Зовът на барабана

51. Предателство

Октомври 1769 г.

Роджър отвори очи и повърна. Парещият поток на жлъчния сок шуртеше през носа му, а струйките повръщано се стичаха по косата му, но те бяха нищо в сравнение с агонията в главата и слабините му.

Някакво въртеливо движение го разклати и изпрати калейдоскоп цветове от слабините към мозъка му. Миризма на влажно зебло изпълни носа му. После един глас заговори някъде наблизо, безформена паника разцъфна сред цветовете.

„Глориана“! Бяха го хванали! Той се надигна по рефлекс, но веднага усети изгаряща болка в слепоочията — възпря го и нещо усукано около китките му. Вързан, беше вързан в трюма.

Паниката разцъфна черна в ума му. Бонет. Бяха го хванали, бяха взели камъните. А сега щяха да го убият.

Размърда се конвулсивно, дърпаше китките си, стиснал зъби от болката. Палубата поддаде под него със сепнато сумтене и той се стовари тежко надолу.

Повърна отново, но стомахът му беше празен. Ребрата му стържеха при всеки спазъм по увитите с платнища вързопи, върху които лежеше. Не бяха платна; не беше в трюм. Не беше „Глориана“, не беше кораб. Беше кон. Беше вързан за ръцете и краката и проснат по корем на гърба на проклет кон!

Конят измина още няколко крачки и спря. Гласове мърмореха, ръце посегнаха към него, после бе смъкнат грубо и падна на крака. Свлече се веднага, неспособен да стои прав, нито да омекоти падането си.

Лежеше превит на земята, концентриран в дишането си. Сега, когато го нямаше клатенето, беше по-добре. Никой не го закачаше и постепенно започна да осъзнава обкръжението си.

Но това не му помогна много. Под бузата му имаше мокри листа, хладни, със сладникава миризма на гнило. Открехна предпазливо единия си клепач. Небе над него, невъзможно наситен цвят — между синьо и лилаво. Шум на дървета и на течаща вода.

Всичко като че ли се въртеше бавно около него, болезнено ярко. Затвори очи и притисна ръце към земята.

Господи, къде съм? Гласовете говореха небрежно, думите се губеха в тропота и цвиленето на коне. Той слушаше напрегнато, но не можеше да разбере нищо. За миг се паникьоса от това; дори не можеше да различи езика.

Имаше голяма, болезнена цицина зад едното ухо, и още една на тила. Слепоочията му пулсираха от болка; беше ударен силно… но кога? Дали ударите бяха разкъсали кръвоносни съдове в мозъка и го бяха лишили от способността да разбира думите? Отвори очи изцяло и — безкрайно предпазливо — се превъртя по гръб.

Едно четвъртито кафяво лице погледна към него, без особен интерес, после към коня.

Индианци. Шокът бе така силен, че за миг забрави за болката и рязко седна. Ахна и опря глава в коленете си, затвори очи, за да не припадне отново. Кръвта бумтеше в главата му.

Къде беше? Захапа коляното си, стисна плата между зъбите си, опитваше да се спомни. Фрагменти от образи се завърнаха, но упорито не искаха да се слеят в нещо смислено.

Скърцане на дъски и миризма на трюм. Ослепяващо слънце през стъклени прозорци. Лицето на Бонет и дишането на китовете в мъглата, малко момченце на име… на име…

Ръце, стиснати в тъмното и миризма на хмел. За да те почитам с тялото си…

Бри. Бриана. Студена пот се спусна по бузата му и мускулите на челюстта му го заболяха от стискането. Образите подскачаха из ума му като мухи. Лицето ѝ, лицето ѝ, не трябва да го пуска да си отиде!

Не нежно, не нежно лице. Прав нос и студени сини очи… не, не студени…

Ръка на рамото му го изтръгна от измъченото преследване на спомените и го върна в настоящето. Беше индианец, с нож в ръка. Скован от объркване, Роджър просто го гледаше.

Индианецът, на средна възраст, с кост в черната коса, изглеждаше като човек, който не си поплюва. Хвана Роджър за косата и наклони главата му напред-назад, като го оглеждаше критично. Объркването се изпари, когато Роджър си помисли, че всеки миг ще го скалпират.

Хвърли се назад и изрита индианеца в коленете. Мъжът се преви и извика от изненада, а Роджър се претърколи, скочи и хукна да се спасява.

Тичаше като пиян паяк, с разкрачени крака и залитайки към дърветата. Сенки, убежище. Зад него се чуха викове и шум от бягащи по листата крака. После нещо го препъна и той се просна по очи с тътен.

Изправиха го, преди да си е поел дъх. Нямаше смисъл да се бори; те бяха четирима, включително онзи, когото беше изритал. Сега той се приближаваше куцукайки, още държеше ножа.

— Няма нарани те! — каза намръщено. Зашлеви Роджър през лицето, после се наведе и отряза връвта на китките му. Изсумтя силно, обърна се и тръгна към конете.

Двамата мъже, които държаха Роджър, веднага го пуснаха и се отдалечиха. Оставиха го да се олюлява като фиданка на вятъра.

Чудесно — помисли си той унило. — Не съм мъртъв. Какво става, по дяволите?

Като не получи отговор отникъде, той прокара ръка по лицето си и откри няколко рани, които беше пропуснал. После се огледа.

Стоеше на малка поляна, обграден от огромни дъбове и други оголели дървета; земята бе покрита с кафяви и жълти листа, а катеричките бяха оставили купчини шапчици на жълъди и черупки от ядки. Той беше в планина; наклонът на земята ясно показваше това, както студеният въздух и наситеният цвят на небето му показваха, че наближава залез.

Индианците — четирима мъже — не му обръщаха никакво внимание и устройваха лагер, без да поглеждат към него. Той облиза сухите си устни и пристъпи предпазливо към малко поточе, което бълбукаше над покрити с водорасли камъни на няколко стъпки оттам.

Напи се с вода, която беше толкова студена, че му изтръпнаха зъбите; почти всички от едната страна на устата му се клатеха, а бузата му бе дълбоко разкъсана отвътре. Изплакна лицето си с усещане за дежа вю. Малко по-рано се беше мил и пил вода в такъв студен поток, който течеше по смарагдови камъни…

Фрейзърс Ридж. Седна на пети и споменът се върна на огромни, грозни откъслеци.

Бриана и Клеър… и Джейми Фрейзър. Внезапно объркващият образ, който търсеше така отчаяно, се появи неканен; лицето на Бриана с широките скули, сините скосени очи над дългия прав нос. Но лицето на Бриана остаряло, бронзово, по-грубо, с по-изсечени черти, мъжки черти, изострени от опита, сини очи, които са почернели от убийствен гняв. Джейми Фрейзър.

— Проклет гадняр — каза тихо Роджър. — Шибан, проклет гадняр. Опита се да ме убиеш.

Първото чувство бе на изумление — но гневът бързо го последва.

Вече си спомни всичко; срещата на полянката, есенните листа като огън и мед и пламтящият мъж сред тях; тъмнокосият младеж — кой беше, по дяволите? Боят — докосна болезненото място под ребрата си и изкриви лице — и краят му — той лежи проснат на листата, сигурен, че ще бъде убит.

Е, не го убиха. Смътно си спомняше, че мъжът и момчето спореха над него — единият искаше да го убият, а другият не, — но не знаеше кой какво казваше. После единият го изрита отново и той не помнеше нищо повече.

А сега… огледа се. Индианците бяха запалили огън и бяха сложили над него глинено гърне. Никой не му обръщаше никакво внимание, макар да беше сигурен, че добре съзнават присъствието му.

Вероятно го бяха взели от Фрейзър и момчето — но защо? По-вероятно Фрейзър го беше дал на индианците. Мъжът с ножа му каза, че няма да го наранят. Тогава какво щяха да го правят?

Огледа се. Скоро щеше да се стъмни; сенките под дъбовете се сгъстяваха.

И какво? Ще се измъкнеш по тъмно и къде ще идеш? Единствената посока, която познаваш, е надолу. Индианците явно не му обръщаха внимание, защото бяха уверени, че няма къде да иде.

Пренебрегвайки неприятната истина на това наблюдение, той се изправи. Едно по едно. Това бе последното, което искаше да прави в момента, но мехурът му щеше да се пръсне. Пръстите му бяха непохватни и тромави, покрити със засъхнала кръв, но успя да развърже бричовете си.

Първото усещане бе на облекчение; не беше толкова зле, колкото се чувстваше. Беше много натъртен, по плахото опипване показа, че всичко е общо взето в добро състояние.

Едва когато се обърна към огъня, простото облекчение се превърна в гняв, така чист и ослепителен, че успя да прогори болката и страха. На дясната му китка имаше черен овал — отпечатък от палец, ясен и подигравателен, като подпис.

— Господи — каза много тихо. Гневът гореше силно в стомаха му. Усещаше горчивия му вкус в устата си. Погледна към склона зад себе си, не знаеше дали това е Фрейзърс Ридж.

— Чакай ме, копеле — каза под нос. — Чакайте ме и двамата. Връщам се.

Не веднага обаче. Индианците му позволиха да сподели храната им — нещо като яхния, която загребваха с ръце въпреки че бе почти вряла, — но иначе не му обръщаха внимание. Той се опита да говори с тях на английски, на френски — дори на малкото немски, който знаеше, но не получи отговор.

Обаче преди да легнат, го вързаха; глезените му бяха омотани, а на врата му сложиха примка, вързана за китката на един от тях. Дали от безразличие, или защото нямаха, но не му дадоха одеяло и той цяла нощ трепери, свит близо до гаснещия огън.

Не мислеше, че ще може да заспи, но спа, изтощен от болката. Спа неспокойно обаче, сънува жестоки, несвързани сънища, прекъсвани от постоянното усещане, че го душат.

На сутринта тръгнаха отново. Този път не беше на коня, а вървеше, колкото можеше по-бързо; примката остана да виси на врата му, но едно късо въже свързваше китката му към хамута на един от конете. Препъваше се и падна няколко пъти, но успя да се изправи въпреки синините и болките в мускулите. Имаше чувството, че просто ще го влачат, ако не се изправи.

Те пътуваха на север; ориентира се по слънцето. Не че това му помогна много, тъй като нямаше представа откъде са го взели. Все пак не можеха да са много далече от Фрейзърс Ридж; едва ли е бил в безсъзнание повече от няколко часа. Погледна към копитата на конете до него, опита се да прецени скоростта им. Не повече от две-три мили в час; успяваше да ги следва без голямо усилие.

Ориентири. Не знаеше къде го водят — или защо, — но ако щеше да се връща, трябваше да запомни формата на терена, по който минаваха.

Скала, висока към четиридесет фута и обрасла с храсталаци, разкривена райска ябълка, която стърчи от пукнатина в скалата като изскачащо от кутия човече, покрита с ярки оранжеви топки.

Стигнаха до билото на хълма и пред тях се разкри смайваща гледка на далечни планини; три остри върха, скупчени заедно на фона на пламтящото небе, левият по-висок от другите два. Можеше да запомни това. Поток — или река? — който се спуска през малка клисура; прекараха конете през плитък брод, а Роджър подгизна до кръста в ледената вода.

Пътуването продължи с дни, все на север. Похитителите му не говореха с него и на четвъртия ден той осъзна, че започва да губи представа за времето, изпада в нещо като полусънен транс, надмогнат от умората и тишината на планините. Дръпна дълга нишка от подгъва на палтото си и започна да прави възли по нея, по един възел за всеки ден, както за да се задържи някак за реалността, така и като груб метод да прецени изминатото разстояние.

Щеше да се върне. Каквото и да му струваше, щеше да се върне на Фрейзърс Ридж.

На осмия ден видя своя шанс. Бяха вече високо в планините. Бяха прекосили един проход предния ден и сега се спускаха по стръмен склон. Понитата сумтяха, пристъпваха бавно и внимателно, а товарите на гърбовете им скърцаха и се поклащаха.

После отново тръгнаха нагоре и понитата забавиха ход още повече, защото земята стана много стръмна. Роджър успя да избърза напред, изравни се с едно от понитата и се хвана за хамута, като остави дребното яко животно да го влачи.

Индианците бяха слезли от седлата и водеха понитата. Той присви очи към дългия черен кичур коса на гърба на мъжа, който водеше понито, за което се беше хванал. Държеше се с една ръка; с другата ровеше под платнищата и човъркаше въжето, което го свързваше с хамута.

Лека-полека конопът се разнищи, вече само една нишка го свързваше с понито. Изчака, пот се стичаше по ребрата му от страх и от усилието на изкачването. Отхвърляше възможност след възможност, притесняваше се, че се бави твърде много, че ще спрат да направят лагер или мъжът, който води понито му, ще се обърне, ще го види и ще се сети да провери.

Но те не спряха и онзи не се обърна. Там — помисли си и сърцето му заби по-бързо, като видя, че първото пони от колоната излиза на тясна пътека по хълма. Под пътеката земята се спускаше стръмно и се изравняваше след около шест стъпки. Отдолу имаше гъста гора, идеална за скривалище.

Едно пони, после следващото тръгнаха по тясната пътека, като пристъпваха с огромна предпазливост. Третото — и дойде ред на понито на Роджър. Той се притисна до него, усети сладникаво-киселата миризма на потта му. Една стъпка, още една и вече бяха на тясната пътека.

Дръпна рязко въжето и скочи. Стовари се силно, потъна до коленете, скочи и хукна надолу. Обувките му излетяха и останаха зад него. Той нагази в малък поток, издрапа по брега му на четири крака, изправи се и хукна.

Чу викове зад себе си, после тишина. Знаеше, че го преследват. Нямаше обаче сили за губене; те също.

Пейзажът се плъзна около него като размазано петно от листа и камъни, когато завъртя глава, за да намери някакво скривалище. Избра брезова горичка, хукна през нея и се спусна по наклонена морава. Плъзна се по мократа трева, босите му крака се удряха в корени и камъни. В другия край спря за миг, да погледне назад. Бяха двама; видя тъмните им глави сред листата.

Втурна се в друга гора и после отново хукна на зигзаг през поле от камъни. Дъхът излизаше с мъка от гърлото му. Една полза от проклетото минало, помисли си мрачно, развиваше дробовете си. После вече нямаше време за мислене — нямаше друго, освен сляп инстинкт за бягство.

Отново надолу, препъваше се по влажната, напукана, висока поне двайсет фута скала, като се хващаше за растенията, докато се свличаше покрай тях, раздиран от корени. Ръцете му потъваха в калта, пръстите му се удряха в невидими скали. Стовари се тежко на дъното и се преви задъхан.

Един от тях беше след него, спускаше се по скалата. Роджър махна примката, която още висеше на врата му, и шибна силно с нея индианеца през ръцете. Индианецът се изпусна, плъзна се надолу и се приземи настрани. Роджър нахлузи примката на главата му и дръпна силно, после избяга, а мъжът остана на колене — давеше се и дърпаше въжето около врата си.

Дървета. Трябваше да намери укритие. Прескочи един паднал дънер, препъна се, претърколи се и хукна отново. Нагоре, към горичка смърчове. Сърцето му биеше силно, той заби крака и запълзя по склона.

Хвърли се в смърчовете, като се пазеше от убождането на милиони иглички, на сляпо, със затворени очи срещу шибащите го вейки. После земята изчезна под него и той полетя сред въртоп от небе и клони.

Падна, преви се и дъхът му излетя; едва успя да се свие и да продължи да се търкаля, като изтръгваше камъни и фиданки, вдигаше дъжд от пръст и паднали иглички, подскачаше и се блъскаше към дъното.

Стовари сред плетеница от стъбла, увисна за момент, после се плъзна надолу и се стовари с тътен. Замаян и окървавен, първо остана неподвижен, след това се извъртя болезнено настрани и избърса пръстта и кръвта от лицето си.

Огледа се. Те бяха там. Двама, на върха на хълма, и се спускаха внимателно покрай скалния ръб, от който бе паднал.

Тръгна на четири крака през стъблата и запълзя с всички сили. Вейки се превиваха, острите им краища се забиваха в него, от по-високите клони се вдигаха каскади от прах, мъртви листа и насекоми, докато си проправяше път напред, през нагъсто израсналите стъбла, усукваше се и се обръщаше, търсейки пролуки.

Ад — това бе единствената му свързана мисъл. После осъзна, че това е по-скоро описание, отколкото проклятие. Това бе ад от рододендрони. Щом го осъзна, забави бягството си — ако пълзенето с десет крачки на час можеше да се нарече „бягство“.

Подобният на тунел отвор, в който се бе озовал, беше твърде тесен, за да може да се обърне, но виждаше зад себе си, като извиваше врат назад. Нямаше нищо; нищо във влажния и мъглив мрак, озаряван само от слаба разсеяна светлина, в която се въртяха прашинки. Нищо не се виждаше, освен стъблата и клоните на рододендроните.

Треперещите му крайници поддадоха и той се свлече на земята. Полежа там за миг, свит между стъблата, като вдишваше миризмата на гнили листа и влажна земя.

— Нали искаше прикритие, приятел? — промърмори на себе си. Започваше да изпитва болка. Беше разкъсан, кървеше от няколко места. Дори в смътната светлина виждаше, че пръстите му са съвсем разранени.

Опита се бавно да прегледа щетите, като се ослушваше за шум от преследвачите си. Нищо чудно — нямаше такъв. Беше чул да говорят за адските рододендрони в кръчмите из Крос Крийк; един почти се хвалеше как ходил на лов и кучето му подгонило една катерица из огромните плетеници и се загубило завинаги.

Роджър се надяваше тези истории да са силно преувеличени, макар че нещата не изглеждаха обнадеждаващи. Светлината не идваше от конкретна посока. Накъдето и да погледнеше, беше все същото. Увиснали студени, дебели листа, дебели стволове и тънки клони, преплетени в почти непроницаема мрежа.

С лека паника осъзна, че няма представа от коя посока е навлязъл в гъсталака.

Сведе глава между коленете си и пое дълбоко дъх, опитваше се да мисли. Добре, едно по едно. Десният му крак кървеше силно от дълбока рана отстрани на стъпалото. Свали разкъсаните си чорапи и с единия превърза крака си. Нищо друго не изглеждаше толкова зле, че да има нужда от превръзка, освен плитката рана на скалпа му; от нея явно още течеше кръв, защото беше лепкава и влажна на пипане.

Ръцете му трепереха; едва успя да върже другия чорап на главата си. Все пак това действие го накара да се почувства по-добре. Поне засега. Беше изкачил безброй върхове в Шотландия, каменисти, голи върхове, и неведнъж се бе губил сред канарите и храстите.

Ако се изгубиш в пустошта, обикновено се препоръчваше да не мърдаш повече; да чакаш някой да те намери. Тук това обаче не важеше, тъй като единствените, които можеха да го открият, бяха преследвачите му.

Погледна нагоре, през плетениците на клоните. Видя малко парченце небе, но рододендроните се издигаха поне на четири метра над главата му. Нямаше начин да се изправи; едва успяваше да седи под преплетените клони.

Не можеше да разбере колко голям е точно този ад; докато вървяха през планините бе видял цели склонове, покрити с изтравниче, долини, пълни със зелени рододендрони, като само няколко дървета се издигаха над морето от листа.

Но бяха минали и покрай малки плетеници, които бяха дълги едва стотина стъпки. Знаеше, че е относително близо до единия край, но това не му помагаше, тъй като нямаше представа в коя посока е този край.

Осъзна, че му е много студено, ръцете му трепереха. Шок, помисли си смътно. Какво се правеше при шок? Топли течности, одеяла. Бренди. Да, точно така. Да вдигне крака. Това поне можеше да направи.

Издълба малка дупка и се отпусна в нея, като натрупа лепкавите, полуизгнили листа по гърдите и раменете си. Опря пети на чатала между два клона и затвори очи, треперещ.

Нямаше да тръгнат след него. Защо да го правят? По-добре да изчакат, ако не бързаха. Той накрая щеше да излезе — ако все още бе в състояние. Всяко движение тук долу щеше да разклати листата горе и да издаде местоположението му. Те просто щяха да чакат следващия му ход. Парченцата небе бяха наситено сини сапфири; още беше следобед. Щеше да изчака до мръкнало, преди да тръгне.

Притиснал ръце до гърдите си, той си наложи да си почине, да мисли за нещо друго. Бриана. Нека мисли за нея. Без гняв или изумление; не беше време за това.

Нека се преструва, че всичко между тях е като в онази нощ, тяхната нощ. Тя лежи топла до него в тъмното. Ръцете ѝ, така искрени и любопитни, докосват нетърпеливо тялото му. Щедростта на голотата ѝ, отдадена с готовност. И неговото мимолетно, погрешно убеждение, че всичко в света завинаги ще е наред. Постепенно треперенето му отслабна и той заспа.

Когато се събуди, луната бе изгряла; виждаше светлината ѝ в небето, но не и нея самата. Още беше скован и измръзнал, всичко го болеше. Беше и гладен и отчаяно жаден. Е, ако успееше да се измъкне от тази плетеница, поне можеше да намери вода; в тези планини навсякъде имаше поточета. Обърна се бавно и непохватно, като костенурка, паднала на корубата си.

Нямаше значение накъде ще тръгне. Запълзя отново, провираше се през пролуките, чупеше клони и се опитваше да се движи в права линия. Едно нещо го плашеше повече от мисълта за индианците: лесно можеше да се изгуби, докато се движеше на сляпо в този лабиринт. Можеше да обикаля в кръг до безкрай, пленен тук завинаги. Историите за изгубените ловни кучета вече не му се струваха преувеличени.

Някакво малко животно пробяга по ръката му, той потрепна и удари главата си в клоните. Стисна зъби и продължи, напредваше с по няколко сантиметра. Щурчета пееха около него, безброй тихи шумове показваха, че обитателите на този ад не се радват на присъствието му. Не виждаше абсолютно нищо; мракът бе почти катраненочерен. Имаше едно хубаво нещо обаче: усилието го сгря; пот жилеше раната на главата му и капеше по брадичката му.

Когато спираше да си поеме дъх, се ослушваше внимателно — за шум от преследвачите или за да установи някак местоположението си, но не чуваше нищо, освен крясък на птица или шумоленето на листата над главата му. Избърса потното си лице с ръкав и продължи.

Не знаеше колко дълго се е движил така, когато стигна до скала. По-скоро се заби с главата напред в нея. Олюля се назад, стиснал главата си и скърцайки със зъби, за да не извика.

Примигвайки от болка, той заобиколи скалата. Близо до нея растеше дебело стебло и раменете му заседнаха в тясното пространство. Заусуква се, замята се, накрая се изстреля напред и се стовари по лице.

Надигна се нестабилно на ръце и осъзна, че вижда ръцете си. Вдигна глава изумен.

Главата и раменете му стърчаха на открито пространство. Не само открито, но и празно. Той бързо се замята напред, за да излезе от клаустрофобичната хватка на рододендроните.

Изправи се на откритото пред скала, която се издигаше в единия край на малка поляна. Наистина беше поляна; нищо не растеше по нея, беше покрита с мека пръст. Изумен, той се обърна бавно и вдиша дълбоко студения свеж въздух.

— Господи! — възкликна тихо. Полянката бе овална, опасана от изправени камъни, като единият край на овала стигаше до скалата. Камъните бяха разпределени равномерно по кръга; няколко бяха паднали, а други бяха изтръгнати от местата си от натиска на корените и стъблата зад тях. Виждаше и гъстата черна маса на рододендроните между камъните, но в периметъра на кръга нямаше нито едно растение.

Усети как цялото му тяло настръхва, докато вървеше бавно към центъра на кръга. Не можеше да бъде — но факт. И защо не? Ако Гейлис Дънкан бе права… обърна се и видя на лунната светлина някакви рисунки по скалата.

Приближи се да ги разгледа. Бяха няколко петроглифа, някои колкото дланта му, а други високи почти колкото него; спираловидни форми и нещо като приведен мъж, танцуващ — или умиращ. Почти затворен кръг, който приличаше на змия, гонеща опашката си. Предупредителни знаци.

Отново потрепери и ръката му посегна към шева на бричовете. Още бяха там: двата скъпоценни камъка, за които бе рискувал живота си, малките паспорти към сигурността — поне така се надяваше — за него и за Бриана.

Нищо не се чуваше; нито жужене, нито бръждене. Есенният въздух беше студен, лек вятър разклащаше листата на рододендроните. По дяволите, коя дата беше? Не знаеше, отдавна бе изгубил следите на времето. Обаче се беше разделил с Бриана в Уилмингтън в началото на септември. Отне му доста повече време, отколкото предполагаше, да открие Бонет и да намери възможност да открадне камъните. Сигурно сега бе краят на октомври — празникът Самайн, Денят на Вси светии, наближаваше или тъкмо беше отминал.

Дали този пръстен също зависеше от тези дати?

Предполагаше, че е така; ако линиите на силата на земята се променяха с въртенето ѝ около слънцето, значи всички проходи трябваше да се отварят и затварят при промяната.

Пристъпи по-близо до скалата и го видя; отвор близо до основата ѝ, цепнатина в камъка, вероятно пещера. По него пробяга хлад, който нямаше нищо общо със студения нощен вятър. Пръстите му се свиха върху малката твърда издутина на камъните. Не чуваше нищо; дали беше отворен? Ако беше…

Път за бягство. Можеше да е това. Но бягство към кога? И как? Думите от заклинанието на Гейли кънтяха в главата му. Гранатите са любов на шията ми; аз ще бъда вярна.

Вярна. Да се опита да избяга оттук означаваше да изостави Бриана. А тя не беше ли го изоставила?

— Не, проклет да съм, ако е така! — прошепна на себе си. Имаше някаква причина за стореното от нея, сигурен беше.

Тя е открила родителите си; сега е на сигурно място. Но нали заради любовта една жена напускаше родителите си и отиваше при съпруга си. Сигурността вече нямаше значение, важна беше единствено любовта. Ако бе мислил за сигурността, нямаше да прекоси ужасната бездна заради нея.

Дланите му се потяха; усещаше влажната тъкан на бричовете под пръстите си, които бяха разранени и пулсираха. Направи още една крачка към процепа в скалата, втренчен в катранения мрак. Ако не пристъпеше навътре… можеше да стори само две неща. Да се върне в задушаващата прегръдка на рододендроните или да се опита да се покатери по скалата.

Наклони глава назад, за да прецени височината ѝ. Тя се извисяваш над него безлика в тъмното, силуетът ѝ се очертаваше на озареното от луната небе. Нямаше време да измисли нищо, защото въжената примка се спусна леко през главата му и стегна ръцете му към тялото.

52. Изоставяне

Ривър Рън, декември 1769 г.

Беше валяло и скоро щеше да завали отново. Капки вода потрепваха по цветчетата на мраморните якобитски рози на гробницата на Хектор Камерън, а тухлената пътека бе потъмняла от влагата.

Semper Fidelis — пишеше под името и датите. Веднъж бе излизала с един морски кадет; тези думи бяха гравирани на пръстена, който той се опита да ѝ подари. Верен завинаги. А на кого бе верен Хектор Камерън? На жена си? На своя принц?

Не беше говорила с Джейми Фрейзър от онази нощ. Нито той с нея. Не и от последния миг, когато от страх и ярост тя му бе изкрещяла: „Баща ми никога не би казал такова нещо!“ Все още виждаше лицето му, когато тя изрече последните си думи към него; щеше ѝ се да можеше да го забрави. Той се бе извърнал безмълвно и излезе от къщата. Иън стана и тихо го последва; и двамата не се върнаха тази нощ.

Майка ѝ остана с нея, за да я утешава и гали по главата, да ѝ шепне успокоително, докато тя ту се разгневяваше отново, ту пак започваше да плаче. Но дори докато майка ѝ държеше главата ѝ в скута си и бършеше лицето ѝ с мокри кърпи, Бриана усещаше, че част от нея копнее да е с онзи мъж, копнее да го последва, да успокои него. И го обвиняваше и заради това.

Главата ѝ пулсираше от усилието да запази каменно изражение. Не смееше да отпусне мускулите на очите и челюстта си, докато не се увери, че са тръгнали; иначе можеше лесно да рухне.

Не го направи; не и след онази нощ. След като се съвзе, увери майка си, че е добре и я накара да си легне. А тя самата седя до зазоряване с пламтящи от гнева и дима очи и рисунката на Роджър на масата пред нея.

Той се върна призори и извика майка ѝ, без да погледне към нея. Прошепна нещо в двора и майка ѝ се върна с изопнато от тревога лице, за да ѝ събере нещата.

После той я доведе тук, през планината към Ривър Рън. Тя искаше да отиде с тях, искаше веднага да тръгне да търси Роджър, без да се бави и миг повече. Но той беше непреклонен, майка ѝ също.

Беше късен декември и зимните снегове лежаха дебели по склоновете на планините. Тя бе вече почти в четвърти месец; коремът ѝ беше видимо издут. Не се знаеше колко дълго ще продължи пътуването и тя неохотно се съгласи, че не иска да ражда в планината. Можеше да се възпротиви на майка си, но не и когато тя бе подкрепена от неговата упоритост.

Опря чело на хладния мрамор на мавзолея; денят беше студен, пръскаше дъжд, но лицето ѝ бе горещо и подпухнало, сякаш имаше треска.

Постоянно го чуваше и виждаше. Лицето му, разкривено от гняв, с остри черти като маска на дявол. Гласът му, груб от ярост и отвращение, който я обвиняваше — обвиняваше нея! — за загубата на неговата проклета чест!

— Твоята чест! — попита тя невярващо. — Твоята? Всичко стана заради твоята шибана чест.

— Не смей да ми говориш така! Макар че, ако ще говорим за шибане…

— Ще говоря каквото си искам! — изрева тя, удари с юмрук по масата и чиниите изтракаха.

Тя продължи така. Той също. Майка ѝ се опита да ги спре един-два пъти — Бриана потрепна при спомена за ужаса в златните очи на Клеър, — но и двамата не ѝ обърнаха внимание, твърде погълнати от свирепостта на взаимното си предателство.

Майка ѝ ѝ бе казала веднъж, че има шотландски темперамент — бавно се разгаря, но гори дълго. Сега тя знаеше откъде го е взела, но това не ѝ помагаше.

Опря скръстените си ръце на гробницата и положи лицето си върху тях, вдишвайки лекия дъх на вълна. Той ѝ напомни за плетените пуловери на баща ѝ, на истинския ѝ баща, помисли си и отново я заля усещането за сиротност.

— Защо трябваше да умираш? — прошепна на влажната вълна. — О, защо? — Ако Франк Рандал не бе умрял, нищо от това нямаше да се случи. С Клеър още щяха да са там, в къщата в Бостън, семейството ѝ и животът ѝ щяха да са непокътнати.

Но баща ѝ си отиде, заменен от един жесток непознат; мъж, който имаше нейното лице, но не можеше да разбере сърцето ѝ; мъж, който ѝ бе отнел и семейството, и дома, и не се задоволи само с това, но ѝ отне и любовта и сигурността, като я остави сиротна в тази странна и жестока земя.

Тя придърпа шала на раменете си, потрепервайки от вятъра, който проникваше през широката плетка. Трябваше да си сложи наметалото. Устните на майка ѝ бяха побелели, когато тя я целуна за довиждане и изтича през мъртвата градина, без да го погледне. Щеше да чака тук, докато тръгнат, дори да замръзнеше.

Чу стъпки по тухлената пътека зад гърба си и се скова, но не се обърна. Вероятно беше прислужник или Джокаста идваше да я убеди да влезе вътре.

Но крачките бяха твърде широки и твърде силни, за да е друг мъж. Примигна усилено и стисна зъби. Нямаше да се обърне, нямаше.

— Бриана — каза той тихо зад нея. Тя не отговори, не помръдна.

Той изсумтя тихо — от гняв или раздразнение?

— Трябва да ти кажа нещо.

— Казвай го — отвърна тя, но гърлото я заболя, сякаш бе преглътнала нещо остро.

Пак започваше да вали; капки плъзнаха по мрамора пред нея и тя усещаше леденото барабанене по косата си.

— Ще ти го доведа — каза Джейми Фрейзър все така тихо, — или и аз няма да се върна.

Тя не можа да се накара да се обърне. Чу се някакъв шум на пътеката зад нея, после стъпките му се отдалечиха. Със замъглени от сълзите очи тя видя как капките по мраморните рози се събират и започват да падат.

Когато най-сетне се обърна, алеята беше пуста. В краката ѝ имаше сгъната хартия, влажна от дъжда, залепнала за камъка. Вдигна я и я смачка в ръката си, страхуваше се да я отвори.

Февруари 1770 г.

Въпреки тревогата и гнева тя лесно потъна в ежедневието на Ривър Рън. Леля ѝ, щастлива от компанията ѝ, я окуражаваше да си търси развлечения; когато разбра, че има дарба на художник, Джокаста ѝ осигури всичко необходимо и я поощряваше да рисува.

В сравнение с хижата на хребета животът в Ривър Рън бе луксозен почти до упадъчност. Бриана обаче все още се будеше призори по навик. Протягаше се лениво, наслаждавайки се на пухеното легло, което я обгръщаше и поддаваше при всяко нейно движение — в огромен контраст с буцестите завивки върху студения сламеник.

В камината гореше огън, до умивалника имаше голяма лъскава медна кана. Топла вода за миене; тя виждаше как въздухът потрепва около метала от топлината. В стаята обаче още беше хладно и светлината на зимата беше синкава от студа. Прислужницата, която бе влязла и излязла тихо, явно беше станала още преди изгрев и бе счупила леда, за да донесе вода.

Трябваше да се чувства виновна, че за нея се грижат роби, помисли си сънливо. Но щеше да мисли за това по-късно. За много неща щеше да мисли по-късно; още едно нямаше да навреди.

Засега просто ѝ беше топло. Някъде далече чуваше тихите шумове в къщата; успокояващото жужене на домакинството. Стаята тънеше в тишина, само понякога дървата изпукваха в огнището.

Обърна се по гръб и още сънена започна да се запознава отново с тялото си. Това бе сутрешен ритуал; нещо, което бе започнала да прави почти несъзнателно още като тийнейджърка и сега правеше вече по необходимост — да открие и да се примири с малките промени, настъпили през нощта, за да не се погледне внезапно през деня и да установи, че е чужденец в собственото си тяло.

Един чужденец в тялото ѝ бе достатъчен, помисли си. Избута завивките надолу и прокара бавно ръце по спящата издутина на корема си. Малка вълничка пробяга по тялото ѝ, когато обитателят му се протегна и се обърна бавно в утробата ѝ, както тя се бе обърнала в леглото преди минути.

— Хей, здравей — каза му тихо. Издутината помръдна леко под ръката ѝ, после застина — обитателят ѝ потъна пак в загадъчните си сънища.

Тя бавно вдигна нощницата си — беше на Джокаста, топла и мека памучна тъкан — и опипа гладкия дълъг мускул в горната част на всяко бедро, меката вдлъбнатина под извивката. После нагоре-надолу и отново, кожа по кожа, длани по крака, корем и гърди. Гладки и меки, заоблени и твърди; мускули и кости… но сега това не бяха само нейните мускули и кости.

Тази сутрин усещаше кожата си различна, като на змия, която току-що е сменила кожата си — нежна и леко искряща. По-късно, когато станеше, когато въздухът я облееше, щеше да е по-твърда и по-матова, но по-гъвкава.

Легна пак на възглавницата, взирайки се в светлината, която изпълваше стаята. Къщата се будеше около нея.

Чуваше безбройните слаби шумове на работещи хора и те я успокояваха. Когато беше малка, през лятото се будеше и чуваше бученето на косачката на баща ѝ под прозореца; гласът му, когато поздравяваше съсед. И се чувстваше в безопасност, защитена, знаеше, че той е там.

Доскоро се будеше призори и чуваше гласа на Джейми Фрейзър, който говореше тихо на конете и пак изпитваше това чувство, като прилив. Вече не.

Майка ѝ беше казала истината. Тя се бе отдалечила, променила, без дори да го съзнава, разбра го постфактум. Отхвърли завивките и стана. Не можеше да лежи и да оплаква изгубеното; вече нямаше кой да я защитава. Вече сама трябваше да е свой защитник.

Бебето беше постоянно присъствие, и странно, но и постоянна утеха. За първи път го почувства като благословия и успокоение; тялото ѝ бе разбрало това много преди съзнанието. И това се оказа вярно — майка ѝ често ѝ повтаряше: „Слушай тялото си.“

Тя се облегна на рамката на прозореца, гледаше към кръпките сняг в кухненската градина. Една робиня с наметало и шал бе коленичила на пътеката и изкопаваше зимни моркови от една леха. Високи брястове опасваха стената на градината; а някъде зад техните голи клони бяха планините.

Остана неподвижна, вслушваше се в ритъма на тялото си. Натрапникът в плътта ѝ се размърда леко, движенията му се сливаха с пулсирането на кръвта ѝ — тяхната кръв. Струваше ѝ се, че чува в пулса си и ехото на другото, по-малко сърце, и в него най-сетне откри куража да мисли ясно, с убедеността, че ако се случи най-лошото — тя се притисна силно към рамката на прозореца и я усети как изпука под нея — ако се случи най-лошото, пак няма да остане напълно сама.

53. Вина

Джейми почти не продумваше, откакто тръгнахме от Фрейзърс Ридж и до пристигането ни в селото на тускарора Тенаго. Аз яздех ужасно нещастна, разкъсвана от вината, че изоставих Бриана, от страх за Роджър и от болка заради мълчанието на Джейми. Той бе рязък с Иън и не каза нищо повече от необходимото на Джокаста в Крос Крийк. На мен не продумваше.

Явно ме обвиняваше, че не съм му казала веднага за Стивън Бонет. Аз също се обвинявах жестоко за това, като виждах резултатите. Джейми бе взел златния пръстен, който бях хвърлила пред него; нямах представа какво го е направил.

Времето си оставаше лошо, облаците висяха така ниско над планините, че на високите върхове пътувахме с дни през гъста студена мъгла. Водни капки кондензираха по конете и от гривите им постоянно сякаш капеше дъжд, който лъщеше по хълбоците. Спяхме под какъвто подслон успявахме да намерим, свити във влажен пашкул от одеяла, налягали отделно около димящ огън.

Някои от индианците ни познаваха от Анна Оока и ни посрещнаха добре в Тенаго. Видях неколцина мъже да поглеждат към буретата с уиски, докато разтоварвахме мулетата, но никой не се опита да се доближи до тях. Бяхме натоварили уиски на две мулета; няколко малки бурета, целият ни дял от дестилерията на Фрейзър — голяма част от прихода ни за годината. Кралски подкуп — по термините на търговията. Достатъчен за един млад шотландец, надявах се.

Това бе най-доброто — и единственото, — с което можехме да търгуваме, но беше и опасно. Джейми подари едно буре на сачема на селото и с Иън изчезнаха в една от къщите. Иън бе предал Роджър на един от приятелите си от тускарора, но не знаеше къде са го отвели. Надявах се да е в Тенаго. В такъв случай можехме да се върнем в Ривър Рън до месец.

Нямах големи надежди обаче. Сред ужасната кавга с Бриана Джейми призна, че е казал на Иън да се погрижи Роджър да не може да се върне обратно. Тенаго бяха на десет дни път от Ридж; твърде близо за един разгневен баща.

Исках да попитам жените, които бяха с мен за Роджър, но никоя в къщата не знаеше нито френски, нито английски, а аз знаех само няколко думи на техния език, все общи любезности. По-добре беше да оставя на Иън и Джейми да се оправят с дипломатическите преговори. Джейми, с дарбата му за езици, знаеше езика на индианците; а Иън, който прекарваше много време на лов с тях, бе още по-сведущ.

Една от жените ми предложи поднос с вдигащи пара купчини зърно, сварено с риба. Наведох се да си гребна малко с парче плоско дърво, което ми дадоха за целта, и усетих как амулетът ми се люшва напред под ризата. Малката му тежест бе напомняне за мъката и някаква утеха.

Бях взела амулета на Наяуене и резбования опал, който открих под поваления кедър. Амулета взех с намерението да го върна — нямах представа на кого. Опалът можеше да послужи като добавка към уискито, ако се наложеше да увеличим подкупа. По същата причина Джейми бе взел всички ценности, които притежаваше — не бяха много, — с изключение на пръстена с рубин от баща му, който Бриана му бе донесла от Шотландия.

Оставихме го при нея, в случай че не се върнем — което бе съвсем реална възможност. Не се знаеше дали Гейлис Дънкан бе права в теориите си за употребата на скъпоценни камъни, но поне Бриана щеше да има един.

Тя ме бе прегърнала яростно и ме целуна, когато тръгвахме от Ривър Рън. Не исках да тръгвам. Но не исках и да остана. Бях разкъсвана отново между тях; между необходимостта да остана и да се грижа за Бриана и също толкова голямата необходимост да тръгна с Джейми.

— Трябва да отидеш — каза твърдо Бриана. — Аз ще се оправя; нали самата ти каза, че съм здрава като кон. Ще се върнеш много преди да имам нужда от теб.

Беше погледнала към гърба на баща си; той стоеше в конюшните и надзираваше товаренето на конете и мулетата. Обърна се пак към мен с безизразно лице.

— Трябва да отидеш, мамо. На теб разчитам да намериш Роджър. — Имаше неприятен акцент върху теб и аз много се надявах Джейми да не я е чул.

— Нали не мислиш, че Джейми ще…

— Не знам — прекъсна ме тя. — Не знам какво ще направи. — Стисна зъби по начин, който познавах твърде добре. Спорът бе безсмислен, но все пак опитах.

— Е, аз знам — отвърнах твърдо. — Той би направил всичко за теб, Бриана. Всичко. И дори да не беше заради теб, би направил всичко възможно, за да върне Роджър. Неговата чест… — Лицето ѝ се затвори като капан и аз осъзнах грешката си.

— Неговата чест — рече тя рязко. — Само това има значение. Сигурно няма проблем, стига това да го накара да върне Роджър. — Тя се завъртя и сведе глава срещу вятъра.

— Бриана! — казах аз, но тя само сви рамене и се зави плътно с шала.

— Лельо Клеър? Ние сме готови. — Иън се бе появил наблизо и гледаше ту мен, ту нея с угрижено лице. Аз се обърнах пак към Бриана, колебаех се, не исках да се разделяме така.

— Бри?

Тя се обърна отново сред вихър от поли и ме прегърна, бузата ѝ бе студена до моята.

— Върни се! — прошепна ми. — О, мамо… върни се жива и здрава!

— Не мога да те изоставя, Бри, не мога! — Прегръщах я силно, здравите кости и нежната плът, детето, което бях изоставила, детето, което си бях върнала — и жената, която сега се отдръпна от ръцете ми и се изправи пред мен, сама.

— Трябва да тръгваш — прошепна ми. Маската на безразличие бе паднала и бузите ѝ бяха влажни. Погледна през рамото ми към входа на конюшнята. — Върни го. Ти си единствената, която може да го върне.

Целуна ме бързо, обърна се и се затича, стъпките ѝ кънтяха по тухлената алея.

Джейми дойде откъм конюшнята и я видя как бяга през сивата светлина като банши. Застана неподвижен и се загледа след нея с безизразно лице.

— Не можете да се разделите така — казах аз. Избърсах влажните си бузи с края на шала си. — Джейми, върви след нея. Моля те, върви да се сбогувате поне.

Той стоя още миг и си помислих, че ще се престори, че не ме е чул. Но после се обърна и тръгна бавно по пътеката. Първите капки дъжд започваха да падат по прашната пътека и вятърът изду наметалото му.

— Лельо? — Ръката на Иън се плъзна под моята и леко ме дръпна. Тръгнах с него и му позволих да ми помогне да се кача на коня. След няколко минути Джейми се върна. Качи се на седлото, даде знак на Иън и потегли от конюшните, без да погледне назад. Аз обаче погледнах назад — нямаше и помен от Бриана.

Нощта отдавна се бе спуснала и Джейми още беше в къщата с Накогнауето и вожда на селото. Все поглеждах, когато някой излизаше оттам, но никога не беше Джейми. Накрая обаче коженото покривало на вратата се вдигна и Иън излезе — с малка тантуреста фигурка зад него.

— Имам изненада за теб, лельо — каза той усмихнат и пристъпи настрани, за да ми покаже ухиленото кръгло лице на робинята Полиан.

Или по-скоро, бившата робиня. Защото, разбира се, вече беше свободна. Тя седна до мен, ухилена като тиквен фенер, и отметна наметалото от еленска кожа, за да ми покаже малкото момченце, което носеше на ръката си — лицето му беше кръгло и усмихнато като нейното.

С Иън за преводач, а и тя поназнайваше английски и келтски, и чрез странния женски език на знаците, ние започнахме задушевен разговор. Както Майърс бе предположил, тя наистина била посрещната сърдечно от индианците тускарора и приета в племето, където лечителските ѝ умения били високо ценени. Взела за съпруг мъж, който овдовял по време на епидемията от морбили, и го дарила с нов член на семейството преди няколко месеца.

Много се радвах, че е открила свободата и щастието и я поздравих сърдечно. Това успокои и мен; ако индианците се бяха отнесли с нея толкова добре, вероятно и Роджър не беше пострадал.

Хрумна ми нещо и извадих амулета на Наяуене от торбичката на шията си.

— Иън… ще я попиташ ли дали знае на кого трябва да го дам?

Той ѝ заговори на индиански, а тя се наведе напред и опипа с любопитство амулета. Накрая поклати глава и се отдръпна назад, като отговори със странния си дълбок глас.

— Казва, че никой няма да го иска, лельо — преведе Иън. — Това е лечебна торбичка на шаман и е опасна. Трябва да се зарови с човека, на когото е принадлежала; никой тук няма да я докосне от страх да не привлече призрака на шамана.

Поколебах се, докато държах торбичката в ръката си. От смъртта на Наяуене насам вече не бях изпитвала странното усещане, че държа нещо живо. Сигурно сега просто ми се стори, че се размърда в ръката ми.

— Попитай я… Ами ако шаманът не е погребан? Ако тялото му не е открито?

Полиан слушаше със сериозно изражение. Поклати глава, когато Иън приключи.

— Казва, че в такъв случай призракът върви с теб, лельо. Казва, че не бива да го показваш на никого тук… ще се изплашат.

— Тя не се изплаши, нали? — Полиан разбра това сама, поклати глава и докосна огромните си гърди.

— Вече индианка — каза тя простичко. — Но не винаги.

Обърна се към Иън и му обясни, че нейният народ е почитал духовете на мъртвите; всъщност не било необичайно дори да задържиш главата или друга част от дядо си например, за защита или съвети. Не, нея не я притесняваше, че ме следва призрак.

Това не притесняваше и мен. Всъщност мисълта, че Наяуене може да върви с мен, ми носеше по-скоро утеха при настоящите обстоятелства. Прибрах амулета в ризата си. Той се докосна мек и топъл до кожата ми, като допир на приятел.

Говорихме още известно време, дълго след като останалите в дългата къща се прибраха в своите отделения и в задимения въздух се разнесе хъркане. Дори се изненадахме от появата на Джейми, който пусна вътре студено течение.

Едва когато се сбогувах с Полиан, тя се поколеба сякаш се чудеше дали да ми каже нещо. Погледна към Джейми, после сви масивните си рамене и взе решение. Наведе се към Иън, прошепна нещо, сякаш мед се стичаше по камъни, и обхвана с пръсти лицето му. После ме прегърна бързо и си тръгна.

Иън се взира известно време след нея, изумен.

— Какво ти каза тя, Иън?

Той се обърна към мен, свил тревожно вежди.

— Казва, че трябва да кажа на чичо Джейми, че в нощта, когато жената умряла в дъскорезницата, Полиан видяла един мъж.

— Какъв мъж?

Той поклати глава, все още смръщен.

— Не го познава. Каза само, че е бял мъж, едър, набит, не висок като чичо или мен. Видяла го да излиза от дъскорезницата и да навлиза бързо в гората. Тя седяла на прага на колибата си, на тъмно, затова смята, че не я е видял — но минал достатъчно близо до огъня и видяла лицето му. Каза, че имал петна от шарка — той докосна лицето си с пръст — и лице като на прасе.

— Мърчисън? — Сърцето ми прескочи удар.

— А бил ли е с униформа? — попита Джейми.

— Не. Но на нея ѝ станало любопитно да види какво е правил там; той не бил някой от плантаторите, нито работник или надзирател. Затова тя се промъкнала в дъскорезницата, но когато надникнала вътре, разбрала, че става нещо лошо. Каза, че усетила миризма на кръв и после чула гласове, затова не влязла.

Значи наистина беше убийство, а ние с Джейми не бяхме успели да го предотвратим само с няколко минути. В индианската дълга къща беше топло, но аз изтръпнах при спомена за плътния, миришещ на кръв въздух в дъскорезницата и за твърдия шиш, който бях напипала.

Джейми сложи ръка на рамото ми. Без да помисля, аз я покрих с моята. Допирът му беше много приятен и осъзнах, че не се бяхме докосвали повече от месец.

— Мъртвата жена беше перачка към военните — каза той тихо. — Мърчисън има жена в Англия; сигурно е решил, че не му трябва бременна любовница.

— Нищо чудно, че вдигна такава врява да търси извършителя — и после да обвини тази бедна жена, която дори не може да се защити. — Лицето на Иън бе зачервено от възмущение. — Ако бе успял да я хване и да я обеси, щеше да се чувства в безопасност, проклетият мръсник.

— Сигурно ще се отбия при сержанта, когато се върнем — каза Джейми. — Насаме.

При тази мисъл кръвта ми се смрази. Гласът му беше тих и равен, а лицето спокойно, когато се обърнах, но като че ли видях повърхността на тъмно шотландско езеро в очите му, която се къдреше, сякаш нещо голямо току-що бе потънало във водата.

— Не мислиш ли, че отмъстителността вече ти създаде достатъчно проблеми?

Казах го по-рязко, отколкото възнамерявах, и ръката му се изплъзна от моята.

— Сигурно — рече той с безизразен глас и безизразно лице. Обърна се към Иън.

— Уейкфийлд — или Макензи, или както му е името… е много далече на север. Продали са го на мохоуките; на малко село под реката. Твоят приятел Онакара се съгласи да ни води; ще тръгнем призори.

Стана и се отдалечи към другия край на къщата. Всички вече си бяха легнали. Пет огнища горяха по протежение на сградата, всяко си имаше дупка за отдушник, а отсрещната стена бе разделена на две кутийки, по една за всяка двойка или семейство, с ниска широка платформа за спане и място под нея за склад.

Джейми спря пред отделението, което ни бяха дали и където бях оставила наметалата и багажа ни. Събу си обувките, разкопча наметалото, което носеше над бричовете и ризата и изчезна в мрака, без да погледне назад.

Аз се изправих, смятах да го последвам, но Иън сложи ръка на рамото ми.

— Лельо — рече той колебливо. — Няма ли да му простиш?

— Да му простя? — втренчих се в него. — За какво? За Роджър ли?

Той изкриви лице.

— Не. Това беше ужасна грешка, но и сега бихме го направили, ако не знаехме истината. Не… за Бонет.

— За Стивън Бонет? А защо изобщо мисли, че го обвинявам за това? Никога не съм му казвала подобно нещо? — Дори не го бях помисляла, защото бях твърде заета да се притеснявам, че той вини мен.

Иън прокара ръка през косата си.

— Ами… не разбираш ли, лельо? Той се вини за това. Вини се, откакто този човек ни ограби в реката; и сега, след онова, което е причинил на братовчедка ми… — Сви рамене, изглеждаше леко смутен. — Това направо го изяжда и като знае, че и ти си му ядосана…

— Но аз не съм ядосана на него! Мислех си, че той е ядосан на мен, защото не му казах веднага, че го е направил Бонет.

— О… — Иън сякаш не знаеше дали да се смее, или да се притеснява. — Е, сигурно щяхме да си спестим малко неприятности, ако беше казала, но не, сигурен съм, че не е заради това, лельо. Все пак, когато братовчедката Бриана ти е казала, ние вече се бяхме срещнали с Макензи в планината и го бяхме подредили.

Поех дълбоко дъх и издишах.

— Значи според теб той си мисли, че съм ядосана на него?

— О, всеки може да го види, лельо — увери ме той искрено. — Ти не го поглеждаш, нито говориш с него, освен ако не се налага… и — прочисти деликатно гърлото си — не съм те виждал да отиваш в леглото му поне от месец.

— Е, и той не идва в моето! — казах разпалено, преди да осъзная, че едва ли трябва да водя такъв разговор със седемнайсетгодишно момче.

Иън приведе рамене и ме погледна ококорен.

— Е, той си има гордост все пак, нали?

— О, да, има си — казах аз и прокарах ръка по лицето си. — Аз… виж Иън, благодаря ти, че ми го каза.

Той ми се усмихна така, че лицето му се преобрази.

— Е, не искам да го гледам да страда. Аз много обичам чичо Джейми.

— Аз също — отвърнах и преглътнах малката буца в гърлото си. — Лека нощ, Иън.

Тръгнах тихо през дългата къща, покрай кутийките, в които спяха цели семейства, дишането им бе в спокоен дисонанс с тревожното биене на сърцето ми. Валеше; водата капеше от дупките за дима и съскаше в жаравата.

Защо не го бях видяла и аз като Иън? Е, отговорът беше лесен; не беше заради гняв, собствената ми вина ме заслепяваше. Не му бях казала за Бонет не само заради Бриана, а и заради моя златен пръстен; можех да я убедя да каже на Джейми, ако се бях опитала.

Тя беше права; той със сигурност щеше да тръгне рано или късно след Бонет. Аз вярвах повече от нея в успеха му обаче. Не, именно заради пръстена си замълчах.

И защо трябваше да се чувствам виновна заради пръстена? Нямаше разумен отговор; скрих го по-скоро по инстинкт, а не със съзнателно основание. И все пак исках — имах нужда — да го задържа.

Сърцето ми се сви леко при мисълта за изминалите няколко седмици, за Джейми, който извършваше мрачно приготовленията, в самота и вина. Нали все пак затова тръгнах с него — защото се страхувах, че ако тръгне сам, може да не се върне. Пришпорван от вината и куража, той можеше да стигне твърде далеч; но знаех, че ако съм с него, ще бъде внимателен. И през цялото това време той бе смятал не само, че е сам, но и че е горчиво упрекван от единствения човек, който можеше и трябваше да му даде утеха.

Това наистина го изяждаше.

Спрях до преградата. Полицата бе широка към два метра и половина и той лежеше в дъното ѝ; виждах само свита фигура под одеяло от заешки кожи. Лежеше съвсем неподвижно, но знаех, че не спи.

Качих се на платформата и щом се озовах в тъмнината, се съблякох. В къщата бе относително топло, но голата ми кожа настръхна и зърната ми се втвърдиха. Очите ми бяха свикнали със сумрака; виждах, че лежи настрани, с лице към мен. Зърнах блясъка на очите му в тъмното, бяха отворени, гледаха ме.

Коленичих и се плъзнах под мекото одеяло. Без да се замислям прекалено, се обърнах и притиснах голото си тяло към него, като зарових лице в рамото му.

— Джейми — прошепнах му. — Студено ми е. Ще ме стоплиш ли?

Той се обърна към мен, безмълвен, с тиха ярост, която можех да приема за твърде дълго сдържано желание, но знаех, че е просто отчаяние. Не търсех удоволствие за себе си; исках само да му дам утеха. Но като се отворих за него, като го подтиквах, някакъв дълбок извор също се отвори и аз се вкопчих в него с внезапна сляпа нужда и отчаяние.

Притискахме се един към друг, треперещи, заровили глави в косата на другия, неспособни да се погледнем, неспособни да се разделим. Бавно, докато спазмите отминаваха, аз започнах да осъзнавам нещата извън нашата малка спирала и си дадох сметка, че лежим сред непознати, голи и беззащитни, скривани единствено от мрака.

И все пак бяхме сами, напълно сами. Имахме усамотението на Вавилон; в другия край на къщата разговаряха, но думите нямаха значение. Можеха да бъдат просто жужене на пчели.

Димът от гаснещия огън се виеше извън нашето убежище, ароматен и невеществен като благовоние. В кутийката ни бе тъмно като в изповедалня; виждах само извивката на рамото на Джейми и мимолетен проблясък в косата му.

— Джейми, съжалявам — казах тихо. — Не си виновен ти.

— А кой друг? — попита той с горчивина.

— Всички. И никой. Самият Стивън Бонет. Но не и ти.

— Бонет? — Гласът му беше безизразен от изненада. — Той какво общо има с това?

— Ами… всичко — казах аз, смаяна. — Ами… няма ли?

Той се извърна леко от мен и отметна косата от лицето си.

— Стивън Бонет е порочно създание и аз трябва да го убия при първа възможност. Но не виждам как мога да го виня за собствените ми провали като мъж.

— Какво говориш, за бога? Какви провали?

Той не отговори веднага, само сведе глава и се превърна в сгърбена сянка в мрака. Краката му още бяха преплетени с моите и усещах напрежението в тялото му, събрано в ставите и сковаващо бедрата му.

— Не съм вярвал, че някога ще ревнувам толкова от мъртъв човек — прошепна той накрая. — Не мислех, че е възможно.

— От мъртъв човек? — Гласът ми се надигна от изумление и тогава ми просветна. — От Франк?

Той лежеше неподвижен, почти легнал върху мен. Ръката му докосваше лицето ми колебливо.

— Че от кой друг? През целия път червеят на ревността ме яде. Виждам лицето му и наяве и насън. Нали каза, че приличал на Джак Рандал?

Прегърнах го силно и притиснах главата му надолу, за да приближа ухото му към устата си. Слава богу, че не бях споменала за пръстена пред него — но нима лицето ми, моето предателско, прозрачно лице, някак бе издало какво мисля за това?

— Как? — прошепнах и го стиснах по-силно. — Как може да мислиш за такова нещо?

Той се освободи, надигна се на лакът и косата му се изсипа по лицето ми като пламтящи сенки, светлината на огъня играеше златна и алена по нея.

— Как мога да не мисля? — попита той. — Нали я чу, Клеър; добре знаеш какво ми каза?

— Бриана ли?

— Тя каза, че иска да ме види в ада и е готова да продаде душата си, за да върне баща си — истинския си баща. — Той преглътна и аз го чух над шепота на далечните гласове.

— Все си мисля, че той нямаше да направи такава грешка. Щеше да ѝ вярва; щеше да знае, че тя… Мисля си, че Франк Рандал е бил по-добър човек от мен. И тя така мисли. — Ръката му потрепна, после спря на рамото ми и го стисна леко. — Мисля си… че може би и ти се чувстваш така, сасенак.

— Глупаво е — прошепнах. Прокарах ръце по дългата извивка на гърба му и забих пръсти в твърдите хълбоци. — Идиот. Ела тук.

Той сведе глава и изсумтя тихо до рамото ми, може би се засмя.

— Да, такъв съм. Но нали не ти пречи много?

— Не. — Косата му миришеше на дим и борова смола. В нея още имаше борови иглички; една убоде устните ми.

— И тя не го мисли.

— Напротив — каза той и усетих как преглъща буцата в гърлото си. — Чух я.

— А аз ви чух и двамата. — Погалих го бавно между лопатките, усетих старите белези и по-дебелите, по-скорошни, оставени от ноктите на мечката. — Тя просто е същата като теб; когато е ядосана, казва неща, които не мисли. Нали и ти не мислеше всичко, което ѝ наговори?

— Не. — Усетих как напрежението му отслабва, ставите на тялото му се разхлабваха, отстъпваха неохотно пред ласката на пръстите ми. — Не, нищо такова не мислех.

— Тя също.

Изчаках секунда и го погалих, както галех Бриана, когато беше малка и изплашена.

— Повярвай ми — прошепнах. — Аз обичам и двама ви.

Той въздъхна дълбоко и помълча за миг.

— Ако мога да намеря онзи мъж и ѝ го върна. Ако успея… мислиш ли, че някой ден ще ми прости?

— Да — казах аз. — Сигурна съм.

От другата страна на преградата чух тихи звуци от любене; въздишка, движение, прошепнати думи.

— Трябва да отидеш — беше казала Бриана. — Само ти можеш да го върнеш.

И тогава за първи път ми хрумна, че може би не е говорила за Роджър.

Преходът през планината беше дълъг и ставаше още по-дълъг заради зимното време. Имаше дни, когато бе невъзможно да се пътува; и тогава по цял ден клечахме под някоя скална издатина или в заслона на горичка, свити срещу вятъра.

Щом прекосихме планината, продължихме малко по-леко, макар че на север ставаше все по-студено. Но всяка нощ лягах с Джейми, сгушени заедно в пашкул от одеяла и кожи, за да споделяме топлината си.

Внимателно броях дните, отбелязвах ги на една вейка с възли. Напуснахме Ривър Рън в началото на януари; а беше средата на февруари, когато Онакара ни посочи дима, издигащ се в далечината от селото на мохоуките, където той и другарите му бяха отвели Роджър Уейкфийлд.

— Змийски град — каза той.

Шест седмици и Бриана щеше да е почти в шестия месец. Ако успеехме да върнем Роджър — и ако беше в състояние да пътува, добавих мрачно, — щяхме да се върнем точно преди детето да се роди. Ако Роджър не беше тук — ако мохоуките го бяха продали другаде… или ако беше мъртъв — каза тихо студено гласче в главата ми, — щяхме да се върнем, без да се бавим повече.

Онакара отказа да ни придружи до селото, което изобщо не ни обнадежди. Джейми му благодари и го изпрати с един от конете, нож и манерка вино като заплащане за услугите му.

Заровихме остатъка от уискито на известно разстояние извън селото.

— Дали ще разберат какво искаме? — попитах, когато се качихме пак на конете. — Дали езикът им е близък до този на тускарора?

— Не е точно същият, лельо, но е подобен — каза Иън. Валеше леко сняг и снежинките се топяха по миглите ми.

— Като между испански и италиански може би. Но Онакара каза, че сачемът и неколцина от другите знаят малко английски, макар че не искат да го говорят. Мохоуките са се били с англичаните срещу французите; все някой ще го разбира.

— Е, тогава — усмихна ни се Джейми и остави мускета си на седлото пред себе си. — Да вървим да си опитаме късмета.

54. Пленничество I

Февруари 1770 г.

Той беше в селото на мохоуките почти от три месеца, ако се съдеше по възлите на нишката. Отначало не знаеше кои са те; само че са различни от индианците, които го бяха довели и че те се страхуват от тях.

Стоеше скован от изтощение, докато мъжете, които го бяха довели, говореха и сочеха. Новите индианци бяха различни; бяха облечени подходящо за студа, с кожи, и лицата на много от тях бяха татуирани.

Един го побутна с върха на ножа си и го накара да се съблече. Принудиха го да стои гол насред дългата дървена къща пред неколцина мъже и жени, които го сочеха и му се смееха. Десният му крак беше много подут; дълбоката рана се бе инфектирала. Все още можеше да ходи, но всяка стъпка изпращаше жилото на болка по крака му и той често пламваше от треска.

Те го блъснаха през вратата на къщата. Отвън се вдигаше силен шум. Две редици крещящи диваци, въоръжени с пръчки и сопи. Някой зад него го смуши в хълбока с нож и той усети струйка кръв да се стича по крака му.

— Курс! — казваха те. Бягай.

Земята беше отъпкана, снегът се бе превърнал в мръсен лед, който изгори краката му, когато блъскане в гърба го изпрати насред суматохата.

През повечето път успя да се задържи прав, като се клатеше насам-натам, докато тоягите го удряха от всички страни, а пръчките го шибаха през краката и по гърба. Нямаше начин да избегне ударите. Можеше само да продължи да върви възможно най-бързо.

Близо до края една тояга се стовари право в корема му; той се преви и друга го удари зад ухото. Падна в снега, но едва усети студа по разранената си кожа.

Камшик го шибна през краката, после го удариха силно точно под тестисите. Той скочи рефлексивно, превъртя се отново и се озова на четири крака, все още някак се движеше, кръв течеше от носа и устата му и се смесваше със замръзналата кал.

Стигна до края и докато последните удари жилеха гърба му, се вкопчи в колоните на една къща и се издърпа бавно нагоре. Обърна се към тях. Това им хареса; засмяха се с пискливи възгласи, които ги накараха да заприличат на глутница кучета. Той се поклони ниско и се изправи, главата му се замая. Те се засмяха още по-силно. Той знаеше как да се харесва на публиката.

После го вкараха вътре, дадоха му вода да се измие и малко храна. Върнаха му и разкъсаната риза и мръсните панталони, но не и палтото или обувките. Вътре беше топло; няколко огъня горяха на равни интервали в дългата постройка, като всеки си имаше отдушник в тавана. Той изпълзя в ъгъла и заспа, сложил ръка върху буцата в шева на бричовете си.

След това посрещане мохоуките се отнасяха с него предимно с безразличие, но не и особено жестоко. Той беше роб в къщата, на разположение на всички, които живееха в нея. Ако не разбираше някоя заповед, те му показваха веднъж. Ако откажеше или се престореше, че не разбира, го биеха и той вече не отказваше. Все пак споделяше поравно храната им и му дадоха прилично място за спане в дъното на къщата.

Тъй като беше зима, предимно събираше дърва и носеше вода, но понякога го взимаха на лов, за да помага в клането и носенето на месото. Индианците не полагаха големи усилия да общуват с него, но той слушаше внимателно и научи малко от езика им.

С огромна предпазливост започна да се опитва да говори. Първо се обърна към едно младо момиче, защото реши, че не е толкова опасна. Тя се втренчи в него, после се засмя доволно, сякаш бе чула как гарван е проговорил. Извика една приятелка, после още една, и накрая трите клекнаха пред него, като се смееха тихо зад шепите си и го гледаха с крайчеца на очите си. Той каза всички думи, които знаеше, като сочеше предметите — огън, гърне, одеяло, царевица, — после посочи наниз сушена риба над тях и изви вежди.

— Yona’kensyonk — каза веднага новата му приятелка и се изкикоти, когато той го повтори. През следващите дни и седмици момичетата го научиха на много думи; точно от тях най-сетне разбра къде се намира. Или по-скоро не къде, а в чии ръце.

Те бяха Kahnyen’kehaka — казаха му с гордост и се изненадаха, че не е чувал за тях. Мохоуки. Пазители на Източната порта на ирокезкия съюз. Той, от друга страна, беше kakonhoarhas. Последва малка дискусия за уточняване точното значение на това понятие; и когато едно от момичетата довлече един помияр за илюстрация, той най-сетне разбра, че това означава „кучешка муцуна“.

— Благодаря — рече и опипа гъстата си брада. Оголи зъби към тях и изръмжа, а те се разпищяха от смях.

Майката на едно от момичета се намеси и когато видя, че кракът му още е подут, донесе някаква отвара и го изми с нея. После го превърза с лишеи и листа от царевица. Жените започнаха да говорят с него, когато той внасяше вода или дърва.

Не направи опит да избяга; не още. Зимата държеше селото в хватката си, често валеше сняг и духаха силни ветрове. Той нямаше да стигне далече невъоръжен и куц, без никаква помощ от страна на времето. Изчакваше подходящия момент, нощем мечтаеше за изгубените светове, а призори се будеше от миризмата на свежа трева и болезнен копнеж разливаше топлина в корема му.

Реката още бе замръзнала покрай бреговете, когато дойде йезуитът.

Роджър работеше из селото, когато кучетата започнаха да лаят и виковете на пазачите оповестиха появата на посетители. Хората започнаха да се събират и той тръгна любопитен с тях.

Новодошлите бяха голяма група мохоуки, мъже и жени, всичките пеша, с обичайните пътнически вързопи. Това изглеждаше странно; всички досегашни посетители в селото бяха все ловни дружинки. А още по-странно бе, че с тези имаше и бял мъж — слабото зимно слънце озаряваше русата му коса.

Роджър се приближи, нетърпелив да го види, но селяните го изблъскаха назад. Успя обаче да забележи, че мъжът е свещеник; парцаливите остатъци от дългото черно расо се показваха под наметалото от меча кожа над кожените чорапи и мокасините.

Свещеникът не се държеше като пленник, нито беше вързан. И все пак Роджър имаше чувството, че е тръгнал с тях по принуда; по младото му лице имаше бръчки от напрежение. Свещеникът и неколцина от новодошлите изчезнаха в дългата къща, където сачемът провеждаше съвета си; Роджър никога не беше влизал там, но бе чувал жените да говорят за това.

Една по-възрастна жена от неговата къща го видя да се мотае с тълпата и рязко му нареди да донесе още дърва. Той тръгна и не видя повече свещеника, макар че после зърна лицата на другите от посетителите, пръснати из къщите, където споделяха гостоприемството на техните огнища.

Нещо се случваше в селото; той усещаше теченията му, но не ги разбираше. Мъжете седяха до по-късно около огньовете вечер, говореха, а жените си шепнеха една на друга, докато работеха, но той не можеше да разбере разговорите им с оскъдните си познания на езика. Попита едно от малките момичета за новодошлите; тя му каза само, че са дошли от село на север, а защо са дошли не знаеше, освен че било свързано с Черната роба, Kahantsi’yatawi.

След повече от седмица Роджър тръгна с една ловна дружина. Времето бе студено, но ясно и те се отдалечиха много и накрая успяха да убият лос. Роджър бе смаян не само от размерите на създанието, но и от глупостта му. Той разбираше настроението на ловците: нямаше чест в убийството на такова животно; само месо.

А месото беше много. Той беше натоварен като муле и допълнителната тежест смазваше още повече куция му крак; когато се върнаха в селото, куцаше толкова силно, че не можеше да настига останалите, а се влачеше далече след тях, като отчаяно се опитваше да не ги изпуска от поглед, за да не се изгуби в гората.

За негова изненада неколцина мъже го чакаха, когато най-сетне докуцука близо до селото. Грабнаха го, освободиха го от товара му и го поведоха към селото. Не го отведоха в неговата къща, а в малка колиба, която се издигаше в края на централната поляна.

Не знаеше достатъчно езика им, за да задава въпроси, а и не мислеше, че ще му отговорят. Блъснаха го в колибата и го оставиха вътре.

Вътре гореше малък огън, но беше така тъмно след яркия ден навън, че той за миг ослепя.

— Кой си ти? — попита сепнат глас на френски.

Роджър примигна няколко пъти и различи слаба фигура, която се надигаше от мястото си до огъня. Свещеникът.

— Роджър Макензи — каза той. — А вие? — Изпита внезапен и огромен прилив на щастие просто като произнесе името си. Индианците не го бяха попитали как се казва; наричаха го кучешка муцуна, когато им трябваше.

— Александър. — Свещеникът пристъпи напред. И той изглеждаше доволен и смаян. — Отец Александър Фериго. Vous êtes anglais?

— Шотландец — каза Роджър и внезапно седна, кракът му поддаде.

— Шотландец ли? Как се озовахте тук? Да не сте войник?

— Затворник.

Свещеникът клекна до него и го огледа с любопитство. Той наистина беше относително млад — в края на двайсетте или началото на трийсетте години, макар че светлата му кожа беше напукана и загрубяла от студа.

— Ще хапнете ли с мен? — Посочи към няколко глинени съда и кошници с храна и вода.

За него като че ли възможността да говори на собствения си език бе също толкова голямо облекчение като възможността на Роджър да говори свободно. Когато приключиха с храненето, вече бяха научили това-онова за миналото на другия — макар и не обяснение за настоящата им ситуация.

— Защо ме сложиха тук с вас? — попита Роджър, като избърса мазнината от устата си. Не мислеше, че е за да прави компания на свещеника. Подобна загриженост не беше характерна на мохоуките, доколкото бе забелязал.

— Не зная. Всъщност съм изумен да видя друг бял човек.

Роджър погледна към вратата на колибата. Тя помръдна леко; имаше някого отвън.

— Затворник ли сте? — попита той с изненада. Свещеникът се поколеба, после сви рамене и се усмихна леко.

— И аз не знам. При мохоуките един е Kahnyen’kehaka, а друг… не е. И ако не си, границата между гост и затворник може да се промени всеки миг. Живея сред тях от няколко години, но още не съм осиновен от племето. Все още съм „чужд“. — Закашля се и смени темата. — А вие как станахте техен пленник?

Роджър се поколеба, не знаеш как да отговори.

— Бях предаден — каза той накрая. — Продаден.

Свещеникът кимна съчувствено.

— А има ли кой да ви откупи? Те ще ви оставят жив само ако има някаква надежда за откуп.

Роджър поклати глава, чувстваше се кух като барабан.

— Няма.

Разговорът затихна, когато светлината от дупката в покрива притъмня със залеза и те потънаха в мрак. Имаше огнище, но не и дърва; огънят беше изгаснал. Колибата изглеждаше изоставена; в нея имаше само рамка за легло от колове, но нищо друго, освен две стари еленски кожи и малка купчина домакински отпадъци в ъгъла.

— Отдавна ли сте тук… в тази колиба? — попита накрая Роджър, нарушавайки тишината. Едва виждаше свещеника, макар че все още проникваше някаква светлина през дупката.

— Не. Доведоха ме днес… малко преди вас. — Свещеникът се закашля и се намести на пръстения под.

Това изглеждаше зловещо, но Роджър реши да е по-деликатен и да не го споменава. И за него, както и за свещеника, бе съвсем ясно, че границата между „гост“ и „затворник“ е била прекосена. Какво ли беше сторил?

— Вие сте християнин, нали? — попита внезапно Александър.

— Да. Баща ми беше свещеник.

— О! Може ли да попитам… ако ме убият, ще се молите ли за мен?

Роджър изпита внезапен студ, който нямаше нищо общо с безрадостното им обкръжение.

— Да — отвърна смутено. — Разбира се. Ако искате.

Свещеникът се изправи и тръгна неспокойно из колибата.

— Може и всичко да е наред — рече той, но сякаш се опитваше да убеди самия себе си. — Те още решават.

— Какво решават?

По-скоро усети, отколкото видя свиването на раменете му.

— Дали ще живея.

Като че ли нямаше подходящ отговор на това и те отново замълчаха. Роджър се сви до студеното огнище, за да отпочине болният му крак, докато свещеникът крачеше напред-назад и после най-сетне седна до него. Без да кажат нищо, двамата се приближиха един до друг, за да споделят топлината си; нощта щеше да бъде студена.

Роджър бе задрямал, завит с едната кожа, когато пред вратата се чу шум. Седна, примигващ от светлината на огън.

Влязоха четирима воини мохоуки; един стовари наръч дърва в огнището и хвърли факлата, която носеше върху купчината. Без да обръщат внимание на Роджър, те извлякоха отец Фериго за краката и грубо съблякоха дрехите му.

Роджър се задвижи по инстинкт, надигна се и веднага беше повален с удар. Свещеникът го погледна с широко отворени очи, сякаш го молеше да не се намесва.

Един от воините държеше факлата си близо до лицето на французина. Каза му нещо, което прозвуча като въпрос, а после, когато не получи отговор, прокара факлата надолу, толкова близо до тялото му, че бялата кожа засия в червено.

Пот изби по лицето на свещеника, когато огънят се задържа близо до гениталиите му, но успя да овладее изражението си. Воинът с факлата я бутна рязко към него и свещеникът потрепна. Индианците се засмяха и го направиха отново. Този път той бе подготвен; Роджър усети миризма на изгорени косми, но свещеникът не помръдна.

Когато се измориха от това забавление, двама от тях го хванаха за ръцете и го извлякоха от колибата.

Ако ме отведат… ще се молите ли за мен. Роджър бавно седна, космите по тялото му бяха настръхнали от ужас. Чуваше гласовете на индианците, които се отдалечаваха в мрака; но нито звук от свещеника.

Дрехите му бяха разхвърляни из колибата. Роджър ги взе и внимателно ги изтупа от прахта, после ги сгъна. Ръцете му трепереха.

Опита да се моли, но установи, че не може да се концентрира върху молитвата. Отново и отново повтаряше думите, но чуваше малко, студено гласче, което му казваше: „И когато дойдат да те отведат… кой ще се моли за теб?“

Бяха му оставили огън; опита да се убеди, че това означава, че не смятат да го убият веднага. Не беше типично за мохоуките да осигуряват удобства на осъден затворник. След време легна под кожите, свит настрани, и се загледа в пламъците, докато заспа, изтощен от ужас.

Събуди се от шум на стъпки и много гласове. Претърколи се рязко от огъня, клекна и се заоглежда трескаво за нещо, с което да се защити.

Кожата на вратата беше отметната и голото тяло на свещеника падна в колибата. Гласовете отвън се отдалечиха.

Александър се размърда и изстена. Роджър коленичи бързо до него. Усети миризма на кръв, топла медна миризма, която разпозна от коленето на лоса.

— Ранен ли сте? Какво ви направиха?

Отговорът дойде бързо. Когато обърна полуприпадналия свещеник, видя, че кръвта се стича по лицето и шията му и лъщи червена на огъня. Грабна расото му, за да попие раната, като отметна сплъстената руса коса и установи, че дясното му ухо липсва. Нещо остро бе отрязало част от кожата в квадрат около три инча точно под челюстта, едното ухо и част от скалпа.

Роджър сви мускулите на корема си и притисна плата към раната. Задържа го така и извлачи тялото до огъня, като натрупа останалите дрехи и двете кожи върху него.

Мъжът започна да стене. Роджър изми лицето му и го накара да пийне малко вода.

— Всичко е наред — шепнеше той отново и отново, но не беше сигурен, че свещеникът го чува. — Всичко е наред, не ви убиха. — Не знаеше обаче дали нямаше да е по-добре да го бяха убили; дали бяха искали само да го предупредят, или това бе началото на по-големи мъчения?

Огънят пак бе изгорял до въглени; на червеникавата им светлина кръвта изглеждаше черна.

Отец Александър потрепваше в леки конвулсии, които предизвикваха болки в раната. Той не можеше да се успокои, за да заспи, и Роджър започна да осъзнава изминаването на всяка минута.

Прокле се за безпомощността си; би дал всичко, за да облекчи болката му поне за миг. Това не беше просто от съчувствие, знаеше го; тихите стонове на свещеника не му позволяваха да забрави за мъченията и ужасът гореше в кръвта му. Ако свещеникът успееше поне да заспи, ако стоновете престанеха — вероятно мракът и ужасът щяха да се оттеглят малко.

За първи път си помисли, че разбира какво движи Клеър Рандал; какво я е карало да обикаля из бойните полета, за да се грижи за ранените. Като облекчиш болката и страданията на друг, облекчаваш и собствения си страх — а той бе готов на почти всичко, за да облекчи малко страха си.

Накрая, неспособен да понася повече прошепнатите молитви и сподавените стонове, той легна до свещеника и го прегърна.

— Тихо — рече му, устните му бяха близо до главата на Александър. Надяваше се, от здравата страна. — Спокойно. Reposez-vous.

Слабото тяло на свещеника потрепна до неговото, мускулите се сковаха от студа и агонията. Роджър потърка бързо гърба му, сгряваше с дланите си измръзналите крайници и издърпа и двете прокъсани кожи над тях.

— Ще се оправиш. — Говореше на английски, знаеше, че няма значение какво казва, важно беше да казва нещо. — Спокойно, всичко е наред. Да, точно така. — Говореше, за да разсее не само него, но и себе си; усещането за голото тяло на Александър бе смътно шокиращо — както защото му се струваше неестествено, така и заради обратното.

Свещеникът се притискаше към него, отпуснал глава на рамото му. Не казваше нищо, но Роджър усещаше влагата на сълзите му по кожата си. Принуди се да го прегърне по-здраво, галеше го по гърба и се надяваше да накара ужасното треперене да спре.

— Можеше да си куче — каза Роджър. — Пребито улично куче. Щях да го направя, ако беше куче, разбира се, че щях. Не, нямаше — промърмори на себе си. — Щях да извикам проклетите кучкари, по дяволите.

Погали Александър по главата, като внимаваше да не докосне раната, и настръхна при мисълта, че може да докосне този разранен, кървав ужас. Косата по тила на свещеника бе пропита от пот, макар че вратът и раменете му бяха като лед. Надолу тялото му бе по-топло, но не значително.

— Никой не би се отнесъл така с куче — промърмори той. — Проклети диваци. Ще извикам полицията. Да им пуснат шибаните снимки в „Таймс“. Ще се оплача в парламента.

Лека вълна от нещо, което бе твърде наситено със страх, за да бъде наречено смях, се понесе през него. Той стисна яростно свещеника и го залюля напред-назад в мрака.

— Reposez-vous, mon-ami. C’est bien, là, c’est bien.

55. Пленничество II

Ривър Рън, март 1770 г.

Бриана завъртя мократа четка в края на палитрата, за да отстрани излишния терпентин. Потопи леко върха в зелено-кобалтовата смес и добави фина линия на сянка по края на реката.

Чуха се стъпки по пътеката зад нея, идваха откъм къщата. Разпозна разминаването в ритъма. Беше Страховитият дует. Напрегна се леко, като се опитваше да потисне порива да грабне платното и да го скрие зад мавзолея на Хектор Камерън. Нямаше нищо против Джокаста, която често сядаше с нея, докато рисуваше сутрин, за да обсъждат техниките на рисуване, стриването на пигментите и други такива. Всъщност дори ѝ беше приятна компанията ѝ, обичаше историите на старицата за детството ѝ в Шотландия, за бабата на Бриана и за другите Макензи от Леох. Но когато Джокаста доведеше вярното си Зорко куче, нещата бяха други.

— Добро утро, племеннице! Не е ли твърде студено времето за теб?

Джокаста спря, увита с наметалото си, и се усмихна на Бриана. Ако не знаеш, че е сляпа, не би се досетил.

— Не, тук е добре… гробницата спира вятъра. Но засега приключвам. — Всъщност не приключваше, но потопи четката в бурканчето с терпентин и започна да почиства палитрата. Проклета да е, ако рисува, докато Одисей описва всяка мазка на глас.

— А? Ами тогава остави си нещата, Одисей ще ги вземе.

Бриана неохотно изостави статива, взе си скицника, стисна го под мишница и подаде другата си ръка на Джокаста. Нямаше да остави и него на господин Зорки очи и Наострени уши.

— Днес имаме компания — каза Джокаста, когато се обърнаха към къщата. — Съдия Алдърдайс от Крос Крийк и майка му. Мислех си, че ще искаш да се преоблечеш преди обяда. — Бриана прехапа вътрешността на бузата си, за да не отговори сопнато на този не съвсем деликатен намек. Отново гости.

При тези обстоятелства не можеше да откаже да се среща с гостите на леля си — или дори да се преоблича заради тях, — но ѝ се щеше Джокаста да не беше толкова общителна. В къщата имаше постоянен поток от посетители; за обяд, за чай, за вечеря, с преспиване и закуска; някои идваха да купуват коне, да продават крави, да купуват дървесина, да заемат книги, да носят подаръци, да свирят музика. Идваха от съседните плантации, от Крос Крийк и дори от Идънтън и Ню Берн.

Кръгът от познати на Джокаста беше смайващ. Все пак Бриана бе забелязала все по-засилваща се тенденция напоследък — гостите бяха предимно мъже. Ергени.

Федра потвърди подозренията ѝ, докато ровеше из гардероба ѝ за нова сутрешна рокля.

— Няма много неомъжени жени в колонията — отбеляза тя, когато Бриана спомена странното съвпадение, че повечето гости напоследък са ергени. Федра погледна към корема ѝ, който се издуваше съвсем забележимо под широката муселинова риза. — Особено млади. Да не говорим за жени, които ще наследят Ривър Рън.

— Които какво? — попита Бриана. Беше спряла да фризира косата си и се втренчи в прислужницата.

Федра сложи изящната си ръка на устата и отвори широко очи.

— Леля ви не ви ли е казала? Мислех, че знаете, иначе нямаше да го кажа.

— Е, вече го каза, така че продължавай. Какво имаш предвид? — Федра си беше родена клюкарка и нямаше нужда от много увещаване.

— Ами баща ви и другите бяха тръгнали едва от седмица, когато госпожица Джо изпрати да извикат адвокат Форбс и промени завещанието си. Когато тя умре, баща ви ще получи малко пари, господин Фаркард и други нейни приятели някои лични вещи, но всичко останало ще е ваше. Плантацията, дъскорезницата…

— Но аз не ги искам!

Федра елегантно изви вежда, с което изрази огромно съмнение, после я отпусна и отвърна:

— Е, не става дума какво искате вие, струва ми се. Госпожица Джо обикновено получава това, което тя иска.

Бриана остави бавно четката за коса.

— И какво точно иска тя? Случайно да знаеш и това?

— Е, не е голяма тайна. Тя иска Ривър Рън да оцелее по-дълго от нея — и да принадлежи на човек с нейната кръв. На мен ми се струва съвсем нормално; тя няма деца, нито внуци. На кого другиго да я остави?

— Ами… на баща ми?

Федра сложи новата рокля на леглото и я огледа критично, преди да погледне пак към корема на Бриана.

— Тази ще ви става още най-много две седмици, като гледам как ви нараства коремът. О, да, баща ви. Тя се опита да го направи свой наследник, но доколкото чух, той не бил съгласен. — Сви изумено устни. — Това се казва упорит човек. Отиде в планините и живее като индианец само за да не направи това, което госпожица Джо иска от него. Но господин Одисей смята, че баща ви има право. Защото с госпожица Джо щяха да си бият рогата, ако беше останал.

Бриана бавно изви и другата страна на косата си, но фибата се изплъзна отново.

— Ето, дайте на мен, госпожице Бри. — Федра застана зад нея и извади упоритата фиба. После сръчно сплете косата ѝ от двете страни.

— А тези посетители… тези мъже…

— Госпожица Джо иска да ви избере подходящ — увери я Федра. — Няма да можете да управлявате плантацията сама, не повече от нея. Добре че Господ изпрати господин Дънкан, не знам какво щеше да прави без него.

Изумлението започна да отстъпва пред гнева.

— Тя се опитва да ми избере съпруг? Показва ме като… като някаква награда?

— Аха. — Федра явно не виждаше нищо лошо в това. Смръщи се, докато издърпваше умело един избягал кичур към основната плитка.

— Но тя знае за Роджър… за господин Уейкфийлд! Как така се опитва да ме омъжи, като…

Федра въздъхна, не без съчувствие.

— Честно да ви кажа, тя не мисли, че ще успеят да го открият. Госпожица Джо знае това-онова за индианците; всички сме чували историите на господин Майърс за ирокезите.

В стаята беше студено, но по челото и брадичката на Бриана изби пот.

— Освен това — продължи Федра, докато вплиташе синя копринена панделка в косата ѝ — госпожица Джо не познава този Уейкфийлд. Може да не става за управител. Тя си мисли, че е по-добре да ви омъжи за човек, за когото е сигурна, че ще се грижи добре за плантацията; и да добави към нея и своята може би, да ви осигури много земя.

— Не искам много земя! Не искам и тази земя! — Сега гневът отстъпваше пред паниката.

Федра върза края на панделката със замах.

— Е, както казах… няма голямо значение какво искате вие. А какво иска госпожица Джо. А сега да пробваме тази рокля.

В коридора се чу някакъв шум и Бриана бързо прелисти скицника си на недовършена рисунка с въглен на реката и дърветата около нея. Стъпките отминаха, тя се отпусна и отвори пак на предишната страница.

Вече не работеше; беше довършила рисунката си. Искаше само да я гледа.

Беше го нарисувала в полупрофил, с извърната глава, за да слуша струните на китарата си. Беше просто скица, но бе уловила линиите на главата и тялото съвсем правилно и това се потвърждаваше от паметта ѝ. Можеше да го гледа и да го призовава при себе си, така близо, че почти можеше да го докосне.

Имаше и други; някои напълно неудачни, други по-добри. Няколко бяха хубави рисунки сами по себе си, но не бе успяла да улови човека зад щрихите. Една-две, като тази, можеше да използва за утеха в късните сиви следобеди, когато светлината изтляваше и огънят догаряше.

Сега светлината над реката отслабваше, водата преливаше от сребристо в нежното сияние на калай.

Имаше и други; скици на Джейми Фрейзър, на майка ѝ, на Иън. Тя бе започнала да ги рисува просто от самота и сега ги гледаше със страх. Надяваше се, че тези рисунки няма да са единствените останки от семейството, което бе познавала така за кратко.

Честно да ви кажа, тя не мисли, че ще успеят да го открият… Госпожица Джо знае това-онова за индианците.

Дланите ѝ се изпотиха; въгленът остави петно в ъгъла на страницата. Тихи стъпки се чуха точно пред вратата и тя затвори веднага скицника.

Одисей влезе със свещ в ръка и започна да пали огромния полилей.

— Не е нужно да ги палите всичките заради мен. — Каза го колкото от скромност, толкова и от желанието да не се наруши тихата меланхолия на стаята. — Нямам нищо против тъмното.

Икономът се усмихна леко и продължи с работата си. Той докосна всички фитили с пламъка и те прихванаха веднага. Огънчетата подскочиха като джинове, призовани от пръчицата на магьосник.

— Госпожица Джо ще слезе скоро — каза той. — Тя може да вижда светлината и огъня и така разбира в коя част на стаята е.

Приключи и духна свещта си, после тръгна из стаята с тихата си стъпка, подреждаше след следобедните гости. Добави дърва в огъня и го накара да запращи отново, като го раздуха с меховете.

Тя го гледаше; леките, прецизни движения на добре поддържаните ръце, пълната му концентрация върху правилната позиция на гарафата с уиски и чашите. Колко ли пъти беше подреждал тази стая? Колко пъти бе слагал всяко нещо на мястото му, всяко украшение така, че ръката на господарката му да го открива лесно?

Цял живот, посветен на нуждите на друг. Одисей можеше да чете и пише на френски и английски; можеше да смята, да пее и да свири на клавесин. Всички тези умения и знания — използвани единствено за да забавлява една стара аристократка.

Да кажеш на един „ела“ и той да дойде, да кажеш на друг „върви си“ и той да си отиде. Да, така действаше Джокаста.

А ако Джокаста и с нея постигнеше своето… тя самата щеше да притежава този човек.

Това беше немислимо. Дори по-лошо, нелепо! Тя се размърда в креслото си и опита да прогони тази мисъл. Той долови движението ѝ и се обърна, за да види дали има нужда от нещо.

— Одисей — каза внезапно тя. — Искаш ли да бъдеш свободен?

Още когато го изрече, прехапа езика си и усети, че бузите ѝ се зачервяват от ужас.

— Извинявай — каза веднага и сведе поглед към сплетените си в скута ръце. — Това беше ужасно груб въпрос. Моля те да ми простиш.

Високият иконом не каза нищо, но я погледна въпросително за миг. После докосна леко перуката си, сякаш да я нагласи, и се върна към работата си. Събираше разпилените скици по масата на спретната купчинка.

— Аз съм роден свободен — каза той така тихо, че не беше сигурна дали наистина го е чула. Главата му беше сведена, взираше се в дългите си черни пръсти, които събираха пуловете от слонова кост на масата за игра и ги прибираха старателно в кутията им.

— Баща ми имаше малка ферма недалеч оттук. Но умря, ухапа го змия, когато бях на около шест години. Майка ми не успя да се справи сама… не беше достатъчно силна за земеделската работа… и затова се продаде, даде парите на един дърводелец, за да му стана чирак, когато порасна достатъчно, за да науча занаят.

Той остави кутията на мястото ѝ в масата за игра и избърса трохите от кейка, които се бяха посипали по дъската за крибидж.

— Но после тя умря — продължи той делово. — И дърводелецът вместо да ме вземе за чирак, твърдеше, че щом съм дете на робиня, значи по закон и аз съм роб. И ме продаде.

— Но това не е редно!

Той я погледна развеселен, но не каза нищо. „Какво общо има редното тук?“ — казваха тъмните му очи.

— Извадих късмет — каза той. — Продадоха ме… защото бях много малък и слабичък… на един учител, когото неколцина плантатори по Кейп Фиър бяха наели да обучава децата им. Той яздеше от къща на къща, оставаше във всяка по седмица или месец и аз ходех с него, настанен на задницата на коня му. Грижех се за коня, когато спирахме и вършех разни дребни задачи за него. И тъй като пътят беше дълъг и скучен, той обичаше да говори с мен. Пееше — обичаше да пее и имаше прекрасен глас… — За изненада на Бриана Одисей говореше с лека носталгия, но после поклати глава, опомни се и извади от джоба си кърпа, с която избърса бюфета.

— Именно той ми даде името Одисей — каза и се обърна към нея. — Знаеше малко гръцки и латински и за да се развлича, ме учеше да чета нощем, когато ставаше тъмно и бяхме принудени да си правим лагер по пътя.

Правите слаби рамене се свиха леко.

— Когато и той умря, бях на двайсетина години. Хектор Камерън ме купи и откри талантите ми. Не всички господари биха ценили подобни умения у един роб, но господин Камерън не беше обикновен човек. — Одисей се усмихна леко.

— Той ме научи да играя шах и дори залагаше пари на мен, когато играех с приятелите му. Накара да ме научат да пея и да свиря на клавесин, за да мога да забавлявам гостите му. И когато госпожица Джокаста започна да губи зрението си, ме даде на нея, за да бъда нейните очи.

— А как е името ти? Истинското ти име?

Той спря, замисли се, после се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.

— Не мисля, че помня — каза любезно и излезе.

56. Изповедта на плътта

Той се събуди малко преди изгрев. Още беше съвсем тъмно, но въздухът се бе променил; въглените бяха изстинали и горският дъх облъхваше лицето му. Александър го нямаше. Той лежеше сам под прокъсаната кожа и му беше много студено.

— Александър? — прошепна дрезгаво. — Отец Фериго?

— Тук съм. — Гласът на младия свещеник беше тих, някак далечен, сякаш не седеше само на метър от него.

Роджър се надигна на лакът и присви очи. Щом се разсъни, започна да свиква с мрака. Александър седеше с кръстосани крака, много изправен гръб и извърнато към дупката в тавана лице.

— Добре ли сте? — Едната страна на врата на свещеника беше потъмняла от кръвта, но лицето му — или това, което Роджър можеше да види — беше спокойно.

— Скоро ще ме убият. Вероятно днес.

Роджър седна, като стискаше кожата до гърдите си. Вече му беше студено, но от спокойния глас се смрази още повече.

— Не — каза той и се прокашля, за да прочисти гърлото си от саждите. — Не, няма да го направят.

Александър не му противоречи. Не помръдна. Седеше гол, явно нехаещ за студа, и гледаше нагоре. Най-сетне сведе поглед и извърна глава към Роджър.

— Ще изслушате ли изповедта ми?

— Аз не съм свещеник. — Роджър се надигна на колене и се примъкна по пода, като държеше кожата пред себе си. — Ето, ще замръзнете. Елате под кожата.

— Няма значение.

Роджър не беше сигурен дали има предвид, че няма значение дали ще измръзне, или това, че той не е свещеник. Сложи ръка на голото му рамо. Французинът беше студен като лед.

Роджър седна до него, възможно най-близо, и разстели кожата върху двама им. Целият настръхна, когато ледената кожа на свещеника се докосна до него, но това не му пречеше; наведе се, искаше му да даде от топлината си.

— Баща ви — каза Александър. Беше извърнал глава; дъхът му докосна лицето на Роджър, очите му бяха като тъмни дупки. — Казахте, че е бил свещеник.

— Да, проповедник. Но аз не съм.

По-скоро усети, отколкото видя лекия нехаен жест.

— В критични моменти всеки може да служи като свещеник — каза Александър. Студените пръсти докоснаха за миг бедрото на Роджър. — Ще изслушате ли изповедта ми?

— Ако… да, щом искате. — Беше му неудобно, но нямаше да навреди, а ако успееше да помогне на човека… Колибата и селото отвън бяха тихи. Не се чуваше друго, освен вятърът в боровете.

Той се прокашля. Дали Александър искаше да започне, или първо той трябваше да каже нещо?

И сякаш това бе някакъв сигнал, защото французинът извърна лице към него и сведе глава така, че меката светлина озари златистата му коса.

— Благослови ме, братко, защото прегреших — каза тихо, скръстил ръце в скута си, и започна изповедта си.

Изпратен от Детройт с ескорт от хурони, той тръгнал по реката до селището на Сейнт Берт дьо Ронвал, за да смени стария свещеник в мисията там, защото здравето му се било влошило.

— Там бях щастлив — каза Александър с почти замечтан глас, с който хората разказват събития, случили се преди десетилетия. — Беше диво място, но тогава бях много млад и вярата ми беше пламенна. Посрещах с радост трудностите.

Млад? Свещеникът и сега не беше много стар.

Александър сви рамене, пренебрегвайки миналото.

— Прекарах две години при хуроните и покръстих мнозина. После тръгнах с група от тях за Форт Стануик, където имаше голям събор на племената от района. Там срещнах Кеняниси-таго, военачалник на мохоуките. Той ме чу да проповядвам и се развълнува от Светия Дух, покани ме да отида в неговото село.

Мохоуките били прочути с отказа си да се покръстят и това му се сторило изпратен от небесата шанс. Отец Фериго тръгнал по реката с кану в компанията на Кеняниси-таго и неговите воини.

— Това беше първият ми грях — каза той тихо. — Гордостта. — Вдигна пръст към Роджър, сякаш предлагаше той да води сметката. — Все пак Бог беше с мен.

Мохоуките воювали на страната на англичаните през последната война между индианците и французите и били повече от подозрителни към млад френски свещеник. Той обаче бил упорит, научил езика им, за да може да проповядва на него.

Успял да покръсти доста хора от селото, но в никакъв случай всички. Обаче сред новопокръстените бил и онзи военачалник, който му осигурявал защита. За нещастие сачемът на селото бил против неговото влияние и между християните и нехристияните в селото имало постоянно напрежение.

Свещеникът облиза сухите си устни, взе гърнето с вода и отпи.

— А после — каза той, поемайки си дъх, — после извърших и втория си грях.

Влюбил се в една от новопокръстените.

— А преди това бил ли сте с жени…? — Роджър се задави от въпроса, но Александър отговори простичко, без колебание.

— Не, никога. — Пое си дъх, като горчив смях. — Мислех си, че съм защитен от това изкушение. Но човекът е крехък пред плътските изкушения на Сатаната.

Живял в къщата на момичето няколко месеца. После една сутрин станал рано, отишъл до потока да се измие и видял отражението си във водата.

— Водата се размърда и повърхността се раздели. Огромна зейнала уста се издигна от нея, разкъсвайки отражението ми.

Било просто изскачаща пъстърва, която искала да лапне водно конче, но свещеникът, потресен от това, го видял като знак от Бога, че душата му е в опасност и ще бъде погълната от пастта на Ада. Веднага отишъл в къщата и си изнесъл нещата. Отишъл да живее сам в малък навес извън селото. Обаче бил оставил любовницата си бременна.

— Това ли беше причината да ви доведат тук? — попита Роджър.

— Не, не точно. Те не гледат на брака и морала като нас — обясни Александър. — Жените лягат с когото пожелаят, а бракът е споразумение, което трае, докато партньорите се обичат; ако решат да се разделят, жената може да изгони мъжа от къщата или той може да си тръгне. Децата, ако има такива, остават с майката.

— Но тогава…

— Проблемът беше, че като свещеник аз винаги отказвах да покръстя деца, ако и двамата родители не са християни и не се радват на Божията милост. Това е необходимо, разберете, ако детето ще бъде възпитавано във вярата, защото индианците са склонни да гледат на светото кръщение просто като на един от техните езически ритуали.

Александър си пое дълбоко дъх.

— И разбира се, не можех да кръстя това дете. Това обиди и ужаси Каняниси-таго, който настояваше да го направя. Когато отказах, нареди да ме измъчват. Моята… момичето… се застъпи за мен и я подкрепиха майка ѝ и още неколцина от влиятелните хора в селото.

Селото се разкъсвало от противоречия и разделение и накрая сачемът заявил, че трябва да заведат свещеника при Ониарекената, където безпристрастен съвет да отсъди какво трябва да се направи, за да се възстанови хармонията сред тях.

Роджър почеса брадата си; вероятно индианците не харесваха косматите европейци, защото ги свързваха с въшките.

— Опасявам се, че не разбирам съвсем — рече той внимателно. — Отказали сте да покръстите собственото си дете, защото майката не е била добра християнка?

Александър изглеждаше изненадан.

— О, не! Тя запази вярата си — макар да имаше основания да не го направи — добави печално. И въздъхна. — Не. Не можех да покръстя детето не заради майката, а защото баща му беше прегрешил.

Роджър потърка челото си, надяваше се, че лицето му не издава изумлението му.

— О… И затова ли поискахте да се изповядате пред мен? За да си върнете Божията милост и да можете да…

Свещеникът го спря с жест. Поседя тихо за миг, свел стройните си рамене. Явно беше докоснал неволно раната си; сплъстената кръв се бе напукала и отдолу отново започна да се процежда прясна кръв.

— Простете ми — каза Александър. — Не биваше да искам това от вас; просто съм така благодарен, че мога да говоря на родния си език; не устоях на изкушението да излея душата си. Но няма смисъл; за мен няма да има опрощение.

Отчаянието му беше така явно, че Роджър сложи ръка на неговата, за да го разубеди.

— Сигурен ли сте? Казахте, че в миг на нужда…

— Не е заради това. — Сложи ръка върху неговата и я стисна силно, сякаш можеше да извлече сила от нея.

Роджър не каза нищо. След миг свещеникът вдигна глава и го погледна в лицето. Светлината отвън се бе променила; виждаше се слабото сияние, което идва точно преди изгрева. Дъхът на Роджър се издигаше бял от устата му, като дим към дупката в тавана.

— Дори да призная, няма да бъда опростен. За да получиш опрощение, трябва да има истинско покаяние; трябва да се отрека от греха си. А това не мога да направя.

Замълча. Роджър не знаеше да говори ли и какво да каже. Вероятно един свещеник би казал нещо като: „Да, сине мой?“, но той не можеше. Затова просто хвана другата ръка на Александър и я стисна.

— Моят грях е, че я обичам — каза много тихо свещеникът — и не мога да спра.

57. Разбитата усмивка

— Две копия е съгласен. Трябва да говори пред съвета и те да се съгласят, но мисля, че ще стане. — Джейми се свлече до един бор от изтощение. Бяхме в селото от седмица; той прекара със сачема по-голямата част от последните три дни. Почти не виждах него или Иън, бях при жените, които се държаха любезно, но дистанцирано. Пазех внимателно амулета си от погледите им.

— Значи той наистина е при тях? — попитах и усетих как възелът от тревога, който бе пътувал с мен чак дотук, започва да се разхлабва. — Роджър наистина е тук? — Засега мохоуките не искаха да признаят нито за съществуването му, нито… алтернативата.

— Ами да, старият мошеник не иска да го признае — сигурно го е страх, че ще се опитам да го открадна, — но или е тук, или не е далече. Ако съветът одобри сделката, ще го разменим за уискито след три дни… и тръгваме. — Погледна облаците, които криеха далечните планини. — Господи, надявам се да се задава дъжд, а не сняг.

— Мислиш ли, че има вероятност съветът да не се съгласи?

Той въздъхна дълбоко и прокара ръка през косата си. Тя се спускаше свободна по раменете му; явно преговорите са били трудни.

— Да, има вероятност. Те искат уискито, но и се притесняват от него. Някои от по-старите мъже ще са против сделката, от страх, че уискито може да навреди на хората; по-младите ще са съгласни. Онези на средна възраст ще кажат да, вземете го, защото може да се търгува с него, ако не искат да го пият.

— Уакатихсноре ли ти каза това? — изненадах се аз. Сачемът, Бързата ръка, ми се струваше твърде спокоен и лукав клиент за подобна искреност.

— Не той: младият Иън — усмихна се Джейми. — Момчето се оказа голям шпионин. Ял е до всяко огнище в селото и намери едно момиче, което много го харесва. Тя му казала какво мисли съветът на майките.

Свих рамене и придърпах наметалото около себе си; седяхме на скалите пред селото, където никой нямаше да ни попречи, но цената за това бе пронизващия студен вятър.

— И какво казва съветът на майките? — Седмицата, прекарана в индианска къща, ми бе дала известна представа колко важно е мнението на жените: те не взимаха преки решения по общи въпроси, но нищо не можеше да стане без тяхното одобрение.

— Те биха искали да предложа друг откуп, а не уиски. Не са сигурни дали трябва да освободят Роджър; явно доста от тях са го харесали. Нямали против да го приемат в племето. — Устата на Джейми се изкриви и аз се засмях въпреки тревогата си.

— Роджър е хубавец — казах.

— Виждал съм го — отвърна рязко Джейми. — Повечето мъже смятат, че е грозно, космато копеле. Разбира се, те мислят това и за мен. — Едната страна на устата му се изви неохотно и той прокара ръка по брадичката си; тъй като знаеше, че индианците не харесват лицевото окосмяване, той се бръснеше старателно всяка сутрин. — Може би това ще се окаже решаващо.

— Кое? Външният вид на Роджър? Или твоят?

— Фактът, че повече от една дама го иска. Иън рече, че онова момиче му казало, че според леля ѝ ще станат проблеми, ако го задържат; тя смятала, че е по-добре да го дадат на нас, за да не се скарат жените за него.

Потърках студените кокалчета на пръстите си по устните, опитвах да не се засмея.

— А мъжете от съвета имат ли представа, че някои жени се интересуват от Роджър?

— Не знам. Защо?

— Защото ако знаеха, щяха да ти го дадат безплатно.

Джейми изсумтя, но вдигна неохотно вежда към мен.

— Ами може. Ще накарам Иън да го спомене пред младите мъже. Няма да навреди.

— Нали каза, че жените искали да предложиш нещо друго вместо уиски. Спомена ли на Бързата ръка за опала?

Той седна рязко, заинтригуван.

— Да, направих го. Те бяха така стъписани, сякаш извадих змия от спорана си. Много се развълнуваха — бяха ядосани и изплашени едновременно и мисля, че сигурно щяха да ми направят нещо, ако вече не бях споменал за уискито.

Той бръкна в палтото си и извади опала, пусна го в ръката ми.

— Най-добре го вземи ти, сасенак. Но мисля, че не бива да го показваш на никого.

— Колко странно. — Погледнах камъка, спираловидният петроглиф блещукаше в различни цветове. — Значи наистина означава нещо за тях.

— О, означава — увери ме той. — Не знам какво, но никак не го харесват. Военачалникът настояваше да разбере откъде съм го взел и му казах, че ти си го намерила. Това ги успокои малко, но бяха силно развълнувани по въпроса.

— Защо искаш аз да го взема? — Камъкът беше топъл от тялото му и приятно гладък в ръката ми. Инстинктивно палецът ми започна да следва извивката на спиралата.

— Стъписаха се, когато го видяха, а после се ядосаха. Един-двама като че ли щяха да ме ударят, но ги удържаха. Погледах ги малко, като държах камъка в ръката си, и осъзнах, че се страхуват от него; нямаше да ме докоснат, докато е в мен.

Протегна ръка и сви юмрука ми върху камъка.

— Пази го в теб. И при опасност го извади.

— По-вероятно е ти да изпаднеш в опасност — възразих аз и се опитах да му го подам.

Той поклати глава и крайчетата на косата му полетяха на вятъра.

— Не, не и когато вече знаят за уискито. Няма да ме наранят, докато не разберат къде е.

— Но в каква опасност мога да изпадна аз? — Мисълта беше притеснителна; жените бяха предпазливи, но не и враждебни, а мъжете от селото не ми обръщаха внимание.

Той се смръщи и погледна към селото. Оттук се виждаха само външната ограда и струйките дим, които се издигаха над нея от невидимите къщи.

— Не знам, сасенак. Знам само, че съм бил ловец — и съм бил преследван. Нали знаеш как, когато има нещо странно наблизо, птиците спират да пеят и гората застива?

Той кимна към селото, взираше се в дима, сякаш от него можеше да се появи някаква форма.

— Там е така застинало сега. Случва се нещо, което не мога да видя. Не мисля, че е свързано с нас… и все пак… ме притеснява — каза той внезапно. — Живял съм твърде дълго, за да не обърна внимание на такова чувство.

Иън, който скоро дойде при нас, потвърди това мнение.

— Да, сякаш държиш рибарска мрежа под водата — каза смръщен. — Усещаш, че нещо шава из ръцете ти и знаеш, че има риба, но не можеш да видиш къде. — Вятърът рошеше гъстата му кафява коса; както обикновено тя бе полусплетена, с щръкнали кичури. Той прибра един разсеяно зад ухото си.

— Нещо се случва сред тези хора; някакво несъгласие според мен. И нещо се е случило миналата нощ, в къщата на съвета. Емили не иска да ми каже какво; само се извърна и рече, че няма нищо общо с нас. Но мисля, че някак има.

— Емили? — Джейми изви вежда и Иън се ухили.

— Така я наричам за по-кратко — каза той. — Иначе се казва Уакио’тейехснонхса; означава Онази, която работи с ръцете си. Тя е много добър резбар. Вижте какво ми направи. — Бръкна в кесията си и гордо извади малка видра, издялана от бял стеатит. Тя изглеждаше нащрек, с вирната глава и готова за пакост; накара ме да се усмихна.

— Много е хубава. — Джейми огледа фигурката с одобрение и погали извивката на тялото. — Момичето сигурно доста те харесва, Иън.

— Ами да, и аз я харесвам, чичо. — Иън говореше съвсем небрежно, но слабите му бузи бяха зачервени не само от студа. Той се закашля и промени леко темата.

— Тя ми каза, че според нея може да се повлияе на съвета в наша полза, ако им дадеш да опитат от уискито, чичо Джейми. Ако нямаш нищо против, ще донеса едно буре и ще си направим малко празненство тази вечер. Емили ще го уреди.

Джейми изви вежди, но кимна след миг.

— Добре, доверявам ти се, Иън. В къщата на съвета ли?

Иън поклати глава.

— Не. Емили казва, че ще е най-добре да се направи в къщата на леля ѝ — старата Теуактенионх — Красивата жена.

— Какво? — попитах сепната.

— Красивата жена — обясни той и избърса протеклия си нос с ръкав. — Една влиятелна жена в селото може да реши какво да се направи с пленниците; наричат я Красивата жена, без значение как изглежда. Така че ще имаме късмет, ако Теуактенионх се убеди, че сделката е добра.

— Предполагам, че за освободения пленник тази жена ще е много красива, както и да изглежда — засмя се Джейми. — Да, разбирам. Върви тогава; можеш ли да донесеш сам уискито?

Иън кимна и се обърна да тръгва.

— Чакай малко, Иън — казах аз и извадих опала, когато той се обърна към мен. — Можеш ли да попиташ Емили дали знае нещо за това?

— Да, лельо Клеър, ще ѝ спомена. Роло! — Той изсвири през зъби и Роло, който душеше подозрително около скалния ръб, подскочи след него. Джейми ги гледаше леко смръщен.

— Знаеш ли къде е прекарал нощта Иън, сасенак?

— Ако питаш в коя къща, да. Ако питаш в чие легло — не. Но мога да се досетя.

— Ммффмм. — Той се протегна и отметна косата си назад.

— Хайде, сасенак, ще те изпратя до селото.

Празникът на Иън започна скоро след мръкване; поканените гости включваха всички най-изтъкнати членове на съвета, които идваха един по един в къщата на Теуактенионх и поднасяха почитанията си на сачема Две копия, който седеше до главното огнище с Джейми и Иън от двете му страни. Едно стройно, красиво момиче, което вероятно бе Емили, седеше тихо зад Иън с буре уиски.

С изключение на Емили, жените не бяха поканени да опитат уискито. Аз обаче наминах да гледам и седнах до едно от по-малките огнища. Наблюдавах какво става, докато помагах на две жени да сплитат лук и си разменях любезности с тях на смесица от тускарорански, английски и френски.

Жената, до чието огнище седях, ми предложи кратуна със смърчова бира и някаква зърнена каша. Постарах се да ги приема сърдечно, но стомахът ми се бе свил така силно, че не можах да хапна почти нищо.

Твърде много зависеше от това импровизирано празненство. Роджър беше тук; някъде в селото, знаех го. И беше жив; можех само да се надявам, че е добре — достатъчно добре, за да пътува поне. Погледнах към другия край на къщата, към най-голямото огнище. Виждах само прошарената глава на Теуактенионх; странна тръпка мина през мен и аз докоснах малкия амулет на Наяуене, който висеше под ризата ми.

Щом гостите се събраха, около огнището се оформи груб кръг. Отвореното буре с уиски беше в центъра му. За моя изненада момичето също седеше в кръга до бурето и държеше кратуна.

Две копия каза нещо и пиршеството започна. Момичето отмерваше порциите уиски. Тя не наливаше в чашите, а внимателно пълнеше устата си с уиски от кратуната и после изплюваше по три пъти във всяка чаша, преди да я подаде на някой от мъжете от кръга. Погледнах към Джейми, който като че ли се стъписа, но любезно прие чашата и отпи без колебание.

Зачудих се колко ли уиски е попило момичето чрез лигавицата на устата си. Едва ли колкото мъжете, макар че сигурно бе нужно доста за Две копия, който беше мълчалив старец със сбръчкано като слива лице на човек със запек. Преди партито да влезе в разгара си обаче, ме разсея появата на едно момче, син на една от жените. Той влезе тихо и седна до майка си, като се наведе силно към нея. Тя го погледна остро, после остави лука и стана, възкликвайки от тревога.

Огънят озари момчето и аз веднага видях как се е прегърбил. Изправих се на колене и избутах настрани кошницата с лук. Коленичих до него и го хванах за другата ръка, обърнах го към себе си. Лявото му рамо беше леко извадено и той се потеше, стиснал устни от болка.

Направих жест към майката, която се поколеба и ме погледна смръщено. Момчето изскимтя тихо, тя го отдръпна и го прегърна здраво. Осенена от вдъхновение, аз извадих амулета на Наяуене от ризата си; тя нямаше откъде да знае чий е, но щеше да разбере какво е. И така стана; отвори широко очи, щом видя малката кожена торбичка.

Момчето не гъкна повече, но виждах как потта се стича по голите му гърди. Разтворих вървите на торбичката и извадих отвътре грубия син камък. Pierre sans peur — го бе нарекла Габриел. Безстрашният камък. Хванах здравата ръка на момчето и притиснах силно камъка в дланта му, после свих пръстите му около него.

— Je suis une sorciere — казах тихо. — Cést medicine, la.[45] — Довери ми се, мислех си. Не се страхувай. Усмихнах му се.

Момчето се втренчи ококорено в мен; две жени до огнището се спогледаха, после едновременно се обърнаха към далечното огнище, до което седеше старицата.

Там разговаряха; някой разказваше стара история — разпознах издигането и спадането в интонацията на официалния ритъм. Бях чувала шотландците да разказват легенди на келтски точно по този начин.

Майката кимна и сестра ѝ тръгна бързо през къщата. Не се обърнах, но усетих раздвижване от интерес зад себе си, когато тя мина покрай другите огнища; глави се извръщаха към нас. Аз се взирах усмихната в лицето на момчето и държах здраво ръката му.

Стъпките на сестрата спряха тихо зад мен. Майката на момчето неохотно го пусна — разрешението беше получено.

Лесно е да се намести става; той беше малко момче и нараняванията също не бяха тежки. Костите му бяха леки под ръката ми. Усмихнах му се, когато напипах разместената става. После бързо свих ръката си, завъртях лакътя и я вдигнах нагоре — и готово.

Момчето изглеждаше крайно изненадано. Това бе много задоволителна манипулация, при която болката се облекчава мигновено. Той опипа рамото си, после ми се усмихна срамежливо. Много бавно отвори ръка и ми върна камъка.

Леката сензация от това отвлече вниманието ми известно време. Жените се скупчиха около нас, опипваха момчето и го оглеждаха, викаха приятелките си да зяпат мътния сапфир. Когато успях да се обърна към партито с уискито до другото огнище, там нещата бяха в разгара си. Иън пееше на келтски, много фалшиво, още двама припяваха наслуки, а трети се включваше със странно и пискливо „Хайхай!“, което бях чувала и сред хората на Наяуене.

И сякаш я съживих с тази мисъл, защото усетих поглед с гърба си, обърнах се и видях, че Теуактенионх ме гледа от огнището си в края на къщата. Срещнах погледа ѝ и кимнах. Тя се наведе да каже нещо на една от младите жени до нея. Тя стана и тръгна към мен, като заобиколи внимателно две малки деца, играещи си пред отделението на тяхното семейство.

— Баба ми пита дали ще дойдеш при нея. — Младата жена клекна до мен, говореше тихо на английски. Бях изненадана, но не и изумена, когато чух това. Онакара бе прав, някои мохоуки наистина знаеха малко английски. Не искаха да го използват обаче, освен по необходимост. Предпочитаха своя език.

Станах и тръгнах с нея към огнището на Теуактенионх, като се питах какво ли иска Красивата жена. Аз лично си имах моите належащи проблеми — Роджър и Бриана.

Старицата ми кимна, покани ме да седна и заговори на момичето, без да откъсва очи от мен.

— Баба пита дали може да види твоето лекарство.

— Разбира се. — Виждах, че гледа амулета ми и любопитството ѝ нарасна, когато извадих сапфира. Бях добавила перото на Наяуене към две от моите; черни гарванови пера от крила.

— Ти си жената на Убиеца на мечки?

— Да. Тускарора ме наричат Бял гарван — казах аз и момичето се сепна. Преведе бързо на бабата. Старата жена отвори широко очи и ме погледна втренчено. Явно това не бе най-благоприятното име, което бе чувала. Усмихнах ѝ се със затворена уста; индианците показваха зъбите си само когато се смееха.

Старата жена ми върна камъка много колебливо. Огледа ме с присвити очи, после заговори на внучката си:

— Моята баба е чула, че твоят мъж също има камък — преведе момичето. — Иска да разбере повече за него; какъв е и как си го намерила.

— Ще ѝ го покажа. — Момичето отвори изненадано очи, когато посегнах към кесията на кръста си и извадих камъка. Подадох опала на жената; тя се наведе и го огледа, но не понечи да го вземе от мен.

Ръцете на Теуактенионх бяха кафяви и без косми, сбръчкани и гладки като старо полирано дърво. Но видях как започват да настръхват, изправяйки несъществуващите вече косъмчета в напразна съпротива. Тя го е виждала — помислих си. — Или поне знае какво е.

Нямах нужда да чувам превода; очите ѝ срещнаха моите прямо и аз чух въпроса съвсем ясно, макар че не разбирах думите.

— Как намери това? — попита тя и момичето преведе веднага.

Отворих ръка; опалът пасваше на дланта ми, цветовете му блещукаха като сапунен мехур.

— Присъни ми се — казах накрая, не знаех как иначе да го обясня.

Старицата издиша рязко. Страхът не бе напуснал очите ѝ, но сега го надделяваше друго — може би любопитство? Тя каза нещо и една от жените до огнището стана и зарови в кошница под леглото зад нея. Върна се, поклони се на старицата и ѝ го подаде.

Старицата започна да припява тихо с дрезгав от възрастта, но все още силен глас. Потърка ръце над огъня и от тях се посипа дъжд от кафяви прашинки, които се надигнаха отново като дим, гъст и с миризмата на тютюн.

Нощта бе спокойна; чувах гласовете и силния смях от далечното огнище, където мъжете пиеха. Различавах по някоя дума на Джейми — говореше на френски. Дали Роджър бе достатъчно близо, за да чува?

Поех дълбоко дъх. Димът се вдигна от огъня на тънка бяла колона и силната сладка миризма на тютюн се смеси със студения въздух, отключвайки спомени за гимназиалните мачове на Бриана; за уютните миризми на вълнени одеяла и термоси с какао, дъх на цигарен дим, носещ се над тълпата. По-назад бяха другите, по-сурови спомени за мъже с униформи в накъсаната светлина на летищата, които стъпкват сияещите фасове и тичат към битката, а след тях остава само миризмата на дим в зимния въздух.

Теуактенионх заговори, още ме гледаше, тихият глас на момичето преведе:

— Разкажи ми този сън.

Дали наистина щях да ѝ разкажа сън, или спомен като тези, съживен заедно със струите дим от горящото дърво? Нямаше значение; тук всичките ми спомени бяха сънища.

Разказах ѝ каквото можах. Споменът — за бурята и моето убежище сред корените на червения кедър, заровения череп и камъка — и сънят; светлината в планината и мъжът с боядисаното в черно лице — без да правя разлика между тях.

Старицата се наведе напред, изумлението на лицето ѝ бе същото като изражението на внучка ѝ.

— Видяла си Огненосеца? — възкликна момичето. — Видяла си лицето му? — Тя се отдръпна от мен, сякаш бях опасна.

Старицата каза нещо категорично; изумлението ѝ бе отстъпило пред силен интерес. Побутна момичето и повтори нетърпеливо въпроса си.

— Баба ми пита дали можеш да кажеш как е изглеждал; с какво е бил облечен?

— С нищо. С препаска. И беше боядисан.

— Боядисан. Как? — попита момичето след острия въпрос на старицата.

Описах боята по мъжа, когото бях видяла, възможно най-внимателно. Не беше трудно; ако затворех очи, можех да го видя така ясно, както се появи пред мен на склона на планината.

— И лицето му беше черно, от челото до брадичката — завърших аз и отворих очи.

Докато описвах мъжа, преводачката ни видимо започна да се разстройва; устните ѝ трепереха, тя гледаше изплашено ту мен, ту баба си. Старицата се вслушваше напрегнато, очите ѝ търсеха, опитваха се да видят смисъла по лицето ми, преди бавните думи да стигнат до ушите ѝ.

Когато приключих, тя седеше мълчаливо, вперила тъмните си очи в моите. Накрая кимна, протегна сбръчкана ръка и дръпна един лилав вампум от рамото си. Майърс ми бе казал достатъчно, за да мога да разпозная този жест. Вампумът беше нейното фамилно отличие, почетен знак на ранга ѝ; нещо, изречено, докато държиш вампум, бе равносилно на заклеване с ръка върху Библията.

— На празника на Зелената царевица преди много години — преводачката отвори пръсти четири пъти — един мъж дойде при нас от севера. Говореше странно, но ние го разбирахме; говореше като каниенга или като онондага, но не искаше да каже от кое племе или село е — само рода на Костенурката.

— Той беше див човек, но много смел. Беше добър ловец и воин. О, и хубавец; всички жени обичаха да го гледат, но се страхуваха да го приближат. — Теуактенионх спря за миг, беше вперила очи в нищото и аз опитах да изчисля; сигурно тогава е била вече голяма жена, но вероятно все още достатъчно млада, за да се впечатли от страховития и интригуващ непознат.

— Мъжете не бяха така внимателни; мъжете не са такива. — Тя се изсмя саркастично и погледна към празненството, което ставаше все по-шумно. — Те сядаха и пушеха с него и пиеха смърчова бира, и го слушаха. Той им разказваше от обед чак до мрак и после отново до огньовете през нощта. Лицето му винаги беше яростно, защото говореше за война.

Тя въздъхна, пръстите ѝ се свиха около лилавите черупки от миди.

— Винаги за война. Не срещу ядящите жаби от съседното село или с онези, които ядяха лайна от лос. Не, ние трябваше да вдигнем томахавките си срещу O’seronni. Да ги избием всичките, така казваше, от старците до децата, от Линията на съглашението до голямата вода. Да отидем при каюга, да изпратим хора при сенека, за да се вдигне Ирокезкият съюз като един. Да го направим, преди да е станало късно.

Слабото ѝ рамо се сви.

— „Твърде късно за какво? — питаха мъжете. — И защо да вдигаме война без причина?“ „Защото те ни примамват с метала си — казваше той. — Приближават ни към тях с надеждата за ножове и пушки и ни разрушават заради грънци. Върнете се, братя! Изоставихте порядки, които са от незапомнени времена. Върнете се, или вече няма да ви има. Вашите приказки ще бъдат забравени. Избийте ги сега или те ще ви изядат.“

— И брат ми — той беше сачем тогава, а другият ми брат беше военачалник — казаха, че това са глупости. Да ни унищожат със сечива? Да ни изядат? Белите не ядат сърцата на враговете си дори в битка.

— Младите обаче слушаха; те слушаха всеки с по-силен глас. Старите гледаха с присвити очи непознатия и мълчаха.

— Той знаеше — каза тя и старицата кимна, заговори толкова бързо, че на внучка ѝ беше трудно да превежда. — Той знаеше какво ще стане — че британците и французите ще се бият помежду си и ще търсят помощта ни едни срещу други. Каза, че тогава трябва да нападнем; докато се бият взаимно, трябва да се вдигнем срещу тях и да ги прогоним.

— Тауинеонауира — Зъб на видра — така бе името му — ми каза: „Живейте сега. Вие познавате миналото, но не виждате в бъдещето. Вашите мъже казват: «Не ни трябва нищо този сезон» и затова няма да действат. Жените ви си мислят, че е по-лесно да се готви в метално котле, отколкото да правят глинени. Вие не виждате какво ще стане заради мързела и алчността си.“

— „Не е вярно — казах му аз. — Не сме мързеливи. Ние щавим кожи, сушим месо и царевица, правим масло от слънчоглед и го слагаме в делви; приготвяме се за следващия сезон… винаги. Ако не го правехме, щяхме да умрем. И какво общо имат с това гърнетата и котлетата?“ Той се засмя, но очите му бяха тъжни. С мен невинаги беше яростен. — Очите на младата жена се плъзнаха към баба ѝ, после ги извърна отново към скута си.

— „Женски ум — каза той и поклати глава. — Вие мислите само какво да се яде и какво да се облече. Но това няма значение. Мъжете не могат да мислят за такива неща.“

— „Как може да си Hodeenosaunee и да мислиш така? — попитах аз. — Откъде се взе, щом не те е грижа какво мислят жените?“ Той поклати глава и каза: „Не виждате достатъчно далече“. Аз го попитах колко далече вижда той тогава, и не ми отговори.

Аз знаех отговора на това и кожата ми настръхна въпреки огъня. Знаех много добре колко далече е виждал — и колко опасна е гледката от точно онази пукнатина.

— Но нямаше смисъл да говоря — продължи старицата, — не слушаше и братята ми. Зъб на видра ставаше все по-гневен. Един ден излезе и затанцува танца на войната. Беше се оцветил — ръцете и краката му бяха боядисани в червено — и пееше и крещеше из селото. Всички излязоха да го гледат, да видят кой ще го последва. А когато той заби томахавката си в дървото на войната и извика, че отива да вземе коне и плячка от шауни, няколко младежи го последваха.

— Нямаше ги от изгрев до залез на луната и се върнаха с коне и скалпове. Бели скалпове и братята ми се разгневиха. Това щеше да доведе войниците от форта или щяха да изпратят войници, за да отмъстят, от градовете по Линията на съглашението, откъдето бяха взели скалповете. Зъб на видра отговори дръзко, че се надявал да стане така; тогава сме щели да бъдем принудени да се бием. И каза, че ще поведе още такива нападения — отново и отново, докато цялата земя се вдигне и ние го послушаме, че трябва да убием O’serornni или да умрем.

— Никой не можеше да му попречи да направи както е казал и имаше и други млади мъже с гореща кръв; те щяха да го последват каквото и да им говорехме. Брат ми, сачемът, направи лечебния си вигвам и призова Великата костенурка, за да се посъветва с нея. Остана там цял ден и цяла нощ. Вигвамът се тресеше и олюляваше, от него се чуваха гласове, хората се изплашиха.

— Когато брат ми излезе оттам, каза, че Зъб на видра трябва да напусне селото. Да правел каквото е наумил, но ние не бива да допускаме да ни навлече унищожение. Той причиняваше разкол сред хората; трябваше да си тръгне.

— Зъб на видра стана по-гневен от всякога. Застана в средата на селото и крещя, докато вените на шията му изпъкнаха и очите му станаха червени от гняв. — Гласът на момичето стихна. — Крещеше ужасни неща. После се смълча и ние се изплашихме. Той каза неща, които изтръгнаха сърцата от телата ни. Дори онези, които го следваха, се бяха изплашили от него.

— Той не спеше и не ядеше. Цял ден и цяла нощ и на следващия ден, все говореше, обикаляше селото, спираше пред вратите на къщите и говореше, докато хората вътре не го прогонят. И тогава си тръгна. Но се върна отново. И отново. Отиваше си, криеше се в гората, после се връщаше при огньовете нощем, слаб и гладен, с блеснали като на лисица очи, и не спираше да говори. Гласът му изпълваше селото нощем и никой не можеше да спи. Започнахме да осъзнаваме, че у него се е вселил зъл дух; вероятно Ататархо, от чиято глава Хиауатха къса змии; вероятно змиите бяха влезли в този човек, за да си търсят дом. Накрая брат ми, военачалникът, каза, че това трябва да спре; той трябва да си тръгне или ще го убием.

Теуактенионх замълча. Пръстите ѝ, които не бяха спирали да галят вампума, сякаш извличаше сила от него, за да разкаже историята си, застинаха.

— Той беше чужденец — каза тя тихо. — Но не го знаеше. Мисля, че така и не го разбра.

В другия край на къщата гуляят набираше скорост; всички мъже се смееха, клатеха се напред-назад развеселени. Чувах гласа на Емили, по-висок, смееше се с тях. Теуактенионх погледна натам и се смръщи леко.

Сякаш мишки пробягваха бързо надолу-нагоре по гръбнака ми. Непознат. Индианец, по лице и по говор; но речта му била малко по-различна. Индианец — със сребърни пломби на зъбите. Не, той не е разбирал. Мислел е, че те са неговият народ. И като знаел какво бъдеще ги чака, бе дошъл, за да се опита да ги спаси. Как би повярвал, че искат да му навредят?

Но те наистина го искали. Съблекли го, каза Теуактенионх със застинало изражение. Вързали го на кол в средата на селото и боядисали лицето му с мастило от сажди и шикалки.

— Черното е за смърт; затворниците, които ще бъдат убити, винаги се боядисват така — каза момичето, извило леко вежда. — Ти знаеше ли това, когато си срещнала мъжа в планината?

Поклатих глава. Опалът се бе стоплил в дланта ми, хлъзгав от пот.

Измъчвали го известно време; забивали в голото му тяло заострени пръчки, после горещи въглени, за да се вдигнат мехури и да се пукнат, а кожата му да увисне на парцали. Той издържал това, без да извика, и това им харесало. Той още изглеждал силен, затова го оставили една нощ вързан за кола.

— На сутринта го нямаше. — Лицето на старата жена бе непроницаемо. Не можеше да се разбере дали е била доволна, облекчена или притеснена от бягството му.

— Казах, че не бива да го търсят, но брат ми каза, че той ще се върне, ако не го довършим.

Затова от селото тръгнала група воини по следите на Зъб на видра. Той бил окървавен и не било трудно да го проследят.

— Търсили го на юг. От време на време им се струвало, че ще го заловят, но той беше силен. Избягал. Четири дни го следвали и накрая го хванали в една гора от тополи, голи в снега, с побелели като кости клони.

Тя видя въпроса в очите ми и кимна.

— Моят брат военачалникът беше там. Той ми разказа после.

— Бил сам и невъоръжен. Нямал никакъв шанс и го знаел. Но все пак се изправил пред тях и говорил. Дори след като един от мъжете го ударил по устата с тоягата си, той говорил през кръвта, изплювал думите заедно със счупените си зъби.

— Той беше смел мъж — каза тя замислено. — Не се молил. Казал им същото, което казваше и преди, но брат ми рече, че този път било различно. Преди бил горещ като огън; а умиращ бил студен като сняг — и защото били така студени, думите му ги ужасили.

— Дори когато непознатият лежал мъртъв в снега, думите му като че ли продължавали да кънтят в ушите на воините. Легнали да спят, но гласът му продължил да говори в сънищата им: Ще бъдете забравени. Ирокезките народи вече няма да ги има. Никой няма да разказва вашите истории. Всичко, което сте и което сте били, ще бъде изгубено.

— Тръгнали към дома, но гласът му ги следвал. Нощем не можели да спят от ужасните думи в ушите си. Денем чували викове и шепот от дърветата по пътя. Някои казали, че това е само грачене на гарвани, но други го чували съвсем ясно.

— Накрая брат ми казал, че е ясно, че мъжът е магьосник.

Старицата ме погледна остро. Je suis une sorciere — бях казала аз. Преглътнах, а ръката ми посегна към амулета на врата ми.

— Трябвало да се отреже главата му и тогава вече щял да замълчи. Затова се върнали и отрязали главата му, вързали я сред клоните на един смърч. Гарваните изкълвали очите му, но главата още говорела.

— Един мъж, много смел, казал, че ще вземе главата и ще я зарови много далече. — Тя се усмихна за миг. — Този смел мъж беше мой съпруг. Той увил главата в парче кожа и хукнал с нея далеч на юг, а главата продължавала да говори под мишницата му, затова той си сложил восък в ушите. Накрая видял много голям кедър и разбрал, че това е мястото, защото червеният кедър има силен лечебен дух.

— Погребал главата под корените на дървото и после извадил восъка от ушите си. Нищо не чувал, освен вятъра и водата. Затова се прибра у дома и никой вече не изричаше името на Зъб на видра в това село, оттогава чак досега.

Момичето замълча, като гледаше баба си. Явно беше истина — тя никога не бе чувала тази история.

Преглътнах и се опитах да поема дъх. Докато тя говореше, димът беше спрял да се издига; беше се събрал на нисък облак над нас и въздухът бе наситен с опияняващ аромат.

Около другия огън веселието бе започнало да стихва. Един от мъжете стана и излезе препъвайки се навън. Още двама лежаха до огъня, почти заспали.

— А това? — казах аз, като вдигнах опала. — Какво е това? Негово ли е?

Теуактенионх посегна, сякаш да докосне камъка, и се отдръпна.

— Има една легенда — каза тихо момичето, без да сваля очи от опала. — Вълшебни змии носят камъни в главите си. Ако убиеш такава змия и вземеш камъка, той ще ти даде голяма сила. — Тя се размърда неспокойно и аз също като нея си представих размерите на змията, която може да е носила подобен камък в главата си.

Старицата внезапно заговори, като кимаше към камъка. Момичето подскочи, но преведе послушно думите:

— Негов е — каза тя. — Наричал го своя tika-ba.

Погледнах към преводачката, но тя поклати глава.

— Tika-ba — повтори, произнасяйки го ясно. — Не е ли английска дума?

Поклатих глава.

Старицата се отдръпна на кожите си и ме загледа замислено. Очите ѝ спряха на амулета на шията ми.

— Защо е говорил с теб? Защо ти е дал това? — Тя кимна към ръката ми и пръстите ми се свиха около камъка.

— Не знам — казах… но ме беше хванала неподготвена; нямах време да овладея изражението си.

Тя се втренчи в мен. Знаеше, че лъжа — и все пак не можех да ѝ кажа истината, нали? Да ѝ кажа какъв е бил всъщност Зъб на видра… каквото и да е истинското му име. Още по-малко можех да ѝ кажа, че пророчествата му са истина.

— Мисля, че може да е бил част от моето… семейство — казах накрая, като мислех за онова, което Полиан ми бе казала за призраците на предците. Не се знаеше откъде — или откога — е дошъл; можеше да е и предтеча, и наследник. Ако не на мен, то на някой като мен.

Теуактенионх седна с изправен гръб и ме погледна изумена. Постепенно се отпусна и кимна.

— Той те е изпратил при мен, за да чуеш това. Той сгреши — обяви тя уверено. — Брат ми каза, че не трябва да говорим за него; трябва да го забравим. Но човек не се забравя, докато под небето са останали двама души. Един да разкаже историята; и друг — за да я чуе.

Тя посегна и докосна ръката ми, като внимаваше да не докосва камъка. Влагата в черните ѝ очи може и да беше от тютюневия дим.

— Аз съм единият. Ти си другият. Той не е забравен.

Тя посочи към момичето, което се изправи тихо и ни донесе храна и напитки.

Когато най-сетне станах, за да се върна в къщата, в която бяхме настанени, погледнах към пиршеството. Земята бе осеяна с хъркащи мъже, а бурето лежеше празно настрани. Две копия се беше изпънал по гръб с блажена усмивка на сбръчканото си лице. Момичето, Иън и Джейми ги нямаше.

Джейми беше отвън и ме чакаше. Дъхът му се издигаше на бяло облаче в нощния въздух, а наметалото му миришеше на уиски и тютюн.

— Май си се забавлявал — казах аз и го хванах за ръката. — Постигнахте ли напредък?

— Така мисля. — Тръгнахме през голямата централна поляна към къщата, където бяхме настанени. — Мина добре. Иън беше прав, Бог да го благослови; сега, като видяха, че пиршеството не донесе вреда, сигурно ще са по-благоразположени към сделката.

Погледнах към къщите с облаците дим над тях и сиянието на огъня от дупките и вратите. Дали Роджър бе в някоя от тях? Преброих ги автоматично, както правех всеки ден — седем месеца. Земята вече се разледяваше; ако изминехме част от пътя по реката, вероятно щяхме да успеем за месец — най-много шест седмици. Да, ако тръгнехме скоро, щяхме да пристигнем навреме.

— А ти, сасенак? Като че ли си поговори добре със старата дама. Тя знае ли нещо за онзи камък?

— Да. Да влезем вътре и ще ти разкажа.

Той вдигна кожата на вратата пред мен и влязох вътре, опалът тежеше в ръката ми. Те не знаеха как го е наричал, но аз знаех. Мъжът на име Зъб на видра, който бе дошъл да вдигне война, да спаси един народ. Мъжът, който имаше сребърни пломби в устата. Да, аз знаех какво е това — tika-ba[46].

Неговият неизползван билет за връщане. Моето наследство.

58. Лорд Джон се завръща

Ривър Рън, март 1770 г.

Федра бе донесла рокля, една от роклите на Джокаста, жълта коприна с много широка пола.

— Тази вечер ще имаме по-добра компания от стария господин Купър или адвокат Форбс — каза доволно Федра. — Днес ще дойде истински лорд. Какво ще кажете?

Тя сложи огромната рокля на леглото и започна да дърпа диплите ѝ, издавайки инструкции като сержант.

— Ето, съблечете се и облечете този корсет. Трябва ви нещо здраво, за да притиска корема надолу. Само повлеканите се мятат без корсети. Ако леля ви не беше сляпа като прилеп, отдавна щеше да ви накара да сложите — отдавна. После обуйте чорапите и жартиерите — не са ли красиви? Винаги съм харесвала този чифт с малките листенца по тях — после ще вържем фустите и…

— Какъв лорд? — Бриана взе корсета и се смръщи. — Господи, това от китови кости ли е?

— Аха. Никакво евтино желязо за госпожица Джо. — Федра ровеше като териер, мръщеше се и си мърмореше. — Къде отиде жартиерата?

— Не ми трябват. И какъв лорд ще идва?

Федра се изправи и се втренчи в Бриана над диплите от жълта коприна.

— Не ви трябват ли? — попита тя възмутено. — С шестмесечен корем? Ама вие какво си мислите, момиче, да дойдете на вечерята така издута и негово благородие да се кокори през очилата си към вас, над чинията със супа?

Бриана се усмихна на това описание, но въпреки това отговори сухо:

— Какво значение има? Целият окръг вече знае, че ще имам дете. Няма да се изненадам, ако онзи пътуващ свещеник… господин Ърмстоун, нали… ме споменава в проповедите си от амвона.

Федра се изсмя.

— Направи го. Преди две недели. Мики и Друсъс били там… на тях им беше много смешно, но на леля ви — не. Тя накара адвокат Форбс да го съди за клевета, но преподобният Ърмстоун казал, че не било клевета, щом е истина.

Бриана се втренчи в прислужницата.

— И какво точно е казал за мен?

Федра поклати глава и продължи да рови.

— Не искате да знаете — рече мрачно. — Но въпреки че целият окръг знае, пак не бива да размятате корема си из трапезарията и да не оставяте у негово благородие никакво съмнение — тъй че сложете корсета.

Властният ѝ тон не остави място за никакви възражения. Бриана се навря примирено в тясната дреха и изтърпя Федра да я завърже стегнато. Кръстът ѝ още беше тънък, а издутината отпред щеше да бъде скрита от широката пола и фустите.

Тя се взираше в отражението си в огледалото, докато тъмната глава на Федра подскачаше около бедрата ѝ — прислужницата нагласяше зелените копринени чорапи. Бриана не можеше да диша и бе сигурна, че това пристягане не е полезно за бебето. Корсетът се връзваше отпред и още щом Федра излезеше, тя щеше да го развърже. Майната му на Негово Благородие, който и да беше.

— И кой лорд ще дойде на вечерята? — попита тя за трети път, като стъпи послушно в облака от колосан бял лен, който прислужницата държеше пред нея.

— Лорд Джон Уилям Грей, от плантацията Маунт Джозая във Вирджиния. — Федра изрече всичко това много церемониално, макар че изглеждаше доста разочарована от твърде кратките и прости имена на благородието. Бриана знаеше, че би предпочела лордът да се казва Фицджералд Валнадингам Уалтамстед.

— Той е приятел на баща ви, или поне така казва госпожица Джо — добави прислужницата по-прозаично. — Ето, така е добре. Късмет, че имате хубав бюст, тази рокля е правена за такъв.

Бриана се надяваше това да не означава, че роклята няма да покрива гърдите ѝ; корсетът стигаше точно под тях, избутваше ги нагоре така, че се издуваха стряскащо високо, като нещо, което прелива от ръба на делва. Зърната ѝ я гледаха от огледалото, потъмнели като малиново вино.

Но не тревогите коя точно издутина ще се вижда от роклята я разсеяха от останалите действия на Федра, а нехайната забележка на слугинята, че той е приятел на баща ѝ.

Хората не бяха много; Джокаста рядко канеше много хора. Тъй като зависеше от слуха си, за да се ориентира в нюансите на социалната игра, тя не рискуваше да стане глъчка. Все пак хората бяха повече от обичайно; адвокат Форбс, разбира се, със зловещата му сестра; господин Макнийл и сина му, господин Алдърдайс и майка му, и двама от неженените синове на Фаркард Кембъл. Никой обаче не приличаше на въпросния лорд.

Бриана се усмихна кисело на себе си. „Ами нека гледат тогава“ — промърмори си и изправи гръб така, че коремът ѝ се изпъчи гордо под лъскавата коприна. Потупа го окуражително.

— Хайде, Озбърт, да пообщуваме.

Появата ѝ бе посрещната от сърдечни възгласи, които я накараха да се засрами малко от цинизма си. Това бяха мили хора, включително Джокаста; все пак не те бяха виновни за тази ситуация.

Тя обаче наистина се наслади на лекия шок, който съдията се опита да скрие, и на твърде сладката усмивка на лицето на майка му, когато малките ѝ папагалски очички регистрираха безпардонно присъствието на неродения Озбърт. Джокаста може и да предполагаше, но майката на съдията разполагаше, в това нямаше съмнение. Бриана срещна погледа на госпожа Алдърдайс със също толкова сладка усмивка.

Обветреното лице на господин Макнийл потрепна леко развеселено, но той се поклони най-сериозно и попита за здравето ѝ без никакво смущение. Колкото до адвокат Форбс, ако бе забелязал нещо нередно във външния ѝ вид, явно спусна булото на професионална дискретност и я поздрави с обичайната си сърдечност.

— О, госпожице Фрейзър! — каза той. — Точно вие ни трябвате. С госпожа Алдърдайс спорехме най-приятелски по един естетически въпрос. Вие, с вашия вкус към красотата, ще ни дадете ценно мнение, ако благоволите, разбира се. — Той хвана ръката ѝ и я дръпна плавно към себе си — далеч от Макнийл, който бърчеше рошавите си вежди към нея, но не направи опит да се намеси.

Поведе я към камината, до която имаше четири малки дървени кутийки, поставени на масичката. Церемониално отвори капаците им и показа четири скъпоценни камъка, всеки с размерите на грахово зърно, в гнезда от тъмносиньо кадифе, за да се откроява още повече великолепието им.

— Мисля да купя един от тези камъни — обясни Форбс. — За да го направят на пръстен. Изпратиха ми ги от Бостън. — Смигна на Бриана, изглежда усещаше, че е спечелил предимство в съревнованието — и ако се съдеше по смръщеното лице на Макнийл, явно беше така.

— Кажете ми, скъпа… кой предпочитате? Сапфирът, смарагдът, топазът или диамантът? — Той се залюля на токове и жилетката му се изду гордо заради хитростта му.

За първи път откакто беше бременна, Бриана усети внезапен пристъп на гадене. Главата ѝ олекна и се замая, а пръстите ѝ изтръпнаха.

Сапфир, смарагд, топаз и диамант. А в пръстена на баща ѝ имаше рубин. Пет камъка на силата, върховете на пентаграмата, гарантите за безопасен преход. Колко ли ще струват? Без да се замисли, тя сложи ръка върху корема си.

Осъзнаваше капана, в който Форбс си мислеше, че я примамва. Караше я да избира и щеше да ѝ подари избрания камък веднага, публично предложение, което — според него — щеше да я принуди или да го приеме веднага, или да причини неприятна сцена, като му откаже. Джералд Форбс наистина не знаеше нищо за жените.

— Ами… не искам да изказвам мнение, преди да съм чула възгледите на госпожа Алдърдайс по въпроса — каза тя и се насили да се усмихне сърдечно, като кимна към майката на съдията, която ги погледна изненадана и благодарна за тази отстъпка.

Стомахът на Бриана се сви и тя скришом избърса длани в полите си. Те бяха там, всички събрани заедно — четирите камъка, за които мислеше, че цял живот няма да може да открие.

Госпожа Алдърдайс заби разкривения си от артрит пръст към смарагда, като обясняваше преимуществата му, но Бриана не ѝ обръщаше внимание. Тя погледна към адвокат Форбс, кръглото му лице все още грееше от самодоволство. Внезапно я изпълни див импулс.

Ако кажеше „да“ тази вечер, докато той още притежаваше и четирите камъка… Дали можеше да се накара да го стори? Да го съблазни, да го целуне, да го прикотка някак… и после да открадне камъните?

Да, можеше… но после какво? Ще хукне към планината с тях? Ще остави Джокаста опозорена, целият окръг щеше да е скандализиран, а тя ще бяга и ще се крие като обикновена крадла? И как щеше да стигне до Индиите, преди бебето да се роди? Изчисли отново наум, знаеше, че е лудост, но все пак… можеше да се направи.

Камъните блестяха и примигваха, изкушение и спасение. Всички бяха дошли да ги видят, свели глави над масата, шепнеха възхитено, забравили за миг за нея.

Можеше да се скрие, помисли си, етапите на плана се разгръщаха в ума ѝ, почти несъзнателно. Да открадне кон, да тръгне към долина Ядкин във вътрешността. Въпреки близостта на огъня, тя потрепери от студ при мисълта да бяга през зимните снегове. Но умът ѝ препускаше.

Можеше да се скрие в планините, в хижата на родителите си и да ги чака там да се върнат с Роджър. Ако се върнеха. Ако Роджър беше с тях. Да, ами ако бебето се роди преди това и тя е сама в планините, без никаква помощ, само с шепа откраднати скъпоценни камъни?

Или пък да тръгне веднага за Уилмингтън и да намери кораб за Индиите? Ако Джокаста беше права, Роджър никога нямаше да се върне. Трябваше ли да пожертва единствения си шанс за връщане, за да чака един мъртъв мъж — или ако не мъртъв, мъж, който можеше да се откаже от нея и от детето ѝ?

— Госпожице Фрейзър?

Адвокат Форбс чакаше, изпъчен важно.

Тя пое дълбоко дъх, усещаше как между гърдите ѝ се стича струйка пот, под разхлабения корсет.

— Всички са много красиви — каза тя, изненадана от спокойствието, с което заговори. — Не мога да избера… но и аз не обичам особено скъпоценни камъни. Опасявам се, че имам по-простички предпочитания.

Видя лека усмивка на лицето на господин Макнийл, а бузите на адвокат Форбс се зачервиха силно, но тя обърна гръб на камъните, като се извини.

— Мисля, че няма да чакаме с вечерята — прошепна Джокаста в ухото ѝ. — Ако Негово Благородие ще закъснее…

И в този миг Одисей се появи на прага, елегантен с ливреята си, за да обяви, че вечерята е сервирана. Но вместо това меденият му глас се понесе над глъчката и изрече:

— Лорд Джон Грей, мадам. — После отстъпи встрани.

Джокаста въздъхна доволно и бутна Бриана напред, към стройната фигура на прага.

— Добре. Ти ще си негова партньорка на вечерята, скъпа моя.

Бриана се озърна към масата до камината, но камъните бяха изчезнали.

Лорд Джон Грей я изненада. Беше чувала майка си да говори за Джон Грей — войник, дипломат и благородник — и очакваше висок и внушителен мъж. Вместо това той бе с петнайсетина сантиметра по-нисък от нея, с фини кости, строен, с големи красиви очи и светлокожа красота, която не минаваше за женствена единствено благодарение на твърдостта в челюстта и устата.

Той като че ли се сепна, когато я видя; много хора го правеха, смаяни от ръста ѝ — но после се овладя и пусна в ход обичайния си чар, като ѝ разказваше забавни случки от пътуването си, възхити се на двете картини, които Джокаста бе окачила на стената, и като цяло водеше разговора на масата с новини за политическата ситуация във Вирджиния.

Не спомена обаче за баща ѝ и тя бе благодарна за това.

Бриана слушаше с разсеяна усмивка, докато госпожица Форбс обясняваше колко важен човек е брат ѝ. Имаше чувството, че постепенно потъва в море от любезности и намерения. Нямаше ли да я оставят на мира? Джокаста не можеше ли да прояви приличието да изчака поне няколко месеца?

— … и той наскоро купи една дъскорезница, близо до Аверасборо. Господи, как успява този човек, наистина не мога да ви кажа!

Наистина не можеха, помисли си тя с отчаяние. Не можеха да я оставят на мира. Те бяха шотландци, мили, но практични, напълно убедени в правотата си — същото убеждение, заради което половината от тях бяха избити на Калоден или бяха напуснали родината си след това.

Джокаста беше мила с нея, но явно бе решила, че е глупаво да чака. Защо да жертва шанса за един добър, солиден и уважаван брак заради някаква си малка надежда?

Ужасното беше, че тя самата също знаеше, че е глупаво да чака. От всички неща, за които от седмици се опитваше да не мисли, това беше най-лошото — и ето го сега, надига се в ума ѝ като сянка на мъртво дърво сред снеговете.

Ако. Ако се върнеха… ако, ако, АКО. Ако родителите ѝ изобщо се върнеха, Роджър нямаше да е с тях. Знаеше го. Нямаше да открият индианците, които го бяха взели — как биха могли да пребродят цялата пустош в снега и калта? Или пък щяха да намерят индианците, но само за да разберат, че Роджър е мъртъв — от рани, болест или мъчения.

Ами ако го намереха жив и откажеше да се върне, ако не искаше да я вижда повече. Или пък се върнеше с онова вбесяващо шотландско чувство за чест, решен да я приеме, но да я мрази цял живот. Или пък се върне, види бебето и…

А можеше и всички да не се върнат. Ще ти го доведа — или и аз няма да се върна. И тя щеше да живее тук сама завинаги, потънала във вълните на вината си, тялото ѝ щеше да подскача из въртопите от добри намерения, закотвено от гниещата пъпна връв към дете, чиято мъртва тежест ще я влече надолу.

— Госпожице Фрейзър! Госпожице Фрейзър, добре ли сте?

— Не много добре — каза тя. — Мисля, че ще припадна. — И наистина, разклати цялата маса с тътен, когато се стовари сред море от порцелан и бял лен.

Приливът се бе обърнал отново, помисли си. Тя се носеше по течение от любезност, докато хората се блъскаха напред-назад, носеха ѝ топли напитки и тухла за краката, завиваха я топло на дивана в малкия салон, с възглавница под главата и ароматни соли под носа, с покрити с дебел шал колене.

Накрая си отидоха. Можеше да остане сама. И сега, когато бе осъзнала истината, можеше да поплаче за всичко загубено — за баща си, за любимия, за семейство и майка, за загубата на време и място, за всичко, което трябваше да бъде и никога нямаше да стане.

Само че не можеше.

Опита се. Опита се да върне ужаса, който бе почувствала в салона, сама сред тълпата. Но сега, когато наистина беше сама, парадоксално вече не се страхуваше. Една от робините надникна в стаята, но тя махна с ръка и я отпрати.

Тя също беше шотландка… „Е, наполовина“ — промърмори си, като сви ръка над корема си… и си патеше от собствената си упоритост. Те щяха да се върнат. Всичките; майка ѝ, баща ѝ, Роджър. И макар това убеждение да бе съставено сякаш от перца, а не от желязо… то все пак беше в нея. И тя щеше да се държи за него като за спасителен сал, докато не откопчат пръстите ѝ и не я оставят да се удави.

Вратата на малкия салон се отвори, на прага застана високата фигура на Джокаста.

— Бриана? — Бледият овал на лицето ѝ бе извърнат към дивана; дали само се досещаше, че са я настанили там, или наистина можеше да чуе дишането ѝ?

— Тук съм, лельо.

Джокаста влезе в стаята, следвана от лорд Джон, а Одисей внесе таблата с чая.

— Как си, дете? Да изпратя ли да извикат доктор Фентиман? — Смръщи се и сложи ръка на челото на Бриана.

— Не! — Бриана беше виждала доктор Фентиман, дребен, подобен на плашило човечец с влажни длани и силна вяра в лугата и пиявиците; изтръпваше само като го видеше. — Не… благодаря, добре съм. Просто за миг ми прилоша.

— Това е добре. — Джокаста извърна слепите си очи към лорд Джон. — Негово Благородие ще тръгне за Уилмингтън на сутринта; иска да ти поднесе почитанията си, ако си в състояние.

— Да, разбира се. — Тя седна и свали крака на пода. Значи лордът нямаше да се задържи в къщата; това вероятно бе разочароващо за Джокаста. Все пак и тя можеше да бъде любезна с него за малко.

Одисей остави подноса и тихо тръгна след леля ѝ към вратата, за да ги оставят сами.

Лорд Джон издърпа една бродирана табуретка и седна, без да чака покана.

— Наистина ли сте добре, госпожице Фрейзър? Не искам да ви видя просната над чаените чаши. — Усмивката подръпна ъгълчетата устните му и тя се изчерви.

— Добре съм — рече рязко. — Имате нещо да ми кажете ли?

Той не се смути от тона ѝ.

— Да, но реших, че сигурно бихте предпочели да не го правя пред останалите гости. Разбрах, че се интересувате от местонахождението на мъж на име Роджър Уейкфийлд?

Тя наистина се чувстваше добре досега; но имаше опасност отново да ѝ призлее.

— Да. От къде… знаете ли къде е той?

— Не. — Видя промяната на лицето ѝ и хвана ръката ѝ. — Не, съжалявам. Баща ви ми писа преди три месеца, помоли ме да му помогна да намери този човек. Хрумнало му, че ако господин Уейкфийлд е някъде по пристанищата, може да е бил принуден да влезе във флота и сега да е в морето на някой от корабите на Негово Величество. Помоли ме да разпитам познатите си от флота, за да разберем дали не е сполетян от такава съдба.

Още една вълна на гадене мина през нея, този път примесена с разкаяние, когато осъзна докъде е стигнал баща ѝ в опитите си да открие Роджър заради нея.

— Той не е на кораб.

Лорд Джон изглеждаше изненадан от увереността ѝ.

— Не открих доказателство да е реквизиран от Джеймстаун до Чарлстън. Все пак има възможност да е взет преди самото плаване, в такъв случай присъствието му в екипажа няма да бъде отразено, докато корабът не стигне до пристанище. Затова утре ще отида до Уилмингтън, за да разпитам…

— Не е нужно. Знам къде е той. — И възможно най-кратко тя го запозна с основните факти.

— Джейми… баща ви… всъщност родителите ви… са тръгнали да го спасят от ирокезите? — Изглеждаше потресен, обърна се и наля две чаши чай, като ѝ подаде едната, без да я попита дали иска.

Тя я стисна с две ръце и откри малко утеха в топлината ѝ; по-голямата утеха щеше да дойде, ако можеше да говори искрено с лорд Джон.

— Да. Исках да тръгна с тях, но…

— Да, разбирам. — Погледна към корема ѝ и се закашля. — Доколкото разбирам, господин Уейкфийлд трябва да бъде открит спешно?

Тя се засмя безрадостно.

— Аз мога да почакам. Нека ви питам нещо, лорд Джон? Някога чували ли сте за обричане?

Русите вежди се събраха за миг.

— Да — каза той бавно. — Шотландски обичай за временен брак, нали?

— Да. Интересува ме дали е законен тук?

Той потърка замислено брадичката си. Или се бе избръснал наскоро, или брадата му беше много светла; вече беше късно вечерта, а не изглеждаше набола.

— Не зная — отвърна накрая. — Никога не съм виждал да се разглежда подобен случай. Все пак всяка двойка, която живее като мъж и жена, се смята за женена от общото право. Така че според мен обричането влиза в тази категория, нали?

— Може би, само че ние очевидно не живеем заедно — каза Бриана и въздъхна. — Аз мисля, че съм омъжена… но леля ми не смята така. Тя все твърди, че Роджър няма да се върне и дори да се върне, аз не съм законно обвързана с него. Дори по шотландския обичай не съм обвързана за повече от една година и един ден. Тя иска да ми избере съпруг… и, Господи, опитва се! Когато се появихте, реших, че вие сте поредният кандидат.

Лорд Джон изглеждаше развеселен от тази идея.

— О, това обяснява странната компания на вечеря. Наистина забелязах, че онзи доста червендалест джентълмен… Алдърдайс? Съдия? — като че ли е склонен да ви обръща внимание, надхвърлящо обичайните рамки на галантността.

— Но напразно — изсумтя Бриана. — Трябваше да видите какви погледи ми хвърляше госпожа Алдърдайс по време на вечерята. Тя няма да позволи нейното агънце… Боже, той сигурно е на четиридесет… да се ожени за местната вавилонска блудница. Ще се изненадам, ако му позволи да стъпи повече тук. — Тя потупа корема си. — Мисля, че се погрижих за това.

Той изви вежда и се усмихна лукаво. Остави чашата и посегна към гарафата с шери и друга чаша.

— Ами, макар да се възхищавам на дързостта на стратегията ви, госпожице Фрейзър… може ли да ви наричам „скъпа моя“? За жалост трябва да ви информирам, че вашата тактика не съответства на терена, на който сте избрали да я приложите.

— Какво искате да кажете?

Той се облегна в стола си с чаша в ръка. Гледаше я сърдечно.

— Госпожа Алдърдайс. Не съм сляп — макар че не мога да се меря по хитрост с леля ви — и наистина забелязах, че ви наблюдава. Но вие бъркате естеството на тези наблюдения, опасявам се. — Той поклати глава, гледаше я над ръба на чашата, докато отпиваше.

— Това не беше поглед на възмутена праведност, в никакъв случай. Това бе алчност на баба.

Бриана изправи гръб.

— Какво?

— Ами алчност на баба — повтори той. Също се изправи в стола и наклони чашата, като наля внимателно в нея златистата течност. — Нали знаете, че възрастите жени много искат да дундуркат внуци на коляното си, да им дават лакомства и с две думи да ги разглезват. — Вдигна чашата към носа си и почтително вдиша изпаренията. — О, амброзия. Не съм пил свястно шери поне от две години.

— Какво… искате да кажете? Че госпожа Алдърдайс си мисли, че аз… че това, че очевидно мога да имам деца, я кара да е сигурна, че може да чака внуци от мен? Това е нелепо! Съдията може да избере всяко здраво момиче… с добър характер — добави горчиво — и да е относително сигурен, че ще има деца от нея.

— Вие сама казахте… той е на четиридесет и е още ерген.

— Искате да кажете, че… но той е съдия! — В мига, в който възкликна ужасена, тя осъзна глупостта на всичко това, притисна ръка към устата си и се изчерви силно. Лорд Джон се засмя, макар и малко по-остро.

— Да, права сте — каза той. — Той наистина може да избере всяко момиче от окръга. Ако не беше така придирчив… — Замълча деликатно, после вдигна чаша в ироничен тост. — По-скоро мисля, че госпожа Алдърдайс осъзнава, че бракът на сина ѝ с вас е най-добрата… вероятно единствената ѝ възможност… да има внучето, за което така копнее.

— По дяволите! — Тя си помисли с отчаяние, че няма полезен ход. — Каквото и да сторя, съм обречена. Те ще ме омъжат, каквото и да правя!

— Позволете да се съмнявам в това — каза той. Усмивката му потрепна настрани, леко болезнено. — Доколкото виждам, вие притежавате откровеността на майка си и чувството за чест на баща си. Всяко от тези две качества е достатъчно, за да ви спаси от такъв капан.

— Не ми говорете за честта на баща ми — каза тя остро. — Той ме вкара в тази каша!

Той погледна към корема ѝ, откровено иронично.

— Шокирате ме — рече любезно, но никак не изглеждаше шокиран.

Тя усети как кръвта нахлува отново в лицето ѝ и то пламва дори повече от преди.

— Много добре знаете, че не това имам предвид!

Той скри усмивката си зад чашата с шери и присви очи към нея.

— Моите извинения, госпожице Фрейзър. Какво тогава имахте предвид?

Тя отпи от чая, за да прикрие смущението си, и усети успокояващата топлина по гърлото и гърдите си.

— Имам предвид — каза през зъби — тази конкретна каша; да ме излагат като някакво животно за разплод с дефекти. Държат ме за врата като осиротяло котенце с надеждата, че някой ще ме вземе! Оставиха ме… оставиха ме сама тук — довърши тя и гласът ѝ потрепери неочаквано.

— Защо да сте сама тук? — попита внимателно лорд Джон. — Предполагам, че майка ви…

— Тя искаше да остане. Аз не ѝ позволих. Защото трябваше да… всъщност той… о, всичко е такава проклета каша! — Тя отпусна глава на ръцете си и се втренчи измъчено в масата; не плачеше, но беше на път.

— Разбирам. — Лорд Джон се наведе напред и остави празната чаша на подноса. — Вече е много късно, скъпа моя, и ще ме извините, че го казвам, но имате нужда от почивка. — Той стана и сложи леко ръка на рамото ѝ; странно, но ѝ се стори приятелски жест, не снизходителен като от всеки друг мъж.

— След като пътуването ми до Уилмингтън е ненужно, мисля, че ще приема любезната покана на леля ви и ще остана малко тук. Ще поговорим отново и ще видим дали няма начин ситуацията ви да се облекчи.

59. Изнудване

Седалката беше великолепна, красиво изработена от гладка, резбована орехова дървесина, която съчетаваше красота с удобство. Особено удобна в дъждовна студена нощ като тази. Тя сънливо вдигна капака в тъмното, озаряван само от мълниите зад прозореца, после седна и въздъхна с облекчение, докато напрежението в пикочния ѝ мехур отслабваше.

Явно доволен от освободеното място, Озбърт изпълни няколко лениви салта и предизвика призрачни вълни под бялата нощница. Тя се изправи бавно, напоследък почти всичко правеше бавно, чувстваше се приятно замаяна от съня.

Спря до леглото и погледна към суровата красота на хълмовете и шибаните от дъжда дървета. Стъклото на прозореца беше ледено на допир, облаците се спускаха от планините, с тъмни кореми и ръмжащи с гръмотевици. Не валеше сняг, но нощта беше много гадна.

А какво ли беше сега високо в планината? Дали бяха стигнали до село, където да се подслонят? Дали бяха открили Роджър? Тя потрепери неволно, макар че въглените още сияеха в камината и стаята бе топла. Усети неустоимото привличане на леглото, което обещаваше топлина и дори нещо повече — сънища, в които можеше да избяга от постоянния тормоз на страха и вината.

Но тя се обърна към вратата и дръпна наметалото си от закачалката. Заради бременността ѝ се налагаше да използва комода в стаята си, но бе решена да не позволява на робите да изнасят нощното ѝ гърне вместо нея — поне докато бе в състояние да ходи. Уви се плътно с наметалото, взе затвореното гърне от комода и излезе тихо в коридора.

Беше много късно; всички свещи бяха изгасени и миризмата на мъртви огньове се носеше из стълбището, но тя виждаше достатъчно ясно заради проблясъците на мълниите, докато слизаше надолу. Вратата на кухнята не беше залостена, небрежност, заради която благослови наум готвачката; нямаше нужда да вдига шум, докато се опитва да издърпа тежкото резе с една ръка.

Смразяващ дъжд я ужили по лицето и засвистя под подгъва на нощницата ѝ така, че тя ахна. Когато първият шок от студа премина обаче, тя му се наслади; жестокостта му беше освежаваща, вятърът бе толкова силен, че развяваше наметалото ѝ на пориви, които я караха да се чувства лека за първи път от месеци.

Тя тръгна бързо към нужника, изплакна гърнето с дъждовната вода, която се стичаше от улуците, после застана сред павирания двор, за да може свежият вятър да облъхва лицето ѝ и да жили бузите ѝ с дъжд. Не знаеше дали това е самобичуване, или ликуване — нужда да сподели неудобствата, които сигурно изпитваха родителите ѝ, или някакъв по-езически ритуал — нуждата да се изгубиш, като се слееш с яростта на стихиите. Или и двете, нямаше значение. Тя стъпи нарочно под струята от улука и остави водата да бие по главата ѝ и да мокри косата и раменете ѝ.

Като пръхтеше и отърсваше водата от косата си като куче, тя отстъпи назад и спря, ослепена от внезапна мълния. Не, не беше мълния, а лъч, който блесна за миг и изчезна.

Една врата в жилищата за робите се отвори и се затвори. Дали някой идваше? Да, чуваше стъпки по чакъла и се отдръпна в сенките — не искаше да обяснява какво прави тук.

Мълнията го освети ясно и тя потрепна, когато го разпозна. Лорд Джон Грей бързаше, с навити ръкави на ризата, гологлав, светлата му коса бе разпусната и се развяваше на вятъра, явно нехаеше за студа и дъжда. Той мина, без да я види, и изчезна под навеса на кухненската веранда.

Осъзнала, че има опасност да я заключат навън, тя хукна след него тромаво, но все пак бързо. Той тъкмо затваряше вратата, когато тя я блъсна с рамо. Връхлетя в кухнята и застана там капеща. Лорд Джон я гледаше ококорен от смайване.

— Хубава нощ за разходка — каза тя задъхана. — Нали? — Отметна назад мократа си коса и със сърдечно кимване мина покрай него и тръгна нагоре по стълбите. Босите ѝ крака оставяха влажни полумесеци по тъмното полирано дърво. Ослушваше се, но не чу стъпки зад себе си, когато стигна до стаята си.

Остави наметалото и нощницата пред огъня да изсъхнат и започна да подсушава косата и лицето си, после легна гола в леглото. Трепереше, но допирът на памучните чаршафи до кожата ѝ беше прелестен. Протегна се, размърда пръсти на краката си, после се завъртя настрани и се сви около своя център на гравитацията, позволявайки на постоянната топлина отвътре да се разлее навън, да стигне постепенно до кожата ѝ и да оформи малък пашкул около нея.

Превъртя отново сцената на пътеката и постепенно неясните мисли, които се лутаха из ума ѝ от дни, започнаха да добиват смислена форма.

Лорд Джон винаги се отнасяше с нея с внимание и уважение — често с възхищение или дори веселие, — но винаги нещо липсваше. Тя не можеше да го установи, защото от известно време не го бе изпитвала, но вече знаеше какво е, без съмнение.

Тя беше свикнала, като повечето красиви жени, на откритото възхищение на мъжете и го получаваше и от лорд Джон. Но под това възхищение обикновено имаше нещо по-дълбоко, нещо по-деликатно от поглед или жест, вибрация, като звън на далечна камбанка, вътрешното ѝ разпознаване като жена. В началото ѝ се беше сторило, че го усеща и от страна на лорд Джон, но при следващите им срещи реши, че се е заблудила.

Трябваше да се досети; беше виждала такова вътрешно безразличие и преди, от съученика на едно нейно гадже. Но в такъв случай Лорд Джон го криеше много добре; сигурно никога нямаше да се досети, ако не го беше срещнала случайно на двора. Не, той не звънеше за нея. Но когато излезе от жилищата на слугите, звънеше като пожарникарска камбана.

За миг се запита дали баща ѝ знае, но отхвърли тази възможност. След преживяното в затвора Уентуърт не би могъл да понася човек с такива наклонности и да има към него сърдечни чувства, каквито имаше към лорд Джон.

Обърна се по гръб. Чаршафът се плъзна по голата кожа на гърдите и бедрата ѝ като ласка. Тя почти не усети това и когато зърното ѝ се втвърди, вдигна ръка, за да покрие гърдата си по рефлекс и си спомни топлата длан на Роджър. И я заля вълна от копнеж. После си спомни и силните груби ръце, които я стискаха и мачкаха и копнежът се промени в ужасна ярост. Обърна се по корем, скръстила ръце под гърдите си и заровила лице във възглавницата, със свити крака и стиснати в безсмислена съпротива зъби.

Бебето беше голяма и неудобна буца; не можеше да лежи вече така. Прошепна проклятие и се обърна отново, после скочи от леглото и от предателските, прелъстителни чаршафи.

Тръгна гола през сумрачната стая и застана до прозореца, загледа се в проливния дъжд. Косата ѝ висеше влажна по гърба ѝ, а през стъклото лъхаше студ, от който бялата кожа по ръцете, бедрата и корема ѝ настръхваше. Не направи опит да се покрие или да се върне в леглото, просто стоеше там, с една ръка върху помръдващия си корем, и гледаше навън.

Скоро щеше да стане твърде късно. Още когато тръгнаха, знаеше, че вече е твърде късно — майка ѝ също. И двете не искаха да го признаят пред другата обаче; и двете се преструваха, че Роджър ще се върне навреме, че той и тя ще отплават за Испаньола и ще открият пътя си обратно през камъните — заедно.

Сложи другата си ръка на стъклото; веднага се появи мъгла на конденз, която очерта пръстите ѝ. Беше началото на март; може би оставаха три месеца, или по-малко. Щеше да им отнеме седмица или две да стигнат до крайбрежието. Обаче никой кораб нямаше да рискува да навлезе в коварните външни плитчини през март. Най-рано в началото на април. А колко път имаше до Западните Индии? Две или три седмици?

Значи краят на април. И няколко дни да стигнат във вътрешността, да открият пещерата; щеше да е бавен и труден преход през джунглата, особено бременна в осмия месец. И опасен, но това като че ли вече нямаше голямо значение.

И то ако Роджър се беше върнал вече. Но него го нямаше. Можеше и да не дойде, макар че тя усилено се бореше с тази мисъл. Ако не мислеше за всички начини, по които можеше да умре, тогава той нямаше да умре; това бе част от нейната упорита вяра; другите бяха, че той не е мъртъв и че майка ѝ ще се върне, преди детето да се роди. Колкото до баща ѝ — гневът кипна отново, както винаги при мисълта за него, за него или за Бонет, затова се опитваше да не се сеща за тях.

Молеше се, разбира се, с всички сили, но тя не беше човек, роден да се моли и чака; тя бе родена за действие. Ако само можеше да тръгне с тях, да открие Роджър!

Но не беше имала избор. Стисна зъби и разпери ръка на корема си. Нямаше избор за много неща. Но бе направила един избор — да задържи детето — и сега трябваше да живее с последствията от него.

Започваше да трепери. Внезапно се извърна от бурята навън и се приближи до огъня. Едно малко пламъче играеше по почернялата разпукана цепеница, сърцевината на въглените сияеше в златно и бяло.

Тя седна пред камината, затвори очи, докато топлината се разливаше по студената ѝ кожа, галеше я като длан. Този път успя да прогони мислите за Бонет, отказа да го пусне в ума си, концентрира се яростно върху малкото скъпоценни спомени, които имаше от Роджър.

… сложи ръка на сърцето ми. Кажи ми, ако спре… Чуваше го, почти задъхан, задавен от смеха и страстта.

Откъде, по дяволите, научи това? Грубите къдрави косъмчета под дланите ѝ, гладките твърди извивки на раменете му, пулсирането на шията му, когато го издърпа надолу при себе си и притисна устни към вената, искаше да го ухапе, да го вкуси, да вдъхне солта и праха по кожата му.

Мракът и тайните му места, които бе опознала само опипом и си спомняше като мека тежест, уязвима под дланта ѝ, извивки и дълбочина, която отстъпваше неохотно пред пръстите ѝ (О, Господи, не спирай, но внимавай, нали? Ох!), странната сбръчкана коприна, която се изопна и стана гладка, изпълваше ръката ѝ, докато се издигаше, тиха и невероятна, като стрък на разцъфващо през нощта цвете, което се отваря пред очите ти.

Неговата нежност, когато я докосваше. (Господи, ще ми се да можех да видя лицето ти, да знам как се чувстваш, дали го правя добре. Хубаво ли е тук? Кажи ми, Бри, кажи нещо…) докато тя го изследваше, а после мигът, когато го тласна отвъд ръба, докато устните ѝ бяха на зърното му. Усети отново изумителния прилив на силата му, когато той изгуби всякакви задръжки и я хвана, вдигна я, сякаш беше безтегловна, сложи я на сламата и я облада, почти колебливо, когато си спомни за нейната току-що разтворена плът, после отговори на молбата на ноктите ѝ по гърба му да влезе по-силно, да я отдалечи от страха, да я приближи към приемането, и накрая да я доведе до лудост, равна на неговата, разкъсвайки и последната мембрана, която ги разделяше, свързвайки се завинаги в течение от пот, мускус, кръв и семе.

Тя изстена на глас, потрепери и застина, твърде слаба дори да помръдне ръката си. Сърцето ѝ бумтеше много бавно. Коремът ѝ бе изопнат като барабан, последните спазми бавно разхлабваха хватката си над издутата утроба. Половината ѝ тяло пламтеше, а другата половина бе студена и тъмна.

След миг се превъртя на четири крака и изпълзя настрани от огъня. Хвърли се в леглото като ранено животно и застина почти зашеметена, без да обръща внимание на топлите и студени течения, които играеха по нея.

Накрая се размърда и дръпна една завивка над себе си, втренчи се в стената, скръстила ръце, за да защити бебето си. Да, беше твърде късно. Трябваше да прогони чувствеността и копнежа заедно с любовта и гнева. Трябваше да устои на безсмисления порив на тялото и емоциите. Трябваше да вземе решения.

Отне ѝ три дни да се убеди в предимствата на плана си, да се пребори със скрупулите си и накрая да открие подходящ момент и място, за да го хване насаме. Но тя бе педантична и търпелива; имаше цялото време на света — или поне три месеца от него.

Във вторник най-сетне се откри възможност. Джокаста се бе затворила в кабинета си с Дънкан Инес и счетоводните книги, а Одисей — след кратък и неразгадаем поглед към вратата на кабинета — се отправи към кухнята да надзирава подготовката за поредната разточителна вечеря в чест на Негово Благородие. Тя се бе отървала от Федра, изпрати я с кон до Бара Медоус, за да вземе книга, която Джени Бан Кембъл ѝ беше обещала.

С нова синя рокля от камилска вълна, която подхождаше на очите ѝ, и с разтуптяно като барабан сърце, тя тръгна да преследва жертвата си. Откри го в библиотеката, четеше „Размисли“ на Марк Аврелий до френските прозорци. Утринното слънце струеше над рамото му и светлата му коса сияеше.

Той вдигна поглед от книгата, когато тя влезе — един хипопотам сигурно би се появил по-елегантно, помисли си кисело тя, когато закачи полите си на ръба на една масичка заради нервността си. Той остави книгата и веднага стана да ѝ се поклони.

— Не, не искам да сядам, благодаря ви. — Тя поклати глава, когато той посочи към креслото. — Питах се… ами всъщност бих излязла на разходка. Ще ме придружите ли?

По долната част на френските врати имаше скреж, студен вятър виеше около къщата, а вътре имаше меки кресла, бренди и пламтящ огън. Но лорд Джон беше джентълмен.

— С най-голямо удоволствие — увери я той галантно и изостави Марк Аврелий, без да го погледне повече.

Денят беше ясен, но много студен. Увити с дебелите наметала, те свърнаха към кухненската градина, където високите стени им осигуриха заслон срещу вятъра. Размениха си няколко думи колко ясен бил денят, увериха се взаимно, че изобщо не им е студено, и минаха през малката арка към тухлената оранжерия. Бриана се озърна; бяха сами и щеше да види, ако някой приближеше по пътеката. Най-добре да не губи време.

— Имам едно предложение за вас — каза тя.

— Убеден съм, че всяко ваше предложение ще е удоволствие за мен, скъпа моя — каза той и се усмихна леко.

— Е, аз не съм сигурна — рече тя и си пое дълбоко дъх. — Но това е положението. Искам да се ожените за мен.

Той продължи да се усмихва, явно чакаше продължението на шегата.

— Наистина — рече тя.

Усмивката му не изчезна напълно, но се промени. Тя не разбра дали е смаян от нахалството ѝ, или просто се опитва да не се засмее, но подозираше, че е второто.

— Не ви искам парите — увери го тя. — Ще подпиша документи за това. И няма нужда да живеете с мен, макар че сигурно ще е добра идея да дойда с вас във Вирджиния, поне за малко. А колкото до това какво мога аз да сторя за вас… — Тя се поколеба. Знаеше, че нейната страна по сделката е по-слаба. — Аз съм силна, това не означава много за вас, тъй като имате слуги. Добър управител съм обаче — мога да водя сметки и мисля, че знам как се управлява ферма. Наистина знам да строя сгради. Мога да управлявам имота ви във Вирджиния, докато вие сте в Англия. И… вие имате малък син, нали? Ще се грижа за него. Ще му бъда добра майка.

Лорд Джон бе спрял рязко на пътеката по време на речта ѝ. Сега се наведе бавно назад и се облегна на тухлената стена, вдигнал молитвено очи към небето.

— Господи! — изпъшка той. — Доживях да чуя подобно предложение! — Сведе глава и я погледна в очите. — Вие да не сте полудяла?

— Не — каза тя, като се опита да запази самообладание. — Това е съвсем разумно предложение.

— Чувал съм — рече той доста предпазливо, като погледна към корема ѝ, — че бъдещите майки понякога… са по-изнервени заради състоянието си. Признавам обаче, че опитът ми е крайно ограничен в това отношение… така че… може би ще трябва да извикаме доктор Фентиман?

Тя се изпъна в целия си ръст, сложи ръка на стената и се облегна до него. Нарочно го гледаше отвисоко, за да го сплаши с размерите си.

— Не, не трябва — рече му с равен глас. — Чуйте ме, лорд Джон. Не съм луда, не съм фриволна и не смятам да се превръщам в неудобство за вас в никакво отношение… напълно съм сериозна.

Студът бе зачервил светлата му кожа и по върха на носа му блестеше капка влага. Той я избърса с наметалото си и я огледа с нещо средно между интерес и ужас. Най-сетне бе спрял да се смее.

Тя усети как леко ѝ призлява, но трябваше да го направи. Надяваше се да го избегне, но явно нямаше друг начин.

— Ако не се съгласите да се ожените за мен, ще ви разоблича.

— Какво ще направите? — Обичайната му маска на изисканост се бе разпаднала, сега лицето му изразяваше единствено объркване и наченки на тревога.

Тя беше с вълнени ръкавици, но усещаше пръстите си замръзнали. Както и всичко останало, освен топлата издутина на спящото дете.

— Знам какво правихте… онази нощ, в жилищата на робите. Ще кажа на всички; на леля си, на господин Кембъл и на шерифа. Ще напиша писма — рече тя, устните ѝ бяха сковани, докато изричаше нелепата заплаха. — На губернатора и на губернатора на Вирджиния. Тук изправят п-педерастите на позорния стълб; господин Кембъл ми го каза.

Веждите му се събраха в смръщване; бяха толкова светли, че едва личаха на бялата кожа на силна светлина. Напомниха ѝ за веждите на Лизи.

— Не се надвесвайте така над мен, ако обичате.

Хвана китката ѝ и я свали с изненадваща сила. Той беше дребен, но много по-силен, отколкото бе предполагала, и тя за първи път леко се изплаши от това, което правеше.

Той я хвана здраво за лакътя и я дръпна да върви далеч от къщата. Внезапно ѝ хрумна, че смята да я отведе до реката и да се опита да я удави. Не го смяташе за вероятно, но все пак се възпротиви на посоката и се обърна към пътеките през кухненската градина.

Той не се поколеба и тръгна с нея, макар че така щяха да вървят срещу вятъра. Не заговори, докато не се обърнаха отново и стигнаха до заслонен ъгъл до лехата с лук.

— Почти се изкушавам да се поддам на възмутителното ви предложение — каза той накрая, ъгълчето на устата му потрепваше — дали от гняв или изумление, тя така и не разбра.

— Това със сигурност ще достави удоволствие на леля ви. Ще разгневи майка ви. И ще ви научи да не си играете с огъня, уверявам ви. — Тя зърна блясъка в очите му, който я накара да се усъмни в заключенията си относно предпочитанията му. Отдръпна се леко от него.

— О, не се бях сетила, че може да предпочитате… мъже и жени.

— Аз бях женен — изтъкна той с лек сарказъм.

— Да, но си мислех, че е било същото като това, което ви предлагам сега — просто формален брак. Точно това ме подтикна да ви предложа, щом осъзнах, че сте… — замълча и махна с ръка. — Казвате, че наистина обичате да лягате с жени?

Той изви вежда.

— Това би ли променило значително плановете ви?

— Ами… — започна тя несигурно. — Да, ще ги промени. Ако го знаех, нямаше да ви предложа.

— Предложение, значи — промърмори той. — За публично опозоряване? За позорния стълб? Предложение?

Кръвта пламна така гореща в бузите ѝ, че Бриана се изненада, че студеният въздух не се превръща в пара около лицето ѝ.

— Съжалявам — каза тя. — Не биваше да го правя. Трябва да ми повярвате, наистина няма да кажа на никого. Но когато се засмяхте, си помислих… няма значение. Ако наистина искате да спите с мен, не мога да се омъжа за вас… няма да е редно.

Той затвори очи и ги стисна за миг. После отвори едното си светлосиньо око и я погледна.

— Защо? — попита.

— Заради Роджър — каза тя и се вбеси от начина, по който гласът ѝ накъса името му. И още повече, когато една гореща сълза се плъзна по бузата ѝ. — По дяволите! По дяволите! Дори нямаше да мисля за него!

Тя избърса гневно сълзата и стисна зъби.

— Може да сте прав. Може би наистина е от бременността. Постоянно плача за нищо.

— Съмнявам се да е за нищо — каза той сухо.

Тя пое дълбоко дъх, студеният въздух нахлу в гърдите ѝ. Имаше един последен коз.

— Ако наистина харесвате жени… аз не бих могла… искам да кажа, че не искам да спя с вас редовно. Но няма да имам нищо против да спите с други… мъже или жени…

— Благодаря ви за това — промърмори той, но тя не обърна внимание, концентрирана върху нуждата да приключи.

— Но разбирам, че може да искате да имате свое дете. Няма да е редно да ви лишавам от това. Ще ви го дам, струва ми се. — Тя погледна надолу, към свитите си на корема ръце. — Всички казват, че съм създадена за майка. Просто… докато мога да забременея отново. Може да включите и това в договора… господин Кембъл сигурно ще го състави.

Лорд Джон разтри челото си, явно страдаше от силно главоболие. После отпусна ръка и хвана нейната.

— Елате да седнем, дете — рече тихо. — Най-добре ми кажете какво сте намислили, по дяволите.

— Не съм дете — рече тя. Той я погледна и като че ли промени мнението си за нещо.

— Не, не сте… Бог да помага и на двама ни. Но преди да докарате удар на Фаркард Кембъл с вашите представи за брачен договор, ще ви помоля да седнете с мен за миг и да споделите хода на мислите на вашия забележителен ум. — Той посочи към арката за официалната градина, където нямаше да се виждат от къщата.

Градината беше посърнала, но подредена. Всички мъртви стъбла от предишната година бяха изкоренени, сухите клонки окастрени и пръснати като тор по лехите. Само в кръглата леха около фонтана имаше признаци на живот; зелените шипове на минзухари стърчаха като малки таранчета, ярки и непреклонни.

Те седнаха, но тя не можеше да седи мирна. Не и пред него. Лорд Грей стана и тръгна с нея, без да я докосва, вятърът развяваше кичури руса коса пред лицето му. Той мълчеше, но слушаше, слушаше, докато тя му разказа почти всичко.

— Така че мислих и мислих, и мислих — завърши тя измъчено. — И така и не стигах доникъде. Разбирате ли? Майка ми и… татко са някъде там… — Тя махна към далечните планини. — Всичко може да им се е случило… всичко може да се е случило и с Роджър. А аз седя тук, ставам все по-огромна и нищо не мога да направя!

Погледна надолу към него и прокара облечената си в ръкавица ръка под протеклия си нос.

— Не плача — увери го, макар че плачеше.

— Разбира се, че не — каза той. Хвана ръката ѝ и я прокара под лакътя си.

— Обикалям, обикалям — прошепна, загледан в пътеката, която обикаляше фонтана.

— Да, обикалям, обикалям черницата — съгласи се тя. — И после — хоп! — след три месеца ще изскочи невестулката. Трябва да направя нещо — добави нещастно.

— Ако щете вярвайте, но във вашия случай чакането е правене на нещо, макар и да не изглежда така — каза той сухо. — А защо не изчакате да видите дали баща ви ще успее? Или честта ви не позволява да родите дете без баща? Или…

— Не е заради честта. А заради неговата. На Роджър. Той е… той ме последва. Отказа се от всичко… и тръгна след мен, когато дойдох тук да открия баща си. Знаех, че ще го направи, и той го направи.

— И когато разбере за това… — Тя изкриви лице и сви ръка върху корема си. — Ще се ожени за мен; ще реши, че е длъжен. А аз не мога да му позволя това.

— Защо?

— Защото го обичам. Не искам да се жени за мен по задължение. А аз… — Тя стисна устни и след малко каза твърдо: — Аз няма да го направя. Вече реших.

Лорд Джон се уви по-плътно с наметалото заради нов порив на вятъра откъм реката. Миришеше на дъжд и мъртви листа, но се усещаше и дъх на свежест; пролетта идваше.

— Разбирам — каза той. — Е, донякъде съм съгласен с леля ви, че ви трябва съпруг. Но защо аз? — Изви бледата си вежда. — Заради титлата ми или заради богатството?

— Нищо подобно. Защото бях сигурна, че не харесвате жени — каза тя и отново го погледна искрено със сините си очи.

— Харесвам жени — рече той, подразнен. — Възхищавам им се и ги уважавам, и към някои дори изпитвам обич — майка ви е една от тях, но се съмнявам, че е взаимно. Но не търся удоволствие в леглата им. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Да — каза тя, леките бръчки между очите ѝ изчезнаха като с магия. — Точно това си помислих. Вижте, няма да е редно да се омъжа за Макнийл или Бартън Маклоклан или за друг от тези мъже, защото това би означавало да им обещая нещо, което не мога да им дам. Но вие така или иначе не го искате, така че няма причина да не се омъжа за вас.

Той потисна силен порив да удари главата си в стената.

— Има и още как.

— Каква е тя?

— Ами например най-очевидната — баща ви със сигурност ще ми извие врата!

— Но защо? — попита тя, смръщена. — Той ви харесва; казва, че сте един от най-добрите му приятели.

— Имам честта да се радвам на уважението му — отвърна той рязко. — Обаче то много бързо ще угасне, ако Джейми Фрейзър разбере, че дъщеря му е се превърнала в съпруга и кобила за разплод на покварен содомит.

— И как ще разбере това? — попита тя. — Аз няма да му кажа. — Тя се изчерви и когато срещна гневния му поглед, внезапно избухна в смях и той неволно се присъедини към него.

— Е, съжалявам, но вие го казахте — изпъшка тя накрая, седна и избърса насълзените си очи с края на наметалото.

— О, Господи! Така е. — Той отметна разсеяно кичур коса от устата си и избърса протеклия си нос с ръкав. — По дяволите, защо нямам кърпичка? Казах го, защото е вярно. А колкото до това дали ще разбере баща ви — той вече го знае.

— Така ли? — Изглеждаше крайно изненадана. — Но аз си мислех, че той никога не би…

Проблясък на жълта престилка я прекъсна; една от кухненските прислужници беше в съседната градина. Без да каже нищо, лорд Джон стана и ѝ подаде ръка; тя се изправи тромаво и те се понесоха по сухата кафява морава, наметалата се развяваха около тях като платна.

Каменната пейка под върбата беше лишена от обичайния си чар по това време на годината, но поне бе заслонена от ледените пориви на вятъра от реката. Лорд Джон настани Бриана и седна до нея, като кихна гръмовно. Тя отвори наметалото си и зарови из пазвата си, накрая извади смачкана кърпичка и му я подаде с извинения.

Тя беше топла и миришеше на нея — дъх на момичешка плът, на карамфил и лавандула.

— Какво имахте предвид, като казахте, че ще ме научите да не си играя с огъня? — попита тя.

— Нищо — отвърна той, но сега бе негов ред да се изчерви.

— Нищо ли? — усмихна се тя. — Това беше заплаха, сигурна съм.

Той въздъхна и избърса отново лице с кърпичката ѝ.

— Вие бяхте искрена с мен. До смущаваща степен, бих казал. Така че трябва и аз… е, наистина беше заплаха. — Направи лек пораженчески жест. — Ами вие приличате на баща си, нима не разбирате?

Тя се смръщи, думите му явно не означаваха нищо за нея. После искрицата на осъзнаването проблесна и се разгоря. Тя скочи рязко и се втренчи в него.

— Не, вие… не и той! Той не би го направил!

— Да — рече много сухо лорд Джон. — Не би го направил. Макар че шокът ви не е особено ласкателен. И мога да ви дам думата си, че при никакви обстоятелства не бих се възползвал от приликата ви с него… това беше просто празна заплаха, както вие ме заплашихте, че ще ме разобличите.

— А вие къде… срещнахте баща ми? — попита тя внимателно. Любопитството я накара за миг да забрави собствените си тревоги.

— В затвор. Нали знаете, че беше в затвора след Въстанието?

Тя кимна и се смръщи леко.

— Да. Ами нека кажем само, че имам известни чувства към Джейми Фрейзър и то от години. — Той поклати глава и въздъхна. — А после вие ми предлагате невинното си тяло, като ехо на неговата плът — и като добавим и обещанието, че ще ме дарите с дете, което може да смеси кръвта ми с неговата… и всичко това само защото честта ви не ви позволява да се омъжите за мъжа, когото обичате или да обичате мъжа, за когото ще се омъжите. — Той замълча и сведе глава към ръцете си. — Дете, вие можете да разплачете и ангел, а Бог знае, че не съм такъв!

— Майка ми смята, че сте.

Той я погледна стреснат.

— Какво смята?

— Е, сигурно не би стигнала чак дотам — поправи се тя, все така смръщена. — Но казва, че сте добър човек. Мисля, че ви харесва, макар че не ѝ се иска. Е, вече разбирам защо; сигурно тя знае… как… ами за чувствата ви… — Закашля се и изтри зачервените си бузи с края на наметалото.

— По дяволите! — прошепна той. — О, проклет да съм. Не биваше да ви казвам. Да, тя знае. Не съм сигурен защо е така предпазлива по отношение на мен, но не може да е от ревност.

Бриана поклати глава, дъвчеше замислено долната си устна.

— Според мен се страхува, че ще го нараните някак. Страхува се за него.

Той я погледна сепнат.

— Да го нараня? Как? Тя да не си мисли, че ще го надвия и ще извърша нещо отвратително с него?

Говореше лековато, но проблясъкът в очите ѝ го накара да замълчи насред дума. Той стисна по-силно ръката ѝ. Тя прехапа устна, после леко откачи ръката му и я сложи на коляното му.

— Виждали ли сте баща ми без риза?

— Белезите по гърба му ли имате предвид?

Тя кимна.

Той забарабани неспокойно с пръсти по коляното си.

— Да, виждал съм ги. Аз ги причиних.

Тя вдигна рязко глава с широко отворени очи. Връхчето на носа ѝ бе зачервено като черешка, но кожата на лицето ѝ бе толкова бледа, че косата и веждите ѝ сякаш бяха събрали целия живот от него.

— Не всички — каза той, като се взираше в лехата с мъртви ружи. — И преди го бяха бичували, което само направи всичко още по-ужасно… защото знаеше какво върши, когато го стори.

— Какво… стори? — попита тя. Бавно се размърда на пейката, не толкова да се обърне към него, колкото да развее дрехите си, като облак, който променя формата си на вятъра.

— Аз командвах затвора в Ардсмюир; не ви ли е казал? Не, сигурно не. — Махна нетърпеливо с ръка и отметна русата коса от лицето си.

— Той беше офицер, джентълмен. Единственият офицер там. Говореше от името на затворниците якобити. Вечеряхме заедно в жилището ми. Играехме шах, говорехме за книги. Имахме общи интереси. Ние… станахме приятели. И после… вече не бяхме.

Замълча.

Тя се отдръпна малко от него, в очите ѝ се четеше отвращение.

— Искате да кажете… наредили сте да го бичуват, защото не е искал да…

— Не, по дяволите, не! — Той грабна кърпичката и избърса гневно носа си. Хвърли я на пейката между тях и я погледна гневно. — Как смеете да кажете подобно нещо!

— Но нали вие самият казахте, че е по ваша вина!

— Той го направи.

— Не можеш да се бичуваш сам.

Той се сепна от този отговор, после изсумтя. Изви вежда към нея, все още ядосан, но вече започваше да се овладява.

— Напротив, можеш. Вие го правите от месеци, ако съдя по това, което ми казахте.

— Не говорим за мен.

— Разбира се, че говорим за вас!

— Не! — Тя се наведе към него, смръщила гъстите си вежди. — Какво искате да кажете, че е направил, по дяволите?

Вятърът духна зад нея към лицето му. Очите му се насълзиха и той се извърна.

— Какво правя тук? — прошепна на себе си. — Трябва да съм луд да говоря с вас по този начин!

— Не ми пука дали сте луд — рече тя и го хвана за ръкава. — Ще ми кажете какво е станало!

Той стисна здраво устни и за миг ѝ се стори, че няма да го направи. Но вече беше казал твърде много, за да спре, и го знаеше. Раменете му се вдигнаха под наметалото и се спуснаха отново, признаваше поражението си.

— Бяхме приятели. После… той разбра какво чувствам към него. И вече не бяхме приятели, той така реши. Но това не му беше достатъчно; искаше окончателен разрив. Затова нарочно се възползва от един случай, така драстичен, че да промени отношенията ни завинаги и да предотврати всеки шанс за приятелство между нас. И излъга. По време на едно претърсване на килиите той твърдеше, че парче тартан е негово. Това беше незаконно и още е… поне в Шотландия.

Пое дълбоко дъх и го изпусна. Не можеше да я погледне, взираше се в голите дървета на другия бряг на реката, черни на фона на бледото пролетно небе.

— Аз управлявах затвора и трябваше да прилагам закона. Бях длъжен да заповядам да го бичуват. И той много добре знаеше това.

Наклони глава назад и я опря на извитата облегалка на пейката. Затвори очи срещу вятъра.

— Можех да му простя, че не ме иска — каза той с горчивина. — Но не можах да му простя, че ме принуди да го използвам по този начин. Не само ме принуди да го нараня, но и да го унижа. Той не само отказа да приеме моите чувства; искаше да ги унищожи. А това бе прекалено.

Реката кипеше и носеше всякакви отломки — от прекършени от бурята клони и вейки, до счупена дъска от корпус на лодка, разбита някъде нагоре по течението. Ръката ѝ покри неговата на коляното му. Беше малко по-голяма и стоплена от наметалото.

— Има друга причина. Не е заради вас. Но той трябва да ви я каже, ако реши. Но вие сте му простили — каза тя тихо. — Защо?

Той отново изправи гръб и сви рамене, но не отблъсна ръката ѝ.

— Трябваше. — Погледна я право в очите. — Мразех го толкова дълго, колкото можах. Но после осъзнах, че обичта ми към него… е част от мен, една от най-хубавите части. И няма значение, че той не може да ме обича, че няма да я приеме. Но ако не можех да му простя, значи нямаше да мога и да го обичам и част от мен ще си отиде. Накрая установих, че я искам обратно. — Усмихна се леко. — Така че, виждате ли, всичко е съвсем егоистично.

Той стисна ръката ѝ, изправи се и я дръпна да стане.

— Елате, скъпа моя. Ще замръзнем, ако продължим да стоим тук.

Тръгнаха обратно към къщата, без да разговарят, но вървяха близо един до друг, хванати под ръка. Когато тръгнаха през градините, той заговори внезапно:

— Мисля, че сте права. Да живееш с човек, когото обичаш, и да знаеш, че той търпи тази връзка само по задължение… не, и аз не бих могъл. Ако беше просто удобство и уважение и за двете страни, да. Такъв брак е почтен. Ако и двете страни са честни… — Изкриви за миг уста, когато погледна към жилищата на слугите. — Никой няма повод за срам.

Тя го погледна и отметна кичур медна коса от очите си с другата си ръка.

— Значи ще приемете предложението ми? — Усещането за празнота в гърдите ѝ не приличаше на облекчението, което очакваше да изпита.

— Не — каза той рязко. — Може да съм простил на Джейми Фрейзър за онова, което стори навремето… но той никога няма да прости на мен, ако се оженя за вас. — Усмихна ѝ се и потупа ръката ѝ в сгъвката на лакътя си.

— Мога обаче да ви осигуря временен отдих от ухажорите ви и от леля ви. — Погледна към къщата, завесите висяха неподвижно зад стъклата.

— Мислите ли, че някой ни наблюдава?

— Можете да се обзаложите на това — каза тя малко мрачно.

— Добре. — Той свали пръстена със сапфир, който носеше, обърна се към нея и хвана ръката ѝ. Свали ръкавицата и официално плъзна пръстена на кутрето ѝ — само там ѝ ставаше. После се надигна леко на пръсти и я целуна по устните. Преди да се е съвзела от изненадата, стисна ръката ѝ в своята и отново се обърна към къщата с невъзмутимо изражение.

— Елате, скъпа моя — рече той. — Нека обявим годежа си.

60. Изпитание с огън

Оставиха ги сами цял ден. Огънят бе изгаснал и нямаха дърва. Но и без това и двамата не можеха да ядат и никакъв огън не бе в състояние да достигне до дълбокия студ в душата на Роджър.

Индианците се върнаха късния следобед. Неколцина воини придружаваха по-възрастен мъж, облечен с развяваща се риза и тъкана мантия. Лицето му бе боядисано в червено и охра — сачемът. Той носеше малко глинено гърненце, пълно с черна течност.

Александър се бе облякъл; изправи се, когато сачемът го приближи, не говореше и не помръдваше. Сачемът започна да пее с пресекващия си старчески глас и потопи едно заешко краче в гърненцето. После боядиса лицето на свещеника в черно — от челото до брадичката.

Индианците си тръгнаха, а свещеникът седна на земята и затвори очи. Роджър се опита да говори с него, да му предложи вода или поне някаква съпричастност, но Александър не отговаряше, седеше като изваян от камък. Накрая, по залез, най-сетне заговори:

— Няма много време — каза тихо. — Помолих ви да се молите за мен. Тогава не знаех за какво да се молите — за живота ми или за душата ми. Сега знам, че и двете са възможни.

Роджър понечи да заговори, но ръката на свещеника потрепна леко, за да го спре.

— Искам да ви помоля само за едно. Молете се за мен, братко, за да умра достойно. Да умра в мълчание. — Погледна към Роджър за първи път, очите му блестяха от влага. — Не искам да я посрамвам с писъците си.

Барабаните започнаха да бият малко след мръкнало. Роджър не ги беше чувал в селото. Не знаеше колко са; звукът като че ли идваше отвсякъде. Усещаше го в костите и в стъпалата си.

Мохоуките се върнаха. Когато влязоха, свещеникът се изправи веднага. Съблече се и излезе гол, без да поглежда назад.

Роджър остана да се взира в коженото покривало на вратата, молеше се и слушаше. Знаеше какво може да стори един барабан; самият той го беше правил — да събуди страхопочитание и ярост с ударите по изопнатата кожа, да призове най-дълбоките, скрити инстинкти на слушателите. Но това, че знаеше какво става, не го правеше по-малко плашещо.

Не знаеше колко време е седял и слушал барабаните и другите звуци — гласове, стъпки, шумове от голямо събиране на хора, — опитваше да не се ослушва за гласа на Александър.

Внезапно барабаните спряха. И започнаха отново — леки, плахи удари, после замълчаха заедно. Чуха се викове и внезапна какофония от писъци. Роджър се сепна и изкуцука до вратата. Пазачът още беше там — надникна през покривалото и направи заплашителен знак, стиснал бойната си тояга.

Роджър спря, но не можеше да се върне до огъня. Остана в сумрака, пот се стичаше по гърдите му, вслушваше се в шумовете отвън.

Сякаш бяха отприщени всички дяволи от ада. Какво ставаше там, за бога? Ужасна битка, очевидно. Но кой и защо?

След първия изблик, писъците като че ли намаляха, но все още се чуваха единични пронизителни крясъци и протяжни викове от централната поляна. Имаше и тътени; стонове и други шумове, характерни за яростна битка. Нещо се удари в стената на къщата; тя потрепери и един панел от дървесна кора се спука в средата.

Роджър погледна към вратата; не, пазачът не гледаше. Той се втурна към панела и започна да го разкъсва. Нямаше полза; дървесината се разнищи под ноктите му и не поддаваше. В отчаянието си той притисна око към дупката, която бе направил, опитваше се да види какво става навън.

Виждаше само малък участък от централната поляна, къщата отсреща и ивица отъпкана земя между тях. А над всичко това потрепващата светлина на огромен огън. Червени и жълти сенки се биеха с черни, населяваха въздуха с яростни демони.

Някои от демоните бяха истински; две тъмни фигури се понесоха пред него и изчезнаха от поглед, вкопчени в яростна схватка. Още фигури се мяркаха пред очите му, тичаха към огъня.

После той застина, притиснал лице към дървото. Можеше да се закълне, че сред неразбираемите викове на индианците чу как някой реве на келтски.

— Caisteal Dhuni! — изкрещя някой наблизо и се чу пронизителен писък. Шотландци — бели мъже! Трябваше да стигне до тях! Започна да забива юмруци в дървото като обезумял, опитваше да си проправи път през него. Келтският глас се провикна отново.

— Caisteal Dhuni! — Не, чакай… Господи, това беше друг глас! И първият му отговори. Do mi! Do mi! — Към мен! Към мен! И се надигна нова вълна от писъци, които заглушиха гласовете — жени, сега пищяха жени, гласовете им бяха дори по-силни от тези на мъжете.

Роджър се хвърли към стената с рамото напред; тя се разпука и разцепи още, но не поддаваше. Опита отново, и трети път, но без полза. Нищо в къщата не можеше да се използва като оръжие, нищо. В отчаянието си той се вкопчи във въжетата, стягащи едно от леглата и започна да го разкъсва с ръце и зъби, докато не разхлаби част от рамката.

Сграбчи дървото и дръпна; разклати го и дръпна отново, докато то не се откъсна със силен трясък. Задъхан, той държеше двуметровия кол със заострен връх. Стисна тъпия край под мишница и хукна към вратата, насочил другия край като копие към коженото покривало.

Изстреля се сред мрак и пламъци, сред шум, който смрази кръвта му. Видя фигура пред себе си и налетя. Мъжът отскочи встрани и вдигна тоягата си. Роджър не можеше да спре, нито да се обърне, а се просна на земята и тоягата прелетя на косъм от главата му.

Претърколи се, замахна диво с кола и го стовари върху главата на индианеца. Той залитна и падна върху него.

Уиски. Мъжът смърдеше на уиски. Измъкна се изпод гърчещото се тяло и се изправи, все още стискаше кола.

Писък се чу зад него, той се обърна и мушна с кола, докато се завърташе на пета. Силата на удара разтърси ръцете и гърдите му. Мъжът, когото бе пронизал, се бе вкопчил в кола; колът потрепваше, после се освободи от хватката му, когато мъжът падна на земята.

Роджър се олюля, запази равновесие и се обърна към огъня. Това беше огромна клада; пламъците се издигаха като стена от ярко алено в мрака. Сред подскачащите глави на зяпачите той видя черната фигура в сърцето на пламъка, разперила ръце в жест на благословия на кола, от който висеше. Дългата коса пърхаше, кичурите пламтяха и обграждаха главата със златен ореол, като Христос в требник. После нещо се стовари върху главата на Роджър и той се свлече на земята.

Не изгуби съвсем съзнание. Не можеше да вижда, нито да се движи, но все още чуваше смътно. Наблизо звучаха гласове. Писъците продължаваха, но вече по-слаби, почти като фон, като рев на океан.

После той се издигна във въздуха и пращенето на пламъците стана по-силно, като бученето в ушите му… Господи, щяха да го хвърлят в огъня? Завъртя глава с усилие и светлината засия зад затворените му клепачи, но упоритото му тяло отказваше да помръдне.

Ревът утихна малко, но топъл въздух облъхна лицето му. Той падна на земята, почти отскочи от нея и се превъртя по лице с разперени ръце. Под пръстите му имаше хладна пръст.

Дишаше. Механично. Много бавно замайването започна да си отива.

Чуваше шум, някъде далеч, но не можеше да осъзнае нищо освен собственото си силно дишане. Отвори бавно едното си око. Светлината на огъня играеше по колове и дървени панели, смътно ехо на яркото сияние отвън. Къща. Отново беше в къща.

Дишането му бе силно и накъсано. Опита се да сдържи дъха си, но не можа. После осъзна, че всъщност го сдържа; тежкото дишане идваше от друг.

Беше зад него. С огромно усилие се надигна на ръце и после на четири крака, олюля се и присви очи заради болката в главата.

— Господи! — прошепна. Прокара ръка по лицето си и примигна, но човекът още беше там, само на два метра от него.

Джейми Фрейзър. Лежеше свит настрани, аленото наметало бе оплетено по тялото му. Половината му лице бе покрито с кръв, но със сигурност беше той.

За миг Роджър просто го погледна невиждащо. От месеци почти постоянно си представяше как се среща с този мъж. Сега, когато се случи, му се струваше просто невъзможно. Нямаше място за никакво друго чувство, освен за изумление.

Потърка отново лицето си, по-силно, опитваше се да прогони мъглата от страх и адреналин. Какво… какво правеше Фрейзър тук?

Когато обаче мисъл и чувство се свързаха отново, първото, което усети, не беше нито гняв, нито тревога, а абсурден прилив на радостно облекчение.

— Тя не го е направила — прошепна си и думите прозвучаха странно дрезгаво в ушите му, твърде дълго не бе говорил на английски. — О, Господи, не е виновна тя!

Джейми Фрейзър можеше да е тук само по една причина — да го спаси. И то защото Бриана го беше накарала. Дали го бе вкарал в този ад по недоразумение или нарочно, важното беше, че не тя е виновна.

— Не е — каза отново. — Не е тя. — Потрепери, от гадене и от облекчение.

Беше си мислил, че ще е кух завинаги, но внезапно се появи нещо; нещо малко, но много солидно. Нещо, което можеше да таи в сърцето си. Бриана. Беше си я върнал.

Пред къщата отново се чуха писъци; протяжни викове, които не спираха, забиваха се в плътта му като хиляди игли. Той потрепери отново, всички други чувства утихнаха от новото осъзнаване.

Да умре с мисълта, че Бриана го обича, беше по-добре, отколкото да умре без нея, но той не искаше да умира. Спомни си какво видя отвън, гаденето се засили и го задави.

Прекръсти се с трепереща ръка.

— В името на Отца — прошепна, после не можа да продължи.

Пропълзя нестабилно до Фрейзър, надяваше се, че е още жив. Беше; от рана на слепоочието му се стичаше кръв. Роджър прокара пръсти под брадичката му и напипа стабилен пулс.

В едно от гърнетата под потрошената рамка на леглото имаше вода; за щастие не се беше разляла. Потопи края на наметалото във водата и попи с него лицето на Фрейзър. След няколко минути клепачите му започнаха да потрепват.

Фрейзър се закашля, задави се силно, обърна лице настрани и повърна. После отвори рязко очи и преди Роджър да каже нещо, той се превъртя на коляно, стиснал кинжала, затъкнат в чорапа му.

Сините очи се взираха в него и Роджър вдигна инстинктивно ръка да се защити. После Фрейзър примигна, разтърси глава, изстена и седна тежко на земята.

— О, това си ти — рече той. Затвори очи и изстена отново. Вдигна рязко глава и този път в сините очи имаше тревога, а не ярост.

— Клеър! — възкликна той. — Къде е жена ми?

Роджър зяпна от изумление.

— Клеър ли? Довел си я тук? Довел си жена тук?

Фрейзър го погледна с крайна неприязън, но не каза нищо. Извади ножа от чорапа си и се озърна към вратата. Кожата бе спусната; не се виждаше никой. Шумът отвън бе затихнал, макар че все още се чуваше тътен на гласове. От време на време някой се извисяваше във вик или стон.

— Има пазач — каза Роджър.

Фрейзър го погледна и се изправи плавно като пантера. Кръвта още се стичаше по лицето му, но това като че ли не го притесняваше. Тихо се долепи до стената и се плъзна към вратата, отмести леко кожата с върха на тънкия кинжал.

Щом погледна навън, изкриви лице. Остави кожата, обърна се и седна, като сложи ножа пак в чорапа си.

— Точно отпред има поне десетина. Това вода ли е? — Протегна ръка и Роджър загреба една кратуна вода и му я подаде. Той отпи дълбоко, после наплиска лицето си и изля останалото на главата си.

Фрейзър избърса с ръка разраненото си лице, отвори кървясалите си очи и погледна към Роджър.

— Уейкфийлд, нали?

— Тук се представям с истинското си име. Макензи.

Фрейзър изсумтя мрачно.

— И аз така разбрах. — Имаше широка, изразителна уста… като на Бри. Стисна устни за миг и ги отпусна.

— Прегреших пред теб, Макензи, както знаеш. Дойдох да изкупя вината си, но като че ли няма да имам тази възможност. — Махна към вратата. — Засега ти поднасям извиненията си. А ако по-късно искаш някакво удовлетворение — ще го получиш. Но ще те помоля да изчакаш, докато се измъкнем оттук.

Роджър се втренчи за миг в него. Удовлетворение за месеците на мъчения и несигурност му се струваше твърде смътна представа, също като вероятността да се измъкнат. Но кимна.

— Добре.

Поседяха малко в мълчание. Огънят в колибата гореше слабо, но дървата за него бяха отвън; както и всичко, което можеше да се използва като оръжие.

— Какво се случи? — попита Роджър накрая. Кимна към вратата. — Там?

Фрейзър си пое дълбоко дъх и го изпусна с въздишка. За първи път Роджър забеляза, че държи лакътя на дясната си ръка с лявата длан и ръката му е притисната към тялото.

— Проклет да съм, ако знам.

— Изгориха ли свещеника? Мъртъв ли е? — Не можеше да има съмнение в това, което бе видял, но все пак трябваше да попита.

— Свещеник ли беше? — Гъстите червеникави вежди се извиха от изненада. — Да, мъртъв е. И не само той. — Неволна тръпка мина през едрото му тяло.

Фрейзър не знаел какво смятат да правят, когато барабаните започнали да бият и всички се събрали около големия огън. Говорели, но той не разбирал езика им достатъчно, за да разбере какво се случва, а не виждал никъде племенника си, който знаел езика.

Белите не били поканени, но никой не се опитал да ги спре. И затова те с Клеър застанали в края на тълпата, когато сачемът и съветът излезли отпред и старецът започнал да говори. И друг мъж говорил, много гневно.

— После изведоха човека, гол както майка го е родила, вързаха го за стълба и се нахвърлиха отгоре му. — Замълча с потъмнели очи и погледна към Роджър.

— Казвам ти, човече, виждал съм как френските палачи държат жив човек, който иска да умре. Не беше толкова страшно, но и не беше много по-добре. — Фрейзър отпи отново жадно и свали кратуната.

— Опитах се да отведа Клеър — не знаех кого ще нападнат после. — Тълпата ги притискала силно обаче и не можели да помръднат; нямали избор, освен да гледат.

Роджър усети как устата му пресъхва и посегна към чашата. Не искаше да пита, но имаше нужда да знае — дали заради Александър, или заради себе си.

— Той… крещя ли?

Фрейзър го погледна изненадан, после нещо като разбиране премина по лицето му.

— Не — каза бавно. — Умря достойно… Ти го познаваш?

Роджър кимна. Трудно му беше да повярва, че Александър вече го няма, дори когато чу това. И къде бе отишъл? Не можеше да е прав. Няма да бъда опростен. Не можеше. Не и ако Бог е справедлив…

Роджър поклати силно глава, за да прогони тази мисъл. Беше очевидно, че Фрейзър не мисли само за тази история, колкото и ужасяваща да беше. Той все гледаше към вратата с тревожно изражение. Дали очакваше да ги спасят?

— Колко мъже доведе с теб?

Сините очи проблеснаха от изненада.

— Племенникът ми Иън.

— Само него? — Роджър опита да не показва изумлението си, но се провали напълно.

— Ти какво очакваше, Седемдесет и осми шотландски полк? — попита саркастично Фрейзър. Стана, олюля се леко, притиснал ръка към тялото си. — Донесох уиски.

— Уиски ли? Това има ли нещо общо с боя? — Спомни си, че мъжът, когото бе повалил, смърдеше на уиски, и кимна към стената на къщата.

— Може и да има.

Фрейзър отиде до стената с пукнатия панел и погледна през отвора. Взира се известно време в поляната, преди да се върне при гаснещия огън. Отвън положението се бе укротило.

Едрият планинец изглеждаше много зле. Лицето му бе побеляло и лъснало от пот под петната съсирена кръв. Роджър наля още вода и той я прие мълчаливо. Много добре знаеше какво го тормози и това не бяха раните.

— Кога я видя за последно…

— Когато започна боят. — Неспособен да стои мирен, Фрейзър остави чашата и пак стана. Крачеше из къщата като мечка. Спря и погледна към Роджър.

— Ти знаеш ли какво стана там?

— Мога да се досетя. — Разказа му историята на свещеника, като намери малка утеха в това.

— Не биха я наранили — каза той, опитваше се да успокои не само Фрейзър, но и себе си. — Тя няма нищо общо с това.

Фрейзър изсумтя.

— Напротив, има. — И внезапно заби юмрук в земята с тътен. — Проклета жена!

— Всичко ще е наред — повтори упорито Роджър. Не можеше да си позволи да мисли друго, но знаеше не по-зле от Фрейзър, че ако Клеър беше жива, невредима и свободна, нищо нямаше да я спре да дойде при него. А колкото до неизвестния племенник…

— Чух племенника ти… в боя. Чух го да ти вика. Звучеше добре. — Дори когато каза това, знаеше, че не е голяма утеха. Фрейзър обаче кимна и сведе глава към коленете си.

— Иън е добро момче — прошепна. — Той има приятели сред мохоуките. Дано са го защитили.

Любопитството на Роджър се завръщаше, когато шокът от вечерта започна да отслабва.

— А какво е направила жена ти? Как така е замесена във всичко това?

Фрейзър въздъхна. Прокара здравата си ръка по лицето и през косата, като я търка, докато червените кичури щръкнаха.

— Не биваше да го казвам. Не е виновна тя. Просто… няма да я убият, но, Господи, ако са я наранили…

— Не са — рече твърдо Роджър. — Какво стана?

Фрейзър сви рамене и затвори очи. Килна глава назад, докато описваше сцената сякаш още я виждаше зад клепачите си. Вероятно бе точно така.

— Не можех да видя момичето в такава тълпа. Дори не мога да кажа как изглежда. Видях я чак накрая.

Клеър стояла до него, пребледняла и скована сред крещящите и олюляващи се хора. Когато индианците почти приключили със свещеника, го развързали от стълба и вързали ръцете му за друг, по-висок стълб, за да го вкарат в пламъците.

Фрейзър го погледна, избърса устните си с опакото на дланта си.

— Виждал съм как изтръгват биещото сърце на човек от гърдите му — каза той. — Но не бях виждал да го ядат пред очите му. — Говореше почти смутено, сякаш се извиняваше за смущението си. Шокиран, той погледнал към Клеър. Чак тогава видял индианката, която стояла от другата ѝ страна с дете на ръце.

Момичето съвсем спокойно подало бебето на Клеър, после се обърнало и се плъзнало през тълпата.

— Не поглеждаше настрани, вървеше право към огъня.

— Какво? — Гърлото на Роджър се бе свило от шока и тази дума излезе като задавен грак.

Пламъците погълнали момичето веднага. Тъй като бил по-висок от индианците, Джейми видял ясно всичко.

— Първо се запалиха дрехите ѝ, после косата. Но когато стигна до него, вече гореше като факла. — Все пак виждал тъмния силует на ръцете ѝ, вдигнати да прегърнат празното тяло на свещеника. До няколко секунди вече не можел да ги различи един от друг; виждал само една фигура, черна сред издигащите се пламъци.

— И тогава настана лудницата. — Фрейзър отпусна рамене и докосна раната на слепоочието си. — Знам само, че една жена започна да вие, после се отприщи ад от писъци и внезапно всички или се разбягаха, или започнаха да се бият.

Той самият се опитал да прави и двете, защитавайки Клеър и детето, докато си проправял път през мятащите се тела. Но били твърде много. Избутал Клеър към стената на една къща, грабнал едно дърво, за да ги защитава и изкрещял на Иън, докато размахвал сопата си към всеки, който приближавал към тях.

— Тогава един демон изскочи от дима и ме удари с тоягата си. — Сви едното си рамо. — Обърнах се да се бия с него и налетяха трима. — Нещо го ударило в слепоочието и след това се събудил тук.

— Оттогава не съм виждал Клеър. Нито Иън.

Огънят се бе превърнал в жарава и в къщата ставаше все по-студено. Джейми откачи наметалото си и се зави с него колкото можа с една ръка, облегна се внимателно на стената.

Дясната му ръка сигурно беше счупена; бяха го ударили с тояга точно под рамото и първо ръката му изтръпна, а после дойде и ослепителната болка. Но това не можеше да се сравнява с тревогите му за Клеър и Иън.

Беше много късно. Ако не беше ранена в боя, сигурно беше някъде в безопасност. Старицата нямаше да позволи да ѝ навредят. А колкото до Иън — изпита гордост от момчето въпреки страха си. Иън беше добър боец и това бе негова заслуга, защото той го беше научил.

Ако го бяха надвили обаче… диваците бяха твърде много, а боят прекалено яростен…

Размърда се неспокойно, опитваше се да не мисли как ще се изправи пред сестра си с новините за най-малкия ѝ син. Господи, предпочиташе да изтръгнат собственото му сърце и да го изядат пред очите му; щеше да се чувства по същия начин.

В търсене на разсейване от страховете — на каквото и да било разсейване, — той се размърда отново и огледа тъмната къща. Беше почти празна. Гърне с вода, счупена рамка на легло и една-две парцаливи кожи на купчина на пода.

Макензи седеше свит от другата страна на огъня, нехаещ за студа. Прегръщаше коленете си, свел замислено глава. Беше извърнат леко настрани и не усещаше, че Джейми го гледа.

С неохота призна, че е добре сложен. Дълги прасци и широки рамене; щеше да има добър обхват с меча. Беше висок като Макензи от Леох — и защо не? Нали беше наследник на Дугал, през няколко поколения.

Тази мисъл бе едновременно притеснителна и странно успокояваща. Беше убивал по необходимост и призраците на повечето мъже не смущаваха съня му с тракащите си кости. Но смъртта на Дугал преживяваше отново и отново, и се будеше потен, а последните тихи думи на Дугал звънтяха в ушите му; думи, произнесени през кръв.

Нямаше никакъв избор; или трябваше да го убие, или той самият щеше да бъде убит. И все пак… Дугал Макензи му беше втори баща и ако трябваше да е честен, част от него го обичаше.

Да, утешаваше го мисълта, че малка част от Дугал е останала. Другата част от потеклото на този Макензи беше по-притеснителна. Когато се събуди, видя първо очите му — ярко зелени и напрегнати, и за секунда коремът му се сви на топка при мисълта за Гейлис Дънкан.

Искаше ли наистина дъщеря му да се свърже с наследник на вещица? Погледна скришом към Роджър. Вероятно беше добре, че детето ѝ не е от неговата кръв.

— Бриана — каза Макензи, като внезапно вдигна глава от коленете си. — Къде е тя?

Джейми потрепна и острието на болката прониза ръката му, изби го пот.

— Къде ли? В Ривър Рън, при леля си. В безопасност е. — Сърцето му бумтеше в ушите. Господи, този човек да не би да му четеше мислите? Или имаше Зрението?

Зелените очи го гледаха неотклонно, потъмнели в сумрака.

— Защо доведе Клеър, а не Бриана? Защо тя не дойде с теб?

Джейми го изгледа също толкова студено. Сега щеше да се разбере дали може да му чете мислите. Ако не можеше, последното, което смяташе да каже на Макензи в момента, бе истината; имаше достатъчно време за това, ако успееха да се измъкнат.

— Нямаше да взема и Клеър, ако можех. Но тя е упорита жена. Нямаше как да я спра, освен да я вържа.

Нещо мрачно потрепна в очите на Макензи — съмнение или болка?

— Не мисля, че Бриана е момиче, което би се подчинявало много на баща си — рече той. В гласа му имаше острота… да, болка и нещо като ревност.

Джейми се отпусна леко. Значи не му четеше мислите.

— Така ли? Е, сигурно не я познаваш толкова добре, колкото си мислиш — рече той. Достатъчно любезно, но с лека подигравка, която би накарала някои хора да се нахвърлят отгоре му.

Макензи не беше от тях. Той изправи гръб и пое дълбоко дъх.

— Познавам я добре — каза равно. — Тя ми е съпруга.

Джейми също се изправи рязко и стисна зъби от болка.

— Съпруга — как не!

Черните вежди на Макензи се смръщиха.

— Ние се обрекохме. Не ти ли е казала?

Не беше… но и той не ѝ даде възможност да му каже. Беше твърде ядосан, че е легнала с мъж, наранен от мисълта, че го е направила на глупак. Беше горд като Луцифер и изтърпя адски мъки заради това, а всъщност ѝ мислеше само доброто.

— Кога? — попита Джейми.

— В началото на септември, в Уилмингтън. Когато аз… точно преди да я оставя. — Призна това неохотно и през черното було на собствената си вина Джейми видя отражението ѝ и на лицето на Макензи. Е, заслужаваше си го, помисли злобно. Ако този страхливец не я беше оставил сама…

— Тя не ми каза.

Видя съмнението и болката в очите му съвсем ясно. Този мъж се тревожеше, че Бриана не го иска, защото иначе щеше да дойде. Знаеш много добре, че няма сила на земята, която да попречи на Клеър да застане до него, ако смята, че той е в опасност — и отново усети жилото на страха; къде беше тя?

— Сигурно си е помислила, че няма да приемеш това като истински брак? — каза тихо Макензи.

— Или пък тя самата не го е приела така — предположи жестоко Джейми. Можеше да го успокои, като му каже част от истината — че Бриана не дойде, защото е бременна, — но не беше в настроение да проявява съчувствие.

Вече ставаше много тъмно, но въпреки това видя как лицето на Макензи се зачерви и ръцете му стиснаха прокъсаната еленска кожа.

— Ще видим.

Джейми затвори очи и замълча. Последните въглени на огъня умираха бавно и ги потапяха в мрак.

61. В служба на свещеник

Във въздуха се усещаше миризма на изгоряло. Минахме близо до ямата на огъня и не можах да се сдържа да не погледна към купчината овъглени останки, чиито краища белееха от пепел. Надявах се да е дърво. Страх ме беше да погледна директно.

Препъвах се по замръзналата земя, а ескортът ми ме дърпаше за ръката, без да каже нищо. Въведе ме в къща, пред която стояха двама пазачи, свити срещу студения вятър, който изпълваше въздуха с рееща се пепел.

Не бях спала и яла, макар че ми дадоха храна. Краката и ръцете ми бяха студени. От къщата в другия край на селото се носеше вой и над него по-силно, по-ритуално припяване на погребална песен. Дали пееха за момичето или за друг? Потреперих.

Пазачите ме погледнаха и отстъпиха встрани. Вдигнах кожения капак и влязох.

Беше тъмно; огънят вътре бе угаснал. Сива светлина от дупката на тавана ми позволи да видя купчина кожа на пода. Зърнах червен тартан и ме заля облекчение.

— Джейми!

Купчината се размърда и се разпадна. От нея се подаде рошавата глава на Джейми, нащрек, но като цяло не изглеждаше много зле. До него лежеше тъмен брадат мъж, който ми се стори странно познат. Той помръдна към светлината и зърнах проблясък на зелени очи над брадата.

— Роджър!

Без да каже нищо, той стана и ме прегърна. Така силно, че не можех да дишам.

Беше ужасно отслабнал; усещах всяко ребро. Но не до немощ; смърдеше, но с обичайните миризми на пръст и застояла пот, а не на ацетон от гладуването.

— Роджър, добре ли си? — пусна ме и аз го огледах от глава до пети, търсех някакви наранявания.

— Да — каза той. Говореше дрезгаво, от съня и от емоциите. — Бри? Тя добре ли е?

— Добре е — уверих го. — Какво е станало с крака ти? — Беше само по прокъсана риза и едното му стъпало бе увито с мръсен парцал.

— Има рана. Нищо особено. Къде е тя? — Стисна тревожно ръката ми.

— На място, което се нарича Ривър Рън, с пралеля си. Джейми не ти ли каза? Тя е…

Джейми ме стисна за ръката и ме прекъсна.

— Добре ли си, сасенак?

— Да, разбира се… Господи, какво ти се е случило? — Вниманието ми бе привлечено от вида на Джейми. Не от гадната рана на слепоочието му, нито от съсирената кръв по ризата, а от неестествения начин, по който държеше ръката си.

— Ръката ми май е счупена — каза той. — Ужасно боли. Ще я погледнеш ли?

Без да чака отговор, той се обърна и се отдалечи, седна близо до счупеното легло. Погалих бързо Роджър и тръгнах след него, като се питах какво става. Джейми не би признал, че го боли пред Роджър Уейкфийлд, дори ако от плътта му стърчеше счупена кост.

— Какво си намислил? — прошепнах, когато коленичих до него. Опипах внимателно ръката му през ризата — не беше сложна фрактура. Навих внимателно ръкава, за да огледам по-добре.

— Не съм му казал за Бриана — рече той много тихо. — И мисля, че и ти не бива да му казваш.

Втренчих се в него.

— Не можем да постъпим така! Той трябва да знае.

— Говори по-тихо. Да, може би трябва да разбере за детето… но не и другото, за Бонет.

Прехапах устна, докато опипвах леко бицепса му. Имаше най-ужасната синина, която бях виждала; огромно шарено лилаво-синьо петно, но бях относително сигурна, че ръката му не е счупена.

Не бях сигурна обаче за това, което предлагаше.

Той видя съмнението по лицето ми и стисна силно ръката ми.

— Не още; не тук. Нека изчакаме, поне докато сме в безопасност.

Докато разкъсвах ръкава му и правех груб клуп, опитах да помисля. Дори самата новина, че Бриана е бременна, щеше да е шок за Роджър. Вероятно Джейми имаше право; не знаехме как ще реагира Роджър на новината за изнасилването, а още не бяхме в безопасност. По-добре сега да бъде с ясна глава. Накрая кимнах неохотно.

— Добре — казах на глас и станах. — Не мисля, че е счупено, но клупът ще помогне.

Оставих Джейми да седи на земята и отидох при Роджър, чувствах се като топка за пинг-понг.

— Как е кракът ти? — Коленичих, за да развия мръсния парцал, но той ме спря, като сложи ръка на рамото ми.

— Бриана. Знам, че нещо не е наред. Тя да не…

— Бременна е.

Каквито и вероятности да бяха минали през главата му, тази не беше сред тях. Изумлението му беше очевидно. Той примигна, сякаш го бях ударила с брадва по главата.

— Сигурна ли си?

— Вече трябва да е в седмия месец; личи си. — Джейми бе дошъл така тихо, че и двамата не го бяхме чули. Говореше студено и гледаше още по-студено, но Роджър не забелязваше това.

В очите му светеше въодушевление и лицето му сякаш оживя под черните мустаци.

— Бременна. Господи, но как?

Джейми изсумтя гърлено от презрение. Роджър го погледна за миг.

— Ами, не мислех…

— Да, не си мислил и сега дъщеря ми ще плаща цената за твоето удоволствие!

Роджър извъртя рязко глава към него и го изгледа кръвнишки.

— Не съм я изоставил! Казах ти, че ми е съпруга!

— Така ли? — попитах сепнато, докато развивах парцала от крака му.

— Стиснали са си ръцете — каза Джейми с голяма неохота. — Защо не ни е казала обаче?

Мислех си, че знам отговора на този въпрос — не само в едно отношение. Вторият отговор обаче не бих изразила точно пред Роджър.

Тя не ни беше казала, защото беше бременна и си мислеше, че е от Бонет. Вероятно бе решила, че е по-добре да не разкрива обричането, за да може Роджър да си тръгне… ако пожелае.

— Най-вероятно е решила, че няма да го сметнем за истински брак — казах аз. — Обяснила съм ѝ всичко за брака; за споразумението и как ти настояваше да се оженим в църква, пред свещеник. Тя не е искала да ти казва нещо, което ти не би одобрил… толкова много искаше да ти се хареса.

Джейми имаше приличието да се засрами от това, но Роджър пренебрегна обяснението ми.

— Тя добре ли е! — попита той, като се наведе напред и ме стисна за ръката.

— Да, добре е — уверих го, надявах се наистина да е така. — Искаше да дойде с нас, но, разбира се, не можехме да го допуснем.

— Искала е да дойде? — Лицето му засия, радостта и облекчението бяха очевидни дори през рошавата брада и коса. — Значи не ме е… — спря рязко и погледна за миг към Джейми. — Когато срещнах… господин Фрейзър на склона, той като че ли смяташе, че тя… ами… че е казала…

— Ужасно недоразумение — прекъснах го бързо. — Тя не ни каза за обричането, затова когато се оказа, че е бременна, ами… предположихме… — Джейми гледаше Роджър без никакво благоразположение, но се сепна, когато го побутнах рязко.

— А, да — рече неохотно. — Грешка. Поднесох на господин Уейкфийлд извиненията си и му казах, че ще се постарая да оправя нещата. Но сега имаме други грижи. Виждала ли си Иън, сасенак?

— Не. — Едва сега осъзнах, че Иън не е с тях и стомахът ми се сви от страх. Джейми изглеждаше мрачен.

— Къде беше цяла нощ, сасенак?

— Бях с… о, Господи!

Забравих за миг въпроса му, защото видях стъпалото на Роджър. Плътта бе подута и зачервена до средата на стъпалото, с огромна възпалена рана от външната страна. Притиснах силно и усетих поддаването на джобовете с гной под кожата.

— Какво е станало?

— Порязах го, докато се опитвах да избягам. Те го превързаха и му слагаха разни неща, но се инфектира от време на време. Оправя се, после пак се възпалява. — Сви рамене; не се интересуваше от крака си, колкото и грозна да беше раната. Погледна към Джейми, явно бе взел решение.

— Бриана не те е изпратила да ме пресрещнеш, нали? Не те е молила да… се отървеш от мен?

— Не — изненада се Джейми. Усмихна се за миг и лицето му се озари за миг. — Това беше моя идея.

Роджър пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Слава богу! — каза той и ги отвори. — Мислех си, че може… ужасно се скарахме, преди да я оставя и си помислих, че затова не ви е казала за обричането; затова е решила, че не иска да е омъжена за мен. — По челото му бе избила пот, дали заради новините, или от това, което правех с крака му. Усмихна се с болка. — Все пак ми се струваше малко крайно да бъда пребит до смърт и продаден в робство — дори за жена с нейния темперамент.

— Ммфмм — Джейми се бе изчервил. — Нали казах, че съжалявам.

— Да. — Роджър го погледна за миг, явно се опитваше да реши нещо. Пое дълбоко дъх, наведе се и отдръпна внимателно ръката ми от крака си. Изправи се и срещна погледа на Джейми.

— Имам да ти казвам нещо. За това се скарахме с нея. Тя каза ли ви защо дойде тук… защо искаше да ви открие?

— Заради обявлението за смъртта ни? Да, каза ни. Мислиш ли, че иначе щях да позволя на Клеър да дойде с мен?

— Какво? — Роджър го гледаше объркан и притеснен.

— Ами няма как да е и така, и иначе. Ако с нея ще умрем на Фрейзърс Ридж след шест години, значи няма да ни убият ирокезите преди това, нали?

Взирах се в него; не се бях сетила за това. Тази мисъл бе смайваща; буквално бяхме безсмъртни… за известно време. Но това предполагаше, че…

— Но това предполага, че не можете да промените миналото… че ние не можем. Вярваш ли в това? — Роджър се наведе леко напред.

— Проклет да съм, ако знам. А ти вярваш ли?

— Да — каза Роджър. — Вярвам, че миналото не може да бъде променено. Затова го направих.

— Какво си направил?

Облиза устни, но продължи неохотно:

— Ами аз открих това обявление много преди Бриана. Мислех обаче, че няма смисъл да се опитвам да променя нещата. Затова… не ѝ казах. — Погледна първо мен, после Джейми. — Е, вече знаете. Не исках тя да идва тук; направих всичко по силите си, за да го предотвратя. Смятах, че е твърде опасно. И… се страхувах, че ще я загубя — довърши простичко.

За моя изненада Джейми внезапно го погледна с одобрение.

— Опитал си да я опазиш? Да я защитиш?

Роджър кимна, някакво облекчение отпусна скованите му рамене.

— Значи разбираш?

— Да, разбирам. Това ме кара да променя мнението си за вас, сър.

Аз лично не бях съвсем съгласна в момента.

— Намерил си съобщението… и не си ѝ казал? — Усещах как кръвта ми нахлува в бузите.

Роджър видя лицето ми и се извърна.

— Не ѝ казах. Тя… обаче не го видя така. Реши… че съм я предал…

— И е така! И нея и нас! Роджър… как можа да сториш такова нещо?

— Той е постъпил правилно — намеси се Джейми. — Все пак… — Обърнах се яростно към него.

— Не е! Нарочно го е скрил от нея и се е опитал да ѝ попречи да… не осъзнаваш ли, че ако беше успял, никога нямаше да я видиш?

— Да, осъзнавам. И нямаше да ѝ се случи това, което ѝ се случи. — Очите му бяха наситено сини и не се откъсваха от моите. — Предпочитам да беше станало така.

Преглътнах мъката и гнева, докато опитвах да се овладея.

— Но не мисля, че тя би го предпочела — казах тихо. — А изборът е неин.

Роджър се намеси, преди Джейми да отговори:

— Каза, че нямало да ѝ се случи това, което ѝ се случило — имаш предвид бременността ѝ? — Не изчака отговор; явно вече се бе възстановил достатъчно от шока, за да е способен да мисли, и бързо стигаше до същите неприятни заключения, до които и Бриана бе достигнала преди няколко месеца. Завъртя глава към мен и отвори широко очи.

— Каза, че е в седми месец. Господи! Няма да може да се върне!

— Вече не — казах с горчивина. — Можеше да се върне, когато разбрахме. Опитах се да я накарам да се върне в Шотландия, или поне да отиде в Индиите — там има друг… портал. Но тя не пожела. Не искаше да тръгне, преди да е разбрала какво е станало с теб.

— Какво е станало с мен — повтори той и погледна към Джейми. Раменете на Джейми се напрегнаха и той стисна челюст.

— Да — каза. — Аз съм виновен и няма как да поправя това. Тя е в капан тук. И не мога да сторя нищо за нея… освен да те върна обратно.

И тогава осъзнах защо не искаше да казва нищо на Роджър; от страх, че когато разбере, че Бриана е в капан в миналото, той ще откаже да се върне с нас. Едно беше да я последва в миналото; но да остане тук вечно с нея бе съвсем друго. Не само вината заради Бонет разяждаше Джейми по пътя насам; спартанското момче, чиито вътрешности бяха изяждани от лисица, щеше да разпознае в него сродна душа, помислих си, докато го гледах с яд и нежност.

Роджър се втренчи в него, напълно останал без думи.

Преди да се овладее, към вратата на къщата се чуха стъпки. Кожата се вдигна и влязоха много мохоуки, един след друг.

Гледахме ги изумени; бяха към петнайсетина, мъже, жени и деца, всички облечени за път, с кожени чорапи и наметала. Една от по-възрастните жени държеше бебе и без колебание тръгна към Роджър. Сложи го в ръцете му и каза нещо.

Той се смръщи, не разбираше. Джейми се наведе към нея и каза няколко думи. Тя повтори нетърпеливо това, което бе изрекла, после погледна назад и махна на един млад мъж.

— Ти си… свещеник — заекна към Роджър. Посочи бебето. — Вода.

— Не съм свещеник. — Роджър се опита да върне бебето на жената, но тя не го взе.

— Моля — каза категорично. — Кръсти. — Посочи към една от по-младите жени, която пристъпи напред с малка рогова купа, пълна с вода.

— Отец Александър… той каза, че си свещеник, син на свещеник — рече младият мъж. Лицето на Роджър пребледня под брадата.

Джейми бе отстъпил встрани, мърмореше на френски на мъж, когото познаваше. После си проби път към нас.

— Това са хората от паството на свещеника — каза той тихо. — Съветът им казал да си тръгват. Мислят да отидат в мисията на хуроните в Сент Берт, но искат да кръстят детето, в случай че умре по пътя. — Погледна към Роджър. — Мислят, че си свещеник?

— Явно. — Той се вгледа в детето в ръцете си.

Джейми се поколеба, погледна към чакащите индианци. Те стояха търпеливо, със спокойни изражения. Можех само да се досещам какво се крие зад тях. Огън и смърт, изгнание… какво друго? На лицето на старата жена, която бе донесла бебето, личеше мъка; сигурно беше баба му.

— В случай на нужда — каза тихо Джейми на Роджър — всеки мъж може да изпълни службата на свещеник.

Не вярвах, че е възможно Роджър да пребледнее още повече, но го направи. Олюля се за миг и старата дама, притеснена, посегна да задържи бебето.

Той се съвзе обаче и кимна на младата жена с водата да се приближи.

— Parlez-vous français? — попита той и няколко души кимнаха, едни категорично, други не толкова.

— C’est bien — рече Роджър и си пое дълбоко дъх, като вдигна бебето, за да го покаже на всички. То беше кръглолико ангелче с меки кафяви къдрици и златиста кожа, примигваше сънливо заради смяната на перспективата.

— Чуйте думите на нашия Господ Исус Христос — каза той ясно на френски. — Изпълнявайки слово на нашия Господ Исус, който е сред нас сега, ще кръстим онези, които той призова при своите.

Разбира се, помислих си. Той беше син на свещеник; сигурно достатъчно често бе виждал как Преподобния извършва тайнството на кръщението. Дори да не помнеше цялата служба, явно я познаваше като цяло.

Даде бебето и хората започнаха да си го предават един на друг, а той го следваше и задаваше тихо въпроси на всеки.

— Qui est votre Seigneur, votre Sauveur? Кой е твоят Господ и Спасител?

— Voulez-vous plaxer votre foi en Lui? — Имаш ли вяра в Него?

— Обещаваш ли да кажеш на това дете добрите новини на евангелието и всички Христови заповеди, и чрез другарството си да укрепваш връзките му с лоното Божие?

Главите кимаха в отговор.

— Oui, certainement. Je le promets. Nous le ferons. — Да, разбира се. Обещавам. Ще го направя.

Накрая Роджър се обърна и даде детето на Джейми.

— Кой е твоят Господ и Спасител?

— Исус Христос — отвърна той без колебание и ми подаде бебето.

— Вярваш ли в Него?

Погледнах към невинното личице и отговорих:

— Вярвам.

Той взе детето, подаде го на баба му и после потопи клонка хвойна в купата с вода и пръсна по главата на бебето.

— Кръщавам те… — започна и спря, погледна ме внезапно паникьосан.

— Момиче е — прошепнах и той кимна, вдигна хвойната отново.

— Кръщавам те Александра, в името на Отца и Сина и Светия Дух, амин.

След като християните си тръгнаха, нямахме повече посетители. Един воин ни донесе дърва за огрев, малко храна, но не отговори на въпросите на Джейми и излезе.

— Дали ще ни убият? — попита Роджър внезапно, след дълго мълчание. Устните му потрепнаха в опит за усмивка. — По-скоро мен. Предполагам, че вие сте в безопасност.

Той не звучеше притеснен. Като се взирах в дълбоките сенки по лицето му, си помислих, че просто е твърде изтощен, за да се страхува повече.

— Няма да ни убият — отвърнах и прокарах ръка през оплетената си коса. Смътно осъзнах, че и аз съм изтощена; не бях спала повече от трийсет и шест часа.

— Бях започнала да ви разказвам. Прекарах нощта в къщата на Теуактенионх. Съветът на майките се събира там.

Те не ми казаха всичко; не биха го направили. В края на дългите часове на церемонии и разговори, момичето, което говореше английски, ми каза толкова, колкото искаха да знам, преди да ме върнат при Джейми.

— Няколко от младите мъже намерили заровеното уиски — казах аз. — Донесли го в селото вчера и започнали да пият. Жените смятат, че нямали намерение да го крадат; мислели, че сделката вече е сключена. Но сред тях започнал спор, точно преди да запалят огъня… за да екзекутират свещеника. Сбили се и неколцина мъже нахлули в тълпата и… така се започнало. — Прокарах ръка по лицето си, опитвах се да поддържам мислите си ясни.

— Един мъж бил убит в боя. — Погледнах към Роджър. — Мислят, че ти си го убил, така ли е?

Той поклати глава, раменете му увиснаха уморено.

— Не знам. Може. И какво ще направят?

— Ами отне им много време да решат и още не е решено напълно; изпратиха вест до главния съвет, но сачемът не е решил. — Поех дълбоко дъх.

— Няма да те убият, защото са взели уискито, а то бе предложено като цена за живота ти. Но тъй като са решили да не ни убиват като отмъщение за мъртвия, обикновено вместо това приемат един от враговете в племето, за да го заменят.

Това извади Роджър от унеса му.

— Ще ме осиновят? Искат да ме задържат?

— Един от нас. Един от вас. Не мисля, че аз бих била достойна замяна, тъй като не съм мъж. — Опитах да се усмихна, но не успях. Лицето ми беше изтръпнало.

— Тогава трябва да съм аз — каза тихо Джейми.

Роджър вдигна стреснато глава.

— Сам го каза; ако миналото не може да се промени, тогава нищо не може да ми се случи. Оставете ме и когато мога, ще избягам и ще се прибера у дома.

Той сложи ръка на рамото ми, преди да съм възразила.

— Вие с Иън ще отведете Макензи при Бриана. — Погледна Роджър с неразгадаемо изражение. — Все пак — каза тихо — тя се нуждае от вас.

Роджър понечи пак да възрази, но аз се намесих:

— Господи, отърви ме от тези упорити шотландци! — Взирах се яростно в тях. — Те не са решили още. Само това казаха от съвета на майките. Така че няма смисъл да спорим, докато не разберем със сигурност. И като става дума за това какво знаем… — казах, с надеждата да ги разсея — къде е Иън?

Джейми се втренчи в мен.

— Не зная — рече и видях как гърлото му подскочи, когато преглътна. — Но се надявам да е на сигурно място в леглото на онова момиче.

Никой не дойде. Нощта мина спокойно, макар че не спахме добре. Аз задрямвах на пресекулки, от изтощение, и се будех при всеки шум отвън, сънищата ми бяха изпълнени с кръв, огън и вода.

Едва по обед чухме приближаващи гласове. Сърцето ми подскочи, когато разпознах един от тях. Джейми вече беше на крака пред коженото покривало.

— Иън? Ти ли си?

— Да, чичо, аз съм.

Гласът му звучеше странно; задъхан и несигурен. Пристъпи на светлината на дупката на тавана и аз ахнах, сякаш ме бяха ударили в корема.

Косата от двете страни на главата му беше изскубана; бе останал само гъст гребен, дълга опашка висеше по гърба му. Едното му ухо беше пробито и на него имаше сребърна обица.

Лицето му беше татуирано. Двойни извити полумесеци от малки тъмни точки, повечето все още покрити със засъхнала кръв — минаваха по всяка скула, за да се срещнат на носа.

— Аз… не мога да остана дълго, чичо — каза Иън. Беше блед под татуировките, но стоеше изправен. — Казах, че трябва да ми позволят да се сбогуваме.

Джейми беше пребледнял до устните.

— Господи, Иън! — прошепна той.

— Церемонията за избирането на новото ми име е тази нощ — каза Иън, опитваше се да не ме поглежда. — Казаха, че след това ще бъда индианец и не бива да говоря на друг език, освен на Kahnien’kehaka; няма да мога вече да говоря на английски или келтски. — Той се усмихна с болка. — А знам, че ти не говориш много мохоукски.

— Иън, не можеш да направиш това!

— Вече го направих, чичо Джейми — каза тихо Иън. Погледна ме. — Лельо. Ще кажеш ли на мама, че никога няма да я забравя? Мисля, че татко ще разбере.

— О, Иън! — прегърнах го силно и ръцете му се увиха нежно около мен.

— Можете да си тръгнете на сутринта — каза той на Джейми. — Няма да ви спрат.

Пуснах го и той прекоси колибата до Роджър, който изглеждаше стъписан. Иън му подаде ръка.

— Съжалявам за това, което ти причинихме — каза тихо. — Грижи се добре за братовчедка ми и за детето, нали?

Роджър стисна ръката му. Прокашля се и най-сетне успя да проговори:

— Ще го направя. Обещавам.

После Иън се обърна към Джейми.

— Не, Иън. Господи, момче, не! Нека бъда аз!

Иън се усмихна, макар че очите му бяха пълни със сълзи.

— Веднъж ми каза, че не бива да си пропилявам живота — рече той. — И няма да го пропилея. — Протегна ръце. — Няма да те забравя, чичо Джейми.

Отведоха Иън до брега на реката точно преди залез. Съблякоха го и той нагази в ледената вода заедно с три жени, които се смееха и го търкаха с шепи пясък. Роло тичаше нагоре-надолу по брега, лаеше лудо, после се хвърли в реката и се включи в онова, което мислеше за игра, като едва не удави Иън.

Всички зрители по брега сметнаха това за много смешно, освен тримата бели.

Щом така бялата кръв бе церемониално изстъргана от тялото му, други жени го подсушиха и го облякоха с чисти дрехи. После го заведоха пред къщата на съвета за церемонията по прекръщаването му.

Всички се бяха натъпкали вътре; цялото село беше там. Аз, Джейми и Роджър стояхме тихо в ъгъла и гледахме как сачемът пее и говори над него под ритъма на барабаните. Запалиха лулата и започнаха да си я предават от ръка на ръка. Момичето, което той наричаше Емили, стоеше до него и го гледаше с блеснали очи. Видях го как се обърна към нея и неговите очи също светнаха. Това малко успокои болката в сърцето ми.

Нарекоха го Вълчи брат. Неговият брат, вълкът, пъхтеше в краката на Джейми и наблюдаваше ритуала с интерес.

В края на церемонията тълпата се смълча и в този миг Джейми излезе от ъгъла. Всички глави се обърнаха към него, когато отиде до Иън и видях, че доста от воините се напрегнаха.

Той откачи брошката от наметалото си, разкопча го и покри раменете на племенника си с окървавения ален тартан.

— Cuimhnich — каза той тихо и отстъпи назад. Помни.

Всички мълчахме, когато поехме по тясната пътека на сутринта. Иън ни изпрати официално, застанал пребледнял до новото си семейство. Аз не бях така юначна обаче и като видя сълзите ми, той прехапа устна, за да се овладее. Джейми го прегърна, целуна го по устата и тръгна, без да каже нищо.

Вечерта Джейми се зае да устрои лагер с обичайната си ефикасност, но виждах, че умът му е другаде. И нищо чудно; тревогите му бяха разделени между Иън зад нас и Бриана пред нас, като почти не обръщаше внимание на настоящата ситуация.

Роджър хвърли наръч дърва до огъня и седна до мен.

— Мислех си — рече тихо. — За Бриана.

— Така ли? Аз също. — Бях толкова изморена, че можех да падна напред в пламъците, преди водата да е завряла.

— Каза, че има още един портал, или каквото е там, в Индиите?

— Да. — За миг се зачудих дали да му кажа за Гейлис Дънкан и пещерата Абандаве, но се отказах. Нямах сили. Друг път. После изплувах от мъглата в главата си и осъзнах какво е казал.

— Още един ли? Тук ли? — Огледах се диво, сякаш очаквах да видя издигащ се зад гърба ми менхир.

— Не тук — каза той. — Някъде между тук и Фрейзърс Ридж обаче.

— О… — Опитвах се да събера мислите си. — Да, знам, че има, но… — После ми светна и стиснах ръката му. — Имаш предвид, че знаеш къде е?

— Ти знаеш за него? — Изгледа ме изумен.

— Да, аз… виж… — Извадих опала от кесията си. Той го грабна, преди да успея да обясня.

— Виж! Същият е; същият символ… издълбан е на камъка в кръга. Къде го намери, по дяволите?

— Дълга история. Ще ти кажа по-късно. Най-добре сега ми кажи дали знаеш къде е кръгът. Наистина ли го видя?

Джейми, привлечен от вълнението ни, дойде да види какво става.

— Кръг ли?

— Каменен кръг, портал…

— Аз бях там — каза Роджър, прекъсвайки обясненията ми. — Открих го случайно, докато се опитвах да избягам.

— Ще можеш ли да го намериш отново? Колко далече е от Ривър Рън? — Трескаво се опитвах да пресметна. Малко повече от седем месеца. Ако ни трябваха шест седмици да се върнем, Бриана щеше да е в осми месец и половина. Дали можехме да я заведем в планината навреме? И ако можехме… кой риск щеше да е по-голям, да мине през прохода във времето точно преди да роди, или да остане завинаги в миналото?

Роджър бръкна в колана на парцаливите си бричове и извади мръсна връв с възли.

— Ето — каза и хвана един двоен възел. — На осмия ден, след като ме отведоха. На осем дни път от Фрейзърс Ридж.

— И още поне седмица от Ривър Рън до Фрейзърс Ридж. — Позволих си да дишам отново, не знаех дали съм разочарована, или облекчена. — Няма да успеем.

— Но времето се променя — каза Джейми. Кимна към един голям син смърч, игличките му бяха влажни и от тях капеше вода. — На идване дървото беше покрито с лед. — Погледна ме. — Пътуването може да е по-лесно; може да стигнем по-бързо… или не.

— Или не. — Поклатих неохотно глава. — Знаеш не по-зле от мен, че през пролетта има кал. А в кал се пътува по-трудно, отколкото в сняг. — Усетих как сърцето ми започва да забавя ритъма си, да приемам това. — Не, твърде късно е, твърде рисковано. Тя ще трябва да остане.

Джейми се вгледа в Роджър над огъня.

— Той не трябва.

Роджър го погледна сепнат.

— Аз… — започна той, после стисна зъби и се втренчи в него. — Ще остана. Да не мислиш, че ще я зарежа? И детето си?

Отворих уста, но усетих как Джейми се скова предупредително до мен.

— Не — казах рязко. — Не, трябва да му кажем. Бриана ще му каже. По-добре да разбере сега. Ако това има значение за него, най-добре да знае, преди да я види.

Джейми стисна здраво устни, но кимна.

— Да — каза той. — Кажи му тогава.

— Какво да ми каже? — Тъмната коса на Роджър бе спусната и се развяваше около главата му на вятъра. Сега изглеждаше по-жив, тревожен и развълнуван едновременно. Аз изплюх камъчето:

— Детето може да не е от теб.

Изражението му не се промени за миг; после осъзна смисъла на думите. Хвана ме за ръцете така внезапно, че изпищях.

— Какво говориш? Какво е станало?

Джейми се задейства като нападаща змия. Удари го под брадичката, той политна назад и се просна на земята.

— Тя казва, че когато си зарязал дъщеря ми сама, тя е била изнасилена — изсъска той. — Два дни, след като си легнал с нея. Така че детето може да е от теб, но може и да не е.

Взираше се яростно в Роджър.

— Така че смяташ ли да останеш до нея, или не?

Роджър разтърси глава, опитваше се да я прочисти, и се изправи бавно на крака.

— Изнасилена. От кого? Къде?

— В Уилмингтън. От мъж на име Стивън Бонет. Той…

— Бонет? — От изражението на Роджър стана ясно, че името му е познато. Той се втренчи диво в мен, после в Джейми и обратно. — Бриана е изнасилена от Стивън Бонет?

— Това казах. — Внезапно целият гняв, който Джейми бе сдържал, откакто напуснахме селото, се отприщи. Той хвана Роджър за гърлото и го блъсна в едно дърво.

— А ти къде беше, когато стана това, а, страхливецо? Тя ти се е ядосала и ти си избягал и си я оставил! Ако си мислел, че трябва да тръгнеш, защо не се погрижи първо да я доведеш при мен?

Хванах Джейми за ръката и го дръпнах.

— Пусни го!

Той го направи и се извърна задъхан. Роджър, потресен и гневен почти колкото Джейми, оправи раздърпаните си дрехи.

— Не я оставих, защото се скарахме! Оставих я заради това! — Той стисна бричовете си и разкъса плата. Нещо зелено засия в дланта му.

— Рискувах си живота, за да взема това, за да мога да я преведа обратно през камъните! Знаеш ли къде ходих, за да го взема, от кого го взех? От Стивън Бонет! Ето защо ми отне толкова време да стигна до Фрейзърс Ридж; той не беше там, където очаквах; трябваше да яздя напред-назад по брега, докато го открия.

Джейми беше застинал, взираше се в камъка. Аз също.

— Дойдох от Шотландия с кораба на Стивън Бонет. — Роджър започваше да се успокоява. — Той е…

— Знам какъв е. — Джейми се размърда, излизаше от транса си. — Но може да се окаже и баща на детето на дъщеря ми. — Изгледа дълго Роджър. — Питаме те, Макензи; можеш ли да се върнеш при нея и да живееш с нея, като знаеш, че вероятно носи детето на Бонет? Защото ако не можеш да го направиш… тогава го кажи сега, или кълна се, ако се събереш с нея и се държиш зле… Ще те убия, без да се замисля.

— За бога! — избухнах аз. — Дай му миг да помисли, Джейми! Не виждаш ли, че нямаше възможност да осъзнае всичко?

Роджър сви юмрук върху смарагда, после го отвори. Чувах дишането му — накъсано и дрезгаво.

— Не знам — каза той. — Не знам!

Джейми се наведе и вдигна камъка, който Роджър беше изпуснал. Хвърли го силно между краката му.

— Тогава си върви! Вземи проклетия си камък и върви да намериш проклетия кръг. Махай се… дъщеря ми няма нужда от страхливец!

Още не беше разседлал конете; хвана дисагите си и ги метна на гърба на коня. Развърза неговия и моя кон и се качи с плавно движение.

— Хайде — каза ми. Погледнах безпомощно към Роджър. Той се взираше в Джейми, зелените му очи светеха на огъня ярки като смарагда.

— Върви — каза ми тихо, без да сваля очи от Джейми. — Ако мога… ще дойда.

Ръцете и краката ми сякаш не бяха моите; движеха се плавно, но без мое участие. Тръгнах към коня си, стъпих в стремето и се качих.

Когато погледнах назад, дори светлината на огъня бе изчезнала. Всичко тънеше в мрак.

62. Три трети призрак

Ривър Рън, април 1770 г.

— Заловили са Стивън Бонет.

Бриана пусна кутията с играта на пода. Пуловете от слонова кост се пръснаха във всички посоки и се изтъркаляха под мебелите. Онемяла, тя се взираше в лорд Джон, който остави чашата си с бренди и тръгна бързо към нея.

— Добре ли сте? Искате ли да седнете? Много се извинявам. Не биваше да…

— Напротив. Не, не на дивана, няма да мога да стана. — Тя отказа ръката му и тръгна бавно към обикновен дървен стол близо до прозорците. Щом се настани на него, го изгледа продължително.

— Къде? Как?

Той не попита дали да изпрати за вино или да изгорят пера; тя явно нямаше да припадне.

Дръпна стол до нея, после размисли и отиде до вратата на салона. Погледна в тъмния коридор; в извивката на стълбището на стол дремеше прислужница, в случай че имат нужда от нея. Жената вдигна рязко глава, щом чу стъпките му, и очите ѝ се бялнаха в сумрака.

— Върви да си лягаш — каза ѝ. — Няма да имаме нужда от нищо повече тази вечер.

Робинята кимна и се отдалечи, раменете ѝ се отпуснаха с облекчение; сигурно бе станала преди изгрев, а вече наближаваше полунощ. Той също беше ужасно изморен след дългата езда от Идънтън, но тази новина не можеше да чака. Бе пристигнал рано вечерта, само че едва сега успя да се освободи и да се види с Бриана насаме.

Затвори двойните врати и сложи една табуретка пред тях, за да не може никой да ги прекъсне.

— Хванали са го тук, в Крос Крийк — каза без предисловия, когато седна до нея. — А как — не знам. Обвинен е в контрабанда. Щом разбрали кой е, естествено, добавили и други обвинения.

— Контрабанда на какво?

— На чай и бренди. Поне този път. — Той разтри тила си, опитваше се да облекчи сковаността, причинена от часовете на седлото. — Чух за това в Идънтън; явно е прочут. Репутацията му се простира от Чарлстън до Джеймстаун.

Погледна я внимателно; беше бледа, но не посивяла.

— Осъден е — каза тихо. — Ще го обесят следващата седмица в Уилмингтън. Реших, че ще искате да знаете.

Тя пое дълбоко дъх и го издиша бавно, но не каза нищо. Той отново я погледна крадешком, не искаше да се втренчва, но бе изумен от размерите ѝ. Господи, беше огромна! Само за два месеца след годежа им се бе удвоила, най-малко.

Едната страна на огромния ѝ корем се изду внезапно и го стресна. Наистина се бе чудил дали да ѝ каже; за да не би шокът от новината да предизвика преждевременно раждане. Никога нямаше да си го прости. Джейми нямаше да му го прости.

Тя се взираше в пространството, смръщила вежди в концентрация. Той бе виждал бременни кобили да гледат така; напълно концентрирани в онова, което ставаше в тях. Не биваше да отпраща робинята. Сви крака, готов да стане да потърси помощ, но движението я изтръгна от транса ѝ.

— Благодаря — каза тя. Още беше смръщена, но очите ѝ бяха изгубили отнесеното си изражение; сега го гледаха с притеснителна синя откровеност — твърде позната и поради това още по-притеснителна.

— Кога ще го обесят? — Наведе се леко напред и притисна ръка към корема си отстрани. Още една вълна мина по него, явно в отговор на натиска.

Той се облегна назад, като поглеждаше притеснено корема ѝ.

— Другия петък.

— Сега в Уилмингтън ли е?

Леко успокоен от нейното хладнокръвие, той посегна към изоставената си чаша. Отпи и поклати глава, докато усещаше как топлината се разлива по гърдите му.

— Не. Още е тук; няма нужда от процес, защото вече е бил осъден.

— Значи ще го отведат в Уилмингтън за екзекуцията? Кога?

— Нямам представа. — Отнесеният поглед се завърна и, обзет от ужасно предчувствие, този път той осъзна, че тя не се взира в себе си, а пресмята.

— Искам да го видя.

Той много внимателно изпи остатъка от брендито си.

— Не — каза категорично и остави чашата. — Дори състоянието ви да позволяваше да пътувате до Уилмингтън — което разбира се, не е така — добави и погледна косо към огромния ѝ корем, — присъствието ви на екзекуция ще окаже ужасен ефект върху детето. И макар да съм изпълнен с разбиране към чувствата ви, скъпа моя…

— Не, не сте. Не знаете какви са чувствата ми. — Тя говореше спокойно, но с огромна убеденост. Той се вгледа в нея за миг, после стана и отиде да вземе гарафата.

Тя гледаше как кехлибарената течност се излива в чашата, изчака го да я вземе, преди да продължи:

— Не искам да го гледам как умира.

— Слава богу! — прошепна той и отпи от брендито.

— Искам да говоря с него.

Глътката влезе в кривото му гърло и той се задави, като пръсна бренди по жабото си.

— Може би трябва да седнете — присви очи към него тя. — Не изглеждате добре.

— Чудно защо ли. — Все пак седна и посегна да извади кърпа, за да си избърше лицето.

— Знам какво ще кажете — рече тя твърдо, — затова не си правете труда. Можете ли да уредите да го видя, преди да го отведат в Уилмингтън? И преди да ми откажете, се запитайте какво ще кажа аз в този случай.

Тъй като бе отворил уста да откаже, лорд Джон я затвори и се вгледа в нея за миг.

— Нали не се опитвате да ме заплашвате отново? — попита разговорливо. — Защо ако…

— Разбира се, че не. — Тя имаше приличието да се изчерви.

— Е, тогава признавам, че не разбирам съвсем какво…

— Ще кажа на леля си, че Стивън Бонет е баща на бебето ми. И ще кажа и на Фаркард Кембъл. И на Джералд Форбс. И на съдия Алдърдайс. И после ще сляза в казармите на гарнизона — сигурно той е там — и ще кажа и на сержант Мърчисън. Ако не ме пусне, ще отида при господин Кембъл, за да го принудя да ме вкара вътре. Имам право да го видя.

Той я погледна с присвити очи, но разбра, че това не е празна заплаха. Тя седеше там, огромна и неподвижна като мраморна статуя и също толкова неподатлива на убеждаване.

— И не ви притеснява, че ще създадете чудовищен скандал? — Това беше реторичен въпрос; той просто опитваше да си спечели време, за да помисли.

— Не — отвърна тя спокойно. — Какво имам да губя? — Изви вежда почти развеселено. — Предполагам, че вие ще развалите годежа, но ако целият окръг знае кой е бащата на бебето, мисля, че това ще има същия ефект като годежа и ще ме опази от кандидати за женитба.

— Репутацията ви… — започна той, но знаеше, че е безнадеждно.

— Тя по принцип не е безупречна. Макар че защо да е по-опозоряващо за мен, ако съм бременна заради изнасилване от пират, а не защото съм блудница, както баща ми така очарователно се изрази? — В гласа ѝ имаше лека горчивина, която му попречи да отговори.

— Така или иначе леля Джокаста няма да ме изхвърли, само защото съм станала причина за скандал. Няма да умра от глад; нито бебето. А и не мога да кажа, че ще се трогна, ако госпожиците Макнийл спрат да ме посещават.

Той взе чашата си и отпи отново, този път внимателно, като я гледаше, за да предотврати повторно задавяне. Много му се щеше да знае какво се е случило между нея и баща ѝ, но не смееше да попита. Вместо това остави чашата и каза:

— Защо?

— Защо?

— Защо смятате, че трябва да говорите с Бонет? Нали казахте, че не знам какви са чувствата ви, което безспорно е истина. — Позволи в гласа му да се промъкне лека ирония. — Но каквито и да са те, трябва да са много неотложни, за да ви накарат да се решите на подобни драстични способи.

Лека усмивка изгря на устните ѝ и се разля и в очите.

— Наистина ми харесва как се изразявате.

— Изключително съм поласкан. Обаче дали ще благоволите да отговорите на въпроса ми…

Тя въздъхна, достатъчно дълбоко за да накара пламъкът на свещта да потрепне. Изправи се и тръгна тромаво, като опипваше шева на роклята си. Явно имаше там скрит джоб, защото извади малко листче хартия, сгънато и протрито.

— Прочетете това — каза тя и му го подаде. Извърна се и тръгна към другия край на стаята, където бяха боите ѝ и стативът, в ъгъла до камината.

Той потрепна, когато видя черните букви. Беше виждал почерка на Джейми Фрейзър само веднъж, но и това бе достатъчно; той беше много отличителен.

Под текста бе изписано Твой любящ баща, Джеймс Фрейзър. После беше задраскано и отдолу бе изписано просто Татко.

— Така и не се сбогувах с него.

Лорд Джон я погледна стреснат. Беше с гръб към него, взираше се в недовършения пейзаж на статива сякаш през прозорец.

Той стана и отиде до нея. Огънят в камината бе догорял и в стаята захладняваше. Тя се обърна към него, стиснала лактите си.

— Искам да бъда свободна — каза тихо. — Без значение дали Роджър се върне, или не. Каквото и да стане.

Детето беше неспокойно; той го виждаше как рита и шава под скръстените ѝ ръце, като котка в чувал. Пое дълбоко дъх, чувстваше се измръзнал и притеснен.

— Сигурна ли сте, че трябва да видите Бонет?

Тя отново го погледна със сините си очи.

— Трябва да намеря начин да му простя, така казва татко. Опитвам се, откакто те тръгнаха, но не мога. Може би ако го видя, ще мога. Трябва да опитам.

— Добре. — Той въздъхна дълго и сведе рамене в капитулация.

Някакъв проблясък — облекчение? — се появи в очите ѝ и той се опита да се усмихне.

— Ще го направите ли?

— Да. Бог знае как, но ще го направя.

Изгаси всички свещи освен една, която щеше да осветява пътя им към леглото. Подаде ѝ ръка и тръгнаха тихо по празния коридор. Ненаселена тишина ги обгръщаше с покой. В подножието на стълбището той спря и я пусна пред себе си.

— Бриана.

Тя се обърна въпросително на стъпалото над него. Той се поколеба, не знаеше как да помоли за онова, което внезапно искаше така отчаяно. Протегна леко ръка.

— Може ли да…?

Тя хвана ръката му и я притисна към корема си. Той беше топъл и много твърд. Постояха така за миг, ръката ѝ покриваше неговата. После се случи, нещо побутна силно дланта му и сърцето му потрепна.

— Господи! — каза с изумление. — Той е истински.

Очите ѝ срещнаха развеселени неговите.

— Да. Знам.

Отдавна беше мръкнало, когато спряха до щаба на гарнизона. Сградата беше малка, невпечатляваща пред големия склад зад нея и Бриана я огледа косо.

— Вътре ли го държат? — Ръцете ѝ бяха студени дори под наметалото.

— Не. — Лорд Джон се озърна, докато слизаше да върже конете. Зад прозореца гореше светлина, но малкият двор бе празен, тясната улица — пуста и тиха. Наблизо нямаше къщи или магазини и работниците от склада отдавна се бяха прибрали да вечерят и спят.

Той посегна с две ръце, за да ѝ помогне да слезе; слизането от каруцата бе по-лесно от качването, но все пак си беше трудна задача.

— Той е в избата на склада — каза лорд Джон тихо. — Подкупих войника на стража да ни пусне.

— Не нас — каза тя също толкова тихо, но все пак категорично. — Ще се видя с него сама.

Той стисна здраво устни за миг, после ги отпусна и кимна.

— Редник Ходжпайл ме увери, че той е окован, иначе не бих и обмислил подобно предложение. Но тъй като… — Сви рамене, почти подразнено, и я хвана за ръката, за да я води по изровената земя.

— Ходжпайл ли?

— Редник Ървин Ходжпайл. Защо? Познавате ли го?

Тя поклати глава, като придържаше полите си с другата ръка.

— Не. Чувала съм името му, но…

Вратата на сградата се отвори и от нея на двора се изля светлина.

— Вие ли сте, милорд? — Войникът погледна предпазливо навън. Ходжпайл беше слаб, с тясно лице и тесни раменца, като марионетка. Подскочи сепнато, когато я видя.

— О! Не знаех, че…

— Не ти трябва да знаеш — каза студено лорд Джон. — Заведи ни, ако обичаш.

Войникът погледна притеснено към извисяващата се Бриана, взе фенер и ги поведе към малка странична врата на склада.

Ходжпайл беше не само слаб, но и нисък и се пъчеше повече от обичайното, за да компенсира това. Сякаш има кол в задника. Да, помисли си тя, като го гледаше с интерес как върви пред тях. Това трябваше да е мъжът, когото Рони Синклер бе описал на майка ѝ. Все пак колко Ходжпайловци можеше да има? Вероятно трябваше да поговори и с него, когато приключи с… внезапно се сепна, щом Ходжпайл отключи вратата на склада.

Априлската нощ беше хладна и свежа, но въздухът вътре бе плътен от смрад на смола и терпентин. Бриана започна да се задушава. Почти усещаше как малките молекули на смолата се носят във въздуха и полепват по кожата ѝ. Внезапно ѝ се стори, че е пленена в блок втвърдяващ се кехлибар. Това я накара да тръгне рязко напред и повлече лорд Джон след себе си.

Складът бе почти пълен. Огромното пространство беше отрупано с бурета със смола, която се процеждаше лепкава и черна в сенките, а на дървените рафтове близо до огромните врати в другия край имаше бъчви; бренди и ром, готови да бъдат изтъркаляни по рампите към пристанището и очакващите ги в реката баржи.

Сянката на редник Ходжпайл се разтегляше и свиваше, докато минаваха между извисяващите се редици с бурета и сандъци, а стъпките му бяха заглушавани от дебелия слой стърготини по пода.

— … трябва да се внимава с огъня… — Високият му тънък глас се носеше назад към нея и тя видя как сянката му размахва ръка. — Внимавайте къде оставяте фенера, нали? Долу не би трябвало да е опасно…

Складът бе построен над реката, за да се улесни товаренето, и предната част на пода бе от дърво; задната половина от сградата имаше тухлен под. Бриана чу как ехото от стъпките ѝ се промени, когато прекосиха границата. Ходжпайл спря до един капак в тухлите.

— Няма да се бавите, нали, милорд?

— Не повече от необходимото — отвърна напрегнато лорд Джон. Взе фенера и изчака, докато Ходжпайл вдигне капака и го опре назад. Сърцето на Бриана биеше тежко; усещаше всеки тласък като удар в гърдите си.

Стълби от червени тухли се спускаха в мрака. Ходжпайл извади халка с ключове и ги преброи на светлината на фенера, за да се увери, че е намерил правилния, преди да слезе. Присви очи със съмнение към Бриана, после им махна да го последват.

— Хубаво е, че стълбите са достатъчно широки за бъчвите с ром — промърмори тя на лорд Джон. Държеше го за ръката, докато слизаше внимателно стъпало по стъпало.

Веднага разбра защо редник Ходжпайл не се притеснява от пожар тук долу; въздухът бе така влажен, че нямаше да се изненада, ако видеше гъби по стените. Чуваше се капеща вода и светлината на фенера озари влажни тухли. Хлебарки се разбягаха в паника пред тях, въздухът миришеше на мухъл и плесен.

За миг си помисли за пеницилина, който майка ѝ се опитваше да добие и гърлото ѝ се сви. После вече бяха долу и тя не можеше да се разсейва от това, което щеше да стори.

Ходжпайл се бореше с ключа и паниката, която бе потискала цял ден, я заля. Нямаше представа какво да му каже, какво да направи. Какво изобщо правеше тук?

Лорд Джон стисна окуражително ръката ѝ. Тя пое дълбоко смрадливия влажен въздух, сведе глава и пристъпи вътре.

Той седеше на пейка в другия край на килията, втренчен във вратата. Явно очакваше някого — беше чул стъпките, — но не и нея. Потрепна стреснато и очите му проблеснаха в зелено, когато светлината мина по него.

Тя чу слабо метално дрънчене; разбира се, бяха казали, че е окован. Тази мисъл не я окуражаваше особено. Взе фенера от Ходжпайл и затвори вратата след себе си.

Облегна се на нея и се вгледа мълчаливо в него. Изглеждаше по-дребен, отколкото го помнеше. Вероятно защото тя сега беше много по-голяма.

— Знаеш ли коя съм? — Килията бе малка, с нисък таван, без ехо. Гласът ѝ прозвуча тих, но ясен.

Той наклони глава настрани, мислеше. Огледа я бавно.

— Не мисля, че ми каза името си, скъпа.

— Не ме наричай така! — Приливът на гняв я изненада и тя го потисна. Стисна юмруци зад гърба си. Ако бе дошла да дава прошка, това не беше добро начало.

Той сви рамене без враждебност, спокойно.

— Както искаш. Не, не знам коя си. Ще позная лицето ти… и някои други неща — зъбите му проблеснаха за миг сред русата брада, — но не и името ти. Сигурно си решила да ми го кажеш, нали?

— Позна ли ме?

Той пое дъх и го издиша през свитите си устни, като я оглеждаше внимателно. Изглеждаше ужасно, но това не бе накърнило увереността му.

— О, познавам те. — Изглеждаше развеселен и ѝ се прииска да прекоси стаята и да го зашлеви силно. Вместо това си пое дълбоко дъх. Това беше грешка — усети миризмата му.

Внезапно ѝ се догади много силно. Досега не се беше случвало, но вонята му преобърна всичко в нея. Едва имаше време да се обърне, преди пороят от жлъчка и несмляна храна да се излее с плисък по влажния тухлен под.

Облегна чело на стената, по нея бягаха горещи и студени вълни. Накрая избърса уста и се обърна.

Той още седеше там, гледаше я. Беше оставила фенера на пода. Той хвърляше потрепващо жълто сияние нагоре и извайваше лицето му от сенките. Приличаше на звяр, окован в бърлогата си; в светлозелените очи проблясваше предпазливост.

— Казвам се Бриана Фрейзър.

Той кимна и повтори:

— Бриана Фрейзър. Хубаво име. — Усмихна се за миг. — И?

— Дъщеря съм на Джеймс и Клеър Фрейзър. Те са ти спасили живота и ти си ги ограбил.

— Да.

Каза го съвсем делово и тя се втренчи в него. Той отвърна на погледа ѝ.

Усети силен порив да се засмее, така неочакван като гаденето. Какво бе очаквала? Разкаяние? Извинения? От човек, който взимаше всичко, което искаше?

— Ако се надяваш да си върнеш скъпоценните камъни, опасявам се, че си закъсняла — рече той любезно. — Продадох първия, за да купя кораб, а другите два ми ги откраднаха. Вероятно ще сметнеш това за справедливост; аз лично не го намирам за голяма утеха.

Тя преглътна и усети вкуса на жлъчка.

— Откраднали. Кога?

Не се тревожа за онзи, от когото ще ги взема — бе казал Роджър. — Най-вероятно и той ги е откраднал от някого.

Бонет се скова на пейката и сви рамене.

— Преди четири месеца. Защо?

— Просто питам. — Значи Роджър бе успял; беше ги взел — скъпоценните камъни, които можеха да им помогнат за прехода. Малка утеха.

— Спомням си, че имаше и някакво бижу… а, пръстен ли беше? Но ти го взе. — Той се усмихна и този път показа зъбите си.

— Платих си за него. — Ръката ѝ политна неволно към корема, който се бе изопнал като баскетболна топка под наметалото ѝ.

Той не откъсваше очи от лицето ѝ, леко любопитен.

— Имаме ли още някаква работа с теб, скъпа?

Тя пое дълбоко дъх… този път през устата.

— Казаха ми, че ще те обесят.

— И на мен казаха същото. — Той се размърда отново на дървената пейка. Извърна глава настрани, за да разкърши врата си, и я погледна косо. — Не си дошла от съжаление, едва ли.

— Не — каза тя, като го гледаше замислено. — Честно да ти кажа, ще спя много по-спокойно, когато умреш.

Той се втренчи в нея за миг, после избухна в смях. Смя се така силно, че в очите му избиха сълзи; избърса ги небрежно, сведе глава да изтрие лице в рамото си, после се изправи, все още ухилен.

— Какво искаш тогава от мен?

Тя отвори уста да отговори и внезапно връзката между тях изчезна. Не беше помръднала, но имаше чувството, че е пристъпила през непреодолима пропаст. Вече стоеше от другата страна, сама. Блажено сама. Той вече не можеше да я докосне.

— Нищо — каза тя, гласът ѝ прозвуча съвсем спокойно. — Не искам нищо от теб. Дойдох да ти дам нещо.

Отвори наметалото и прокара ръце по корема си. Малкият му обитател се протегна и завъртя, докосването му беше ласка, едновременно интимна и абстрактна.

— Твое е — каза тя.

Той погледна към корема ѝ и после към нея.

— Имал съм курви, които се опитват да ми натрапят децата си — каза той. Но говореше без злоба и ѝ се стори, че видя как нещо застива в предпазливите очи.

— Мислиш, че съм курва? — Не ѝ пукаше дали го мисли, обаче се съмняваше да е така. — Нямам причина да те лъжа. Вече ти казах, не искам нищо от теб.

Покри се с наметалото. Изправи се и усети как болката в гърба ѝ отслабна при движението. Беше сторено. Беше готова да си тръгва.

— Ти ще умреш — каза му и макар че не бе дошла от съжаление, с изненада установи, че изпитва такова. — Ако това ще направи смъртта ти по-лека — да знаеш, че нещо от теб ще остане на този свят — тогава моля. Но аз приключих с теб.

Обърна се да вземе фенера и с изненада видя, че вратата е открехната. Нямаше време да усети гняв при мисълта, че лорд Джон е подслушвал, защото вратата се отвори изцяло.

— Е, много милосърдна реч, мадам — каза подигравателно сержант Мърчисън. Усмихна ѝ се широко и приготви приклада на мускета си за удар в корема ѝ. — Но аз не съм приключил с теб.

Тя отстъпи бързо назад и замахна с фенера да се защити. Той се отдръпна с вик и нещо стисна здраво китката ѝ, преди да е замахнала отново.

— Господи, беше на косъм! Много си бърза, но не толкова, колкото сержанта. — Бонет взе фенера от нея и пусна китката ѝ.

— Значи все пак не си окован — каза тя глупаво и се втренчи в него. После схвана ситуацията, завъртя се и се хвърли към вратата. Мърчисън замахна с мускета пред нея, блокира ѝ пътя, но не и преди да е видяла тъмния коридор — и смътната фигура, просната по лице на пода.

— Убил си го — прошепна тя. Устните ѝ бяха сковани от шока и ужас, по-дълбок от гаденето, я смрази до кости. — Господи, убил си го.

— Кого? — Бонет вдигна фенера и се вгледа в жълтата, опръскана с кръв коса. — Кой е този, по дяволите?

— Никой — сопна се Мърчисън. — Побързай! Няма време за губене. Погрижих се за Ходжпайл и фитилите са запалени.

— Чакай! — Бонет погледна смръщен към Бриана.

— Казах, че няма време. — Сержантът извади пушката си и вдигна петлето. — Не се тревожи, никой няма да ги открие.

Бриана усети миризмата на барут в кремъчния механизъм. Сержантът обърна пушката към нея, но вътре беше твърде тясно и той не можеше да вдигне цевта.

Сержантът изсумтя от раздразнение, обърна пушката и я вдигна, за да удари Бриана с приклада. Ръката ѝ стисна приклада, преди да е осъзнала, че е посегнала към него. Всичко като че ли се случваше много бавно, Мърчисън и Бонет бяха застинали. Тя самата се чувстваше откъсната, сякаш стоеше отстрани и гледаше.

Тя изтръгна мускета от ръцете на Мърчисън като сламка, завъртя го високо и замахна. Ударът отекна по ръцете и до корема, цялото ѝ тяло се разтресе, сякаш някой беше пуснал ослепително бяла пулсация.

Тя виждаше съвсем ясно лицето на зяпналия от изумление мъж пред нея. В очите му се появи смайване, което преля в ужас и се стопи до празния поглед на безсъзнанието така бавно, че тя видя промяната. Имаше време да види и смяната на цветовете по лицето му. Дебела устна показа жълт зъб в грозно ухилване. Малки яркочервени цветчета се разтвориха в изящна извивка по слепоочието му — като японски водни цветя, които разцъфват в синьо поле.

Тя бе напълно спокойна, просто проводник на древна сила, която мъжете наричат майчинство и бъркат нежността ѝ със слабост. Тя видя собствените си ръце, с издадени кокалчета и изопнати сухожилия, усети как силата се стрелва нагоре по краката и гърба ѝ, през китките, ръцете и раменете, замахна отново, много бавно, сякаш твърде бавно, и все пак мъжът още падаше, не беше стигнал до пода, когато прикладът на пушката го удари.

Един глас викаше името ѝ. Смътно проникна през кристалното жужене около нея.

— Спри, за бога! Жено… Бриана… спри!

Ръце дърпаха и блъскаха раменете ѝ. Тя се освободи и се обърна, все още стиснала пушката.

— Не ме докосвай — каза тя и направи бързо крачка назад. Очите му бяха изпълнени с изненада и предпазливост — вероятно и с малко страх. Страх от нея? Защо някой ще се страхува от нея? — помисли си тя смътно. Той говореше; тя видя, че устата му се движи, но не можеше да долови думите, само шум. Течението в нея затихваше, замайваше я.

Времето върна хода си, започна да тече нормално. Мускулите ѝ трепереха, сякаш всичко в нея бе омекнало. Тя опря окървавения приклад в пода, за да се задържи.

— Какво каза?

На лицето му трептеше нетърпение.

— Казах, че няма време за губене! Не го ли чу, че е запалил фитилите?

— Какви фитили? Защо? — Тя видя как очите му отскачат към вратата зад нея. Преди да е помръднал, тя отстъпи към вратата и вдигна отново приклада. Той се отдръпна инстинктивно от нея и блъсна краката си в пейката. Падна назад и се удари във веригите на стената; празните окови изкънтяха в тухлите.

Шок започваше да пълзи през нея, но споменът за огненото течение още гореше в гръбнака ѝ, държеше я изправена.

— Нали няма да ме убиеш? — Той опита да се усмихне и не успя; в очите му имаше паника. Тя наистина бе казала, че ще спи по-спокойно след смъртта му.

Свободата се печели трудно, но не е плод на убийство. Тя вече имаше своята трудно спечелена свобода и нямаше да му я върне.

— Не — каза тя и хвана по-здраво пушката, прикладът легна стабилно на рамото ѝ. — Но ще те прострелям в коленете и ще те оставя тук, ако не ми кажеш веднага какво става, по дяволите!

Той пристъпи от крак на крак, едрото му тяло се извисяваше пред нея, бледите очи я оглеждаха преценяващо. Тя блокираше вратата от край до край. Видя съмнението в позата му, промяната в положението на раменете, сякаш си мислеше дали да хукне към нея, и дръпна петлето на пушката със силно щрак!

Той стоеше на шест крачки от края на дулото; твърде далече, за да скочи и да го изтръгне от ръцете ѝ. Една крачка и тя щеше да дръпне спусъка. Не можеше да пропусне и той го знаеше.

Отпусна рамене.

— В склада горе е посипан барут и има фитили — каза Бонет, говореше бързо и рязко, нетърпелив да приключва. — Не знам колко време имаме, но взривът ще е мощен. За бога, пусни ме да изляза оттук!

— Защо? — Ръцете ѝ се потяха, но стискаха здраво пушката. Бебето се размърда, напомняне, че и тя няма време за губене. Но щеше да рискува една минута, за да разбере. Трябваше да разбере, защото зад нея лежеше тялото на Джон Грей. — Убихте един добър човек и искам да знам защо!

Той махна подразнено.

— Контрабандата! Със сержанта сме партньори. Аз му нося евтина контрабанда, а той ѝ слага печата на Короната. Краде лицензирани стоки и аз ги продавам на добра цена и после делим.

— Продължавай.

Той вече почти танцуваше от нетърпение.

— Един войник… Ходжпайл… се усети и започна да разпитва. Мърчисън не знаеше дали ще каже на някого, но не беше умно да чакаме, не и след като ме заловиха. Сержантът изнесе и последния алкохол от склада, замени го с бурета с терпентин и заложи фитили. Ако всичко се взриви, никой няма да разбере, че не е изгоряло брендито… няма да има доказателства за кражбата. Това е, това е всичко. Сега ме пусни.

— Добре. — Тя сведе пушката с няколко сантиметра. — Ами той? — кимна към падналия сержант, който започваше да сумти и мърмори.

Бонет се вгледа неразбиращо в него.

— Какво?

— Няма ли да го вземеш със себе си?

— Не. — Пристъпи настрани, искаше да мине покрай нея. — За бога, жено, пусни ме и бягай и ти! Горе е пълно със смола и терпентин. Ще гръмне като бомба!

— Но той е още жив! Не можем да го оставим тук!

Бонет я огледа с крайно раздразнение, после прекоси стаята с две крачки. Наведе се, измъкна кинжала от колана на сержанта и го прокара по дебелото му гърло, точно над коженото шалче. Силна струя кръв шурна по ризата на Бонет и по стената.

— Готово — каза, като се изправи. — Вече не е жив. Оставяме го.

Той хвърли кинжала, избута я настрани и скочи в коридора. Тя чуваше бързия му тропот по тухлите.

Цялата трепереше от шока, остана неподвижна за секунда, като се взираше в тялото на Джон Грей. Вълна от мъка мина през нея и стисна здраво утробата ѝ. Не усети болка, но всеки мускул се стегна; коремът ѝ се издуваше, все едно бе глътната баскетболна топка. Не можеше да си поеме дъх, не можеше да помръдне.

Не — помисли си ясно към детето в нея. — Няма да родя сега, не, абсолютно няма да родя сега. Няма да стане. Стой мирен. Нямам време за това сега.

Тя направи две стъпки по коридора и спря. Не, трябваше поне да провери, да се увери. Обърна се и клекна до Джон Грей. Той изглеждаше мъртъв, не беше помръднал.

Тя се наведе напред, но ѝ беше трудно заради корема. Затова хвана ръката му и го дръпна, опитваше се да го обърне. Той беше дребен, с тънки кости, но все пак тежеше. Тялото му се надигна, превъртя се отпуснато към нея, главата висеше и сърцето ѝ отново се сви, като видя притворените очи и отпуснатата уста. Посегна под челюстта му и трескаво опипа за пулс.

Къде беше, по дяволите? Бе виждала майка си да го прави при спешни случаи; тук се откриваше по-бързо, отколкото на китката. Но тя не го откри. Колко време имаше, кога щяха да догорят фитилите?

Тя избърса лицето си с наметалото, опитваше се да мисли. Погледна назад, като преценяваше разстоянието до стълбите. Господи, можеше ли да рискува, дори и сама? Мисълта да излезе горе точно когато всичко се взривява… Погледна към тавана, после се наведе и опита отново, като избута главата му назад. Ето! Най-сетне напипа проклетата вена под кожата… тук трябваше да е пулсът, нали?

За миг не бе сигурна дали го усеща; можеше да е просто бумтенето на собственото ѝ сърце в пръстите ѝ. Но не, това беше… с друг ритъм, слаб и пърхащ. Той сигурно бе на прага на смъртта, но още жив.

Беше твърде изплашена, за да почувства голямо облекчение; сега трябваше да измъква и него. Изправи се и посегна да го хване за ръцете, за да го влачи. Но спря, защото си спомни нещо, което бе видяла преди миг.

Обърна се и влезе бързо в килията. Не поглеждаше към червената купчина на пода, грабна фенера и го изнесе в коридора. Държеше го здраво, за да освети ниския тухлен таван. Да, беше права!

Тухлите се извиваха от пода и образуваха арки от двете страни на коридора. Ниши за складиране и килии. Над тях имаше дебели борови греди. А над тях слой тухли, който представляваше подът на склада отгоре.

Ще се взриви като бомба, бе казал Бонет — но дали беше прав? Терпентинът гореше, смолата също; да, щяха да гръмнат, ако горяха под налягане, но не и като бомба, не. Фитили, в множествено число. Дълги фитили вероятно и сигурно стигаха до малки купчинки барут; това можеше да е единственият експлозив, с който можеше да разполага Мърчисън; в този век нямаше силни експлозиви.

Значи барутът щеше да се запали на няколко места и да възпламени близките бъчви. Но бъчвите щяха да горят бавно; тя беше виждала как ги прави Синклер; обръчите бяха дебели половин инч, непромокаеми. Спомни си миризмата, докато вървяха през склада; да, Мърчисън вероятно беше отворил капаците на няколко бъчви, за да се излее терпентинът и да помогне на пламъка.

Значи бъчвите щяха да се запалят, но дали щяха да се взривят — или дали ако се взривяха, щеше да е едновременно. Дишането ѝ се успокои леко, докато пресмяташе. Не бомба, може би по-скоро като пиратки.

Така че… Пое дълбоко дъх — толкова дълбоко, колкото можеше в присъствието на Озбърт. Сложи ръце на корема си, усещаше как сърцето ѝ забавя ритъма си.

Дори ако няколко бъчви наистина гръмнеха, силата на експлозията щеше да е навън и нагоре, през тънките дъсчени стени и покрива. Много малко от нея щеше да бъде отклонена надолу. И какво беше… тя посегна и докосна една греда, за да се увери в здравината ѝ.

Внезапно седна на пода и полите се издуха около нея.

— Мисля, че всичко ще бъде наред — прошепна, не знаеше дали говори на Джон, на бебето или на себе си.

Сви се за миг, трепереше от облекчение, след това отново се превъртя на колене и започна да му оказва първа помощ.

Тя още се опитваше да разкъса ивица от фустата си, когато чу стъпките. Идваха бързо, почти тичаха. Обърна се рязко към стълбите, но не… стъпките идваха от другата посока, зад нея.

Обърна се и видя Стивън Бонет да се извисява в мрака.

— Бягай! — извика ѝ. — За бога, защо не излизаш?

— Защото тук е безопасно — каза тя. Беше оставила мускета на пода, до тялото на Грей. Наведе се, вдигна го и го опря на рамото си. — Махай се.

Той се вгледа в нея, зяпнал в мрака.

— Безопасно ли? Жено, ти си луда! Не чу ли…

— Чух, но той греши. Няма да гръмне. А ако гръмне, тук долу ще е безопасно.

— По дяволите! Господи! Дори избата да не се взриви, какво ще стане, ако огънят прогори пода?

— Не може, той е тухлен. — Тя вирна брадичка нагоре, без да откъсва очи от него.

— Тук да — но отпред, към реката, е дървен, като пристан. Ще изгори и ще се срути. И какво ще стане тук тогава? Дори таванът да издържи, димът ще те задуши!

Тя усети как отново ѝ прилошава.

— Отворен ли? Избата не е ли запечатана? Другият край на коридора е отворен? — Знаеше, че е така… той беше изтичал нататък, към реката, не към стълбите.

— Да! Идвай! — Хвърли се напред, за да я хване за ръката, но тя се отдръпна към стената, прицелила мускета в него.

— Няма да тръгна без него. — Облиза сухите си устни и кимна към пода.

— Той е мъртъв!

— Не е! Вдигни го!

Изумителна смесица от емоции прекоси лицето на Бонет; яростта и изумлението бяха най-силните.

— Вдигни го! — повтори тя. Той още стоеше и се взираше в нея. След това много бавно клекна и вдигна тялото на Грей, после го преметна по корем през рамо и се изправи.

— Хайде тогава — рече и без да се обръща към нея, се втренчи в тъмното. Тя се поколеба за секунда, после взе фенера и го последва.

След петдесетина крачки надуши дим. Тухленият коридор не беше прав; разклоняваше се и завиваше и обхващаше много отделения от избата. Но през цялото време се спускаше надолу, към речния бряг. Докато преминаваха през многото завои, миризмата на дим стана по-силна; люта мъгла се кълбеше около тях, видима на светлината на фенера.

Бриана стаи дъх, опитваше се да не диша. Бонет се движеше бързо въпреки тежестта на Грей. Тя едва го настигаше. Пушката и фенерът ѝ тежаха, но не смяташе да оставя нито едното, нито другото. Засега. Коремът ѝ се напрегна отново и дъхът ѝ пак секна.

— Не още, казах ти! — прошепна през зъби.

Трябваше да спре за миг; Бонет бе изчезнал в мъглата напред. Явно забеляза избледняването на светлината на фенера ѝ обаче… защото го чу да крещи някъде отпред:

— Жено! Бриана!

— Идвам! — извика тя и забърза с всички сили, като се клатушкаше, зарязала всякакви претенции за грациозност. Димът беше много по-плътен и тя чуваше леко пукане някъде в далечината… отгоре? Пред тях?

Дишаше тежко въпреки дима. Пое накъсано дъх и усети миризмата на вода. Влага и кал, мъртви листа и свеж въздух, който пронизваше дима като нож.

Слабо сияние проби пушека и нарастваше, докато бързаха напред. Светлината на фенера избледняваше. После пред тях се извиси тъмен квадрат. Бонет се обърна, хвана я за ръката и я извлече на открито.

Бяха под пристана; тъмната вода се плискаше пред тях, по нея играеше светлина. Отражение; светлината идваше отгоре, както и пращенето на огъня. Бонет не спря и не пусна ръката ѝ: дръпна я настрани, към високата влажна трева и калта по брега. Тя го последва, дишаше тежко, пързаляше се и се плъзгаше, спъваше се в мокрия край на полите си.

Накрая Бонет спря в сянката на дърветата. Наведе се и пусна тялото на Грей на земята. Остана наведен за миг, гърдите му се надигаха, опитваше се да възстанови дишането си.

Бриана осъзна, че вижда и двамата ясно; виждаше всяка пъпка по вейките на дървото. Обърна се и погледна назад — складът гореше като тиквен фенер, пламъци се вдигаха през пукнатините в дървените стени. Огромните дървени врати бяха открехнати; и в следващия миг порив горещ въздух отвори едната, оранжеви езици започнаха да пълзят по пристана — измамно малки и игриви.

Тя усети ръка на рамото си и се обърна. Видя лицето на Бонет.

— Ще ме чака кораб — каза той. — Нагоре по реката. Ще дойдеш ли с мен?

Тя поклати глава. Все още държеше пушката, но вече нямаше нужда от нея. Той вече не беше заплаха.

И все пак Бонет не тръгна, застоя се, взираше се в нея леко смръщен. Лицето му бе изпито, хлътнало и засенчено от далечния огън. Реката също вече пламтеше, малки огнени езици потрепваха по тъмната вода, когато терпентинът започна да се разлива в нея.

— Вярно ли е? — попита той рязко. Без да поиска разрешение, сложи ръце на корема ѝ. Той се стегна при допира му, заобли се при поредния спиращ дъха, лишен от болка спазъм и на лицето му се изписа удивление.

Тя се отдръпна от него, покри се с наметалото и кимна, неспособна да проговори.

Той хвана брадичката ѝ в ръка и се вгледа в лицето ѝ — може би се опитваше да разбере дали е искрена? После я пусна, пъхна пръст в устата си и бръкна в бузата си.

Извади ръка и сложи нещо влажно и твърдо на дланта ѝ.

— За издръжката му — каза и ѝ се усмихна. — Грижи се добре за него, скъпа!

После изчезна, хукна по речния бряг като демон на потрепващата светлина. Терпентинът, който бе изтекъл във водата, се разпали и нагоре се вдигнаха кълбета алена светлина, плаващи стълбове от огън, който озаряваше брега като слънце.

Тя почти вдигна мускета и сложи пръст на спусъка. Той бе само на двайсет ярда от нея, идеална мишена. Не от твоята ръка. Свали пушката и го остави да си иде.

Складът вече гореше целият; жегата облъхваше бузите ѝ и развяваше косата ѝ.

Той бе казал, че ще го чака кораб по реката. Тя присви очи, огънят почти беше изпълнил реката, огромна плаваща стихия, която се простираше от бряг до бряг като яростна градина от пламъци. Нищо не можеше да премине през тази ослепителна стена.

Юмрукът ѝ още стискаше онова, което бе сложил в ръката ѝ. Отвори го и погледна влажния черен диамант, който сияеше в дланта ѝ. Огънят озаряваше в червено и кърваво фасетите му.