Зовът на барабана

19. Благословия за огнище

Септември, 1767 г.

Да спиш под луната и звездите в прегръдките на гол любовник, свити сред треви и меки листа, под нежния шепот на кестените и далечния тътен на водопад е ужасно романтично. Да спиш под груб навес, смачкана и мокра между огромен мокър съпруг и също толкова огромен и мокър племенник, докато слушаш как дъждът трополи по клоните над главата ти и да се опитваш да прогониш навиращо се в теб огромно и много мокро куче не е толкова романтично.

— Въздух — казах аз, като се опитвах да заема седнало положение и да махна опашката на Роло от лицето си за стотен път. — Не мога да дишам. — Миризмата на мъжки животни беше задушаваща; мускусна, кисела миризма, гарнирана с миризма на мокра вълна и риба.

Претърколих се на четири крака и се измъкнах, като се опитвах да не настъпя никого. Джейми изсумтя в съня си и компенсира загубата на телесната ми топлина свивайки се в наметалото си на топка. Иън и Роло бяха сплетени в маса от козина и дрехи и общият им дъх образуваше мъгла около тях в предутринния мраз.

Наистина беше студено, но въздухът бе свеж; толкова свеж, че едва не се закашлях, когато вдишах. Дъждът бе спрял, но дърветата още капеха и въздухът се състоеше от равни части изпарения и чист кислород, ароматизиран с миризмата на зеленина от всяко растение по склона на планината.

Бях спала с резервната риза на Джейми, дрехите ми от еленска кожа бяха в дисагите, за да не се намокрят. Цялата бях настръхнала и треперех, когато ги извадих, но коравата кожа беше достатъчно топла, за да се увие по тялото ми само след минути.

Боса и с измръзнали пръсти, аз тръгнах внимателно към потока да се измия, като стисках котле под мишница. Още не се беше зазорило и гората бе изпълнена с мъгла и сиво-синя светлина; сумракът, мистериозната слаба светлина, която се спуска в двата края на деня, когато малките потайни създания излизат да се хранят.

От короните на дърветата над мен се чуваше по някое колебливо чуруликане, но по нищо не приличаше на обичайния дрезгав хор. Птиците не бързаха да започнат деня заради дъжда; небето още беше надвиснало, осеяно с облаци, които варираха от черно на запад до бледо сиво-синьо на зазоряващия се изток. Усетих малък прилив на удоволствие при мисълта, че вече знам кога обикновено запяват птиците и мога да забележа разликата.

Джейми се оказа прав обаче, когато предложи да останем в планината, вместо да се връщаме в Крос Крийк. Беше началото на септември; по преценка на Майърс ни оставаха още два месеца хубаво време — относително хубаво, поправих се, като погледнах облаците, — преди да се наложи да си направим подслон. Достатъчно време — може би — да построим малка хижа, да ловуваме за храна и да се подготвим за наближаващата зима.

— Чака ни много трудна работа — бе казал Джейми. Аз стоях между коленете му, докато той седеше на една висока скала и гледаше долината долу. — И донякъде опасна; може да не успеем, ако снегът падне по-рано или ако не уловим достатъчно дивеч за месо. Няма да се обидя, ако откажеш, сасенак. Страх ли ще те е?

Страх беше много меко казано. Тази мисъл караше стомаха ми да се свива притеснително. Когато се съгласих да се заселим на хребета, си мислех, че ще се върнем в Крос Крийк, за да изкараме зимата.

Можехме да намерим както провизии, така и заселници и да се върнем през пролетта с фургон, да разчистим земя и да построим къщи заедно. Вместо това щяхме да сме съвсем сами, на няколко дни път от най-малкото селище на европейци. Сами в пустошта, през зимата.

Буквално нямахме никакви инструменти или провизии, ако не се броеше една брадва, два ножа, котле и скара, и малката ми медицинска кутия. Ако нещо се случеше, ако Иън или Джейми се разболееха или станеше злополука? Ами ако гладувахме или измръзнехме? И макар че Джейми бе сигурен, че нашите познати индианци няма да са против намеренията ни, аз не бях така уверена за всички останали, които наминат насам.

Да, определено се страхувах. От друга страна, бях живяла достатъчно дълго, за да знам, че страхът обикновено не е смъртоносен — не и сам по себе си. Но ако към него се добави по някоя мечка или дивак, тогава ставаше друга работа.

За първи път мислех с известен копнеж за Ривър Рън, за горещата вода и топлите легла, за редовната храна, за реда, чистотата… и сигурността.

Добре разбирах защо Джейми не иска да се връща; ако живееше още няколко месеца от щедростта на Джокаста, щеше да се обвърже още повече с нея и да му стане по-трудно да откаже на кроежите ѝ.

Освен това знаеше — и то по-добре от мен, — че Джокаста Камерън е родена Макензи. Познавах братята ѝ достатъчно, Дугал и Колъм, за да се притеснявам от този факт; Макензи от Леох не се отказваха лесно от целите си и определено не се свеняха да заговорничат и манипулират, за да ги постигнат. И сляп паяк можеше да плете мрежите си така добре, защото разчиташе единствено на допира.

Освен това наистина имаше основателни причини да останем далеч от сержант Мърчисън, който определено беше отмъстителен тип. А ги имаше и Фаркард Кембъл и цялата очакваща ни мрежа от плантатори и регулатори, роби и политика… Не, много добре разбирах защо Джейми не иска да се върне към такава плетеница и усложнения, да не говорим за неизбежната бъдеща война. В същото време бях почти сигурна, че нито една от тези причини не е отговорна за решението му.

— Не е само защото не искаш да се върнеш в Ривър Рън, нали? — облегнах се на него и усетих топлината му в контраст с вечерния бриз. Още не беше настъпила есента; още беше късно лято и въздухът бе наситен със събудените от слънцето миризми на листа и горски плодове, но високо в планините нощите застудяваха.

Усетих лекия тътен на смях в гърдите му, топъл дъх облъхна ухото ми.

— Толкова ли е очевидно?

— Достатъчно. — Обърнах се в прегръдката му и облегнах чело на неговото, така че очите ни бяха само на сантиметри. Неговите бяха много тъмно сини, с цвета на вечерното небе в лоното на планината.

— Сова — казах аз.

Той се засмя сепнато и примигна, като спусна дългите си кестеняви мигли.

— Какво?

— Губиш — обявих аз. — Това е игра, наречена „сова“. Който първи примигне, губи.

— О… — Той ме хвана за ушите и ме дръпна леко към себе си, чело до чело. — Сова значи. Ти наистина имаш очи като на сова, знаеш ли?

— Не, не знам.

— Ясни и златни — и много мъдри.

Не примигнах.

— Кажи тогава… защо оставаме тук.

Той не примигна, но усетих как гърдите му се надигат под ръката ми, когато си пое дълбоко дъх.

— Как да ти обясня какво е да усещаш нужда от някакво място? — рече тихо. — Нуждата да усещам сняг под ботушите си. Дъхът на планината, да го поемам през ноздрите си, както Бог е дал първия дъх на Адам. Да усещам камък под ръката си, докато се катеря, да виждам лишеите по него, да издържам на слънцето и на вятъра.

Издиша и вдиша отново, поемайки моя дъх. Ръцете му бяха сплетени зад главата ми, държаха ме близо до лицето му.

— Ако ще живея като човек, трябва да съм в планина — каза простичко. Очите му се отвориха широко и потърсиха разбиране в моите.

— Ще ми се довериш ли, сасенак? — попита. Притисна нос в моя, но все така не примигваше. Аз също.

— Поверявам ти живота си — казах.

Усетих как устните му се извиват.

— А сърцето си?

— Винаги — прошепнах, затворих очи и го целунах.

И така, всичко беше уредено. Майърс щеше да се върне в Крос Крийк и да предаде инструкциите от Джейми на Дънкан, да каже на Джокаста, че сме добре и да намери възможно повече стоки за парите, които ни бяха останали. Ако успееше преди първия сняг, щеше да се върне с провизиите; ако не, през пролетта. Иън щеше да остане с нас; имахме нужда от помощта му за построяването на хижата и за ловуването.

„Дай ни хляба наш насъщен — помислих си, докато вървях през мокрите храсти покрай потока — и не въвеждай нас в изкушение.“

Определено бяхме далеч от изкушенията; за добро или зло, нямаше да видим Ривър Рън поне година. А колкото до насъщния, засега той се сипеше над нас като манна небесна; по това време на годината имаше изобилие от ядки и плодове, които аз събирах старателно като катеричка. След два месеца обаче, когато дърветата оголееха и поточето замръзнеше, се надявах, че Бог все още ще чува молитвите ни над воя на зимния вятър.

Потокът бе значително по-пълноводен след дъжда, водата вероятно бе със стъпка по-високо от предишния ден. Коленичих и изстенах леко, когато гърбът ми се изви; спането на голата земя значително влошаваше лекото сутрешно сковаване. Наплисках лицето си със студена вода, изплакнах устата си, отпих от шепите си, и се наплисках отново. Кръвта защипа по бузите и пръстите ми.

Когато вдигнах мокро лице, видях два елена да пият от вирче от другата страна, малко по-нагоре по течението. Застинах неподвижно, не исках да ги плаша, но те не показваха никакво притеснение от присъствието ми. В сенките на брезите бяха меко сини като камъните и дърветата, почти сенки на самите себе си, но линиите на телата им се открояваха със съвършена деликатност, като на японска картина, нарисувана с мастило.

И после внезапно изчезнаха. Примигнах, примигнах отново. Не ги бях видяла да се обръщат и да бягат — и въпреки неземната им красота бях сигурна, че не съм си ги въобразила; виждах тъмните следи от копитата им в калта по брега. Но те бяха изчезнали.

Не видях и не чух нищо, но косъмчетата по тялото ми настръхнаха, инстинкт изпрати електричество по ръцете и врата ми. Замръзнах, движеха се само очите ми. Къде беше, какво беше? Слънцето се издигаше; върховете на дърветата вече зеленееха и камъните започнаха да сияят в цветовете си, сгрети за живот. Но птиците мълчаха; нищо не помръдваше, само водата.

Беше на не повече от шест крачки от мен, полускрита зад един храст. Звукът от лоченето ѝ бе заглушаван от шума на потока. После широката глава се вдигна, а увенчаното с туфичка косми ухо се извъртя към мен, макар че не бях издала нито звук. Нима можеше да чуе дишането ми?

Слънцето вече я беше достигнало, озаряваше жълто-кафявата козина, златните очи сияеха, докато се взираха в моите с неестествено спокойствие. Вятърът се беше променил; вече можех да го подуша; слабата остра миризма на котка и по-силната миризма на кръв. Тя спря да ми обръща внимание, вдигна петнистата си лапа и я облиза усърдно, очите се присвиха.

Потърка няколко път с лапа ухото си, после се протегна лениво в петното слънчева светлина — Господи, беше сигурно шест фута дълга! — и се отдалечи с поклащащ се пълен корем.

Не бях изплашена съзнателно; бях застинала просто по инстинкт и от изумление — от красотата на котката, както и от близостта ѝ. Когато си отиде обаче, централната ми нервна система веднага се размрази и се зае за работа. Не хленчех, но треперех силно; минаха няколко минути, преди да успея да се изправя.

Ръцете ми трепереха така, че изпуснах котлето три пъти, докато го напълня. Той искаше да му се доверя, доверявах ли му се? Да, доверявах се и имах голяма полза от това, няма що, освен ако не се случеше да стои точно пред мен следващия път.

Но този път оцелях. Стоях неподвижно със затворени очи и вдишвах утринния въздух. Усещах всеки атом в тялото си, кръвта бързаше, за да разнесе свежестта до всяка клетка и мускулно влакно. Слънцето докосна лицето ми и стопли студената кожа, накара я да засияе.

Отворих очи към замайващото зелено, жълто и синьо. Денят беше започнал. Всички птици вече пееха.

Тръгнах по пътеката към поляната, като устоявах на импулса да погледна зад себе си.

Джейми и Иън бяха отсекли няколко високи, стройни бора предния ден, насякоха ги на трупи от по дванайсет фута, после ги изтърколиха надолу по хълма. Сега те лежаха в края на малката полянка, а грубата им кора проблясваше черна от влагата.

Джейми прокарваше линия, като тъпчеше мократа трева, когато се върнах с пълното с вода котле. Иън бе запалил огън върху един голям плосък камък — беше научил от Джейми хитрия трик да държи винаги шепа сухи подпалки в спорана си, заедно с кремъка и огнивото.

— Това ще е малка барачка — казваше Джейми, като се мръщеше в концентрация към земята. — Първо ще построим нея, за да можем да спим вътре, ако пак завали, но трябва да е построена добре, като хижата — тъкмо ще добием опит, нали, Иън?

— А после за какво ще служи, освен да добиете опит? — попитах аз. Той вдигна глава и ми се усмихна.

— Добро утро, сасенак. Добре ли спа?

— Разбира се, че не. За какво ще е тази барачка?

— За месо — каза той. — Ще изкопаем плитка яма и ще я напълним с въглени, за да опушваме месото, че да трае. И ще направим скара за сушене — Иън видял как я правят индианците. Трябва да имаме и място, където да крием храната от зверовете.

Това ми се стори добра идея; особено като знаех какви зверове има в района. Съмнявах се единствено по въпроса за опушването. Бях виждала как го правят в Шотландия и знаех, че пушеното месо изисква доста грижи; някой трябваше постоянно да поддържа огъня, за да не гори твърде силно или да не угасне съвсем, и да обръща редовно месото, да го маже с мазнина, за да не изгори и изсъхне.

Нямах никакви съмнения кой ще бъде удостоен с тази задача. Единственият проблем беше, че ако не го направех правилно, всички щяхме да умрем от отравяне с птомаин.

— Ясно — казах без ентусиазъм. Джейми усети тона ми и се ухили.

— Това е първата барака, сасенак. Втората ще е твоята.

— Моя? — веднага наострих уши.

— Ами за билките и растенията ти. И на тях им трябва място, нали? — Посочи през поляната, в очите му блестеше строителната лудост. — А пък там — там ще е хижата, където ще живеем през зимата.

За моя изненада до вечерта на втория ден стените на първата барака вече бяха издигнати, имаше си и груб покрив от клони, докато времето не позволеше да отсечем каменни плочи за истински покрив. Стените бяха от стройни трупи, още с кората, с доста големички пролуки между тях. Все пак беше достатъчно голяма, за да спим тримата с Роло удобно, а в края ѝ гореше опасана с камъни яма и си беше направо уютно.

Махнахме достатъчно клони от покрива, за да направим дупка за дима. Можех да виждам звездите, когато се сгушвах до Джейми и го слушах как критикува майсторлъка си.

— Я виж там — казваше сърдито и вдигаше брадичка към отсрещния ъгъл. — Сложил съм тоя кол накриво и сега криви цялата тази линия.

— Едва ли на мъртвите елени ще им пука — прошепнах аз. — Дай да ти видя ръката.

— А пък покривът е с шест инча по-нисък в единия край — продължи той, без да ми обръща внимание, но ми позволи да хвана лявата му ръка. И двете бяха покрити с мазоли, но усещах и новите грапавини на ожулвания и порязвания, и твърде много малки тресчици в дланта, която направо бодеше при допир.

— Станал си като таралеж — казах и прокарах ръка по пръстите му. — Хайде, ела до огъня, за да мога да ги извадя.

Той се помести послушно, пропълзя покрай Иън, който — след като бе почистен от треските — беше заспал, положил глава на косматия хълбок на Роло. За нещастие промяната на положението ни разкри още слабости в конструкцията пред критичния поглед на Джейми.

— Досега не си строил барака от трупи? — прекъснах лекцията му за вратата, докато вадех една голяма треска от палеца му с пинсетите си.

— Ох! Не, но…

— И построи това проклето нещо само за два дни единствено с брадва и нож, за бога! Няма нито един пирон тук! Защо очакваш да изглежда като Бъкингамския дворец?

— Никога не съм виждал Бъкингамския дворец — рече той доста кротко. После добави: — Но имаш право, сасенак.

— Добре. — Наведох се над дланта му и присвих очи, за да извадя тъмните тресчици, забити под кожата му.

— Е, сигурно поне няма да се срути — каза той след дълго мълчание.

— Не мисля. — Навлажних една кърпа с бренди и попих ръката му, после насочих вниманието си към дясната му длан.

Той мълча известно време. Огънят пукаше тихо и просветваше от време на време, когато между трупите се промъкнеше течение.

— Къщата обаче ще трябва да е на високия хребет — каза той внезапно. — Където растат ягодите.

— Така ли? — промърморих. — Хижата ли имаш предвид? Мислех си, че ще е в другия край на поляната. — Бях извадила колкото трески можах; останалите бяха така дълбоко забити, че трябваше да почакам да се приближат към повърхността.

— Не, не хижата, а хубавата къща — каза тихо. Облегна се на грубите трупи, загледа се над огъня към процепите мрак навън. — Със стълбище и стъклени прозорци.

— О, значи ще е величествена. — Оставих пинсетите в жлеба им и затворих кутията.

— С високи тавани и достатъчно висока врата, за да не си удрям главата, като влизам.

— О, ще е много хубаво. — Облегнах се до него и положих глава на рамото му. Някъде в далечината зави вълк. Роло вдигна глава, излая тихо, заслуша се за миг и пак легна с въздишка.

— Със стая за билки за теб и кабинет за мен с лавици за книгите ми.

— Мммм. — В момента той притежаваше само една книга — „Естествена история на Северна Каролина“, публикувана през 1733 г. Носехме я като пътеводител и справочник.

Огънят отново утихна, но и двамата не помръднахме да добавим дърва. Въглените можеха да ни топлят през нощта, щяхме да го разпалим на сутринта.

Джейми ме прегърна през раменете и се наведе настрани, дръпна ме с него и легнахме свити върху дебел слой сухи листа, които бяха нашата постеля.

— И легло — казах аз. — Можеш да направиш легло, нали?

— Хубаво като леглата в Бъкингамския дворец — каза той.

Майърс, благословени да са доброто му сърце и вярната му душа, наистина се върна след месец. Водеше не само три мулета, натоварени с инструменти и малки мебели, но и необходими неща като сол и Дънкан Инес.

— Тук ли? — Инес огледа с интерес малкия ни чифлик, който бе започнал да добива форма на покрития с ягоди хребет. Имахме вече две здрави бараки, както и ограждение за конете и другите животни, с които можехме да се сдобием.

В момента разполагахме с едно малко бяло прасенце, с което Джейми се бе сдобил от моравско селище на трийсет мили оттук, в замяна на торба сладък ямс, който бях събрала, и връзка метли от върбови вейки, които бях измайсторила. Твърде мъничко за кошарата, то засега живееше при нас в бараката, където бързо се сприятели с Роло. Аз самата не бях така възхитена от него.

— Да. Хубава земя, с много вода; има и извори в гората, а и потокът минава оттук.

Джейми поведе Дънкан към място, от което се виждаха западните склонове на хребета; естествените поляни в гората бяха обраснали с дива трева, но щяха да бъдат подходящи за обработване.

— Виждаш ли? — Посочи към склона, който се спускаше леко от хребета към малка скала, където редица явори бележеха далечния речен бряг. — Има място поне за трийсет чифлика, като начало. Трябва да разчистим част от гората, но има достатъчно място да започнем. Всеки, който е готов да се труди, ще може да изхранва семейството си с реколтата, почвата е много богата.

Дънкан беше рибар, не земеделец, но кимна послушно, докато се взираше в гледката, която Джейми населяваше с бъдещите къщи.

— Обходих го — каза Джейми, — макар че ще трябва да се огледа хубаво възможно най-скоро. Но вече си го представям в главата си. Случайно да имаш мастило и хартия?

— Да, има. И няколко други неща. — Дънкан ми се усмихна, дългото му меланхолично лице се преобрази. — Госпожица Джо изпрати пухено легло, реши, че сигурно няма да ви е излишно.

— Пухено легло? Наистина ли? Колко прекрасно! — Веднага прогоних всякакви неблагодарни мисли, които таях по отношение на Джокаста Камерън. Джейми ни беше направил отлично, здраво легло от дъбова дървесина, с дъно от преплетени въжета, но нямах какво да постеля в него, освен кедрови клони, които бяха ароматни, но неприятно буцести.

Мислите ми за приятния лукс бяха прекъснати от появата на Иън и Майърс от гората. От колана на последния висяха няколко катерици. Иън гордо ми представи огромен черен предмет, който при по-близка инспекция се оказа патица, доста тлъста от угощаването с есенното изобилие.

— Момчето има око за тая работа, госпожице Клеър — рече Майърс, като кимаше одобрително. — Тези диви птици, патиците, дори индианците не ги улавят лесно.

Беше рано за Деня на благодарността, но бях много доволна от патицата, която щеше да е първото ни значително постъпление в килера. Джейми също се зарадва, но предимно заради перата на опашката на създанието, които щяха да му служат за пера за писане.

— Трябва да пиша на губернатора — обясни той на вечеря, — да му кажа, че ще приема предложението му и да му опиша земята. — Той взе парче кейк и отхапа разсеяно.

— Внимавай да няма черупка от ядка — казах притеснено. — Не искам да си строшиш зъб.

Вечерята се състоеше от печена на огъня пъстърва, печен ямс, диви сливи и много примитивен кейк, направен от брашно от ядки, смлени в хаванчето ми. Живеехме предимно на риба и на ядливите растения, които събирах, а Иън и Джейми бяха твърде заети със строежа, за да имат време да ловуват. Затова се надявах Майърс да поостане известно време, поне колкото да улови елен или някакъв друг едър източник на протеин. Мисълта да изкараме зимата на сушена риба не ми се струваше привлекателна.

— Не се тревожи, сасенак — каза Джейми с пълна уста и ми се усмихна. — Хубав е. — Насочи вниманието си към Дънкан.

— Когато се наядем, Дънкан, ще дойдеш ли с мен до реката, за да си избереш място?

Лицето на Инес застина, после се зачерви от удоволствие и смайване.

— Място ли? Земя ли, Мак Дуб? — неволно се беше привел настрани към липсващата си ръка.

— Аха, земя. — Джейми забоде един горещ сладък картоф със заострена пръчка и започна да го бели внимателно, без да поглежда към Инес. — Ще ми трябваш да действаш като мой представител, Дънкан, ако имаш желание. Редно е да ти се заплати. Та какво си мисля: ако решиш, че е справедливо, де. Аз ще поискам тая земя за теб, но тъй като няма да си тук да я обработваш, ние с Иън ще я засеем и ще ти построим малък чифлик. Така, като му дойде времето, ще имаш къде да се установиш, ако искаш и ще си имаш и нива да се изхранваш. Е, какво мислиш, съгласен ли си?

По лицето на Дънкан бяха преминали какви ли не емоции, докато Джейми говореше, от смайване към удивление и към предпазливо вълнение. Последното, което някога би му дошло на ум бе, че ще се сдобие със своя земя. Без никакви средства и неспособен да работи с ръцете си, в Шотландия той щеше да е просяк, ако изобщо оцелееше.

— Защо… — започна, после спря и преглътна, адамовата му ябълка подскочи. — Да, Мак Дуб. Съгласен съм. — Лека, смаяна усмивка се образуваше на лицето му, докато Джейми говореше и си остана там, сякаш без той да съзнава за присъствието ѝ.

— Представител. — Преглътна отново и посегна към една от бутилките с ейл, които беше донесъл. — Ами какво ще искаш да върша за теб, Мак Дуб?

— Две неща, Дънкан, ако си съгласен. Първо да намериш заселници. — Джейми махна с ръка към строежа на новата ни хижа, която засега представляваше само основа, скелето на пода и голяма тъмна плоча, избрана за огнището, понастоящем облегната на основата.

— Не мога да тръгна сам. Искам ти да намериш възможно повече хора от Ардсмюир, които бяха изпратени тук. Сигурно са пръснати, но са минали през Уилмингтън; много от тях ще са в Северна или Южна Каролина. Намери колкото можеш, кажи им какво съм започнал тук и през пролетта доведи онези, които искат да се присъединят към мен.

Дънкан кимаше бавно, устните му бяха свити под увисналия мустак. Малко мъже носеха мустаци, но на него му отиваха. Караха го да прилича на кльощав, но добродушен морж.

— Много добре — каза той. — Ами второто?

Джейми ме погледна, после се обърна към Дънкан.

— Моята леля — рече той. — Ще се заемеш ли да ѝ помагаш, Дънкан? Тя има голяма нужда от честен човек, който да се оправя с копелетата от флота и да урежда сделките ѝ вместо нея.

Дънкан не беше показал никакво колебание, когато се съгласи да изброди стотици мили от колонията, за да търси заселници за новото ни начинание, но мисълта да се оправя с копелетата от флота явно го изпълни с голямо безпокойство.

— Сделки ли? Но аз не разбирам нищо от…

— Не се тревожи — каза Джейми, усмихна му се и това подейства на Дънкан също както действаше и на мен; видях как нарастващото безпокойство в очите му започна да изчезва. И вероятно за десетхиляден път се зачудих как го прави.

— Това няма да те затрудни — каза успокоително Джейми. — Леля ми много добре знае какво трябва да се направи. Тя ще ти казва какво да казваш и какво да правиш. Просто ѝ трябва мъж, който да го свърши. Аз ще ѝ напиша писмо, което ще ѝ отнесеш, и ще ѝ обясня, че ти с удоволствие ще действаш от нейно име.

По време на последната част от разговора Иън беше ровил в пакетите, които бяхме разтоварили от мулетата. Сега извади плоско метално нещо и го огледа любопитно.

— Какво е това? — попита той, без да се обръща конкретно към някого. Вдигна го, за да го видим — плоско парче тъмен метал, заострено в края като нож, с нещо като зачатък на дръжка. Приличаше на кинжал, по който е минал парен валяк.

— Ами желязо за огнището ви. — Дънкан посегна, взе го с дръжката напред и го подаде на Джейми. — Госпожица Джо го изпраща.

— Така ли? Много мило. — Лицето на Джейми беше потъмняло до бронзово от дните на открито, но видях как по шията му плъзва руменина. Прокара палец по гладката повърхност на метала и ми го подаде.

— Пази го, сасенак — каза ми той. — Ще благословим огнището си, преди Дънкан да тръгне.

Видях, че е много трогнат от подаръка, но не разбирах напълно защо, докато Иън не ми обясни, че под ново огнище се заравя желязо, за да е благословено и в къщата да има изобилие.

Така Джокаста благославяше начинанието ни. Показваше, че приема решението на Джейми и му прощаваше, че я изоставя. Беше повече от щедро и аз увих малкото парче метал в кърпичката си, и го прибрах в джоба си на съхранение.

Благословихме огнището след два дни, като стояхме в хижата без стени. Майърс бе свалил шапката си от уважение, а Иън си беше измил лицето. Роло също присъстваше, както и малкото бяло прасенце, което трябваше да олицетворява нашите „стада“, въпреки възраженията му. Прасето не виждаше смисъл да го откъсваме от угощението му с жълъди, за да участва в ритуал, който бе така печално лишен от храна.

Без да обръща внимание на пронизителните му писъци, Джейми вдигна малкия метален нож опрян на върха му, за да образува кръст, и каза тихо:

Посегна и докосна с метала първо мен, после Иън — и с усмивка Роло и прасето, — преди да продължи:

Коленичи до огнището и сложи метала в малка дупка, изкопана за него, покри я с пръст и после я отъпка. След това с него хванахме двата края на голямата плоча и я положихме внимателно на мястото ѝ.

Би трябвало да се чувствам нелепо в къща без стени, в присъствието на вълк и прасе, обградена от пустош и присмехулници по дърветата, докато участвам в ритуал, който беше почти езически, но не се чувствах нелепо.

Джейми стоеше пред новото огнище, протегна ръка към мен и ме дръпна да застана до камъка до него. Докато гледах плочата пред нас, внезапно си помислих за изоставения чифлик, който бяхме открили по пътя си на север; падналите греди на покрива, напуканата плоча на огнището, през която бе избуял джел. Бяха ли се сетили непознатите обитатели на чифлика да благословят огнището си — и въпреки това се бяха провалили? Ръката на Джейми стисна моята в несъзнателен окуражителен жест.

На плосък камък пред хижата Дънкан палеше малък огън, а Майърс му държеше кремъка. Щом се разпали, пламъкът засия ярко. Дънкан го задържа в ръката си и тръгна по посока на слънцето около основите на хижата, като припяваше силно на келтски. Джейми ми превеждаше:

Спря да припява, когато стигаше до всяка посока на компаса и се кланяше на четирите вятъра, размахвайки пламъка в сияеща арка пред себе си. Роло, явно неодобряващ пироманските изпълнения, заръмжа гърлено, но беше удържан от Иън.

Имаше още много стихове. Дънкан обиколи къщата три пъти. Едва когато стигна до последната точка, близо до току-що положения камък на огнището, осъзнах, че Джейми е разположил хижата така, че огнището да е на север. Утринното слънце падаше топло на лявото ми рамо и хвърляше слетите ни сенки на запад.

Дънкан погледна към Роло и спря до огнището, като подаде огъня на Джейми, който се наведе и запали натрупаната там купчина съчки. Иън възкликна силно, когато огънят лумна, и последваха аплодисменти.

По-късно изпратихме Дънкан и Майърс. Те тръгнаха не към Крос Крийк, а към връх Хеликон, където шотландците от региона провеждаха годишния си Събор през есента, за да благодарят за успешните реколти, да разменят новини, да сключват сделки, да отпразнуват сватби и кръщенета и да държат пръснатите представители на клановете и семействата във връзка.

Джокаста и домакинството ѝ щяха да са там. Както и Фаркард Кембъл и Андрю Макнийл. Това бе най-подходящото място, от което Дънкан да започне търсенето на пръснатите хора от Ардсмюир; на връх Хеликон се провеждаше най-големият Събор, щяха да дойдат шотландци чак от Южна Каролина и Вирджиния.

— Ще се върна през пролетта, Мак Дуб — обеща Дънкан на Джейми, докато се качваше на коня. — С толкова мъже, колкото мога да събера. И ще предам всичките ти писма. — Потупа дисагите на седлото си и смъкна ниско шапката, за да заслони очите си от яркото септемврийско слънце. — Искаш ли да предам нещо на леля ти?

Джейми спря за момент, мислеше. Беше ѝ написал писмо, какво можеше да добави?

— Кажи ѝ, че няма да се видим на Събора тази година и вероятно следващата. Но по-следващата ще бъда там, със сигурност заедно с хората си. Бог да е с теб, Дънкан!

Той плесна задницата на коня му и застана до мен, като махаше за сбогом, докато конете се изгубиха от поглед зад билото на хълма. Разделите ме караха да се чувствам странно сиротно. Дънкан беше последната ни и единствена връзка с цивилизацията. Сега вече наистина бяхме сами.

Е, не съвсем сами, поправих се. Имахме си Иън. Да не говорим за Роло, за прасето, трите коня и двете мулета, които Дънкан ни беше оставил, за да изорем с тях земята напролет. Всъщност си имахме малък чифлик. Ободрих се малко от тази мисъл; след месец хижата щеше да е готова и щяхме да имаме солиден покрив над главите си. А после…

— Лоши новини, лельо — чух гласа на Иън в ухото си. — Прасето е изяло остатъка от твоето брашно от ядки.

20. Белият гарван

Октомври, 1767 г.

— Тяло, душа и ум — преведе Джейми, като се наведе да вземе още един окастрен ствол. — „Тялото за усещания, душата за порив за действие, умът за принципи. И все пак и волът има способността да усеща; няма звяр или престъпник, които да не се подчиняват на поривите на импулса; и дори онези, които отричат боговете или предават отечеството си, или…“ Внимавай, човече!

Иън, предупреден, отстъпи внимателно от дръжката на брадвата и се обърна наляво, като насочи своя край на дървото зад ъгъла на почти построената стена.

— „… или извършват всякакви злодейства зад затворени врати, имат умове, които да ги поведат по чистия път на дълга“ — продължи да цитира Джейми от „Размишления“ на Марк Аврелий. — „Като виждаме, че“… отмести се. Да, добре, така е добре. „Като виждаме, че всичко друго е общо за всички твари, то значи единственото, което отличава добрия човек, е в туй да посреща отредените му от съдбата обрати, без да омърсява божественото, което носи в гърдите си, или да го смущава с неподобаващи…“ — Добре, сега, едно, две и… оххх!

Лицето му стана алено от усилието, когато заеха правилната позиция и заедно вдигнаха голямото дърво на нивото на раменете си. Твърде зает, за да продължи с размишленията на Марк Аврелий, Джейми насочваше движенията на племенника си с глава и задъхани команди, докато се опитваха да нагласят огромния ствол в жлебовете под него.

— Ох, поривите на импулса, нали? — Иън отметна кичур коса от потното си лице. — Май чувствам някакъв порив в корема си. Това лошо ли е?

— Смятам, че това е приемливо телесно усещане по това време на деня — каза Джейми и изсумтя леко, докато нагласяше ствола на място. — Малко остана, Иън.

Дървото падна в жлебовете си, те отстъпиха назад и въздъхнаха от облекчение. Иън се ухили на чичо си.

— Искаш да кажеш, че и ти си гладен, а?

Джейми се ухили, но преди да отговори, Роло вдигна глава, наострил уши, и нададе тихо ръмжене. Като видя това, Иън се обърна да погледне и замръзна, докато бършеше лице с края на ризата си.

— Имаме си компания, чичо — рече той и кимна към гората. Джейми се скова. Преди да се обърне и да посегне към някакво оръжие обаче, аз разбрах какво бяха видели Роло и Иън в сенките на растенията.

— Не се тревожете — казах, развеселена. — Това са нашите познати, с които се напихме, но облечени като за гости. Предполагам, че това е поредният обрат на съдбата, нали така?

Накогнауето изчака любезно в сянката на кестеновата горичка, докато се увери, че сме го забелязали. После излезе бавно от гората, следван не само от синовете си, но и от три жени, две от които носеха големи вързопи на гърбовете си.

Едната беше младо момиче, на не повече от тринайсет години, а другата на трийсетина години, явно майка ѝ. Третата жена беше много по-възрастна, но не баба, помислих си, като видях колко прегърбена и белокоса е, по-скоро прабаба.

Те наистина бяха издокарани за гости. Накогнауето беше с голи крака, с кожени мокасини, но носеше бричове от муселин, широки при коленете, и розова памучна риза, прихваната на кръста с колан, окичен с бодли от таралеж и бели и лилави миди. Отгоре имаше кожена жилетка, поръбена с мъниста, и нещо като широк тюрбан от синьо хасе над спуснатата си коса, с две гарванови пера, поклащащи се над едното му ухо. Бижута от миди и сребро — обица, няколко огърлици, катарама на колана и малки украшения в косата му — завършваха ансамбъла.

Жените не бяха така пищно издокарани, но все пак явно бяха с най-хубавите си дрехи — дълги широки рокли, които им стигаха до коленете, меки ботуши и кожени чорапи. Те бяха препасани с престилки от еленска кожа с цветни мотиви, а двете по-млади имаха и украсени жилетки. Те се приближаваха в колона по един и почти бяха прекосили поляната, когато спряха.

— Господи — промърмори Джейми, — това е делегация. — Избърса с ръкав лицето си и смуши Иън с лакът в ребрата. — Посрещни ги вместо мен, Иън. Ей сега се връщам.

Доста объркан, Иън тръгна да посрещне индианците, като размахваше голямата си ръка в жест на гостоприемство. Джейми ме хвана за ръката и ме издърпа в ъгъла на недостроената ни къща.

— Какво… — започнах изумена.

— Облечи се — прекъсна ме той и бутна сандъка с дрехите към мен. — Облечи си най-ярките дрехи. Иначе няма да е уважително.

„Ярки“ беше доста неподходящо описание на настоящия ми гардероб, но направих каквото можах, като бързо вързах жълта памучна пола на кръста си и смених обикновената бяла забрадка с една, която Джокаста ми беше пратила, бродирана с черешки. Реших, че това ще свърши работа — все пак очевидно мъжете трябваше да са впечатляващите.

Джейми беше свалил бричовете и закопча аленото си наметало за рекордно време, като го прихвана с малка бронзова брошка, грабна една бутилка изпод леглото и излезе през отворената страна на къщата преди да съм довършила прическата си. Отказах се от опитите, беше загубена кауза, и забързах след него.

Жените ме гледаха със същия интерес, с който ги наблюдавах и аз, но останаха назад, докато Джейми и Накогнауето бяха заети с официалните поздрави, включващи церемониално споделяне на брендито, като Иън също беше включен в ритуала. Едва тогава втората жена пристъпи напред по знак на Накогнауето и сведе срамежливо глава.

— Bonjiour, messeurs, madame[18] — каза тя тихо, като гледаше към всеки от нас. Очите ѝ спряха на мен с искрено любопитство, без да пропускат нищо от външния ми вид, така че аз не се посвених да ѝ отвърна със същото. Смесена кръв, вероятно с французин?

— Je suis sa femme — каза тя и наклони грациозно глава към Накогнауето, като думите ѝ потвърдиха подозренията ми относно произхода ѝ. — Je m’appelle Gabrielle.[19]

— Ами… je ma’ppelle Claire — отвърнах аз, също с грациозен жест към гърдите си. — S’il vous plait… — Махнах към купчината чакащи трупи, като ги приканих да седнат, докато се питах дали ще има достатъчно задушено катериче месо за всички.

Джейми, междувременно, гледаше Накогнауето със смесица от веселие и раздразнение.

— О, значи не знаеш „франиш“, а? — каза той. — Нито дума, а! — Индианецът го погледна безизразно и кимна към жена си, която продължи с представянията.

По-възрастната дама беше Наяуене и не беше баба на Габриел, както си бях помислила, а по-скоро на Накогнауето. Тази дама беше с крехки кости, слаба и прегърбена от ревматизъм, но имаше ярки очички като на врабче и много приличаше на тази птичка. На врата ѝ бе вързана малка кожена торба, украсена с груби зелени камъни, нанизани на връвчица, и опашно перо от кълвач. Носеше и по-голяма торба, от плат, вързана на кръста ѝ. Видя ме да гледам към зелените петна по грубата материя, усмихна се и показа два щръкнали жълти предни зъба.

Момичето беше, както и предположих, дъщеря на Габриел, но не и на Накогнауето; не приличаше на него и се държеше срамежливо. Тя пък се казваше, моля ви се, Берт, и при нея следите от смесената кръв бяха дори по-очевидни, отколкото при майка ѝ; косата ѝ беше тъмна и копринена, но тъмнокестенява, а не черна, и кръглото ѝ лице беше румено, с цвета на европейка, макар че имаше индиански очи.

След като официалното представяне приключи, Накогнауето посочи към Берт, която послушно донесе големия вързоп, който беше носила, и го отвори в краката ми. Разкри голяма кошница с оранжеви тикви на зелени ивици, връв сушена риба, по-малка кошница с ямс и огромна купчина индианска царевица, изсушена с кочаните.

— Господи! — промърморих аз. — Завръщането на Скуанто![20]

Всички ме погледнаха неразбиращо и аз побързах да се усмихна и да възкликна — съвсем искрено — от радост и удоволствие заради подаръците. Може и да не ни стигнеха за цялата зима, но бяха достатъчно, за да подсилят диетата ни поне за два месеца.

Накогнауето обясни чрез Габриел, че това е незначителна отплата за мечката, която Джейми им подарил и която била посрещната с голяма радост в селото, където смелият подвиг на Джейми (тук жената ме погледна и се изкикоти, явно беше чула и за епизода с рибата) станал предмет на много приказки и възхищение.

Джейми, свикнал с подобни дипломатически разговори, скромно отрече всякакви претенции за героизъм, като омаловажи схватката като най-обикновен инцидент.

Докато Габриел превеждаше, старата жена не слушаше взаимните комплименти, а се отправи рачешката към мен. Без никакво смущение тя ме опипа цялата, като докосваше дрехите и вдигна дори полата ми, за да види обувките, без да спира да коментира под нос тихо и дрезгаво.

Коментарите станаха по-силни и изразяваха изумление, когато стигна до косата ми. Аз послушно свалих фибите и я разтърсих по раменете си. Тя дръпна една къдрица, изпъна я, после я пусна и тя се зави отново, а старицата се засмя като дете.

Мъжете погледнаха към нас, но Джейми беше повел Накогнауето да му покаже строежа на къщата. Коминът беше завършен, построен от камък като основа, подът също беше положен, но стените, построени от солидни трупи, всяка двайсетина сантиметра в диаметър, се издигаха едва до рамото. Джейми караше Иън да демонстрира как бели трупите, при което той започна да кълца, като вървеше заднишком по дървото и пропускаше пръстите на краката си на косъм при всеки удар.

Този вид мъжки разговор не изискваше превод и Габриел беше свободна да дойде да поговори с мен; макар че френският ѝ имаше странен акцент и беше пълен с непознати идиоми, ние се разбирахме без проблеми.

Не след дълго установих, че Габриел е дъщеря на френски търговец на кожи и жена от племето хурони, и е втора съпруга на Накогнауето, който също ѝ бил втори съпруг — първият, бащата на Берт, бил французин, убит във войната между французите и индианците преди десет години.

Те живееха в село, наречено Анна Оока (прехапах вътрешността на бузата си, за да запазя сериозно изражение; без съмнение и на тях „Ню Берн“ щеше да им звучи странно), на около два дни път северозападно — Габриел посочи с изящно накланяне на главата.

Докато говорех с нея и с Берт, като си помагах с щедро ръкомахане, аз постепенно осъзнах, че тече и друг вид комуникация — със старата дама.

Тя не ми казваше нищо директно — макар че мърмореше от време на време на Берт, явно настояваше да разбере какво казвам, — но ярките ѝ черни очички ме бяха фиксирали и аз странно осезаемо усещах погледа ѝ. Имах особеното чувство, че говори с мен — и аз с нея, — без да си разменим и дума.

Видях Джейми в другия край на поляната да предлага на Накогнауето остатъка от брендито в бутилката; явно беше време да предложим и ние някакви подаръци. Дадох на Габриел бродираната забрадка, а на Берт фиба за коса, украсена с фалшиви диаманти, и двете възкликнаха от удоволствие. За Наяуене обаче имах нещо друго.

Бях извадила късмет да открия четири големи корена женшен предната седмица. Извадих и четирите от медицинското си сандъче и ги притиснах с усмивка в ръцете ѝ. Тя ме погледна, усмихна се, развърза торбичката от колана си и ми я подаде. Не я отворих; усещах четирите дълги буцести форми през плата.

И аз се засмях; да, определено говорехме на един език!

Движена от любопитство и от импулс, който не можех да обясня, аз попитах Габриел за амулета на старата дама, като се надявах това да не е непростимо нарушение на добрите маниери.

— Grand-mère est…[21] — поколеба се, търсеше правилната френска дума, но аз вече я знаех.

— Pas doctteur[22] — казах аз — et pas sorcière, magicienne. Elle est…[23] — поколебах се, наистина нямаше подходяща дума на френски.

— Ние я наричаме певица — каза срамежливо Берт на френски. — Наричаме я shaman; нейното име означава „Ако е речено, ще стане.“

Старата дама каза нещо, кимна към мен и двете по-млади жени като че ли се сепнаха. Наяуене сведе глава, свали ремъчето от врата си и ми подаде малката торбичка.

Беше много тежка, едва не я изпуснах. Изумена, стиснах пръсти над нея. Старата кожа беше топла от тялото ѝ, кръглите очертания пасваха гладко в дланта ми. За миг имах странното усещане, че в торбичката се крие нещо живо.

Лицето ми сигурно е показало сепването ми, защото старата дама се засмя още по-силно. Протегна ръка и си взе бързо амулета. Габриел преведе любезно, че бабата на съпруга ѝ с радост ще ми покаже полезните растения тук, ако искам да се разходя с нея.

Приех с готовност поканата и старата жена тръгна по пътеката стабилно и чевръсто въпреки годините си. Гледах краката ѝ, тънки в меките кожени ботуши, и се надявах и аз да мога да ходя два дни през гората на нейните години и после да искам да се разхождам.

Вървяхме покрай потока, следвани на почтително разстояние от Габриел и Берт, които се приближаваха само ако ги викахме да превеждат.

— Всяко растение има лек за болест — каза старата жена чрез Габриел. Тя откъсна вейка от един храст до пътеката и ми я подаде с хитър поглед. — Ако знаеш кое за какво е!

През повечето време успявахме да се разбираме само чрез жестове, но когато стигнахме до големия вир, където Джейми и Иън ловяха пъстърва, Наяуене спря и повика отново Габриел. Каза нещо на жената, която се обърна към мен леко изненадана.

— Бабата на съпруга ми казва, че те е сънувала в нощта на пълнолунието, преди две луни.

— Мен ли?

Габриел кимна. Наяуене сложи ръка върху моята и ме погледна внимателно в лицето, сякаш за да види ефекта от думите на Габриел.

— Тя ни разказа съня си; видяла жена с… — Устните ѝ потрепнаха, после бързо се овладя и деликатно докосна краищата на дългата си права коса. — След три дни съпругът ми и синовете му се върнаха и ни казаха, че са видели теб и Убиеца на мечки в гората.

Берт ме гледаше с откровен интерес, като също въртеше кичур от тъмната си коса на показалеца си.

— Тази, която лекува, веднага каза, че трябва да те види, и затова когато разбрахме, че сте тук.

Това вече ме стресна; не бях усетила да ни наблюдават и все пак явно някой беше забелязал присъствието ни в планината и беше отнесъл новините на Накогнауето.

Изгубила търпение от тези подробности, Наяуене побутна снаха си и каза нещо, после посочи твърдо към водата до краката ни.

— Бабата на съпруга ми казва, че те сънувала тук. — Габриел посочи над вира и ме погледна много сериозно.

— Срещнала те тук, нощем. Луната била във водата. Ти си се превърнала на бял гарван; отлетяла си над водата и си погълнала луната.

— О? — Надявах се това да не е някакво злокобно действие от моя страна.

— Белият гарван се върнал и снесъл яйце в дланта ѝ. Яйцето се отворило и вътре имало сияещ камък. Бабата на съпруга ми знае, че това е голяма магия, че камъкът може да лекува болест.

Наяуене кимна няколко пъти, свали амулета от врата си и бръкна в него.

— В деня след съня бабата на моя съпруг отиде да изкопае корен kinnea и по пътя видяла нещо синьо сред глината по речния бряг.

Наяуене извади малък топчест предмет и го пусна в ръката ми. Беше камъче; грубо, но без съмнение скъпоценно. Частици от каменното лоно бяха полепнали по него, но в сърцевината си беше наситено, меко синьо.

— Господи, това е сапфир, нали?

— Сапфир? — произнесе бавно Габриел, сякаш вкусваше думата. — Ние го наричаме… — Тя се поколеба, пак търсеше френската дума. — … pierre sans peur.

— Pierre sans peur? Безстрашен камък?

Наяуене кимна и пак заговори. Берт се зае с превода, преди майка ѝ да е отворила уста.

— Бабата на баща ми казва, че такъв камък пази хората от страха и усилва духа им, за да могат да бъдат излекувани по-лесно. Този камък вече излекува двама от треска и парещите очи на по-малкия ми брат.

— Бабата на съпруга ми иска да ти благодари за този дар. — Габриел пое отново превода.

— О… кажете ѝ, че няма защо. — Кимнах сърдечно към старицата и ѝ върнах синия камък. Тя го пусна в торбичката и дръпна връвчицата. После се вгледа внимателно в мен и дръпна една къдрица, като говореше и търкаше с пръсти кичура.

— Бабата на съпруга ми казва, че сега имаш лекарства, но ще имаш повече. Когато косата ти стане бяла като нейната, ще откриеш пълната си сила.

Старицата пусна кичура ми и ме погледна за миг в очите. Стори ми се, че видях огромна мъка в избелелите им дълбини, и посегнах неволно да я докосна.

Тя отстъпи назад и каза още нещо. Габриел ме погледна с любопитство.

— Каза, че не трябва да се тревожиш; болестта е изпратена от боговете. Няма да е по твоя вина.

Погледнах сепната към Наяуене, но тя вече се беше обърнала.

— Кое няма да е по моя вина? — попитах, но старата дама не каза нищо повече.

21. Нощ в снежна планина

Декември 1767 г.

Зимата беше настъпила от известно време, но снегът падна в нощта на 28-ми ноември и ние се събудихме в променен свят. Всяка игличка на големия син смърч зад хижата беше заледена, рошави ледени ресни висяха от клоните на дивите къпини.

Снегът не беше дълбок, но промени ежедневието ни. Вече не можех да бродя през деня, освен да слизам до потока за вода и да бера остатъците от зелен кресон, който не бе пострадал от ледената киша по бреговете. Джейми и Иън спряха работата по сеченето на трупи и разчистването на нивите и се заеха да секат камъни за покрива. Зимата се спусна над нас, а ние се оттеглихме от студа и се затворихме вътре.

Нямахме свещи; само лоени лампи и сухи клечки, и светлината от огъня, който постоянно гореше в огнището и почерняше гредите на тавана. Затова ставахме призори и си лягахме веднага след вечеря, в ритъма на създанията в гората около нас.

Още нямахме овце, затова нямах вълна за чепкане и предене, нито можех да тъка платно. Нямахме още и кошери, затова не можех да топя восък и да правя свещи. Нямахме животни, за които да се грижим, освен конете, мулетата и прасето, което беше пораснало много както на размери, така и на инат и в резултат бе заточено в частно отделение в ъгъла на грубата конюшня, построена от Джейми. Тя беше просто голям, отворен от едната страна заслон с покрив от клони.

Майърс бе донесъл малко, но полезни инструменти, метални части, които потракваха в една торба и трябваше да бъдат снабдени с дървени дръжки от гората; брадва за белене на кора и още една за отсичане на дърветата, плуг за пролетната сеитба, свредели, длета и рендета, малка коса за трева, два чука и ръчен трион, и едно странно нещо, наречено „туибил“, което според Джейми служело за дълбаене на сглобки, и едно извито острие с дръжки от двете страни, което се използваше за заглаждане на дървото, два малки остри ножа, тесла, нещо, което приличаше на средновековен уред за мъчение, но всъщност служеше за вадене на пирони, и един инструмент за разцепване на камъни.

Джейми и Иън бяха успели да покрият хижата, преди да падне сняг, но бараките не бяха толкова важни. Един пън стоеше постоянно до огъня, секачът беше забит в него и чакаше свободен миг, в който ще изчукат още няколко плочи. Този край на огнището всъщност беше посветен на дърводелството. Иън бе направил грубо, но удобно столче, на което сядаше под един от прозорците, за да му е светло, а стърготините се хвърляха в огъня, който гореше ден и нощ.

Майърс беше донесъл и няколко женски инструмента за мен: огромна кошница, добре заредена с игли, карфици, ножици, конец и памучни, муселинови и вълнени платове. Макар че шиенето не беше любимото ми занимание, аз все пак се зарадвах на придобивката, тъй като Джейми и Иън постоянно се завираха сред храсталаците, пълзяха по покривите и дрехите им винаги бяха скъсани на коленете, лактите и раменете.

— Още един! — изправи се рязко Джейми в леглото до мен.

— Още един какво? — попитах сънливо, като отворих едното си око. Беше много тъмно, огънят вече догаряше.

— Още един проклет теч! Капна ми в ухото, мамка му! — Той скочи от леглото, тръгна към огъня и пъхна в него няколко съчки. Щом се разпалиха, се върна и застана до леглото. Вдигна факлата си, като гледаше кръвнишки покрива в търсене на проклетия теч.

— Ъмм? — Иън, който спеше на ниско легло, се обърна и изстена питащо. Роло, който настояваше да спи с него, излая тихо и пак застина на сива купчинка и захърка силно.

— Теч — казах на Иън, присвивайки очи към факлата на Джейми. Не исках да подпали безценната ми пухена завивка с някоя искра.

Снегът се сипеше тихо и се трупаше по покрива, после започваше да се топи от топлината на плочите, стичаше се по склона им и оставяше сияещи ледени шушулки по стрехите. От време на време обаче водата успяваше да намери пукнатина в някоя плоча или пък се провираше между тях и течовете прокарваха ледените си пръсти през покрива.

Джейми се отнасяше с огромно възмущение към подобни инвазии и светкавично се заемаше с тях.

— Виж! — възкликна. — Ето го. Видя ли?

Присвих очи от косматите глезени пред носа ми към покрива над нас. Да, наистина факлата беше разкрила черна линия на спукване в една от плочите с разрастващо се тъмно петно влага. Видях как една капка се оформи, заблещука в червено на светлината на факлата и падна на възглавницата до мен.

— Можем да преместим малко леглото — предложих, макар че нямах големи надежди. Не ми беше за първи път. Всичките ми предложения ремонтите да почакат до сутринта посрещаха възмутен отказ. И бивах уведомена, че никой свестен човек не би търпял подобно нещо.

Джейми слезе от леглото и смуши с крак Иън в ребрата.

— Ставай и почуквай по мястото на пукнатината, Иън. Аз ще я оправя отвън. — Грабна нова плоча, чук, теслата и торба с пирони и тръгна към вратата.

— Нали няма да се качиш така на покрива! — възкликнах аз, като рязко седнах в леглото. — Това е най-хубавата ти вълнена риза!

Той спря на прага, изгледа ме лошо, после, с укорителното изражение на раннохристиянски мъченик, остави инструментите, съблече ризата си, хвърли я на пода, грабна пак инструментите и излезе величествено, за да са справи с теча, със свити от решителност и устременост задни бузи.

Прокарах ръка по подпухналото си от съня лице и изстенах тихо.

— Нищо му няма, лельо — увери ме Иън. Прозя се широко, без да покрива устата си, и неохотно стана от топлото си легло.

Тропот по покрива, който със сигурност не бе предизвикан от краката на осем малки еленчета, ни уведоми, че Джейми е заел позиция. Претърколих се настрани и станах примирено, докато Иън се качваше на леглото. Вдигна факла от съчки към мокрото петно и размърда плочите достатъчно силно, за да може Джейми да открие теча отвън.

Последва кратък период на чукане и тропане, докато дефектната плоча бъде издърпана и заменена, и течът потушен, като не останаха други следи за съществуването му освен малката купчинка сняг, която беше паднала през дупката след махането на плочата.

Обратно в леглото, Джейми сви замръзналото си тяло до мен, притисна ме към ледената си пазва и веднага заспа, изпълнен с праведното задоволство на човек, който е защитил домашното си огнище от заплаха.

Нашето убежище в планината беше крехко и несигурно, но все пак убежище. Нямахме много месо — не ни оставаше много време за лов, освен някоя катерица или заек, а сега тези полезни гризачи също се бяха изпокрили за зимата, — но имахме доста сушени зеленчуци, от ямс и тикви до див лук и чесън, един-два бушела ядки, както и малък запас билки, които бях успяла са събера и изсуша. Това ни стигаше за оскъдна диета, но с внимателно планиране щяхме да изкараме до пролетта.

Тъй като навън нямаше много работа, имахме достатъчно време да разговаряме, да си разказваме истории и да мечтаем. Освен полезни предмети като лъжици и купи, Джейми успя да издялка и фигурки за дървен шах, като прекарваше много време в опити да уговори мен или Иън да играем с него.

Иън и Роло, и двамата страдащи тежко от затворническа треска, ходеха често на гости на Анна Оока, понякога дори на дълги ловни експедиции с младите мъже от селото, които с радост се възползваха от компанията им.

— Момчето говори индиански много по-добре, отколкото гръцки или латински — отбеляза Джейми малко кисело, докато наблюдаваше как Иън си разменя сърдечни обиди с индианския си другар, когато тръгнаха на една такава екскурзия.

— Е, ако Марк Аврелий беше написал нещо за преследване на бодливи свинчета, вероятно щеше да срещне по-внимателен прием — отвърнах утешително.

Колкото и да обичах Иън, аз лично не бях против честите му отсъствия. Определено имаше моменти, когато трима са твърде много.

Няма нищо по-хубаво в живота от пухена завивка и открит огън, освен може би пухена завивка с топъл и нежен любовник под нея. Когато Иън го нямаше, ние не палехме съчки, а си лягахме по залез, свивахме се един в друг и говорехме до късно, смеехме се и си разказвахме истории за миналото, за бъдещето, и понякога насред разговорите спирахме да се насладим на удоволствията на настоящето.

— Разкажи ми за Бриана? — Това бяха любимите истории на Джейми; разказите за Бриана като малка. Какво е казвала, обличала и правила; как е изглеждала, какво е постигала, какво е харесвала.

— Казах ли ти за онзи път, когато ме извикаха в училището, за да говоря за професията на лекаря?

— Не. — Той се намести по-удобно, обърна се настрани и се нагласи зад гърба ми. — Защо е трябвало да го правиш?

— Нарича се Ден на професиите. Учителите канят много хора с различни професии да обяснят какво точно вършат, за да могат децата да добият представа какво прави един адвокат, например, или пожарникар…

— Ами на мен ми се струва, че е доста очевидно.

— Тихо сега. Или пък ветеринар — това е лекар, който се грижи за животни, или зъболекар — това е лекар, който се занимава само със зъби…

— Със зъби? Ами че какво можеш да направиш с един зъб, освен да го извадиш?

— Ще се изненадаш. — Отметнах косата от лицето си и от врата си. — Както и да е, те винаги ме канеха, защото тогава не беше много обичайно жена да е лекар.

— Да не мислиш, че сега е обичайно? — Той се засмя и аз го изритах леко в пищяла.

— Е, скоро след това стана доста по-обичайно, но тогава още не беше. И когато отидох да говоря и ги питах дали имат някакви въпроси, едно гадно момченце се изхили и каза, че майка му казала, че жените, които работят, не са по-добри от проститутки и че трябва да си стоят у дома и да се грижат за семействата си, вместо да отнемат работата от мъжете.

— Не мисля, че майка му е срещала много проститутки.

— Да, сигурно. Нито пък много работещи жени, вероятно. Но когато той каза това, Бриана стана и заяви много силно: „Е, най-добре се радвай, че майка ми е лекар, защото скоро ще ти потрябва такъв!“ После го удари по главата с учебника по математика и той изгуби равновесие, падна, а тя скочи върху корема му и заби юмрук в устата му.

Усетих как гърдите и стомахът му потрепнаха зад гърба ми.

— О, смело момиче! А учителят не я ли напердаши?

— В училище не бият децата. Тя трябваше да напише извинително писмо на дребния звяр, а после той трябваше да напише едно и на мен, и тя реши, че така е справедливо. По-смущаващото е обаче, че се оказа, че и неговият баща е лекар; един от колегите ми в болницата.

— И ти сигурно си взела работата, която той е искал?

— Как позна?

— Ммм. — Дъхът му беше топъл и гъделичкаше тила ми. Посегнах назад и погалих дългото космато бедро, като се наслаждавах на падините и издутините на мускула.

— Каза, че тя учи в университет, история, като Франк Рандал. А някога искала ли е да стане лекар като теб? — Голяма ръка обхвана задника ми и започна да го мачка леко.

— Искаше, когато беше малка… водех я в болницата понякога и тя беше много запленена от оборудването. Обичаше да си играе със стетоскопа и отоскопа ми — едно нещо, с което се гледа в ушите, — но после си промени решението. Промени го поне десетина пъти; повечето деца са така.

— Така ли? — Това беше нова мисъл за него. Повечето деца по неговото време просто приемаха професиите на родителите си или пък ставаха чираци в занаята, избран за тях.

— О, да. Значи… известно време искаше да става балерина, като повечето малки момиченца. Това е танцьорка, която танцува на пръсти — обясних му аз и той се засмя от изненада. — След това искаше да стане боклукчия — след като нашият боклукчия ѝ позволи да се повози на камиона му, — а после водолаз и пощальон, и…

— Ама какво е водолаз, за бога? Ами боклукчия?

Когато приключих с обясненията за професиите от двайсети век, се обърнахме един към друг, краката ни бяха удобно преплетени и аз се възхищавах от начина, по който зърното му се втвърди под палеца ми.

— Така и не разбрах дали наистина искаше да учи история, или го направи предимно, за да зарадва Франк. Тя много го обичаше. И той много се гордееше с нея. — Замълчах замислено, ръката му ме галеше по гърба.

— Тя започна да ходи на лекции по история в университета, когато беше още в гимназията… казах ли ти каква е училищната система? И после, когато Франк умря… мисля, че просто продължи с историята, защото си мислеше, че той това би искал.

— От преданост.

— Да. — Прокарах ръка през косата му, усетих солидния заоблен череп и скалпа му под пръстите си. — Не знам откъде е наследила това.

Той изсумтя рязко и ме придърпа към себе си.

— Наистина ли? — Без да изчака отговор, продължи: — Щом учи история… мислиш ли, че ще ни открие? Нещо написано за нас, искам да кажа.

Честно казано, тази мисъл не ми беше хрумвала и за миг притихнах неподвижна. После се протегнах леко, сложих глава на рамото му и се засмях тихо, но не особено радостно.

— Не мисля. Не и ако не направим нещо знаменателно. — Посочих към стената на хижата и безкрайната пустош навън. — Няма голяма вероятност да го направим тук. А и тя ще трябва да го търси изрично.

— Дали ще го направи?

Помълчах малко, вдишвах мускусната му миризма.

— Надявам се, че не — казах тихо накрая. — Тя трябва да живее своя живот, а не да губи време да гледа назад.

Той не отговори на това, но хвана ръката ми и я пъхна между нас, като въздъхна, когато го хванах.

— Ти си много интелигентна жена, сасенак, но може би малко непрозорлива. Може пък да е само от скромност.

— И защо говориш така? — попитах, леко засегната.

— Ами нали каза, че момичето е предано. Обичала е баща си толкова много, че е оформила живота си така, както той би искал, дори след смъртта му. Мислиш ли, че теб е обичала по-малко?

Обърнах глава и оставих косата да се спусне над лицето ми.

— Не — казах накрая с приглушен от възглавницата глас.

— Ами тогава. — Той ме хвана за хълбока, обърна ме и се качи бавно върху мен. Не говорихме повече, докато стапящите се граници на телата ни не изчезнаха.

Беше бавно, сънливо и спокойно, аз притежавах неговото тяло, както той притежаваше моето, затова, когато свих крак около крака му, усещах едновременно гладко стъпало и космат прасец, усещах мазолеста длан и нежна кожа, нож и ножница в едно, ритъмът на движението ни беше ритъм на едно сърце.

Огънят пращеше тихо, хвърляше червени и жълти отблясъци по дървените стени на нашето уютно убежище и ние лежахме тихо, без да разплитаме крайници. На самия ръб на съня усетих топлия дъх на Джейми по шията ми.

— Тя ще ни потърси — каза той уверено.

След два дни настъпи кратко разледяване и Джейми, който също вече се измъчваше от затворничеството, реши да се възползва от това и да отиде на лов. Все още имаше сняг по земята, но беше плитък и на петна; нямаше да е трудно да върви по склоновете.

Аз не бях толкова сигурна, когато загребвах сняг в кошница, за да го стопя в късната утрин. Под храстите още имаше доста сняг, макар че наистина се бе разтопил на откритото. Надявах се обаче той да е прав. Храната ни намаляваше и щеше да ни стигне едва за седмица. Дори примките, които беше заложил, бяха погребани под снега.

Внесох снега вътре и го изсипах в големия котел, чувствайки се, както винаги, малко като вещица.

— Ври, ври котленце — прошепнах, докато гледах как белите буци съскат и се разтапят.

Един голям котел постоянно къкреше на огъня. Водата служеше не само за миене, но и за готвене на всичко, което не можеше да бъде изпечено на скара или изпържено. Приготвях яхниите и варивата в плитки съдинки или в запечатани глинени гърнета, които спусках с въжета в кипящите дълбини, като ги вадех от време на време, за да проверявам дали е готово. Така можех да сготвя всичко в едно гърне и имах гореща вода за миене след това.

Хвърлих и втора кошница сняг в дървена купа и я оставих да се стопи бавно; вода за пиене за деня. После, тъй като нямах спешна работа, седнах да почета дневника на Даниел Роулингс и да закърпя чорапи, като греех приятно крака на огъня.

Отначало не се притесних, когато Джейми не се върна. Всъщност притесних се — винаги се притеснявах, когато отсъстваше дълго, — но по някакъв лек, потаен начин, като успявах да скривам тревогата от самата себе си. Когато сенките по снега станаха виолетови от залязващото слънце обаче, започнах да се ослушвам все по-напрегнато за него.

Вършех си работата в очакване да чуя хрущенето на стъпките му или вика му, за да изтичам да му помогна, ако носи пуйка за скубане или нещо друго, което трябва да се изчисти. Нахраних и напоих мулетата и конете, като все поглеждах към планината. Докато следобедната светлина около мен изтляваше, очакването избледня в надежда.

В хижата ставаше студено и аз излязох за още дърва. Едва ли беше по-късно от четири часа и все пак сенките под боровинковите храсти вече бяха студени и сини. След още час щеше да се смрачи, а след два щеше да е съвсем тъмно.

Купчината дърва беше поръсена със сняг и външните цепеници бяха влажни. Ако съборех няколко настрани, щях да стигна вътрешните и да извадя сухи. Никога не забравях за опасността от змии, скунксове и всичко друго, което можеше да е потърсило убежище в пролуките между дървата.

Подуших, наведох се и надникнах любопитно вътре, а като последна предпазна мярка бръкнах с една дълга пръчка и я разклатих. Не чух шум, нито някакви други звуци и посегнах уверено, докато пръстите ми не докоснаха една дебела борова цепеница. Исках силен огън тази нощ. След цял ден ловуване в снега Джейми сигурно щеше да е измръзнал.

Дебела цепеница за сърцевината на огъня, а после още три по-малки, по-бавно горящи цепеници хикория от влажния външен слой на купчината. Можех да ги сложа до огнището да изсъхнат, докато приготвя вечерята. После, преди да си легнем, щях да ги пъхна в огъня, който щеше да гори по-бавно и да тлее чак до сутринта.

Сенките станаха индигови и избледняха в сивото на зимния залез. Небето беше виолетово с дебели снежни облаци. Усещах студената влага във въздуха; когато температурите паднеха след мръкване, щеше да завали сняг.

— Проклет човек — казах на глас. — Какво си направил, да не си убил лос? — Гласът ми прозвуча слабо в зимния въздух, но тази мисъл ме накара да се почувствам по-добре. Ако наистина беше убил нещо голямо към края на деня, вероятно щеше да си направи лагер до трупа; разсичането на голямо животно беше изтощителна и дълга работа, а месото бе твърде оскъдно, за да го остави на хищниците.

Зеленчуковата ми яхния къкреше и хижата се изпълни с приятната миризма на лук и див чесън, но аз нямах апетит. Избутах котлето на куката му към дъното на огнището — лесно щеше да се стопли отново, когато той се прибереше. Зърнах някакъв зелен проблясък и спрях да погледна. Малък саламандър бягаше изплашен от зимното си убежище в една пролука в дървото.

Беше зелено-черен, ярък като малък скъпоценен камък; хванах го, преди да се е паникьосал и да е хукнал към огъня, и го отнесох навън, а той се гърчеше диво на дланта ми. Сложих го пак в купчината с дървата, близо до дъното ѝ.

— Пази се — казах му, — следващия път може да не извадиш такъв късмет!

Спрях, преди да вляза вътре. Вече беше мръкнало, но все още различавах стволовете на дърветата около полянката, тебеширени и сиви на фона на тъмната грамада на планината. Нищо не помръдваше сред дърветата, но от светлорозовото небе вече падаха дебели, мокри снежинки, които се стапяха по голата земя на двора.

Залостих вратата, хапнах малко, без да усещам никакъв вкус, сложих влажните цепеници в огъня и легнах да спя. Може би беше срещнал мъже от Анна Оока и лагеруваше с тях.

Миризмата на дим се понесе във въздуха, бели струйки се виеха над огнището. Гредите над мен бяха почернели от сажди, макар че палехме огън едва от два месеца. От тези над главата ми още се стичаше смола, на малки златни капки, които сияеха като мед и миришеха на терпентин — остро и чисто. На светлината на огъня се виждаха следите от секирата по дървото и аз внезапно си спомних съвсем ясно широкия гръб на Джейми, лъснал от пот, докато замахва с брадвата, отново и отново, а острието се спуска с проблясък на метал само на сантиметри от крака му, докато дялаше четвъртитата греда.

Беше толкова лесно брадвата или теслата да отскочи. Можеше да е сякъл дърва за огън и да е наранил ръка или крак. Въображението ми, винаги отзивчиво, бързо ме снабди със съвсем ясен образ на артериална кръв, която шурти на алена струя в белия сняг.

Обърнах се настрани. Той знаеше как да се оправя в гората. Беше живял седем години в пещера, за бога!

Но в Шотландия, обади се цинично въображението ми. Където най-големите хищници бяха рисове с размерите на домашна котка. Където най-голямата човешка заплаха бяха английските войници.

— Глупости! — казах аз и се обърнах по гръб. — Той е голям мъж, въоръжен до зъби и определено знае какво да направи, ако завали сняг!

Какво щеше да направи всъщност? Сигурно да си намери или направи заслон. Спомних си грубия навес, който бе построил за нас, когато дойдохме на този хребет и малко се поуспокоих. Ако не се беше наранил, вероятно нямаше да умре от студ.

Ако не се беше наранил. Ако нещо друго не го беше наранило. Мечките вероятно вече спяха, но вълците ловуваха през зимата, както и пумите. Спомних си онази, която бях видяла до потока и потреперих въпреки пухения дюшек.

Претърколих се по корем, завивките бяха дръпнати до раменете ми. В хижата беше топло, в леглото още повече, но ръцете и краката ми бяха ледени. Копнеех за Джейми по един дълбок начин, който нямаше нищо общо с мисъл или причина. Да бъда до него беше благословия, приключение, поглъщане. Да бъда сама без него… беше да съм сама.

Чувах шепота на снега по намаслената кожа, която покриваше прозореца до главата ми. Ако продължеше така, щеше да покрие следите му до сутринта. Ако нещо се беше случило с него.

Отметнах завивките и станах. Бързо се облякох, без да мисля какво правя; вече прекалено много бях мислила. Обух вълнени дълги гащи и два чифта чорапи под кожените панталони. Благодарих на Бог, че ботушите ми вече бяха намазани с мас от видра; миришеха на риба, но нямаше да пропуснат влага доста време.

Той беше взел брадвичката; наложи се да разцепя едно парче борова дървесина с чук и длето, като се проклинах, че се бавя толкова. След като реших да действам, всяко малко забавяне беше непоносимо. Дървото се разцепи лесно обаче; имах пет свестни пръчки, и превързах четири с кожен ремък. Пъхнах единия край на петата в димящите въглени и изчаках, докато се разпали.

След това вързах малка медицинска торбичка на кръста си, проверих дали съм взела огнивото, сложих си наметалото, взех торбата и факлата и тръгнах през снега.

Не беше толкова студено, колкото се опасявах; щом тръгнах, дори се стоплих под дрехите. Беше много тихо; нямаше вятър и шепотът на снега заглушаваше всички нощни звуци.

Той бе решил да обходи примките си, това поне знаех. Ако видеше нещо обещаващо по пътя, щеше да го последва. Предишният сняг лежеше тънък и на кръпки по земята, но тя бе подгизнала, а Джейми беше едър човек; бях почти сигурна, че ще мога да следвам дирята му, ако я открия. А ако откриех него, сгушен за през нощта близо до плячката си, още по-добре. Двама се топлят по-добре в студа.

Покрай голите кестени, които опасваха полянката от запад, завих нагоре по хълма. Не можех да се ориентирам добре, но определено различавах наклон от спускане. Джейми ме беше научил да се ориентирам по големи, неизменими маркери. Погледнах към водопадите, бялата им каскада беше само мъгла в далечината. Не можех да ги чуя. И да имаше вятър, явно не духаше към мен.

„Когато ловуваш, вятърът трябва да е срещу теб — беше ми обяснил Джейми. — Така еленът или заекът няма да те надушат.“

Смутено се зачудих какво ли се крие в тъмното и ме надушва в снежния въздух. Не бях въоръжена, освен с факлата. Светлината блещукаше червена по кората от втвърден сняг и се пръскаше по леда, който покриваше всяка вейка. Ако бях на четвърт миля от него, щеше да ме види.

Първата примка беше заложена в малка падина, на не повече от сто метра нагоре от хижата, сред горичка смърчове и ели. Бях с него, когато я заложи, но тогава беше ден. Дори и с факла, сега всичко ми изглеждаше странно и непознато.

Огледах се, наведох се, за да осветя земята. Трябваше да обиколя няколко пъти падинката, преди най-сетне да открия това, което търсех — тъмна дупка сред снега между два смърча. След малко открих и примката, още заложена. Или не беше хванал нищо, или беше взел улова и я беше заложил отново.

Следите водеха извън полянката и отново нагоре, после изчезваха на голо място от слепени сухи листа. Последва паника, докато кръстосвах листата и търсех някаква следа. Нищо не видях; слоят листа бе дълбок поне една стъпка, мек и гъбест. Но там! Да, там имаше преобърнат ствол; видях тъмната влажна бразда, където бе лежал, и мъхът от едната му страна. Иън ми беше казал, че катериците и бурундуците понякога спят през зимата в кухините под дънери.

Много бавно, като постоянно губех следата и трябваше да обикалям в кръг и да я търся отново, аз го следвах от един капан към друг. Снегът валеше все по-силно и по-бързо и аз се притесних. Ако покриеше следите му, преди да го открия, как щях да намеря пътя към хижата?

Погледнах назад, но не видях нищо, освен дълъг, опасен заснежен склон, който се спускаше към тъмната линия на непознат поток, от който като зъби стърчаха скали. Нямаше и следа от дим или искри от комина ни. Обърнах се бавно в кръг, но вече не виждах и водопадите.

— Чудесно — промърморих си. — Загуби се. Сега какво? — Строго потиснах атаката на паниката и останах неподвижна, за да помисля. Не се бях изгубила съвсем. Не знаех къде съм, но това не беше точно същото. Все още имах следата на Джейми, която да ме води — или поне щях да я имам, докато снегът не я покрие. И ако успеех да го намеря, той сигурно щеше да открие хижата.

Факлата ми вече гореше опасно слабо; усещах топлината, която пърлеше ръката ми. Извадих друга суха съчка изпод наметалото си и я запалих от първата, като пуснах овъглената точно преди да ми изгори пръстите.

Дали се отдалечавах от хижата, или се движех успоредно на нея? Знаех, че примките са заложени в груб кръг, но нямах представа колко точно са. Досега бях открила три, всичките празни и заложени.

Четвъртата не беше празна. На светлината на факлата ми блеснаха ледени кристалчета по козината на голям заек, който беше проснат под един заледен храст. Докоснах го, вдигнах го и свалих примката от врата му. Беше скован дали от студа, или сковаването след смъртта. Значи беше умрял преди известно време, в такъв случай какво ми говореше това за местонахождението на Джейми?

Опитах се да мисля логично, като пренебрегвах все по-силния студ, който се просмукваше в ботушите ми и сковаването на лицето и пръстите ми. Заекът лежеше в снега; виждах следите от лапите му и от предсмъртните му конвулсии. Не можех да видя следите на Джейми обаче. Добре, значи не беше идвал тук.

Стоях неподвижно, дъхът ми оформяше малки бели облачета около главата ми. Усещах как в ноздрите ми се образува лед; ставаше по-студено. Някъде между предишната и тази примка той се беше отклонил от пътя си. Къде? И къде беше отишъл?

Бързо тръгнах обратно, търсех последните му следи. Отне ми доста време да ги открия; снегът почти бе покрил голата земя с тънък сияещ слой. Втората ми факла бе изгоряла до половината, преди да открия следата отново. Ето я, безформено петно в калта до поток. Бях открила примката със заека, като тръгнах в посоката, в която ми се стори, че води следата, но явно не беше така. Той беше излязъл от калта и тръгнал… накъде?

— Джейми! — извиках. Извиках още няколко пъти, но снегът като че ли поглъщаше гласа ми. Заслушах се, но чух само гъргоренето на покритата с лед вода в краката ми.

Той не беше зад мен, не беше и пред мен. Значи наляво или надясно?

— Онче — бонче — счупено пиронче — промърморих и се обърнах надолу по склона, защото там се вървеше по-лесно и продължих да викам от време на време.

Спрях да се ослушам. Дали не чух вик? Извиках отново, но не чух отговор. Вятърът се засилваше, клоните на дърветата тракаха над мен.

В този миг стъпих върху заледен камък, подхлъзнах се, пързулих се по ниския кален склон и се ударих в храсти леукотое, излетях през тях и се вкопчих в заледените вейки с бумтящо сърце.

Пред краката ми беше ръбът на каменен перваз, който свършваше в нищото. Като се държах за храстите, за да не се подхлъзна, аз се приближих и погледнах от него.

Не беше пропаст, както си мислех. Всъщност до долу имаше не повече от пет стъпки. Но не това накара сърцето ми да скочи в гърлото, а по-скоро онова, което видях в изпълнената с листа падина.

Долу бяха разхвърляни листа, което неприятно ми напомни за следите от предсмъртните гърчове на заека, който висеше на колана ми. Нещо голямо се бе борило на земята тук и после беше влачено. Широка бразда минаваше през листата и изчезваше в мрака.

Без да гледам къде стъпвам, аз се смъкнах от скалната издатина и хукнах към браздата, като я последвах до надвисналите клони на храсталаците. Продължих в слабата светлина на потрепващата факла около купчина камъни, през една туфа голтерия и…

Той лежеше до голяма разцепена скала, почти покрит с листа, сякаш нещо се бе опитало да го зарови. Не се беше свил, за да се стопли, лежеше по лице, напълно неподвижен. Снегът се бе посипал по гънките на наметалото му и по токовете на калните ботуши.

Хвърлих факлата и се спуснах към него с вик на ужас.

Той издаде смразяващ кръвта стон и се размърда под мен. Аз отскочих назад, разкъсвана между облекчението и ужаса. Не беше мъртъв, но беше ранен. Къде, колко тежко?

— Къде? — попитах и задърпах наметалото, което се бе оплело около тялото му. — Къде си ранен? Кървиш ли, имаш ли нещо счупено?

Не виждах петна от кръв, но бях изпуснала факлата, която и без това изгасваше на мокрите листа до него. Розовото небе и сипещият се сняг хвърляха сияние върху всичко, но светлината беше твърде смътна, за да видя подробности.

Той беше плашещо студен; плътта му бе ледена дори под скованите ми ръце, но се размърда лениво, издавайки слаби стонове и сумтене. Стори ми се, че промърмори нещо. „Гърбът“ може би и веднага дръпнах наметалото му, извадих ризата от бричовете.

Той изстена още по-силно и аз пъхнах ръце под плата паникьосана, търсех дупка от куршум. Сигурно го бяха простреляли в гръб; входната рана нямаше да кърви много, но къде беше изходната? Дали куршумът беше излязъл от тялото му? Малко кътче от ума ми дори се запита кой го е прострелял и дали е още наблизо.

Нищо. Не открих нищо, опипвах само гола, чиста плът; студена като мрамор и покрита със стари белези, но напълно невредима. Опитах отново, като си наложих да не бързам, опипвах го не само с пръсти, но и със съзнанието си, прокарвах длани бавно по гърба му, от тила до кръста. Нищо.

По-ниско? На дъното на панталоните му имаше тъмни петна; бях решила, че са от кал. Посегнах под него, напипах вървите и смъкнах панталоните му.

Наистина беше кал; бутовете му засияха под мен бели, твърди и съвършено заоблени, но по тях имаше само сребрист мъх. Стиснах смаяна плътта му.

— Ти ли си, сасенак? — попита той, доста сънливо.

— Да, аз съм! Какво ти се е случило? — Страхът отстъпваше пред възмущението. — Каза, че са те простреляли в гърба!

— Не, не съм. Не съм казал, защото не е така — посочи той логично. Звучеше спокоен и доста сънлив, леко завалваше думите. — Усещам много студен вятър по задника си, сасенак; дали не можеш да ме покриеш?

Дръпнах нагоре бричовете му и той изсумтя отново.

— Какво ти става, по дяволите? — попитах.

Той се разбуждаше. Изви с усилие глава да ме погледне.

— Ами нищо особено. Само дето не мога да се движа много-много.

Взирах се в него.

— Защо? Да не си си изкълчил крака? Да не си счупил крак?

— Ами… не. — Звучеше малко смутено. — Ами май си изкълчих гърба.

— Какво?

— Вече съм го правил веднъж — увери ме. — Не продължи повече от ден-два.

— И не ти ли хрумна, че ти няма да продължиш повече от ден-два, ако лежиш на земята, покрит със сняг?

— Хрумна ми — рече още сънливо, — но нямаше какво да направя.

И тогава осъзнах, че вероятно и аз няма какво да направя. Той беше много по-тежък от мен; не можех да го нося. Не можех и да го влача толкова далече по склонове, скали и дерета. Беше твърде стръмно за кон; вероятно можех да накарам някое муле да се изкачи тук. Ако първо откриех пътя до хижата в мрака, а после пък обратно през планината, пак в мрака, и то насред нещо, което май се превръщаше във виелица. Или пък можех да построя шейна от клони, помислих си обезумяла, и да се спускам по снежните склонове, яхнала тялото му.

— О, я се стегни, Бюшамп — казах на глас. Избърсах протеклия си нос с наметалото и се опитах да измисля какво да сторя.

Това място беше заслонено; погледнах нагоре, виждах снежинките да се вихрят покрай върха на голямата скала, в чието подножие се бяхме свили, но нямаше вятър и само няколко снежинки кацнаха на извърнатото ми лице.

Косата и раменете на Джейми бяха леко поръсени със сняг, снежинките падаха по протегнатите му крака. Издърпах надолу наметалото му и избърсах снега от лицето му. Бузите му бяха почти в същия цвят като големите влажни снежинки и плътта му беше скована под пръстите ми.

Нова тревога премина през мен, когато осъзнах, че може да е много по-близо до измръзването, отколкото си мислех. Очите му бяха притворени и макар че беше студено, като че ли не трепереше много. Това беше ужасно опасно; когато не се движат, мускулите не генерират топлина, а тази, която бе имал, бавно беше изтекла от тялото му. Наметалото му вече беше тежко от влага; ако позволях дрехите му да подгизнат, той вероятно щеше да умре пред очите ми от хипотермия.

— Събуди се! — казах и разтърсих силно рамото му. Той отвори очи и ми се усмихна сънливо.

— Движи се! Джейми, трябва да се движиш!

— Не мога — рече спокойно. — Нали ти казах. — Пак затвори очи.

Хванах ухото му и забих нокти в нежната мека част. Той изсумтя и издърпа глава.

— Събуди се — казах категорично. — Чуваш ли ме? Събуди се веднага! Движи се, проклет да си! Дай ми ръката си.

Не изчаках да го направи, а зарових под наметалото, намерих ръката му и я стиснах здраво между моите. Той отвори очи и ми се смръщи.

— Добре съм, но съм малко уморен.

— Движи си ръцете — наредих и размятах ръката му. — Пляскай с ръце, размахвай ги нагоре-надолу. Изобщо ли не можеш да си движиш краката?

Той въздъхна изморено, сякаш се измъкваше от някакво лепкаво блато и прошепна нещо на келтски, но много бавно започна да движи ръце напред-назад. След още малко настояване от моя страна успя да свие глезените си — макар че всяко движение предизвикваше спазми в гърба му — и с огромна неохота започна да мърда крака.

Приличаше на жаба, която се опитва да полети, но не бях в настроение да се смея. Не знаех дали наистина има опасност да замръзне, обаче не исках да рискувам. Чрез постоянни увещания и силно побутване го накарах да продължи с тези упражнения, докато не го разбудих напълно и не започна да трепери. Беше в ужасно настроение, но нямах нищо против.

— Продължавай да се движиш — посъветвах го. Станах с известни усилия; аз също се бях сковала от клечането до него. — Движи се, казах! — добавих остро, когато той започна да се отпуска. — Спреш ли, ще стъпя на гърба ти, заклевам се!

Огледах се почти невиждащо. Снегът още се сипеше и не се виждаше нищо на няколко метра от мен. Трябваше да си намерим подслон. Нещо по-сериозно от скалата.

— Елите — каза през зъби. Погледнах го и той кимна към близките дървета. — Вземи брадвата. Големи… клони. Шест стъпки. Отсечи четири. — Дишаше тежко и по лицето му вече бе избил цвят. Беше спрял да се движи въпреки заплахите ми, но зъбите му бяха стиснати, вероятно защото тракаха; знак, който посрещнах с радост.

Наведох се, бръкнах отново под наметалото му, този път в търсене на брадвата на колана му. Не можах да устоя и плъзнах ръка под него, под яката на обшитата с кожа вълнена риза за лов. Топъл! Слава богу. Той беше топъл; гърдите му бяха твърде студени от контакта с влажната земя, но все пак бяха по-топли от пръстите ми.

— Ясно — казах, измъкнах ръката си и се изправих с брадвата. — Елите. И дълги шест стъпки клони, нали?

Той кимна, трепереше силно. Веднага тръгнах към дърветата, които ми беше посочил.

В тихата горичка уханието на ели и кедър ме обгърна, остра и студена миризма, чиста и съживяваща. Много от дърветата бяха огромни, най-ниските клони бяха високо над главата ми, но имаше и по-дребни сред тях. Веднага видях предимствата на едно конкретно дърво. Под него нямаше сняг; подобните на ветрила клони улавяха падащия сняг като чадъри.

Отсякох ниските клони, разкъсвана от нуждата да бързам и от много реалния страх да не си отсека някой пръст; ръцете ми бяха сковани и непохватни от студа.

Дървото беше зелено и еластично и ми отне цяла вечност да отсека жилавите фибри. Накрая обаче имах четири дълги клона, от които стърчаха много ветрила от гъсти иглички. Изглеждаха меки и черни на фона на пресния сняг, като големи ветрила от пера. Почти се изненадах, когато ги докоснах и усетих твърдите и студени бодливи иглички.

Завлякох ги обратно до скалата и открих, че Джейми е успял да събере още листа; беше почти невидим под огромната черно-сива маса под скалата.

Под напрегнатите му инструкции аз нагласих клоните от елата под ъгъл, за да образуват нещо като триъгълен заслон. После взех пак брадвичката и отсякох малки борови и смърчови клони, събрах големи буци суха трева и ги натрупах върху скелето. Накрая, като дишах тежко от усилието, пропълзях под навеса до него.

Сгуших се сред листата между тялото му и скалата, завих и двама ни с наметалото си и го прегърнах здраво. После потреперих леко. Не от студ — още не, — а от смесица от облекчение и страх.

Той усети, че треперя, посегна непохватно назад и ме потупа успокоително.

— Всичко ще бъде наред, сасенак. Щом сме двамата, всичко ще бъде наред.

— Знам — отвърнах и опрях чело на лопатката му. Мина доста време, преди да спра да треперя обаче.

— Откога си тук? — попитах накрая. — На земята?

Той понечи да свие рамене, но спря внезапно и изстена.

— От доста време. Тъкмо минаваше обед, когато скочих от скалния ръб. Беше висок само няколко фута, но щом се приземих на един крак, гърбът ми изщрака! И следващото, което помня беше, че лежа с лице в пръстта и имах чувството, че някой ме е пронизал с кинжал в гърба.

В никакъв случай не беше топло под навеса ни. Влагата от листата се просмукваше в нас, скалата зад гърба ми като че ли излъчваше студ. Все пак не беше така студено като отвън. И аз пак се разтреперих по чисто физически причини.

Джейми почувства това и посегна към гърлото си.

— Можеш ли да развържеш наметалото ми, сасенак? Да се завиеш с него.

Изискваха се няколко маневри и с цената на приглушени клетви от страна на Джейми, който се опита да помръдне, успях накрая да го развържа и да завия и двама ни. Посегнах надолу и положих предпазливо ръка на гърба му, като леко повдигнах ризата, за да докосна хладната плът.

— Кажи ми къде те боли. — Много се надявах да не е получил дискова херния, ужасната мисъл да е осакатен завинаги премина през ума ми, заедно с по-прагматичните съображения как ще го извлека от планината, дори ако не е станало така. Нима щях да го оставя тук и да му нося храна всеки ден, докато се възстанови?

— Точно там — каза той и пое дъх със съскане. — Да, точно там. Много боде там, ако помръдна, плъзва надолу по крака като огън.

Опипах го много внимателно, вече с две ръце, притисках леко и го накарах да се опита да вдигне единия си крак, десния, сега другото коляно… не?

— Не — отвърна той. — Но не се тревожи, сасенак. Вече се е случвало. Оправя се.

— Да, ти каза, че вече се е случвало. Кога точно?

Той се размърда леко и се намести, притисна гръб към дланите ми с лек стон.

— Ох! По дяволите, как боли. В затвора.

— Болката на същото място ли е?

— Да.

Усетих твърд възел на мускула от дясната му страна, точно под бъбрека, и свития еректор спинае, дългите мускули до гръбнака. От описанието на предишния случай бях почти сигурна, че е само сериозен мускулен спазъм. За който беше нужна топлина, почивка и противовъзпалително лекарство.

Не можех да направя кой знае какво при тези условия, помислих си мрачно.

— Може да опитам с акупунктура — казах след малко. — Иглите на господин Уилъби са в торбата ми и…

— Сасенак — каза той с овладян глас. — Мога да понеса болката, студа и глада. Но няма да понеса собствената ми жена да ми набоде гърба. Не можеш ли вместо това да ми предложиш малко съчувствие и утеха?

Засмях се и плъзнах ръка около него, притиснах я към гърба му. После я плъзнах надолу и спрях в деликатно предложение под пъпа му.

— Ами… каква точно утеха имаш предвид?

Той бързо грабна ръката ми, за да спре движението ѝ.

— Не това.

— Може да те разсее от болката. — Размърдах пръсти приканващо и той стегна хватката си.

— Вероятно — каза сухо. — Знаеш ли, сасенак; когато се приберем у дома и легна в топло легло, с топла храна в корема, тази мисъл може да ми се стори приятна. Но сега… за бога, имаш ли някаква представа колко са ти студени ръцете, жено?

Опрях буза на гърба му и се засмях. Усетих как се тресе тялото му, макар че не можеше да се засмее с глас заради болката в гърба.

Накрая притихнахме, вслушвахме се в шепота на падащия сняг. Беше тъмно под клоните на елите, но очите ми бяха привикнали достатъчно и виждах късчета странно сияеща снежна светлина през екрана от иглички. Малки снежинки се промъкваха през пролуките; на места ги виждах като облак бяла мъгла и усещах студа, когато падаха по лицето ми.

Джейми беше просто свита тъмна форма пред мен, макар че когато очите ми свикнаха със сумрака, различих по-светлото петно на врата му между ризата и сплетената коса. Плитката лежеше хладна и гладка до лицето ми; когато завъртах леко глава, тя докосваше устните ми.

— Според теб колко е часът? — попитах. Нямах представа. Бях излязла от къщата доста след мръкване и като че ли цяла вечност го търсих из планината.

— Късно е — каза той. — Но има много време до зазоряване — добави, отговаряйки на истинския ми въпрос. — Тъкмо мина зимното слънцестоене, нали? Това е една от най-дългите нощи в годината.

— О, прекрасно — казах ужасена. Не беше топло, изобщо — почти не си усещах пръстите, — но бях спряла да треперя. Ужасната летаргия се разливаше над мен, мускулите ми отстъпваха пред умората и студа. Представих си ни как си замръзваме кротко заедно, свити като таралежи сред листата. Да, казваха, че това е приятна смърт, но тази мисъл изобщо не ме успокояваше.

Дишането на Джейми стана по-бавно и по-дълбоко.

— Не заспивай! — казах трескаво и го смуших под мишницата.

— Ох! — Притисна ръка към тялото си и се сви. — Защо да не заспивам?

— Не бива да заспиваме. Ще умрем от студа.

— Не, няма — сопна ми се той. — Навън вали, скоро ще ни покрие.

— Знам — казах също така сопнато. — И какво общо има това?

Опита да обърне глава към мен, но не можа напълно.

— Ами снегът е студен, ако го докоснеш — обясни търпеливо, — но държи студа навън, нали? Като одеяло. В една къща е много по-топло, ако е покрита със сняг, отколкото при вятър. Според теб мечките как се справят? Спят през зимата и не замръзват.

— Ами те имат слоеве мазнина — възразих аз. — Мислех, че те ги топлят.

— Ха-ха — рече той, посегна с усилие назад и ме стисна силно за задника. — Е, тогава да не се тревожа за теб, а?

Аз издърпах старателно яката му надолу, изпънах врат и облизах тила му, бавно-бавно, чак до косата.

— Аааа! — Потрепери силно и малко сняг се посипа от клоните над нас. Той пусна задника ми, за да избърше врата си.

— Това беше ужасно! — рече укорително. — И то докато лежа тук безпомощен като талпа.

— Ха, глупости — казах аз. Свих се до него и се поуспокоих малко. — Значи си сигурен, че няма да замръзнем, така ли?

— Не съм. Но не ми се струва вероятно.

— Хм — казах аз, вече не толкова спокойна. — Ами няма ли да е по-добре да останем будни, за всеки случай?

— Няма да размахвам ръце повече — рече той категорично. — Няма място. И ако пак си завреш студените лапи в гащите ми, кълна се, ще те удуша.

— Добре, добре. Ами ако ти разкажа някоя история?

Планинците много обичаха истории и Джейми не беше изключение.

— О, да — рече много по-доволен. — Каква история?

— Ами коледна — казах аз и се нагласих по извивката на тялото му. — За един скъперник на име Ебенизър Скрудж.

— Англичанин вероятно?

— Да. Тихо сега и слушай.

Виждах собствения си дъх, докато говорех, бял в сумрачния студен въздух. Снегът се сипеше тежко извън заслона ни, когато млъквах за малко, чувах шепота на снежинките по клоните на елата и далечния вой на вятъра в дърветата.

Знаех историята много добре; тя бе част от нашия коледен ритуал, с Франк и Бриана. Откакто Бри беше на пет или шест години, ние винаги четяхме „Коледна песен“ всяка година, като започвахме седмица-две преди Коледа и с Франк се редувахме кой да ѝ чете всяка вечер за лека нощ.

— И призракът казал: „Аз съм призракът на Миналата коледа…“

Може и да не замръзнех до смърт, но студът въпреки това оказваше странен, хипнотичен ефект. Бях минала вече фазата на остър дискомфорт и се чувствах някак безтелесна. Знаех, че ръцете и краката ми са ледени, а тялото ми е полуизмръзнало, но това като че ли вече нямаше значение. Носех се в спокойна бяла мъгла и виждах как думите се вихрят в главата ми като снежинките.

— … и се появил старият Фезуик, сред светлините и музиката…

Не знаех дали постепенно се сгрявам или изстивам още повече. Чувствах някакво отпускане и много странно усещане за дежа вю, сякаш вече съм била така свита, покрита със сняг, сгушена уютно въпреки студа навън.

Докато Боб Крачит купуваше мършавата птица, си спомних. Започнах да говоря автоматично. Историята сякаш се лееше някъде на подсъзнателно ниво, но в паметта си седях на предната седалка на един олдсмобил от петдесет и шеста, чието предно стъкло беше покрито със сняг.

Пътувахме, за да гостуваме на възрастен роднина на Франк, някъде в горната част на щата Ню Йорк. Снегът заваля силно по средата на пътя, вятърът го носеше с вой по заледените пътища. Преди да се усетим, излязохме от шосето и почти паднахме в канавка, чистачките на предното стъкло работеха безрезултатно под обилния сняг.

Нямаше какво да направим, освен да чакаме до сутринта да ни спасят. Имахме кошница за пикник и няколко стари одеяла; взехме Бриана на предната седалка между нас, сгушихме се заедно под палта и одеяла, отпивайки хладно какао от термоса и си разказвахме смешни истории, за да не се изплаши тя.

Ставаше все по-тъмно и по-студено, ние се сгушвахме все повече един в друг и за да разсее Бриана, Франк започна да разказва историята на Дикенс по памет, като разчиташе на мен да допълвам пропуснатите части. Никой от нас не можеше да я разкаже сам, но заедно се справихме добре. Когато обаче зловещият Призрак на Бъдещите коледи се появи, Бриана вече беше дълбоко заспала на топло под одеялата, мека тежест до тялото ми.

Нямаше нужда да довършваме историята, но го направихме, като всъщност разговаряхме един с друг под думите, ръцете ни се докосваха под одеялата. Помнех ръцете на Франк, топли и силни върху моите, палецът му галеше дланта и пръстите ми. Франк винаги бе харесвал ръцете ми.

Колата се изпълни с мъгла от дишането ни и по покритите с бяло прозорци се стичаха струи вода. Главата на Франк беше тъмно камео на фона на бялото. Беше се извърнал към мен, носът и бузите му бяха студени, а устните топли върху моите, когато прошепна последните думи от историята.

— „Бог да благослови всички ни“ — завърших аз и замълчах. Малка игличка на мъка, като ледено острие, прониза сърцето ми. Под навеса ни беше тихо и като че ли по-тъмно; снегът бе покрил всички пролуки.

Джейми посегна назад и докосна крака ми.

— Пъхни си ръцете под ризата ми, сасенак — каза тихо. Плъзнах едната си ръка под предницата на ризата му, на гърдите, а другата отзад. Старите следи от камшика бяха като нишки под кожата му.

Той притисна ръката ми към гърдите си. Неговата беше много топла, а сърцето биеше бавно и силно под пръстите ми.

— Спи, a nighean donn — каза той. — Няма да позволя да замръзнеш.

Събудих се внезапно от мразовитата дрямка, Джейми стискаше силно бедрото ми.

— Тихо — прошепна. В малкия ни заслон още беше сумрачно, но вече по друг начин. Беше сутрин, а ние бяхме покрити от дебело снежно одеяло, което скриваше дневната светлина, но сияещият сякаш неземно мрак беше изчезнал.

Тишината също беше изчезнала. Звуците отвън бяха приглушени, но аз чух каквото бе чул и Джейми — ехо от гласове — и се надигнах развълнувано.

— Тихо! — каза отново той с яростен шепот и стисна по-силно крака ми.

Гласовете се приближаваха и вече почти можехме да различим думите. Почти. Колкото и да се напъвах, не успях да разбера какво казват. После осъзнах, че говорят на непознат за мен език.

Индианци. Това беше индиански език. Но не езикът на тускарора, макар че още не успявах да различа думите; интонацията беше подобна, но ритъмът някак различен. Отметнах косата от очите си, чувствах се разкъсвана в две посоки.

Това беше помощ, от която отчаяно се нуждаехме. Ако се съдеше по звуците, бяха неколцина мъже, които можеха да отнесат Джейми. От друга страна, наистина ли исках да привлека вниманието на група непознати индианци, които може да бяха нападатели?

Ако се съдеше по поведението на Джейми, явно нямаше да привличаме вниманието им. Той бе успял да се надигне на лакът и беше извадил ножа си, като го стискаше в дясната ръка. Почеса разсеяно наболата си брада, накланяйки глава, за да се вслуша по-внимателно в приближаващите гласове.

Буца сняг падна от клоните на клетката ни и се приземи на главата ми с леко тупване, което ме стресна. Движението разхлаби още сняг, който се посипа на блестяща каскада и поръси главата и раменете на Джейми с бяла пудра.

Пръстите му стиснаха крака ми така силно, че сигурно щяха да оставят синини, но аз не помръднах, нито издадох звук. Парче сняг беше изпаднало от скелето от клони и оставяше много малки пространства, през които можех да виждам между игличките, надничайки над рамото на Джейми.

Земята малко по-встрани от нас се спускаше надолу към горичката, от която бях отсякла клоните през нощта. Всичко беше покрито със сняг; беше дебел поне десетина сантиметра. Тъкмо се бе зазорило и издигащото се слънце обагряше черните дървета с червен и златист блясък, а снегът под тях сияеше в ярко бяло. След бурята се бе извил вятър, който вдигаше снега от клоните на облаци, като дим.

Индианците бяха от другата страна на горичката. Вече чувах ясно гласовете им; спореха за нещо, ако се съдеше по тона им. Внезапно една мисъл накара ръцете ми да настръхнат: ако минаваха през гората, сигурно можех да видят, че съм сякла клони от елите. Не бях разчистила; сигурно бяха останали иглички и парчета кора по земята. Дали бе успял да се посипе достатъчно сняг между клоните, за да покрият следите от дейността ми? Видях движение между дърветата, после още едно и внезапно те бяха там, материализираха се от горичката като драконови зъби, изникнали от снега.

Бяха облечени за зимен преход, с кожи. Някои имаха наметала или палта от плат над кожените панталони и меките ботуши. Всички носеха вързопи с одеяла и провизии и имаха украшения на главите от козина, а повечето бяха преметнали през раменете си снегоходки; явно снегът тук не беше достатъчно дълбок, за да са им необходими.

Бяха въоръжени. Видях няколко мускета, томахавки и бойни сопи на коланите им. Шест, седем, осем… Преброих ги наум, когато изникваха от дърветата в колона. Всеки стъпваше в следите на този пред него. Един в края извика нещо, почти се засмя и мъжът пред него отвърна през рамо. Думите му потънаха в пелената от сняг и вятър.

Поех дълбоко дъх. Усещах миризмата на Джейми, — остър мирис на прясна пот над обикновената му мускусна миризма. И аз се потях, въпреки студа. Дали имаха кучета? Дали можеха да ни надушат, докато бяхме скрити под силната миризма на смърч и ела?

Тогава осъзнах, че вятърът сигурно духа към нас, щом чуваме гласовете им. Не, дори кучета нямаше да ни надушат. Но дали щяха да видят клоните, оформени като навес? Докато се чудех това, голяма порция сняг се плъзна по тях и се стовари с меко тупване отвън.

Джейми пое рязко дъх, а аз се наведох над рамото му и се втренчих навън. Последният мъж, който излезе между дърветата, беше заслонил лицето си с ръка срещу навявания от вятъра сняг.

Беше йезуит с късо наметало от меча кожа над расото, кожени панталони и мокасини под него, но черните му поли бяха запретнати заради ходенето в снега. Имаше и широка плоска черна свещеническа шапка, която придържаше с ръка срещу вятъра. Зърнах лицето му и видях руса брада и така светла кожа, че дори от това разстояние видях зачервените бузи и носа.

— Извикай ги! — прошепнах в ухото на Джейми. — Те са християни, със сигурност, щом с тях има свещеник. Няма да ни наранят.

Той поклати бавно глава, без да откъсва поглед от мъжете, които вече изчезваха зад една увенчана със сняг скала.

— Не — каза под нос. — Не. Може и да са християни, но… — Поклати глава отново, по-решително. — Не.

Нямаше смисъл да споря с него. Извъртях очи от раздразнение и примирение.

— Как е гърбът ти?

Той се протегна плахо и спря внезапно насред движението, като преглътна вик, сякаш го бяха проболи.

— Не е добре, така ли? — попитах, съчувствието ми беше попримесено със сарказъм. Той ме погледна лошо и се отпусна много бавно върху леглото си от смачкани листа, после затвори очи с въздишка.

— Сигурно си измислил някакъв гениален начин да слезем от планината, нали? — попитах любезно.

Отвори едното си око.

— Не — и го затвори отново. Дишаше тихо, гърдите му се издигаха леко под обшитата с кожа риза и много приличаше на човек, който няма и една грижа на тоя свят.

Денят беше студен, но ясен и слънцето промъкна сияйните си пръсти в нашето светилище, като накара малки топчета сняг да падат като бонбони около нас. Взех едно топче и леко го пъхнах под яката на ризата му.

Той пое дъх през зъби с рязко съскане, отвори очи и ме погледна студено.

— Мислех — информира ме.

— О, извинявай, че те прекъснах тогава. — Настаних се до него и придърпах нагоре оплетените наметала. Вятърът започваше да прониква през дупките в заслона ни и ми хрумна, че може и да е бил прав за ефекта от снега. Само дето тази нощ май нямаше да вали сняг.

А трябваше да се мисли и за дребния въпрос с храната. Стомахът ми издаваше тихи протести от известно време, а този на Джейми протестираше доста по-шумно. Той присви очи над дългия си прав нос към извършителя.

— Тихо — рече му укорително на келтски и изви очи нагоре. Накрая въздъхна и ме погледна.

— Ами ще е най-добре да почакаме малко, за да се уверим, че диваците са се отдалечили. После ти ще отидеш до хижата…

— Не знам къде е.

Той изсумтя подразнено.

— А как ме намери?

— Проследих те — отвърнах с известна гордост. Погледнах през игличките към снежната пустош навън. — Не мисля, че ще мога да се върна по следите ти обаче.

— О… — Той изглеждаше леко впечатлен. — Ами браво на теб, сасенак. Не се тревожи, аз ще ти кажа как да намериш обратния път.

— Добре. После?

Той сви рамо. Малко стопен сняг се стичаше по гърдите му, мокреше ризата и оставяше локвичка чиста вода във вдлъбнатинката на гърлото му.

— Ами ще ми донесеш малко храна и одеяло. Ще мога да се движа след няколко дни.

— Да те оставя тук? — погледнах го кръвнишки, сега бе мой ред да съм подразнена.

— Ще се справя — рече тихо.

— Ще те изядат вълците!

— О, не мисля — рече небрежно. — Те вероятно ще са твърде заети с лоса.

— Какъв лос?

Кимна към горичката от ели.

— Онзи, който прострелях вчера. Уцелих го в шията, но не умря веднага. Хукна насам. Аз го последвах и после се нараних. — Прокара ръка над медно-сребристата четина на брадичката си.

— Едва ли е стигнал далече. Сигурно снегът е покрил трупа му, иначе нашите приятели щяха да го видят, защото дойдоха от онази посока.

— Значи си прострелял лос, който ще привлече вълците като мухи, и смяташ да лежиш тук в студа и да ги чакаш? Вероятно си мислиш, че когато стигнат до второто ястие, вече ще си толкова скован, че няма да забележиш, че са започнали да ти дъвчат краката?

— Не викай — рече той. — Диваците може да са още наблизо.

Поех дъх да кажа нещо повече по въпроса, но той ме спря, като сложи леко ръка на бузата ми.

— Клеър. Няма да можеш да ме помръднеш. Няма какво друго да се направи.

— Има — казах аз, потискайки треперенето в гласа си. — Ще остана с теб. Ще донеса одеяла и храна, но няма да те оставя тук сам. Ще донеса и дърва, ще си направим огън.

— Няма нужда, аз ще се справя — настоя той.

— Но аз няма да се справя — казах през зъби. Много добре помнех какво е да си в хижата в дългите, празни, задушаващи часове на очакване. Да ми мръзне задникът в снега няколко дни също не беше прекрасна алтернатива, но беше за предпочитане.

Той разбра какво имам предвид и се усмихна.

— Е, тогава може да донесеш и малко уиски, ако е останало.

— Има половин бутилка — казах, вече по-щастлива. — Ще я донеса.

Той ме прегърна и ме дръпна към извивката на рамото си. Въпреки воя на вятъра навън беше доста уютно под наметалата, сгушена до него. Кожата му миришеше на топло и леко солено и аз не можах да устоя, вдигнах глава и целунах влажната вдлъбнатинка на шията му.

— О — потрепери той. — Не прави така!

— Не ти ли хареса?

— Не, хареса ми! Как да не ми харесва? Ама ми настръхна кожата!

— Е, на мен пък ми харесва да ми настръхва — възразих.

Той ме погледна развеселено.

— Наистина ли?

— О, да — уверих го. — Много обичам, когато ме хапеш леко по шията.

Той присви едно око и ме погледна с колебание. После ме хвана за ухото, дръпна главата ми надолу и извърна лицето ми настрани. Прокара език в основата на гърлото ми, после вдигна глава и ухапа леко нежната кожа.

Изстенах и потреперих неконтролируемо.

Той ме пусна, гледаше ме изумен.

— Проклет да съм. Наистина ти харесва; цялата си настръхнала и зърната ти са твърди като пролетни черешки. — Прокара ръка по гърдата ми; не бях сложила импровизирания сутиен, когато се обличах за експедицията.

— Нали ти казах — изчервих се леко аз. — Сигурно някоя от предците ми е била ухапана от вампир или нещо такова.

— Какво? — погледна ме неразбиращо.

Е, имахме време за убиване, затова му разказах набързо за живота и делата на граф Дракула. Той изглеждаше развеселен и ужасѐн, но ръката му продължи с машинациите си и вече се беше преместила под кожената пола и пълзеше под гамашите. Пръстите му бяха студени, но нямах нищо против.

— Някои хора смятат тази мисъл за ужасно еротична — довърших аз.

— Това е най-отвратителното нещо, което съм чувал!

— Не ми пука — отвърнах, изпънах се до него и отметнах глава назад, за да оголя шията си. — Направи го пак.

Той промърмори нещо на келтски, но успя да се надигне на лакът и да се претърколи към мен.

Устата му беше топла и мека и без значение дали одобряваше действията си, го правеше много добре.

— Охххх — потреперих от екстаз, когато зъбите му леко стиснаха меката част на ухото ми.

— Е, виж какво стана — каза примирено, хвана ръката ми и я притисна между бедрата ми.

— Чудесно. А си мислех, че от студа…

— Скоро ще стане много топло — увери ме той. — Сваляй ги, а?

Беше доста неудобно поради тясното ни убежище и се налагаше да сме завити, за да не ни измръзнат голите части, а и си оставаше фактът, че Джейми можеше да оказва само най-основната помощ, но успяхме доста задоволително.

Та покрай всичко това бях доста заета, но по време на един временен застой в дейностите ми усетих неприятното чувство, че някой ме наблюдава. Надигнах се на ръце и погледнах през клоните, но не видях нищо освен горичката и покрития със сняг склон под нея.

Джейми изстена тихо.

— Не спирай — промърмори с притворени очи. — Какво има?

— Стори ми се, че чух нещо — казах и пак се отпуснах към гърдите му.

И тогава наистина чух нещо; смях, нисък, но отчетлив, точно над главата ми.

Претърколих се сред плетеница от наметала и кожени дрехи, а Джейми изруга и грабна пищова си.

Разбута клоните с един замах и насочи пищова си нагоре.

От върха на скалата над нас надничаха няколко глави, ухилени до уши. Иън и четирима индианци от Анна Оока. Индианците мърмореха и се подхилкваха, явно нещо им беше много смешно.

Джейми остави пищова и се намръщи към племенника си.

— Иън, какво правиш тук, по дяволите?

— Ами прибирах се у дома, за да изкарам Коледа с вас, чичо — каза той, широко ухилен.

Джейми го огледа с огромна неприязън.

— Коледа. Да бе, глупости.

Трупът на лоса беше замръзнал през нощта. Като видях заледените очи, потреперих — но не от гледката на смъртта; тя беше дори красива, огромното тъмно тяло бе неподвижно и покрито със сняг, — а от мисълта, че ако не бях полудяла от тревога и не бях тръгнала в нощта да търся Джейми, застиналата картина пред очите ми можеше да се казва „Мъртъв шотландец в снега“, а не „Замръзнал лос и спорещи индианци“.

След като проведоха дългата си дискусия, Иън ме информира, че са решили да се върнат в Анна Оока, но първо ще ни отведат у дома, в замяна на част от месото на лоса.

Трупът още не беше замръзнал напълно; те го бяха разсекли и оставиха вътрешностите на сиво-синя купчина в снега, осеяна с черна кръв.

След като отсякоха главата, за да облекчат товара си, двама от мъжете окачиха трупа на един кол и вързаха краката му един за друг. Джейми ги гледаше мрачно, явно ги подозираше, че смятат да приложат и на него същата техника, но Иън го увери, че могат да направят травоа; нямаха коне, но водеха с тях едно яко муле, за да носи кожите.

Времето се пооправи; снегът по голата земя вече се беше стопил и макар че въздухът още беше студен и мразовит, небето бе ослепяващо синьо, а гората излъчваше аромат на смърчове и борове.

Именно миризмата на ели, когато минавахме през една горичка, ми напомни за началото на това премеждие и за мистериозната група индианци, които бяхме видели.

— Иън — казах, когато го настигнах. — Точно преди да се появите вие на склона, видяхме група индианци с един йезуитски свещеник. Не бяха от Анна Оока — имаш ли представа кои са?

— О, да, лельо. Знам всичко за тях. — Той прокара облечена в ръкавица ръка под зачервения си нос. — Тъкмо тях следяхме, когато ви открихме.

Непознатите индианци били мохоуки, които идвали далече от север. Тускарора били осиновени от ирокезкия съюз преди петдесетина години и поддържали близки връзки с мохоуките, като често си гостували както официално, така и неофициално.

Настоящата визита била нещо средно — група млади мохоуки търсели съпруги. В тяхното село имало недостиг на моми за женене и те решили да дойдат на юг, за да видят дали ще намерят подходящи половинки сред племето тускарора.

— Ами една жена трябва да е от подходящия клан — обясни Иън. — Ако е от неподходящ, не можеш да се ожениш за нея.

— Като Макдоналд и Кембъл, а? — обади се заинтригуван Джейми.

— Да, нещо такова — ухили се Иън. — Затова водеха и свещеник със себе си — ако намерят жени, да се оженят веднага и да не трябва да спят в студено легло по пътя към дома.

— Значи са християни?

Иън сви рамене.

— Някои от тях. Йезуитите били сред тях от известно време и много хурони се покръстили. Не толкова много сред мохоуките обаче.

— Значи са били при Анна Оока? — попитах любопитно. — Защо тогава ти и приятелите ти ги следите?

Иън изсумтя и затегна яката от катеричи кожи на врата си.

— Може и да са съюзници, лельо, но това не означава, че Накогнауето и неговите хора им вярват. Дори другите племена от ирокезкия съюз се страхуват от мохоуките — християни или не.

Почти наближаваше залез, когато видяхме хижата. Бях измръзнала и изморена, но веднага се ободрих, щом видях малкия ни чифлик. Едно от мулетата в кошарата, светлосиво създание на име Кларънс, също ни видя и зарева приветствено, като накара и конете да се скупчат около перилата в очакване на храна.

— Конете изглеждат добре — каза Джейми, като всеки стопанин, който първо се грижи за животните. Аз бях по-притеснена за нас самите; да влезем, да се стоплим, да хапнем, възможно най-скоро.

Поканихме приятелите на Иън да останат, но те отказаха, разтовариха Джейми в двора и изчезнаха бързо, за да подновят преследването на мохоуките.

— Не искат да остават в къщата на бял човек, лельо — обясни Иън. — Смятат, че мирише лошо.

— О, нима? — отвърнах засегнато, като си помислих за някои възрастни господа от Анна Оока, които сякаш се бяха потопили в меча мас и не сваляха дрехите си цяла зима. Присмял се хърбел на щърбел, мен ако питате.

Доста по-късно ние отбелязахме подобаващо Коледа, като си пийнахме уиски, а после най-сетне си легнахме в леглото, гледахме играта на пламъците на огъня и слушахме тихото хъркане на Иън.

— Хубаво е пак да си си у дома — казах тихо.

— Така е. — Джейми въздъхна, придърпа ме към себе си и аз положих глава на извивката на рамото му. — Знаеш ли, в студа ми се присъни много странен сън.

— Така ли? — Протегнах се с удоволствие на мекия дюшек. — И какво сънува?

— Всякакви неща. — Звучеше малко срамежливо. — Сънувах и Бриана.

— Наистина ли? — Това беше малко стряскащо; аз също бях сънувала Бриана в ледения ни подслон — нещо, което рядко ми се случваше.

— Чудех се… — поколеба се за миг. — Тя има ли родилно петно, сасенак? Ако има, ще ми кажеш ли къде е?

— Има — казах бавно, мислех. — Не знам дали съм ти казвала за него, не се вижда през повечето време, затова от години не съм го виждала. То е на…

Ръката му се стегна на рамото ми и ме спря.

— Малко кафяво петно с формата на диамант — каза той. — Точно зад лявото ѝ ухо. Нали?

— Да, така е. — Беше топло и уютно в леглото, но по гърба ми от шията плъзна студена тръпка. — Да не би да го видя в съня си?

— Целунах я там — каза той тихо.

22. Искра от древен огън

Оксфорд, септември 1970 г.

— О, Господи! — Роджър се взираше в листа пред него, докато буквите не изгубиха значението си и се превърнаха просто в завъртулки. Но нищо не можеше да изличи смисъла на самите думи, които вече се бяха отпечатали в съзнанието му.

— О, Господи, не! — каза той на глас. Момичето до него изсумтя подразнено и изскърца с краката на стола по пода.

Той се наведе над книгата, покри я с ръцете си и затвори очи. Стана му лошо, дланите му бяха студени и потни.

Седя така няколко минути, бореше се с истината. Тя обаче не искаше да си отиде. Господи, значи вече се беше случило, така ли? Преди много време. И не можеш да промениш миналото.

Накрая преглътна горчивата жлъчка, събрала се в гърлото му, и пак погледна. Още беше там. Малко съобщение във вестник, отпечатано на 13 февруари 1776 г., в американската колония Северна Каролина, в град Уилмингтън.

Само че имаше.

Роджър за миг се вкопчи в смътната надежда, че не са били те; все пак имаше много хора с име Джеймс Фрейзър, то не беше нещо необичайно. Но не и Джеймс Макензи Фрейзър, който има съпруга Клеър. И е роден в Брох Туарах, Шотландия.

Не, бяха те. Ужасната сигурност изпълни гърдите му и мъката го стисна за гърлото. Очите му пареха и декоративният шрифт от осемнайсети век се размаза пред него.

Значи го беше открила. Клеър. Беше открила своя шотландец и бе прекарала поне няколко години с него. Надяваше се да са били хубави години. Той много харесваше Клеър Рандал — не, това беше меко казано. Ако трябваше да е честен, той я бе обичал и заради нея самата, не само заради дъщеря ѝ.

Дори нещо повече. Той много силно се бе надявал тя да открие своя Джейми Фрейзър и да живее щастливо с него. Знанието — или по-точно надеждата, — че е успяла, беше като малък талисман за него; свидетелство, че вечната любов е възможна, любов, достатъчно силна да устои на раздялата и трудностите, достатъчно силна да устои на времето. И все пак всяка плът е смъртна; любовта не може да надделее над този факт.

Той стисна ръба на масата, опитваше да се овладее. Глупак, каза си. Беше пълен глупак и все пак почувства силна мъка, както след смъртта на Преподобния; сякаш той самият беше осиротял.

Осъзнаването дойде като нов удар. Не можеше да покаже това на Бриана, не можеше. Тя знаеше, че такъв риск съществува, разбира се, но… едва ли си бе представяла нещо подобно.

Той го откри по чист късмет. Търсеше стари балади, за да попълни репертоара си, и прелистваше книга с народни песни. Една илюстрация показваше страница от вестника, в който за първи път беше публикувана една от баладите и Роджър случайно погледна към старите обявления, публикувани на същата страница, когато зърна името „Фрейзър“.

Шокът започна леко да отминава, но мъката се бе настанила в стомаха му и го разяждаше като от язва. Той беше учен и син на учен; беше израснал сред книги, още от детството си се отнасяше към писаното слово като към нещо свещено. Почувства се като убиец, когато намери джобното си ножче, отвори го скришом и се огледа, за да се увери, че никой не го наблюдава.

Действа повече по инстинкт, отколкото съзнателно. Инстинктът, който кара човек да иска да прикрие следите след инцидент, да покрие телата, да скрие видимите следи от бедствието, макар че трагедията не може да бъде изличена.

Сгъна и прибра страницата в джоба си като отрязан палец, излезе от библиотеката и тръгна по дъждовните улици на Оксфорд.

Разходката го успокои, вече можеше да мисли рационално, да пропъди чувствата достатъчно, за да планира какво да стори, как да защити Бриана от мъката, която щеше да е много по-силна и по-дълга от тази, която той изпитваше.

Беше проверил библиографската информация в книгата; публикувана през 1906 г. от малка британска печатница. Едва ли щеше да се намери лесно, но все пак Бриана можеше да се натъкне на нея при проучванията си.

Но не беше логично да търси информацията, от която имаше нужда, в книга, озаглавена „Песни и балади от осемнайсети век“. Той много добре знаеше обаче, че любопитството на историка може да доведе до най-невероятните източници. Тя сигурно също го знаеше. Освен това той познаваше и детския глад за знания — всякакви знания, — които можеха да я доведат до всичко свързано с този период, за да си представи къде са живели родителите ѝ, да си изгради някаква картина за живота, който не можеше да види, нито да сподели.

Малко вероятно, но все пак вероятно. Някой го блъсна на минаване и той осъзна, че се е навел на перилата на моста от няколко минути и се взира в дъждовните капки, които падаха по реката, без да ги вижда. Бавно тръгна надолу по улицата, без да забелязва магазините и стадата от чадъри.

Нямаше начин да се увери, че тя никога няма да види тази книга. Можеше да има само един екземпляр от нея или пък стотици, които чакаха като бомби в библиотеките из цяла Америка.

Болката в стомаха му се засили. Беше подгизнал и замръзваше. Но отвътре усещаше още по-силен студ, който се разля из него при една нова мисъл: Какво щеше да стори Бриана, ако я откриеше?

Щеше да е съсипана от мъка. А после? Той самият се бе убедил, че миналото не може да бъде променено. Казаното от Клеър затвърди това му схващане. Тя и Джейми Фрейзър се бяха опитали да предотвратят касапницата при Калоден, но без успех. Тя се беше опитала да спаси бъдещия си съпруг, Франк, като спаси предшественика му, Джак Рандал и не бе успяла, но по-късно бе установила, че все пак Франк не е негов наследник, а Джак се е оженил за бременната любовница на брат си, за да узакони появата на детето след смъртта му.

Не, миналото се разгръщаше от само себе си като гърчеща се змия и нищо не можеше да бъде променено. Не беше напълно сигурен обаче, че и Бриана мисли така.

Как се скърби за пътешественик през времето? — беше го попитала тя. Ако той ѝ покажеше обявлението, тя можеше да скърби наистина; щеше да разбере със сигурност. Това знание щеше да я нарани много силно, но тя щеше да се изцели и да остави миналото зад гърба си. Освен ако.

Освен ако не бяха камъните на Крейг на Дун. Каменният кръг и ужасните възможности, които се криеха в него.

Клеър беше минала през камъните на древния огнен празник Самайн, в първия ден на ноември, преди почти две години.

Роджър потрепери, но не от студа. Космите по тила му настръхнаха, когато си мислеше за това. Беше ясна есенна утрин в деня на Вси светии, нищо не нарушаваше покоя на тревистия хълм, на който се издигаха каменните стражи. Нищо, освен Клеър, която стигна до големия разцепен камък и изчезна в миналото.

Тогава земята сякаш се разтвори под краката му и въздухът бе разкъсан от рев, който изкънтя в главата му като оръдеен залп. Беше ослепен от взрив на светлина и мрак. Само спомените му за предишния път го опазваха от крайната паника.

Беше държал ръката на Бриана. Беше я стиснал по рефлекс, макар че всичките му сетива изчезнаха. Сякаш падаше от стотици метри в ледена вода; ужасен световъртеж и така силен шок, че усещаше единствено него. Ослепен и оглушал, лишен от разум и сетива, в главата му оцеляха само две мисли, остатъци от съзнанието, което просветваше като пламък на свещ при ураган. Умирам — помисли си с огромно спокойствие. А после: Не се давай.

Изгряващото слънце беше прокарало светла пътека през цепнатината в камъка. Клеър беше минала по нея. Когато Роджър най-сетне дойде на себе си и вдигна глава, следобедното слънце сияеше златно и лилаво зад големия камък, който беше черен на фона на небето.

Лежеше до Бриана, заслонявайки я с тялото си. Тя беше в безсъзнание, но дишаше, лицето ѝ бе съвсем бледо под червената коса. Беше много слаб и не можеше да я носи по хълма до колата; а и тя, дъщеря на баща си, беше висока почти метър и осемдесет, само с няколко сантиметра по-ниска от него самия.

Беше се свил над нея, положил главата ѝ в скута си, галеше лицето ѝ и трепери чак до залез. Тя отвори очи, тъмносини като небето, и прошепна:

— Тя отиде ли си?

— Всичко е наред — прошепна Роджър. Наведе се и целуна студеното ѝ чело. — Всичко е наред, аз ще се грижа за теб.

И наистина го мислеше. Но как?

Вече мръкваше, когато се върна в жилището си. На минаване покрай трапезарията чу някакъв шум и усети аромат на варена шунка и печен боб, но вечерята бе последното, за което му се мислеше сега.

Влезе в стаите си и хвърли мокрите дрехи на пода. Подсуши се и седна гол на леглото, забравил за кърпата в ръката си, втренчен в писалището и в дървената кутия, в която бяха писмата от Бриана.

Щеше да направи всичко, за да я спаси от мъката. Щеше да направи повече от всичко, за да я спаси от заплахата на камъните.

Клеър се беше върнала от 1968 в 1766 година. И беше умряла през 1776 година. Сега беше 1970 година. Ако сега някой се върнеше, вероятно щеше да се озове в 1768 година. Точно това беше ужасното; точно навреме.

Дори ако Бриана мислеше като него, или ако успееше да я убеди, че миналото не може да се промени, можеше ли да преживее следващите седем години с мисълта, че прозорецът на възможностите се затваря, че единственият ѝ шанс да види баща си и майка си отново изчезва с всеки изминал ден? Едно беше да ги остави да си идат, без да знае къде са били или какво се е случило с тях, но съвсем друго да знае точно и да не стори нищо.

Познаваше Бриана повече от две години, макар че бе живял с нея едва няколко месеца от това време. И все пак се познаваха много добре в някои отношения. Как би могло да е иначе след онова, което преживяха заедно? А ги имаше и писмата — десетки, по две, три или четири всяка седмица — и редките ваканции, изпълнени с магия и безсилие, след които го болеше от нуждата да бъде с нея.

Да, той я познаваше. Тя беше тиха, но у нея имаше яростна решителност, която нямаше да се даде на мъката без бой. И макар че беше предпазлива, вземеше ли решение, щеше да действа неотклонно. Ако решеше да рискува с прехода, той нямаше да може да я спре.

Ръцете му стиснаха кърпата и стомахът му се сви, когато си спомни пропастта на кръга, която едва не ги погълна. Единственото по-ужасно нещо бе мисълта да изгуби Бриана, преди да я е имал наистина.

Никога не я беше лъгал, но ефектите от шока и мъката бавно отстъпваха и в ума му започна да се оформя план. Изправи се и уви кърпата на кръста си.

Нямаше да стане с писмо. Това щеше да е бавен процес на убеждаване и нежно обезкуражаване. Реши, че няма да е трудно. Той не бе открил почти нищо през годината търсене в Шотландия, освен съобщението за изгорялата печатница на Фрейзър в Единбург. Потрепери неволно при мисълта за пламъците. Сега вече знаеше защо, разбира се. Сигурно бяха емигрирали скоро след това, макар че не бе открил и следа от тях в корабните регистри.

Щеше да ѝ каже, че е време да се откаже. Да остави миналото на спокойствие. И мъртвите. Ако продължаваше да търси без никакво доказателство това вече граничеше с мания. Щеше да ѝ каже, много деликатно, че е нездравословно да гледаш назад — вече е време да гледа напред, да не пропилява живота си в безплодно търсене. Родителите ѝ не биха искали това.

Стаята беше студена, но той почти не забелязваше.

„Аз ще се грижа за теб“ — беше ѝ казал и го мислеше. Дали премълчаването на една опасна истина беше равносилно на лъжа? Е, ако беше, тогава щеше да излъже. Това беше грях, знаеше го още от дете. Но така да бъде, щеше да рискува душата си заради нея, съвсем съзнателно.

Зарови из чекмеджето за химикалка. После спря, наведе се и бръкна с два пръста в джоба на захвърлените джинси. Хартията беше подгизнала, почти се разпадаше. Той я накъса на малки парченца, без да обръща внимание на студената пот, която се стичаше по лицето му.

23. Черепът

Казах на Джейми, че нямам нищо против да сме далече от цивилизацията; където има хора, има нужда и от лечител.

Дънкан изпълни обещанието си и се върна през пролетта на 1768 година с осмина бивши затворници от Ардсмюир и техните семейства, готови да се заселят на Фрейзърс Ридж, както вече се наричаше мястото. Сега бяхме трийсетина души и веднага стана нужда от моите малко позакърнели умения, за да зашивам рани и да се боря с трески, да пробивам циреи и да лекувам инфектирани венци. Две от жените бяха бременни и аз имах честта да изродя децата, момченце и момиченце, и двете родени рано през пролетта.

Славата ми — ако мога да я нарека така — на лечител скоро се разпространи извън малкото ни селище и започнаха да ме викат от все по-далече и по-далече, за да се грижа за болни в изолирани ферми в планината, пръснати на повече от трийсет мили една от друга по труднодостъпния терен. Освен това правех по някое посещение с Иън в Анна Оока, за да навестя Наяуене, и се връщах оттам с кошници и буркани с полезни билки.

Отначало Джейми настояваше той или Иън да идват с мен на по-отдалечените места, но скоро стана очевидно, че не могат да отсъстват. Беше време за първата сеитба, земята беше разорана, царевицата и ечемикът трябваше да се засеят, да не говорим за обичайните задачи в една ферма. Освен конете и мулетата се бяхме сдобили и с малко ято пилета и с един страховит черен глиган, за да задоволим социалните нужди на прасето, и — най-големият лукс — млечна коза, а те трябваше да бъдат хранени, поени и в общи линии удържани да не се избият или да не бъдат изядени от мечките или пантерите.

Така че все по-често тръгвах сама, когато се появеше някой непознат на прага ни и помолеше за лечител или акушерка. Дневникът на Даниел Роулингс се сдоби с нови записи, а в килера се появиха подаръци от шунка и телешки бут, торби със зърно и ябълки, с които пациентите ми се отблагодаряваха. Никога не исках заплащане, но все нещо ми носеха, а тъй като бяхме много бедни, всичко ни беше от полза.

Пациентите ми идваха от много места, повечето не говореха нито английски, нито френски. Бяха или германски лутерани, квакери, шотландци или ирландци, а имаше и голямо селище на Моравските братя от Салем, които говореха на странен диалект на чешки, поне според мен. Обикновено успявах обаче; в повечето случаи някой ми превеждаше, а в най-лошите се разбирах с тях на езика на жестовете. „Къде те боли?“ е въпрос, който всеки може да разбере.

Август 1768 г.

Бях измръзнала до кости. Въпреки че се бях увила добре в наметалото, вятърът го дърпаше от тялото ми и го развяваше като корабно платно. То пърхаше около главата на момчето, което вървеше до мен, и ме накланяше на седлото със силата на вихрушка. Дъждът се промъкваше под гънките с ледени иглички и роклята и фустата ми бяха подгизнали, когато стигнахме до Мюлерс Крийк.

Самата река течеше кипнала. По повърхността ѝ се носеха изкоренени фиданки, камъни и клони. Томи Мюлер се вгледа в нея, свил рамене почти до периферията на провисналата шапка, която беше нахлупил над ушите си. Виждах колебанието във всяка линия на тялото му, затова се наведох и извиках в ухото му.

— Ти стой тук! — изревах, за да надвикам писъка на вятъра.

Той поклати глава, каза нещо, но не го чух. Аз поклатих трескаво глава и посочих към брега; калната почва там се ронеше; виждах как реката отнася буци от черната пръст.

— Стой назад! — извиках.

Той посочи към себе си — после към фермата — и посегна към юздите ми. Явно смяташе, че е твърде опасно, искаше да се върна в къщата, за да изчакаме бурята да премине.

Определено имаше право. От друга страна виждах, че потокът се разширява пред очите ми, разбушувалата се вода ядеше мекия бряг на големи хапки. Ако изчаках още, никой нямаше да може да го прекоси и нямаше да е безопасно още няколко дни. При такива наводнения водата не спадаше цяла седмица, а дъждовната вода от планините се стичаше и подхранваше теченията.

Мисълта да остана цяла седмица в къщата с четири стаи и десетина Мюлеровци обаче бе достатъчна, за да ме изпълни с безразсъдство. Дръпнах юздите от ръката на Томи, завъртях се и конят размята глава под дъжда, после пристъпи внимателно в хлъзгавата кал.

Стигнахме до горната част на брега, където имаше дебел слой сухи листа и се вървеше по-лесно. Обърнах коня, махнах на Томи да се отстрани, наведох се напред като жокей и забих лакти в торбата с ечемик, вързана на седлото пред мен — заплащането за услугите ми.

Промяната на тежестта ми се оказа достатъчна; конят също не искаше да стои тук. Усетих внезапния тласък, когато хълбоците му се напрегнаха и ние полетяхме надолу по склона като шейна. Подскачане и миг на замайващо свободно падане, после силен плясък и аз се озовах до бедрата в ледената вода.

Ръцете ми бяха така изстинали, че все едно бяха запоени за юздите, но и без това не можех да допринеса за водачеството. Отпуснах ръце и оставих коня да води. Усещах как огромните мускули се движат ритмично под краката ми, докато той плуваше, и още по-мощния тласък на водата, която шуртеше около нас. Тя влечеше полите ми и заплашваше да ме повали с порива си.

После копитата стигнаха до дъното на потока и ние се измъкнахме, а от нас се стичаше вода като от цедилка. Обърнах се в седлото, за да видя Томи Мюлер от другата страна. Устата му беше зейнала под шапката. Не можах да пусна юздите, за да му помахам, но му кимнах най-официално, после пришпорих коня с пети и се насочих към дома.

Качулката на наметалото ми беше паднала при скока, но и без това нямаше значение; не можех да стана по-мокра. Отметнах един кичур от очите си и насочих коня по издигащата се пътека, облекчена, че се прибирам у дома, макар и в дъжда.

Бях останала в хижата на Мюлер три дни, за да се грижа за осемнайсетгодишната Петронела, която раждаше за първи път. Щеше да е и за последен, според нея. Седемнайсетгодишният ѝ съпруг, който надникна плахо в стаята в средата на втория ден, получи порой обиди на немски от Петронела, който го запрати обратно в убежището на мъжете в обора с почервенели от ужас уши.

Все пак след няколко часа видях как Фреди — който изглеждаше много по-млад от седемнайсетгодишен — коленичи колебливо до леглото на жена си, а лицето му беше по-бледо от нейната нощна риза, когато посегна плахо с пръст, за да отвори одеялото, в което бе завита дъщеря му.

Втренчи се тъпо в кръглата, покрита с мек черен мъх главичка, после погледна жена си, сякаш имаше нужда от окуражаване.

— Ist sie nicht wundersdhön?[24] — каза тихо Петронела.

Той кимна бавно, после положи глава в скута ѝ и се разплака. Жените се усмихнаха сърдечно и отидоха да приготвят вечерята.

И вечерята си я биваше; храната бе едно от преимуществата на визитите ми при семейство Мюлер. Дори сега стомахът ми беше много доволен от кнедлите и пържения blutwurst, и още усещах вкуса на яйцата с масло в устата си, който успяваше да ме поразсее леко от общия дискомфорт на настоящата ситуация.

Надявах се, че Джейми и Иън са успели да приготвят нещо годно за ядене в мое отсъствие. Беше краят на лятото, но още не беше дошло време за прибиране на реколтата и килерът не бе така пълен, както се надявах да бъде през есента, но все пак имахме сирене, огромна делва солена риба и чували с брашно, царевица, ориз, боб, ечемик и овес.

Джейми всъщност можеше да готви — поне да одере дивеч и да го изпече на огън — и аз се бях опитала да въведа Иън в мистериите на приготвянето на овесена каша, но тъй като си бяха мъже, подозирах, че са се задоволили да ядат суров лук и сушено месо.

Не знаех дали наистина след ден на дървосекачество, оране на нивите и влачене на елени през планините те наистина бяха толкова изтощени, за да помислят да си приготвят нещо свястно за ядене, или го правеха нарочно, за да се чувствам необходима.

Вятърът беше утихнал, защото бях на завет зад хребета, но дъждът все така се лееше и теренът беше коварен, тъй като калта на пътеката се бе втечнила и по нея се носеше слой сухи листа, измамен като плаващи пясъци. Усещах притеснението на коня, когато копитата му се плъзгаха при всяка крачка.

— Добро момче — казах утешително. — Продължавай, ти си добро момче. — Конят наостри леко уши, но не вдигна глава, докато пристъпваше внимателно.

— Тежката стъпка? А, какво ще кажеш?

Конят нямаше име за момента — или всъщност имаше, но аз не го знаех. Мъжът, от когото Джейми го беше купил, го наричаше с някаква немска дума, за която Джейми твърдеше, че не е подходяща за кон на дама. Когато го помолих да я преведе, той само стисна устни и доби съвсем шотландски вид, от което заключих, че думата наистина е доста неподобаваща. Смятах да питам госпожа Мюлер какво означава, но забравих в бързането да тръгна.

Така или иначе теорията на Джейми беше, че конят ще разкрие истинското си — или поне разбираемото си — име с времето, затова всички го наблюдавахме с надеждата да прояви характера си. При пробната езда Иън бе предложил да се казва Кони, но Джейми само поклати глава, каза „не“ и толкова.

— Чевръстия? — предложих. — Леката стъпка? По дяволите!

Конят беше спрял, по очевидни причини. По склона весело гъргореше малко поточе, подскачаше от камък на камък най-безгрижно. Беше красиво, водата беше чиста като кристал над тъмната скала и зелените листа. За нещастие обаче то подскачаше и над останките от пътеката, която, безсилна пред стихиите, се беше свлякла от лицето на склона в долината.

Останах неподвижна на седлото, от мен капеше вода. Нямаше как да заобиколя. Хълмът се издигаше почти вертикално от дясната ми страна, а от скалното му лице стърчаха храсти и фиданки. Отляво се накланяше така опасно, че спускането би било чисто самоубийство. Като проклинах под нос, аз обърнах безименния кон.

Ако не беше придошлият поток, щях да се върна при Мюлер и да оставя Джейми и Иън да се оправят още малко сами. Но сега нямах избор; трябваше да намеря друг път към дома или да остана тук и да потъна съвсем.

Бавно се върнахме по стъпките си. След по-малко от четвърт миля обаче открих място, където хълмът се спускаше в малка седловина; имаше и една голяма на близката планина, която си бе спечелила името Дяволския връх. Ако успеех да прекося седловината до другата страна на хълма и да мина по него, щях бързо да се върна на пътеката, която прекосяваше хребета от юг.

От седловината за миг имах ясна гледка към подножието на хълмовете и към синята кухина на долината. От другата страна обаче облаците скриваха върховете на планините, черни от дъжда, където от време на време проблясваше светкавица.

Вятърът беше отслабнал, след като бе отминало началото на бурята. Дъждът се сипеше още по-силно, ако подобно нещо е възможно, и аз постоях само колкото да отделя студените си пръсти от юздите и да вдигна качулката на наметалото.

От тази страна на хълма се слизаше относително лесно, земята беше камениста, но не твърде стръмна. Пробирахме си път през малки горички от планински ясен с червени плодове и по-големи дъбови гори. Забелязах огромен къпинак, от който можех да бера къпини в бъдеще, но не спрях. Щях да съм късметлийка, ако се приберях у дома до залез.

За да се разсея от студените струи, които се стичаха по врата ми, започнах мислен инвентар на килера си. Какво можех да приготвя за вечеря, когато се прибера?

Нещо бързо, помислих си трепереща, и нещо горещо. Яхнията се готвеше бавно; както и супата. Ако имаше катерица или заек, можехме да ги изпържим, да разбъркам яйце и царевично брашно. Или може би бульон с малко бекон за аромат и няколко бъркани яйца със зелен лук.

Приведох се смръщена. Въпреки качулката и гъстата ми коса дъждът трополеше по скалпа ми като градушка.

И тогава осъзнах, че наистина е градушка. Малки бели сферички отскачаха от гърба на коня и барабаняха по дъбовите листа. До секунди станаха колкото мраморни топчета и градушката се засили така, че звучеше като автоматична стрелба по мокрите листа.

Конят размята глава и разтърси силно гривата си в усилието да избяга от жилещия лед. Бързо го поведох към относителното убежище на един огромен кестен. Под него беше шумно, но ледените топчета се плъзгаха по гъстата корона и не стигаха до нас.

— Добре — казах. С известна трудност свалих едната си ръка от юздите и потупах успокоително коня. — Спокойно. Всичко ще бъде наред, стига да не ни удари мълния.

Явно това заявление събуди нечия памет; ярка вила ослепителна светлина разцепи черното небе отвъд планината Роуан. След малко се чу тътен на гръмотевица в долината, който заглуши тропота на градушката по листата над нас.

Още една гръмотевица просветна в далечината, отвъд планините. После отново мълнии съскаха в небето, всяка успяваше да е по-гръмка от предишната. Градушката спря и се смени с дъжд, който се сипеше пороен както преди. Долината долу изчезна сред облаци мъгла, но мълнията озари планинските хребети като кости на рентгенова снимка.

— Един хипопотам, два хипопотама, три хипопотама, четири хипопотам… — БУУУМ! Конят разтърси глава и пристъпи нервно.

— Знам как се чувстваш — казах му, като се взирах в долината. — Спокойно, спокойно. — После пак просветна мълния, която озари далечния хребет и отпечата силуета на наострените уши на коня върху ретините ми.

— Един хипопотам, два хипо… — можех да се закълна, че земята потрепери. Конят изцвили пронизително и се вдигна на задните си крака, когато дръпнах юздите. Копитата му блъскаха по листата. Въздухът замириса на озон.

Просветване.

— Един — казах през зъби. — По дяволите! Един хипо…

Просветване.

— Един…

Просветване.

— Олеле!

Не осъзнах изобщо падането; дори приземяването. В един миг виждах юздите, после паникьосаният кон сякаш се разпадна под мен във всички посоки. След това вече лежах по гръб и примигвах към въртящото се небе в опит да накарам диафрагмата си да заработи.

Екотът от удара преминаваше през плътта ми и трескаво се опитах да се завърна в тялото си. После поех дъх болезнено и усетих, че треперя, а шокът отстъпи пред първото осъзнаване на щетите.

Лежах неподвижно, със затворени очи, концентрирах се върху дишането и правех инвентар. Дъждът още се изливаше по лицето ми, събираше се в падините на очите и се стичаше в ушите ми. Лицето и ръцете ми бяха изтръпнали. Ръцете ми се движеха. Вече дишах малко по-леко.

Краката ми. Левият ме болеше, но не и по притеснителен начин; само ожулено коляно. Претърколих се тежко настрани, възпрепятствана от мокрите широки дрехи. Все пак именно те ме бяха спасили от сериозни травми при падането.

Над мен дойде плахо цвилене, което се чуваше дори сред тътена на гръмотевица. Погледнах замаяна и видях главата на коня да се подава през един храсталак на около трийсет стъпки нагоре. Под храстите се спускаше стръмен каменист склон; диря в земята към дъното показваше къде се бях претърколила, за да стигна до сегашната си позиция.

Бяхме стояли буквално на ръба на тази малка пропаст, без да я видим, защото бе закрита от гъстите храсти. Паниката на коня го беше запратила зад ръба, но явно бе усетил опасността и се бе задържал, преди да падне, но аз се бях плъзнала надолу.

— Проклет мошеник! — казах и се запитах дали неизвестното немско име не означава нещо такова. — Можех да си счупя врата! — Избърсах калта от лицето си с трепереща ръка и огледах как да се върна обратно.

Нямаше как. Зад мен скалният склон продължаваше, сливаше се с гранитните рогове. Пред мен свършваше внезапно, в пропаст към малка падина. Склонът, на който стоях, се спускаше също към тази пропаст, осеян с туфи жълта трева и шмак до бреговете на малък поток на около шейсет стъпки надолу.

Стоях неподвижно и се опитвах да мисля. Никой не знаеше къде съм. Аз не знаех точно къде съм, ако ставаше дума. И по-лошо, никой нямаше да ме потърси известно време. Джейми щеше да си помисли, че още съм при Мюлер заради дъжда. Мюлер щяха, разбира се, да си помислят, че съм се прибрала у дома. Дори да се съмняваха, нямаше да ме последват заради прелелия поток. А когато някой откриеше наводнената пътека, всички следи от коня ми отдавна щяха да са заличени от дъжда.

Но не бях ранена и това беше нещо. Освен това бях сама, без храна, сравнително изгубена и много мокра. Единственото, в която бях сигурна е, че няма да умра от жажда.

Светкавиците още просветваха като дуелиращи се вили в небето над мен, макар че гръмотевиците бяха отслабнали до приглушен тътен в далечината. Вече не се страхувах особено, че ще ме удари мълния — не и при толкова по-добри кандидати наоколо под формата на гигантски дървета, — и все пак ми се стори добра идея да си намеря подслон.

Още валеше; капките се търкаляха от носа ми с монотонен ритъм. Като куцуках заради ожуленото коляно и псувах по малко, аз тръгнах надолу по хлъзгавия склон към потока.

Този поток също беше пълноводен от дъжда. Виждах върховете на потъналите храсти да стърчат от водата, листа се влачеха по бързото течение. Всъщност не беше останал бряг; пробивах си път през ноктите на див чемшир и туя към скалата на юг; вероятно там щеше да има пещера или кухина, в която да се скрия.

Не открих друго освен камъни, които бяха почернели от влага и по които се вървеше трудно. На известно разстояние зад тях обаче видях нещо друго, което можеше да мине за заслон.

Огромна туя беше паднала през потока, корените ѝ бяха подкопани от водата. Беше се ударила в скалата, затова гъстата ѝ корона се бе проснала във водата и над скалите, а дънерът бе полегнал над потока под малък ъгъл. От моята страна виждах огромната плетеница на оголените корени, разкъсаната земя и малки храсти около нея. Кухината под тях може и да не беше точно заслон, но ми се стори за предпочитане пред това да стоя на открито или да клеча в храстите.

Дори не спрях да помисля дали там не се е скрила някоя мечка, пума или друг недружелюбен представител на фауната. За щастие нямаше такъв.

Пространството беше пет на пет стъпки, влажно, тъмно и лепкаво. Таванът се състоеше от разкривените корени на дървото, покрити с песъчлива почва, като покрив на дупка на язовец. Но все пак беше солиден. Подът беше влажен, но не кален и за първи път от часове дъждът спря да барабани по главата ми.

Изтощена, аз пропълзях в дъното на дупката, сложих мокрите обувки до мен и заспах. Заради студените и влажни дрехи сънувах ярки, объркани сънища, изпълнени с кръв и раждания, дървета, скали и дъжд, и често се будех в полусъзнанието на крайната умора и заспивах пак след секунди.

Сънувах, че раждам. Не изпитвах болка, но видях подаващата се глава, сякаш стоях между краката си, едновременно майка и акушерка. Взех голото дете в ръцете си, все още изцапано с кръв, и го подадох на бащата. Подадох я на Франк, но всъщност Джейми махна плацентата от лицето ѝ и каза: „Красива е.“

После се будех и заспивах, търсех път през канари и водопади, търсех трескаво нещо, което бях загубила. Будех се и заспивах, преследвана през гори от нещо ужасно и непознато. Будех се и заспивах, с нож в ръката, червен от кръв, но чия, не знаех.

Събудих се напълно от миризма на изгоряло и веднага се изправих. Дъждът беше спрял, именно тишината ме събуди. Миризмата на дим беше силна, обаче не бе част от съня.

Подадох глава от дупката си като охлюв, който предпазливо наднича от черупката си. Небето беше бледо лилаво-сиво, осеяно с оранжеви ивици над планините. Гората около мен бе тиха и мокра. Наближаваше залез и мракът се събираше в падините.

Изпълзях навън и се огледах. Потокът зад мен течеше с пълна сила и клокоченето му бе единственият звук, който се чуваше. Земята се издигна под мен към малък хребет. На върха му имаше голяма топола — източникът на дима. Дървото беше ударено от мълния; половината му корона беше още зелена и се очертаваше рошава на фона на бледото небе. Другата половина беше почерняла, както и едната страна на масивния ствол. Бели струйки дим се издигаха от него като призраци, избягали от робството на заклинателя, и червените линии на огъня просветваха мимолетно под почернялата коруба.

Огледах се за обувките си, но не можах да ги открия в сенките. И тръгнах боса по склона към овъгленото дърво, пъшкайки от усилие. Всичките ми мускули се бяха сковали от съня и студа. Имах чувството, че и аз съм дърво, което бавно оживява, тръгва по хълма с разкривените си и тромави корени.

До дървото беше топло. Блажено, прекрасно топло. Въздухът миришеше на пепел и изгоряло, но беше топло. Застанах възможно най-близо, разперих широко наметалото си и застинах, вдигайки пара.

Известно време дори не се опитвах да мисля; просто стоях там, усещах как измръзналата ми плът се сгрява и омеква отново. Но когато кръвта ми пак потече по вените, натъртванията започнаха да ме болят и изпитах огромен глад; беше минало доста време от закуската.

Вероятно щеше да мине още повече време до вечерята, помислих си мрачно. Тъмнината вече пълзеше от падината, а аз все още бях изгубена. Погледнах към отсрещния хребет; нямаше и следа от проклетия кон.

— Предател — промърморих. — Вероятно е избягал, за да се присъедини към някое стадо елени.

Потърках ръце; дрехите ми бяха почти сухи, но температурата падаше; щеше да е мразовита нощ. Дали беше по-добре да я прекарам тук, на открито, близо до удареното от мълния дърво, или да се върна в дупката си, докато още беше достатъчно светло?

Някакво шумолене в храстите зад мен ме накара да реша. Дървото вече се охлаждаше, но още бе горещо на допир, огънят догаряше. Нямаше да възпира дебнещи нощни хищници. При липсата на огън и на оръжия единствената ми защита беше да се скрия в тъмното като мишка или заек. Е, и без това трябваше да се върна за обувките си.

Неохотно изоставих излъчваната топлина и тръгнах към поваленото дърво. Пропълзях отдолу и видях някаква бледа издутина на тъмната земя в ъгъла. Докоснах я, но не усетих мекотата на кожените си мокасини, а нещо твърдо и гладко.

Инстинктите ми схванаха естеството на предмета, преди мозъкът да открие думата, и аз бързо отдръпнах ръка. Поседях за момент с разтуптяно сърце. После любопитството надделя над първичния страх и започнах да разравям песъчливата почва около предмета.

Наистина беше череп, с долна челюст, макар че мандибулата бе прикачена само с остатъци от изсъхнали сухожилия. Част от счупен гръбначен прешлен изтрака в него.

— „Колко време трябва да пролежи човек в земята, докато изгние?“[25] — промърморих, като завъртях черепа в ръцете си. Костта беше студена и мокра, леко загрубяла от досега с влагата. Светлината беше твърде слаба, за да видя подробности, но напипвах дебелите ръбове на челото и гладкия емайл на кучешките зъби. Вероятно беше мъж, но не стар; повечето зъби си бяха на мястото и не бяха много протрити — поне доколкото можех да преценя опипом.

Преди колко време? Осем или девет години, беше казал гробарят на Хамлет. Нямах представа дали Шекспир е разбирал нещо от криминалистика, но ми се струваше разумна преценка. Или поне повече от девет години.

Как се беше озовал тук? Чрез насилие, отговориха инстинктите ми и умът ми бързо го потвърди. Един изследовател би умрял от болест, глад или студ — прогоних тези мисли, опитвах се да не обръщам внимание на ръмжащия си стомах и на влажните дрехи, — но не би свършил заровен под дърво.

Чероки или тускарора погребваха мъртвите си, но не така, сами, в падина. И не на части. Именно счупеният шиен прешлен ми разкри истината; ръбовете бяха сплескани, а счупването беше чисто.

— Някой много те е мразил, нали? — казах аз. — Не са се задоволили със скалпиране; отнесли са цялата ти глава.

Което ме накара да се зачудя — дали и остатъкът от него е тук? Прекарах ръка по лицето си, мислех, но все пак и без това нямах какво друго да правя; нямаше да ида никъде преди изгрев, а вероятността да заспя бе станала все по-малка след откриването на съквартиранта ми. Оставих внимателно черепа настрани и започнах да копая.

Вече беше съвсем тъмно, но дори най-тъмната нощ рядко е непрогледна. Небето беше покрито с облаци, които отразяваха доста светлина дори в плитката ми дупка.

Песъчливата земя беше мека и лесно се копаеше, но след няколко минути пръстите ми започнаха да се разраняват и аз изпълзях навън, колкото да намеря някаква пръчка. След още малко ровене стигнах до нещо твърдо; не беше кост обаче, не беше и метал. Камък, помислих си, като опипвах тъмния овал. Просто речен камък? Едва ли; беше твърде гладък, но с нещо по него; някакъв издълбан знак, макар че пръстите ми не бяха толкова чувствителни, че да разбера какво е.

Още копаене не извади нищо. Или останалото от Йорик не беше тук, или беше закопан много дълбоко и нямах шанс да го открия. Прибрах камъка в джоба си, седнах на пети и започнах да търкам ръце в полата си. Поне се бях сгряла от усилието.

Седнах отново и взех черепа в скута си. Колкото и да беше зловещо, все пак ми беше някаква компания, някакво разсейване от собствената ми участ. Напълно осъзнавах, че всичките ми действия от около час насам са единствено разсейване; за да се преборя с паниката, която усещах някъде под повърхността на съзнанието си и която всеки миг можеше да се появи като остър край на потънал клон. Това щеше да е дълга нощ.

— Добре — казах на черепа. — Да си чел нещо интересно напоследък? Не, сигурно нямаш много книги. Може би малко поезия? — Прокашлях се и започнах с Кийтс, загрях с „Написано с отвращение към вулгарното суеверие“ и продължих с „Ода за гръцката урна“.

— … ти влюбен ще пребъдеш, тя прекрасна ще пребъде! — изрецитирах аз. — Имаше и още, но го забравих. Не е зле, нали? Искаш ли да опитам нещо от Шели? „Ода на западния вятър“ е хубаво — мисля, че ще ти хареса.

Зачудих се защо реших така; нямах конкретна причина да смятам, че Йорик е индианец, а не европеец, но осъзнах, че наистина мисля така — вероятно заради камъка, който намерих с него. Свих рамене с надеждата, че великата английска поезия ще има същия защитен ефект като лагерен огън, поне що се отнася до мечките и пумите.

Последният куплет изтля на устните ми. На хребета видях светлина. Малка искра, която се разрасна в пламък. Отначало си помислих, че някой въглен от удареното от мълния дърво се е разпалил, но после тя помръдна. Плъзна се бавно по хълма към мен, като се носеше точно над храстите.

Скочих на крака и едва тогава осъзнах, че нямам обувки. Трескаво заопипвах земята, обикалях отново и отново тясното пространство. Но нямаше смисъл. Обувките ми бяха изчезнали.

Грабнах черепа и застанах боса, обърната към светлината.

Гледах как се приближава, носи се по хълма като пухче от асклепия. Една мисъл се носеше из парализирания ми ум — стих от Шели: „Див дух на ярост и на надпревара“. Някъде в дълбоките ъгълчета на съзнанието ми нещо отбеляза, че Шели е имал по-здрави нерви от мен. Стиснах по-силно черепа. Не беше кой знае какво оръжие, но някак си не мислех, че онова, което се спуска, може да бъде прогонено с ножове или пищови.

Не беше само защото заради мокрите растения бе малко вероятно някой да се спуска през гората с пламтяща факла. Светлината не приличаше на факла или фенер. Не потрепваше, а гореше с меко, стабилно сияние.

Тя се носеше на няколко стъпки над земята, точно на нивото, на което някой би носил факла. Приближаваше се бавно, с темпото на ходещ човек. Видях как подскочи леко и премина към ритъма на стабилна крачка.

Свих се в дупката си, почти скрита от насипа пръст и изтръгнатите клони. Замръзвах, но потта се стичаше по тялото ми и усещах смрадта на собствения си страх. Скованите пръсти на краката ми се свиха в пръстта от желание да избягам.

Бях виждала и преди Огън на свети Елмо, в морето. Колкото и да беше зловещо, течното му синьо сияние не приличаше на бледата светлина, която приближаваше. Тя нямаше нито искри, нито цвят; само призрачно сияние. Блатен газ, казваха хората в Крос Крийк, когато се споменеше за светлините в планината.

Ха, казах си, но беззвучно. Блатен газ друг път!

Светлината мина през малка горичка елши и излезе на полянката пред мен. И не беше блатен газ.

Той беше висок и гол. Ако не се броеше препаската, по него нямаше друго освен боя; дълги червени ивици по ръцете, краката и торса, а лицето му беше чисто черно, от брадичката до челото. Косата му беше мазна и вдигната като гребен, от който стърчаха две пачи пера.

Аз бях невидима, напълно скрита в тъмното си убежище, докато факлата в ръката му го обливаше с мека светлина, която сияеше по гладките гърди и рамене и засенчваше орбитите на очите. Но той знаеше, че съм тук.

Не смеех да помръдна. Дъхът ми звучеше болезнено силно в ушите. Той просто стоеше там, вероятно на десетина крачки от мен, и гледаше право в тъмната ми дупка, сякаш беше посред бял ден. Факлата му гореше стабилно и беззвучно, бледа като траурна свещ, без да изгаря дървото.

Не знам колко дълго съм стояла така, преди да ми хрумне, че вече не ме е страх. Още беше студено, но сърцето ми забави ритъма си, а пръстите на краката ми се отпуснаха.

— Какво искаш? — попитах аз и едва тогава осъзнах, че всъщност от известно време разговаряме безмълвно. Разговор без думи. Не продумвахме, но все пак някак разговаряхме.

Облаците се бяха вдигнали и се разкъсваха пред лекия вятър и между тях вече се виждаха черни, озарени от звездите парчета. Гората бе притихнала, но по обичайния начин за наквасена от дъжда нощна гора; високите дървета въздишаха и проскърцваха, храстите шумяха от вятъра, а на фона на всичко това бе постоянното шуртене на невидимата вода, като екот на завихрения въздух.

Поех дълбоко дъх, внезапно се почувствах много жива. Въздухът беше плътен и сладък, с дъх на зеленина, на билки и на мъртви листа, но примесен с миризмите на бурята — влажен камък, влажна земя, издигаща се мъгла и остра нотка на озон, внезапна като гръмотевицата, която бе ударила дървото.

Земя и въздух, помислих си внезапно, и огън и вода. Ето ме сред всички стихии; насред тях и оставена на милостта им.

— Какво искаш? — попитах отново, чувствах се безпомощна. — Нищо не мога да направя за теб. Знам, че си там; мога да те видя. Но това е всичко.

Нищо не помръдна, не бяха изречени думи, но в ума ми се оформи съвсем ясна мисъл, с глас, който не беше моят.

Това е достатъчно.

Без да бърза, той се обърна и си тръгна. Когато измина двайсетина крачки, светлината на факлата му изчезна, както се стапя последната светлина на деня в нощта.

— О — казах смаяно. — Господи! — Краката ми трепереха и седнах. Черепът — за който почти бях забравила — още бе в скута ми.

Седях така дълго, гледах и се ослушвах, но не се случи нищо повече. Планината около мен беше тъмна и непрогледна. Вероятно на сутринта щях да открия пътеката, но ако тръгнех да бродя в мрака, щях само да пострадам.

Вече не се страхувах; страхът ме бе напуснал по време на срещата с… каквото и да беше. Още ми беше студено обаче и бях много, много гладна. Оставих черепа, свих се до него и се покрих с влажното наметало. Заспах след доста време, лежах в мразовитата си дупка и се взирах в звездите в пролуките между облаците.

Опитах се да осмисля последния половин час, но нямаше нищо за осмисляне; нищо не се беше случило. И все пак се беше случило; той беше тук. Усещането за него остана у мен, някак смътно успокояващо, и накрая заспах, положила буза на купчина сухи листа.

Сънувах неспокойно, заради студа и глада; процесия от откъслечни образи. Ударени от мълния дървета, които сияеха като факли. Изкоренени от земята дървета, които ходеха с корените си с ужасяваща подскачаща походка.

Лежа в дъжда с прерязано гърло, топла кръв тече по гърдите ми, в изстиващата ми плът се разлива странен покой. Пръстите ми са сковани, не могат да помръднат. Дъждът жили кожата ми като градушка, всяка студена капка е като чук, а после дъждът се стопли и започна да пада меко по лицето ми. Погребана съм жива, черна пръст се сипе в отворените ми очи.

Събудих се с разтуптяно сърце. И останах да лежа тихо. Вече беше посред нощ; небето се простираше ясно и безкрайно над мен, а аз лежах в купа от мрак. След малко заспах отново, преследвана от сънища.

Вълци вият в далечината. Бягам в паника през гора от бели тополи, покрита със сняг, червената смола на дърветата сияе като кървави скъпоценни камъни по бялата кора. Един мъж стои сред кървящите дървета, главата му е съвсем гола, освен гребен от черна мазна коса. Има дълбоки очи и крива усмивка, а кръвта на гърдите му е по-ярка от смолата на дърветата.

Вълци, приближават се. Вият и лаят, аз също усещам силната миризма на топла кръв, бягам с глутницата, бягам от глутницата. Бягам. Бързонога съм, белозъба, усещам призрака на кръв в устата си, жили носа ми. Глад. Преследване, улавяне, убийство и кръв. Бумтене на сърце, препускаща кръв, паниката на преследвания.

Усетих как костта на ръката ми изпука като сух клон и усетих топлия костен мозък в устата си — солен, хлъзгав по езика ми.

Нещо докосна лицето ми и аз отворих очи. Огромни жълти очи се взираха в мен от тъмната козина на белозъб вълк. Изпищях и замахнах към него, а звярът се отдръпна със сепнато „Уаф!“.

Обърнах се на колене и се свих трепереща. Тъкмо беше съмнало. Светлината на зората беше нова и нежна, и ми показа много ясно огромния черен силует на… Роло.

— О, Господи, какво, по дяволите, правиш тук, ти проклет, ужасен… мръсен звяр! — Вероятно накрая щях да се овладея, но Джейми ме изпревари.

Големите му ръце ме издърпаха от скривалището ми, прегърнаха ме здраво и ме потупаха тревожно в търсене на увреждания. Вълната на наметалото му беше мека до лицето ми и миришеше на влага и сапун от луга, и на неговата мъжка миризма, която вдишах като кислород.

— Добре ли си? За бога, сасенак, добре ли си?

— Не. Да — казах аз и се разплаках.

Не продължи дълго; беше по-скоро от шока от облекчението. Опитах се да го кажа, но Джейми не ме слушаше. Вдигна ме на ръце, каквато си бях мръсна, и ме понесе към малкия поток.

— Тихо — каза той, притискаше се към себе си. — Тихо, mo chridhe. Вече всичко е наред, в безопасност си.

Още бях замаяна от студа и от сънищата. След като толкова дълго бях сама, без човешки глас, неговият ми се струваше странен, нереален и труден за разбиране. Но прегръдката му беше топла и реална.

— Почакай — казах и дръпнах леко ризата му. — Почакай, забравих. Трябва да…

— Господи, чичо Джейми, погледни това!

Джейми се обърна. Младия Иън стоеше пред моето убежище, обрамчено от провиснали корени, и държеше черепа.

Усетих как мускулите на Джейми се стягат.

— Господи, сасенак, какво е това?

— Искаш да кажеш кой — отвърнах аз. — Не зная. Но е добър човек, струва ми се. Не давай на Роло да припарва до него; няма да му хареса. — Роло душеше черепа в дълбока концентрация, влажните черни ноздри потрепваха от интерес.

Джейми ме погледна в лицето и се смръщи леко.

— Сигурна ли си, че си добре, сасенак?

— Не — отвърнах, вече се съвземах, защото се разбудих напълно. — Студено ми е и умирам от глад. Случайно да си донесъл закуска? — попитах с копнеж. — Мога да убия за чиния с яйца.

— Не — каза той и ме остави, докато ровеше в спорана си. — Нямах време да се занимавам с храна, но нося малко бренди. Ето, сасенак, ще ти се отрази добре. А после — изви вежда — ще ми кажеш как, по дяволите, се озова насред нищото, нали?

Смъкнах се на един камък и отпих с благодарност от брендито. Манерката се тресеше в ръцете ми, но постепенно започнах да се успокоявам, когато тъмнокехлибарената течност си проправи път през стените на празния ми стомах и навлезе в кръвообращението.

Джейми стоеше до мен, с ръка на рамото ми.

— Откога си тук, сасенак? — попита той тихо.

— Цяла нощ — отвърнах и се разтреперих отново. — От обед вчера, когато проклетият кон — мисля, че се казва Юда — ме хвърли от ръба ей там.

Кимнах към скалния ръб. Насред нищото беше добро описание на мястото. Това можеше да е всяка от хилядите безименни падинки по тези хълмове. Хрумна ми нещо — мисъл, която трябваше да ми хрумне преди доста време, ако не бях така измръзнала и замаяна.

— А ти как ме откри, по дяволите? — попитах. — Да не би някой от Мюлерови да ме е последвал или… не ми казвай, че проклетият кон те е довел при мен, като Ласи?

— Той е скопец, лельо — каза укорително Иън. — Не е момиче. Но ние изобщо не сме го виждали. Не, Роло ни доведе при теб. — Той се ухили гордо на кучето, което изглеждаше невъзмутимо, сякаш постоянно извършваше такива геройства.

— Но ако не сте видели коня ми — започнах, смаяна, — как изобщо разбрахте, че съм си тръгнала от Мюлер? И как Роло… — замълчах, защото видях, че двамата мъже се споглеждат.

Иън сви леко рамене и кимна на Джейми. Той клекна до мен и вдигна края на роклята ми, за да хване босите ми крака в големите си топли ръце.

— Краката ти са замръзнали, сасенак — каза тихо. — Къде си изгуби обувките?

— Ами там — казах и посочих към изкорененото дърво. — Сигурно още са там. Свалих ги, за да прекося потока, после ги оставих и вече не ги намерих в тъмното.

— Не са там, лельо — каза Иън. Звучеше много странно и аз го погледнах изненадана. Той още държеше черепа и го въртеше предпазливо в ръцете си.

— Не, не са — Джейми беше свел глава над краката ми и аз виждах как утринната светлина блести в косата му, която се спускаше по раменете, рошава, сякаш го бяха вдигнали набързо от леглото.

— Бях си легнал и спях — каза той, като ехо на мислите ми. — Когато този звяр внезапно пощуря. — Посочи с брадичка към Роло, без да вдига очи. — Лаеше и виеше, и се хвърляше към вратата, сякаш отвън беше самият Дявол.

— Извиках му, опитах се да го удържа и да го укротя — каза Иън, — но той не спираше, каквото и да правех.

— Да, продължи и чак слюнка хвърчеше от устата му. Бях сигурен, че е побеснял. Помислих си, че ще ни направи нещо, затова казах на Иън да отвори вратата и да го пусне навън. — Джейми седна на пети и се смръщи към краката ми, после махна едно мъртво листо от ходилото ми.

— Е, отвън наистина ли беше Дяволът? — попитах дръзко.

Джейми поклати глава.

— Обиколихме полянката от кошарата до извора и не намерихме нищо… освен това. — Той бръкна в спорана си и извади обувките ми. Погледна ме в лицето, напълно безизразен.

— Бяха на прага, една до друга.

Цялото ми тяло настръхна. Вдигнах манерката и допих брендито.

— Роло се отскубна от нас и хукна като хрътка — каза Иън, нетърпелив да продължи историята. — Но после се върна и започна да души обувките ти, да вие и да плаче.

— И аз имах чувството, че правя същото — каза Джейми, извил леко устни, но виждах, че страхът е още в очите му.

Преглътнах, но устата ми беше твърде суха, за да заговоря, въпреки брендито.

Джейми ми обу едната обувка, после и другата. Бяха влажни, но леко топли от тялото му.

— Наистина си помислих, че може да си мъртва, Пепеляшке — каза тихо, навел глава, за да скрие лицето си.

Иън не забеляза, разказваше ентусиазирано историята.

— Моето умно куче хукна, все едно е надушило заек и ние грабнахме наметалата и се втурнахме след него, като спряхме само да вземем една главня от огнището и да потушим огъня. Започнахме да го следваме, нали, момче? — Потърка ушите на Роло с обич и гордост. — И ето ни тук!

Брендито шумеше в ушите ми, потапяше ме в топло, приятно одеяло, но ми бе останал достатъчно разум, за да съобразя, че преди Роло да открие пътя към мен… някой бе изминал същия този път с моите обувки.

Бях запазила остатъци от гласа си и успях да кажа леко дрезгаво:

— А… видяхте ли нещо… по пътя?

— Не, лельо — каза Иън, внезапно сериозен. — А ти?

Джейми вдигна глава и аз видях как тревогата и изтощението са изпили лицето му и широките скули изпъкват под кожата. Не бях единствената, която бе изкарала дълга и тежка нощ.

— Да, ще ви разкажа по-късно. Сега мисля, че ще се превърна на тиква. Нека си вървим.

Джейми беше довел коне, но нямаше начин да ги свалим в падината. Трябваше да вървим по бреговете на придошлия поток, като газехме в плитчините, после да се катерим по скалистия склон до мястото, където бяха вързани животните. С омекнали крака и нестабилна след изпитанието си, аз не бях от особена помощ в това начинание, но Джейми и Иън успяваха да ме избутват през препятствията и си ме подаваха като голям и тежък пакет.

— Наистина не бива да даваш алкохол на хора, получили хипотермия — казах немощно, когато Джейми вдигна манерката до устните ми по време на една почивка.

— Не ми пука какво си получила, ще ти олекне от него — каза той. Още беше мразовито заради дъжда, но лицето му бе зачервено от изкачването. — Освен това — добави той, като попи челото си с наметалото, — ако припаднеш, поне няма да се мяташ толкова. Господи, все едно дърпам новородено теле от блато.

— Извинявай — казах аз. Лежах на земята със затворени очи, надявах се да не повърна. Небето се въртеше в една посока, а стомахът ми в друга.

— Ей, куче! — извика Иън.

Отворих око да видя какво става и видях, че Иън удържа Роло от черепа, който бях настояла да вземем с нас.

На дневна светлина той не беше така страховит. С петна и обезцветен от почвата, в която бе лежал, отдалече приличаше на изгладен от вятъра и дъжда камък. Няколко зъба се бяха отчупили, но като че ли нямаше други поражения.

— И какво точно смяташ да правиш с този Очарователен принц? — попита Джейми, като ме погледна укорително и критично. Беше пребледнял и задъхан. Погледна надолу към мен и приглади косата от очите ми. — Добре ли си, сасенак?

— По-добре — уверих го и седнах. Пейзажът не бе спрял напълно да се върти около мен, но брендито, което нахлу във вените ми, правеше това въртене малко по-приятно, като успокояващия бяг на дървета зад прозореца на влак.

— Предполагам, че трябва да го отнесем у дома и да му направим християнско погребение? — Иън огледа със съмнение черепа.

— Едва ли ще му хареса; не мисля, че е бил християнин. — Борех се с живия спомен за мъжа, когото бях видяла в падината. Макар да бе вярно, че някои индианци бяха покръстени от мисионери, точно този гол господин с боядисаното в черно лице и перата в косата определено ме остави с впечатлението, че е езичник.

Порових със сковани пръсти в джоба на полата си.

— Това беше заровено с него.

Извадих плоския камък, който бях открила. Беше мръснокафяв, неправилен овал колкото половината ми длан. Беше сплескан от едната страна, заоблен от другата и гладък, сякаш бе лежал на речно дъно. Обърнах го в дланта си и ахнах.

На плоската страна наистина имаше изображение, както си бях помислила. Беше знак с формата на спирала, която се свива в себе си. Но не тя накара Джейми и Иън да се вгледат в ръката ми, като почти удариха глави един в друг.

Там, където гладката повърхност беше отчупена, в камъка сияеше огън, малки огънчета в зелено, оранжево и червено се бореха яростно за светлината.

— Господи, какво е това? — попита смаяно Иън.

— Това е опал и то много голям — каза Джейми. Побутна камъка с големия си показалец, сякаш да провери дали е истински. Беше.

Прекара ръка през косата си, мислеше, после ме погледна.

— Казват, че опалите носят нещастие, сасенак. — Реших, че се шегува, но изглеждаше притеснен. Той беше пътувал много, образован човек, но все пак беше роден в планинска Шотландия и знаех, че у него има дълбоко суеверна жилка, макар че тя не се проявяваше често.

Ха, помислих си. Прекара нощта с призрак и си мислиш, че той е суеверен?

— Глупости — казах по-убедено, отколкото се чувствах. — Това е просто камък.

— Е, не мисля, че носят лош късмет, чичо Джейми — каза Иън. — Мама има малък пръстен с опал, който е от майка ѝ, но не прилича на този! — Той докосна почтително камъка. — Тя обаче наистина казва, че опалът поемал нещо от собственика си — ако имаш опал, който е принадлежал на добър човек, тогава всичко е наред, и ще ти носи късмет. Но иначе… — Сви рамене.

— Е, добре — рече сухо Джейми, после кимна към черепа. — Ако е бил на този човек, като че ли не му е донесъл късмет.

— Поне знаем, че не са го убили заради него — изтъкнах аз.

— Вероятно не са го искали, защото са знаели, че носи лош късмет — предположи Иън. Смръщи се към камъка, между веждите му имаше бръчка. — Може би трябва да го върнем пак там, лельо.

Потърках носа си и погледнах Джейми.

— Може да е доста ценен — казах.

— Аха. — Двамата стояха замислени, разкъсвани между суеверието и прагматизма.

— Ами добре — рече накрая Джейми, — сигурно няма да навреди да го задържим малко. — Единият край на устата му се изви в усмивка. — Нека аз го нося, сасенак; ако ме повали мълния на път към дома, ти ще можеш да го върнеш.

Станах тромаво, като се държах за ръката на Джейми. Примигнах и се олюлях, но запазих равновесие. Джейми взе камъка от ръката ми и го пъхна в спорана си.

— Ще го покажа на Наяуене — казах аз. — Тя сигурно знае какво означава този знак.

— Да, добре се сети, сасенак — съгласи се Джейми. — А ако Чаровният принц се окаже неин роднина, може да ѝ го дадеш, имаш благословията ми. — Той кимна към малката кленова горичка на стотина метра от нас, зеленото ѝ бе започнало да се опъстря в жълто.

— Конете са вързани ей там. Ще можеш ли да вървиш, сасенак?

Погледнах замислено към краката си. Те като че ли бяха много по-далече от обикновено.

— Не съм сигурна. Мисля, че съм пияна.

— О, не, лельо — увери ме любезно Иън. — Татко казва, че не си пиян, щом можеш да стоиш прав.

Джейми се засмя и преметна края на наметалото на рамото си.

— Моят татко казваше, че не си пиян, ако можеш да откриеш задника си с ръце. — Огледа гърба ми с извита вежда, но мъдро размисли и не каза това, което си беше наумил.

Иън се изхили и се закашля, после се успокои.

— О, да. Не е много далече, лельо. Сигурна ли си, че не можеш да вървиш?

— Е, аз няма да я нося пак — каза Джейми, без да изчака отговора ми. — Не искам да си сецна гърба. — Взе черепа от Иън, придържайки го с върховете на пръстите си и го положи деликатно в скута ми. — Изчакай тук с малкия си приятел, сасенак. С Иън ще доведем конете.

Беше ранен следобед, когато стигнахме на Фрейзърс Ридж. Бях измръзнала, мокра и гладна почти от два дни и определено бях замаяна; усещането се засилваше както от допълнителния прием на бренди, така и от усилията ми да обясня събитията от нощта на Иън и Джейми. Сега, на дневна светлина, всичко случило се ми изглеждаше нереално.

Но пък то всичко ми се струваше нереално, погледнато през мъглата на изтощението, глада и алкохолното опиянение. Затова, когато излязохме на поляната, си помислих, че димът от комина е просто халюцинация — докато не усетих миризмата на горяща дървесина от хикория.

— Нали казахте, че сте угасили огъня — рекох на Джейми. — Добре, че не сте изгорили къщата. — Това се случваше често; бях чувала за не една дървена хижа, изгоряла до основи в резултат на небрежно поддържано огнище.

— Наистина го угасих — каза той и слезе от седлото. — Има някой вътре. Познаваш ли коня, Иън?

Иън се надигна на стремето, за да погледне към кошарата.

— Ами това е проклетият кон на леля! — рече той с изненада. — И с него има още един, пъстър.

И наистина, новокръстеният Юда стоеше в кошарата, разседлан, и си разменяше бълхи с едър сив скопец.

— Знаеш ли чий е? — попитах аз. Още не бях слязла от седлото. Вълните на замайването ме заливаха през няколко минути и ме караха да се вкопчвам в него. Земята под коня като че ли се люлееше нагоре-надолу като океанско вълнение.

— Не, но е приятел — рече Джейми. — Нахранил е животните вместо мен и е издоил козата. — Кимна от пълната със слама ясла на конете към вратата, където на пейката стоеше ведро с мляко, покрито с четвъртита кърпа, за да не падне някоя муха в него.

— Ела, сасенак. — Посегна нагоре и ме хвана през кръста. — Ще те сложим в леглото и ще ти сварим чай.

Пристигането ни беше чуто; вратата на хижата се отвори и от нея погледна Дънкан Инес.

— О, ти си тук, Мак Дуб — рече той. — Какво е станало? Козата ти врещеше тъй, че щеше да събуди и мъртвите, и вимето ѝ щеше да се пръсне, когато дойдох по пътеката тази сутрин. — Видя ме и дългото му печално лице застина от изненада.

— Госпожо Клеър! — каза и огледа калните ми ръце и раздърпаните ми дрехи. — Да не сте имали злополука? Малко се притесних, когато видях коня сам на склона и малката ви кутия на седлото. Огледах се, виках, ама не можах да видя и следа от вас, затова доведох животното в къщата.

— Да, имах злополука — казах аз, опитвах се да стоя права и не успявах особено. — Добре съм обаче. — Не бях съвсем сигурна в това. Имах чувството, че главата ми е станала тройно по-голяма.

— Лягай — каза твърдо Джейми, като ме грабна за ръцете, преди да съм паднала. — Веднага.

— Баня — казах аз. — Първо.

Той погледна към потока.

— Ще замръзнеш или ще се удавиш. Или и двете. За бога, сасенак, хапни и лягай. Ще се измиеш утре.

— Сега. Гореща вода. Котле. — Нямах сили за дълъг спор, но бях решена. Нямаше да си легна мръсна и нямаше да пера после чаршафи.

Джейми ме погледна с раздразнение и извъртя примирено очи.

— Гореща вода, котле. Иън, донеси дърва и после идете с Дънкан да видите прасетата. Аз ще измия леля ти.

— Ще се измия сама!

— Няма да можеш.

Джейми беше прав; пръстите ми бяха така сковани, че не можех да разкопчая корсажа си. Той ме съблече като малко дете, захвърли настрани скъсаната пола и калната фуста и съблече ризата и корсета, който беше оставил червени следи по тялото ми. Изстенах заради безумната комбинация от болка и удоволствие, като потърках белезите, когато кръвта отново се върна в пристегнатия ми торс.

— Седни — каза той, бутна едно столче и аз се срутих на него. Той ме зави с юргана през раменете, после постави пред мен чиния с изсъхнала питка и отиде да рови в шкафа за сапун, изтривалка и кърпи.

— Намери зелената бутилка, моля те — казах, като отхапах от сухата овесена питка. — Ще трябва да си измия косата.

— Ммффммм. — Чуваше се още тракане и накрая той се върна прегърнал сума ти неща, сред които кърпа и бутилката с шампоана, който аз приготвях от хлорогалум, масло от лупина, орехови листа и цветове лайка — не исках да си мия косата със сапун от луга. Той остави всичко на масата, заедно с най-голямата ми купа, и внимателно я напълни с гореща вода от казана.

Остави я да изстине малко, после потопи изтривалката в нея и коленичи да измие краката ми.

Топлината по изранените ми, почти замръзнали крака беше най-близкото нещо до екстаз, което можех да очаквам от тази страна на небесата. Изморена и полупияна, аз имах чувството, че се разтапям от краката нагоре, докато той внимателно, но усърдно ме изми от глава до пети.

— Къде получи това, сасенак? — Аз се сепнах от полусънното си състояние и погледнах замислено към лявото си коляно. Беше подуто и от вътрешната страна бе тъмнолилаво на цвят.

— О… ами когато паднах от коня.

— Много небрежно от твоя страна — каза той рязко. — Не ти ли повтарям постоянно да внимаваш, особено когато си с нов кон? Не можеш да им се довериш напълно, докато не ги опознаеш. А ти не си достатъчно силна, за да се справиш с някой упорит или плашлив.

— Не беше въпрос на доверие — казах аз. Смътно се възхищавах на широките му сведени рамене, които се сгъваха гладко под памучната риза, докато миеше насиненото ми коляно. — Изплаши го мълния и аз паднах от девет метра височина.

— Можеше да си счупиш врата!

— Ами помислих, че съм го счупила — затворих очи, като се олюлявах леко.

— Трябваше да помислиш по-добре, сасенак. Изобщо не е трябвало да тръгваш по тая страна на хълма, камо ли…

— Нямаше начин — отворих очи. — Пътеката беше наводнена, трябваше да заобиколя.

Той се взираше в мен, скосените му очи се бяха свили на тъмносини цепки.

— Изобщо не е трябвало да тръгваш от Мюлерови в такъв дъжд! Нямаш ли достатъчно разум, за да знаеш, че земята ще е такава?

Изправих се с известно усилие, като придържах юргана на гърдите си. Хрумна ми, с лека изненада, че той е доста подразнен.

— Ами… не — отвърнах, опитвах се да събера мислите си. — Как бих могла да знам такова нещо? Освен това…

Той ме прекъсна, като плесна изтривалката в купата и пръсна вода по масата.

— Тихо! Не мисля да споря с теб!

Взирах се в него.

— А какво, по дяволите, мислиш да правиш? И защо ми крещиш? Нищо лошо не съм сторила!

Той вдиша силно през нос. После се изправи, взе парцала от купата и внимателно го изстиска. Издиша, коленичи пред мен и започна да бърше лицето ми.

— Не, не си — съгласи се. Ъгълчето на устата му потрепваше леко. — Но ужасно ме изплаши, сасенак, и заради това искам да ти се скарам, без значение дали го заслужаваш.

— О… — казах аз. Отначало ми стана смешно, но после усетих пробождане на разкаяние, когато видях колко изпито е лицето му. Ръкавът на ризата му беше изкалян, по чорапите му имаше тръни и осили, останали от нощта, през която ме бе търсил из тъмната планина, без да знае къде съм и дали съм жива. Наистина го бях изплашила ужасно, макар и неволно.

Докато търсех някакво извинение, установих, че и езикът ми е бавен като мислите. Накрая посегнах и махнах един жълт бодил от косата му.

— Защо не ми се скара на келтски? Така щеше да ти олекне, а аз нямаше да разбера и половината.

Той изсумтя по шотландски и завря главата ми в купата, като ме натисна силно по врата. Когато вдигнах глава, капеща, той хвърли кърпа на главата ми и започна да ми търка косата със силните си ръце, като заговори с официалния заплашителен тон на свещеник, който порицава грешниците от амвона.

— Глупава жена — каза на келтски. — Имаш мозък колкото муха! — В последвалите реплики различих думите „глупава“ и „тромава“, но бързо спрях да слушам. Затворих очи и потънах в удоволствието да ми търкат косата, а после и да я сресват.

Той ме докосваше сигурно и нежно, вероятно се беше научил да докосва така, докато е сресвал конските опашки. Бях го виждала да говори на конете, докато ги почистваше, както говореше и на мен сега, келтска утешителна литания под акомпанимента на свистенето на гребена или четката. Предполагах, че по отношение на конете се изразява по-ласкаво.

Ръцете му докосваха врата ми, голия ми гръб и раменете; мимолетни докосвания, които събуждаха размразената ми кожа. Потреперих, но оставих юргана да се плъзне в скута ми. Огънят още гореше силно. Пламъците танцуваха по котлето и стаята се беше стоплила.

Сега той описваше, с приятен, дружески тон, различните неща, които би искал да ми направи, като се започне с това да ме пребие до синьо с пръчка и се продължи нататък. Келтският беше богат език, а на Джейми никак не му липсваше въображение, станеше ли дума за насилие или секс. Без значение дали наистина го мислеше обаче, аз се радвах, че не разбирам всичко.

Усещах топлината от огъня по гърдите си, топлината на Джейми по гърба си. Ризата му се допря до кожата ми, когато се наведе да вземе една бутилка от рафта, и аз отново потреперих. Той забеляза това и прекъсна за миг тирадата си.

— Студено ли ти е?

— Не.

— Добре. — Острата миризма на камфор ужили носа ми и преди да съм помръднала една голяма ръка стисна рамото ми, задържа ме на място, а другата втри маслото в гърдите ми.

— Спри! Гъделичка ме! Спри ти казвам!

Той не спря. Аз се мятах диво, опитвах да избягам, но той беше много по-едър от мен.

— Стой мирна — каза, а пръстите му продължаваха да търкат дълбоко между ребрата ми, под ключицата, около гърдите ми, мажеха ме обилно, като прасе на шиш, преди да го сложат над огъня.

— Копеле такова! — извиках, когато ме пусна, задъхан от борбата и от смеха. Смърдях на мента и на камфор, а кожата ми се беше зачервила от брадичката до корема.

Той ми се ухили, отмъстил и напълно неразкаян.

— Ти ми го направи, когато имах треска — изтъкна, като бършеше ръце в кърпата. — Каквото за гъсока, това и за гъската, нали?

— Аз нямам треска! Дори нямам хрема!

— Но сигурно ще имаш, след като цяла нощ си спала с влажни дрехи. — Изцъка неодобрително с език като шотландска съпруга.

— Но ти никога не хващаш хрема, нали? Колко пъти си се простудявал, задето си спал навън? — попитах аз. — Господи, живял си в пещера седем години!

— И три от тях бях хремав. Все пак аз съм мъж — добави напълно нелогично. — Защо не си облечеш нощната риза, сасенак? Дрехите ти са мокри.

— Забелязах, но мокрите дрехи и студът не причиняват болест — информирах го, докато ровех под масата за падналия юрган.

Той изви вежди.

— Така ли?

— Така. — Изправих се, стиснала юргана. — Вече съм ти казвала, че бацилите причиняват болест. Ако не съм била изложена на бацили, няма да се разболея.

— Ооо, бацииииилите — каза той, завъртайки думата на езика си. — Боже, ама какъв хубав дебел задник имаш! Тогава защо хората се разболяват по-често през зимата, отколкото през пролетта? Бацилите да не се размножават на студено?

— Не точно. — И като се чувствах абсурдно срамежлива, аз разстелих юргана, за да го преметна пак на раменете си. Преди да успея да се завия, той ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си.

— Ела тук — каза съвсем ненужно. Аз не успях да отвърна нищо, преди да ме плесне по голия задник, да ме обърне и да ме целуне силно.

После ме пусна и аз едва не паднах. Размахах ръце и той ме хвана през кръста да ме задържи.

— Не ми пука дали са бацилите, нощният въздух или кой знае какво — каза той, гледаше ме строго, отвисоко. — Не искам да се разболееш и това е. Сега скачай право в ризата и после в леглото!

Беше ми много хубаво да го прегръщам. Гладкият плат на ризата му беше хладен до сгрятото сияние на мазните ми гърди и макар че вълненият килт боцкаше бедрата и корема ми, усещането никак не беше неприятно. Потърках се бавно в него като котка в стълб.

— В леглото — каза той отново, но вече не така строго.

— Ммм — отвърнах и съвсем ясно показах, че не искам да ходя там сама.

— Не. — Загърчи се леко. Сигурно смяташе да се отдръпне, но тъй като не го пуснах, движението просто нагнети ситуацията.

— Ммххммм — рече той, като ме държеше здраво. Може и да бях опиянена, но не ми убягна факта, че Дънкан вероятно щеше да прекара нощта на чергата пред огнището. Иън на ниското легло. И макар да се чувствах малко лишена от задръжки в момента, все пак нямаше да стигна чак дотам.

— Баща ми ми е казал никога да не се възползвам от пияна жена — заяви той. Беше спрял да се движи, но сега започна отново, по-бавно, сякаш не можеше да се сдържи.

— Но на мен така ми е още по-хубаво — уверих го. — Освен това… — и се размърдах бавно и греховно. — Нали пак той беше казал, че не си пиян, ако можеш да намериш задника си с две ръце.

Той ме огледа оценяващо.

— Не искам да ти го казвам, сасенак, но не твоя задник стискаш в момента, ами моя.

— Точно така — уверих го. — Ние сме женени. Споделяме си всичко. Една плът сме; свещеникът го каза.

— Вероятно не трябваше да те мажа с онова — рече той почти на себе си. — Ама при мен няма такъв ефект!

— Е, ти си мъж.

Той направи последен галантен опит.

— Няма ли да хапнеш още малко? Сигурно умираш от глад.

— Ммххм. — Зарових лице в ризата му и го ухапах лекичко. — Умирам от глад.

Има една история за граф Монтроуз — че след битка млада жена го намерила да лежи на бойното поле полумъртъв от студ и глад. Тя свалила обувката си и смесила в нея ечемик със студена вода, за да нахрани графа, и така му спасила живота.

Купата, която завираха под носа ми, изглежда съдържаше същата живителна субстанция, с малката разлика, че моята беше топла.

— Какво е това? — попитах, като гледах бледите зърна, които плаваха в течността. Приличаше на пълна с личинки.

— Ечемичена отвара — каза Иън, взирайки се гордо в купата, сякаш беше първородното му чедо. — Сам я направих, от торбата, която донесе от Мюлерови.

— Благодаря ти — казах и отпих предпазливо. Не мислех, че я е приготвил в обувката си въпреки неприятния аромат. — Много е хубаво. Колко мило от твоя страна, Иън.

Той порозовя от удоволствие.

— О, нищо работа. Има още много, лельо. Или да ти донеса малко сирене? Мога да отрежа позеленелите парчета.

— Не, не… това е достатъчно — отвърнах бързо. — Ами… защо не вземеш пушката, Иън, и не се опиташ да отстреляш някоя катерица или заек? Сигурна съм, че ще съм в състояние да сготвя вечеря.

Той засия, усмивката преобрази дългото му костеливо лице.

— Радвам се да го чуя, лельо — рече той. — Трябваше да видиш какво ядяхме с чичо Джейми, докато те нямаше!

Остави ме да лежа на възглавниците и да се чудя какво да сторя с ечемичената отвара. Не исках да я пия, но се чувствах като локвичка топло масло — мека и почти течна — и мисълта да стана ми се струваше непосилна.

Джейми, без повече възражения, ме бе отнесъл в леглото, където довърши размразяването ми старателно и усърдно. Мислех си, че е хубаво, че няма да ловува с Иън. Смърдеше на камфор като мен; животните щяха да го усетят от цяла миля.

Той ме зави нежно с юргана, после ме остави да спя и отиде да поздрави Дънкан по-официално и да му предложи гостоприемството си. Чувах шепота им отвън; седяха на пейката пред вратата и се наслаждаваха на късното слънце. Дълги, бледи лъчи влизаха косо през прозореца и озаряваха с топло сияние бакъра и дървото вътре.

Слънцето докосна и черепа. Той стоеше на масата ми за писане в другия край на стаята, на която за домашния уют допринасяха глинена вазичка с цвета и моят дневник.

Именно дневникът ме събуди от ступора ми. Раждането, на което бях присъствала във фермата на Мюлер, ми се струваше вече далечно и смътно; реших, че ще е най-добре да запиша всички подробности, докато още можех да си ги спомня.

И така, пришпорвана от професионалния дълг, аз се протегнах, изстенах и седнах. Още се чувствах леко замаяна и ушите ми звъняха от остатъчните ефекти от брендито. Освен това ме болеше почти навсякъде — на някои места повече от други, — но общо взето бях в работно състояние. А и започвах да огладнявам.

Наистина се надявах Иън да се върне с някакво месо; знаех, че не бива да слагам в свития си стомах сирене и солена риба, но един хубав, укрепващ бульон от катерица с пресен лук и сушени гъби щеше да ми дойде много добре.

Като стана дума за бульон — плъзнах се неохотно от леглото и прекосих пода до огнището, където излях студената ечемичена супа пак в гърнето. Иън беше направил за цял полк — стига полкът да се състоеше от шотландци, разбира се. Те живееха в страна, в която вирееха малко ядливи неща, и бяха способни да се насладят на всякакви каши без никакви подправки или вкус. Аз бях от по-изнежено племе и не можех да се меря с тях.

Отвореният чувал с ечемик стоеше до огнището, зеблото му още беше влажно. Трябваше да пръсна зърното, за да изсъхне, иначе щеше да изгние. Насиненото ми коляно възрази, когато отидох да взема голяма плоска кошница от тръстика и коленичих, за да разстеля влажното зърно на тънък слой в нея.

— А дали е кротък, Дънкан? — гласът на Джейми се чуваше ясно през прозореца. Кожата беше навита нагоре, за да пропуска въздух и аз усетих миризмата на тютюн от лулата на Дънкан. — Той е едър и силен, но изглежда добродушен.

— О, много е хубав — рече Дънкан с известна гордост в гласа. — Наистина е кротичък. Госпожица Джо накара коняря си да го избере на пазара в Уилмингтън. Рекла му да намери кон, който може да се управлява с една ръка.

— Ммфффмм. Да, е, той е красиво създание. — Дървената пейка изскърца, когато един от тях се размърда. Усетих неизреченото зад комплимента на Джейми и се запитах дали и Дънкан го усети.

Отчасти го правеше просто от снизхождение; Джейми беше израснал на кон и не смяташе, че ръцете изобщо са необходими при ездата; бях го виждала да насочва коня само с колене и бедра или да го пришпорва в галоп по бойното поле с вързани на шията на коня юзди, за да са свободни ръцете му да държат меч или пищов.

Но Дънкан не беше нито ездач, нито войник. Той бе живял като рибар близо до Ардросан, докато Въстанието не го беше откъснало, като много други, от мрежите и лодката му и не го бе изпратило към Калоден и бедствието.

Джейми не беше толкова нетактичен да изтъкне нещо, което Дънкан вероятно добре съзнаваше; но определено се опитваше да намекне нещо друго. Дали Дънкан го разбра?

— Тя на теб иска да помогне, Мак Дуб, и ти го знаеш — каза много сухо Дънкан, беше го разбрал добре.

— Не съм казал друго, Дънкан — отвърна спокойно Джейми.

— Ммффммм.

Усмихнах се въпреки леката острота между тях. Дънкан владееше не по-зле от Джейми шотландското изкуство да бъде красноречив и без думи. Точно този звук съдържаше както лека обида от намека на Джейми, че не е било редно Дънкан да приема кон като подарък от Джокаста, така и желанието му да приеме последвалото извинение за оскърблението.

— Е, помисли ли? — Пейката изскърца, когато Дънкан внезапно смени темата. — Кой ще бъде — Синклер или Джорди Чизхолм?

Без да даде време на Джейми да отговори, той продължи, но личеше, че го е казвал и преди. Зачудих се дали се опитва да убеди Джейми, или себе си. Или само се опитва да помогне и на двамата да стигнат до решение, като повтаря фактите по случая.

— Вярно е, че Синклер е бъчвар, но Джорди е добро момче; работи здраво и има двама сина. Синклер не е женен, затова не се нуждае толкова да се установи, но…

— Ще му трябват обръчи, инструменти, желязо и сухо дърво — прекъсна го Джейми. — Може да спи в работилницата си, но все пак ще му трябва работилница, за да спи в нея. А ще струва много скъпо да се купи всичко необходимо за бъчварница. На Джорди ще му трябва само храна за семейството му, но ние можем да му я осигурим тук; освен това в началото ще има нужда само от няколко сечива. Той сигурно има брадва, нали?

— Да, има я още от принудителния труд, но сега е сеитба, Мак Дуб. Разчистването…

— Знам това много добре — каза Джейми леко недоволно. — Нали аз засях пет акра зърно преди месец. И разчистих преди това. — Докато Дънкан беше стоял в Ривър Рън, беше обикалял кръчмите и се бе сдобил с нов кон. Чух това, чу го и Дънкан; настъпи тишина, която говореше повече от думите.

Пейката проскърца и тогава Дънкан заговори отново, по-меко:

— Леля ти Джо ти изпраща подарък.

— О, така ли? — Остротата в гласа му беше още по-осезаема. Надявах се Дънкан да я вземе предвид.

— Бутилка уиски. — В гласа му се усещаше усмивка, на която Джейми отговори с неохотен смях.

— О, така ли? — каза отново, с доста по-различен тон. — Това е много мило.

Чу се проскърцване и шум, когато Дънкан се изправи.

— Ела с мен да я вземем, Мак Дуб. Нека пийнем малко, няма да ти навреди.

— Не, не мога — отвърна със съжаление Джейми. — Не съм спал цяла нощ и съм скапан. Моля да ме извиниш, Дънкан.

— О, дума да не става. — Чу се тих звук, когато една ръка удари по рамо и чух как прекосяват заедно двора. Отидох до прозореца да ги погледна. Косата на Джейми блестеше в тъмно бронзово на залязващото слънце, когато наклони глава да чуе нещо, което Дънкан казваше. По-ниският мъж жестикулираше оживено. Движенията на единствената му ръка не бяха в ритъма на крачките му и той вървеше някак на пресекулки, като голяма кукла.

Какво ли щеше да се случи с него, ако Джейми не го беше открил и не му бе намерил място? В Шотландия нямаше място за еднорък рибар. Там му оставаше единствено да проси. И да умре от глад, разбира се. Или да краде, за да преживява и накрая да увисне на въжето като Гавин Хейс.

Но това беше Новият свят и макар тук животът да беше опасен, той бе изпълнен с възможности. Нищо чудно, че Джейми се чудеше кой има по-голям шанс. Синклер бъчварят или Чизхолм фермерът?

Беше полезно да имаш бъчвар наблизо; това щеше да спести на мъжете от склона дългото пътуване до Крос Крийк или Аверасборо, за да купуват бъчвите, необходими за катрана и терпентина, за соленото месо и сайдера. Но беше и твърде скъпо да се устрои бъчварница, дори с най-основните сечива за занаята. А Чизхолм имаше и жена и малки деца — как ли живееха сега и какво можеше да се случи с тях, ако не получеха помощ?

Дънкан бе ходил много далече, за да открие трийсетимата от Ардсмюир; Гавин Хейс беше първият и ние бяхме сторили за него каквото можахме; погрижихме се да го предадем подобаващо на Божията милост. Трима бяха изтърпели вече присъдите си и — въоръжени само с брадва и кат дрехи, които бяха последното им заплащане — бяха успели да си намерят земя във вътрешността, където си бяха устроили малки чифлици.

От останалите вече бяхме довели двайсетима да се заселят на земята близо до реката, с помощта на Джейми. Друг беше слабоумен, но работеше за един от останалите като ратай и така си изкарваше прехраната. Това ни беше коствало всичките ни ресурси и малкото пари, които имахме в брой, както и разписки срещу стойността на все още несъществуващите реколти и едно много опасно пътуване до Крос Крийк.

Джейми беше обиколил всичките си познати там, беше заемал малки суми и ги беше отнесъл в няколко кръчми покрай реката, където за три безсънни нощи успя да ги учетвори като междувременно едва не го прободоха с нож, както научих по-късно.

Взирах се без думи в назъбената дупка на гърдите на палтото му.

— Какво… — изграчих накрая.

Той сви рамене и внезапно доби много изморен вид.

— Няма значение. Свърши се.

После се избръсна, изми се и обиколи всички плантатори, като им върна парите с благодарности и дори малка лихва, а на нас ни остана достатъчно, за да купим семена за сеитбата и още едно муле за оранта, коза и няколко прасета.

Не го попитах нищо друго; само заших палтото и го сложих да си легне, когато се прибра след връщането на дълговете си. Седях дълго време до него и гледах как изопнатите от изтощение черти на лицето му постепенно се отпускат в съня.

Само мъничко. Бях вдигнала ръката му, безжизнена и отпусната, и проследих дълбоките линии по мазолестата длан, отново и отново. Линиите на главата, сърцето и живота бяха дълги и дълбоки. Колко още животи лежаха в тези гънки сега?

Моят. На заселниците му. На Фъргъс и Марсали, които тъкмо бяха пристигнали от Ямайка, под опеката на Джърмейн, пухкаво русо ангелче, което въртеше баща си на малкото си пръстче.

При тази мисъл погледнах неволно през прозореца. Иън и Джейми им бяха помогнали да си построят малка хижа само на миля от нашата и понякога Марсали идваше вечер на гости, като носеше и бебето. Щеше ми се да ги видя, помислих си с копнеж. Понякога така тъгувах за Бри, че малкият Джърмейн беше като заместител на внучето, което никога нямаше да прегърна.

Въздъхнах и прогоних тази мисъл.

Джейми и Дънкан се върнаха с уискито; чувах ги да говорят до кошарата спокойно, напрежението между тях беше изчезнало поне засега.

Приключих с разстилането на влажния ечемик и го сложих в ъгъла на огнището да съхне, после отидох до писалището си, отворих мастилницата, а после и дневника си. Не ми отне много време да впиша подробностите от появата на най-новия член на семейство Мюлер на този свят. Раждането беше много дълго, но иначе протече без усложнения. То самото нямаше усложнения. Единствената необичайна особеност беше, че детето се роди с було…

Спрях да пиша и поклатих глава. Все още разсеяна от мислите за Джейми, бях позволила на вниманието си да се отклони. Детето на Петронела не се бе родило с було. Имах ясен спомен за главичката му, разширената червена плът бе опъната силно около малка туфичка черна коса. Бях я докоснала, усетих лекия пулс в нея, точно под кожата. Спомнях си ясно усещането за влага по пръстите си, като мократа кожа на оскубано пиле.

Беше заради съня ми. Бях сънувала в дупката и бях смесила двете раждания — това и на Бриана. Бриана се беше родила с було.

Шотландците го наричаха късметлийска качулка. Щастлив знак, защото според тях плацентата била защита от удавяне после в живота. И някои деца, родени с було, били благословени с пророческа дарба — макар че бях срещала един-двама ясновидци и не бях сигурна, че това е благословия.

Без значение дали беше късметлийка или не, Бриана не бе показвала никакви признаци за странното келтско „знание“ и аз мислех, че това е добре. Знаех достатъчно за моята собствена форма на ясновидство — знанието за онова, което ще се случи, — за да не пожелавам никому усложненията му.

Погледнах към страницата пред мен. Несъзнателно бях нарисувала груба скица на момичешка глава. Дебела ивица на къдрица, лек щрих на дълъг, прав нос. Но иначе беше безлика.

Не бях художник. Бях се научила да правя ясни клинични рисунки, точни скици на крайници и тела, но нямах дарбата на Бриана да вдъхвам живот на линиите. Тази скица бе просто помощ за паметта; можех да я погледна и да нарисувам лицето ѝ в ума си. Ако се опитвах да направя нещо повече — да създам плът от хартията, — нямаше да успея и рискувах да изгубя образа ѝ, който криех в сърцето си.

А ако можех, бих ли я призовала от плът и кръв? Не. Не бих могла. Хиляди пъти предпочитах да мисля, че е на сигурно място и в удобство в своето време, а не тук, сред трудности и опасности. Но това не означаваше, че не ми липсва.

За първи път усетих някакво леко съчувствие към Джокаста Камерън и желанието ѝ за наследник. Някой, който да остане след нея, да заеме мястото ѝ, свидетелство, че животът ѝ не е живян напразно.

Залезът се издигаше зад прозореца, от ниви, гора и река. Хората говореха за падането на нощта, но падаше ли наистина? Мракът се издигаше, изпълваше първо долините, после засенчваше склоновете, пълзеше бавно по дървесните стволове и огради, докато нощта поглъщаше земята и се издигаше, за да се слее с по-тъмното звездно небе.

Взирах се през прозореца, гледах как светлината се променя по конете в кошарата. Не толкова изтлява, колкото се променя, така че всичко — извитите гърбове, заоблените задници, дори стръкчетата трева — ставаха ярки и чисти. Реалността се освобождаваше за миг от дневните илюзии на слънце и сенки.

Прокарах пръст по линиите на рисунката отново и отново, докато мракът се издигаше около мен и реалностите в сърцето ми ставаха ясни в светлината на залеза. Не, не исках Бриана да е тук. Но това не означаваше, че не ми липсва.

Накрая довърших бележките си и останах да седя тихо. Трябваше да започна приготвянето на вечерята, но умората от изпитанието още ми тежеше и нямах желание да помръдна. Всички мускули ме боляха, а синината на коляното пулсираше. Исках само да изпълзя обратно в леглото.

Вместо това взех черепа, който бях оставила до дневника на писалището си. Прокарах леко пръст по извивката му. Беше доста мрачно украшение за писалище, не можех да не призная, но се чувствах някак свързана с него. Винаги бях смятала костите за красиви, на човек или на звяр; ярки и изящни останки от живот, доведен до самата си основа.

Внезапно си помислих нещо, за което не си бях спомняла от години; за един малък тъмен килер в Париж, скрит зад аптека. Стените бяха покрити с лавици във формата на пчелна пита и във всяка клетка имаше полиран череп. На всякакви животни, от земеровки до вълци, мишки и мечки.

И положила ръка на главата на моя неизвестен приятел, аз чух гласа на мастър Раймон така ясен, сякаш стоеше до мен.

— Съчувствие? — каза той, когато докоснах извивката на един еленски череп. — Това е необичайно чувство към кост, мадона.

Но той знаеше какво имам предвид. И аз знаех, че знае, защото, когато го попитах защо е събрал тези черепи, той ми се усмихна и отвърна: „Те са някаква компания.“

Знаех какво има предвид, защото мъжът, чийто череп държах, определено ми беше правил компания в много мрачно и самотно място. Не за първи път се зачудих дали наистина имаше нещо общо с привидението, което видях в планината; индианецът с боядисано в черно лице.

Призракът — ако беше такъв — не ми се усмихна и не ми заговори на глас. Не бях видяла зъбите му, което щеше да е единствената ми възможност за сравнение с черепа, защото установих, че съм го вдигнала и прокарвам палец по ръба на един спукан резец. Вдигнах го към прозореца и го разгледах на меката светлина на залеза.

Зъбите от едната страна бяха разбити. Спукани и начупени, сякаш беше ударен в устата, вероятно с камък или тояга — с приклад? От другата страна бяха цели; всъщност в много добро състояние. Не бях специалист, но мислех, че черепът е на зрял мъж, на трийсет или четиридесет години. Зъбите на мъж на тази възраст трябваше да са по-износени, особено като се имаше предвид диетата на индианците от смляна царевица, която — заради начина на приготвяне, чрез стриване между плоски камъни — съдържаше доста каменни частици.

Резците и кучешките зъби от здравата страна бяха почти непротрити обаче. Обърнах черепа, за да преценя изтриването на кътниците и замръзнах.

Замръзнах въпреки огъня зад гърба ми. Замръзнах както когато бях изгубена в мрака, сама в планината с главата на мъртвия мъж. Защото сега късното слънце избиваше искри от ръцете ми: от сребърната ивица на венчалната ми халка и от сребристите пломби в устата на моя покоен компаньон.

Втренчих се в тях, после обърнах черепа и го сложих внимателно на писалището, сякаш бе направен от стъкло.

— Господи — казах, забравила за умората. — Господи — взирах се в празните очи и кривата усмивка. — Кой си ти?

— Според теб кой може да е бил? — Джейми докосна леко черепа. Имахме само няколко мига. Дънкан бе отишъл до нужника, а Иън да нахрани прасето. Не можех да чакам обаче, трябваше да кажа на някого веднага.

— Нямам никаква престава. Освен, че трябва да е бил някой… като мен. — Усетих силна тръпка. Джейми ме погледна и се смръщи.

— Нали не си се простудила, сасенак?

— Не. — Усмихнах се вяло. — Може би просто настръхнах.

Взех шала си от куката до вратата и се завих с него. Ръцете му плъзнаха по раменете ми, топли и успокояващи.

— Това означава още нещо, нали? — попита той тихо. — Означава, че има още едно… място. Може би наблизо.

Още един каменен кръг или нещо като него. И аз си го бях помислила и се разтреперих отново. Джейми се взираше замислено в черепа, после извади кърпата от ръкава си и покри с нея празните очи.

— Ще го погреба след вечеря — каза той.

— О, вечерята. — Прибрах косата зад ухото си, опитвах се да насоча мислите си към храната. — Да, ще видя дали има някакви яйца. Ще стане бързо.

— Не се тревожи, сасенак. — Джейми погледна към гърнето в огнището. — Можем да ядем това.

Този път тръпката ми беше напълно престорена.

— Уф. — Той ми се усмихна.

— Че какво ѝ има на хубавата ечемичена каша?

— Ако изобщо е такава — отвърнах, като се взирах с отвращение в гърнето. — Това мирише повече на отпадък от дестилерия. — Направена с влажно зърно, недостатъчно сварена и оставена да изстине, лепкавата супа вече беше започнала да лъха на ферментация.

— Като стана дума — казах аз и побутнах с крак торбата с влажен ечемик, — това трябва да се разстели, за да изсъхне, преди да е мухлясало. Ако вече не е мухлясало.

Джейми се взираше в отвратителната супа, смръщил замислено чело.

— Така ли? — рече разсеяно, после като че ли се съвзе. — О, да. Ще го направя. — Усука отвора на торбата и я метна на рамо. По път към вратата спря и погледна към забуления череп.

— Ти каза, че не мислиш, че е християнин — рече той и ме погледна с любопитство. — Защо, сасенак?

Поколебах се, но нямаше време да му разказвам съня си — ако изобщо беше сън. Чувах Дънкан и Иън да разговарят, докато се приближаваха към къщата.

— Просто така — свих рамене.

— А, добре. Тогава просто ще приемем това.

24. Писане на писмо; великото изкуство на любовта

Оксфорд, март 1971 г.

Роджър предполагаше, че и в Инвърнес вали също като в Оксфорд, но някак северният дъжд никога не му пречеше. Студеният шотландски вятър, който помиташе Мъри Фърт, беше ободряващ и проливният дъжд едновременно стимулираше и освежаваше духа.

Но само когато Бриана беше с него в Шотландия. Сега тя бе в Америка, той в Англия и Оксфорд беше студен и мрачен, всички улици и сгради бяха сиви като пепел от мъртви огньове. Дъжд трополеше по раменете на робата му на учен, когато хукна през двора, заслонявайки купчината документи под памучните гънки. Щом се скри в портиерната, спря да се отърси като куче, разпръсквайки капки по каменния коридор.

— Някакви писма? — попита той.

— Мисля, че да, господин Уейкфийлд. Секунда. — Мартин изчезна в светилището си и остави Роджър да чете имената на загиналите във войната учени от колежа, издълбани на каменна плоча до входа.

Джордж Ванландингам, ескуайър. Почитаемият Филип Мензис. Джоузеф Уилям Роско. Не за първи път се чудеше за тези мъртви герои и какви ли са били. Откакто срещна Бриана и майка ѝ, за него миналото започна притеснително да добива човешко лице.

— Ето, господин Уейкфийлд. — Мартин се усмихваше зад плота, държеше тънка купчинка писма. — Едното дойде от Щатите днес — добави със смигване.

Роджър усети как на лицето му се появява усмивка и топло сияние се разля от гърдите към крайниците му, прогонвайки студа на дъждовния ден.

— Ще се видите ли скоро с младата дама, господин Уейкфийлд? — Мартин проточи врат, за да надникне към писмото с американски марки. Беше видял Бриана, когато тя дойде тук с Роджър точно преди Коледа и беше очарован от нея.

— Надявам се. Вероятно през лятото. Благодаря!

Сви към стълбището, като пъхна писмата си в ръкава на робата, докато търсеше ключа си. Мисълта за лятото събуждаше у него както въодушевление, така и ужас. Тя бе казала, че ще дойде през юли, но до юли оставаха четири месеца. Понякога му се струваше, че няма да издържи и четири дни.

Роджър сгъна отново писмото и го пъхна във вътрешния си джоб, до сърцето. Тя му пишеше през няколко дни, от кратки бележки до дълги писма и всяко писмо събуждаше у него топло сияние, което обикновено го сгряваше до пристигането на следващото.

Но писмата ѝ напоследък бяха станали леко незадоволителни. Все още изпълнени с обич, тя винаги ги подписваше така, „с обич“, винаги казваше, че ѝ липсва и иска да е с нея. Но вече не бяха толкова страстни.

Вероятно беше нормално; естествен процес, защото вече се познаваха по-дълго; никой не може да пише страстни писма ден след ден, не и ако е искрен.

Без съмнение просто си въобразяваше, че Бриана като че ли започва да премълчава нещо. Е, можеше да мине и без ексцесиите на приятелката на негов познат, която режеше от срамните си косми и ги слагаше в писмата, макар че оценяваше сантимента зад този жест.

Той отхапа от сандвича си и задъвка разсеяно. Мислеше за последната статия, която Фиона му беше показала. Вече омъжена, тя се смяташе за експерт по брачните въпроси и показваше сестрински интерес към неравния курс на неговата любовна афера.

Постоянно изрязваше полезни съвети от женски списания и му ги изпращаше. Последното беше от „Май Уикли“, озаглавено „Как да привлечем интереса на един мъж“. Че да лапне въдицата — беше написала Фиона в полето.

„Споделяйте интересите му — съветваха в списанието. — Ако не се интересувате от футбол, но той е запален по него, седнете заедно и го попитайте какви са шансовете на «Арсенал» тази седмица. Ако футболът е скучен, той не е.“

Роджър се усмихна леко мрачно. Той беше споделял интересите на Бриана, ако проследяването на проклетите ѝ родители през тяхната смразяваща кръвта история можеше да се смята за някакво хоби. Само че много малко от това можеше да сподели с нея.

„Бъдете хитри — казваше списанието. — Нищо не разпалва интереса на един мъж повече от резервираното отношение. Не го допускайте твърде близо твърде бързо.“

Зачуди се дали Бриана не е прочела такава статия в американските списания, но отхвърли тази мисъл. Тя не си падаше по модни списания. Беше я виждал да чете веднъж, но Бриана Рандал не беше способна на подобни глупави игрички, както и той самият.

Не, тя не би го отблъснала само за да засили интереса му към нея. Какъв смисъл има? Знаеше колко много я обича.

Дали знаеше обаче? С леко смущение Роджър си спомни още един от съветите в „Май Уикли“:

„Не предполагайте, че може да ви чете мислите. Намекнете му как се чувствате.“

Роджър отхапа отново от сандвича и сдъвка, без да усеща вкуса му. Е, той беше намекнал, нали? Направо си беше излял шибаната душа пред нея. А тя веднага скочи на самолета и отлетя за Бостън.

— Не бъдете твърде агресивни — промърмори си, цитирайки съвет номер четиринайсет и изсумтя. Жената до него се отдръпна леко настрани.

Роджър въздъхна и хвърли нахапания сандвич на пластмасовата табла. Взе чашата с онова, което в столовата наричаха кафе, но не отпи, просто я държеше и се грееше на топлината ѝ.

Проблемът бе там, че макар да мислеше, че е успял да отклони вниманието на Бриана от миналото, той самият не можеше да го пренебрегне. Клеър и онзи проклет планинец го бяха обсебили. Като че ли бяха негово семейство, толкова много се вълнуваше от тях.

„Винаги бъдете честни“ — съвет номер три. Ако ѝ беше помогнал да разбере всичко, вероятно призракът на Джейми Фрейзър вече щеше да намери покой — както и той самият.

— О, майната му! — промърмори си.

Жената до него остави рязко чашата с кафе на таблата си и внезапно се изправи.

— Майната ти на теб! — каза сухо и си тръгна.

Роджър се взира в нея за миг.

— Ами да — каза накрая. — Точно така.

25. Появява се змия

Октомври 1768 г.

По принцип нямах нищо против змиите. Те ядат плъхове, което беше много мило от тяхна страна, някои са и красиви, а повечето са достатъчно умни, за да стоят настрани от пътя ми. Живей и остави и другите да живеят — това беше моят основен принцип.

От друга страна, това беше на теория. На практика имах много възражения срещу огромната змия, която се беше свила на седалката в нужника. Освен факта, че значително ме затрудняваше, тя не ядеше плъхове и не беше приятна за окото, тъй като бе мътно сива с по-тъмни петна.

Основното ми възражение срещу нея обаче беше фактът, че е гърмяща змия. Предполагах, че това донякъде е добре, защото само смразяващото кръвта тракане ми попречи да седна върху нея в утринния здрач.

Звукът ме стресна точно когато влязох в малкия нужник. Протегнах крак назад, като плахо опитвах да достигна прага. Това не се хареса на змията; аз отново застинах, защото предупредителното тракане се засили. Виждах вибриращия край на опашката ѝ, стърчеше като дебел жълт пръст от сивите намотки.

Устата ми пресъхна като хартия. Прехапах вътрешността на бузата си, за да предизвикам отделянето на малко слюнка.

Откога беше тук? Като че ли си спомнях, че Бриана ми беше казала — от наръчника за момичета скаути, — че гърмящите змии са способни да нападнат на разстояние до една трета от собствената им дължина. А аз стоях само по нощна риза, на две крачки от гадната плоска глава с очи без клепачи.

Дали беше дълга шест крачки? Не можеше да се каже, но намотките изглеждаха неприятно масивни, а тялото беше дебело, мускулесто и покрито с люспи. Това беше адски голяма змия и страхът, че мога да бъда ухапана в слабините, ако помръдна, ме накара да застина неподвижно.

Но не можех да стоят така вечно. Освен всичко друго шокът от срещата не беше намалил никак настоятелния порив на естествените ми нужди.

Имах някаква смътна представа, че змиите са глухи; вероятно можех да извикам за помощ. Ами ако не бяха? Имаше една история с Шерлок Холмс за змия, която реагираше на свирене. Вероятно змията нямаше да се притесни от свирене. Предпазливо свих устни и свирнах. Нищо не излезе, освен струйка въздух.

— Клеър? — каза объркан глас зад мен. — Какво правиш, по дяволите?

Подскочих при звука, змията също — или поне се раздвижи внезапно, свивайки намотките си като че ли в подготовка за нападение.

Застинах на прага и змията спря да се движи, само продължи да трака като дразнещото жужене на будилник, който не можеш да изключиш.

— Вътре има проклета змия — казах през зъби, опитвах се да не движа дори устните си.

— Ами защо стоиш там? Отдръпни се и аз ще я извадя. — Чух стъпките на Джейми да приближават.

Змията също го чу — очевидно не беше глуха — и тракането се засили.

— О… — рече Джейми с друг тон. Шумоленето зад мен спря. — Стой неподвижно, сасенак.

Нямах време да отговоря на този щедър съвет, защото един тежък камък изсвистя покрай хълбока ми и удари змията насред намотката. Тя скочи в нещо като гордиев възел, закриви се, загърчи се и падна в нужника с едно ужасно гадно, кухо шльоп!

Не изчаках да поздравя победния воин, а се обърнах и хукнах към най-близката горичка. Мокрият от росата подгъв на ризата ми плющеше около глезените ми.

След няколко минути се върнах, малко успокоена, и видях, че Джейми и Младия Иън са се наврели заедно в нужника, което беше трудно, като се имаха предвид размерите им. И вторият беше клекнал на пейката с борова факла, докато първият се беше навел над дупката и надничаше в дълбините ѝ.

— Те могат ли да плуват? — попита Иън. Опитваше се да надникне покрай главата на Джейми, без да му подпали косата.

— Не знам — отвърна със съмнение Джейми. — Може би. Знам само, че могат да скачат.

Иън се дръпна назад, после се разсмя нервно, не беше сигурен дали Джейми се шегува.

— Не виждам нищо, дай ми светлината. — Джейми посегна към боровата пръчка и я наведе плахо в дупката.

— Ако вонята не се подпали и да лумне целият нужник — промърмори той, като се наведе още по-ниско. — Ама къде, по дяволите…

— Ето я! Виждам я — извика Иън.

И двамата се отдръпнаха и удариха глави с кух звук като разцепващи се дини. Джейми изпусна факлата, тя падна в дупката и веднага изгасна. Тънка струйка дим се вдигна от дупката като тамян.

Джейми излезе от нужника, стиснал с ръце челото си и присвил очи от болка. Младия Иън се облягаше на стената отвътре, притиснал ръце към темето си, и говореше нещо рязко и задъхано на келтски.

— Още ли е жива? — попитах тревожно и погледнах към нужника.

Джейми отвори едното си око и ме огледа под пръстите си.

— О, добре ми е главата, благодаря. Сигурно ушите ми няма да спрат да звънят цяла седмица обаче.

— Стига, стига — казах успокояващо. — Само парен чук може да ти направи дупка в главата. Дай да погледна. — Отдръпнах пръстите му и сведох главата му надолу, като опипах леко гъстата коса. Имаше малка раничка точно над линията на косата, но не и кръв.

Целунах за всеки случай мястото и го потупах по главата.

— Няма да умреш. Не и от това.

— О, хубаво — рече той сухо. — Предпочитам да умра от ухапване на змия, когато следващия път седна там да си върша работата.

— Това е вредна змия, нали? — попита Иън, който беше пуснал главата си и излизаше от нужника. Вдиша дълбоко, за да изпълни гърдите си със свеж въздух.

— Отровна е — каза Джейми. — Ако те ухапе, се разболяваш, затова е отровна; ако ти я ухапеш и се разболееш, тогава е вредна.

— А, ясно — каза Иън нехайно. — Ама си е гадна змия, нали?

— Много гадна — казах аз с леко потреперване. — Какво ще правиш? — обърнах се към Джейми.

Той изви вежда.

— Аз ли? Че защо ще трябва да правя нещо?

— Ами не можеш просто да я оставиш там!

— Защо не? — попита той и вдигна и другата вежда.

Иън се почеса разсеяно по главата, смръщи се, когато напипа цицината от удара в Джейми и спря.

— Ами не знам, чичо Джейми — каза той със съмнение. — Ако ти искаш топките ти да висят над яма със смъртоносна змия, добре, но аз целият изтръпвам при тази мисъл. Колко голяма беше?

— Много голяма, признавам. — Джейми разкърши китка и показа предмишницата си за сравнение.

— Леле! — каза Иън.

— Не знаеш дали могат да скачат — казах услужливо.

— Е, да — Джейми ме огледа цинично. — Ама самата мисъл е достатъчна да получи човек запек. Как да я извадим оттам обаче?

— Мога да я прострелям с пищова ти — предложи Иън, който засия при мисълта, че ще докопа скъпоценните пищови на Джейми. — Няма нужда да я вадим, ако я убием.

— А тя… вижда ли се? — попитах деликатно.

Джейми потри брадичка със съмнение. Не се беше избръснал още и тъмночервените бодлички дращеха под палеца му.

— Не съвсем. В ямата има само няколко инча мръсотия, но едва ли ще я видиш достатъчно добре, за да се прицелиш, а не ща да хабя патрони.

— Ами може да поканим семейство Хансен на вечеря, да сервираме бира и да я удавим — предложих аз шеговито, като имах предвид едно съседско — и многобройно — квакерско семейство.

Иън започна да се кикоти. Джейми ме погледна строго и се обърна към гората.

— Ще измисля нещо — каза той. — Ама след закуска.

Закуската за щастие не беше голям проблем, защото кокошките ме снабдиха с девет яйца, а хлябът беше втасал добре. Още се намираше масло в дъното на килера, под страховитата стража на току-що опрасената свиня, но Иън бе успял да се промъкне и да грабне гърненце със сладко от лавицата, докато аз стоях до него с метлата и я забивах към тракащите челюсти на свинята, когато правеше набези към краката му.

— Ще трябва да си направя нова метла — отбелязах и огледах рошавите останки, докато слагах яйцата в чиниите. — Сигурно ще ида до върбовата гора до потока тази сутрин.

— Ммффмм. — Джейми протегна ръка и потупа разсеяно по масата, търсеше чинията с хляба. Вниманието му беше насочено към книгата, която четеше, „Естествена история на Северна Каролина“ от Брикнел.

— Ето — каза той. — Знаех си, че съм виждал нещо за гърмящите змии. — Той откри опипом хляба, отхапа и после загреба с него голяма порция яйца в устата си. След като преглътна всичко това, прочете на глас, вдигнал книгата с една ръка и посягащ по масата с другата.

— „Индианците често вадят зъбите на гърмящите змии, за да не могат вече да хапят; това става лесно, като вържеш червен вълнен плат в горния край на дълга куха пръчка, и така караш гърмящата змия да нападне, после рязко я издърпваш и зъбите се забиват в плата.“

— Имаме ли червен плат, лельо? — попита Иън, докато прокарваше яйцата си с кафе от цикория.

Поклатих глава и бутнах последната наденица пред търсещата ръка на Джейми.

— Син, зелен, жълт, сив, бял и кафяв. Не и червен.

— Ама каква хубава книга, чичо Джейми — каза одобрително Иън. — Казва ли се още нещо за гърмящите змии? — Огледа лакомо масата в търсене на още храна. Без да кажа нищо, бръкнах в долапа, извадих чиния с царевична каша и я сложих пред него.

— Е, ами пише как гърмящите змии омагьосват катерици и зайци. — Джейми докосна чинията си, но напипа само голата ѝ повърхност. Аз бутнах кифлите към него.

— „Изненадващо е да се наблюдава как тези змии примамват и омагьосват катерици, зайци, яребици и много друго дребни зверове и птици, които после бързо поглъщат. Това влияние е толкова силно, че можеш да видиш как катерица или яребица (ако са видели тази змия), скачат или прелитат от клон на клон, докато накрая не скачат право в устата ѝ, без да могат да избегнат врага си, който дори не е помръднал, преди да налапа жертвата си.“

Ръката му, която продължаваше да посяга по масата, напипа кифлите. Взе една и ме погледна.

— Проклет да съм, ако съм виждал такова нещо. Мислиш ли, че е възможно?

— Не — казах аз и отметнах къдриците от лицето си. — А в тази книга пише ли нещо полезно за това как да се оправяш с яростни прасета?

Той махна разсеяно към мен с остатъците от кифлата.

— Не се тревожи. Аз ще се оправя с прасето. — Откъсна очи от книгата, колкото да погледне към празните чинии на масата. — Няма ли още яйца?

— Има, но ще ги занеса на госта ни в хамбара. — Добавих два резена хляб в малката кошница и бутилка чай от билки, които бях накиснала през нощта. Отвара от златник, монарда и див бергамот, която беше черно-зеленикава и миришеше на изгоряло стърнище, но може би щеше да помогне. Поне нямаше да навреди. Импулсивно взех и амулета с перата от старата Наяуене; вероятно това щеше да го успокои. Също като лекарството, нямаше да му навреди.

Нашият гост беше непознат тускарора от северно село. Беше дошъл във фермата преди няколко дни, като част от ловна дружина от Анна Оока, която преследваше мечка.

Ние им предложихме храна и питие — някои от ловците бяха приятели на Иън, — но докато се хранеха, забелязах, че мъжът се взира изцъклено в купата си. При по-близък оглед разбрах, че страда от нещо, за което бях убедена, че е морбили, много опасна болест по това време.

Той бе настоял да тръгне с останалите, но двама от тях го върнаха няколко часа по-късно, препъващ се и замаян.

Беше очевидно и притеснително заразен. Направих му удобно легло в новопостроения и засега празен хамбар и накарах другарите му да се измият в потока. Процедура, която те смятаха за безсмислена, но го направиха, за да ми угодят и оставиха болния на моите грижи.

Индианецът лежеше настрани, свит под одеялото си. Не се обърна да ме погледне, макар че сигурно бе чул стъпките ми по пътеката. За жалост нямах нужда от импровизирания си стетоскоп — хриповете в дробовете му се чуваха от шест крачки.

— Comment ça va?[27] — казах аз, като коленичих до него. Той не отговори, не беше необходимо. Стигаше ми хрипливото дишане, за да диагностицирам пневмония, и видът му го потвърди — хлътнали и мътни очи, изпито до кост лице от яростната треска.

Опитах се да го накарам да хапне — той отчаяно се нуждаеше от сили, — но дори не се обърна към мен. Бутилката с вода до него беше празна. Бях донесла още, но не му я дадох веднага, мислех си, че може да погълне отварата просто от жажда.

Той отпи няколко глътки, но после спря да преглъща и остави зеленикавочерната течност да се стича от ъгълчетата на устата му. Опитах се да го увещавам на френски, но той не реагираше. Като че ли дори не забелязваше присъствието ми, просто се взираше в утринното небе над рамото ми.

Слабото му тяло беше отпуснато от отчаяние. Явно беше решил, че е изоставен да умре в ръцете на непознати. Усетих ужасната тревога, че може да е прав — сигурно наистина щеше да умре, ако не приемаше нищо.

Поне вода пиеше. Пи жадно и пресуши бутилката и аз отидох до потока да я напълня отново. Когато се върнах, извадих амулета от кошницата си и го вдигнах пред лицето му. Стори ми се, че видях изненада да потрепва зад притворените клепачи — не нещо толкова силно като надежда, но поне за първи път съзнателно ме забеляза.

Споходена от вдъхновение, аз коленичих до него. Нямах представа каква е подходящата церемония, но бях лекар от достатъчно време, за да знам, че макар силата на внушението не може да замени антибиотиците, със сигурност е по-добре от нищо.

Вдигнах амулета с гарвановото перо, обърнах лице към небето и мрачно започнах да припявам най-монотонното нещо, което можех да си спомня, а то се оказа една рецепта на доктор Роулингс за лечение на сифилис, на латински.

Излях малко лавандулово масло на ръката си, потопих перото в него и намазах слепоочията и шията му, докато пеех „Повалете го“ с нисък и зловещ глас. Можеше да помогне при главоболието. Очите му следваха движенията на перото. Чувствах се като гърмяща змия, която върши магията си, в очакване на катерицата да скочи в устата ѝ.

Взех ръката му, сложих в нея амулета и свих пръстите му над него. После взех буркан с подправена с мента меча мас и нарисувах мистични мотиви по гърдите му, като внимавах да я втривам добре с пръсти. Миризмата прочисти моите синуси. Можех само да се надявам, че ще помогне на затрудненото му дишане.

Завърших ритуала си като сериозно благослових бутилката с отварата с In nomine patri, et Filii, et Spiritu Sancti, Amen и я вдигнах към устните на пациента си. Той наистина изглеждаше леко хипнотизиран, отвори уста и послушно изпи остатъка.

Вдигнах одеялото на раменете му, оставих храната, която бях донесла, до него и излязох, като се чувствах едновременно обнадеждена и като измамница.

Тръгнах бавно покрай потока, оглеждах се за нещо полезно, както винаги. Беше твърде рано през годината за повечето лекарства; защото колкото по-старо и по-здраво е растението, толкова по-добре; няколко сезона на борба с насекомите водеха до повишена концентрация на активните съставки в корените и стеблата им.

Освен това при много растения именно цветът, плодът или семето съдържаха полезната съставка, а макар че виждах цъфнали туфички лобелия в калта покрай пътеката, имаше много време, докато можех да събера семената. Отбелязах си мястото за бъдеща употреба и продължих.

Кресонът беше в изобилие. Цели туфички плаваха сред камъните по края на потока и имаше огромна пелена от ароматни тъмнозелени листа, които лежаха изкусително точно пред мен. Имаше и хубава туфа коприва! Бях дошла боса, защото знаех, че ще нагазя в реката; вдигнах полите си и пристъпих предпазливо в потока, стиснала ножа и кошницата и стаила дъх заради мразовитата вода.

Краката ми изтръпнаха за секунди, но не ми пукаше. Почти забравих за змията в нужника, за прасето в килера и за индианеца в хамбара. Виждах само препускащата вода, усещах мокрия студен допир на стеблата и дъхът на ароматните листа.

Водни кончета висяха в слънчевите петна в плитчините и рибки се стрелкаха покрай мен, за да лапнат насекоми, които бяха толкова малки, че не можех да ги видя. Земеродно рибарче се провикна силно и тракащо някъде напред, но преследваше по-едра плячка. Рибките се пръскаха при нахлуването ми и после се връщаха обратно, сиви и сребристи, зелени и златни, черни с бели петна, сякаш нереални в сенките на миналогодишните листа, които плаваха по водата. Брауново движение, помислих си, когато видях наноси да се носят в потока и да се завихрят около глезените ми, като скриваха рибките.

Всичко се движи, постоянно, дори най-малката молекула, но в това си движение, създава парадоксалното впечатление за неподвижност. Малък хаос, който отстъпва пред илюзията за по-голям ред.

Аз също се движех, участвах в яркия танц на потока, усещах светлината и сенките по раменете си, пръстите на краката ми търсеха опора по хлъзгавите, почти невидими камъни. Ръцете и стъпалата ми бяха изтръпнали от водата. Чувствах се наполовина вдървена и все пак изключително жива, като сребърната бреза, която сияеше над мен или като върбите, които влачеха листата си във вирчето надолу.

Вероятно легендите за зелените хора и митовете за преобразяващи се нимфи се бяха породили така: не с оживели и проходили дървета, дори не с жени, превърнали се в дърво, а чрез потапянето на топлата човешка плът в хладните селения на растенията.

Усещах как сърцето ми бие бавно, почти болезнения пулс на кръвта в пръстите ми. Жизнената сила. Вървях с ритъма на водата и вятъра, без да бързам или да мисля, част от бавния и съвършен ред на вселената.

Бях забравила за малкия местен хаос.

Точно когато стигнах до върбите, иззад дърветата се чу силен писък. Бях чувала крясъци на различни животни, от пуми до ловуващи орли, и можех да позная човешкия крясък.

Излязох бързо от потока и тръгнах през преплетените клони, като изскочих на откритото зад тях. Едно момче танцуваше по брега над мен, пляскаше диво по краката си, виеше и се въртеше напред-назад.

— Какво…? — започнах и то ме погледна, сините му очи бяха ококорени от сепване при внезапната ми поява.

Но не беше стреснато колкото мен. Беше на единайсет или дванайсет години; високо и слабо като борова фиданка, с рошава и гъста кестенява коса. Скосените сини очи се взираха в мен от двете страни на острия прав нос, който познавах като собствената си длан, макар да знаех, че никога не съм виждала това дете.

Сърцето ми се беше качило някъде около гласните струни и студ се стрелна от краката ми към стомаха. Опитах се да реагирам въпреки шока и успях да огледам и останалото от външния му вид — риза и бричове от добро качество, макар и мокри, и дълги бели прасци, осеяни с черни буци, като парчета кал.

— Пиявици — казах аз и по навик професионалното спокойствие надмогна личния смут. Не може да бъде — помислих си, макар да знаех много добре, че е точно така. — Това са само пиявици. Няма да те наранят.

— Знам какво са! — рече то. — Махни ги от мен! — започна да се пляска по прасеца, треперейки от възмущение. — Те са гадни!

— О, не са толкова гадни — казах аз, започвах да се овладявам. — Те също са полезни.

— Не ми пука дали са полезни! — изрева то и затропа от яд. — Мразя ги, махни ги от мен!

— Е, спри да тропаш тогава — казах остро. — Седни и ще ги махна.

Момчето се поколеба, погледна ме с подозрение, но неохотно седна на един камък и протегна осеяните си пиявици крака.

— Махни ги веднага! — настоя.

— Спокойно. Откъде се взе?

То ме погледна безизразно.

— Не живееш тук — казах напълно сигурна. — Откъде си?

Той направи очевидно усилие да се овладее.

— Ами… спахме на едно място, наречено Салем, преди три нощи. Това е последният град, който видях. — Размърда силно крака. — Махни ги ти казах!

Имаше различни начини за отстраняване на пиявици, повечето от които бяха по-вредни от самите пиявици. Огледах краката му; имаше четири на единия и три на другия. Едната от дебеланите вече беше почти издута и лъскава от разпъването. Пъхнах нокътя на палеца си под главата ѝ и тя падна в ръката ми, кръгла като речно камъче и натежала от кръв.

Момчето се втренчи в нея, пребледняло под загара си, и потрепери.

— Не искам да се похаби — казах небрежно и отидох да си взема кошницата, която бях изпуснала под клоните, докато си проправях път през дърветата.

Наблизо видях палтото му на земята, обувките и чорапите. Обувки с прости катарами, но сребърни, не пиринчени. Хубаво палто, не пищно, но скроено много по-стилно от онези, които бях виждала северно от Чарлстън. Всъщност нямах нужда от повече потвърждения, но ето ги.

Загребах шепа кал, притиснах внимателно пиявицата към нея и я увих с топка влажни листа, като едва тогава забелязах, че ръцете ми треперят. Идиот! Измамен, покварен, лъжлив… ама какво, по дяволите, го бе накарало да дойде тук? И какво, за бога, щеше да направи Джейми?

Върнах се при момчето, което се беше превило и се взираше с отвращение и ненавист в останалите пиявици. Още една беше на път да падне. Коленичих пред него, тя падна и подскочи леко на влажната земя.

— Оф! — рече момчето.

— Къде е вторият ти баща? — попитах рязко. Малко неща можеха да откъснат вниманието му от краката му, ала това успя. То вдигна рязко глава и се вгледа изумено в мен.

Денят беше хладен, но по лицето му сияеше лек слой пот. Беше по-тясно в бузите и слепоочията, но устата беше същата; вероятно все пак приликата не беше чак толкова голяма, колкото си мислех.

— Откъде ме познаваш? — попита момчето, като се надигна с достойнство, което щеше да е много смешно при други обстоятелства.

— Ами знам само, че се казваш Уилям. Права ли съм? — Свих ръце до тялото си, надявах се да греша. Ако наистина беше Уилям, то знаех не само това за него, но и още много други неща.

Бузите му се зачервиха, а очите му ме огледаха дръзко. Вниманието му временно бе откъснато от пиявиците заради твърде фамилиарния подход на, както внезапно осъзнах, една доста раздърпана вещица с вързани на бедрата поли. Той или беше добре възпитан, или несъответствието между гласа ми и външния ми вид го направи предпазлив, защото преглътна дръзкия отговор.

— Да, така е — рече кратко. — Уилям, виконт Ашнес, девети граф Елсмиър.

— Всичко това? — попитах любезно. — Великолепно. — Хванах едната пиявица с палец и показалец и дръпнах нежно. Тя се разпъна като дебел ластик и отказа да се откачи. Бледата кожа на момчето също се разпъна и то издаде тих, задавен звук.

— Пусни я! Ще се скъса, ще я скъсаш?

— Възможно е — признах аз. Станах, оправих полите си и се приведох в ред.

— Хайде, ела — подадох му ръка. — Ще те заведа в къщата. Ако ги поръся с малко сол, ще паднат веднага.

Отказа да хване ръката ми, но се изправи малко нестабилно. Огледа се, сякаш търсеше някого.

— Татко — обясни, когато видя изражението ми. — Изгубихме пътя и той ми каза да чакам до потока, докато провери посоката. Не искам да се притесни, ако не ме завари тук.

— Аз не бих се притеснила — казах. — Сигурно вече сам е открил къщата, тя не е далече. — Със сигурност, тъй като това бе единствената къща в околността и то в края на добре отъпкан път. Лорд Джон вероятно бе оставил момчето и беше тръгнал напред, за да открие Джейми и да го предупреди. Много съобразително. Устните ми неволно се изопнаха.

— А тя къщата на Фрейзър ли е? — попита момчето. Пристъпи плахо, леко разкрачен, за да не се търкат пиявиците една в друга. — Дойдохме да видим Джеймс Фрейзър.

— Аз съм госпожа Фрейзър — казах и му се усмихнах. Твоята мащеха — можех да добавя, но не го направих. — Ела.

Той ме последва през дърветата към къщата, като почти ме настъпваше по петите от бързане. Аз се спъвах в дървесните клони и заровените камъни, не гледах къде вървя, борех се със силния порив да се обърна и да се втренча в него. Ако Уилям, виконт Ашнес, девети граф Елсмиър не беше последният човек, когото очаквах да видя в горите на Северна Каролина, то определено беше вторият най-неочакван — все пак едва ли крал Джордж щеше да изникне на прага ни.

Какво го беше прихванало това… това… опитвах се да избера от няколко унизителни епитета по отношение на лорд Джон Грей и се отказах. Зачудих се какво да сторя, по дяволите. Отказах се и от това; защото нямаше какво да сторя.

Уилям, виконт Ашнес, девети граф Елсмиър. Или поне така си мислеше. И какво точно смяташ да правиш — обърнах се свирепо на ум към лорд Джон Грей, — когато той разбере, че наистина е копеле на един помилван шотландски престъпник? И по-важното — какво ще направи шотландският престъпник? Или какво ще почувства?

Спрях и момчето се препъна, за да не се блъсне в мен.

— Извинявай — промърморих. — Стори ми се, че видях змия — продължих, мисълта, която ме бе спряла насред крачка и все още стягаше вътрешностите ми като кисели ябълки. Нима лорд Джон бе довел момчето, за да му разкрие произхода му? Дали смяташе да го остави тук, при Джейми? При нас?

Колкото и да бе притеснителна тази мисъл, не можех да я свържа с мъжа, когото бях видяла в Ямайка. Може и да имах основателни причини да не харесвам Джон Грей — винаги е трудно да изпитваш симпатии към човек, който питае хомосексуална страст към съпруга ти, все пак, — но трябваше да призная, че не видях у него нито безразсъдство, нито жестокост. Напротив, той ми се стори чувствителен, мил и благороден човек. Или поне преди да разбера за стремленията му към Джейми.

Можеше ли да се е случило нещо? Някаква заплаха за момчето, която бе накарала лорд Джон да се страхува за сигурността му? Нямаше как някой да е разбрал истината за Уилям — никой не знаеше, освен лорд Джон и Джейми. И аз, естествено, добавих мислено. Без доказателството на приликата — отново потиснах порив да се обърна и да се втренча в него, — нямаше причина някой да подозира нещо.

Но ако ги видиш един до друг… е, аз скоро щях да ги видя един до друг. При тази мисъл усетих странна празнина под гръдната кост, почти страх, почти очакване. Наистина ли приликата беше толкова силна, колкото си мислех?

Нарочно бях заобиколила през дрянова горичка, за да имам извинение да се обърна и да го изчакам. Той идваше след мен. Наведе се тромаво да вземе обувката със сребърна катарама, която беше изпуснал.

Не, помислих си, като го гледах скришом как се изправя със зачервено лице. Не беше толкова силна, колкото си помислих отначало. Личеше си, че ще има скулите на Джейми, но още не бяха толкова проявени. Той щеше да стане много висок — това беше очевидно, — но сега беше колкото мен на ръст, слаб и строен, с много дълги крайници и достатъчно слаби, за да изглеждат почти деликатни.

Беше много по-тъмен от Джейми; в косата му на слънцето личаха червени отблясъци, но беше тъмнокестенява, нищо общо с червено-златистата коса на Джейми, а кожата му бе станала златиста от слънцето, а не като на Джейми бронзова.

Имаше котешките очи на Фрейзър обаче и нещо в наклона на главата и слабите рамене ме караше да мисля за…

Бри. Усетих слаб шок, като електричество. Той не приличаше толкова на Джейми, всъщност споменът за Бриана ме бе накарал да подскоча, когато го видях. Едва с десет години по-малък от нея, детските очертания на лицето приличаха много повече на нейните, отколкото на Джейми.

Беше спрял да разплете дълъг кичур от косата си от един клон на дряна; сега идваше към мен, извил питащо вежда.

— Далече ли е? — Лицето му беше поруменяло от усилието да върви, но все още бе леко пребледнял и поглеждаше постоянно към краката си.

— Не — казах аз. Посочих към кестеновата горичка. — Ей там е. Вижда се димът от комина.

Той не изчака да го водя, а тръгна с бърза крачка, нетърпелив да се отърве от пиявиците.

Последвах го, не исках да стигне до къщата преди мен. Бях жертва на много неприятна смесица от емоции; най-силната беше тревога за Джейми, малко след нея идваше гневът към Джон Грей. А отдолу — силно любопитство. На дъното, достатъчно дълбоко, за да се преструвам, че не съществува, беше острият копнеж по дъщеря ми, чието лице никога нямаше да видя отново.

Джейми и лорд Джон седяха на пейката до вратата. Когато чуха стъпките ни, Джейми се изправи и погледна към гората. Беше имал време да се подготви. Погледът му мина небрежно по момчето, когато се обърна към мен.

— О, Клеър. Намерила си другия ни гост. Изпратих Иън да те повика. Сигурно помниш лорд Джон?

— Как бих могла да го забравя? — отвърнах и го дарих с най-ослепителната си усмивка. Устата му потрепна леко, но запази сериозно изражение, когато се поклони дълбоко пред мен. Как бе възможно да е така безупречно изтупан след няколко дни езда и нощуване в гората?

— На вашите услуги, госпожо Фрейзър. — Погледна към момчето и се смръщи леко при раздърпания му вид. — Мога ли да ви представя заварения си син, лорд Елсмиър? И, Уилям, както виждам, си се запознал с нашата любезна домакиня. Ще поздравиш ли и домакина ни, капитан Фрейзър?

Момчето пристъпваше от крак на крак, направо танцуваше на пръсти. Въпреки това се поклони бързо към Джейми.

— На вашите услуги, капитане — каза, после ме погледна измъчено. Явно не мислеше за друго, освен за факта, че с всяка секунда му изсмукват кръвта.

— Ще ни извините ли? — казах любезно, хванах го за ръката и го поведох към хижата, после затворих здраво вратата пред лицата на изумените мъже. Уилям веднага седна на столчето, което му посочих, и протегна треперещ крака.

— Бързо! — каза той. — О, моля те, побързай!

Нямах смляна сол; взех ножа си и отчупих бързо едно парче от буцата, пуснах го в хаванчето и го смлях на гранули с бързи движения на чукчето. После наръсих сол върху всяка пиявица.

— Това е много жестоко към горките пиявици — казах, когато видях как първата се откача бавно и се свива на топка. — Все пак върши работа. — Пиявицата се откачи и се търколи от крака на Уилям, последвана от другарките си, които се загърчиха в бавна агония по пода.

Аз събрах малките им телца и ги хвърлих в огъня, после коленичих пред него. Деликатно бях свела глава, докато успее да овладее лицето си.

— Ето, дай да се погрижа за ухапванията. — Малки струйки кръв се стичаха по краката му. Попих ги с чиста кърпа, после промих малките рани с оцет и отвара от жълт кантарион, за да спра кървенето.

Той въздъхна дълго и треперливо от облекчение, докато подсушавах краката му.

— Не че се страхувам от… кръв — каза, говореше с дързост, която отричаше думите му. — Просто те са толкова гадни.

— Гаднички са — съгласих се аз. Станах, взех чиста кърпа, потопих я във вода и делово избърсах лицето му. После, без да го питам, взех четката си и започнах да сресвам оплетената му коса.

Той изглеждаше доста стреснат от тази фамилиарност, но след като се скова за миг, не възрази и аз продължих да сресвам косата му, а той издаде лека въздишка и отпусна рамене.

Косата му беше приятно топла под пръстите ми, които още бяха студени заради потока, но се стоплиха, докато подреждах меките кичури копринена кестенява коса. Беше много гъста и леко чуплива. На темето му имаше лизнато, деликатно въртопче, от което леко ми се зави свят; Джейми имаше на същото място.

— Изгубих си панделката — каза той и се огледа, сякаш си мислеше, че тя ще се материализира от долапа за хляб или мастилницата.

— Няма проблем, ще ти заема една. — Приключих със сплитането на косата му и я вързах с жълта панделка, изпълнена със странно желание да го защитавам.

Бях научила за съществуването му едва преди няколко години и ако понякога се сещах за него, то бе само с леко любопитство, примесено с негодувание. Но сега нещо — може би приликата му с моето дете, и с Джейми, или просто фактът, че се бях погрижила за него по някакъв начин — ме караше да изпитвам почти собственическо чувство.

Чувах гласовете отвън; после внезапен смях и раздразнението ми към Джон Грей се завърна на прилив. Как смееше да подлага на такъв риск както Джейми, така и Уилям — и то за какво? Защо този проклет човек беше тук, сред пустошта, която бе така очевидно неподходящо място за такъв като него…

Вратата се отвори и Джейми надникна вътре.

— Всичко наред ли е? — попита той. Погледна момчето с изражение на любезна тревога, но видях как ръката му, свита на юмрук, се опира на рамката на вратата, и напрежението в краката и раменете му. Той беше изопнат като струна; ако го докоснеш, щеше да издаде лек вибриращ звук.

— Всичко е наред — отвърнах любезно. — Лорд Джон ще желае ли нещо освежително, как мислиш?

Сложих котлето, за да направя чай, и — като въздъхнах вътрешно — извадих последния самун хляб, който бях решила да използвам за следващите си експерименти с пеницилин. И — като реших, че случаят си заслужава, — извадих и последната бутилка бренди. Когато сложих гърненце със сладко на масата, обясних, че за нещастие маслото е под опеката на прасето в момента.

— Прасе ли? — попита объркан Уилям.

— В килера — казах аз и кимнах към затворената врата.

— Защо държите… — започна, после изправи рязко гръб и стисна устни — явно беше сритан под масата от втория си баща, който се усмихваше любезно над чашата си.

— Много любезно от ваша страна да ни приемете, госпожо Фрейзър — намеси се лорд Джон и погледна предупредително сина си. — Извинявам се за неочакваната ни поява. Надявам се, че не ви причинява голямо неудобство.

— Изобщо — казах аз, като се чудех къде ще ги сложим да спят. Уилям можеше да отиде в бараката с Иън, вероятно; не беше по-зле от това да спиш на открито. Но мисълта да споделям леглото с Джейми, докато лорд Джон е на другото, само на ръка разстояние…

Иън, който винаги усещаше кога е време за ядене, се появи точно в този деликатен момент и се представи на всички, с такова объркване от обяснения и поклони в тясната стая, че преобърнаха чайника.

Аз използвах това малко бедствие за извинение и изпратих Иън да покаже на Уилям атракциите на гората и потока, като им изпратих сандвичи със сладко и бутилка сайдер, която да си поделят. После, освободена от възпиращото им присъствие, напълних чашите с бренди, седнах и присвих очи към Джон Грей.

— Какво правите тук? — попитах направо.

Той отвори много широко сините си очи, после сведе дългите си мигли и изпърха с тях към мен.

— Не съм дошъл с намерението да съблазнявам съпруга ви, уверявам ви.

— Джон! — Джейми удари с юмрук по масата така силно, че чашките се разтракаха. Скулите му бяха станали тъмночервени и той се беше смръщил гневно.

— Извинете. — Грей беше пребледнял, макар че иначе си изглеждаше невъзмутим. За първи път ми хрумна, че може би е изнервен също колкото Джейми от тази среща.

— Моите извинения, мадам — каза той и се поклони рязко. — Това беше непростимо. Бих изтъкнал обаче, че откакто се срещнахме, ме гледате така, сякаш сте ме видели да лежа в канавката пред някой бардак. — На лицето му се появи лека розовина.

— Извинете — въздъхнах аз. — Но следващия път опитайте да ни предизвестите и ще се погрижа да добия подобаващо изражение.

Той се изправи внезапно и отиде до прозореца, където застана с гръб към стаята и се хвана за перваза. Настъпи крайно неловка тишина. Не исках да поглеждам към Джейми; втренчих се с огромен интерес в бутилката със семе от копър на масата.

— Жена ми почина — каза той рязко. — На кораба от Англия към Ямайка. Беше тръгнала да дойде при мен.

— Съжалявам да го чуя — каза тихо Джейми. — Момчето с нея ли е било?

— Да. — Лорд Джон се обърна и се облегна на перваза, а пролетната светлина очерта главата му със сияещ ореол. — Уили беше… много близък с Изобел. Тя беше единствената майка, която е имал.

Истинската майка на Уили, Дженива Дънсейни, бе умряла при раждането му, а предполагаемият му баща, граф Елсмиър, бе умрял на следващия ден, при злополука. Поне Джейми ми беше казал така. Затова сестрата на Дженива, Изобел, бе осиновила осиротялото дете, а Джон Грей се бе оженил за нея, когато Уили бил на шест години — когато Джейми вече напуснал работата си при Дънсейни.

— Много съжалявам — казах искрено и нямах предвид само смъртта на съпругата му.

Грей ме погледна и кимна леко в благодарност.

— Службата ми като губернатор е почти към края си. Възнамерявах да се установя на острова, ако климатът понесе добре на семейството ми. Но после… — Сви рамене. — Уили беше съсипан от мъка заради смъртта на майка си, стори ми се подходящо да се опитам да го разсея. Почти веднага се появи такава възможност; имението на жена ми включва и голям имот във Вирджиния, който тя бе завещала на Уилям. След смъртта ѝ аз получих запитвания от управителя на плантацията, който искаше инструкции.

Той се отдалечи от прозореца и се приближи бавно към масата.

— Не можех да реша какво да направя с имота, без да го видя и да преценя условията там. Затова реших, че трябва да отплаваме за Чарлстън, а оттам по суша към Вирджиния. Надявах се новите впечатления да разсеят Уилям от скръбта му — което с удоволствие забелязвам, че се случва. През изминалите седмици е много по-ведър.

Отворих уста да му кажа, че Фрейзърс Ридж е доста встрани от пътя им, но размислих.

Той като че ли се сети за това, защото ме погледна с крива усмивка. Ама наистина трябваше да се науча да контролирам лицето си. Едно беше Джейми да ми чете мислите, и то не беше никак неприятно, общо взето, но напълно непознати да влизат и излизат от ума ми беше съвсем друго.

— Къде е плантацията? — попита Джейми, което беше по-тактичен вариант на същия въпрос.

— Най-близкият до нея град се нарича Линчбърг — на река Джеймс. — Лорд Джон ме погледна, все още предпазлив, но явно възвърнал доброто си настроение. — Всъщност се отклонихме само с няколко дни от пътя си, за да дойдем тук, въпреки отдалечеността на вашия район.

Насочи вниманието си към Джейми и се смръщи леко.

— Казах на Уили, че си стар мой познат от дните ми на военен. Надявам се, че няма да осуетиш тази измама?

Джейми поклати глава, едното ъгълче на устата му се изви леко.

— Измама ли е? Не мисля, че имам нещо против при сегашните обстоятелства. А и в общи линии е вярно.

— Не мислиш ли, че те помни? — попитах Джейми. Той бе работил като коняр в имението на Уили; затворник там, след якобитското въстание.

Поколеба се, после поклати глава.

— Не мисля. Той беше едва на шест, когато напуснах Хелуотър; преди половината му живот. За едно момче това е много време. А и няма причина да си спомня коняр на име Макензи, камо ли да го свърже с мен.

Уили не беше разпознал Джейми веднага, разбира се, но пък беше твърде притеснен заради пиявиците, за да обърне голямо внимание. Хрумна ми нещо и погледнах към лорд Джон, който се занимаваше с кутийка за енфие, която бе извадил от джоба си.

— Кажете ми — казах, движена от внезапен импулс, — не искам да ви разстройвам, но… знаете ли как почина съпругата ви?

— Как ли? — Той изглеждаше стреснат от въпроса, но веднага се овладя. — Ами от кървава диария, поне така каза прислужницата ѝ. — Устата му се изви леко. — Това май… не е приятна смърт.

Кървава диария ли? Така наричаха всичко, от дизентерия до холера.

— Имало ли е лекар? Имало ли е някой на кораба, който да се грижи за нея?

— Да — отвърна той малко рязко. — Какво намеквате, мадам?

— Нищо. Само се чудех дали там Уили е видял да се използват пиявици.

Искра на разбиране мина по лицето му.

— О, ясно. Не се бях сетил…

В този момент забелязах Иън, който стоеше на прага, очевидно не искаше да ни прекъсва, но изглеждаше притеснен.

— Искаш ли нещо, Иън? — попитах го.

Той поклати глава и кафявата му коса се разлетя.

— Не, благодаря, лельо, просто… — Погледна безпомощно към Джейми. — Съжалявам, чичо, знаех, че не бива да му позволявам, но…

— Какво? — Притесненият тон на Иън беше накарал Джейми да скочи на крака. — Какво си направил?

Момчето започна да кърши едрите си ръце, като пукаше кокалчета от смущение.

— Ами, негово благородие попита за нужника и аз му казах за змията и че по-добре да отиде в гората. Той отиде, но после поиска да види змията и… и…

— Не го е ухапала, нали? — попита тревожно Джейми. Лорд Джон, който очевидно щеше да попита същото, само го погледна.

— О, не! — Иън изглеждаше изненадан. — Отначало не можехме да я видим, защото беше много тъмно долу. Затова свалихме седалката, за да влезе повече светлина. И тогава я видяхме добре и той започва да я мушка с един клон, а тя се размята както пишеше в оная книга, но като че ли не искаше да го хапе. И… и… — Той погледна към лорд Джон и преглътна шумно.

— Аз съм виновен — каза и смело изпъна рамене, готов да поеме вината. — Казах му, че съм искал да я застрелям, но ми е било жал да хабя барута. И тогава негово благородие рече, че ще вземе пищова на баща си от дисагите и ще се оправи с нея. И…

— Иън — процеди Джейми през зъби. — Веднага спри да дърдориш и ми кажи направо какво си направил с момчето. Да не го простреля погрешка?

Иън изглеждаше крайно засегнат от тази преценка за мерника му.

— Разбира се, че не!

Джон Лорд се прокашля любезно и прекрати по-нататъшните обвинения.

— Вероятно ще бъдеш така добър да ми кажеш къде е синът ми в момента?

Иън си пое дълбоко дъх, явно готов да предаде Богу дух.

— Ами на дъното на нужника — каза той. — Имаш ли някакво въже, чичо Джейми?

С възхитителна икономия на думи и движения Джейми стигна до вратата на две крачки и изчезна, следван от лорд Джон.

— Той със змията ли е вътре? — попитах, като бързо ровех из кошницата си, за да намеря нещо, което може да се използва като турникет, за всеки случай.

— О, не, лельо — увери ме Иън. — Нали не мислиш, че щях да го оставя там, ако змията беше още вътре? Май ще е най-добре да ида да помогна — добави и изчезна.

Забързах след него и видях Джейми и лорд Джон рамо до рамо на прага на нужника и да разговарят с дълбините му. Застанах на пръсти да погледна над рамото на лорд Джон и видях отчупения край на дълъг тънък клон хикория, който се подаваше на няколко инча от ръба на овалната дупка. Стаих дъх; движенията на лорд Елсмиър бяха разровили съдържанието на нужника и смрадта можеше да изпепели назалните ми мембрани.

— Казва, че не е ранен — увери ме Джейми, като се извърна от дупката и свали намотаното въже от рамото си.

— Добре — казах аз. — Но къде е змията? — Огледах се притеснено, но не виждах нищо освен сребристи кедрови дъски и тъмните дълбини на дупката.

— Тя тръгна натам — каза Иън и посочи по пътеката, по която бяхме дошли. — Момчето не можа да стреля много точно, затова аз я халосах с пръчката и проклет да съм, ако тя не се обърна и не тръгна към мен, направо по пръта! Тъй се изплаших, че извиках и го пуснах, блъснах се в момчето и… ами така се случи — добави той вяло.

За да избегне погледа на Джейми, той се промъкна към ямата, наведе се и извика смутено:

— Ей! Радвам се, че не си си строшил врата!

Джейми го погледна красноречиво в смисъл, че ако ще се трошат някакви вратове… но всякакви по-нататъшни забележки бяха прекъснати в полза на скорошното изваждане на Уилям от неговата обител. Процедурата бе проведена без повече инциденти и кандидат-стрелецът беше изваден, увиснал на въжето като гъсеница на конец.

Слава богу, в дупката имаше достатъчно изпражнения, за да омекотят падането му. По всичко личеше, че деветият граф Елсмиър беше паднал по лице. Лорд Джон постоя за миг на пътеката, като бършеше ръцете си в панталоните и оглеждаше кафявия обект пред себе си. Потърка уста с опакото на дланта си, за да скрие усмивка или да потисне миризмата.

После раменете му започнаха да се тресат.

— Какви са новините от Подземния свят, Персефона? — каза той, неспособен да скрие трептенето на смеха в гласа си.

Две скосени сини очи го изгледаха убийствено от лайняната маска, която скриваше чертите на Негово Благородие. Това беше типично за Фрейзър изражение и аз усетих как потръпвам. До мен Иън също се сепна. Погледна бързо към Джейми и отново към графа, но после ме видя и лицето му застина напълно безизразно.

Джейми каза нещо на гръцки, на което лорд Джон отговори на същия език и двамата се засмяха като откачени. Опитвах се да не обръщам внимание на Иън и погледнах към Джейми. Раменете му се тресяха от потиснат смях и той реши да ме просветли:

— Епихарм — обясни. — В Делфийския оракул онези, които търсели просветление, хвърляли мъртъв питон в ямата, а после стояли там и вдишвали изпаренията от разложението му.

Лорд Джон издекламира с величествен жест:

— „Духът към небесата, тялото към земята.“

Уилям издиша силно през носа си точно когато Джейми направи същото, в опит да се овладее. Иън потрепна до мен. Господи, помислих си, това момче нищо ли не беше наследило от майка си?

— А ти имаш ли някакви духовни просветления след това мистично преживяване, Уилям? — попита лорд Джон, като направи неуспешен опит да се овладее. С Джейми се бяха зачервили от смях, който според мен се дължеше повече на нервното напрежение и на брендито, отколкото на веселие.

Негово Благородие ги гледаше кръвнишки, свали шалчето си и го хвърли с влажен плясък на пътеката. Сега и Иън се изкикоти нервно, неспособен да се спре. Моите коремни мускули буквално се гърчеха от напрежението, но виждах, че чистите от изпражнения части над яката на Уилям са с цвета на зрелите домати до нужника. Знаех много добре какво се случва с един Фрейзър, когато достигне такова ниво на раздразнение, и си помислих, че е време да разваля тоалетното парти.

— Хм — прокашлях се аз. — Ще ми позволите ли, господа? Не съм много веща в гръцката философия, но знам една малка епиграма.

Подадох на Уилям гърненце сапун от луга, който бях взела заедно с турникета.

— Пиндар — казах аз. — „Водата е най-доброто.“

Лек проблясък на благодарност се появи сред мръсотията. Негово Благородие ми се поклони, после се обърна, погледна крадешком Иън и тръгна през тревата към потока. Като че ли си беше изгубил едната обувка.

— Бедният нещастник — каза Иън, клатейки печално глава. — Ще минат дни, преди да спре да смърди.

— Без съмнение. — Устните на лорд Джон още потрепваха, но поривът да декламира гръцка поезия като че ли го беше напуснал, заменен от притеснение. — Между другото, какво стана с пищова ми? Онзи, който Уилям е използвал преди този нещастен инцидент?

— О… — Иън като че ли се притесни. Вирна брадичка към нужника. — Ами… е, опасявам се, че…

— Разбирам. — Лорд Джон потърка безупречно избръснатата си брадичка.

Джейми се втренчи в Иън.

— Ама… — започна Иън и отстъпи крачка-две.

— Извади го — каза Джейми с тон, който не търпеше възражения.

— Ама…

— Веднага — каза чичо му и хвърли мръсното въже в краката му.

Адамовата ябълка на Иън подскочи, веднъж. Той ме погледна, ококорен като заек.

— Първо си свали дрехите — казах аз услужливо. — Не искаме да се наложи да ги изгорим, нали?

26. Зараза и мор

Излязох от къщата точно преди залез, за да проверя пациента си в хамбара. Не беше по-добре, но и не беше видимо по-зле; същото затруднено дишане и треска. Този път обаче хлътналите очи срещнаха моите, когато влязох в бараката и не се откъснаха от лицето ми, докато го преглеждах.

Още стискаше в ръката си амулета с гарвановото перо. Докоснах го и се усмихнах, после му дадох да пие. Той още отказваше да приема храна, но пийна малко мляко и преглътна без възражения поредната доза от моята отвара. Лежеше неподвижно по време на прегледа и храненето, но докато слагах напоената в гореща отвара кърпа на гърдите му, внезапно посегна и стисна ръката ми.

Удари се по гърдите с другата ръка и издаде странен жужащ звук. Това ме обърка за миг, докато не осъзнах, че тананика.

— Наистина ли? — казах. Посегнах към пакета с билки и ги увих в кърпата. — Добре тогава, нека да помисля.

Спрях се на „Напред, християнски воини“, която като че ли му хареса. Изпях я три пъти, преди да остане доволен и да потъне пак на одеялото, с лека кашлица и обвит от камфорни пари.

Спрях пред къщата и почистих ръцете си с бутилката алкохол, която носех. Бях сигурна, че не мога да се заразя — бях изкарала морбили като дете, — но не исках да заразя останалите.

— Говори се, че има епидемия от червена шарка в Крос Крийк — каза лорд Джон, когато докладвах на Джейми какво е състоянието на госта ни. — Вярно ли е, госпожо Фрейзър, че диваците са по-податливи към заразите от европейците, докато африканските роби са по-устойчиви от господарите си?

— Зависи за каква зараза говорим — казах аз, надникнах в казана и разбърках предпазливо гърнето с пръчка. — Индианците са много по-устойчиви на паразитни заболявания — малария, да кажем, — предизвиквани от тукашните организми, а африканците се справят по-добре с неща като треска денга, която дойде с тях от Африка все пак. Но индианците нямат защита срещу европейските болести като едра шарка и сифилис.

Лорд Джон ме погледна смаян, което ме накара да изпитам известно задоволство. Явно беше попитал само от любезност — не очакваше да знам нещо.

— Колко интересно — отвърна, наистина звучеше заинтригуван. — Говорите за организми? Поддържате ли теорията на господин Еван Хънтър за миазматичните създания?

Сега беше мой ред да се смая.

— Ами… не съвсем, не — казах и смених темата.

Прекарахме приятна вечер, Джейми и лорд Джон си разказваха случки от лов и риболов, като отбелязваха изумителното изобилие на тази земя, а аз кърпех чорапи.

Уили и Иън играеха шах, като вторият победи за свое огромно задоволство. Негово Благородие се прозя широко, после видя погледа на баща си и направи закъснял опит да си покрие устата. Отпусна се с усмивка от задоволство, породена от ситост; с Иън бяха унищожили цял кейк със стафиди след обилна вечеря.

Джейми видя това и изви вежда към Иън, който послушно стана и поведе Негово Благородие да сподели сламеника му в бараката с билките. Двама са уредени, помислих си, като се опитвах да не поглеждам към леглото, остават трима.

Деликатният проблем с лягането беше разрешен чрез оттеглянето ми, обвито в скромност или поне в нощна риза, докато Джейми и лорд Джон се настаниха до масата за шах и продължиха да пият бренди на светлината на огъня.

Лорд Джон беше много по-добър шахматист от мен или поне така разбрах от факта, че играта продължи цял час. Джейми обикновено ме биеше за двайсет минути. Те играеха мълчаливо, но от време на време си разменяха по някоя дума.

Накрая лорд Джон направи ход, облегна се назад и се протегна, сякаш приключваше нещо.

— Разбрах, че тук, в планинското ви убежище, не усещате смущения в политически смисъл? — каза той небрежно. Присви замислено очи към дъската. — Завиждам ти, Джейми, че си така далече от трудностите, които срещат търговците и благородниците в низините. Животът ти е труден — няма как да не го отбележа, — но поне имаш значителната утеха да знаеш, че усилията ти са значими и героични.

Джейми изсумтя.

— О, да. Много героични. В момента моята героична борба се свежда до това да се оправям с прасето в килера. — Кимна към дъската и вдигна вежда. — Наистина ли смяташ да направиш този ход?

Грей присви очи към него, после погледна надолу и сви устни.

— Да, смятам — отвърна твърдо.

— По дяволите! — каза Джейми с усмивка и събори примирено царя си.

Грей се засмя и посегна към бутилката с бренди.

— По дяволите! — каза и той, когато видя, че е празна. Джейми се засмя, стана и тръгна към шкафа.

— Опитай от това. — Чух мелодичното гъргорене на течност в чаша.

Грей вдигна чашата към носа си, вдиша и кихна силно, като разпръсна капки по масата.

— Това не е вино, Джон — отбеляза тихо. — Направено е за пиене, не за вдъхване на букета.

— Забелязах. Господи, какво е това? — Грей помириса отново, по-предпазливо, и отпи пробно. Задави се и преглътна.

— Господи! — Гласът му беше дрезгав. Закашля се, прочисти си гърлото и остави колебливо чашата на масата, като я гледаше така, сякаш щеше да гръмне.

— Не ми казвай — рече, — нека позная. Това сигурно е шотландско уиски?

— След десетина години ще бъде — отвърна Джейми и си сипа малко. Отпи леко, завъртя го из устата си и преглътна, като клатеше глава. — В момента е алкохол и само това мога да кажа за него.

— Да, така е — съгласи се Грей и отпи отново. — Откъде го взе?

— Аз го направих — каза Джейми със скромната гордост на майстор. — Имам дванайсет бурета.

Светлите вежди на Грей се стрелнаха нагоре.

— Сигурно нямаш намерение да си чистиш ботушите с него, може ли да попитам какво смяташ да правиш с дванайсет бурета от това?

Джейми се засмя.

— Ще го продавам. Ще го продавам, когато мога. Митата и лицензът за производство на алкохол са един от малките политически проблеми, от които не съм засегнат благодарение на отдалечеността ми — добави той иронично.

Лорд Джон изсумтя, опита отново и остави чашата.

— Е, може да си далеч от митниците — най-близкият агент е в Крос Крийк, — но не мисля, че това занимание е безопасно. На кого, ако смея да попитам, смяташ да продаваш тази забележителна течност? Не на диваците, предполагам?

Джейми сви рамене.

— Само малки количества — по една-две манерки, като подарък или размяна. Никога повече, отколкото може да изпие един човек.

— Много мъдро. Сигурно си чувал историите. Говорих с един човек, който е оцелял след клането при Мичилимакинак по време на войната с французите. То донякъде било предизвикано от голямо количество алкохол, който попаднал в ръцете на индианско сборище до форта.

— Чувал съм — увери го сухо Джейми. — Но ние се разбираме добре с индианците тук, а и те не са толкова много. Освен това внимавам.

— Ммм. — Той отпи отново и направи гримаса. — Сигурно рискуваш повече с това, че можеш да ги отровиш, отколкото от пияна тълпа. — Той остави чашата и смени темата.

— Чух в Уилмингтън да говорят за някаква група мъже, наречени регулаторите, които тероризират по-вътрешните райони и се опитват да предизвикат въстание. Срещал ли си такъв тук?

Джейми изсумтя.

— Какво ще тероризират? Катериците? Това са вътрешните райони, Джон, а после следва пустошта. Сигурно си забелязал липсата на селища по пътя насам.

— Наистина забелязах нещо такова — съгласи се лорд Джон. — И все пак чух слухове относно присъствието ти тук — че донякъде то действа възпиращо пред нарастването на беззаконието.

Джейми се засмя.

— Мисля, че ще измине известно време, преди да се появи беззаконие, което да възпирам. Макар че наистина халосах един стар немски фермер, който тормозеше млада жена в мелницата до реката. Беше си наумил, че го лъже в теглото, което не беше вярно, и не можах да го убедя. Но това е единственият ми опит да поддържам обществения ред.

Грей се засмя и взе падналия цар.

— Радвам се да го чуя. Ще ми окажеш ли честта да изиграем още една партия? Едва ли номерът ми ще мине втори път.

Аз се обърнах настрани, към стената, и се вгледах в гредите. Светлината на огъня блещукаше по следите от брадвата по всеки ствол, които приличаха на пясъчни вълнички по бряг.

Опитах се да не обръщам внимание на разговора зад мен, да потъна в спомена как Джейми сваляше кората и правеше трупите четвъртити, как спях в прегръдките му до недостроената стена и усещах как къщата се издига около мен, обгражда ме с топлина и сигурност, постоянно въплъщение на прегръдката му. Винаги се успокоявах от този образ, дори когато бях сама в планината, защото знаех, че съм защитена от къщата, която той бе построил за мен. Тази нощ обаче не се получи.

Лежах неподвижно, чудех се какво точно ми става. Или не какво, а защо. Знаех много добре какво е; беше ревност.

Наистина ревнувах; чувство, което не бях изпитвала от години и което ненавиждах сега. Обърнах се по гръб и затворих очи, опитвах се да не слушам тихия разговор.

Лорд Джон беше много любезен с мен. Нещо повече, той беше интелигентен, разсъдлив — очарователен всъщност. И като го слушах как води интелигентен, разсъдлив и очарователен разговор с Джейми, всичко в мен се свиваше и стисках ръце под юргана.

Ти си идиотка — казвах си яростно. — Какво ти става?

Опитах да се отпусна, дишах дълбоко през носа, със затворени очи.

Част от проблема беше Уили, разбира се. Джейми много внимаваше, но бях забелязала изражението му, когато гледаше момчето. Цялото му тяло излъчваше радост, гордост, примесена с неувереност и това също ме тормозеше.

Той никога нямаше да погледне Бриана, първородната, така. Никога нямаше да я види. Не беше виновен той и все пак ми се струваше нечестно. В същото време не можех да му се сърдя за радостта, която изпитваше заради сина си. И не се сърдех, казвах си твърдо. Фактът, че това предизвикваше у мен ужасен копнеж да погледна към момчето, с това дръзко, красиво лице, което толкова приличаше на сестра си, си беше мой проблем. Нямаше нищо общо с Джейми или с Уили. Или с Джон Грей, който го беше довел тук.

Защо? Ето какво си мислех, откакто се съвзех след първия шок от появата им, и все още се чудех. Какво беше намислил този човек, по дяволите?

Историята за имението във Вирджиния може и да беше вярна или бе само извинение. Дори да беше така, отклонението към Фрейзърс Ридж бе значително. Защо ще си прави толкова труд, за да доведе момчето? И да рискува толкова? Уили явно не съзнаваше приликата, която дори Иън бе забелязал, но ако я забележеше? Нима Грей искаше да подчертае задължението на Джейми към него?

Обърнах се настрани и отворих единия си клепач, за да ги видя над шахматната дъска, червенокоса и руса глава, сведени замислено. Грей премести офицер и се облегна назад, търкаше тила си и се усмихваше заради хода си. Той беше хубав мъж; строен, с фини кости, но силни черти на лицето и красива чувствена уста, за която много жени биха му завидели.

Грей обаче беше дори по-добър от Джейми в прикриването на израженията си. Не бях видяла нито едно уличаващо такова на лицето му. Но веднъж, в Ямайка, го видях и нямах никакви съмнения относно чувствата му към Джейми.

От друга страна, нямах никакви съмнения относно чувствата на Джейми към него. Възелът под сърцето ми се разхлаби малко и аз си поех дълбоко дъх. Колкото и до късно да седяха над шахматната дъска, да пият и да разговарят, Джейми щеше да дойде в моето легло.

Отпуснах юмруци и тогава, когато потърках скришом длани по бедрата си, осъзнах с шок точно защо лорд Джон има такова силно въздействие върху мен.

Ноктите ми бяха издълбали малки полумесеци в дланите ми, пулсиращи полумесеци. С години бях усещала тези малки полумесеци след всяко вечерно парти, след всяка нощ, когато Франк трябваше „да работи в кабинета си“. С години бях лежала ужасно сама в двойното легло, будна в мрака, със забити в дланите нокти, и го чаках да се върне.

И той се връщаше. Трябва да му призная, че винаги се връщаше преди зазоряване. Понякога се обръщах с гръб към него в нямо обвинение, понякога се обръщах дръзко към него, като безмълвно го предизвиквах да отрече, да докаже невинността с тялото си — чрез битка. Той често приемаше предизвикателството, но това не помагаше.

И двамата не говорехме за това денем. Аз не можех — нямах право. Франк също — той си отмъщаваше.

Понякога минаваха месеци — дори година или повече — между тези епизоди и ние си живеехме в мир. Но после се случваше отново; тихи телефонни разговори, твърде много извинения за отсъствията, късно прибиране. Никога не усетих нещо така открито като чужд парфюм, червило по яката му — той беше дискретен. Но винаги усещах призрака на другата жена, която и да беше; някоя безлика и неразличима Тя.

Знаех, че няма значение коя е — бяха няколко. Важно беше само, че Тя не бях аз. И лежах будна и стисках юмруци, като оставях по дланите си следите от нокти — малко разпятие.

Разговорът до огъня почти притихна; чуваше се само тракането на фигурите по дъската.

— Чувстваш ли се доволен? — попита внезапно лорд Джон.

Джейми спря за миг.

— Имам всичко, което един мъж би могъл да иска — рече той тихо. — Дом, честна работа. Жена ми е до мен. Знам, че синът ми е в безопасност и се грижат добре за него. — Погледна към Грей. — И добър приятел. — Посегна, стисна ръката му и я пусна. — Не искам нищо повече.

Затворих решително очи и започнах да броя, за да заспя.

Иън ме събуди преди зазоряване, клечеше до леглото ми.

— Лельо — каза тихо с ръка на рамото ми. — Най-добре ела. Мъжът в хамбара е много зле.

Веднага скочих, завих се с наметалото и тръгнах боса след Иън, преди съзнанието ми да е започнало да функционира напълно. Не че щяха да са ми нужни огромни диагностични умения; чувах дълбокото тракащо дишане от десет крачки.

Графът стоеше до прага, слабото му лице беше изплашено в сивата светлина.

— Махай се — казах му рязко. — Не се приближавай до него; нито ти Иън! И двамата вървете в къщата и ми донесете гореща вода от казана, кутията ми и чисти кърпи.

Уили веднага се задейства, нетърпелив да се отдалечи от плашещите звуци, които идваха от бараката. Иън се застоя обаче, изглеждаше притеснен.

— Не мисля, че можеш да му помогнеш, лельо — каза той тихо. Срещна погледа ми с дълбокото разбиране на възрастен.

— Вероятно — казах, — но не мога да не сторя нищо.

Той пое дълбоко дъх и кимна.

— Да, но мисля, че… — поколеба се, после продължи, когато му кимнах. — Мисля, че не бива да го мъчиш с лекарства. Той ще умре, лельо; чухме сова през нощта — и той я е чул. За тях това е прокоба за смърт.

Погледнах към тъмния отвор на вратата и прехапах устна. Дишането беше плитко и свистящо, с притеснително дълги паузи. Погледнах пак към Иън.

— Какво правят индианците, когато някой умира? Знаеш ли?

— Пеят — каза веднага. — Шаманът си маже лицето с боя и пее, за да може душата да си отиде в безопасност и демоните да не я вземат.

Поколебах се, инстинктите ми, настояващи да направя нещо, бяха във война с убеждението, че няма смисъл. Имах ли право да отнема покоя на умиращ човек? И по-лошо — да събудя страха му, че душата му ще бъде изгубена заради моята намеса?

Иън не изчака да реша. Наведе се и вдигна малко пръст от земята, плю върху нея и я размаза на кал. Без да каже нищо, потопи палец в нея и прокара една линия от челото по носа.

— Иън!

— Тихо — каза той, смръщен от концентрация. — Мисля, че го правят така. — Добави две линии по всяка скула и груб зигзаг по лявата страна на челюстта ми. — Толкова мога да си спомня. Виждал съм го само веднъж, и то отдалече.

— Иън, това не е…

— Тихо — рече той отново и сложи ръка върху моята, за да потуши възраженията ми. — Върви при него, лельо. Няма да го изплашиш, той е свикнал с теб, нали?

Избърсах капка кал от края на носа си, чувствах се като пълна идиотка. Нямаше време да споря обаче. Иън ме бутна леко и аз се обърнах към вратата. Влязох в мрака на хамбара, наведох се и сложих ръка върху мъжа. Кожата му беше гореща и суха, ръката му бе отпусната.

— Иън, можеш ли да говориш с него? Кажи името му, кажи му, че всичко е наред.

— Не бива да изричаш името му, лельо; това ще призове демоните.

Иън прочисти гърлото си и каза няколко гърлени думи. Ръката в моята потрепна леко. Очите ми вече свикваха с тъмното и видях лицето му, на него беше изписана лека изненада, когато видя шарките от кал.

— Пей, лельо — каза тихо Иън. — Tantum ergo може би; звучи малко като тяхната песен.

Все пак нямаше какво друго да сторя. И започнах почти безсилно.

— Tantum ergo, sacramentum…

След секунди гласът ми укрепна и аз седнах на пети, пеех бавно и държах ръката му. Тежките вежди се отпуснаха и нещо като спокойствие се настани в хлътналите очи.

Бях присъствала на много смърт, при злополука, на бойното поле, от болест или по естествени причини, и бях виждала как хората я посрещат по много начини — от философско приемане до яростен протест. Но никога не бях виждала някой да умира така.

Той просто чакаше, вперил очи в моите, докато не стигнах до края на песента. После обърна лице към вратата и когато изгряващото слънце го достигна, напусна тялото си, без да помръдне и мускул или да си поеме последен дъх.

Седях неподвижно, държах отпуснатата му ръка, докато не осъзнах, че съм стаила дъха си.

Въздухът около мен беше странно неподвижен, сякаш времето бе спряло за миг. Разбира се, че беше, помислих си и се насилих да поема дъх. Беше спряло за него, завинаги.

— Какво ще правим с него?

Нямаше какво повече да сторим за нашия гост; единственият въпрос в момента беше как да постъпим с тленните му останки.

Бях си поговорила с лорд Джон и той заведе Уили да берат късни ягоди по хребета. Макар че в смъртта на индианеца нямаше нищо зловещо, не исках Уили да я види; това не беше гледка за дете, което бе видяло как майка му умира само преди няколко месеца. Лорд Джон също изглеждаше разстроен. Вероятно малко слънце и свеж въздух щяха да им се отразят добре.

Джейми се смръщи и прокара ръка по лицето си. Не се беше избръснал още и се чу дращещ звук.

— Трябва да го погребем както трябва, нали?

— Е, не смятам да го оставим да лежи в хамбара, но дали неговите хора няма да имат нещо против, ако го погребем тук? Знаеш ли какво правят с мъртвите си, Иън?

Той още беше леко блед, но изненадващо овладян. Поклати глава и отпи мляко.

— Не знам много, лельо. Но видях как един от тях умря. Увиха го в еленска кожа и обиколиха селото, като пееха, после отнесоха тялото навътре в гората, сложиха го на една платформа над земята и го оставиха да изсъхне там.

Джейми не изглеждаше възхитен от мисълта да имаме мумифицирани тела сред дърветата около фермата.

— Мисля, че ще е най-добре да увием добре тялото и да го отнесем в селото му, за да могат неговите хора да го погребат както трябва.

— Не, не можеш да направиш това. — Извадих тавата с кифли от фурната, взех пръчка и я забодох в една кифличка. Излезе чиста, затова оставих тавата на масата и седнах. Смръщих се разсеяно над гърненцето с мед, който сияеше златист в късната утрин.

— Проблемът е, че тялото със сигурност още е заразно. Ти не си го пипал, нали, Иън? — Погледнах го, а той поклати глава много сериозно.

— Не, лельо. Не и след като се разболя; преди това не си спомням. Всички бяхме заедно, ловувахме.

— И ти не си боледувал от морбили. — Прекарах ръка през косата си. — Боледувал ли си? — попитах Джейми. Той кимна и аз се успокоих.

— Да, когато бях на пет и нещо. Ти нали казваш, че не може да се разболееш от същата болест два пъти. Значи няма да ми пречи, ако докосна тялото?

— Не, както и на мен. И аз съм боледувала. Работата е там, че не можем да го отнесем в селото. Не знаем колко дълго може да оцелее вирусът — това е вид бацил — в дрехите или в тялото, но как ще обясним на неговите хора, че не бива да го пипат или да се доближават до него? Не можем да рискуваме да се заразят.

— Тревожи ме — каза внезапно Иън, — че той не е от Анна Оока, а от едно село на север. Ако го погребем тук по обичайния начин, неговите хора може да разберат и да решат, че сме го убили и после сме го погребали, за да скрием това.

Това бе зловеща вероятност, която не ми беше хрумнала, и аз усетих студената ръка на страха да ляга на тила ми.

— Нали не мислиш, че ще стане така?

Иън сви рамене, отчупи една кифла и я поръси с мед.

— Хората на Накогнауето ни вярват, но Майърс каза, че много други няма да ни повярват. Имат си причини да са подозрителни, нали?

Много тускарора бяха избити в ужасната война със заселниците в Северна Каролина преди по-малко от петдесет години и затова реших, че има право.

Джейми преглътна последния залък от кифлата си и седна назад с въздишка.

— Ами тогава мисля, че ще е най-добре да увием горкия човек в саван и да го оставим в пещерата на хълма над къщата. Вече сложих колове за конюшня пред отвора; те ще спрат зверовете. А после ние с Иън ще отидем при Анна Оока и ще обясним всичко на Накогнауето. Вероятно той ще изпрати някого да погледне тялото и да увери неговите хора, че не сме му причинили нищо — а после ще можем да го погребем.

Преди да отговоря на това, чух тичащи стъпки през двора. Бях оставила вратата открехната, за да влиза светлина и въздух. Когато се обърнах, видях лицето на Уили в процепа, беше бледо и изплашено.

— Господин Фрейзър! Ще дойдете ли, ако обичате? Татко е болен.

— Да не го е прихванал от индианеца? — смръщи се Джейми към лорд Джон, на когото бяхме съблекли ризата и го сложихме да легне. Лицето му ту се зачервяваше, ту пребледняваше — симптоми, които преди това бяха приписала на емоционален стрес.

— Не, няма как. Инкубационният период е от една до две седмици. Къде сте били… — обърнах се към Уили, после свих рамене. Те бяха пътували; нямаше как да ми каже къде или кога Грей е срещнал вируса. Пътниците обикновено спяха по няколко в легло в хановете, а одеялата рядко се сменяха; лесно можеше да се събудиш заразен с всичко — от морбили до хепатит.

— Не казахте ли, че има епидемия от морбили в Крос Крийк? — Сложих ръка на челото на Грей. Умеех да преценявам температурата по допир и реших, че неговата е почти трийсет и девет и пет.

— Да — каза той дрезгаво и се закашля. — От това ли съм болен? Трябва да държите Уили настрани.

— Иън — изведи Уили, ако обичаш. — Изстисках кърпа, напоена в отвара от бъз, и избърсах лицето и врата на Грей. Още нямаше обрив по лицето, но когато отвори устата си, видях малките белезникави петна на Коплик по лигавицата.

— Да, болен сте от морбили — казах аз. — Откога се чувствате зле?

— Ами снощи, когато си легнах, усетих замайване — каза той и се изкашля отново. — Събудих се със силно главоболие през нощта, но си помислих, че е от така нареченото уиски на Джейми. — Усмихна му се леко. — После тази сутрин… — Кихна и аз бързо посегнах към чиста кърпичка.

— Да, точно така. Е, опитайте да си починете. Ще накисна малко върбова кора; това ще помогне за главоболието. — Станах и извих вежда към Джейми, който ме последва навън.

— Не можем да пускаме Уили до него — казах тихо, за да не ме чуят; Уили и Иън бяха до кошарата и хвърляха слама в яслата на конете. — Или Иън. Много е заразно.

Джейми се смръщи.

— Да. Това, което каза за инкубацията…

— Да. Иън може да се е заразил от мъртвия индианец, Уили може да се е заразил от същия източник като лорд Джон. И двамата може да са болни, но още да нямат признаци. — Обърнах се към двете момчета, изглеждаха здрави като конете, които хранеха.

— Мисля — започнах аз, в главата ми се оформяше смътен план, — че вероятно тази нощ е най-добре да си направиш лагер навън с момчетата — може да спите в бараката с билки или в гората. Да изчакаме ден-два. Ако Уили е заразен от същия източник като лорд Джон, вероятно дотогава ще има симптоми. Ако не е, значи всичко е наред. Ако той е добре, тогава двамата можете да отидете при Анна Оока да кажете на Накогнауето за мъртвия. Така ще държим Уили далеч от опасността.

— А Иън може да остане тук, за да се грижи за теб? — Той се смръщи при тази мисъл и кимна. — Да, мисля, че ще стане.

Той се обърна да погледне Уили. Можеше да не показва емоции, когато решеше, но го познавах достатъчно добре, за да доловя чувството, което мина по лицето му.

В наклона на веждите му имаше тревога — тревога за Джон Грей и вероятно за мен и за Иън. Но освен това имаше и нещо друго — интерес, примесен с очакване, от мисълта да прекара няколко дни сам с момчето.

— Ако не е забелязал вече, няма да забележи — казах тихо и сложих длан на ръката му.

— Да — прошепна той и обърна гръб на момчето. — Сигурно е безопасно.

— Нали казват, че вятърът на болестта не носи никому добро — казах за. — Ще можеш да поговориш с него, без да изглежда странно. — Замълчах. — Само едно нещо, преди да тръгнеш.

Той сложи ръка върху моята и ми се усмихна.

— Да, какво е то?

— Извади прасето от килера, ако обичаш.

27. Риболов на пъстърва в Америка

Пътуването започна необещаващо. Първо, валеше. Второ, той не искаше да оставя Клеър, особено в такива трудни обстоятелства. Трето, много се тревожеше за Джон; никак не му хареса видът му, когато го остави, беше почти в безсъзнание и свистеше като делфин. Лицето му беше обезобразено от червени обриви.

И четвърто, деветият граф Елсмиър току-що го беше ударил в челюстта. Той хвана здраво малкия негодник и го разтърси така силно, че зъбите му изтракаха.

— Слушай — каза и го пусна. Момчето залитна и седна в калта до кошарата, защото изгуби равновесие. Той се вгледа в него, водеха този спор на промеждутъци през последните двайсет и четири часа и вече му беше писнало. — Много добре знам какво казваш, но аз казвам, че ще дойдеш с мен. Обясних ти защо и това е.

Момчето се смръщи яростно. Не се плашеше лесно, но Джейми предполагаше, че графовете не са свикнали с такова отношение.

— Няма да тръгна! — повтори момчето. — Не можеш да ме принудиш! — Стана, стиснало зъби, и се обърна към хижата.

Джейми го хвана за яката и го дръпна обратно. Като видя, че момчето се кани да го ритне, той сви юмрук и го заби право в корема му. Очите на Уилям изскочиха и той се преви от болка.

— Не ритай — каза тихо Джейми. — Не е възпитано. А колкото до принудата — разбира се, че мога.

Лицето на графа стана ярко червено, устата му се отвори и затвори като на стресната златна рибка. Шапката му падна и дъждът залепи тъмните кичури за главата му.

— Много предано от твоя страна да искаш да останеш при втория си баща — каза Джейми, като избърса водата от лицето си, — но не можем да му помогнем и ти самият можеш да се заразиш, ако останеш. Така че тръгваш. — С ъгълчето на окото си видя движение, когато намаслената кожа на прозореца на хижата помръдна. Клеър без съмнение се чудеше защо още не са тръгнали.

Джейми хвана ръката на графа и го поведе към оседланите коне.

— Качвай се. — И със задоволство видя как момчето слага неохотно крак в стремето и се премята на седлото. Джейми му хвърли шапката, сложи си своята и също се качи. За всеки случай държеше и двете юзди, когато тръгнаха.

— Ти, сър — рече задъхано и вбесено момчето зад него, — си простак!

Разкъсваше се между раздразнението и порива да се разсмее, но успя да ги потисне. Хвърли поглед през рамо, видя, че Уилям също се е обърнал и се е килнал опасно на седлото.

— Недей — посъветва го и момчето рязко се изправи и се втренчи в него. — Не бих искал да връзвам краката ти за стремето, но ще го направя, сигурен бъди.

Момчето присви очи в ярки сини триъгълници, но явно разбра, че Джейми говори сериозно. Челюстта му оставаше стисната, но раменете се отпуснаха леко във временно поражение.

Пътуваха в мълчание почти цялата сутрин, дъждът се сипеше по вратовете им и наметалата им натежаваха. Уили може и да призна поражението си, но с неохота. Още беше намусен, когато слязоха да ядат, но поне донесе вода без възражения и опакова остатъка от храната, докато Джейми напои конете.

Джейми го гледаше скришом, нямаше никакви симптоми на болестта. Лицето на графа беше смръщено, но без обриви и макар че носът му течеше, това като че ли беше просто от лошото време.

— Колко далече е? — Беше средата на следобеда, когато любопитството му надделя над ината. Джейми отдавна беше пуснал юздите на коня му — нямаше опасност да се опита да се върне сам.

— Два дни вероятно. — При такъв планински терен с коне не се движеха много по-бързо, отколкото пеша. С конете обаче можеха да носят някои неща, като котле, още храна и две въдици. Както и дребни дарове за индианците, включително домашно сварено уиски, за да улеснят съобщаването на лошата новина.

Нямаше смисъл да бързат, а и Клеър му бе казала да не връща Уили поне шест дни. Дотогава Джон вече нямаше да е заразен. Или щеше да се възстановява, или да умре.

Клеър изглеждаше убедена, когато увери Уили, че баща му ще се оправи, но той бе видял тревогата в очите ѝ. Тя го накара да усети празнота точно под ребрата. Вероятно беше добре, че заминаваше. Нямаше да е от полза, а и болестта винаги го караше да се чувства безсилен, изпълваше го едновременно със страх и гняв.

— Тези индианци… те дружелюбни ли са? — Чу съмнението в гласа на Уили.

— Да. — Усещаше, че Уили очаква да добави „милорд“ и извлече малко, гадно удоволствие от факта, че не го направи. Поведе коня си настрани и забави ход. Покана за Уили да язди до него. Усмихна се, когато момчето го направи.

— Познаваме ги повече от година и сме им гостували — да, хората от Анна Оока са много по-любезни и гостоприемни от повечето хора, които съм срещал в Англия.

— Живял си в Англия? — Момчето го погледна изненадано и той се прокле за небрежността си, но за щастие Уили бе по-заинтригуван от индианците, отколкото от личната му история и не продължи да го разпитва за това.

Джейми се радваше, че момчето вече не се цупи и започна да проявява интерес към обкръжението си. Опитваше се да го окуражава, разказваше му истории за индианците и му сочеше следи от животни, и с радост наблюдаваше как момчето започва да се държи възпитано.

Той също имаше нужда да се разсейва с разговори. Умът му бе твърде зает с мисли, за да понесе добре тишината. Ако се случеше най-лошото — ако Джон умреше, — тогава какво щеше да стане с Уили? Без съмнение щеше да се върне в Англия при баба си и Джейми вече нямаше да чуе нищо за него.

Джон беше единственият, освен Клеър, който знаеше истината за бащинството на Уили, без никакво съмнение. Вероятно и бабата на Уили я подозираше, но тя никога, при никакви обстоятелства, нямаше да признае, че внукът ѝ е копеле на якобитски предател, а не законен наследник на граф.

Той каза мислено молитва към света Бриджит за изцелението на Джон Грей и се опита да прогони ужасната тревога от ума си. Въпреки притесненията си започваше да се наслаждава на пътуването. Дъждът бе отслабнал до ситен ръмеж и гората ухаеше на мокри, свежи листа и мъх.

— Виждаш ли онези следи по ствола на дървото? — Посочи с брадичка към голяма хикория, чиято кора висеше на парцали и разкриваше много дълги, успоредни бели разрези, някои на около шест стъпки от земята.

— Да. — Уили свали шапката си и я удари в бедрото си, за да изтърси водата, после се наведе напред да огледа по-добре. — Животно ли ги е направило?

— Мечка — каза Джейми. — Пресни са — виждаш ли, че смолата още не е изсъхнала.

— Наблизо ли е? — Уили се огледа, изглеждаше по-скоро любопитен, отколкото притеснен.

— Не е близо — рече Джейми, — иначе конете щяха да я усетят. Но все пак достатъчно близо, да. Оглеждай се; вероятно ще видим лайната ѝ или следите.

Не, ако Джон умреше, крехката му връзка с Уилям щеше да се прекъсне. Отдавна се беше примирил със ситуацията и бе приел необходимостта, без да се оплаква — но въпреки това щеше да се чувства ужасно, ако болестта му отнемеше най-близкия му приятел и единствената му връзка със сина му.

Спря да вали. Докато заобикаляха един склон и излязоха над долина, Уили възкликна изненадано и се изправи на седлото. На фона на тъмните дъждовни облаци се извиваше дъга, от склона на далечната планина до долината, в блестяща цветна арка.

— О, великолепна е! — каза Уили. Обърна се с широка усмивка към Джейми, забравил за спора им. — Някога виждал ли сте такава, сър?

— Никога — каза Джейми и му се усмихна. Хрумна му, с лек шок, че тези няколко дни в пустошта може да са последните, в които ще вижда и чува Уили. Надяваше се да не се налага да го удря отново.

Винаги спеше леко в гората и звукът го събуди веднага. Лежа неподвижен за миг, не знаеше какво е. После чу тих, задавен шум и разпозна потиснат плач.

Не се поддаде на порива да се обърне и да докосне момчето за утеха. Той правеше усилия да не го чуят; заслужаваше да опази гордостта му. Лежеше неподвижен и гледаше към огромното нощно небе, и слушаше.

Не беше от страх; Уилям не беше показал страх, че ще спи в тъмната гора, и то с голямо животно наблизо, момчето не би плакало за това. Да не би да му беше зле? Звуците приличаха на тежко дишане — вероятно го болеше нещо и бе твърде горд, за да каже. Точно този страх го накара да проговори; ако момчето беше болно, нямаше време за губене; трябваше да го заведе веднага при Клеър.

— Милорд? — каза тихо.

Плачът внезапно спря. Чу се преглъщане и триене на плат по кожа, когато момчето избърса лицето си с ръкав.

— Да? — отвърна графът с достоен опит да запази хладнокръвие, осуетен единствено от надебелелия му глас.

— Да не би да ви е зле, милорд? — Вече знаеше, че не е това, но щеше да го използва като претекст. — Да не би да ви свива стомахът? Понякога сушените ябълки не понасят добре на човека.

Дълбок дъх се чу от другата страна на огъня и подсмърчане, явно се опитваше да прочисти запушения си нос. Огънят бе догорял до въглени; все пак Джейми видя как тъмната фигура седна и клекна от другата страна.

— Ами да, май ме свива… нещо такова.

Джейми също седна и наметалото падна от раменете му.

— Няма страшно — рече утешително. — Имам отвара, която ще излекува всякакви стомашни болежки. Ти полежи спокойно, милорд; ей сега ще донеса вода.

Стана и се отдалечи, като внимаваше да не поглежда към момчето. Когато се върна с напълнено от потока котле, Уили си беше издухал носа и си бе избърсал лицето. Седеше със свити колене и опряна на тях глава.

Не се сдържа и го докосна по главата на минаване. По дяволите възпитанието. Тъмната коса беше мека, топла и леко влажна от пот.

— Стяга те в червата, а? — попита Джейми, коленичи и сложи котлето да заври.

— Аха. — Гласът му беше приглушен от одеялото върху коленете му.

— Скоро ще ти мине. — Бръкна в спорана си и зарови из дреболиите вътре, докато не извади малка платнена торбичка със сушени листа и цветя, които Клеър му беше дала. Не знаеше как бе разбрала, че ще му потрябват, но отдавна не поставяше под съмнение лечителските ѝ способности — дали за болежките на сърцето, или на тялото.

За миг изпита страстна благодарност към нея. Беше я видял как гледа момчето и предполагаше как се чувства. Знаеше за детето, разбира се, но да види доказателство от плът и кръв, че съпругът ѝ е лягал с друга жена, не беше нещо, което една съпруга би понесла добре. Нищо чудно, че все искаше да боде Джон с иглите, след като ѝ беше заврял момчето под носа.

— След малко ще заври — успокои той Уили и стри ароматната смес между дланите си в дървена купа, както бе виждал Клеър да прави.

Тя не го укори. Поне не за това, помисли си, когато внезапно си спомни как бе реагирала, когато разбра за Лери. Тогава беше обезумяла, а после научи и за Дженива Дънсейни… вероятно съжаляваше момчето, задето е останало без майка?

И тогава осъзнаването премина през него като меч. Майката на момчето беше мъртва. Не само истинската му майка, която бе умряла в деня на раждането му — но и жената, която той бе наричал „мамо“ през целия си живот. А сега и баща му — мъжа, когото наричаше баща, помисли си Джейми и несъзнателно изви уста — беше повален от болест, която бе убила друг човек пред очите на момчето само преди дни.

Не, не от страх плачеше детето в тъмното. Плачеше от мъка и Джейми Фрейзър, който бе изгубил майка си като дете, трябваше да се досети за това от самото начало.

Уили не от инат, дори не от лоялност отказваше да напусне Ридж. Отказваше от обич към Джон Грей и от страх, че ще го загуби. И пак тази обич го бе накарала да плаче нощем, защото отчаяно се тревожеше за баща си.

Странният плевел на ревността покълна в сърцето на Джейми и го ужили като коприва. Той го стъпка яростно; всъщност трябваше да се радва, че синът му има такава силна връзка с втория си баща. Ето, плевелът беше стъпкан. Но и стъпкан като че ли остави малка рана в сърцето му; усещаше я при всяко вдишване.

Водата започна да ври в котлето. Той изсипа внимателно билките и се вдигна сладък аромат. Валериан, беше му казала тя, и непета. Корен от страстоцвет, накиснат в мед и смелен на ситно. И сладкият аромат на лавандула.

— Не го пий ти — каза му, когато му го даде. — В него има лавандула.

Всъщност не му пречеше, ако бе предупреден. Само че понякога дъхът на лавандула го сварваше неподготвен и внезапно му прилошаваше. Клеър бе виждала тези ефекти твърде често, за да не го предупреди.

— Ето. — Наведе се напред и подаде чашата на момчето, като се питаше дали оттук насетне то също няма да понася аромата на лавандула, или този спомен ще му носи утеха. Вероятно зависеше от това дали Джон Грей щеше да оживее.

Уили се беше овладял, но лицето му още беше помръкнало от мъка. Джейми му се усмихна, скривайки тревогата си. Той познаваше добре Джон и Клеър и не се страхуваше толкова за него, но все пак се страхуваше. Страхът бе като упорит бодил в стъпалото му.

— Това ще те облекчи — каза той и кимна към чашата. — Жена ми го направи; тя е много добър лечител.

— Така ли? — Момчето вдиша дълбоко и треперливо парата и докосна предпазливо с език горещата течност. — Видях я да прави разни неща. С индианеца, който умря. — Укорът прозвуча съвсем ясно; тя беше направила много неща, а пък той все пак беше умрял.

И Клеър, и Иън не говореха за това, нито Джейми можеше да я попита какво се е случило — тя само изви вежда и го погледна със златните си очи, за да му каже да не говори повече за това пред Уили, който се върна с нея от хамбара пребледнял и потен.

— Така ли? — попита с интерес. — И какви неща?

Какво беше сторила, за бога? Нищо, което да предизвика смъртта на човека, разбира се; той щеше да разбере веднага. Тя не се чувстваше виновна или безсилна — беше я прегръщал неведнъж, за да я успокои, докато плачеше за онези, които не е могла да спаси. Този път беше потисната, тиха като Иън, но не и дълбоко разстроена. Изглеждаше и леко объркана.

— Ами имаше кал по лицето. И му пя. Мисля, че му изпя папистка песен на латински, май е свързана с причастието.

— Така ли? — Джейми потисна изумлението си при това описание. — Ами да. Вероятно е искала да му даде утеха, ако е видяла, че не може да го спаси. Индианците са много по-податливи към тази болест. Зараза, която би убила някой от тях, за бял човек е нищо работа. Аз самият съм боледувал от това, когато бях малък, и нищо ми няма. — Усмихна се и се протегна, демонстрирайки чудесното си здраве.

Напрегнатото лице на момчето се отпусна леко и то отпи предпазливо от горещия чай.

— Така каза и госпожа Фрейзър. Каза, че татко ще се оправи. Тя… тя ми даде думата си.

— Тогава можеш да разчиташ на това — рече Джейми твърдо. — Госпожа Фрейзър е много почтена жена. — Изкашля се и се зави с наметалото си. Не беше студена нощ, но от хълма духаше вятър. — Отварата помага ли малко?

Уили го погледна неразбиращо, после сведе очи към чашата в ръката си.

— О! Да. Да, благодаря, много е добра. Чувствам се много по-добре. Вероятно все пак не е било от сушените ябълки.

— Сигурно — съгласи се Джейми и сведе глава, за да скрие усмивката си. — Все пак мисля утре да имаме по-хубава вечеря. Ако ни провърви, ще хапнем пъстърва.

Този опит за разсейване беше успешен. Уили вдигна дълбоко заинтригуван глава от чашата.

— Пъстърва? Ще ловим риба?

— Ловил ли си риба в Англия? Сигурно там потоците не могат да се сравняват с тези, но знам, че в Езерната област се лови много риба — поне баща ти така ми каза.

Той стаи дъх. Защо, за бога, беше попитал това? Той самият бе водил петгодишния Уили на риболов на езерото близо до Елсмиър, когато беше коняр там. Нима искаше момчето да си спомни?

— О… да. Приятно е при езерата… но не прилича на това. — Махна към потока. Лицето му се беше изгладило и в очите му вече проблясваше искрата на оживление. — Никога не съм виждал такова място. Не е като в Англия!

— Така е — съгласи се развеселен Джейми. — Англия не ти ли липсва?

Уили се замисли за момент, докато допиваше чая си.

— Не мисля — рече и решително поклати глава. — Понякога ми липсва баба, и конете ми, но нищо друго. Там имаше възпитатели, уроци по танци, латински и гръцки… уф! — Сбърчи нос и Джейми се засмя.

— Не обичаш ли танците?

— Не. Трябва да го правиш с момичета. — Погледна Джейми изпод фините си тъмни вежди. — А вие обичате ли музиката, господин Фрейзър?

— Не — усмихна се Джейми. — Но пък обичам момичетата. — Момичетата щяха да харесат много това момче, помисли си той, като скришом огледа широките рамене и дългите крака, както и дългите тъмни мигли, които криеха хубави сини очи.

— Да, е, госпожа Фрейзър е много красива — каза любезно графът. Устата му се изви внезапно в единия край. — Макар че беше малко смешна с калта по лицето.

— Сигурно. Искаш ли още една чаша, милорд?

Клеър му бе казала, че отварата е за успокояване; като че ли действаше. Докато говореха за индианците и странните им вярвания, очите на Уилям започнаха да се затварят и той се прозя неведнъж. Накрая Джейми посегна и взе празната чаша от ръката му.

— Нощта е студена, милорд. Искате ли да легнете до мен, за да се топлим?

Нощта беше хладна, но не и студена. Той обаче бе отгатнал, че Уили ще приеме това извинение веднага. Не можеше да го прегърне, за да го утеши, нито пък един млад граф би признал, че иска утеха. Двама мъже обаче можеха да спят един до друг без проблеми, за да се стоплят.

Уили заспа веднага, сгушен до него. Джейми още дълго лежа буден, преметнал леко ръка върху спящия си син.

— Сега малкото петнисто. Отгоре, и я задръж с пръст. — Уви нишката около малкото топче бяла вълна, като едва пропусна пръста на Уили, но хвана края на перото от кълвач, за да могат пухкавите топки да се издигнат, потрепвайки на светлината.

— Видя ли? Прилича на малка мушица, която лети.

Уили кимна. Двете малки жълти опашни перца легнаха под пухчето, симулирайки разперени крилца на бръмбар.

— Ясно. Цветът ли има значение или формата?

— И двете, но повече формата, струва ми се — усмихна се Джейми на момчето. — Най-важно е колко гладна е рибата. Ако уцелиш правилния момент, ще захапят всичко — дори гола кукичка. Не уцелиш ли, все едно чакаш да клъвнат на пуха от пъпа ти. Не казвай това на въдичар на муха обаче; те искат да си припишат цялата заслуга и да не оставят нищо за рибата.

Уили не се засмя — момчето не се смееше много, — но се усмихна и взе върбовата въдица с вързаната за нея изкуствена муха.

— Сега моментът подходящ ли е, господин Фрейзър? — Заслони очите си и погледна към водата. Стояха в хладната сянка на горичка от черни върби, но слънцето още беше високо над хоризонта и водата от потока блещукаше като метал.

— Да, пъстървата се храни по залез. Виждаш ли онези кръгчета във водата?

Повърхността на вирчето бе неспокойна. По водата имаше десетки малки вълнички, които се застигаха и преплитаха в обръчи от светлина и сенки, разливащи се и прекъсващи в безкрайна поредица.

— Пръстените ли? Да. Това риба ли е?

— Още не. Това са ларви, които се излюпват и излизат на повърхността за въздух. Пъстървата ще ги види и ще дойде да се храни.

Внезапно нещо сребристо се стрелна във въздуха и падна с плясък. Уили ахна.

— Това е рибата — каза ненужно Джейми. Той бързо прокара влакното през извитите водачи, върза мухата и пристъпи напред. — Гледай сега.

Отметна ръка и се олюля от кръста, напред-назад, като опъваше все повече влакно с всяко завъртане на ръката, докато не раздвижи рязко китката си и влакното полетя лениво, а мухата се понесе надолу. Той усещаше погледа на момчето и беше доволен, че е заметнал добре.

Остави мухата да се поноси малко по водата — тя трудно се забелязваше сред ярките отблясъци, — после започна бавно да дърпа влакното. И тогава мухата потъна. Кръгчето след нея дори не бе започнало да се разширява, когато Джейми дръпна рязко влакното и усети ответното силно дърпане.

— Хвана една! Хвана една! — Уили танцуваше по брега от вълнение, но Джейми бе приковал вниманието си в рибата.

Нямаше макара; имаше само вейката, на която бе намотано влакното. Дръпна върха на пръта назад, после го пусна да падне напред и събра влакното с ръка. Отново, събиране, после силен тласък разви отново нишката.

Не виждаше нищо заради искрите по водата, но дърпането, което усещаше, беше добър знак. Почувства тръпка, сякаш вече държеше рибата в ръцете си, гърчеща се, бореща се…

Свободна. Влакното се отпусна и той остана неподвижен за миг, вибрациите от борбата отмираха в мускулите на ръцете му, пое дъх, беше забравил да диша по време на битката.

— Избяга! О, лош късмет, сър! — Уили се смъкна по брега с въдица в ръка и съчувствено изражение.

— Ама късмет за рибата. — Все още развълнуван от схватката, Джейми се усмихна и прокара влажна ръка по лицето си. — Ще опиташ ли, момче? — Твърде късно си спомни, че трябва да го нарича „милорд“, но Уили беше твърде нетърпелив, за да забележи това.

Със смръщено в концентрация лице, той отдръпна ръка, присви очи към водата и метна рязко китка. Въдицата излетя от пръстите му и се понесе към вира.

Момчето ахна и се обърна смаяно към Джейми, който не направи опит да сдържи смеха си. Младият лорд изглеждаше крайно стъписан и недоволен, но след миг устните му се извиха и посочи към въдицата, която се носеше на десет стъпки от брега.

— Ще изплаша ли рибата, ако ида да я взема?

— Да. Вземи моята; аз ще я взема по-късно.

Уили облиза устни и стисна зъби в концентрация, хвана здраво въдицата и я размърда леко за проба. Обърна се към вира, размята ръка напред-назад, после рязко замахна. Застина. Върхът на въдицата приличаше на съвършено продължение на ръката му. Влакното се разви около нея и се опъна над главата му.

— Много добро хвърляне, милорд — каза Джейми, като потърка устата си с кокалчетата на пръстите. — Но мисля, че първо трябва да сложим нова муха.

— О… — Уили бавно се отпусна и погледна смутено Джейми. — Не се сетих.

Леко притеснен от тази неудача, графът позволи на Джейми да завърже нова муха и после да го хване за китката, за да му покаже как се хвърля.

Джейми застана зад момчето, хвана китката на дясната му ръка, като се дивеше на тънките кости и кокалчетата на китката, която обещаваше да стане широка и силна. Кожата на момчето беше хладна от пот и усещането бе подобно на това да почувства пъстървата на влакното, жива и мускулеста. Тогава Уили замахна и Джейми усети миг на объркване, странно усещане за загуба при прекъсването на краткия им контакт.

— Не е така — каза Уили и се обърна да го погледне. — Ти замахна с лявата ръка. Видях те.

— Да, но защото съм левичар, милорд. Повечето мъже замахват с дясната.

— Левичар ли? — Устните му се извиха отново.

— Ами по-лесно ми е да си служа с лявата ръка, милорд.

— И аз така си помислих. Аз съм същият. — Уили изглеждаше доста доволен и леко засрамен от думите си. — Моята… майка ми каза, че не трябва така и трябва да се науча да използвам другата като джентълмен. Но татко отказа и ги накара да ме оставят да се науча да пиша с лявата ръка. Той рече, че няма значение, че ще изглежда странно, когато държа перото. В битка с меч щяло да е от полза.

— Баща ти е мъдър човек. — Сърцето му се сви от нещо средно между ревност и благодарност — но благодарността беше много по-силна.

— Татко е бил войник. — Уили се изправи още и изпъна рамене от несъзнателна гордост. — Той се е бил в Шотландия, на Въс… — закашля се, лицето му стана червено, когато зърна килта на Джейми и осъзна, че вероятно говори с човек от победените в тази битка. Завъртя въдицата в ръката си, не знаеше накъде да гледа.

— Да, знам. Там го срещнах за първи път. — Джейми внимаваше да не показва, че е развеселен. Изкуши се да каже на детето обстоятелствата при първата им среща, но това нямаше да е честна отплата за безценния дар от страна на Джон — тези скъпоценни дни със сина му.

— Той наистина беше много смел войник — съгласи се Джейми с безизразна физиономия. — И си служеше добре и с двете ръце. Ти започна ли да се учиш да въртиш меча?

— Малко. — Уили беше забравил смущението си заради ентусиазма от новата тема. — Ами, тренирам по малко откакто станах на осем и се научих да парирам и да нападам. Татко казва, че трябва да имам хубав меч, когато стигнем във Вирджиния, защото вече съм достатъчно висок.

— О… Ами тогава, ако държиш меча с лявата ръка, няма да имаш проблеми и с въдицата. Ето, нека опитаме отново, иначе ще стоим гладни.

На третия опит мухата кацна леко на водата и се понесе по нея няколко секунди преди малка, но гладна пъстърва да се издигне на повърхността и да я лапне. Уили изписка от вълнение и дръпна въдицата толкова силно, че изумената пъстърва полетя във въздуха покрай главата му и падна с плясък на брега зад тях.

— Успях! Успях! Улових риба! — Уили размахваше въдицата и тичаше в кръгчета от радост, забравил за гордостта, възрастта и титлата си.

— Наистина успя. — Джейми взе пъстървата, която бе горе-долу двайсетина сантиметра от носа до опашката и потупа ликуващия граф по гърба. — Браво, момче! Като че ли вече кълве добре, нека хванем още една-две, а?

Пъстървата наистина кълвеше добре. Когато слънцето залезе зад далечните черни планини и сребърната вода стана калаена, те вече имаха доста риба. И двамата бяха мокри, изтощени, почти ослепели от взиране, но все пак щастливи.

— Никога не съм опитвал нещо толкова вкусно — каза замечтано Уили. — Никога. — Беше гол, увит с одеяло. Ризата, бричовете и чорапите му бяха окачени на един клон да съхнат. Той легна с доволна въздишка и се оригна леко.

Джейми просна влажното си наметало на храст и сложи още едно дърво в огъня. Времето беше хубаво, слава богу, но все пак бе хладно след залез и нощта се спускаше. Той стоеше близо до огъня, за да навлиза топлият въздух под ризата му. Топлината се издигаше по бедрата му и докосваше гърдите и корема, успокояващо като ръцете на Клеър по хладната плът между краката му.

Той стоя тихо известно време, гледаше момчето сякаш без да го вижда. Ако оставеше суетата настрани, смяташе, че Уилям е хубаво момче. Може би малко слабичък — ребрата му се брояха, но с мускулести крайници и добре оформен.

Момчето обърна глава да се вгледа в огъня и сега можеше да го види по-добре. Смолата в боровата дървесина изпука и заля лицето на Уили със златиста светлина.

Джейми беше неподвижен, чувстваше биенето на сърцето си и гледаше. Това бе от онези странни моменти, които му се случваха много рядко. Момент, който се отпечатва в сърцето и в ума с всеки детайл, завинаги.

Не можеше да се каже какво прави тези моменти различни от останалите, макар да ги разпознаваше, когато се случеха. Беше виждал много по-страховити и по-красиви гледки, които бяха оставили само мимолетен спомен. Но тези тихи моменти, както ги наричаше, идваха изневиделица и отпечатваха случаен образ на най-обикновени неща в ума му, неизличими. Те бяха като снимките, които Клеър му бе донесла, съхранили миговете по-добре от представите.

Той имаше един такъв спомен за баща си, леко мъгляв, как седи на стената на пасището и студен шотландски вятър развява черната му коса. Можеше да призове този спомен и да усети миризмата на сухо сено, на тор. Да усети как пръстите му изстиват от вятъра, а сърцето му се сгрява от светлината на бащините очи.

Имаше такива спомени за Клеър, за сестра си, за Иън… малки моменти, откъслеци от време, съвършено съхранени по някаква странна алхимия на паметта, фиксирани в ума му като насекоми в кехлибар. А сега се сдоби с още един.

Докато беше жив щеше да си спомня този момент. Щеше да усеща студения вятър в лицето си, настръхването на космите по бедрата си, полузатихналия огън. Усещаше миризмата на пържената в царевично брашно пъстърва и лекото боцкане на погълната кост, тънка като косъм в гърлото му.

Чуваше мрачната тишина на гората зад себе си, тихото шумене на близкия поток. И винаги щеше да помни златната светлина по скъпото, дръзко лице на сина му.

— Deo gratias — промълви той и осъзна, че го е изрекъл на глас, когато момчето се обърна сепнато към него.

— Какво?

— Нищо. — Обърна се и свали полуизсъхналото си наметало от храста. Дори подгизнала, шотландската вълна можеше да задържи телесната топлина и да те предпази от студа.

— Трябва да поспим, милорд — рече. Седна и разстели наметалото около себе си. — Утре ни чака дълъг ден.

— Не ми се спи. — И сякаш за да го докаже, Уили седна и прокара ръце през косата си, а гъстата кестенява маса щръкна като грива около главата му.

Джейми усети пробождане на тревога; разпозна жеста твърде добре. Всъщност тъкмо щеше да направи същото и с усилие се сдържа.

Преглътна сърцето, което се беше изкачило в гърлото му, и посегна към спорана си. Не. Момчето никога нямаше да се досети. На тази възраст момчетата не обръщаха внимание на думите на възрастните, камо ли да се вгледат по-внимателно в тях. Все пак това беше ужасен риск; изражението на Клеър бе достатъчно, за да му каже колко поразителна е приликата.

Той пое дълбоко дъх и започна да вади малките торбички, в които държеше такъмите си. Бяха използвали всичките мухи и ако искаха да имат риба за закуска, трябваше да приготви още.

— Може ли да помогна? — Уили не изчака позволение, а заобиколи огъня и седна до него. Без да каже нищо, Джейми му подаде малката дървена кутийка с птичи пера и взе кукичка от парчето корк, на което бяха забодени.

Работиха известно време в мълчание, като спираха само да се възхитят на някоя готова изкуствена муха или Джейми да го посъветва как да ги върже. Уили скоро се измори обаче, остави недовършената зелена муха и започна да задава въпроси за риболова, лова и гората, както и за индианците, с които щяха да се срещнат.

— Не — каза Джейми на един от тях. — Никога не съм виждал скалп в селото. Те са много добри хора, повечето. Но ако им навредиш, сигурно ще ти отмъстят. — Усмихна се накриво. — Напомнят ми малко за шотландците в това отношение.

— Баба казва, че шотландците се множат като… — започна момчето, но внезапно замълча. Джейми го погледна и видя, че яростно се е концентрирал върху недовършената муха в пръстите си, а лицето му е зачервено не само от светлината на огъня.

— Като зайци? — попита с ирония Джейми. Уили погледна предпазливо към него.

— Шотландските семейства понякога са големи, да. — Джейми взе перо от орехче от малката кутийка и внимателно го сложи до дръжката на кукичката. — Ние смятаме децата за благословия.

Червенината изтляваше от бузите на Уили. Той седна малко по-изправен.

— Разбирам. А вие имате ли много деца, господин Фрейзър?

Джейми изпусна перото.

— Не, не много — каза той, като се взираше в гнилите листа.

— Съжалявам… не исках… — Джейми погледна към Уили, пак се беше зачервил, а пръстите му мачкаха изкуствената муха.

— Защо? — попита той объркан.

Уили пое дълбоко дъх.

— Ами… болестта… Не видях деца там, не помислих… искам да кажа… може би сте имали, но те…

— О, не. — Джейми му се усмихна успокояващо. — Дъщеря ми вече е голяма и живее далече оттук, в Бостън.

— О… — Уили издиша с огромно облекчение. — Така ли?

Падналото перо се понесе с вятъра, издавайки присъствието си в сенките. Джейми го хвана с два пръста и го вдигна от земята.

— Не. Имам и син — каза той. Гледаше кукичката, която се беше забила леко в пръста му. Капка кръв се събираше около лъскавия метал. — Хубаво момче и много го обичам, макар че той е далече от дома сега.

28. Напрегнат разговор

До вечерта очите на Иън бяха лъснали и той гореше на допир. Седна на сламеника си да ме поздрави, но се олюля притеснително, очите му бяха разфокусирани. Нямах никакво съмнение. Все пак погледнах в устата му за потвърждение. Да, малките диагностични петна на Коплик се белееха по тъмнорозовата лигавица. Макар че кожата по врата му още беше светла и детска, по нея личаха уж безобидни на вид малки розови петънца.

— Ясно — казах, примирено. — Заразен си. Най-добре ела в къщата, за да мога да се грижа по-лесно за теб.

— Имам морбили? Ще умра ли? — попита той. Изглеждаше само леко заинтригуван, вниманието му бе концентрирано в някакъв вътрешен образ.

— Не — казах делово, надявах се да съм права. — Но се чувстваш доста зле, нали?

— Главата малко ме боли. — И сама виждах това; веждите му бяха смръщени и той беше присвил очи дори при слабата светлина от свещта ми.

Все пак можеше да ходи и това беше добре, помислих си, докато го гледах как слиза нестабилно по стълбата от тавана. Макар и кльощав, той беше почти с двайсет сантиметра по-висок от мен и поне с петнайсет килограма по-тежък.

До хижата имаше двайсетина метра, но Иън трепереше от изтощение, когато влезе вътре. Лорд Джон седна и понечи да стане от леглото, но аз му махнах да ляга отново.

— Стойте там — казах и настаних Иън на един стол. — Аз ще се справя.

Бях спала на ниското легло. То вече беше застлано с чаршафи, завивки и възглавница. Събух бричовете и чорапите на Иън и веднага го накарах да легне. Той беше зачервен, с потни бузи, и изглеждаше много по-зле, отколкото в сумрачния таван.

Отварата от върбова кора, която бях оставила да се кисне, бе тъмна и ароматна; готова за пиене. Излях я внимателно в чаша и погледнах към лорд Джон.

— Трябваше да е за вас — казах аз. — Но ако можете да почакате…

— Разбира се, дайте я на момчето — махна той с ръка. — Аз мога да почакам. Да помогна ли някак?

Мислех си да му кажа, че ако наистина иска да помогне, може да ходи до нужника, вместо да използва нощното гърне, което трябваше да изхвърлям, но виждах, че още не е в състояние да обикаля сам в нощта. Не исках да обяснявам на младия Уилям, че съм позволила единственият му жив родител — или поне той така си мислеше, — да бъде изяден от мечки или да хване пневмония.

Затова само поклатих любезно глава и коленичих до ниското легло, за да дам отварата на Иън. Той явно имаше все пак сили, за да прави физиономии и да се оплаква от вкуса, което сметнах за добър знак. Все пак главоболието му явно беше много силно; бръчката между веждите му не изчезваше, сякаш беше издълбана с нож.

Седнах на леглото му и сложих главата му в скута си, като леко масажирах слепоочията. После притиснах палци над очите му и ги прокарах по веждите. Той издаде тих стон, отпусна се и главата му натежа на бедрото ми.

— Просто дишай — казах аз. — Не се тревожи, ако отначало малко те боли, това означава, че съм напипала правилното място.

— Добре — промърмори леко завалено. Ръката му стисна китката ми, голяма и много топла. — Така прави китаецът, нали?

— Точно така. Така правеше И Тиен Чо — господин Уилъби — обясних на лорд Джон, който ни гледаше смръщен от объркване. — Това е начин да се облекчи болката чрез натиск на някои точки от тялото. Много помага при главоболие. Китаецът ме научи.

Усетих известна неохота у лорд Джон при споменаването на малкия китаец, като се има предвид, че при последната ни среща в Ямайка лорд Джон беше изпратил четиристотин войници и моряци да претърсват острова за господин Уилъби, заподозрян в много жестоко убийство.

— Не го е направил — казах аз. Лорд Джон изви вежда към мен.

— Дано — каза тихо той, — защото така и не го заловихме.

— О, много се радвам. — Погледнах към Иън, преместих палците си малко и натиснах отново. Лицето му още беше изопнато от болка, но ъгълчетата на устата му вече не бяха така побелели.

— Аз… ами… предполагам, че не знаете кой наистина уби госпожа Алкът? — попита небрежно лорд Джон. Погледнах го, но покритото с петна лице не издаваше нещо повече от просто любопитство.

— Да, знам — казах колебливо, — но…

— Знаеш? Убиец? Кой е той? Какво се е случило, лельо? Ох! — Иън отвори очи под пръстите ми, после ги затвори с гримаса заради светлината на огъня.

— Стой мирен — казах аз и забих палци в мускулите пред ушите. — Болен си.

— Ух! — изпъшка той, но се подчини и се отпусна, дюшекът изшумоля силно под тънкото му тяло. — Добре, лельо, но кой беше? Не можеш да казваш такива неща и да очакваш да заспя, без да науча останалото. Нали? — отвори леко око към лорд Джон, който се усмихна.

— Този въпрос вече не е моя отговорност — увери ме лорд Джон. — Обаче — заговори по-твърдо на Иън — човек може да си помисли, че вероятно истината уличава някого, когото леля ти иска да защити. И тогава би било нередно да се настоява за подробности.

— Ох, не, не е това — увери го Иън със затворени очи. — Чичо Джейми не би убил никого, ако няма основателна причина.

С ъгълчето на окото си видях как лорд Джон леко се сепна. Явно не му беше хрумнало, че може да е Джейми.

— Не — уверих го аз, като видях как смръщва русите си вежди. — Не е той.

— Е, не съм и аз — каза самодоволно Иън. — Кого друг би защитавала леля?

— Ласкаеш се, Иън — казах сухо. — Но щом настояваш…

Всъщност исках да защитя именно Младия Иън. Никой не можеше вече да пострада от тази история — убиецът беше мъртъв, а вероятно и господин Уилъби беше умрял сред джунглите на Ямайка, макар искрено да се надявах на противното.

Но историята включваше още някого; жената, която познавах като Гейлис Дънкан, а по-късно и като Гейлис Абърнати, и заради която бяха отвлекли Иън от Шотландия и го държаха затворен в Ямайка, където бе изстрадал неща, за които едва напоследък започна да ни разказва.

Все пак като че ли нямаше начин да си замълча — Иън беше настоятелен като дете, което иска приказка за лека нощ, а лорд Джон седеше на леглото като бурундук, очакващ орехчета, със светнали от интерес очи.

И така, изкушена да започна с „Имало едно време…“, аз се облегнах на стената и с главата на Иън в скута си започнах да разказвам историята за Роуз Хил и неговата господарка, вещицата Гейлис Дънкан; за преподобния Арчибалд Кембъл и странната му сестра Маргарет, за Единбургския демон и за пророчеството за Фрейзър; и за нощта на огън и крокодилска кръв, когато робите от шест плантации по река Ялахс се разбунтуваха и избиха господарите си, водени от хунгана Исмаил.

По-късните събития в пещерата Абандаве в Хаити премълчах. Иън все пак беше там. И случилото се в нея нямаше нищо общо с убийството на Мина Алкът.

— Крокодил — промърмори Иън. Очите му бяха затворени, а лицето му се беше отпуснало под пръстите ми въпреки мрачната история. — Ти наистина ли го видя, лельо?

— Не само го видях, ами се и спънах в него — уверих го. — По-скоро първо се спънах в него и после го видях. Ако първо го бях видяла, щях да избягам в другата посока.

От леглото се чу тих смях. Лорд Джон почеса ръката си усмихнат.

— Сигурно животът тук ви се струва доста скучен, госпожо Фрейзър, след такива приключения в Индиите.

— Нямам нищо против малко скука от време на време — казах аз почти с копнеж.

Неволно погледнах към залостената врата, където бях опряла мускета на Иън. Бях го взела от склада, когато го доведох. Джейми бе взел пушката си, но пищовите му лежаха на бюфета, заредени за мен, с кутия патрони и рог с барут до тях.

В хижата беше уютно, огънят блещукаше златночервен по грубите стени, въздухът бе изпълнен с топлата миризма на яхния от катерица и тиквен хляб, подправен с горчивата нотка на чай от върбова кора. Прокарах пръсти по челюстта на Иън. Още нямаше обриви, но кожата бе изопната и гореща — много гореща, въпреки отварата.

Разказът за Ямайка ме беше разсеял малко от тревогата ми за него. Главоболието не беше необичаен симптом за тази болест; но дългото и тежко главоболие беше. Менингитът и енцефалитът бяха опасни и възможни усложнения.

— Как ти е главата? — попитах.

— Малко по-добре. — Той се закашля и присви очи, когато усети спазъм. Спря и ги отвори леко, тъмни процепи, сияещи от треската. — Много ми е горещо, лельо.

Станах от леглото и отидох да намокря кърпа със студена вода. Иън се размърда леко, когато избърсах лицето му, и пак затвори очи.

— Госпожа Абърнати ми даваше да пия аметисти за главоболието — промърмори сънливо.

— Аметисти ли? — попитах стресната, като говорех тихо и успокоително. — Пил си аметисти?

— Стрити в оцет — каза той. — И перли в сладко вино, но това беше за леглото. — Лицето му беше червено и подпухнало, той изви глава към хладната възглавница. — Тя много разбираше от камъни. Гореше стрити на прах смарагди на огъня на черна свещ и втриваше в оная ми работа диамант, за да остане твърда.

От леглото се чу тих звук, погледнах и видях, че лорд Джон се е надигнал на лакът с широко отворени очи.

— И аметистите подействаха ли? — обърсах леко лицето на Иън с кърпата.

— Диамантът подейства. — Той се опита да се засмее многозначително, като възрастен, но успя само да се изкашля.

— Тук няма аметисти, опасявам се — казах аз. — Но има вино, ако искаш. — Искаше и аз му помогнах да отпие — добре разредено с вода, — после го отпуснах пак на възглавницата. Беше зачервен и с натежали клепачи.

Лорд Джон също легна и продължи да ни гледа. Гъстата му руса коса беше разпусната и се пръсна на възглавницата зад него.

— Тя това искаше от момчетата — каза Иън. Очите му бяха затворени заради светлината, но явно виждаше нещо, макар и в мъглите на паметта си. Облиза устни; започваха да стават сухи и напукани, а носът му протече.

— Каза, че камъкът расте в червата на момче — онзи, който тя искаше. Каза, че трябва да е момче, което никога не е било с момиче обаче, много било важно. Ако е било, камъкът няма да е какъвто трябва. — Той се закашля, задъха се и носът му продължи да тече. Аз му подадох кърпичка да се изсекне.

— За какво ѝ е бил този камък? — Лицето на лорд Джон излъчваше съчувствие — той много добре знаеше как се чувства Иън в момента, но любопитството му надделяваше. Не възразих; и аз исках да разбера.

Иън започна да клати глава и спря със стон.

— Ох! О, Боже, главата ми ще се разцепи! Не знам. Тя не каза. Каза само, че ѝ трябва; трябвало да го има. — Той едва изрече последната дума, преди да се закашля отново, по-тежко от преди. Звучеше като лаещо куче.

— Най-добре не говори… — започнах аз, но ме прекъсна тихо тупване по вратата.

Веднага застинах с мократа кърпа в ръка. Лорд Джон се надигна бързо от леглото и взе пищова от високите си кавалерийски ботуши на пода. Сложи пръст на устните си и кимна към пищовите на Джейми. Тръгнах тихо към бюфета, грабнах единия и гладката му тежест в ръката ми веднага ме успокои.

— Кой е? — извика лорд Джон с изненадващо силен глас.

Не се чу отговор, освен тихо дращене и слаб вой. Въздъхнах и оставих пищова, подразнена, облекчена и леко развеселена.

— Това е проклетото ти куче, Иън.

— Сигурна ли сте? — попита тихо лорд Джон, който още се целеше във вратата. — Може да е индиански номер.

Иън се обърна с усилие към вратата.

— Роло! — извика, с дрезгав и пресекващ глас.

Дрезгав или не, Роло веднага го позна; чу се дълбоко и радостно ДЖАФ!, последвано от трескаво дращене на височина около четири стъпки от земята.

— Проклето куче — казах аз и забързах да отворя вратата. — Престани или ще те направя на килимче, палто или нещо друго!

Роло не прие заплахата сериозно, а скочи покрай мен в стаята. Полудял от радост, той изстреля седемдесетте си килограма от пода и се стовари право на ниското легло, което се олюля опасно и изскърца в протест. Без да обръща внимание на задавения вик на обитателя му, Роло продължи да ближе диво Иън по лицето и ръцете, които бяха вдигнати в напълно недостатъчна самозащита при тази атака.

— Лошо куче — каза Иън, който правеше безплодни усилия да отблъсне Роло от гърдите си и се кикотеше безпомощно въпреки болката. — Лошо куче, слизай, сър!

— Слизай, сър! — повтори строго лорд Джон. Роло, прекъснат в демонстрацията на обич, се обърна към лорд Джон и присви уши. Оголи зъби и ги показа хубавичко на Негово Благородие. Лорд Джон се стресна и вдигна конвулсивно пищова.

— Долу, a dhiobhuil! — каза Иън и побутна Роло в хълбоците. — Разкарай косматия си задник от лицето ми, проклет звяр!

Роло веднага забрави за лорд Джон и тръгна по леглото, завъртя се три пъти и започна да го меси с лапи, преди да се стовари до господаря си. Облиза ухото на Иън, въздъхна дълбоко и положи нос между огромните си кални лапи на възглавницата.

— Искаш ли да го изведа, Иън? — попитах, щом видях лапите. Не бях сигурна дали ще мога да се справя с куче с размерите и темперамента на Роло, освен да го прострелям с пищова на Джейми и да извлека трупа му от леглото, затова бях облекчена, когато Иън поклати глава.

— Не, нека остане, лельо — изграчи леко той. — Той е добро момче. Нали, a charaid? — Сложи ръка на врата на кучето и се обърна, за да положи буза на възглавницата до козината на Роло.

— Добре тогава. — Тръгнах бавно, без да откъсвам поглед от немигащите жълти очи, приближих се до леглото и погалих Иън по косата. Челото му още беше горещо, но треската бе леко отслабнала. Ако преминеше тази нощ, вероятно щеше да бъде последвана от силно треперене — когато топлата козина на Роло можеше да се окаже от полза.

— Наспи се добре.

— Oidche mhath. — Вече се унасяше в ярките сънища на треската и неговото „лека нощ“ бе едва прошепнато.

Тръгнах тихо из стаята, разчиствах остатъците от ежедневните дейности; кошница със събрани наскоро фъстъци, които трябваше да бъдат измити, изсушени и складирани; панер със суха тръстика, покрита със слой свинска мас, за да направя факли. Отидох и до килера, където разбърках бирената каша, която ферментираше в бурето си, махнах пресечената извара от мекото сирене и забих пръст в бавно втасващия хляб, готов да бъде омесен на самуни и изпечен на сутринта, когато малката фурна, вградена до огнището, щеше да се е загряла от тихия огън през нощта.

Иън беше заспал, когато се върнах в главното помещение; Роло също беше затворил очи, макар че едното се открехна леко при появата ми. Погледнах към лорд Джон; беше буден, но не се обърна към мен.

Седнах до пейката пред огъня и взех голямата кошница със зелено-черен индиански мотив — Слънцеяд, така го наричаше Габриел.

Джейми и Уили бяха тръгнали преди два дни. До селото на тускарора имаше два дни път. И два дни на връщане. Ако нищо не ги спреше.

— Глупости — промърморих си под нос. Нищо не можеше да ги спре. Скоро щяха да се върнат у дома.

Кошницата беше пълна с боядисани гранчета вълнена и памучна нишка. Някои бяха от Джокаста, други бях изпрела сама. Разликата бе очевидна, но дори неравните нишки, които бях произвела, можеха да послужат за нещо. Не за чорапи или фланели; вероятно можех да изплета маншон за чайника — струваше ми се подходящо безформен, за да прикрие липсата ми на умения.

Джейми беше едновременно шокиран и развеселен, когато научи, че не знам да плета. Този въпрос не беше повдиган в Лалиброх, където Джени и слугините се занимаваха с плетенето. Аз работех в билкарницата и в градината, и никога не се занимавах с ръкоделие, освен да закърпя нещо.

— Ама изобщо ли не можеш да плетеш? — попита той невярващо. — Ами как правеше зимните чорапи в Бостън?

— Купувах ги — отвърнах.

Той огледа полянката, където седяхме, възхищавайки се на недовършената хижа.

— Не виждам магазини наблизо, тъй че ще е най-добре да се научиш, нали?

— Сигурно. — Погледнах със съмнение кошницата за плетиво, която Джокаста ми беше дала. Тя бе добре заредена, с три дълги обръча в различни размери, и четири зловещи на вид закривени в двата края игли от слонова кост, бяха тънки и знаех, че се използват по мистериозен начин, за изплитане на петите на чорапите.

— Ще помоля Джокаста да ми покаже следващия път, когато отидем в Ривър Рън. Вероятно догодина.

Джейми изсумтя, взе една игла и кълбо прежда.

— Не е много трудно, сасенак. Виж — ето така се правят бримките. — Прокара нишката през свития си юмрук, после направи примка около палеца си, плъзна я върху иглата и с бързо движение намота редица бримки само за секунди. После ми подаде иглата и друго кълбо прежда. — Ето, опитай.

Гледах го напълно смаяна.

— Можеш да плетеш?

— Е, разбира се, че мога — погледна ме той объркан. — Знам да плета от седемгодишен. В твоето време на нищо ли не учат децата?

— Ами — казах, леко смутена, — понякога учат момиченцата да плетат, но не и момчетата.

— Ама теб не са те научили, а? Пък и това е съвсем проста плетка, сасенак. Ето, вдигни палец и го наклони така…

И така той и Иън — който, оказа се, също можеше да плете и се просна от смях, когато разбра за невежеството ми — ме научиха на основните плетки и намотки, като обясниха, сумтейки от възмущение при усилията ми, че в планинска Шотландия всички момчета се учат да плетат, за да могат да вършат нещо полезно през дългите часове, докато пасат стадата.

— Щом един мъж порасне и си вземе жена и му се роди син, който да гледа овцете, вече няма нужда сам да си плете чорапите — каза Иън, докато сръчно изплиташе петата на чорапа, преди да ми го подаде, — но дори малките момчета могат, лельо.

Погледнах настоящия си проект, вълнен шал, дълъг около трийсетина сантиметра, който лежеше на купчина в дъното на кошницата. Бях научила основните плетки, но все още ми беше трудно, нишката се оплиташе, иглите се изплъзваха, изобщо не беше успокояващата, сънлива дейност, както когато го правеха Джейми и Иън. Иглите тракаха в големите им ръце до огъня, утешаващо като звука на щурчета.

Но не и тази нощ. Тази нощ нямаше да плета. Трябваше да правя нещо по-лесно, например да навивам кълбета прежда. Това го можех. Оставих настрана недовършените чорапи, които Джейми си плетеше — на райета — и извадих тежкото чиле от прясно боядисана синя вълна, която още миришеше на багрилото.

Обикновено обичах миризмата на свежа вълна, с лекия дъх на овце, землистата миризма на индиго, острата нотка на оцет, който се използваше при боядисването. Тази нощ обаче беше задушаваща, като че ли се смеси с миризмата на дим, на восък, на острата миризма на мъжки тела и смрадта на болест — смесен дъх на потни чаршафи и използвани нощни гърнета, пленени в застоялия въздух на стаята.

Оставих чилето в скута си и затворих очи за миг. Исках само да се съблека, да се избърша с хладна вода, после да се плъзна гола между чистите чаршафи на леглото си и да застина неподвижно, да оставя свежия въздух от отворения прозорец да облъхва лицето ми, докато заспя.

Но в едно от леглата ми имаше потен англичанин, а в другото мръсно куче, да не говорим за тийнейджъра, когото очевидно го чакаше тежка нощ. Чаршафите не бяха прани с дни и прането им беше много тежка работа — изваряване, вдигане и изстискване. Леглото ми за тази нощ, ако изобщо щях да спя — щеше да бъде сгъната завивка с възглавница от торба изпредена вълна. Цяла нощ щеше да ми мирише на овце.

Грижата за болен е трудна работа и внезапно се почувствах ужасно изморена. За миг силно ми се прииска просто да се махна. Отворих очи и погледнах с негодувание лорд Джон. И тогава избликът на самосъжаление изчезна. Той лежеше по гръб, с ръка зад главата и се взираше мрачно в тавана. Може да беше само от светлината на огъня, но ми се стори, че лицето му е белязано от тревога и мъка, очите тъмнееха от страдание.

Веднага се засрамих от мислите си. Да, не го бях искала тук. Да, подразних се от това натрапване в живота ми и от бремето на болестта му, което се стовари върху мен. Самото му присъствие ме изнервяше — да не говорим за присъствието на Уилям. Те скоро щяха да си тръгнат. Джейми щеше да се прибере, Иън щеше да оздравее и аз щях да си върна покоя, щастието и чистите чаршафи. Но онова, което се беше случило с него, щеше да остане завинаги.

Джон Грей беше изгубил съпругата си — както и да я възприемаше. А и се искаше нещо повече от кураж, за да доведе Уилям тук и да го изпрати с Джейми. Предполагах и че не беше виновен, че се е заразил с морбили.

Оставих вълната настрани и станах да сложа чайника. Като че ли всички имахме нужда от чаша хубав чай. Когато се изправих от огнището, видях, че лорд Джон обръща глава, движението ми беше прекъснало мислите му.

— Чай — казах аз, не смеех да срещна очите му след неприятните си мисли. Направих лек, смутен жест към чайника.

Той се усмихна леко и кимна.

— Благодаря ви, госпожо Фрейзър.

Взех кутия с чай от шкафа, сложих две чаши и лъжици, добавих и купа със захар. Тази нощ нямаше меласа.

Когато приготвих чая, седнах близо до леглото да го изпия. Отпивахме мълчаливо, между нас витаеше странно смущение.

Накрая оставих чашата и се прокашлях.

— Съжалявам. Не ви изказах съболезнованията си за загубата на съпругата ви — казах малко официално.

Той като че ли се изненада, после кимна, също толкова официално.

— Странно, че го казвате точно сега — рече той. — Тъкмо мислех за нея.

Бях свикнала хората да разгадават мислите ми само като хвърлят един поглед към лицето ми, затова бях странно доволна, че и аз съм успяла поне веднъж.

— Много ли ви липсва… съпругата ви? — Притеснявах се да го попитам това, но той като че ли не сметна въпроса за прекалено вмешателство. Вероятно и сам си го беше задавал, защото отговори веднага, макар и замислено.

— Всъщност не знам. — Погледна ме и вдигна вежда. — Безчувствено ли звучи?

— Не зная — отвърнах леко сопнато. — Вие би трябвало да знаете по-добре дали сте имали чувства към нея.

— Да, имах. — Отпусна глава на възглавницата, гъстата светла коса се спусна по раменете му. — Или по-скоро още имам. Затова дойдох, разбирате ли?

— Не, не мисля, че разбирам.

Чух Иън да кашля и станах да го погледна, но той се обърна в съня си. Легна по корем, дългата му ръка висеше от леглото. Аз я хванах — още беше гореща, но не така опасно — и я сложих на възглавницата до лицето му. Косата му бе паднала над очите и аз я пригладих леко назад.

— Много сте добра с него; имате ли свои деца?

Сепнах се, вдигнах глава и видях, че ме гледа, опрял брадичка на юмрука си.

— Имам… имаме… дъщеря.

Той отвори широко очи.

— Имате? — попита рязко. — Момичето е от Джейми?

— Не я наричайте „момичето“ — казах необяснимо подразнена. — Казва се Бриана. И да, от Джейми е.

— Моите извинения — рече сковано.

— Не исках да ви обидя — добави след малко, по-меко. — Просто съм изненадан.

Погледнах го директно. Бях твърде уморена за деликатности.

— И малко ревнив вероятно?

Той имаше лице на дипломат; почти нищо не пролича зад приятната фасада. Продължих да се взирам в него обаче и той свали маската — искра на признание блесна в сините очи, заедно с малко хумор.

— Е, още нещо общо между нас. — Стреснах се от думите му, макар че не биваше. Винаги е притеснително да откриеш, че чувства, които си мислиш, че криеш, всъщност са очевидни за всички.

— Не ми казвайте, че не сте се сетили за това, когато сте решили да дойдете тук. — Чаят беше свършил. Прибрах чашите и пак грабнах чилето вълна.

Той ме огледа за миг с присвити очи.

— Да, сетих се — каза накрая. Отпусна глава на възглавницата и се вгледа в ниския таван. — Все пак, ако е човешко — макар и жалко — да съм наясно, че може да ви засегна, като доведа Уилям тук, ще ви помоля да ми повярвате, че не това беше мотивът ми.

Сложих готовото кълбо в кошницата и взех друго чиле, разпънах го на облегалката на един стол.

— Вярвам ви — казах, като гледах вълната. — Би било твърде голямо усилие, за да е само заради това. А какъв беше мотивът ви?

Усетих движението, когато сви рамене.

— Очевидното — да може Джейми да види момчето.

— И другото очевидно — да можете вие да видите Джейми.

Настъпи тишина. Аз не откъсвах очи от чилето, въртях нишката на кълбото, като го преобръщах постепенно в сложната кръстоска, която щеше да доведе до съвършена сфера от вълна.

— Вие сте забележителна жена — каза той накрая с равен тон.

— Нима. — Не го погледнах. — В какъв смисъл?

Той се облегна назад; чух как леглото изшумоля.

— Не сте нито предпазлива, нито обичате заобикалките. Всъщност не мисля, че съм срещал друг толкова прям — мъж или жена.

— Е, не е нарочно — казах аз. Стигнах до края на нишката и я подпъхнах прилежно в кълбото. — Така съм родена.

— Аз също — каза той много тихо.

Не отговорих; не мислех, че го каза на мен.

Станах и отидох до шкафа. Взех три бурканчета: непета, валериан и див джинджифил. Взех мраморното хаванче и изсипах сушените листа и корени в него. Капнах малко гореща вода от чайника.

— Какво правите? — попита лорд Джон.

— Настойка за Иън — казах аз и кимнах към него. — Същата, каквато дадох и на вас преди четири дни.

— Чухме за вас по пътя от Уилмингтън — каза Грей. Говореше небрежно сега, просто за да завърже разговор. — Добре известна сте с уменията си в околността.

— Ммм. — Удрях и смилах, наситената миризма на див джинджифил изпълни стаята.

— Казват, че сте знахарка. Какво е това?

— Ами всичко от акушерка през лекар до заклинател и гадател — казах аз. — Зависи с кого говорите.

Той издаде някакъв звук, може би смях, и после притихна.

— Мислите, че са в безопасност. — Това бе заявление, но и въпрос.

— Да. Джейми не би завел момчето, ако мислеше, че има някаква опасност. Сигурно знаете това, ако изобщо го познавате? — добавих и го погледнах.

— Познавам го.

— Така е.

Той замълча и се почеса.

— Познавам го достатъчно добре — или така си мисля, — за да рискувам да изпратя Уили с него, сам. И да съм сигурен, че той няма да му каже истината.

Изсипах зелено-жълтия прах на малко парче памучна марля и го вързах на торбичка.

— Не, за това сте прав.

— А вие?

Погледнах го сепната.

— Наистина ли мислите, че бих му казала? — Той се вгледа внимателно в лицето ми, после се усмихна.

— Не — каза тихо. — Благодаря ви.

Изсумтях и пуснах торбичката в чайника. Сложих бурканите с билки в шкафа и се захванах отново с вълната.

— Беше много мило от ваша страна да позволите на Уили да отиде с Джейми. Много смело — добавих, малко неохотно. Погледнах го. Той се взираше в покрития с кожа прозорец, сякаш можеше да види отвъд нея двете фигури в гората.

— Преди много години Джейми държеше живота ми в ръцете си — каза той тихо. — Мога да му поверя Уили.

— Ами ако Уили помни коняря Макензи по-добре, отколкото си мислите? Или пък забележи приликата си с Джейми?

— Дванайсетгодишните момчета не са особено наблюдателни в това отношение — каза той сухо. — И мисля, че ако едно момче е живяло цял живот с мисълта, че е деветият граф Елсмиър идеята, че може да е незаконен син на шотландски коняр, няма да му влезе в главата — или поне да се задържи дълго там.

Навивах кълбото в мълчание, слушах пращенето на огъня. Иън пак кашляше, но не се събуди. Кучето се беше размърдало и сега се сви до краката му, тъмна купчина от козина.

Приключих и второто кълбо прежда и започнах ново. Още едно и отварата щеше да е готова. Ако Иън нямаше нужда от мен, можех да си легна.

Грей мълча толкова дълго, че се изненадах, когато заговори отново. Не гледаше към мен, а се взираше нагоре, търсеше отново видения по опушените греди.

— Казах ви, че имах чувства към жена си — рече тихо. — Така е. Обич. Близост. Преданост. Познаваме се цял живот; бащите ни бяха приятели; познавах брат ѝ. Тя ми беше нещо като сестра.

— И задоволи ли се с това — да бъде ваша сестра?

Той ме погледна с гняв и интерес.

— С вас сигурно не се живее лесно. — Затвори уста, но не се сдържа. Сви нетърпеливо рамене. — Да, мисля, че беше доволна от живота си. Никога не каза друго.

Не отговорих на това, но издишах малко силно през нос. Той сви смутено рамене и се почеса по ключицата.

— Аз бях добър съпруг — каза отбранително. — Това, че нямахме други деца… не беше по моя вина…

— Наистина не искам да слушам това!

— О, нима? — Гласът му още беше нисък, за да не събуди Иън, но беше изгубил дипломатичността си; сега бе гневен.

— Попитахте ме защо дойдох; съмнявате се в мотивите ми; обвинявате ме в ревност. Вероятно не искате да знаете, защото ако узнаете, вече няма да можете да мислите за мен както сте решили.

— И откъде, по дяволите, знаете как искам да мисля за вас?

Устата му потрепна в изражение, което можеше да е подигравателна усмивка.

— Наистина ли мислите, че не знам?

Обърнах се към него и го гледах цяла минута, без да крия нищо.

— Наистина споменахте за ревност — каза той тихо след миг.

— Така е. Вие също.

Той извърна глава, но продължи след миг:

— Когато разбрах, че Изобел е мъртва… не почувствах нищо. Бяхме живели заедно с години, но не се бяхме виждали почти от две години. Споделяхме едно легло, мислех си, че споделяме живота си. Трябваше да ме заболи. Но не беше така.

Той пое дълбоко дъх. Видях как завивките се размърдват, докато се наместваше.

— Споменахте за щедрост. Не беше това. Дойдох да разбера… дали още мога да чувствам — каза той. Главата му беше извърната, взираше се в покрития с кожа прозорец, зад който вече притъмняваше. — Дали собствените ми чувства са умрели или само Изобел.

— Само Изобел? — повторих аз.

Той лежа неподвижно за миг, извърнат настрани.

— Е, поне все още мога да изпитвам срам — каза съвсем тихо.

Усещах, че вече е много късно. Огънят догаряше и болките в мускулите ми казваха, че отдавна е минало време за лягане.

Иън стана неспокоен; мърдаше в съня си, стенеше. Роло стана и го подуши, като скимтеше тихичко. Отидох при него и пак му избърсах лицето, разбухах възглавницата и изпънах чаршафите, като му шепнех утешително. Той беше полубуден. Вдигнах главата му и го накарах да изпие топлата отвара, глътка по глътка.

— На сутринта ще си по-добре. — По шията му се виждаха петна — само няколко, — но треската беше отслабнала и бръчката между веждите му се бе изгладила.

Избърсах отново лицето му и го отпуснах на възглавницата, той обърна буза към хладния плат и заспа отново.

Беше останала доста отвара. Налях една чаша и я подадох на лорд Джон. Изненадан, той седна и я взе.

— И сега, когато дойдохте и го видяхте — разбрахте ли дали още можете да чувствате? — попитах аз.

Той се вгледа в мен, не примигваше на светлината на свещите.

— Да, мога. — Със стабилна ръка вдигна чашата и я изпи. — Бог да ми е на помощ — добави съвсем небрежно.

Иън изкара тежка нощ, но призори се унесе в неспокойна дрямка. Възползвах се от шанса да си почина малко и успях да поспя няколко часа на пода, преди да ме събуди силният рев на мулето Кларънс.

Дружелюбно животно, Кларънс беше крайно зарадван от приближаването на всеки, когото смяташе за приятел — тази категория включваше буквално всичко на четири крака. Даваше израз на радостта си с рев, от който кънтеше цялата планина. Роло, засегнат, че е така изместен от службата на пазач, скочи от леглото на Иън, прескочи ме и излезе през отворения прозорец, виейки като върколак.

Стресната от дрямката си, аз станах. Лорд Джон, който седеше по риза до масата, също изглеждаше стреснат. Дали от суматохата или от моя вид обаче, не мога да кажа. Излязох, като прокарвах бързо ръце през рошавите си кичури, сърцето ми биеше по-бързо заради надеждата, че Джейми се връща.

Сърцето ми веднага се сви, когато видях, че не са Джейми и Уили, но разочарованието ми бързо беше заменено от изумление, защото посетителят бе пастор Готфрид, водачът на лутеранската църква в Салем. Бях го срещала няколко пъти в домовете на енориашите си, където се отбивах като лекар, но бях повече от изненадана да го видя толкова далеч от дома му.

От Салем до Ридж бяха поне два дни път езда и най-близката немска лутеранска ферма се намираше на поне петнайсет мили оттук по тежък терен. Пасторът не беше роден за ездач — виждах кал и пръст по пешовете на черното му палто — и си помислих, че сигурно нещо много спешно го е довело чак тук в планината.

— Тихо, куче проклето! — казах остро на Роло, който беше оголил зъби и ръмжеше към посетителя за голямо неудоволствие на коня на пастора. — Тихо ти казвам!

Роло извъртя жълтия си поглед към мен и се оттегли с вид на накърнено достойнство, сякаш да намекне, че ако аз държа да пускам очевидни злодеи в имота, той няма да отговаря за последствията.

Пасторът беше дребен дебел човек с огромна къдрава сива брада, която обгръщаше лицето му като буреносен облак и обичайно сред нея грееше усмивка. Тази сутрин обаче не се усмихваше. Кръглите му бузи бях с цвят на лой, дебелите устни бяха бледи, а очите зачервени от умора.

— Meine Dame — поздрави ме той, като свали широкополата си шапка и се поклони от кръста. — Ist Euer Mann hier?

Знаех само няколко думи на немски, но разбрах, че търси Джейми. Поклатих глава и посочих към гората, за да обясня, че отсъства.

Пасторът се притесни още повече, почти започна да кърши ръце. Каза нещо трескаво на немски, после видя, че не го разбирам, и повтори по-бавно и по-високо, а дебелото му тяло се изопна от усилието, сякаш се опитваше да ме накара да разбера само със силата на волята си.

Пак поклатих безпомощно глава и в този миг един глас заговори зад мен:

— Was ist los? — попита лорд Джон, като се появи на двора. — Was habt Ihr gesagt?[28] — Беше си обул бричовете, макар че беше бос, а светлата му коса се спускаше по раменете.

Пасторът ме погледна скандализирано, явно си помисли най-лошото, но изражението му изчезна, когато лорд Джон продължи да говори на немски като картечен откос. Пасторът ми се поклони извинително, после се обърна към англичанина, размаха ръце и заекна от бързане да разкаже историята си.

— Какво? — попитах, защото не успях да разбера повече от две думи. — Какво казва, за бога?

Грей обърна мрачното си лице към мен.

— Познавате ли семейство Мюлер?

— Да. — Веднага усетих тревога. — Петронела Мюлер роди дете преди три седмици.

— О… — Грей облиза сухите си устни и сведе поглед към земята; не искаше да ми казва. — Детето… е мъртво, опасявам се. Майката също.

— О, не. — Седнах на пейката до вратата, пометена от вълна на отрицание. — Не. Не може да бъде.

Грей потърка с ръка устата си и кимна, когато пасторът продължи, размахвайки малките си дебели ръчички от вълнение.

— Казва, че било Masern, мисля, че това означава морбили. Flecken, so ähnlich wie diese?[29] — попита той и посочи остатъците от обриви по лицето си.

Пасторът кимна и повтори:

— Flechen, Masern, ja! — и потупа бузите си.

— Но за какво му е Джейми? — попитах. Към ужаса се добави и изумлението.

— Явно смята, че Джейми може да вразуми мъжа… хер Мюлер. Приятели ли са?

— Не точно, не. Джейми удари Герхард Мюлер в устата и го събори пред мелницата миналата пролет.

Едно мускулче потрепна на пъпчивата буза на лорд Джон.

— Разбирам. Предполагам, че използва думата „вразуми“ в по-общ смисъл.

— Мюлер не може да бъде вразумен с по-изтънчени методи от дръжка на брадва — казах аз. — Но защо трябва да бъде вразумяван?

Грей се смръщи, поколеба се, после се обърна към дребния свещеник и попита нещо, изслуша внимателно многословния му отговор.

Малко по малко, с прекъсвания и много жестикулация, историята започна да се изяснява.

В Крос Крийк, както лорд Джон ни беше казал, имало епидемия от морбили. Тя очевидно се беше разпространила и към вътрешността. Няколко домакинства в Салем били засегнати, но Мюлерови, поради изолираността си, прихванали заразата наскоро.

Така или иначе в деня преди първите симптоми малка група индианци се отбили във фермата на Мюлер да молят за храна и вода. Мюлер, чието мнение за индианците ми беше съвсем ясно, ги прогонил доста свирепо. Обидени, индианците направили някакви — според Мюлер — мистериозни знаци към къщата и си тръгнали.

Когато се появили симптомите на болестта на следващия ден, Мюлер бил сигурен, че са резултат от индианското проклятие. Веднага нарисувал защитни символи по стените и извикал пастора от Салем, за да извърши екзорсизъм…

— Мисля, че така го каза — добави със съмнение лорд Джон. — Макар че не съм съвсем сигурен дали има предвид…

— Няма значение — казах нетърпеливо. — Продължавайте!

Но нито една от предпазните мерки не успокоила Мюлер и когато Петронела и новороденото се разболели, старецът изгубил напълно разсъдъка си. За да отмъсти на диваците, които донесли мор за семейството му, той принудил синовете и зетьовете си да тръгнат с него в гората.

От тази експедиция се върнали преди три дни, синовете били мълчаливи и бледи, а старецът горял от студено удовлетворение.

— Ich war dort. Ich habe ihn geschen — каза хер Готфрид, по бузите му се стичаше пот при спомена. Аз бях там. Видях.

Призован с истерично послание от жените, пасторът влязъл в конюшнята и намерил две дълги плитки черна коса да висят на вратата на обора, поклащани от вятъра над надрасканата с боя дума Rache.

— Това означава „отмъщение“ — преведе ми лорд Джон.

— Знам — казах аз, устата му беше така пресъхнала, че не можех да говоря. — Чела съм Шерлок Холмс. Искате да кажете, че той…

— Очевидно.

Пасторът още говореше; хвана ме за ръката и я разтърси, явно за да покаже, че е спешно. Грей изглежда се сепна от думите му и го прекъсна с въпрос, на който пасторът закима трескаво.

— Той идва тук. Мюлер. — Грей се обърна към мен с тревожно изражение.

Ужасно притеснен заради скалповете, пасторът отишъл да търси хер Мюлер, само за да разбере, че старецът е заковал ужасните си трофеи в обора, напуснал фермата и тръгнал — както сам казал — към Фрейзърс Ридж, за да ме види.

Ако не бях вече седнала, вероятно щях да падна при тези думи. Усетих как кръвта се оттече от бузите ми и бях сигурна, че съм пребледняла като пастора.

— Защо? — попитах. — Той нали не… не може да бъде! Нали не мисли, че съм направила нещо на Петронела или на бебето. Нали? — Обърнах се към пастора, който прокарваше треперещата си ръка през посивялата си коса и разрошваше намазаните с лой кичури.

— Свещеникът не знае какво е намислил Мюлер или с каква цел идва тук — каза лорд Джон. Хвърли поглед към невнушителната осанка на пастора. — Трябва да му се признае, че е тръгнал сам след Мюлер и го открил след два часа в безсъзнание до пътя.

Огромният фермер явно беше изкарал дни без храна по време на отмъщението си. Невъздържаността не се срещаше често сред лутераните, но под въздействието на умората и емоциите Мюлер се напил сериозно след завръщането си и явно огромните количества бира му дошли в повече. Известно време се крепил на мулето, но накрая се увил с наметалото си и заспал до пътя.

Пасторът не направил опит да го събуди, тъй като добре познавал нрава му и чувствал, че той едва ли се е подобрил от алкохола. Вместо това се качил на коня си и препуснал възможно най-бързо, като се надявал Провидението да го доведе тук навреме, за да ни предупреди.

Нямал никакви съмнения, че моят Мапп ще може да се справи с Мюлер, без значение от състоянието и намеренията му, но щом Джейми го нямало…

Пастор Готфрид гледаше безпомощно ту мен, ту лорд Джон.

— Vielleicht solten Sie gehen?[30] — предположи той, като кимна към кошарата.

— Не мога да си тръгна — казах аз и посочих към къщата. — Mein — Господи, как е „племенник“? Mein junger Mann ist nicht gut.

— Ihr Neffe ist krank — поправи ме бързо лорд Джон. — Haben Sie jemals Masern gehabt?[31]

Пасторът поклати глава, притеснението му нарастваше.

— Той не е карал морбили — каза лорд Джон, като се обърна към мен. — Не бива да остава тук, иначе може да се зарази, нали?

— Да. — Шокът започваше да отминава и аз се съвземах. — Да, трябва да си тръгне веднага. Вие вече не сте заразен, но Иън е. — Направих вял опит да пригладя косата си, която беше щръкнала — нищо чудно. Когато си помислих за скалповете в обора на Мюлер и моят скалп изтръпна от ужас.

Лорд Джон говореше авторитетно на дребния пастор и го водеше към коня му, като го държеше за ръкава. Готфрид възразяваше, но все по-вяло. Погледна към мен, кръглото му лице бе изкривено от тревога.

Опитах да му се усмихна успокояващо, макар че бях не по-малко притеснена от него.

— Danke — казах аз. — Кажете му, че всичко ще бъде наред — обърнах се към лорд Джон. — Иначе няма да си тръгне. — Той кимна рязко.

— Казах му, че съм войник и няма да позволя да пострадате.

Пасторът постоя още миг, хванал оглавника на коня, говореше разпалено на лорд Джон. После пусна оглавника, обърна се решително и прекоси двора към мен. Посегна и сложи нежно ръка на рошавата ми глава.

— Seid gesegnet[32] — каза той. — Benedicte.

— Той каза… — започна лорд Джон.

— Разбрах.

Стояхме притихнали в двора, гледахме как Готфрид се отдалечава през кестеновата гора. Всичко беше така спокойно, мекото есенно слънце топлеше раменете ни, птиците си вършеха работата в короните на дърветата. Чувах далечното чукане на кълвач и дует присмехулници, които живееха в големия син смърч. Нямаше сови, но нищо чудно — беше сутрин.

Кой? — запитах се, когато осъзнах със закъснение още един аспект от трагедията. Кой беше станал обект на сляпото отмъщение на Мюлер? Фермата му беше на няколко дни път езда от планинската граница, която разделяше територията на индианците от селищата на белите, но можеше да е стигнал до няколко села на тускарора или чероки, зависи в коя посока бе тръгнал.

Дали бе навлязъл в село? В такъв случай каква касапница бяха оставили той и синовете му след себе си? И дори по-лошо — каква касапница предстоеше?

Потреперих от студ въпреки слънцето. Мюлер не беше единственият, който вярваше в отмъщението. Семейството, родът, селото на убитите — те също щяха да потърсят отмъщение; и вероятно нямаше да спрат със семейство Мюлер — ако изобщо знаеха самоличността на убийците.

Ако не знаеха кои са, че са просто бели… Потреперих отново. Бях чувала достатъчно истории за кланета, за да знам, че жертвите рядко са заслужили с нещо съдбата си; обикновено просто се бяха озовавали на погрешното място в погрешното време. Фрейзърс Ридж се намираше точно между фермата на Мюлер и индианските села, което в момента ми се струваше много погрешно място.

— Господи, ще ми се Джейми да беше тук. — Не бях усетила, че съм го казала на глас, докато лорд Джон не отговори:

— На мен също. Макар че може би Уилям ще е в по-голяма безопасност с него, отколкото ако беше тук — и не само заради болестта.

Погледнах го и внезапно съзнах колко слаб е още; за първи път от седмица ставаше от леглото. Беше пребледнял под остатъците от обривите и се държеше за рамката на вратата, за да не падне.

— Не биваше да ставате! — възкликнах аз и го хванах за ръката. — Веднага вървете да легнете.

— Добре съм — рече подразнено, но не се отдръпна и не възрази, когато настоях да си легне.

Коленичих да проверя Иън, който се мяташе неспокойно, защото гореше от треска. Очите му бяха затворени, чертите му бяха подпухнали и безформени от появилия се обрив, лимфните възли бяха едри и твърди като яйца.

Роло пъхна нос под лакътя ми, побутна леко господаря си и изскимтя.

— Той ще се оправи — казах твърдо. — Защо не излезеш навън да наглеждаш за посетители, а?

Роло не ми обърна внимание, а се настани търпеливо да гледа как изстисквам кърпа със студена вода и мия Иън. После го събудих, сресах му косата и му подадох нощното гърне, а след това го накарах да изпие сироп от монарда, като постоянно се ослушвах за тропот на копита и за радостния рев на Кларънс, който ще обяви появата на посетител.

Това беше дълъг ден. След няколко часа сепване при всеки звук и озъртане през рамо, аз най-сетне се заех с работата си. Нахраних Иън, който беше трескав и нещастен, нахраних добитъка, оплевих градината, откъснах няколко млади краставици за салата и дадох на лорд Джон, който искаше да помогне, да лющи боб.

По пътя от нужника към кошарата на козата погледнах с копнеж към гората. Какво не бих дала просто да навляза в тези хладни зелени дълбини. Не за първи път изпитвах такъв порив. Но есенното слънце прежуряше над Ридж и часовете се нижеха бавно, без никакъв помен от Герхард Мюлер.

— Разкажете ми за този Мюлер — каза лорд Джон. Апетитът му се връщаше, беше изял кашата си, макар че не докосна салатата от стъбла на глухарче и винобой.

Взех един нежен стрък от купата и започнах да го дъвча, наслаждавайки се на острия му вкус.

— Той е глава на голямо семейство немски лутерани, както сигурно вече знаете. Живеят на петнайсет мили оттук, в долината на реката.

— Да?

— Герхард е едър и много упорит, както сигурно се досещате. Знае само няколко думи английски. Той е стар, но много силен! — Още виждах стареца с изпънати мускулести рамене как хвърля тежките чували с брашно в каруцата си.

— Дали таи омраза заради сбиването с Джейми?

— Определено е човек, който таи омраза, но не и за това. То не беше точно сбиване. Просто… — поклатих глава, търсех начин да обясня. — Разбирате ли нещо от мулета?

Той изви светлите си вежди и се усмихна.

— Малко.

— Ами Герхард Мюлер е муле. Не е точно лош и не е точно глупав, но не обръща голямо внимание на нищо друго, освен на онова, което си е набил в главата, и са нужни големи усилия, за да промениш това.

Не бях присъствала на случая в мелницата, но Иън ми го описа. Старецът си бил втълпил, че Фелиша Улам, една от трите дъщери на собственика на мелницата, го е излъгала в теглото и му дължи още един чувал брашно.

Фелиша напразно твърдяла, че той ѝ е занесъл пет чувала жито; тя ги смелила и му напълнила четири чувала с полученото брашно. Разликата според нея се дължала на това, че люспата на зърното е премахната. Пет чувала жито се равнявали на четири чувала брашно.

— Fünf! — казал Мюлер, като размахал отворената си длан пред лицето ѝ. — Es gibt fünf! — И нищо не можело да го разубеди, затова започнал да проклина на немски, да се звери и притиснал момичето в ъгъла.

Иън, който се опитал безуспешно да отвлече вниманието му, изтичал навън да доведе Джейми, който пък разговарял с господин Улам. Двамата влезли бързо вътре, но не успели да убедят Мюлер, че не е измамен.

Без да обръща внимание на усилията им, той пристъпвал към Фелиша, явно с намерението да си вземе насила още един чувал брашно от купчината зад нея.

В този момент Джейми се отказал да го убеждава и го ударил.

Отначало не искал да го прави, Мюлер беше почти на седемдесет, но бързо размислил, когато първият му удар отскочил от челюстта му като от дъбова дървесина.

Старецът се обърнал към него като разярена мечка, Джейми го ударил в стомаха, а после и в устата с всички сили, повалил го и разранил кокалчетата си в зъбите му.

Казал нещо на Улам — който беше квакер и противник на насилието, — после хванал Мюлер за краката и го извлякъл навън, където един от синовете му търпеливо чакал в каруцата.

Джейми хванал стареца за яката, притиснал го до каруцата и му заговорил любезно на немски, докато господин Улам, който бързо пресипал брашното в други чували изнесъл пет чувала към каруцата под зоркия поглед на стареца.

Мюлер ги преброил два пъти, внимателно, после се обърнал към Джейми и казал с достойнство:

— Danke, mein Herr. — После се качил в каруцата до смаяния си син и потеглили.

Грей почеса обрива си, усмихнат.

— Разбирам. Значи той явно не таи омраза?

Поклатих глава, дъвчейки, после преглътнах.

— Изобщо. Беше много мил с мен, когато отидох във фермата му, за да помогна с израждането на бебето на Петронела. — Гърлото ми се сви внезапно при осъзнаването, че вече ги няма, и се задавих от горчивия вкус на листата от глухарче и надигналата се жлъчка.

— Ето — каза Грей и ми подаде гърненцето с ейл през масата.

Отпих дълбоко, хладната горчивина успокои за миг по-дълбоката вътрешна горчилка. Оставих гърнето и поседях със затворени очи. От прозореца влизаше свеж бриз, но слънцето бе загряло масата под ръцете ми. Все още усещах всички малки радости на физическото съществуване, и то по-осезаемо, заради мисълта, че така внезапно са били отнети на други — на онези, които едва са ги вкусили.

— Благодаря — казах и отворих очи.

Грей ме наблюдаваше с дълбоко съчувствие.

— Би трябвало да не е такъв шок — казах, изпитвайки внезапната нужда да обясня. — Тук се умира лесно. Особено децата. Не че не съм го виждала и преди. И рядко мога да сторя нещо.

Усетих нещо топло на бузата си и с изненада видях, че е сълза. Той посегна в ръкава си, извади кърпа и ми я подаде. Не беше точно чиста, но нямах нищо против.

— Понякога съм се чудил какво е видял у вас — каза той с нарочно лековат тон. — Джейми.

— О, така ли? Колко ласкателно. — Подсмръкнах и си издухах носа.

— Когато започна да говори за вас и двамата ви мислехме за мъртва — изтъкна той. — И макар че вие без съмнение сте хубава жена, той никога не говореше за външния ви вид.

За моя изненада той хвана ръката ми и я задържа леко.

— Вие имате неговата смелост.

Това ме разсмя, макар и безрадостно.

— Само да знаехте — отвърнах.

Той не отговори на това, но се усмихна леко. Прокара палец по дланта ми, допирът му бе лек и топъл.

— Той не се плаши, че ще си ожули кокалчетата — каза Грей. — Явно вие също.

— Няма как. — Поех дълбоко дъх и си избърсах носа. Сълзите бяха спрели. — Аз съм лекар.

— Така е — каза той тихо и замълча. — Не ви благодарих, че ми спасихте живота.

— Не е моя заслугата. Всъщност не мога да сторя много при такава болест. Мога просто да бъда… тук.

— И нещо повече — каза той сухо и пусна ръката ми. — Искате ли още ейл?

Започвах вече да разбирам какво е видял Джейми у Джон Грей.

Следобедът отминаваше тихо. Иън се мяташе и стенеше, но по-късно обривът изби напълно и треската му като че ли отслабна. Нямаше да иска храна, но може би щях да го уговоря да изпие малко млечна супа. Тази мисъл ми напомни, че е време за доене, и станах, като казах това на лорд Джон и оставих настрани ръкоделието си.

Отворих вратата на хижата и пристъпих навън, право пред Герхард Мюлер, който стоеше на двора.

Очите му бяха червеникавокафяви и като че ли горяха с някакъв вътрешен огън. Сега пламтяха още по-силно, заради насинената плът около тях. Дълбоко поставените очи се втренчиха в мен и той кимна, веднъж, после отново.

Мюлер се беше смалил, откакто го видях за последно. Цялата му плът се бе стопила; все още беше огромен, но вече по-скоро кокалест, отколкото мускулест. Взираше се в очите ми и те бяха единствената искра живот на лицето, което бе сбръчкано като смачкана хартия.

— Хер Мюлер — казах аз. Гласът ми прозвуча спокоен в собствените ми уши; надявах се и в неговите. — Wie geht Euch?[33]

Старецът се олюляваше пред мен, сякаш вечерният бриз можеше да го повали. Не знаех дали е изгубил коня си, или го е оставил под склона, но нямаше и следа от кон или муле.

Той пристъпи към мен и аз неволно отстъпих.

— Фрау Клара — каза и в гласа му имаше умолителна нотка.

Спрях, исках да извикам лорд Джон, но се поколебах. Нямаше да ме нарече по малко име, ако искаше да ме нарани.

— Те са мъртви — каза той. — Mein Mädchen. Mein Kind.[34] — Внезапно в кървясалите очи се събраха сълзи и се стекоха бавно по гънките на грубото му лице. Нещастието в очите му бе така огромно, че посегнах да хвана голямата му, осеяна с белези стара ръка.

— Знам — казах аз. — Съжалявам.

Той кимна отново, устата му се движеше. Остави ме да го отведа до пейката до вратата, където седна някак внезапно, сякаш краката вече не го държаха.

Вратата се отвори и Джон Грей излезе. Държеше пищова си, но когато поклатих глава, го плъзна веднага в ризата си. Старецът не беше пуснал ръката ми; дръпна я и ме накара да седна до него.

— Gnädige Frau — каза той, внезапно се обърна и ме прегърна, притисна ме здраво към мръсното си палто. Тресеше се от беззвучен плач и макар да знаех какво е сторил, аз също го прегърнах.

Миришеше ужасно, на киселата смрад на старост и на мъка, бира, пот и мръсотия, и накъде под всички тези миризми се усещаше дъх на засъхнала кръв. Потреперих, оплетена в мрежа от жалост, ужас и отвращение, но не можех да се отдръпна.

Накрая ме пусна и като че ли внезапно видя Джон Грей, който стоеше наблизо и не знаеше дали да се намеси. Старецът се стресна.

— Mein Gott! — възкликна той с ужас. — Er hat Masern![35] — Слънцето залязваше бързо, къпеше двора с кървава светлина. То озари лицето на Грей и подчерта тъмните петна по лицето му, озарявайки кожата му в червено.

Мюлер се обърна към мен и трескаво хвана лицето ми между огромните си грапави длани. Палците му галеха бузите ми и в хлътналите очи се появи облекчение, когато видя, че кожата ми е още чиста.

— Gott sei dank[36] — каза той и ме пусна. После започна да рови в палтото си, като трескаво добави нещо на немски, но не можах да разбера нищо.

— Казва, че се е страхувал, че ще е твърде късно, и се радва, че не е — каза Грей, щом видя изумлението ми. Огледа стария фермер с подозрение. — Казва, че ви е донесъл нещо… някакъв амулет. Той ще ви пази от проклятието и от болестта.

Старецът извади нещо увито в плат от дълбините на палтото си, сложи го в скута ми, като още дърдореше на немски.

— Благодари ви за помощта към семейството му — мисли, че вие сте добра жена, и сте му скъпа като негова снаха — казва, че… — Мюлер разви плата с треперещи ръце и Грей замълча.

Отворих уста, но не издадох звук. Сигурно съм направила някакво неволно движение, защото платът внезапно се плъзна към земята и от него се изсипа прошарена коса с малко сребърно украшение, което още бе закачено за нея. Вътре имаше и кожена кесия, пера от кълвач, покрити с кръв.

Мюлер още говореше и Грей се опитваше да превежда, но аз едва съзнавах думите им. В ушите ми отекваха думи, които бях чула преди година, покрай потока, с тихия глас на Габриел, която превеждаше на Наяуене.

Нейното име означаваше „Ако е речено; ще стане“. Беше се случило и единствената утеха, която ми оставаше, бяха нейните думи: „Тя казва, че не бива да се тревожите; болестта е изпратена от боговете. Няма да е по ваша вина.“

29. Костници

Джейми усети дима много преди да види селото. Уили забеляза сковаването му, напрегна се на седлото и се озърна притеснено.

— Какво? — прошепна момчето. — Какво има?

— Не знам. — Говореше тихо, макар да нямаше признаци, че някой може да ги чуе. Слезе от коня си и подаде юздите на Уили, после кимна към покритата с лози скала, чието подножие беше затулено от храсти.

— Заведи конете зад скалата, момче — каза той. — Там има еленска пътека, която води към една смърчова горичка. Навлез дълбоко сред дърветата и ме чакай. — Поколеба се, не искаше да плаши момчето, но нямаше как.

— Ако не се върна до мръкнало, веднага тръгвай. Не чакай до сутринта; върни се до малкия поток, който наскоро прекосихме, завий вляво и го следвай до един водопад — ще го чуеш дори в тъмното. Зад водопада има малка пещера; индианците я използват, когато ловуват.

Около сините ириси на момчето се появиха бели кръгчета. Джейми стисна здраво крака му, точно над коляното, за да го накара да запомни всичко, и усети тръпката, която мина през дългия мускул на бедрото.

— Стой там до сутринта и, ако не дойда при теб дотогава, върви у дома. Цялата сутрин слънцето да ти е отляво, а следобед да е от дясната ти страна. След два дни остави коня да води; ще си достатъчно близо до дома, за да намери пътя.

Пое дълбоко дъх, питаше се какво още да му каже, но нямаше какво.

— Сега върви, момче. — Усмихна му се успокояващо, плесна коня по задницата, за да го подкара и се обърна към миризмата на изгоряло.

Това не беше обичайната миризма на огньовете в селото; не беше дори като на големите ритуални огньове, за които Иън му бе казал — когато изгаряха цели дървета в яма в центъра на селото. Иън твърдеше, че са големи като на Белтейн, а Джейми познаваше пукането и размерите на такъв пламък. Този беше много по-голям.

Много предпазливо описа широк кръг и накрая стигна до малък хълм, от който знаеше, че може да види селото. Още щом излезе от гората обаче, го видя. Кълбета сив дим се издигаха от черните останки на всяка дълга колиба на селото.

Дебела, кафеникава плащаница от дим висеше над гората, докъдето поглед стигаше. Той си пое рязко дъх и се закашля, после бързо покри с наметалото носа и устата си и се прекръсти с другата ръка. И преди бе усещал миризмата на изгоряла плът и внезапно го обля студена пот при спомена за погребалните клади на Калоден.

Душата му посърна от опустошението долу, но той се взираше внимателно. Присвиваше очи през жилещата мъгла за някаква следа от живот сред руините. Нищо не помръдваше, освен димът. Духовете му се плъзгаха тихи, носени от вятъра през почернелите къщи. Дали беше дело на чероки или на крийк, които са дошли от юг? Или някое от оцелелите племена алгонкин на север, нантикок или тутелое?

Порив на вятъра запрати в лицето му смрад на изгоряла плът. Наведе се и повърна, опитваше да се отърве от мисълта за изгорените чифлици и избитите семейства. Когато се изправи, обърса уста с ръкава си и чу куче да лае в далечината.

Обърна се и тръгна бързо по хълма към звука. Сърцето му биеше бързо. Нападателите не биха довели кучета. Ако имаше оцелели от касапницата, кучето щеше да е при тях.

Той все пак вървеше възможно най-тихо, не смееше да извика. Огънят гореше по-малко от ден; половината стени още стояха. Онзи, който го бе запалил, беше все още наблизо, без съмнение.

Кучето го посрещна; голям жълт пес, който принадлежеше на един приятел на Иън, Онакара. Извън обичайната си територия кучето не излая, нито се спусна към него. Стоеше в сянката на един бор с присвити уши и ръмжеше тихо. Той тръгна бавно към него, като му подаде свития си юмрук.

— Balach math — прошепна му. — Къде са твоите хора?

Кучето изпъна муцуна, все още ръмжейки и подуши ръката му. Ноздрите му потрепнаха и се отпуснаха леко, когато го разпозна.

По-скоро усети, отколкото видя човешко присъствие и вдигна глава към лицето на собственика на кучето. Лицето на Онакара беше боядисано с бели линии, които минаваха от косата до брадичката. Зад тях очите му бяха като мъртви.

— Кой враг стори това? — попита Джейми, знаеше малко езика им. — Чичо ти жив ли е?

Онакара не отговори, обърна се и тръгна през гората, следван от кучето си. Джейми го последва и след половин час излязоха на малка полянка, където оцелелите бяха устроили временен лагер.

Когато мина през лагера, видя познати лица. Някои като че ли регистрираха присъствието му; другите се взираха невиждащо в далечина, която той познаваше много добре — безкрая на мъката и отчаянието. Но страшно много хора липсваха.

Вече беше виждал това, призраците на войната и убийството се влачеха по стъпките му. Беше видял млада жена в Северна Шотландия да седи на прага на димящата си къща, а в краката ѝ беше проснато тялото на мъртвия ѝ съпруг; тя имаше същото потресено изражение като младата индианка до един явор.

Постепенно започна да усеща, че тук има нещо различно. Вигвамите осейваха поляната; вързопи лежаха на купчини по края ѝ, коне и понита бяха вързани сред дърветата. Това не беше бягство на опустошени хора, които опитват да се спасят — това беше стройно отстъпление, вещите им бяха събрани и опаковани. Какво бе станало с Анна Оока този ден, за бога?

Накогнауето беше във вигвам в другия край на поляната. Онакара вдигна покривалото и кимна на Джейми да влезе.

Искра подскочи в очите на възрастния мъж при появата му, но бързо изгасна, когато Накогнауето видя, че лицето му е засенчено от мъка. Вождът затвори очи за миг, отвори ги и се овладя.

— Да си виждал онази, която лекува или жената, в чиято къща живях?

Свикнал с индианското вярване, че е грубо да се изрича името на човек освен при ритуал, Джейми веднага разбра, че става дума за Габриел и старата Наяуене. Поклати глава, макар да знаеше, че този жест ще унищожи и последната надежда на индианеца. Нямаше да е утеха, но откачи манерката с бренди от колана си и му я предложи като безмълвно извинение, че не е донесъл добри новини.

Накогнауето я прие и наклони глава, за да извика една жена, която зарови из кожен вързоп до стената и извади чаша от кратуна. Индианецът сипа в нея количество алкохол, което би повалило шотландец и отпи дълбоко, преди да подаде кратуната на Джейми.

Той отпи малко от любезност и му я върна. Не беше възпитано веднага да минаваш към повода за посещението си, но той нямаше време за любезности и виждаше, че и вождът няма сили за това.

— Какво се е случило? — попита рязко.

— Болест — отвърна бавно Накогнауето. Очите му светеха от влага, насълзени от изпаренията от брендито. — Ние сме прокълнати.

Бавно, с прекъсвания между глътките бренди му разказа историята. Заразата от морбили се появила в селото и го помела като огън. През първата седмица една четвърт от хората се разболели и накрая не повече от четвърт от тях останали живи.

Когато болестта започнала, Наяуене пяла над болните. Когато още хора се разболели, тя отишла в гората да търси… Джейми не знаеше така добре езика и не разбра думите. Амулет, помисли си той — някакво растение? Или може би е чакала видение, което да им каже какво да сторят, как да поправят злото, заради което им е изпратена болестта, или името на врага, който ги е проклел. Габриел и Берт тръгнали с нея, защото тя била стара и не бивало да отива сама. И трите не се върнали.

Накогнауето се олюля леко, макар да седеше, стиснал здраво кратуната. Жената се наведе над него, опита се да я вземе, но той я отблъсна и тя го остави.

Търсили жените, но нямало и следа от тях. Вероятно били нападнати, може би и те се разболели и са умрели в гората. Но селото останало без шаман, който да говори с боговете, и те не ги слушали.

— Прокълнати сме.

Накогнауето завалваше думите и чашата се наклони опасно в ръцете му. Жената коленичи до него и сложи ръце на раменете му, за да го закрепи.

— Оставихме мъртвите в къщите и ги подпалихме — каза жената. Очите ѝ бяха потъмнели от мъка, но все пак в тях се спотайваше някакъв живот. — Сега ще отидем на север, при огланетака. — Ръцете ѝ се стегнаха на раменете на вожда и тя кимна към Джейми. — Ти си върви.

Той излезе, мъката се бе полепила по него като дима в дрехите и косата му. Но докато напускаше лагера, в потъмнялото му сърце изникна малката зелена фиданка на егоизма, облекчението, че тази мъка — този път — не е негова. Жена му още беше жива. Децата му бяха на сигурно място.

Погледна към небето и видя мътното сияние на потъващото слънце, отразено в пелената от дим. Разшири крачка до темпото на опитен планинец. Нямаше много време. Скоро щеше да мръкне.