. Направи колеблива крачка към вратата.

— Май най-добре да изляза, ако…

— Не ме оставяй!

— Но това… нали майка ти е тук…

— Не ме оставяй! — повтори тя. После се наведе и сграбчи ръката му, като я разклати за по-ясно. — Не можеш!

— Каза, че няма да умра. — Взираше се напрегнато в лицето му. — Ако останеш, всичко ще бъде наред. Няма да умра. — Тя говореше така уверено, че внезапен страх стегна вътрешностите ми като родилна контракция.

Тя беше едро момиче, силно и здраво. Не би трябвало да роди трудно. Но и аз бях едра и здрава, а преди двайсет и пет години бях изгубила мъртвородено дете в шестия месец, и едва не умрях. Може би щях да успея да я защитя от родилна треска, но нямаше защита срещу внезапен кръвоизлив; най-доброто, което можех да сторя при тези обстоятелства, е да се опитам да спася детето чрез цезарово сечение. Решително не поглеждах към стерилното острие на скрина, поставено там за всеки случай.

— Няма да умреш, Бри — казах аз. Говорех възможно най-утешително и сложих ръка на рамото ѝ, но тя сигурно усети страха ми под професионалната фасада. Изкриви лице стисна ръката ми така силно, че костите ми изстъргаха една в друга. Затвори очи и вдиша през носа, но не извика.

Отвори очи и ме погледна, зениците ѝ се бяха разширили, сякаш виждаше през мен в бъдеще, което бе достъпно само за нея.

— Ако умра… — каза и сложи ръка на издутия си корем. Устата ѝ се движеше, но каквото и да искаше да каже, не можеше да го изрече.

Надигна се на крака, после се облегна тежко на Джейми, сведе лице към рамото му и повтори:

— Татко, не ме оставяй, недей.

— Няма да те оставя, a leannan. Не се страхувай, ще остана с теб. — Той я прегърна и ме погледна безпомощно над главата ѝ.

— Вървете — казах на Джейми, защото видях, че не я свърта. — Разхождай я като кобилка с колики — добавих, когато той ме погледна неразбиращо.

Това я разсмя. Все едно се приближаваше до тиктакаща бомба, той уви плахо ръка на кръста ѝ и я повлече бавно през стаята. Като се имаха предвид значителните им размери, звучеше сякаш някой наистина водеше кон.

— Добре ли си? — чух го да я пита тревожно при първата обиколка.

— Ще ти кажа, ако не съм — увери го тя.

Беше топло за средата на май; отворих широко прозорците и ароматите на флокс и кандилки нахлуха в стаята, смесени с хлада и миризмата на влага от реката.

В къщата цареше атмосфера на очакване; нетърпение и лек страх под него. Джокаста вървеше нагоре-надолу по терасата на първия етаж, твърде нервна, за да може да седне. Бети надничаше в стаята през няколко минути, за да пита дали ни трябва нещо; Федра донесе кана с прясна мътеница, за всеки случай. Бриана само поклати глава, сякаш вгледана в себе си; аз си сипах една чаша, като наум проверявах дали всичко е приготвено.

Всъщност не ти трябват много неща за нормално раждане и не можеш да сториш кой знае какво, ако не беше такова. На леглото бяха постелени стари завивки, за да защитят дюшека; имаше и купчина чисти кърпи подръка, кана с гореща вода, която се сменяше на половин час от кухненския казан. Студена вода за пиене и миене на лицето, малък мускал с олио за разтриване, комплектът ми за промиване на рани, за всеки случай — и всичко друго зависеше от Бриана.

След половин час ходене тя спря насред стаята, стисна здраво Джейми за ръката и започна да диша през носа, като кон, препускал двайсет мили.

— Искам да легна — каза тя.

С Федра ѝ съблякохме роклята и я сложихме да легне по риза. Опрях ръце на огромния ѝ корем, като се изумявах от невъзможността на онова, което вече се беше случило, и онова, което тепърва щеше да се случи.

Спазъмът на контракция премина и аз усетих ясно извивките на детето под тънкия слой кожа и мускул. Беше голямо, но като че ли бе разположено правилно — с главата надолу и ниско.

Обикновено бебетата, които са на път да се родят, бяха относително кротки, смутени от вълненията в средата им. Но това шаваше; усетих лек тласък под ръката си, когато удари с лакът.

— Татко! — Бриана посегна сляпо и размаха ръка, щом контракцията я свари неподготвена. Джейми се хвърли напред, хвана ръката ѝ и я стисна.

— Тук съм, a bheanachd, тук съм.

Тя дишаше тежко със зачервено лице, после се отпусна и преглътна.

— Още колко? — попита ме. Беше обърната към мен, но не ме виждаше; не гледаше нищо конкретно.

— Не знам. Но няма да е ужасно дълго, надявам се. — Контракциите бяха горе-долу на пет минути, но знаех, че могат да продължат така дълго време, или да се засилят рязко.

През прозореца нахлуваше лек вятър, но Бриана се потеше. Избърсах отново лицето и шията ѝ и разтрих раменете ѝ.

— Справяш се добре, миличка — прошепнах. — Отлично. — Погледнах към Джейми и се усмихнах. — Ти също.

Той се опита да ми върне усмивката; потеше се, но лицето му беше бяло, а не червено.

— Говори ми, татко — каза тя внезапно.

— О? — Той ме погледна трескаво. — Какво да кажа?

— Няма значение. Разказвай ѝ приказки; нещо, което да я разсейва.

— О… ами… казвал ли съм ти онази за… предачката Хабетрот.

Бриана изсумтя в отговор. Джейми се притесни, но все пак започна:

— Ами случило се в една стара селска къща до реката, в нея живеела една мома, наречена Мейзи. Имала червена коса и сини очи и била най-хубавата мома в цялата долина. Но си нямала съпруг, защото… — той спря ужасѐн и аз се втренчих в него.

Закашля се и продължи, явно не се сети какво друго да стори.

— Ами защото по онова време мъжете не си търсели хубави жени, ами момичета, които могат да готвят и предат, та да станат добри съпруги. Ама Мейзи…

Бриана издаде дълбок нечовешки звук. Джейми стисна зъби за миг, но продължи, като държеше и двете ѝ ръце:

— Ама Мейзи обичала светлината в полето и птичките в долината…

В стаята постепенно притъмняваше и миризмата на стоплените от слънцето цветя бе заменена от влажната зелена миризма на върбите до реката и слаб дъх на дим от готварницата.

Ризата на Бриана бе подгизнала и лепнеше за кожата ѝ. Аз притиснах пръсти в гърба ѝ, точно над хълбоците и тя се изви силно срещу мен, за да облекчи болката. Джейми седеше със сведена глава, стиснал ръцете ѝ, все още говореше успокоително, разказваше приказки за силки и за ловци на тюлени, за гайдари и елфи, за огромните гиганти от пещерата Фингал и за черния кон на Дявола, който лети по-бързо от мисълта между мъж и жена.

Сега контракциите бяха много начесто. Дадох знак на Федра, която изтича навън и се върна със свещ, за да запали свещниците.

В стаята бе хладно и сумрачно, по стените играеха потрепващи сенки. Гласът на Джейми беше дрезгав; а този на Бриана почти не се чуваше.

Внезапно тя го пусна и седна, като стисна коленете си, лицето ѝ бе тъмночервено от усилието.

— Сега, давай — казах аз. Натрупах бързо възглавници зад нея и я накарах да се облегне назад, извиках на Федра да ми донесе свещник.

Намазах пръстите си с олио и посегнах под ризата ѝ. Докоснах плътта, която не бях докосвала, откакто тя самата беше бебе. Започнах да втривам бавно и внимателно, да ѝ говоря, като знаех, че няма значение какво точно казвам.

Усетих напрежение, внезапна промяна под пръстите си. Отпускане, после отново. Последва внезапен поток от околоплодна течност, която плисна по леглото и закапа по пода, изпълвайки стаята с миризмата на плодородни реки. Аз разтривах и галех, молех се да не стане твърде бързо, за да не я разкъса.

Пръстенът от плът се отвори внезапно и пръстите ми докоснаха нещо влажно и твърдо. Отпускане и той се отдръпна назад, пръстите ми потръпваха от знанието, че съм докоснала съвсем нов човек. Отново огромен натиск, разпъване и леко отдръпване. Вдигнах края на ризата ѝ и при следващия натиск пръстенът се разпъна невъзможно много, една глава като на китайски гаргойл изскочи заедно с поток околоплодна течност и кръв.

Озовах се нос в нос с бялата глава със сбръчкано като юмрук лице, която ме гледаше с безкрайна ярост.

— Какво е? Момче ли е? — Дрезгавият въпрос на Джейми ме извади от смайването.

— Надявам се — казах, като бързо вадех мукуса от носа и устата на бебето. — Това е най-грозното създание, което съм виждала. Бог да му е на помощ, ако е момиче.

Бриана издаде звук, който можеше да е и смях, и изсумтя гръмовно от усилие. Едва имах време да пъхна пръсти и да завъртя леко широките рамене, за да ѝ помогна. Чу се силно поп! и дългото влажно тяло се плъзна на подгизналия чаршаф, гърчейки се като риба на сухо.

Взех чиста кърпа и го увих — момче беше, скротумната торбичка бе издута и лилава между дебелите бедра. Бързо проверих всички Апгар показатели: дишане, цвят, активност… всичко беше наред. Той издаваше тънички гневни звуци, издишаше рязко, не беше точно плач, и размяташе свитите си юмручета.

Оставих го на леглото, придържайки го с ръка, докато проверявах Бриана. Бедрата ѝ бяха изцапани с кръв, но нямаше признаци за кръвоизлив. Пъпната връв още пулсираше, дебела влажна змия, която ги свързваше.

Тя пъшкаше, легнала на възглавниците, косата ѝ бе залепена за слепоочията, огромна усмивка на облекчение и триумф разцъфваше на лицето ѝ. Сложих ръка на корема ѝ, внезапно отпуснат. Усетих как дълбоко вътре плацентата се откача и тялото ѝ предава последната си физическа връзка със сина ѝ.

— Още веднъж, скъпа — казах ѝ тихо. Последната контракция сгърчи корема ѝ и излезе слузта. Вързах плацентата и я срязах, после сложих едрото вързопче с детето в ръцете ѝ.

— Красив е — прошепнах.

Оставих го и насочих вниманието си към по-належащите задачи, започнах да меся силно корема ѝ с юмруци, за да накарам матката да се свие и да спре да кърви. Чувах как вълнението се разлива из къщата, когато Федра изтича долу, за да разнесе новината. Погледнах отново към Бриана — тя сияеше, усмихната до уши. Джейми беше зад нея, също усмихнат, бузите му бяха мокри от сълзи. Каза ѝ нещо дрезгаво на келтски и отметна косата от врата ѝ. Наведе се и я целуна нежно, точно зад ухото.

— Гладен ли е? — Гласът ѝ бе дълбок и накъсан, тя се опита да си прочисти гърлото. — Да го нахраня ли?

— Опитай и ще видим. Понякога са сънливи след раждането, но друг път искат да сучат.

Тя развърза ризата си и оголи едната си висока, пълна гърда. Детето изсумтя, когато го обърна непохватно към себе си, и очите ѝ се отвориха широко от изненада, щом то захапа бързо и яростно зърното ѝ.

— Силен е, нали? — казах аз. Осъзнах, че плача, едва когато усетих солта на сълзите, които се стичаха в ъгълчетата на усмивката ми.

Малко по-късно, когато майката и детето бяха почистени и настанени удобно, на Бриана бе донесена храна и напитки и аз за последно се уверих, че всичко е наред, излязох в дълбоките сенки на горната галерия. Чувствах се приятно откъсната от действителността, сякаш вървях на около стъпка над земята.

Джейми беше отишъл да каже на Джон; чакаше ме в подножието на стълбите. Прегърна ме без думи и ме целуна; когато ме пусна, видях дълбоките червени следи от ноктите на Бриана по ръцете му.

— И ти се справи чудесно — прошепна ми. После радостта в очите му засия силно и разцъфна в огромна усмивка. — Бабо!

— Тъмен ли е или светъл? — попита внезапно Джейми, като се надигна на лакът в леглото до мен. — Аз му преброих пръстите, ама не се сетих да погледна.

— Още не може да се каже — отвърнах сънливо. И аз бях преброила пръстите и се бях сетила за това. — Сега е червеникаволилав и по него още има верникс — онова бялото нещо. Ще минат поне ден-два, преди кожата му да избледнее до естествения си цвят. Има малко тъмна коса, но тя ще падне скоро след раждането. — Протегнах се, наслаждавайки се на приятната болка в краката и гърба; раждането беше трудна работа, дори за акушерката. — Но дори да е светъл, това няма да докаже нищо, защото и Бриана е светла.

— Да… но ако е тъмен, ще знаем със сигурност.

— Може би не. Твоят баща е тъмен; както и моят. Може да е наследил рецесивни гени и да е тъмен дори ако…

— Наследил какво?

Опитах безуспешно да се сетя дали Грегор Мендел вече е започнал да се занимава със своите грахчета, но се отказах от усилието, твърде много ми се спеше. Така или иначе Джейми явно не беше чувал за него.

— Може да е всякакъв и пак няма да сме сигурни — казах аз и се прозях широко. — Няма да разберем, докато не порасне достатъчно, за да започне да прилича… на някого. И дори тогава… — замълчах. Имаше ли голямо значение кой е бащата, щом нямаше да има такъв?

Джейми се обърна към мен и ме прегърна. Спяхме голи и космите по тялото му докосваха кожата ми. Целуна ме нежно по тила и въздъхна, дъхът му бе топъл и погъделичка ухото ми.

Аз бях на ръба на съня, твърде щастлива, за да потъна напълно в сънища. Наблизо чувах тих, потиснат плач и шепот на гласове.

— Ами да — събуди ме пак гласът му след миг. Звучеше непокорно. — И да не знам кой е бащата, поне съм сигурен кой е дядо му.

Посегнах назад и го потупах по крака.

— Аз също… дядо. Тихо сега и заспивай. „Достатъчна е на всеки ден злобата му.“

Той изсумтя, но ръцете му се отпуснаха около мен, дланта му обгърна едната ми гърда и след миг вече спеше.

Лежах с широко отворени очи, гледах звездите през прозореца. Защо бях казала това? Това бе любимият цитат на Франк, с който утешаваше Бриана или мен, когато бяхме притеснени за нещо: Доста е на всеки ден злобата му.[47]

Въздухът в стаята беше жив; лек бриз развяваше завесите и хлад докосна бузата ми.

— Знаеш ли? — прошепнах беззвучно. — Знаеш ли, че тя има син?

Не получих отговор, но в тишината на нощта покоят се спусна полека над мен и аз най-сетне паднах от ръба на сънищата.

65. Завръщане на Фрейзърс Ридж

Джокаста не искаше да се разделя с най-новия си роднина, но бяхме много закъснели за пролетната сеитба и чифликът бе ужасно занемарен; трябваше да се върнем бързо там, а Бриана не искаше и да чуе за оставане в Ривър Рън. Което беше добре, защото щеше да ни трябва динамит, за да разделим Джейми от внука му.

Лорд Джон вече бе достатъчно добре, за да пътува; той беше с нас до Грейт Бъфало Трейл Роуд, където целуна Бриана и бебето, прегърна Джейми и — за мое изумление — мен, преди да завие на север към Вирджиния и Уили.

— Разчитам на вас да се грижите за тях — каза ми тихо, като кимна към каруцата, където две ярки глави се бяха свели една към друга над детето в скута на Бриана.

— Разбира се — казах и стиснах ръката му. — И аз на вас разчитам. — Той вдигна ръката ми към устните си за миг, усмихна ми се и потегли, без да поглежда назад.

След седмица още се друсахме по потъналите в трева корени на хребета, където растяха дивите ягоди, зелени, бели и червени, постоянство и смелост, сладост и горчивина, в сенките на дърветата.

Хижата беше мръсна и занемарена, бараките бяха празни и потънали в сухи листа. Градината беше пълна със сухи стръкове и диви фиданки, кошарата беше празна. Скелето на новата къща се издигаше черно и обвинително на хребета. Мястото изглеждаше почти необитаемо, руина.

Никога не бях изпитвала такава радост от завръщането у дома, никога.

Име, написах и спрях. Бог знае, помислих си. Фамилията му още не беше изяснена; кръщелното му име още не беше избрано.

Аз го наричах „миличко“, „сладурче“, Лизи го наричаше „скъпо дете“, Джейми се обръщаше с келтска официалност, като „внуче“ или „a Ruaidh“, Червения — тъмната бебешка коса и мътен тен се бяха променили в пламтяща червена коса, която ясно показваше на всеки кой е дядо му — без значение от бащата.

Бриана не изпитваше нужда да го нарича никак; тя винаги го държеше при себе си, пазеше го с яростна вглъбеност, която не можеше да се изрази с думи. Каза, че няма да му дава официално име. Още не.

— Кога? — попита Лизи, но Бриана не отговори. Аз знаех кога; когато дойде Роджър.

— Ами ако не дойде? — каза ми насаме Джейми. — Горкото дете ще отиде някой ден в гроба без име. Господи, това момиче е ужасен инат!

— Тя вярва на Роджър — казах равно. — Опитай се и ти да направиш същото.

Той ме изгледа остро.

— Има разлика между вяра и надежда, сасенак, и ти много добре го знаеш.

— Е, тогава аз залагам на надеждата, защо не го сториш и ти? — сопнах се и му обърнах гръб, като потопих перото и го изтърсих усърдно. Малкият Въпросителен знак имаше обрив на дупето, който го държеше буден нощем — и всички останали в къщата. Очите ми дращеха и бях нацупена, нямах намерение да търпя прояви на никакви съмнения.

Джейми заобиколи нарочно масата и седна срещу мен, като облегна брадичка на сплетените си ръце, и бях принудена да го погледна.

— Да, ще го направя — каза, в очите му личеше леко веселие. — Ако мога да реша дали да се надявам да дойде или да се надявам да не дойде.

Усмихнах се, после протегнах ръка и прокарах края на перото по носа му в жест на прошка, преди да се захвана пак за работата си. Той сбърчи нос и кихна, после изправи гръб и се вгледа в листа.

— Какво пишеш, сасенак?

— Ами правя нещо като акт за раждане на малкия Гизмо… доколкото мога — добавих.

— Гизмо? — попита със съмнение. — Това какво е, да не е име на светец?

— Ами знае ли се, след като хората измислят имена като Пантелей и Онуфрий. Или Фереолий.

— Фереолий? Този май не го знам. — Облегна се назад, сплел ръце на коляното си.

— Той ми е от любимците — казах му, като внимателно попълвах датата и часа на раждането — но дори това беше приблизително, горкото създание. В акта за раждане имаше точно две безспорни данни — датата и името на лекаря, който го бе изродил.

— Фереолий — продължих леко развеселено — е светец покровител на болните кокошки. Християнски мъченик. Бил римски трибун и таен християнин. След като го разкрили, го оковали в затворническата помийна яма да чака процеса — сигурно килиите са били пълни. Явно е бил доста дързък. Измъкнал се от оковите и избягал през канала. Хванали го отново обаче, върнали го обратно и го обезглавили.

Джейми ме гледаше с празно изражение.

— А какво общо има това с кокошките?

— Ами нямам никаква представа. Питай Ватикана — посъветвах го.

— Мфффмм. А аз пък винаги съм харесвал свети Гуиньол. — Видях пламъчето в очите му и не устоях.

— И на какво е покровител?

— Ами молят му се против мъжка немощ. — Пламъчето стана по-силно. — Видях негова статуя в Брест; казват, че е там от хиляда години. И е чудотворна — имаше чеп като оръдейно дуло и…

— Какво?

— Е, не размерът е чудотворен — каза той и махна да мълча. — Не точно. Хората от града казват, че от хиляди години всички си отчупват парче от него като реликва и пак си е огромен както преди. — Ухили ми се. — Казват, че ако мъж има парче от свети Гуиньол в джоба си, може да изкара цял ден и цяла нощ, без да се измори.

— Не с една и съща жена, предполагам — казах сухо. — Това ме кара да се чудя с какво ли е заслужил канонизацията си.

Той се засмя.

— Всеки мъж, на чиято молитва е отговорил, може да ти каже това, сасенак. — Той се завъртя на стола и погледна през отворената врата. Бриана и Лизи седяха на тревата с издути около тях поли и гледаха бебето, което лежеше голо по корем на един шал, а дупето му бе червено като на павиан.

Бриана Елън, написах четливо, после спрях.

— Бриана Елън Рандал ли да пиша? — попитах го. — Или Фрейзър? Или и двете?

Той не се обърна, но сви леко рамене.

— Има ли значение?

— Може да има. — Духнах на страницата и загледах как лъскавите черни букви стават матови с изсъхването на мастилото. — Ако Роджър се върне — без значение дали ще остане, — и реши да признае малкия Анонимчо, предполагам, че тогава той ще се казва Макензи. Ако не се върне или не го иска, тогава бебето ще приеме фамилията на майка си.

Джейми мълча известно време, наблюдаваше двете момичета. Те си бяха измили косите в потока тази сутрин; Лизи решеше гривата на Бриана, дългите кичури лъщяха като червена коприна на лятното слънце.

— Тя се нарича Фрейзър — каза той тихо. — Или поне преди беше така.

Оставих перото и посегнах през масата, за да докосна ръката му.

— Тя ти прости — казах. — Знаеш го.

Раменете му помръднаха; не точно свиване, а несъзнателен опит да облекчи някакво вътрешно напрежение.

— Засега — каза той. — Ако мъжът не дойде?

Поколебах се. Той беше прав; Бриана му бе простила за неговата грешка, но ако Роджър не се появеше скоро, тя щеше да обвинява Джейми за това — и то не неоснователно, признах пред себе си.

— Да са и двете. Нека тя избере. — Не мислех, че има предвид фамилиите.

— Той ще дойде — казах твърдо — и всичко ще бъде наред.

Взех перото и добавих тихо:

— Надявам се.

Той се наведе да пие, водата се плискаше над тъмнозеления камък. Беше топъл ден; сега бе пролет, не есен, но мъхът още беше смарагдовозелен под краката му.

Вече беше забравил какво е бръснач; брадата му бе гъста, а косата висеше над раменете. Изкъпа се в един поток предната вечер и се постара да се измие добре и да изпере дрехите си, но не хранеше илюзии за външния си вид. Не му и пукаше. Нямаше значение как изглежда.

Обърна се към пътеката, където бе оставил коня си, и закуцука. Кракът го болеше, но и това нямаше значение.

Прекоси бавно полянката, където бе срещнал Джейми Фрейзър за първи път. Листата сега бяха нови и зелени, а в далечината се чуваше дрезгавото грачене на гарвани. Нищо не помръдваше сред дърветата, само дивите треви. Той пое дълбоко дъх и усети пробождане на спомен, отломък от минал живот, остър като парче стъкло.

Обърна коня си към хребета и продължи, като го пришпори леко. Скоро. Нямаше представа какво посрещане го очаква, но и това беше без значение.

Нищо нямаше значение, освен фактът, че е тук.

66. Дете от моята кръв

Някакъв предприемчив заек беше издълбал проход под колчетата в градината ми, отново. Един лаком заек можеше да изяде зелка до корените и като гледах, беше довел и приятели. Въздъхнах и клекнах да поправя щетите. Натрупах камъни и пръст върху дупката. Загубата на Иън бе постоянна болка; в моменти като този ужасното му куче също много ми липсваше.

Бях взела много разсад и семена от Ривър Рън и повечето оцеляха при пътуването. Беше средата на юни, все още имаше време — почти — да засадя моркови. Малката леха с картофи изглеждаше наред, както и фъстъците; зайците не биха ги докоснали, не им пукаше и за ароматните билки, освен за копъра, който пасяха като марули.

Исках зеле обаче, за да направя кисело зеле за зимата; тогава щяхме да искаме някаква вкусна храна, както и витамин C. Бяха ми останали достатъчно семена и можех да изкарам поне две реколти, преди да застудее, ако успеех да ги опазя от проклетите зайци. Забарабаних с пръсти по дръжката на кошницата си, мислех. Индианците пръскаха отрязана коса около нивите си, но това бе защита по-скоро от елените, отколкото от зайци.

Реших, че Джейми ще е най-ефикасен. Наяуене ми каза, че миризмата на урина от месоядно животно гони зайците — а мъж, който яде месо, не беше по-различен от пантера, да не говорим, че беше много по-контролируем. Да, щеше да стане; той бе прострелял елен само преди два дни; щях да сваря смърчова бира към печеното, обаче…

Докато вървях към бараката с билките, за да видя дали имам плодове от страстоцвет за овкусяване, зърнах някакво движение в края на поляната. Помислих, че е Джейми, и се обърнах, за да го информирам за новите му задължения, но спрях рязко, когато видях кой е.

Изглеждаше по-зле от последната ни среща, ако това изобщо бе възможно. Беше без шапка, косата и брадата му се бяха превърнали в лъскава черна плетеница, дрехите му висяха на парцали. Беше бос, единият му крак бе увит с мръсни дрипи и куцаше силно.

Видя ме веднага и изчака да отида при него.

— Радвам се, че си ти — каза той. — Питах се кой ще ме види пръв. — Гласът му беше тих и дрезгав и аз се запитах дали е говорил с някого, след като го оставихме в планината.

— Кракът ти, Роджър…

— Няма значение. — Стисна ръката ми. — Те добре ли са? Бебето? Бриана?

— Добре са. Всички са в къщата. — Той обърна глава към хижата и аз добавих: — Имаш син.

Той се извърна рязко към мен, зелените му очи бяха отворени широко.

— Мой ли е? Аз имам син?

— Предполагам — казах. — Ти си тук, нали? — Стреснатият поглед и надеждата избледняха бавно. Той ме погледна в очите и като че ли видя какво чувствам, защото се усмихна — само леко извиване на устните, — но се усмихна.

— Тук съм — каза и се обърна към хижата и отворената ѝ врата.

Джейми седеше до масата с навити ръкави, до него беше Бриана. Двамата се взираха в скици на къщата и тя му сочеше нещо с перото. Бяха омазани с мастило, тъй като много се ентусиазираха, когато говореха за архитектура. Бебето хъркаше кротко в люлката си до тях; Бриана я люлееше разсеяно с крак. Лизи предеше до прозореца и си тананикаше тихо под нос, докато голямото колело на чекръка се въртеше.

— Домашна идилия — каза тихо Роджър, като спря на двора. — Ще е жалко да ги безпокоя.

— А имаш ли избор?

— Да, имам — отвърна. — И вече го направих. — Тръгна устремено към вратата и влезе.

Джейми реагира мигновено при непознатото притъмняване на прага; избута Бриана от пейката и се хвърли към пищовите на стената. Беше прицелил единия в гърдите на Роджър, преди да осъзнае какво — или кой — е влязъл. После го сведе, тихо възкликвайки с негодувание.

— О, това си ти.

Бебето, грубо събудено от трясъка на преобърнатата пейка, запищя като пожарна сирена. Бриана го взе от пейката и го притисна към гърдите си, взирайки се диво в привидението на вратата.

Бях забравила, че съм го виждала по-скоро от нея; той сигурно се бе променил значително и вече не приличаше на младия професор по история, с когото се бе разделила в Уилмингтън преди почти една година.

Роджър пристъпи към нея; тя инстинктивно отстъпи назад. Той застина, гледаше детето. Тя седна на стола за кърмене, отвори ризата си и се наведе защитнически над детето. Дръпна шала от рамото си и го покри, докато то сучеше.

Роджър извърна поглед към Джейми. Той стоеше до Бриана така неподвижен, че ме изплаши — като пръчка динамит, а клечката кибрит бе само на косъм от фитила.

Бриана вдигна леко глава, погледна от единия към другия и аз разбрах какво вижда; ехото на неподвижността на Джейми у Роджър. Това бе неочаквано и стряскащо; никога не бях виждала прилика между тях — и все пак в момента те бяха като деня и нощта, създания от огън и мрак, огледални образи.

Макензи — помислих си. Викинги, упорити и едри. Видях и третото ехо от това пламтящо наследство в очите на Бриана — единственото, което се движеше на лицето ѝ.

Трябваше да кажа нещо, да направя нещо, да прекъсна тази ужасна неподвижност. Но устата ми бе пресъхнала и нямаше какво да кажа.

Роджър протегна ръка към Джейми, с дланта нагоре, в жест, който не съдържаше нито намек за молба.

— Сигурно и ти не си зарадван като мен — каза той с дрезгав глас, — но си най-близкият ми роднина. Порежи ме. Дойдох да се закълна над кръвта ни.

Не разбрах дали Джейми се поколеба; времето като че ли спря, въздухът в стаята кристализира около нас. После видях кинжала на Джейми във въздуха, върхът му се плъзна бързо по тънката загоряла китка и по пътя му изби кръв.

За моя изненада Роджър не погледна към Бриана, нито протегна ръка към нея. Вместо това прокара палец по кървящата си китка и пристъпи към нея, вгледан в детето. Тя се отдръпна инстинктивно, но ръката на Джейми легна на рамото ѝ.

Тя застина под тежестта ѝ, едновременно призив за сдържаност и защита, но стисна здраво детето до гърдите си. Роджър коленичи пред нея, посегна и отметна шала настрани, после начерта червен кръст на челото на бебето.

— Ти си кръв от моята кръв — каза тихо — и плът от моята плът. Признавам те за мой син пред всички сега и завинаги. — Погледна предизвикателно към Джейми. След доста време Джейми му кимна леко, отстъпи назад и вдигна ръката си от рамото на Бриана.

Роджър погледна към нея.

— Как го нарече?

— Още… никак. — Тя го гледаше питащо. Беше съвсем ясно, че мъжът, който се бе завърнал, не беше мъжът, с когото се бе разделила.

Роджър не откъсваше очи от нейните, когато се изправи. Кръвта още капеше от китката му. Със сепване осъзнах, че и Бриана е така променена за него, както той за нея.

— Той е мой син — каза тихо Роджър и кимна към бебето. — Ти моя жена ли си?

Бриана пребледня до устните.

— Не зная.

— Този мъж казва, че сте се обрекли. — Джейми пристъпи към нея, като гледаше Роджър. — Вярно ли е.

— Ние… да, бяхме.

— И още сме. — Роджър пое дълбоко дъх и аз осъзнах, че е на път да припадне, дали от глад, изтощение или от шока от порязването. Хванах го за ръката и го накарах да седне, после изпратих Лизи до бараката да донесе мляко. И свалих малката си медицинска кутия, за да превържа китката му.

Тази суматоха на нормалност като че ли разчупи малко напрежението. За да помогна още в това направление, аз отворих бутилка бренди от Ривър Рън, налях чаша за Джейми, а на Роджър налях доста голяма доза мляко. Джейми ме погледна накриво, но седна на пейката и отпи.

— Много добре тогава — рече той, призовавайки към ред. — Щом сте се обрекли, Бриана, тогава ти си омъжена и този мъж е твоят съпруг.

Тя се изчерви силно, но гледаше към Роджър, не към Джейми.

— Ти каза, че обричането важи една година и един ден.

— А ти каза, че не искаш нищо временно.

Тя потрепна и стисна устни.

— Не исках. Но не знаех какво ще се случи. — Погледна към мен и Джейми, после към Роджър. — Те казаха ли ти… че бебето не е твое?

Роджър изви вежди.

— О, мое е. — И вдигна превързаната си ръка.

Лицето на Бриана вече не беше бяло; порозовяваше.

— Знаеш какво имам предвид.

Той срещна погледа ѝ.

— Знам — рече тихо. — И съжалявам за това.

— Не си виновен ти.

Роджър се озърна към Джейми и каза тихо:

— Напротив. Трябваше да остана с теб; да се грижа за теб.

Бриана смръщи вежди.

— Аз ти казах да отидеш и го мислех. — Разкърши нетърпеливо рамене. — Но вече няма значение. — Хвана по-здраво бебето и изправи гръб.

— Просто искам да знам едно — каза с леко треперещ глас. — Искам да знам защо се върна.

Той остави празната чаша.

— Ти не искаше ли да се върна?

— Няма значение какво съм искала. Сега искам да знам. Върна се, защото го искаше… или защото смяташе, че си длъжен?

Той се взира дълго в нея, после сведе поглед към ръцете си, които още стискаха чашата.

— Вероятно и двете. Или нито едното. Не знам — каза много тихо. — Това е истината. Не знам.

— Ходи ли до каменния кръг? — попита тя. Той кимна, без да я поглежда. Бръкна в джоба си и сложи големия опал на масата.

— Бях там. Затова се забавих толкова; отне ми много време да го намеря.

Тя замълча, после кимна.

— Не си се върнал. Но можеш. Може би трябва. — Погледна го също като баща си. — Не искам да живея с теб, ако си се върнал по задължение. — Погледна ме, очите ѝ бяха изпълнени с болка. — Виждала съм брак по задължение… виждала съм и брак по любов. Ако не бях… — Спря, преглътна, после продължи: — Ако не бях ги виждала, можех да живея в брак по задължение. Но вече ги видях… и няма да го направя.

Имах чувството, че някой ме удари в гърдите. Тя говореше за моите бракове. Погледнах към Джейми и видях, че се взира в мен със същото шокирано изражение. Той се прокашля, за да наруши тишината, прочисти гърлото си и се обърна към Роджър.

— Кога се обрекохте?

— На втори септември — каза веднага Роджър.

— А сега е средата на юни. — Джейми погледна единия, после другия.

— Е, mo nighean, ако си се обрекла на този мъж, значи си свързана с него; това е сигурно. — Обърна се и се втренчи в Роджър. — Ще живееш тук като неин съпруг. И на трети септември тя ще избере дали да се венчаете пред свещеник или ще си тръгнеш и няма да я безпокоиш повече. Тъкмо дотогава ще решиш защо си тук и ще я убедиш в това.

Роджър и Бриана понечиха да заговорят, да възразят, но той ги спря и взе кинжала си от масата. Сведе бавно острието и докосна с него гърдите на Роджър.

— Ще живееш тук като неин съпруг, казах. Но ако я докоснеш без нейното желание, ще ти изтръгна сърцето и ще нахраня прасето с него. Разбра ли ме?

Роджър се втренчи в лъскавото острие, безизразен под гъстата брада, после вдигна глава към Джейми.

— Мислиш, че бих притеснявал жена, която не ме иска?

Доста неуместен въпрос, като се имаше предвид, че Джейми го беше пребил именно защото мислеше точно това. Роджър сложи ръка върху неговата и избута кинжала към масата. Стана рязко от стола, обърна се и излезе.

Джейми също стана и тръгна след него, като прибираше кинжала си в ножницата.

Бриана ме погледна безпомощно.

— Мислиш ли, че той ще…

Бях прекъсната от силен удар и също толкова силно сумтене, когато някакво тежко тяло се удари в стената отвън.

— Ако се отнасяш зле с нея, ще ти откъсна топките и ще ти ги завра в гърлото — каза тихо Джейми на келтски.

Погледнах към Бриана и видях, че е разбрала точно този израз. Отвори уста, но не изрече нищо.

Отвън се чу шум, който завърши с още по-силен тътен, сякаш глава се удари в трупите.

Роджър не говореше тихо и заплашително като Джейми, но гласът му беше искрен.

— Пипнеш ли ме още веднъж, копеле проклето, ще ти завра главата в задника, откъдето е излязла!

Настъпи тишина, после се чу шум от стъпки. След миг Джейми издаде шотландски гърлен звук и също се отдалечи.

Бриана се беше ококорила към мен.

— Отравяне с тестостерон — казах аз и свих рамене.

— Можеш ли да направиш нещо по въпроса? — попита тя. Устните ѝ потрепнаха, макар че не разбрах дали от смях или от зачатъци на истерия.

Прокарах ръка през косата си, мислех.

— Ами те могат да сторят само две неща. И едното е да опитат да се избият.

Бриана потърка носа си.

— Аха. А другото… — Очите ни се срещнаха в идеално разбирателство.

— Аз ще се погрижа за баща ти — казах. — А ти се оправяй с Роджър.

Животът в планината беше леко напрегнат, Бриана и Роджър се държаха като заловен заек и заварден язовец, а Джейми хвърляше на Роджър мрачни неодобрителни погледи на масата на вечеря. Лизи се претрепваше да се извинява на всички, а бебето реши, че е време да получи ужасни нощни пристъпи на колики.

Вероятно именно коликите накараха Джейми да ускори строежа на новата къща. Фъргъс и други от местните любезно бяха засели няколко ниви за нас, за да можем да имаме какво да ядем, дори да не ни остане зърно за продажба. Тъй като нямаше нужда да се грижи за големи посеви, Джейми прекарваше всеки свободен миг на хребета, чукаше и режеше.

Роджър се опитваше да помага в другите задачи във фермата, макар и възпрепятстван от болния си крак. Няколко пъти отказа на опитите ми да го излекувам, но аз не смятах да отлагам повече. Няколко дни след пристигането му приготвих всичко и го информирах категорично, че смятам да се заема с него рано сутринта.

Времето дойде и аз го накарах да легне, развих парцалите от ранения му крак. Сладникавата миризма на дълбока инфекция веднага подразни ноздрите ми и аз благодарих на Бог, че не виждам червените жилки на отравянето на кръвта, нито сините петна на началото на гангрена. Все пак беше достатъчно зле.

— Имаш хроничен абсцес дълбоко в тъканите — казах и притиснах около раната. Усещах поддаващите джобове с гной и когато натиснах по-силно, незарасналата рана се отвори и от нея изтече гадна жълто-сива слуз.

Роджър пребледня под тена си и стисна здраво дървената рамка на леглото, но не гъкна.

— Имаш късмет — казах, като още въртях крака му, свивах ставите на ходилото. — Отварял си абсцесите и частично си ги дренирал с ходенето. Те са се образували отново, разбира се, но движението е попречило на инфекцията да влезе много по-дълбоко и кракът ти е останал подвижен.

— О, добре — каза той тихо.

— Бри, трябва ми помощта ти — казах аз и се обърнах към другия край на стаята, където двете момичета седяха и се сменяха при бебето и чекръка.

— Аз мога; нека го направя — подскочи Лизи, нетърпелива да помогне. Тя ужасно се разкайваше за премеждията на Роджър и се опитваше да се реваншира по всеки възможен начин: постоянно му носеше храна, предлагаше да му закърпи дрехите, общо взето го влудяваше.

Усмихнах ѝ се.

— Да, можеш. Вземи бебето, за да дойде Бриана тук. Защо не го изнесеш малко на въздух?

Лизи направи каквото ѝ казах, взе детето и като му шепнеше нежно, го изнесе навън. Бриана застана до мен, но внимаваше да не поглежда към лицето на Роджър.

— Ще отворя раната, за да я дренирам възможно най-добре — казах и посочих дългата покрита с черна кора рана. — После ще трябва да отстраним мъртвата тъкан, да я дезинфекцираме и да се надяваме на най-доброто.

— Как така ще я отстраним? — попита Роджър. Аз оставих крака му и тялото му се отпусна леко.

— Ами ще прочистим раната, като отстраним хирургически и нехирургически мъртвата тъкан или кост — казах аз. Докоснах крака му. — За щастие не мисля, че костта е засегната, макар че може да има някакво увреждане на хрущяла между метакарпалните кости. Не се тревожи — казах и потупах крака му. — Няма да боли.

— Така ли?

— Не. Ще боли дренирането и дезинфекцията. — Погледнах към Бри. — Хвани го за ръцете, моля те.

Тя се поколеба повече от секунда, после отиде до другия край на леглото и му подаде ръце. Той ги хвана, като я гледаше. Докосваха се за първи път почти от година.

— Дръжте здраво — инструктирах ги аз. — Това е гадната част.

Не вдигнах поглед, работех бързо, отворих почти заздравелите рани със скалпела и изстисках колкото гной можах. Усещах как мускулите на крака му се гърчат и лекото извиване на тялото му, когато болката се засили, но той не каза и дума.

— Искаш ли да захапеш нещо, Роджър? — попитах, докато вадех бутилката с разреден алкохол за промиване. — Сега ще щипе малко.

Той не отговори. Бриана го направи.

— Той е добре — каза тя. — Действай.

Той издаде приглушен звук, когато започнах да промивам раните и се извъртя настрани, кракът му се гърчеше. Аз държах здраво стъпалото и приключих възможно най-бързо. Когато го пуснах и сложих тапата на бутилката, погледнах към другия край на леглото. Тя седеше до него и го стискаше здраво през раменете. Лицето му бе заровено в скута ѝ, а ръцете му бяха на кръста ѝ. Тя беше пребледняла, но ми се усмихна напрегнато.

— Свърши ли?

— Да, гадната част. Остана още малко — уверих ги. Бях приготвила всичко преди два дни; по това време на годината не беше проблем. Отидох до бараката за опушване на месото. Еленският труп висеше в сенките и се къпеше в облаци ароматен дим. Сега обаче ми трябваше не така добре консервирано месо.

Взех малката чиния от мястото ѝ близо до вратата и я отнесох в къщата.

— Пфу! — Бриана сбърчи нос, щом влязох. — Какво е това? Мирише като изгнило месо.

— Точно такова е. — Това бяха остатъци от заек, ако трябва да сме точни, който бе хванат с примка в края на градината и изложен да чака посетители.

Тя още държеше ръцете на Роджър. Усмихнах се на себе си и заех пак мястото си. Хванах ранения крак и посегнах с дългия форцепс.

— Мамо! Какво правиш?

— Няма да боли — казах аз. Стиснах леко стъпалото и отворих една от раните. Взех една от малките личинки от смърдящото месо и я пъхнах ловко в отворената рана.

Роджър още бе затворил очи, но челото му лъщеше от пот.

— Какво? — каза той, вдигна глава и погледна през рамо, за да види какво правя. — Какво правиш?

— Слагам личинки в раните — казах аз, концентрирана в работата си. — Научих го от една стара индианка.

И двамата възкликнаха от отвращение, но аз продължих да стискам крака му и да пъхам личинки.

— Действа — казах и се смръщих леко, когато отворих още една рана и пъхнах вътре три гърчещи се бели ларви. — Много по-добре от обичайните методи, иначе ще трябва да разрежа много повече крака ти и физически да изстържа мъртвата тъкан, докъдето мога да стигна — което не само ужасно боли, но и вероятно ще те осакати завинаги. А нашите малки приятели ще изядат мъртвата тъкан. Те могат да стигнат най-навътре и да свършат добра работа.

— Нашите приятели личинките — промърмори Бриана. — За бога, мамо!

— А какво ще им попречи да изядат целия ми крак? — попита Роджър с огромно усилие да запази спокойствие. — Те… ами те ще се размножат, нали?

— О, не — уверих го ведро. — Личинките са вид ларви; те не се размножават. Освен това не ядат жива тъкан — само гадната мъртва тъкан. Ако успеят да преминат през целия цикъл, ще се превърнат в мушици и ще излетят — ако не, когато храната свърши, просто ще изпълзят навън в търсене на друга.

И двамата бяха позеленели. Когато приключих работата си, аз превързах хлабаво крака му и го потупах.

— Готово. Не се тревожи, виждала съм го и преди. Един индианец ми каза, че малко гъделичкат, но изобщо не боли.

Взех чинията и я изнесох да я измия. В края на двора срещнах Джейми, който се връщаше от новата къща с бебето на ръце.

— Ето я баба — информира го той, като извади палеца си от устата му и избърса слюнката в килта си. — Не е ли хубавица?

Бебето изгука, концентрирайки се с леко кръстосани очи в копчето на ризата му, което след това замислено налапа.

— Гледай да не го глътне — казах аз, застанах на пръсти и целунах първо Джейми, а после и бебето. — Къде е Лизи?

— Ами намерих я да плаче на един пън. Взех детето и я изпратих да се съвземе малко.

— Плакала ли е? Защо?

Сянка мина по лицето на Джейми.

— Мъчно ѝ е за Иън. — Той прогони и собствената си мъка по момчето и ме хвана за ръката, после ме обърна към пътеката към хребета.

— Ела, сасенак, да видиш какво направих днес. Сложих пода на твоята лечебница; сега му трябва само временен покрив и ще става за спане. — Погледна към хижата. — Мисля, че можем да преместим Макензи там… за известно време.

— Добра идея. — Макар и с допълнителната стаичка към хижата, която той бе построил за Бриана и Лизи, вътре беше повече от претъпкано. И ако се наложеше Роджър да лежи няколко дни, не исках да го обикалям насред хижата.

— Как се разбират? — попита той уж небрежно.

— Кой? Бриана и Роджър ли?

— Кой друг? — каза той, зарязал преструвките. — Добре ли се разбират?

67. Жребий

— Ами мисля, че да. Започват да свикват отново един с друг.

— Тъй ли?

— Да — казах и погледнах към хижата. — Току-що повърна в скута ѝ.

Роджър се превъртя настрани и седна. Нямаше стъкло на прозорците — нямаше и нужда, докато времето беше хубаво — и лечебницата се намираше в предната част на новата къща, с изглед към склона. Ако извиеше врат настрани, можеше да гледа Бриана почти през целия път надолу до хижата, преди кестените да я скрият от поглед.

Леко потрепване на тъмни поли и тя изчезна. Тази вечер дойде без бебето; той не знаеше дали това е напредък или обратното. Успяха да разговарят без непрестанните прекъсвания заради мокри пелени, плач, мрънкане, хранене и плюене на млякото; това беше рядък лукс.

Тя не остана така дълго, както обикновено обаче — той усещаше как детето я дърпаше обратно, сякаш бе вързана за него с ластик. Той не изпитваше негодувание към малкия разбойник, каза си мрачно. Просто… ами просто изпитваше негодувание към него. Това не означаваше, че не го харесва.

Още не беше ял; не искаше да изгуби и секунда от усамотението им. Отвори кошницата, която бе донесла и вдиша топлия, наситен аромат на катерича яхния и хляб с прясно брашно. И ябълков сладкиш.

Кракът му още пулсираше и му костваше голямо усилие да не мисли за полезните личинки, но апетитът му се бе завърнал почти отмъстително. Яде бавно, наслаждавайки се както на храната, така и на тихия сумрак, който пълзеше по склона на планината.

Фрейзър си бе разбирал от работата, когато е избрал мястото на тази къща. Тя властваше над целия склон с гледка, която стигаше до далечната река и отвъд нея, към изпълнените с мъгла долини в далечината и тъмните върхове, които докосваха осеяното със звезди небе. Това бе едно от най-усамотените, най-великолепните и най-трогателните романтични места, които бе виждал.

А Бриана беше долу, кърмеше малкия плешив паразит, докато той бе тук — сам-самичък.

Остави празната кошница на пода, заподскача към нощното гърне в ъгъла, после се върна в самотното си легло на новата операционна маса. Защо, по дяволите, ѝ беше казал, че не знае, когато тя го попита защо се върна?

Ами защото тогава не знаеше. Беше бродил из проклетата пустош с месеци, умиращ от глад и обезумял от самота и болка. Не я беше виждал почти от година — година, в която беше минал през ада. Седя на скалата над проклетия каменен кръг цели три дни, без храна или огън, и мислеше ли мислеше, опитваше се да реши. Накрая просто стана и тръгна, защото знаеше, че това е единственият възможен избор.

Задължение? Любов? Как, по дяволите, би могло да има любов без задължение?

Обърна се неспокойно на другата страна, с гръб към великолепната нощ на аромати и стоплени от слънцето ветрове. Проблемът с възстановяването беше, че някои части от него ставаха твърде жизнени, а възможността да ги пусне в употреба беше нищожна или никаква.

Дори не можеше да предложи подобно нещо на Бриана. Тя щеше да си помисли, че се е върнал само за това, а проклетият шотландец не се шегуваше за прасето.

Вече знаеше. Върна се, защото нямаше да може да живее от другата страна. Дали заради вината, че ги е изоставил… или просто заради мисълта, че ще умре без нея… или заради двете, каквото си избере. Знаеше, че се е предал и това нямаше значение; трябваше да бъде тук и толкова.

Обърна се по гръб, взирайки се в бледите борови греди на тавана. Тропот оповестяваше нощните посещения на катерици от близкото дърво, които бяха сметнали покрива за удобен пряк път.

Как да ѝ каже така, че да му повярва? Господи, тя беше толкова нервна, че почти не му позволи да я докосне. Лек допир на устни, докосване на ръце и тя се измъкна. Освен в деня, когато го държеше, докато Клеър измъчваше крака му. Тогава беше наистина с него, държеше го с всичката си сила. Той още усещаше ръцете ѝ около себе си и споменът го изпълни с лек прилив на удовлетворение.

Това го караше да се зачуди за нещо. Да, процедурите бяха много болезнени, но не бяха нещо, което не може да се издържи със стиснати зъби, и Клеър, която имаше опит на бойното поле, определено знаеше това.

Направи го нарочно, нали? Даде шанс на Бриана да го докосне, без да се чувства притисната или преследвана? Даде шанс на него да си спомни колко силно е привличането между тях? Той се обърна отново, този път по корем, опря брадичка на сплетените си ръце и се загледа в мекия мрак навън.

Беше готов да му срежат и другия крак, стига тя да го държеше отново.

Клеър го проверяваше един-два пъти на ден, но той изчака до края на седмицата, когато тя дойде да свали превръзките, защото личинките трябваше вече да са си свършили работата и — дай Боже — да са се изнесли.

— О, прекрасно — каза тя, като натискаше крака му, обзета от зловещата радост на хирург. — Заздравява прекрасно; почти не е останало възпаление.

— Чудесно — каза той. — Те излезли ли са?

— Личинките ли? О, да — увери го тя. — Те излизат до няколко дни. Чудесна работа са свършили, нали? — Прокара леко нокът отстрани на стъпалото му и той усети гъдел.

— Щом казваш. Вече мога да ходя, така ли? — Той сви експериментално крак. Болеше малко, но не можеше да се сравни с преди.

— Да. Не обувай обувки още няколко дни обаче. И за бога, не стъпвай на нищо остро.

Тя започна да си събира нещата, като си тананикаше. Изглеждаше щастлива, но изморена; имаше сенки под очите.

— Детето още ли плаче нощем? — попита той.

— Да, горкичкото. Не го ли чуваш тук?

— Не. Изглеждаш изморена.

— Нищо чудно. Никой не е спал добре от седмица, особено горката Бри, тъй като само тя може да го нахрани. — Прозя се и поклати глава, примигвайки. — Джейми почти е довършил пода на задната спалня тук; иска да се преместим още щом е готова — да дадем на Бри и бебето малко пространство и да намерим малко покой и за себе си.

— Добре идея. Като стана дума за Бри…

— Да?

Нямаше смисъл да увърта; най-добре да говори направо.

— Виж… правя всичко възможно. Обичам я и искам да ѝ го покажа, но тя… се дърпа. Идва, говорим и това е чудесно, но когато се опитам да я прегърна или да я целуна, внезапно се озовава в другия край на стаята и започва да събира листа от пода. Какво трябва да сторя, какъв е проблемът?

Тя го погледна със златните си очи; прями и безмилостни като на ястреб.

— Ти си ѝ първият, нали? Първият мъж, с когото е спала.

Той усети как се изчервява.

— Ами… да.

— Ами след като целият ѝ опит в секса се изчерпва с дефлорирането — колкото и нежен да си бил, обикновено боли. Два дни по-късно са я изнасилили, а после роди. Мислиш ли, че изгаря от желание да падне в прегръдките ти и да поискаш да изпълни брачните си задължения?

Сам попита — помисли си той — и си го получи. Точно между очите. Бузите му пламнаха още повече, сякаш имаше треска.

— Не се бях замислял за това — прошепна на стената.

— Е, естествено, че не си — каза тя, звучеше подразнена и развеселена. — Ти си проклет мъж. Затова ти го казвам.

Той пое дълбоко дъх и неохотно се обърна към нея.

— И какво точно ми казваш?

— Тя се страхува — отвърна Клеър. Наклони глава настрани, преценяваше го. — Макар че не се страхува от теб.

— Така ли?

— Да — рече тя прямо. — Може и да си е втълпила, че трябва първо да разбере защо си се върнал, но не е това… и слепец може да го види. Просто се страхува, че няма да може да… ммффм. — Тя изви многозначително вежда към него.

— Разбирам — каза той и пое дълбоко дъх. — И какво предлагаш да направя аз?

Тя взе кошницата си и я сложи на ръката си.

— Не знам — отвърна и го погледна отново. — Но мисля, че трябва да внимаваш.

Тъкмо бе възвърнал хладнокръвието си след тази разстройваща консултация, когато на прага се появи още един посетител. Джейми Фрейзър, с дарове.

— Донесох ти бръснач — каза той, като го огледа критично. — И гореща вода.

Клеър беше подстригала брадата му късо с хирургическите си ножици преди няколко дни, но той бе твърде слаб тогава, за да се опита да се бръсне със зловещия бръснач.

— Благодаря.

Фрейзър носеше и малко огледало и гърненце със сапун за бръснене. Много предвидливо. На Роджър му се искаше Фрейзър да си тръгне, вместо да се обляга на рамката на вратата и да гледа критично процедурата, но при тези обстоятелства не смееше да го помоли.

Дори с неприятен зрител, почувства огромно облекчение, когато се отърва от брадата си. Тя сърбеше ужасно и не бе виждал лицето си от месеци.

— О, да. — Очите на Фрейзър следяха всяко негово движение с интерес — преценяваха го. — Подът е готов и част от покрива. С Клеър ще спим тук тази нощ.

— О… — Роджър изпъна врат, за да се обръсне под брадичката. — Клеър ми каза, че вече мога да ходя; кажи какво искаш да свърша.

Джейми кимна със скръстени ръце.

— Сръчен ли си с инструментите?

— Нямам голям опит в строителството — призна Роджър. Къщичка за птици в училище вероятно не се броеше.

— Сигурно няма да си много полезен и с плуга или при опрасването на свинята? — В очите му блестеше веселие.

Роджър вирна брадичка и обръсна и последната четина от врата си. Беше мислил за това през последните няколко дни. Тук, в планинска ферма от осемнайсет век, нямаше нужда от уменията нито на историк, нито на фолклорен певец.

— Не — каза равно и остави бръснача. — Не знам и как се дои крава, как се строи комин, как се дяла камък за керемиди, как се кара каруца, как се убиват мечки, изкормва елен или как се посича човек с меч.

— Така ли? — попита Джейми крайно развеселен.

Роджър наплиска лицето си и го избърса с кърпата, после се обърна към Фрейзър.

— Така. Имам здрав гръб. Това ще ти трябва ли?

— О, да. Не бих могъл да искам повече, нали? — Устните на Фрейзър се извиха. — Можеш да различаваш двата края на лопатата, нали?

— Това го мога.

— Тогава ще свършиш работа. — Фрейзър се отблъсна от рамката на вратата. — Градината на Клеър трябва да се прекопае, освен това ечемикът в хамбара трябва да се преобърне и има огромна купчина тор в конюшнята. След това ще ти покажа как се дои крава.

— Благодаря. — Избърса бръснача, прибра го в торбата и му подаде всичко.

— С Клеър ще отидем тази вечер у Фъргъс — каза той небрежно, след като взе торбата. — Ще заведем малката прислужница да помага на Марсали.

— О? Ами… забавлявайте се.

— Е, сигурно ще се забавляваме. — Фрейзър спря на прага. — Бриана реши да остане; малкият се укроти и тя не иска да го притеснява.

Роджър се взираше в него. Можеше да прочетеш всичко — или нищо — в тези скосени сини очи.

— О, така ли? — попита той. — Значи ми казваш, че ще са сами? Ще ги наглеждам тогава.

Едната червена вежда се изви.

— Сигурен съм. — Фрейзър протегна ръка и я отвори над празния леген. Чу се метално изтракване и червена искра блесна в метала. — Ще ти кажа нещо, Макензи… на дъщеря ми не ѝ трябва страхливец.

Преди Роджър да отвърне смръщен, Фрейзър го изгледа със сините си очи.

— Ти ми струваш едно момче, което обичах, и нямам причини да те харесвам заради това. — Погледна към крака му, после нагоре. — Но може да си уредим сметките — или не. От теб зависи.

Изумен, Роджър кимна, после успя да проговори:

— Разбрано.

Фрейзър кимна и изчезна така бързо, както се бе появил, остави Роджър да се взира в празната рамка на вратата.

Той вдигна резето и бутна леко вратата на хижата. Беше залостена. Дотук с намеренията да събуди Спящата красавица с целувка. Вдигна юмрук да почука, после спря. Не, не тази героиня. Спящата красавица нямаше нетърпимо джудженце в леглото си, готово да се разпищи при всеки шум.

Заобиколи малката хижа, за да огледа прозорците. Из ума му се въртяха имената на джуджетата — Сърдитко, Кихавичко. Как щяха да нарекат това? Вресливко? Смръдливко?

Къщата беше затворена като барабан, на прозорците бяха заковани намаслени кожи. Той можеше да откачи едната, но не искаше да я изплаши, като нахлуе при нея.

Бавно обиколи къщата отново. Най-разумно беше да се върне в другата и да изчака до сутринта. Тогава можеше да говори с нея. По-добре, отколкото да ги събуди сега.

Да, точно това трябваше да направи. Клеър можеше да вземе малкото ко… бебето, ако я помолеше. Тогава щяха да говорят спокойно, без да се притесняват от прекъсване, ще се разходят в гората, ще се разберат. Точно така. Значи решено.

След десет минути беше обиколил хижата още два пъти и стоеше на тревата отзад, гледаше слабото сияние през прозореца.

— Ама ти за какъв се мислиш, по дяволите? — прошепна на себе си. — За проклет молец?

Дъски изскърцаха и му попречиха да си отговори сам. Той изтича към другия край на къщата точно навреме, за да види фигура с бяла риза да се носи като призрак по пътеката към нужника.

— Бриана?

Фигурата се завъртя с лек вик от страх.

— Аз съм — каза той и видя как ръцете ѝ се притискат към бялата нощна риза, над сърцето.

— Ама какво ти става, защо се промъкваш така след мен? — попита тя яростно.

— Искам да говоря с теб.

Тя не отвърна, обърна се и тръгна по пътеката.

— Казах, че искам да говоря с теб — повтори той по-високо и я последва.

— Аз пък искам да ида до тоалетната — каза тя. — Махай се. — Затвори вратата на нужника с решителен трясък.

Той се отдалечи малко по пътеката и я зачака да излезе. Стъпките ѝ се забавиха, когато го видя, но нямаше начин да го заобиколи, освен като стъпи във високата мокра трева.

— Не трябва да ходиш още с този болен крак — каза му тя.

— Кракът ми е добре.

— Мисля, че трябва да си лягам отново.

— Добре — каза той и застана в средата на пътеката, точно пред нея. — Къде?

— Къде? — Тя застина, не се престори, че не разбира.

— Горе? — Посочи с палец към хребета. — Или тук?

— Ами…

Внимавай — каза майка ѝ; на дъщеря ми не ѝ трябва страхливец — каза баща ѝ. Можеше да хвърли чоп, но засега следваше съвета на Джейми Фрейзър и майната му на всичко.

— Каза, че си виждала брак по задължение и брак по любов. А мислиш ли, че едното изключва другото? Прекарах три дни в онзи проклет кръг, мислех. За бога, мислех. Мислех дали да остана, или да си тръгна. И останах.

— Засега. Не знаеш от какво се отказваш, ако останеш завинаги.

— Знам! А дори и да не знаех, знам много добре от какво ще се откажа, ако си тръгна. — Той стисна рамото ѝ, светлата тъкан на ризата беше груба под ръката му. Бриана бе много топла.

— Не мога да си тръгна и да живея сам, да си мисля, че съм оставил дете, което може да е мое… което е мое. — Сниши леко глас. — И не мога да си тръгна и да живея без теб.

Тя се поколеба, отдръпна се в опит да избяга от ръката му.

— Баща ми… бащите ми…

— Виж, аз не съм ти проклет баща! Нека да отговарям само за своите греховете поне!

— Не си извършил никакви грехове — каза тя с леко задавен глас.

— Да, ти също.

Тя го погледна и той видя блясък в тъмните скосени очи.

— Ако не бях… — започна тя.

— И аз ако не бях — прекъсна я грубо. — Стига вече, а? Няма значение какво си направила… или аз. Казах, че не съм някой от бащите ти и го мисля. Но ти ги познаваш по-добре — много по-добре от мен. Нима Франк Рандал не те е обичал като свое дете? Не те е приел за своя, макар да е знаел, че носиш кръвта на друг мъж, мъж, когото е имал основателна причина да мрази?

Той хвана и другото ѝ рамо и я разтърси леко.

— Нима червенокосият гадняр не обича майка ти повече от живота си? И нима не обича теб толкова, че да е готов да жертва тази любов, за да те спаси?

Тя издаде задавен звук и нещо го прободе в гърдите, но не я пусна.

— Щом вярваш това за тях — каза почти като шепот, — тогава, за Бога, защо не го повярваш и за мен. Защото и аз съм мъж като тях и се кълна във всичко свято, че наистина те обичам.

Тя бавно вдигна глава и дъхът ѝ стопли лицето му.

— Имаме време — каза той тихо и внезапно разбра защо бе важно да говори с нея сега, в тъмното. Посегна към ръката ѝ и я сложи на гърдите си.

— Усещаш ли го? Усещаш ли как бие сърцето ми?

— Да — прошепна тя и бавно дръпна ръцете им към своите гърди, притисна дланта му към тънката бяла риза.

— Това е нашето време — каза той. — Докато не свърши — за един от нас, или за двамата. Това е нашето време. Сега. Наистина ли ще го пропилееш, Бриана, защото се страхуваш?

— Не — каза тя, гласът ѝ бе надебелял, но ясен. — Няма.

От къщата се чу тънък плач и той усети изненадваща топла влага на дланта си.

— Трябва да вървя — каза тя и се отдръпна. Направи две крачки и се обърна. — Ела — добави и хукна по пътеката пред него, лека и бяла като призрак на елен.

Когато той стигна до вратата, тя вече бе взела бебето от люлката. Беше спала; завивката бе отметната и в пухения дюшек личеше вдлъбнатината от тялото ѝ. Смутена, тя се плъзна покрай него и легна.

— Обикновено го храня в леглото нощем. Спи по-дълго, когато е до мен.

Роджър измърмори нещо и дръпна ниския стол за кърмене пред огъня. В стаята беше много топло и въздухът бе наситен с миризмите на готвено, на мръсни пелени и на Бриана. Ароматът ѝ беше станал по-различен напоследък; миризмата на дива трева бе примесена с лека, сладка миризма, може би на мляко.

Тя бе свела глава, червената коса падаше по раменете ѝ в каскада от искри и сенки. Предницата на ризата ѝ бе отворена до кръста и едрата кръгла гърда се виждаше ясно, само зърното бе скрито от главичката на бебето. Чуваше се тихо сучене.

Сякаш усетила погледа му, тя вдигна глава.

— Извинявай — каза той тихо. — Не мога да се преструвам, че не гледам.

Не разбра дали тя се изчерви; огънят хвърляше червено сияние по лицето и гърдите ѝ. Тя сведе поглед обаче, сякаш беше смутена.

— Гледай — каза тя. — И без това няма кой знае какво за гледане.

Без да каже нищо, той се изправи и започна да се съблича.

— Какво правиш? — попита тя тихо, но шокирано.

— Не е честно да седя и да те зяпам, нали? При мен съвсем няма нищо за гледане, но… — Спря и се смръщи над възела на бричовете. — Но поне няма да се чувстваш така на показ.

— О… — Не вдигна глава да я погледне, но реши, че може би се е усмихнала. Свали си ризата; огънят топлеше приятно голия му гръб. И като се чувстваше неизразимо смутен, той се изправи и свали бричовете си до коленете, преди да спре.

— Това стриптийз ли е? — Устните ѝ потрепваха, опитваше да не се засмее, за да не разтърси бебето.

— Не мога да реша дали да се обърна с гръб. — Той спря. — Имаш ли предпочитания?

— Обърни се с гръб — каза тя тихо. — Засега.

Той го направи и успя да се събуе, без да падне в огъня.

— Остани така за минутка — каза тя. — Моля те. Обичам да те гледам.

Той се изправи и застана неподвижно, загледан в огъня. Топлината играеше по него, неприятно силна, и той отстъпи назад, защото в ума му блесна споменът за отец Александър. Господи, защо мислеше за това сега?

— Имаш белези по гърба, Роджър — каза Бриана, гласът ѝ беше съвсем тих. — Кой те нарани?

— Индианците. Няма значение. Не и сега. — Той не беше вързал, нито отрязал косата си; тя падаше по раменете му и гъделичкаше гърба му. Представяше си как погледът ѝ пълзи по гърба и задника му, по бедрата и прасците.

— Сега ще се обърна. Може ли?

— Няма да се шокирам — увери го тя. — Виждала съм снимки.

Тя умееше да крие изражението си също като баща си, когато пожелаеше. Той не разбра нищо от меката широка уста и скосените котешки очи. Дали беше шокирана, изплашена или развеселена? Но защо трябваше да е нещо от това? Тя бе докосвала всичко, което гледаше сега; беше го галила и държала с такава интимност, че той се бе изгубил в ръцете ѝ, беше ѝ се отдал без остатък — и тя на него.

Но това бе преди цял живот, в свободата и лудостта на горещия мрак. Сега стоеше пред нея за първи път гол на светло, а тя седеше и го гледаше с бебето на ръце. Кой от тях се бе променил повече от първата им брачна нощ?

Тя го гледаше внимателно, с наклонена настрани глава, после се усмихна и очите ѝ срещнаха неговите. Седна, премести леко детето на другата си гърда и остави ризата отворена, едната ѝ гърда бе гола.

Той не можеше повече да стои там; огънят пърлеше космите по задника му. Отдръпна се от огнището и седна, като я гледаше.

— Какво е усещането? — попита той, отчасти за да наруши тишината, преди да е станала твърде тежка, и защото наистина бе любопитен.

— Приятно е — отвърна тя тихо, свела глава над детето. — Като дърпане. Гъделичка. Когато започне да се храни, нещо се случва, усеща се като поток, сякаш всичко в мен се устремява към него.

— Нали не… нали не се чувстваш изцедена? Нали не е сякаш ти отнемат същността.

— О, не, нищо такова. Виж. — Тя сложи пръст на устата на детето и тя се откъсна с тихо поп! Тя сведе малкото телце за миг и Роджър видя, че зърното ѝ е напрегнато, млякото струеше от него с невероятна сила. Преди детето да започне да плаче, тя го върна обратно, но Роджър усети пръските на малки капчици, топли и после внезапно студени по кожата на гърдите си.

— Господи — каза почти шокиран. — Не знаех, че е така! Прилича на воден пистолет.

— И аз не знаех. — Тя се усмихна отново, ръката ѝ обгръщаше малката главичка. После усмивката ѝ избледня. — Много неща не си бях и представяла, преди да ми се случат.

— Бри. — Той се наклони напред, забравил за голотата си заради нуждата да я докосне. — Бри, знам, че се страхуваш. Аз също. Не искам да се страхуваш от мен… но Бри толкова много те искам.

Ръката му спря на коляното ѝ. След миг тя също протегна ръка и я постави върху неговата, леко като кацаща птичка.

— И аз те искам — прошепна. Седяха така застинали като че ли много дълго; той не знаеше какво да стори, знаеше само, че не трябва да бърза, за да не я изплаши. Бъди внимателен.

Тихото сучене спря и детето се отпусна в ръцете ѝ.

— Заспа — прошепна тя. Като се движеше, все едно държеше епруветка с нитроглицерин, тя се издърпа до ръба на леглото и стана.

Вероятно смяташе да сложи детето в люлката, но Роджър вдигна инстинктивно ръце. Тя се поколеба само за секунда, после се наведе и му подаде детето. Гърдите ѝ висяха едри и тежки в сянката на отворената риза и той усети аромата на тялото ѝ, когато се докосна до него.

Бебето беше изненадващо тежко за размерите си. И беше изненадващо топло; по-топло дори от тялото на майка си.

Роджър пое внимателно малкото телце и го сгуши до гърдите си; дупето пасна в дланта му. То… той… все пак не беше плешив. Имаше мека червеникаворуса коса. Малки ушички. Почти прозрачни; едното беше червено и смачкано от притискането в ръката на майка му.

— Не може да се каже по външния му вид — Гласът на Бриана го стресна. — Опитах се. — Тя стоеше в другия край на стаята, пред отворено чекмедже на скрина. Той си помисли, че на лицето ѝ е изписано съжаление, но беше твърде тъмно, за да е сигурен.

— Не това гледах. — Той свали внимателно бебето в скута си. — Просто… за първи път виждам както трябва сина си. — Думите му прозвучаха странно, някак сковани. Тя обаче се отпусна леко.

— О, ами ето го — каза тя с нотка на гордост, от която сърцето му се сви. Вгледа се по-внимателно. Малките юмручета бяха свити като охлювени черупки; той хвана едното и нежно го погали с палец. Бавно, като октопод, ръката се отвори колкото той да пъхне вътре показалеца си. Юмручето се сви отново по рефлекс и стисна с изумителна сила.

Роджър чуваше някакво ритмично свистене от другия край на стаята и осъзна, че тя си реши косата. Би му харесало да я гледа, но сега беше твърде развълнуван.

Бебето имаше крачета като на жабче; широки в пръстите и тесни в петата. Роджър погали едното с пръст и се усмихна, когато малките пръстчета се разпериха още повече. Е, поне нямаше ципи.

Моят син — помисли си той, не знаеше какво точно чувства. Трябваше му време, за да свикне.

Но може и да е — беше следващата мисъл. Можеше да е не само детето на Бриана, което ще обича заради нея — но и негова плът и кръв. Тази мисъл му се стори дори по-чужда. Опита се да я прогони от ума си, но тя постоянно се завръщаше. Онова съединение в мрака, горчиво-сладката смесица от болка и радост — той ли беше започнал всичко това?

Не беше искал — но сега ужасно се надяваше да го е сторил.

Детето беше облечено с някаква дълга бяла ризка; той я вдигна и огледа подгизналата пелена и идеалния овал на малкия пъп над нея. Движен от любопитство, дръпна надолу пелената.

Бриана стоеше до лакътя му.

— Не е ли малко… малък? — попита със съмнение Роджър.

Тя се засмя.

— Ще порасне — увери го. — Все пак сега не му трябва особено.

Неговият собствен пенис беше увиснал между бедрата му и потрепна леко при тези думи.

— Да го взема ли? — Тя посегна към бебето, но той поклати глава и го вдигна отново.

— Още не. — То миришеше на мляко и на нещо сладникаво. Нещо друго, неговата собствена миризма, каквато Роджър никога не беше усещал.

— О дьо бебе, както казва мама. — Бриана седна на леглото леко усмихната. — Тя казва, че това е естествен защитен механизъм; един от механизмите, които бебетата използват, за да попречат на родителите им да ги убият.

— Да ги убият? Но той е толкова сладък — възрази Роджър.

Тя изви вежда.

— Не си живял с този малък дявол през последния месец. Това е първата нощ от три седмици, в която няма колики. Ако не беше мой, щях да го зарежа на склона.

Ако не беше мой. Това определено беше преимуществото на майката. Тя винаги знаеше… За един изненадващ миг той ѝ завидя.

Бебето се размърда и издаде тих звук до шията му. Преди Роджър да е помръднал, тя стана и взе детето от него, като го тупаше леко по гърба. Чу се тихо оригване и бебето се отпусна отново.

Бриана го остави по корем в люлката, много внимателно, сякаш беше свързано с пръчка динамит. Роджър виждаше очертанията на тялото ѝ през ризата, озарявана от огъня зад нея. Когато тя се обърна, той беше готов.

— Можеше да се върнеш, когато си разбрала. Тогава си имала време. — Той я гледаше в очите, за да не ѝ позволи да извърне поглед. — Сега е мой ред да попитам, нали? Защо ме чакаше? От любов… или от задължение?

— И двете — каза тя, очите ѝ бяха почти черни. — И нито едно. Просто… не можех да тръгна без теб.

Той вдиша дълбоко, усещаше как и последното съмнение в стомаха му се разтапя.

— Значи знаеш какво е.

— Да. — Тя сви рамене и ги отпусна. Широката риза падна и тя остана съвсем гола. Бяха червени, Господи! Не просто червени; бяха златни и кехлибарени, слонова кост и цинобър, и той я пожела с копнеж, който далеч надхвърляше плътта.

— Каза, че ме обичаш в името на всичко свято — прошепна тя. — Какво е свято за теб, Роджър?

Той стана и посегна към нея, нежно, внимателно. Притисна я до сърцето си и си спомни вонящия трюм на „Глориана“ и слабата парцалива жена, която миришеше на мляко и изпражнения. Спомни си за огън, барабани и кръв, и за едно сираче, кръстено с името на бащата, който се бе пожертвал от страх пред силата на любовта.

— Ти — каза той в косата ѝ. — Той. Ние. Защото няма нищо друго, нали?

68. Семейно блаженство

Август 1770 г.

Беше спокойна сутрин. Бебето бе спало цялата нощ, за който подвиг получи похвали от всички. Две кокошки усърдно бяха снесли яйца в полога си, вместо да ги пръснат из околността, затова не се наложи да пълзя из къпинаците в търсене на закуска.

Хлябът бе втасал на съвършена бяла могилка в купата си, омесен на два самуна от Лизи и… новата фурна също се включи в общата атмосфера на сътрудничество — изпече ги до нежнозлатисто, с аромат, който изпълни къщата с уют. Шунката с подправки и кълцаното пуешко цвърчаха приятно на скарата, добавяйки аромати към по-меките утринни миризми на влажна трева и летни цветя, които нахлуваха през прозореца.

Всичко това помагаше, но общата атмосфера на сънлива благодат се дължеше повече на нощта, отколкото на събитията от сутринта.

А нощта бе съвършена и лунна. Джейми изгаси свещта и отиде да залости вратата, но вместо това застана в рамката ѝ и се загледа към долината.

— Какво има? — попитах го.

— Нищо. Ела да видиш.

Всичко като че ли се рееше, лишено от перспектива от сребърната светлина. В далечината водопадите изглеждаха застинали, увиснали във въздуха. Вятърът духаше към нас обаче и аз чувах слабия тътен на тоновете падаща вода.

Нощният въздух ухаеше на трева и вода, а от планинския склон идваше хладният дъх на борове и смърчове. Потреперих в ризата си и се притиснах към него, за да се стопля. Пешовете на ризата му бяха отворени настрани, почти до кръста. Плъзнах ръка в най-близкия до мен отвор и стиснах топлата задна буза. Мускулите се напрегнаха под дланта ми, после се свиха, когато той се обърна.

Не се отдръпна; само отстъпи назад, за да свали ризата през главата си. Застана гол на прага и ми подаде ръка.

Беше посребрен от луната, която извайваше тялото му от мрака на нощта. Виждах всеки малък детайл, от дългите пръсти на краката до пламтящата коса, така ясно, както виждах черните къпинаци в дъното на двора. Но също като тях и той беше двуизмерен; можеше да е на ръка разстояние, или на цяла миля от мен.

Свалих ризата от раменете си и я оставих да се свлече по тялото ми в купчинка до вратата, после поех ръката му. Без да кажем нищо, ние се понесохме през тревата, тръгнахме с мокри крака и охладена кожа към гората, обърнахме се безмълвно към топлината на другия и пристъпихме заедно в празнотата отвъд хребета.

Събудихме се в мрака, след залязването на луната. Покрити с листа и вейки, нахапани от буболечки и сковани от студ. Не си бяхме казали и дума, но се смеехме и се клатушкахме като пияни през корени и камъни, като си помагахме през тъмната гора, за да се върнем пак в леглото за още час сън преди зазоряване.

Сега се наведох над рамото му и сложих купа с овесена каша пред него, като махнах едно дъбово листо от косата му. Сложих го на масата до купата.

Той обърна глава с усмихнати очи, хвана ръката ми и я целуна леко. После ме пусна и се зае с кашата си. Докоснах тила му и видях как на устните му се разлива усмивка.

Аз също вдигнах усмихната очи и видях, че Бриана ни гледа. Ъгълчето на устата ѝ бе извито нагоре, а в очите ѝ имаше разбиране. После видях, че поглежда към Роджър, който ядеше кашата си някак разсеяно, втренчен в нея.

Тази картинка на семейно блаженство бе нарушена от гръмогласните изяви на Кларънс, който обявяваше появата на посетител. Осъзнах, че Роло ми липсва, когато отидох до вратата да видя кой е, но поне Кларънс не скачаше по гостите, не ги събаряше на земята и не ги гонеше из двора.

Оказа се, че идва Дънкан Инес, който ни носеше покана.

— Леля ти пита дали ще можеш да дойдеш на Събора на Хеликон тази есен. Казва, че си ѝ дал дума миналата година.

Джейми бутна към него чиния с яйца.

— Не съм мислил за това — каза той и се смръщи леко. — Имам ужасно много работа и трябва да направя покрива преди да падне сняг. — Той вирна брадичка към плочите и клоните, които временно ни заслоняваха от капризите на времето.

— Ще дойде свещеник от Балтимор — каза Дънкан, като внимаваше да не поглежда към Роджър и Бриана. — Госпожица Джо си помисли, че може да искаш да кръсти детето.

— О… — Джейми седна назад, свил замислено устни. — Ами да, може. Вероятно ще отидем тогава, Дънкан.

— Това е добре; леля ти ще е доволна. — Нещо като че ли бе заседнало в гърлото на Дънкан; той се зачерви леко. Джейми присви очи и бутна към него каната със сайдер.

— Да не ти е заседнало нещо в гърлото, човече?

— А… не. — Всички бяха спрели да ядат и гледаха с изумление промените по лицето на Дънкан. То беше станало лилаво-червено, когато успя най-сетне да произнесе следващите думи:

— Ами… дойдох да поискам съгласието ти, an fhearr Mac Dubh, за брак между Джокаста Камерън и… и…

— И кой? — попита Джейми, ъгълчето на устата му потрепваше. — Губернатора на колонията?

— И мен! — Дънкан грабна чашата със сайдер и завря лицето си в нея с облекчението на давещ се човек, който е видял спасителен сал.

Джейми избухна в смях, което никак не облекчи смущението на Дънкан.

— Съгласието ми? Дънкан, да не мислиш, че леля ми е непълнолетна? Или пък ти, ако става на въпрос?

Дънкан вече дишаше по-леко, макар че лилавият оттенък не беше избледнял от бузите му.

— Реших, че така е редно — каза малко сковано. — Нали си ѝ най-близкият роднина. — Преглътна и се отпусна леко. — И… не ми се струва съвсем редно, Мак Дуб, да взема онова, което се полага на теб.

Джейми се усмихна и поклати глава.

— Аз не искам нищо от имота на леля ми, Дънкан — и не го взех, когато тя ми го предложи. На събора ли ще се венчаете? Кажи ѝ, че ще дойдем тогава, и ще танцуваме на сватбата.

69. Джеремая

Октомври 1770 г.

Роджър яздеше с Клеър и Фъргъс близо до каруцата. Джейми, който не доверяваше на Бриана да кара превозно средство, съдържащо внука му, настоя да кара той, а Лизи и Марсали бяха в каруцата. Бриана седеше на капрата до него.

От седлото Роджър долавяше части от разговора, който течеше още откакто потеглиха.

— Джон, разбира се — казваше Бриана, смръщена към сина си, който се завираше енергично под шала ѝ. — Но не знам дали това да е първото му име. В такъв случай… не трябва ли да е Иън? Това е „Джон“ на келтски… искам да го кръстим така, но ще е твърде объркващо, с чичо Иън и нашия Иън, нали?

— Тъй като и двамата не са тук, мисля, че няма да е проблем — обади се Марсали. Тя погледна към гърба на втория си баща. — Ти не каза ли, че искаш да избереш едно от имената на татко?

— Да, но кое? — Бриана се извърна, за да говори с нея. — Не Джеймс, това вече ще е объркващо. И не мисля, че Малкълм ми харесва особено. Той вече има Макензи, разбира се, така че може би… — Улови погледа на Роджър и му се усмихна. — Какво ще кажеш за Джеремая?

— Джон Джеремая Алегзандър Фрейзър Макензи? — смръщи се Марсали, като изрече имената, сякаш да ги вкуси.

— На мен Джеремая ми харесва — отзова се Клеър. — Много старозаветно. Това е едно от имената ти, нали, Роджър? — Тя му се усмихна и се приближи до каруцата. Наведе се да говори с Бриана.

— Освен това, ако Джеремая ти се струва твърде официално, можеш да го наричаш Джеми — каза тя. — Или много прилича на Джейми?

Роджър усети хладна тръпка по гърба си, когато внезапно си спомни за друго дете, чиято майка го бе наричала Джеми — дете със светлокос баща със зелени очи като неговите.

Изчака, защото Бриана се обърна да порови из торбата си за чиста пелена, като подаде детето на Лизи. Роджър пришпори коня си, за да се изравни с кобилата на Клеър.

— Помниш ли нещо? — попита той тихо. — Когато дойде за първи път при мен в Инвърнес с Бриана и беше проучила преди това родословното ми дърво.

— Да? — Тя сви вежди.

— Мина доста време и сигурно не си забелязала така или иначе… — Той се поколеба, но трябваше да разбере, ако можеше. — Посочи едно място от родословното ми дърво, където детето на Гейли Дънкан от Дугал е осиновено на мястото на мъртво дете и е приело името му.

— Уилям Бъкли Макензи — каза тя веднага и се усмихна на изненадата му. — Аз доста дълго го проучвах — добави сухо. — Вероятно мога да ти кажа всяко име от него.

Той пое дълбоко дъх, смущението пълзеше по тила му.

— Можеш ли? Питам се… случайно да знаеш името на съпругата на това дете — моята прабаба през шест поколения? Името ѝ не е вписано в моето родословно дърво, само това на Уилям Бъкли.

Меките мигли се спуснаха над златните очи, когато тя се замисли, стиснала устни.

— Да — каза накрая и го погледна. — Мораг. Казва се Мораг Гън. Защо?

Той само поклати глава, твърде потресен, за да отговори. Погледна към Бриана; бебето лежеше полуголо в скута ѝ, подгизналата пелена беше на седалката до нея — и си спомни гладката влажна кожа и мокрия парцал между крачетата на момченцето на име Джеми.

— А техният син се е казвал Джеремая — каза той накрая така тихо, че Клеър се наведе, за да го чуе.

— Да. — Тя го гледаше с любопитство, после извърна глава, за да погледне към лъкатушния път пред тях, който изчезваше сред тъмните борове.

— Аз попитах Гейли — каза тя внезапно. — Попитах я защо. Защо можем да го правим.

— И тя отговори ли ти? — Роджър се взираше в една конска муха на китката си, без да я вижда.

— Тя каза… „За да променяме неща.“ — Клеър му се усмихна леко накриво. — Не знам дали това изобщо е отговор.

70. Съборът

Бяха изминали почти тридесет години от последния Събор, който бе виждала — Съборът в Леох и полагането на клетва на клана Макензи. Колъм Макензи вече беше мъртъв, брат му Дугал също, както и всички кланове. Леох беше в руини и нямаше да има повече събори на клановете в Шотландия.

И все пак тук имаше тартани и гайди, останките от планинците, все така яростно горди сред новите планини, които бяха приели за свои. Макнийл и Кембъл, Бюканън и Линдзи, Маклауд и Макдоналд; семейства, роби и слуги, работници по договор и господари.

Погледнах над оживлението на десетина лагера, за да открия Джейми, но забелязах позната висока фигура да крачи сред тълпата. Станах и помахах.

— Майърс! Господин Майърс!

Джон Куинси Майърс ме забеляза и тръгна усмихнат по склона към нашия лагер.

— Госпожо Клеър! — възкликна той, като развя опърпаната си шапка и се поклони над ръката ми с обичайната си галантност. — Крайно възрадван съм да ви видя.

— Аз също — уверих го усмихната. — Не очаквах да ви срещна тук.

— О, обикновено идвам на Събора — каза той и се изправи ухилен. — Ако сляза от планината навреме. Тук си продавам кожите и разни дреболии, от които искам да се отърва. Като стана дума… — Той започна да рови бавно и методично из голямата си кожена кесия.

— Далече на север ли бяхте, господин Майърс?

— О, бях, бях, госпожо Клеър. На половината път до реката на мохоуките, до място, наречено Горната крепост.

— Мохоуките? — Сърцето ми заби по-бързо.

— Аха. — Той извади нещо от торбата си, присви очи към него, върна го обратно и продължи да рови. — Представете си изненадата ми, госпожо Клеър, когато спрях в едно село на мохоуките на юг и видях познато лице.

— Иън? Видели сте Иън? Той добре ли е? — Бях толкова развълнувана, че стиснах ръката му.

— О, да — увери ме. — Хубаво момче… макар че малко се сепнах, като го видях издокаран като индианец. Лицето му беше така потъмняло, че щях да го взема за такъв, ако не ме беше повикал по име.

Накрая откри каквото търсеше и ми подаде малко пакетче, увито с тънка кожа и вързано с кожени върви — във възела беше пъхнато перо от кълвач.

— Той ми повери това, мадам, да го донеса на вас и вашия съпруг. — Усмихна се мило. — Сигурно искате да го прочетете веднага; ще се видим по-късно, госпожо Клеър. — Поклони се тържествено и се отдалечи, като махаше на познатите си.

Не можех да го прочета, без да изчакам Джейми; за щастие той се появи само след минути. Писмото бе написано на нещо като откъсната страница от книга, мастилото му беше бледокафяво, от шикалки, но достатъчно четливо. Ian salutat avuculus Jacobus[48] — така започваше то и на лицето на Джейми се появи усмивка.

Джейми примигна веднъж-дваж и сгъна листа, после го прибра в спорана си.

— Avuncule се пише, малък идиот такъв — каза тихо. — И поздравът трябва да е в звателен падеж.

Като гледах огньовете тази вечер, имах чувството, че всички шотландски семейства от Филаделфия до Чарлстън са се събрали тук — и все пак на следващия ден продължаваха да идват още.

На втория ден, докато Лизи, Бриана и аз си сравнявахме бебетата с две от дъщерите на Фаркард Кембъл, Джейми си проправи път през тълпата от жени и деца. Беше ухилен до уши.

— Госпожице Лизи — каза той. — Имам малка изненада за теб. Фъргъс!

Фъргъс, също така усмихнат, излезе иззад една каруца, като буташе пред себе си слаб мъж с развята от вятъра светла коса.

— Татко! — изпищя Лизи и се хвърли в прегръдките му. Джейми сложи пръст на ухото си и го разтърка, изглеждаше смаян.

— Не съм я чувал да издава толкова силен звук досега — каза той. Ухили ми се и ми подаде два листа хартия. — Това е договорът на господин Уиймс. Прибери го засега, сасенак; ще го изгорим в кладата довечера.

После изчезна пак сред тълпата, призоваван от махания и викове „Мак Дуб!“ от цялата поляна.

На третия ден от Събора вече бях чула толкова много новини, клюки и всякакви приказки, че ушите ми кънтяха от келтския. Тези, които не говореха, пееха; Роджър беше в стихията си, бродеше из поляната и слушаше. Той самият беше прегракнал от пеене; почти не спа предната нощ, свиреше на заета от друг китара и пееше на омагьосаните си слушатели, докато Бриана седеше свита в краката му с най-самодоволен вид.

— Бива ли го? — прошепна Джейми до мен, като присви със съмнение очи към зет си.

— Повече от добър е — уверих го аз.

Той изви вежда и сви рамене, после се наведе да вземе бебето от мен.

— Ами хубаво, ще приема думата ти. Мисля, че с малкия ще идем да поиграем на зарове.

— Ще играеш с бебето?

— Разбира се — ухили ми се той. — Не е твърде малък, за да се научи на честен занаят, в случай че не може да пее за вечерята си като баща си.

— Когато правиш пюрето от ряпа, трябва да свариш и листата заедно с репите. После запазваш бульона и го даваш на децата; ти също изпий малко — хубаво е за кърмата.

Мейзри Бюканън притисна най-малкото си дете към гърдите си и кимна сериозно, запаметявайки съвета ми. Не можех да убедя повечето от новите имигранти нито да ядат пресни зелени зеленчуци, нито да ги дават на семействата си, но от време на време намирах възможност да вкарам малко витамин C в обичайната им диета, която се състоеше предимно от овесена каша и еленско месо.

Бях се опитала да накарам Джейми да изяде чиния с нарязани домати пред хората, с надеждата, че това ще успокои страховете на някои от тях, но се оказа безуспешно. Повечето го гледаха почти със страхопочитание, а на мен обясниха, че Негова Милост естествено може да оцелее след поглъщането на неща, които биха убили всеки обикновен човек на място.

Пуснах Мейзри да си върви и приех следващия посетител в импровизираната си клиника — жена с две малки момиченца, покрити с екзема, която първо взех за симптом на хранителни дефицити, но за щастие се оказа просто от отровен бръшлян.

Забелязах някакво раздвижване в тълпата и спрях за миг работата си. Обърнах се да видя кой е дошъл. Слънцето озаряваше метал близо до края на поляната, Джейми не беше единственият, който посегна към пушка или дръжката на нож.

Те излизаха на слънцето с маршова стъпка, макар че барабаните им биеха приглушено, само меко тапа-тап на палките по ръба, за да ги водят. Мускетите бяха вдигнати към небето, мечовете висяха като опашки на скорпиони. Излизаха от гората на малки пориви от алено, двама по двама, със зелени килтове, които се развяваха около коленете им.

Четири, шест, осем, десет… броях ги наум заедно с всички останали. Четиридесетима мъже, вперили очи право пред себе си под шапките от меча кожа. Не поглеждаха нито наляво, нито надясно, чуваше се само тропотът на краката им и барабаните.

От другата страна на поляната видях как Макнийл от Бара се надигна от мястото си и се изпъна; хората му се събраха около него. Нямаше нужда да се оглеждам, за да видя, че същото се случва и зад мен; по-скоро почувствах, отколкото видях теченията на подобни концентрации в подножието на планината; всяка група държеше под око натрапниците и своя вожд.

Погледнах към Бриана и се сепнах, но не се изненадах, когато видях, че е точно зад мен. Държеше бебето и гледаше напрегнато над рамото ми.

— Кои са те? — попита тя тихо и аз чух ехото на този въпрос да минава през Събора като вълнички във вода.

— Шотландският полк — отвърнах.

— Виждам — сопна се тя. — Приятели или врагове?

Това беше въпросът — като шотландци ли бяха дошли, или като войници? Но аз не знаех отговора, както и останалите, ако се съдеше по шепота сред тълпата. Разбира се, беше се случвало войници да разпръскват непокорни групи. Но със сигурност не и мирно събиране като това, което нямаше никакви политически цели, нали?

В миналото обаче самото присъствие на много шотландци на едно място беше равносилно на политическа декларация и повечето от присъстващите помнеха тези времена. Шепотът стана по-силен, наситен с приглушена враждебност, келтският кънтеше из планината като вятър преди буря.

По пътя идваха четиридесетима войници с пушки и мечове. Тук имаше двеста шотландци, повечето въоръжени, с роби и слуги. Но и с жените и децата си.

Спомних си за дните след Калоден и без да се оглеждам, казах на Бриана:

— Ако се случи нещо… каквото и да било… отнеси бебето към скалите.

Роджър внезапно се появи пред мен, вниманието му бе фокусирано върху войниците. Той не погледна към Джейми, а се приближи и застана до него, като стена пред нас. По цялата поляна се случваше същото; жените не бяха отстъпили и на сантиметър, но мъжете излизаха пред тях. Всеки приближаващ се към поляната би си помислили, че жените са станали невидими и сега там се издига само непробиваема фаланга от шотландци.

После двама ездачи препуснаха от дърветата; офицер и неговият помощник, знамето на полка се развяваше. Те пришпориха конете и профучаха покрай войниците към края на тълпата. Видях как помощникът се навежда от коня си, за да зададе въпрос, а офицерът завъртя глава към нас в отговор.

Офицерът изкрещя заповед и войниците спряха, разкрачиха крака и опряха мускетите в прахта. Офицерът насочи коня си към тълпата и бавно си запроправя път през нея. Хората отстъпваха неохотно.

Идваше към нас; видях, че се взира в Джейми, така отличаващ се с ръста и косата си — ярка като алени кленови листа.

Мъжът спря пред нас и свали кожената си шапка. Плъзна се от коня, направи две крачки към Джейми и се поклони сковано. Беше нисък, но набит, към трийсетте, с тъмни очи, които светеха ярко. Отблизо видях нещо, което не бях забеляза досега — по-малка метална пластина, закачена на рамото на червената му куртка; очукана позлатена брошка.

— Аз съм Арчи Хейс — каза широкоплещестият планинец. Очите му бяха втренчени в лицето на Джейми, потъмнели от надежда. — Казаха ми, че познаваш баща ми.

71. Кръгът се затваря

— Трябва да ти кажа нещо — рече Роджър. Бе изчакал известно време, за да говори с Джейми Фрейзър насаме. Фрейзър беше много търсен; всички искаха да ги изслуша. Сега обаче беше сам, седеше на едно паднало дърво. Погледна към Роджър и изви вежди, но му кимна да седне до него.

Роджър седна. Държеше бебето; Бриана и Лизи приготвяха вечерята, а Клеър бе отишла да посети семейство Камерън от Айл Фльор, чийто огън беше наблизо. Нощният въздух миришеше на дим от дърва, а не от торф, но в много други отношения това можеше да бъде Шотландия.

Джейми погледна извивката на главата на малкия Джеми, поръсена с меден пух, който сияеше на огъня. Протегна ръце и след леко колебание Роджър внимателно му подаде спящото бебе.

— Balach Boidheach — прошепна Джейми, когато бебето се размърда до гърдите му. — Кротко, кротко. — Погледна към Роджър. — Искаше да ми кажеш нещо.

Роджър кимна.

— Да, но не от мое име. Може да се каже, че това е съобщение, което трябва да ти предам от друг човек.

Джейми изви питащо вежда в жест така привичен за Бриана, че Роджър се сепна вътрешно. За да прикрие това, се прокашля.

— Ами… аз… когато Бриана мина през камъните на Крейг на Дун, аз бях принуден да чакам няколко седмици, преди да мога да я последвам.

— Така ли? — Джейми изглеждаше напрегнат, както винаги когато ставаше дума за каменните кръгове.

— Отидох в Инвърнес — продължи Роджър, като се взираше в тъста си. — Останах в къщата, където живя баща ми и доста време преглеждах документите му. Той пазеше всичките си писма и всякакви стари боклуци.

Джейми кимна, явно се питаше какво ли иска да му каже Роджър, но беше твърде възпитан, за да го прекъсне.

— Намерих едно писмо. — Роджър си пое дълбоко дъх, усещаше как сърцето бумти в гърдите му. — Запомних го наизуст, защото си мислех, че ако открия Клеър, ще ѝ го кажа. Но после, когато я открих… — сви рамене — … вече не знаех дали трябва да ѝ го казвам… или на Бриана.

— И ме питаш дали да им го кажеш? — Фрейзър изви объркан вежди.

— Може би. Но после ми хрумна, че това писмо всъщност се отнася повече до теб, отколкото до тях. — Роджър усети, че изпитва известно съчувствие към Фрейзър.

— Сигурно знаеш, че баща ми беше свещеник, нали? Писмото беше до него. Вероятно е защитено от тайната на изповедта… но предполагам, че смъртта разтваря този печат.

Роджър си пое дълбоко дъх и затвори очи, видя черните наклонени букви по страницата, изписани със старателния и ъгловат почерк. Беше ги чел стотици пъти, беше сигурен във всяка дума.

— Беше подписано с „Франк“, разбира се — каза Роджър.

— Разбира се — повтори тихо Джейми. Седеше напълно неподвижен, с неразгадаемо изражение.

Но не беше нужно да се разгадава; Роджър много добре знаеше мислите, които минаваха сега през ума му. Същите мисли, с които се бореше и той в седмиците между Белтейн и лятното слънцестоене, докато прекосяваше океана заради Бриана, по време на пленничеството си — и накрая, в кръга сред рододендроновия ад, когато чуваше песента на камъните.

Ако Франк Рандал беше запазил в тайна наученото и никога не бе поставял надгробната плоча в Сейнт Килда щеше ли Клеър да разбере истината все пак? Вероятно, а може би не. Но именно когато бе видяла онзи фалшив надгробен камък тя бе разказала на дъщеря си историята на Джейми Фрейзър и накара Роджър да поеме по пътя към откритие, което ги отведе всички на това място и в това време.

Именно камъкът навремето бе запратил Клеър в прегръдките на шотландеца — и вероятно към смъртта ѝ в тези прегръдки. Този камък бе изпратил дъщерята на Франк Рандал при другия ѝ баща и я бе обрекъл да живее във време, което не е нейното; той бе довел до раждането на червенокосо момченце, което иначе нямаше да се роди — продължение на рода на Джейми Фрейзър. Лихва по дълга? — запита се Роджър.

А имаше и друго — мислите му за другото момченце, което можеше и да го няма, ако не беше надгробният камък, оставен от Франк Рандал. Мораг и Уилям Макензи не бяха на Събора; Роджър не знаеше дали да е разочарован или облекчен.

Джейми Фрейзър най-сетне се размърда, макар че продължаваше да се взира в огъня.

— Англичанино — каза тихо, като заклинание. Космите по тила на Роджър настръхнаха леко; стори му се, че нещо се размърда в пламъците.

Джейми държеше внука си в едрите си ръце. Изглеждаше някак далечен, пламъците избиваха искри от косата и веждите му.

— Англичанино — каза той, говореше на онова, което виждаше в пламъците. — Много ми се ще да се срещнем някой ден. И много се надявам да не се случи.

Роджър чакаше, отпуснал ръце на коленете си. Очите на Фрейзър тънеха в сенки, по лицето му играеше сиянието на танцуващия огън. Накрая през едрото му тяло премина нещо като тръпка; той разтърси глава, сякаш да я прочисти, и като че ли едва сега осъзна, че Роджър още е до него.

— Да ѝ кажа ли? — попита Роджър. — На Клеър?

Погледът на планинецът се изостри.

— А ще кажеш ли на Бриана?

— Още не, но ще ѝ кажа. — Отвърна прямо на погледа му. — Тя ми е жена.

— Засега.

— Завинаги… ако пожелае.

Фрейзър погледна към огъня на Камерън. Стройният силует на Клеър се очертаваше тъмен на фона на светлината.

— Обещах ѝ да съм честен с нея — каза накрая, много тихо. — Да, кажи ѝ.

На четвъртия ден склоновете на планината се изпълниха с новодошли. Точно преди мръкване мъжете започнаха да носят дърва, трупаха ги на прогорено място в подножието на планината. Всяко семейство си имаше лагерен огън, но този беше по-голям и около него всяка нощ се събираха всички, за да видят кой е дошъл през деня.

Когато мракът се спусна, огньовете лумнаха по склона, осейваха го сред скалните ръбове и пясъчните джобове. За миг си спомних ясно клановия символ на Макензи — „горящата планина“ — и внезапно осъзнах какво е. Не беше вулкан, както си мислех. Не, беше Събор като този, огньовете на семействата горяха в тъмното, сигнал за всички, че кланът е тук — заедно. И за първи път разбрах мотото към символа: Luceo non uro — Светя, не горя.

Скоро склонът оживя от огньове. Сред тях имаше по-малки, движещи се пламъци, когато главата на всяко семейство или плантация палеше факла от огъня си и я понасяше надолу по склона, за да я добави към пламтящата клада в подножието му. От мястото ни високо горе фигурите на мъжете изглеждаха малки и тъмни на фона на огромното сияние.

Десетина семейства вече бяха обявили присъствието си, преди Джейми да приключи разговора си с Джералд Форбс и да стане. Подаде ми бебето, което спеше дълбоко въпреки шумотевицата наоколо, и се наведе да запали главня от нашия огън. Виковете долитаха отдолу в чистия есенен въздух.

— Макнийл от Бара са тук!

— Локлан от Глен Лин са тук!

И след малко чух и гласът на Джейми, силен и висок в тъмното:

— Фрейзър от Ридж са тук! — Около мен се чуха аплодисменти — подвиквания и възгласи от хората, които бяха дошли с нас; както правеха и следовниците на другите семейства.

Седнах тихо, наслаждавах се на усещането от малкото тежко телце в ръцете ми. Той спеше, потънал в забравата на пълното доверие; малката розова уста бе полуотворена, дъхът му беше топъл и влажен по гърдите ми.

Джейми се върна вмирисан на дим и уиски и седна на дънера зад мен. Прегърна ме през раменете и аз се наведох назад, наслаждавайки се на присъствието му. От другата страна на огъня Бриана и Роджър разговаряха, свели глави един към друг. Лицата им сияеха на светлината.

— Нали не мислиш, че ще му сменят отново името? — каза Джейми, като ги гледаше смръщен.

— Не мисля — казах аз. — Но свещениците правят и други неща освен кръщенета, нали знаеш.

— О, тъй ли?

— Отдавна мина трети септември — казах аз и наклоних глава назад, за да го погледна. — Ти нали ѝ каза, че трябва да е решила дотогава.

— Така е. — Килната луна се носеше ниско в небето и ръсеше мека светлина по лицето му. Той се наведе напред и целуна челото ми.

После посегна надолу и хвана свободната ми ръка.

— А ти ще избереш ли? — попита тихо. Отвори ръка и видях блясъка на злато. — Искаш ли си я обратно?

Застинах, взирах се в лицето му, търсех някакво съмнение. Не видях такова, но видях нещо друго — очакване и дълбоко любопитство.

— Това беше преди много време — казах тихо.

— Аз съм ревнив мъж, но не съм отмъстителен — каза той. — Бих те отнел от него, сасенак… но не бих ти го отнел.

Той замълча за миг, огънят сияеше меко по пръстена в ръката му.

— Това е бил твоят живот, нали?

И попита отново:

— Искаш ли си го обратно?

Вдигнах ръка в отговор и той плъзна златната халка на пръста ми, металът беше стоплен от тялото му.

От Ф. за К. с обич. Завинаги.

— Какво каза? — попитах. Беше прошепнал нещо на келтски над мен, но твърде тихо, за да го чуя.

— Казах „Почивай в мир“ — отвърна той. — Не говорех на теб, сасенак.

От другата страна на огъня просветна нещо червено. Погледнах точно навреме, за да видя как Роджър вдига ръката на Бриана към устните си; рубинът на Джейми сияеше, уловил светлината на луната и огъня.

— Виждам, че и тя избра — каза тихо Джейми.

Бриана се усмихна на Роджър и се наведе да го целуне. После се изправи, изтупа пясъка от полите си и взе една главня от огъня. Обърна се, подаде му я и каза така силно, че всички около огъня да я чуят.

— Върви долу — рече тя — и кажи на всички, че Макензи са тук.