Зовът на барабана

1. Обесване в рая

Чарлстън, юни 1767 г.

Чух барабаните много преди да ги видя. Тътенът отекваше в корема ми, сякаш бях куха. Звукът преминаваше през тълпата, рязък военен ритъм, който трябваше да бъде чут над реч или стрелба. Видях глави да се обръщат, когато хората се смълчаваха и се взираха по Ист Бей Стрийт, която започваше от недовършения скелет на новата митница и продължаваше към Уайт Пойнт Гардънс.

Беше горещ ден, дори за Чарлстън през юли. Най-хубавите места бяха на вълнолома, където духаше ветрец; тук долу обаче сякаш се изпичаш жив. Ризата ми беше подгизнала, а памучният корсаж залепваше между гърдите ми. Избърсах лице за десети път за десет минути и вдигнах тежката си коса, с напразната надежда бризът да охлади шията ми.

В момента особено болезнено усещах шията си. Леко отпуснах ръка в основата на гърлото си и пръстите ми се свиха около него. Усетих пулса в каротидната артерия, заедно с тътена на барабаните, и когато вдишах, горещият влажен въздух заседна в гърлото ми и ме задави.

Бързо свалих ръка и поех възможно най-дълбоко дъх. Това беше грешка. Мъжът пред мен не се беше къпал поне от месец; ръбът на шалчето на дебелия му врат беше почернял от мръсотия, а дрехите му воняха на кисело и спарено, смърдяха дори сред миризмата на пот от тълпата. Миризмата на топъл хляб и пържена свинска мазнина от сергиите на търговците на храна падаше тежко над дъха на гниещи водорасли от тресавището и соленият бриз от пристанището не успяваше да я разнесе.

Пред мен имаше няколко деца, извили вратове, зяпаха и изтичваха изпод дъбове и палми, за да огледат улицата, призовавани обратно от притеснените си родители. Момичето най-близо до мен имаше шия като бялата част на стрък трева — тънка и сочна.

През тълпата се понесе развълнуван ропот; вече се виждаше процесията към бесилката в другия край на улицата. Барабаните забиха още по-силно.

— Къде е той? — промърмори Фъргъс до мен, като проточваше врат. — Знаех си, че трябваше да отида с него!

— Ще дойде. — Исках да се изправя на пръсти, но не го сторих, усещах, че би било грозно. Но се огледах, търсех. Винаги можех да различа Джейми в тълпа; той се издигаше с повече от една глава над другите мъже, а косата му улавяше светлината и блестеше в червеникаво златно. Нямаше и помен от него, само подскачащо море от бонета и триъгълни шапки, които пазеха от жегата онези жители на града, които бяха дошли твърде късно и не си бяха намерили място на сянка.

Първо се появиха знамената, пърхаха над главите на развълнуваната тълпа, знамената на Великобритания и на Кралската колония Южна Каролина. И още едно — с фамилния герб на лорд-губернатора на колонията.

После се появиха барабанчиците, вървяха по двама, в синхрон, палките им преминаваха от отсечен ритъм към жужене. Това беше бавен марш, мрачно неумолим. Марш на смъртта, спомних си аз как го наричаха; много подходящо при тези обстоятелства. Всички други шумове потънаха в тътена на барабаните.

После се появи и взвод облечени в червено войници, а сред тях — затворниците.

Бяха трима, с вързани отпред ръце, оковани заедно с верига, която минаваше през халките на металните им нашийници. Първият беше дребен и възрастен, парцалив и мръсен, истинска развалина. Той притичваше и се спъваше така често, че свещеникът с черен костюм, който вървеше до затворниците, го хвана за ръката, за да не падне.

— Това ли е Гавин Хейс? Изглежда болен — прошепнах на Фъргъс.

— Пиян е — чу се тих глас зад мен и аз се обърнах. Джейми стоеше до рамото ми и се взираше в жалката процесия.

Залитанията на дребния мъж забавяха напредъка им, защото препъването му принуждаваше двамата мъже, оковани с него, да се лашкат наляво-надясно, за да запазят равновесие. Приличаха на трима пияници, които излизат от местната кръчма; в огромен контраст с мрачната сериозност на случая. Чух смях над барабаните и викове и подсвирквания от хората по балконите от ковано желязо на къщите по Ист Бей Стрийт.

— Твоя ли е заслугата? — казах тихо, за да не привличам внимание, но нямаше смисъл — дори да бях крещяла и размахвала ръце, никой не виждаше друго освен сцената пред нас.

По-скоро усетих, отколкото видях как Джейми сви рамене, когато пристъпи напред да застане до мен.

— Това поиска от мен — каза той. — И това беше най-доброто, което можех да направя.

— Бренди или уиски? — попита Фъргъс, който оглеждаше с опитно око Хейс.

— Човекът е шотландец, Фъргъс. — Гласът на Джейми беше спокоен като лицето му, но чух и лекото напрежение в него. — Той поиска уиски.

— Мъдър избор. С малко късмет няма да усети, когато го обесят — промърмори Фъргъс. Дребният мъж се беше изплъзнал от ръката на проповедника и падна по лице на песъчливия път, като повлече един от другарите си, който се стовари на колене; последният затворник, висок млад мъж, остана на крака, но се олюляваше силно наляво-надясно и отчаяно се опитваше да запази равновесие. Тълпата вече ревеше от смях.

Капитанът на стражата беше поаленял от бялата перука до металния горжет на врата, пламнал от срам и от жегата. Изрева заповед, докато барабаните продължаваха мрачния си ритъм и един войник забърза да махне веригата, която свързваше затворниците. Хейс беше вдигнат безцеремонно на крака от двама войници и процесията продължи малко по-дисциплинирано.

Когато стигнаха до бесилото, вече нямаше смях. Една теглена от мулета каруца беше спряна под клоните на огромен дъб. Усещах тътена на барабаните през стъпалата си. Леко ми се гадеше от слънцето и миризмите. Барабаните внезапно замлъкнаха и тишината закънтя в ушите ми.

— Недей да гледаш, сасенак — прошепна ми Джейми. — Върни се в каруцата. — Той обаче се взираше немигащо в Хейс, който се олюляваше между двамата войници, мърмореше си нещо и се озърташе с празен поглед.

Последното, което исках, е да гледам. Но не можех да оставя Джейми да мине през това сам. Той беше дошъл заради Гавин Хейс, а аз бях дошла заради него. Докоснах ръката му.

— Ще остана.

Джейми се изпъна и изправи рамене. Пристъпи крачка напред, за да се увери, че ще е видим сред тълпата. Ако Хейс беше в състояние да види нещо, последното, което щеше да зърне на този свят, щеше да е лицето на приятел.

Хейс се оглеждаше наляво-надясно, когато го вдигнаха в каруцата, кривеше врат и се взираше отчаяно.

— Gabhainn! A charaid! — изкрещя внезапно Джейми. Очите на Хейс го откриха веднага и той спря да се мята.

Дребният мъж стоеше, олюлявайки се, докато прочетоха присъдата: кражба на шест паунда и десет шилинга. Беше покрит с червеникав прах, а по наболата сива брада потрепваха капки пот. Проповедникът се наведе към него и прошепна нещо в ухото му.

Тогава барабаните забиха отново в равен ритъм. Палачът насочи примката над полуплешивата глава и я затегна здраво, нагласи прецизно възела, точно над ухото. Капитанът на стражата стоеше изпънат с вдигната сабя.

Внезапно осъденият също се изпъна. Взираше се в Джейми, отвори уста, сякаш да заговори.

Сабята проблесна на утринното слънце и барабаните спряха с едно последно тум!

Погледнах Джейми: беше пребледнял до устните, с широко отворени очи. С периферното си зрение виждах потрепващото въже и слабите рефлексивни гърчове на увисналия човек. Силна миризма на урина и фекалии се вдигна в плътния въздух.

До мен Фъргъс гледаше безстрастно.

— Мисля, че все пак усети — каза той със съжаление.

Тялото се олюляваше леко, мъртва тежест, която се клатеше като махало. От тълпата се надигна въздишка на страхопочитание и облекчение. Птиците надаваха крясъци в пламналото небе, шумовете от пристанището станаха слаби, приглушени в тежкия въздух, на носа всичко тънеше в тишина. От мястото си можех да чуя тихото туп… туп… туп на капките, които падаха от носа на провисналата обувка на трупа.

Не познавах Гавин Хейс и нямах причина да изпитвам лична мъка заради смъртта му, но се радвах, че стана бързо. Погледнах го крадешком, със странното усещане, че се натрапвам. Това беше най-публичният начин да се извърши най-личен акт и някак се срамувах да гледам.

Палачът си разбираше от работата; нямаше унизително мятане, ококорени очи, изскочил език. Малката кръгла глава на Гавин се беше наклонила рязко настрани, вратът му беше гротескно разтегнат, но чисто прекършен.

Капитанът на стражата, доволен, че Хейс е мъртъв, махна със сабята си да доведат следващия до каруцата. Видях как очите му огледаха облечените в червено войници и после се разшириха от гняв.

В същия миг от тълпата се чу вик и вълнението се разпространи бързо. Глави се извърнаха, хората бутаха съседите си, опитваха се да видят нещо, което вече не можеше да бъде видяно.

— Няма го!

— Изчезнал е!

— Спрете го!

Третият затворник, високият младеж, се беше възползвал от мига на смъртта на Гавин, за да се спаси. Беше се плъзнал покрай войниците, които трябваше да го пазят, но явно не бяха устояли на очарованието на бесилката.

Видях някакво движение зад една сергия, проблясък на мръсна руса коса. Няколко войници също го забелязаха и хукнаха натам, но мнозина вече тичаха в други посоки и настана такова блъскане и объркване, че нищо не беше постигнато.

Капитанът на стражата крещеше с поморавяло лице, гласът му едва се чуваше над рева на тълпата. Другият затворник, който изглеждаше стъписан, беше хванат и поведен чевръсто към казармите, докато войниците бързаха да се подредят отново под крясъците на капитана.

Джейми плъзна ръка на кръста ми и ме издърпа от пътя на човешката вълна. Тълпата се втурна пред войниците, които се строиха и с бърз марш излязоха от площада под яростните команди на сержанта.

— Най-добре да намерим Иън — каза Джейми, като отблъсна група развълнувани чираци. Погледна Фъргъс и кимна към бесилото и меланхоличния му товар.

— Поискай тялото. Ще се срещнем по-късно във „Върбата“.

— Мислиш ли, че ще го хванат? — попитах, докато се блъскахме през леещата се тълпа и напредвахме по павираната улица към търговските кейове.

— Предполагам. Къде може да иде? — каза той разсеяно, между веждите му се виждаше тънка бръчка. Явно още мислеше за обесения и не можеше да отдели внимание на живите.

— Хейс имаше ли семейство? — попитах.

Той поклати глава.

— Попитах го, когато му занесох уискито. Той мислеше, че може да има един жив брат, но нямаше представа къде. Брат му бил транспортиран скоро след Въстанието — във Вирджиния, но Хейс не знаел повече за него.

Нищо чудно; изпратените на принудителен труд нямаха как да се свързват с близките си в Шотландия, освен ако онзи, за когото работеха, не благоволеше да изпрати писмо от тяхно име. И дори да благоволи, това писмо едва ли щеше да стигне до Гавин Хейс, който бе прекарал десет години в затвора Ардсмюир, преди също да бъде транспортиран.

— Дънкан! — извика Джейми и един висок слаб мъж се обърна и вдигна ръка. Тръгна през тълпата на зигзаг, единствената му ръка се люлееше в широка арка и отблъскваше хората.

— Мак Дуб — каза той и кимна да поздрави Джейми. — Госпожо Клеър. — Дългото му тясно лице беше смръщено от мъка. Той също беше лежал в Ардсмюир с Хейс и Джейми. Единствено загубата на ръката му от инфекция на кръвта беше попречила да го транспортират с останалите. Негоден, за да бъде продаден като работник, той беше помилван и освободен, за да умре от глад — докато Джейми не го откри.

— Бог да прости бедния Гавин — каза Дънкан, като клатеше тъжно глава.

Джейми промърмори нещо на келтски и се прекръсти. Когато се изправи, се опита да се отърси от ужаса на този ден с видимо усилие.

— Да, трябва да отида на пристанището и да уредя пътуването на Иън, а после ще помислим за погребението на Гавин. Но трябва да се погрижа първо за момчето.

Пробивахме си път през тълпата към кейовете, промъквахме се покрай групички развълнувани клюкари, избягвахме каруци и колички, които минаваха през множеството с тъпо безразличие.

Колона войници с червени куртки се приближаваше с бърз марш от другия край на кея, разделяше тълпата като излят в майонеза оцет. Слънцето сияеше силно по върховете на байонетите, а ритъмът на трополящите крака кънтеше през шума на тълпата като приглушен барабан. Дори трясъкът на количките и талигите внезапно спря при преминаването им.

— Пази си джоба, сасенак — прошепна Джейми в ухото ми и ме поведе към едно тясно пространство между роб с чалма, който държеше две малки деца, и уличен проповедник, стъпил на сандък. Той крещеше за грях и разкаяние, но само една от три думи се чуваше в шумотевицата.

— Зашила съм го — уверих го аз, но все пак посегнах да докосна леката тежест до бедрото ми. — Ами твоите?

Той се ухили и килна шапка напред, тъмносините очи се присвиха на ярката слънчева светлина.

— Там са, където беше споранът ми навремето. Докато не срещна някоя курва с чевръсти пръсти, съм в безопасност.

Погледнах леката издутина в предницата на бричовете му и после към него. Широкоплещест и висок, с дръзки ясни черти и гордата осанка на шотландец, той привличаше погледа на всяка жена, покрай която минаваше, въпреки че ярката коса бе покрита от строга синя триъгълна шапка. Бричовете, взети назаем, бяха доста тесни и това допринасяше за общия ефект — подсилван от факта, че той самият изобщо не съзнаваше всичко това.

— Ти си ходещо изкушение за курвите — казах аз. — Стой до мен; ще те защитавам.

Той се засмя и хвана ръката ми, когато излязохме на малко свободно пространство.

— Иън! — извика, щом зърна племенника си над главите в тълпата. След миг едно високо, слабо и жилесто момче изскочи от множеството, отметна кичур тъмна коса от очите си и се усмихна широко.

— Мислех си, че никога няма да те открия, чичо! — възкликна той. — Господи, тук има повече народ, отколкото на Лаунмаркет в Единбург! — Той прокара ръка по дългото си, почти грозновато лице и остави ивица мръсотия на едната си буза.

Джейми го изгледа косо.

— Изглеждаш неподобаващо весел, Иън, след като току-що си видял как бесят човек.

Иън бързо промени изражението си и се опита да добие прилично тъжен вид.

— О, не, чичо Джейми — каза той. — Не видях обесването. — Дънкан изви вежда и Иън се изчерви леко. — Аз… не че ме беше страх; само че имах… исках да направя нещо друго.

Джейми се усмихна леко и го потупа по гърба.

— Не се тормози, Иън. И аз нямаше да го гледам, ако Гавин не ми беше приятел.

— Знам, чичо. Много съжалявам. — Съчувствие просветна в големите тъмни очи, единствените, които можеха да претендират за красота на това лице. Погледна ме. — Много ужасно ли беше, лельо?

— Да — казах аз. — Обаче свърши. — Извадих влажната кърпичка от пазвата си, изправих се на пръсти и изтрих петното от бузата му.

Дънкан Инес поклати тъжно глава.

— Да, горкият Гавин. Все пак това е по-бърза смърт, отколкото да умреш от глад, а него туй го чакаше.

— Да вървим — прекъсна го Джейми, не искаше да губи време в безсмислено оплакване. — „Хубавата Мери“ трябва да е в края на пристана. — Видях как Иън го поглежда и се изопва, сякаш да заговори, но Джейми вече се беше обърнал към пристанището и си пробиваше път през тълпата. Иън ме погледна, сви рамене и ми предложи ръката си.

Последвахме Джейми зад складовете, които се издигаха до доковете, заобикаляхме моряци, хамали, роби, пътници, клиенти и всякакви търговци. Чарлстън беше главно пристанище и бизнесът процъфтяваше, месечно през сезона тук акостираха и отплаваха стотици кораби от Европа.

„Хубавата Мери“ принадлежеше на приятел на братовчеда на Джейми, Джаред Фрейзър, който навремето бе отишъл във Франция и бе натрупал богатство от търговия с вино. С малко късмет капитанът на „Хубавата Мери“ можеше да бъде убеден от името на Джаред да вземе Иън на кораба към Единбург, като позволи на момчето да отработи пътя си като юнга.

Иън не беше въодушевен от тази перспектива, но Джейми беше решен да изпрати странстващия си племенник в Шотландия при първа възможност. Когато — въпреки всички други тревоги — се разчу, че „Хубавата Мери“ е в Чарлстън, ние дойдохме тук от Джорджия, където стъпихме за първи път на американска земя — по случайност — преди два месеца.

Подминахме някаква кръчма и една мърлява прислужница излезе с леген помия. Зърна Джейми и се изправи, притиснала легена до хълбока си, после изви вежда и му се усмихна нацупено. Той я подмина, без да я погледне, устремен към целта. Тя тръсна глава, хвърли помията на прасето, което спеше до стълбите, и влезе пак вътре.

Джейми спря, заслони очи, за да огледа редиците извисяващи се корабни мачти, и аз се приближих до него. Той несъзнателно посегна към предницата на бричовете си, за да я нагласи, и аз хванах ръката му.

— Семейните бижута още ли са в безопасност? — промърморих.

— Да, неудобни, но в безопасност — увери ме той. Дръпна връвта на бричовете си и направи гримаса. — Май беше по-добре да ги скрия в задника си.

— По-добре в твоя, отколкото в моя, приятел — усмихнах се аз. — Аз съм по-застрашена от обир.

Семейните бижута си бяха точно това. Бяхме изхвърлени на брега на Джорджия от урагана, подгизнали, парцаливи и бедстващи само с шепа големи скъпоценни камъни.

Надявах се капитанът на „Хубавата Мери“ да има достатъчно високо мнение за Джаред Фрейзър, за да приеме Иън като юнга, защото иначе щяхме да срещнем големи трудности по отношение на пътуването му.

На теория кесията на Джейми и моят джоб съдържаха значително богатство. На практика обаче тези камъни за нас бяха безполезни като чакъл. Макар да бяха лесен и компактен начин за пренасяне на богатство, беше трудно да ги обърнеш в пари.

Голяма част от търговията в южните колонии се осъществяваше под формата на бартер, а останалото се разменяше срещу разписки или квитанции, издадени от богат търговец или банкер. А богатите банкери в Джорджия бяха малко; тези, които бяха готови да замразят наличния си капитал в скъпоценни камъни, бяха още по-малко. Заможният производител на ориз, при когото бяхме отседнали в Савана, ни увери, че дори той рядко е виждал две лири стерлинги в брой. Всъщност в цялата колония едва ли имаше и десет паунда в злато и сребро.

Нямаше никакъв шанс да продадем камъните в безбрежните солени мочурища и борови гори, през които минахме по пътя си на север. Чарлстън беше първият достатъчно голям град, в който се озовавахме и където имаше търговци и банкери, които можеха да ни помогнат да осребрим част от нашите замразени активи.

Не че нещо можеше задълго да остане замръзнало в горещото лято на Чарлстън, помислих си. По шията ми се стичаха струйки пот, а ризата под корсажа ми беше подгизнала и лепнеше по кожата ми. Дори толкова близо до пристанището нямаше вятър по това време на деня и миризмите на горещ катран, мъртва риба и потни работници бяха почти зашеметяващи.

Въпреки протестите им Джейми беше настоял да даде един от скъпоценните камъни на господин и госпожа Оливие, милите хора, които ни бяха прибрали, след като морето ни изхвърли буквално на прага им. Искахме да им се отблагодарим за гостоприемството. В замяна те ни дадоха каруца, два коня и чисти дрехи, и храна за пътуването на север, както и малко пари.

С тях в джоба ми имаше шест шилинга и три пенса, които представляваха цялото ни ликвидно богатство.

— Насам, чичо Джейми — каза Иън, като се обърна и кимна нетърпеливо на чичо си. — Искам нещо да ти покажа.

— Какво? — попита Джейми, проправяйки си път през тълпата потни роби, които товареха прашни бали сушено индиго на един товарен кораб. — И как си се сдобил с него, каквото и да е? Нали нямаш никакви пари?

— Не, спечелих го на зарове. — Гласът на Иън се понесе назад, тялото му не се виждаше, защото бе заобиколил една каруца с царевица.

— Зарове! За бога, Иън, не можеш да играеш комар, когато нямаш и пени! — Като ме държеше за ръката, Джейми се блъскаше през тълпата, за да стигне до племенника си.

— Ти го правиш постоянно, чичо Джейми — изтъкна момчето и спря да ни изчака. — Правиш го във всяка кръчма и хан, в които сме отсядали.

— За бога, Иън, това са карти, не зарове! И аз знам какво правя!

— Аз също — каза Иън самодоволно. — Спечелих, нали?

Джейми извъртя очи към небесата, молеше се за търпение.

— Господи, Иън, радвам се, че ще се прибереш у дома, преди да си си разбил главата. Обещай ми, че няма да играеш на зарове с моряците, нали? Няма къде да се измъкнеш на един кораб.

Иън не му обръщаше внимание; беше стигнал до някаква купчина, овързана със здраво въже. Спря и се обърна към нас, сочейки купчината в краката си.

— Ето, вижте, куче — каза гордо Иън.

Аз отстъпих бързо зад Джейми и го хванах за ръката.

— Иън — казах, — това не е куче. Това е вълк. Това е проклет голям вълк и мисля, че трябва да се махнеш от него, преди да ти е отхапал задника.

Вълкът размърда нехайно едното си ухо към мен, после ме пренебрегна. Продължаваше да седи и да пъхти в жегата, а големите му жълти очи бяха втренчени в Иън с настойчивост, която само човек, който никога не е виждал вълк, може да приеме за преданост. Аз бях виждала.

— Те са опасни — казах. — Ще ти се нахвърлят веднага.

Без да обръща внимание на думите ми, Джейми се наведе да огледа звяра.

— Не е точно вълк, нали? — Звучеше заинтригуван, протегна юмрук към така нареченото куче, за да може то да помирише кокалчетата му. Затворих очи в очакване на неминуемата ампутация на ръката му. Не чух писъци и отворих очи отново, за да го видя как клечи на земята и се взира в ноздрите на животното.

— Много е красив, Иън — каза Джейми, като чешеше фамилиарно вълка под брадичката. Жълтите очи се присвиха леко, дали от удоволствие, или предпазливо, или по-скоро в очакване да отхапе носа на Джейми. — По-голям е от вълк обаче; по-широк в главата и гърдите, и има много по-дълги крака.

— Майка му е ирландски вълкодав. — Иън беше клекнал до Джейми и разпалено обясняваше, галейки огромния сиво-кафяв гръб. — Избягала в гората, когато се разгонила, и щом се върнала…

— О, да, ясно. — Сега Джейми гукаше нещо на келтски на чудовището, като взе огромната му лапа и започна гали косматите пръсти. Извитите черни нокти бяха дълги поне пет сантиметра. Създанието притвори очи, слабият ветрец рошеше гъстата козина на врата му.

Погледнах към Дънкан, който изви вежди към мен, сви леко рамене и въздъхна. Дънкан не си падаше по кучета.

— Джейми… — казах аз.

— Balach Boidheach[1] — каза Джейми на вълка. — Ама не си ли голям красавец, а?

— С какво ще го храниш? — попитах малко по-високо от необходимото.

Джейми спря да гали звяра.

— О… — Погледна жълтоокото създание с известно съжаление. — Е… — Изправи се и поклати неохотно глава. — Опасявам се, че леля ти е права, Иън. Как ще го храним?

— О, това не е проблем, чичо Джейми — увери го Иън. — Той сам си ловува.

— Тук ли? — Огледах пристанището и редицата сергии. — Какво ловува, малки дечица?

Иън като че ли леко се засегна.

— Разбира се, че не, лельо. Риба.

Като видя трите скептични физиономии, Иън коленичи, грабна муцуната на звяра с две ръце и отвори устата му.

— Наистина! Кълна се, чичо Джейми! Ето, помириши му дъха!

Джейми погледна със съмнение двете редици впечатляващо блестящи зъби и потърка брадичката си.

— Аз… ами ще трябва да приема думата ти, Иън. Но въпреки това… за бога, пази си пръстите! — Иън отпусна хватката и огромните челюсти се затръшнаха, като пръснаха слюнка по каменния кей.

— Нищо ми няма, чичо — каза ведро Иън и избърса ръка в бричовете си. — Няма да ме ухапе. Сигурен съм. Казва се Роло.

Джейми потърка с кокалчетата на пръстите си горната си устна.

— Ммфффммм. Е, както и да се казва и каквото и да яде, не мисля, че капитанът на „Хубавата Мери“ ще приеме добре присъствието му сред моряците.

Иън не каза нищо, но щастливата му физиономия така и не помръкна. Всъщност засия още повече. Джейми го погледна, видя блесналото му лице и се скова.

— Не — каза с ужас. — О, не!

— Да — рече Иън. Широка доволна усмивка разделяше кокалестото му лице. — Отплавали са преди три дни, чичо. Закъсняхме.

Джейми каза нещо на келтски, което не разбрах. Дънкан изглеждаше скандализиран.

— По дяволите! — мина Джейми на английски. — Проклятие! — Свали си шапката и прокара ръка по лицето си. Изглеждаше потен, размъкнат и крайно недоволен. Отвори уста, но явно размисли, затвори я и прокара грубо пръсти през косата си, като издърпа панделката, която я прихващаше.

Иън изобщо не се смути.

— Съжалявам, чичо. Ще се опитам да не те тревожа, наистина. И мога да работя; ще припечелвам достатъчно за храната си.

Изражението на Джейми омекна, докато гледаше племенника си. Той въздъхна дълбоко и потупа Иън по рамото.

— Не че не те искам, Иън. Знаеш, че най-много от всичко искам да си с мен. Но какво ще каже майка ти, по дяволите?

Иън пак засия.

— Не знам, чичо — рече той, — но тя ще го каже в Шотландия, нали? А ние сме тук. — Той прегърна Роло. Вълкът като че ли леко се сепна от този жест, но след миг извади дългия си розов език и изискано облиза Иън по ухото. Опитва му вкуса, помислих си цинично.

— Освен това — добави момчето — тя знае, че съм жив и здрав; нали ѝ писа от Джорджия, че съм с теб.

Джейми се усмихна лукаво.

— Не мога да кажа, че точно тази вест я е успокоила прекомерно, Иън. Тя ме познава от доста време, нали?

Той въздъхна, плесна шапката на главата си, после се обърна към мен.

— Трябва да пийна нещо, сасенак. Да намерим оная кръчма.

Във „Върбата“ беше тъмно и може би дори щеше да е хладно, ако не беше така претъпкано. По пейките и масите беше пълно със зрители на обесването и моряци от пристанището и беше като в сауна. Вдишах, когато пристъпих вътре, и много бързо издишах. Сякаш си поемаш дъх през купчина мръсни дрехи, накиснати в бира.

Роло веднага доказа ползата от него, като раздели тълпата като Червено море, когато пристъпи в кръчмата, оголил зъби в нямо ръмжене. Очевидно беше свикнал с кръчми. След като разчисти една ъглова пейка, той се сви под масата и като че ли заспа.

Вече скрит от слънцето, с голяма глинена халба тъмен ейл, който се пенеше деликатно пред него, Джейми бързо си върна обичайното самообладание.

— Имаме два варианта — каза той и отметна мократа от пот коса от слепоочията си. — Можем да останем в Чарлстън, докато намерим купувач за един от камъните и вероятно да уредим връщането на Иън в Шотландия с друг кораб. Или можем да тръгнем на север към Кейп Фиър и да открием кораб за него в Уилмингтън или Ню Берн.

— Аз казвам на север — рече Дънкан без колебание. — Ти имаш роднина в Кейп Фиър, нали? Не ми харесва мисълта да стоим дълго сред непознати. И твоят роднина ще се погрижи да не ни измамят или ограбят. Тук… — Той сви рамо в красноречив жест към не-шотландците — сиреч природно нечестните — хора около нас.

— О, нека тръгнем на север, чичо! — каза бързо Иън, преди Джейми да е отговорил. Избърса малкия мустак от пяна с ръкава си. — Сигурно пътуването ще е опасно; ще ти трябва още един мъж за защита, нали?

Джейми скри изражението си зад халбата, но аз седях достатъчно близо до него, за да усетя как се разтресе тялото му. Джейми наистина много обичаше племенника си, но си беше факт, че Иън бе от хората, на които винаги им се случва нещо. Обикновено не по тяхна вина, но все пак се случваше.

Момчето беше отвлечено от пирати преди година и именно в усилието да го спасим се бяхме озовали по обиколен и често опасен път в Америка. Напоследък не се беше случило нищо, но аз знаех, че Джейми няма търпение да изпрати петнайсетгодишния си племенник в Шотландия при майка му, преди да е станало още нещо.

— О… разбира се, Иън — каза Джейми, когато остави халбата. Той внимателно избягваше погледа ми, но виждах, че ъгълчето на устата му потрепва. — Ти ще си от голяма полза, сигурен съм, но…

— Може да срещнем червени индианци! — ококори се Иън. Лицето му, вече розово от слънцето, се зачерви още повече от радостното очакване. — Или диви зверове! Доктор Щерн ми каза, че пустошта на Калифорния е пълна с яростни създания — мечки, диви котки и зли пантери — и едно голямо смрадливо същество, което индианците наричат скункс!

Задавих се с ейла.

— Добре ли си, лельо? — наведе се притеснен Иън над масата.

— Добре съм — изхриптях, като избърсах потното си лице с кърпичка. Попих капките ейл от пазвата си и дискретно подръпнах корсажа от тялото си, за да пропусна малко въздух.

После погледнах към лицето на Джейми, чието изражение на потиснато веселие бе отстъпило пред леко смръщване.

— Скунксовете не са опасни — промърморих и сложих ръка на коляното му. Макар че беше умел и безстрашен ловец в Северна Шотландия, Джейми бе склонен да подхожда доста предпазливо към непознатата фауна на Новия свят.

— Ммфмм. — Лицето му се отпусна, но леката бръчка си остана между веждите му. — Може, ами другите неща? Не знам дали ми се ще да срещам мечка или пък диваци, въоръжен само с това. — Той докосна големия кинжал в ножницата, която висеше на колана му.

Липсата на оръжия беше притеснила Джейми значително по време на пътуването ни към Джорджия, а думите на Иън за индианците и дивите животни отново събуди тази тревога. Освен кинжала на Джейми, Фъргъс имаше още по-малко острие, подходящо за рязане на въжета и кастрене на вейки за огъня. Това беше целият ни арсенал — семейство Оливие нямаха излишни пушки или саби.

По време на пътуването от Джорджия до Чарлстън бяхме в компанията на група фермери, които отглеждаха ориз и индиго — всички въоръжени до зъби с ножове, пищови и мускети, — и караха продукцията си на пристанището, за да бъде транспортирана с кораби на север към Пенсилвания и Ню Йорк. Ако тръгнехме за Кейп Фиър сега, щяхме да сме сами, невъоръжени и в общи линии беззащитни пред всичко, което можеше да се появи в гъстите гори.

Все пак имаше наложителни причини да тръгнем на север и липсата на наличен капитал беше една от тях. Кейп Фиър беше най-голямото поселение на шотландци от севера в американските колонии и там имаше градове, чиито жители бяха избягали от Шотландия през последните двайсет години, след поражението при Калоден. И сред тях имаше роднина на Джейми, за когото знаех, че ще ни осигури подслон: покрив, легло и време, за да се установим в Новия свят.

Джейми отпи отново от халбата и кимна на Дънкан.

— Трябва да кажа, че съм съгласен с теб, Дънкан. — Облегна се на стената и огледа небрежно претъпканото помещение. — Не усещате ли, че някой ни гледа?

Тръпка плъзна по гърба ми въпреки струйката пот, която правеше същото. Дънкан отвори по-широко очи, после ги присви, но не се обърна.

— Аха — рече той.

— Кой? — попитах и се огледах доста нервно. Не виждах някой да ни обръща внимание, макар че всеки можеше да ни гледа скришом; кръчмата кипеше от подгизнали от алкохол хора и глъчката беше така силна, че заглушаваше всичко, освен най-близкия разговор.

— Всеки, сасенак — отвърна Джейми. Погледна ме косо и се усмихна. — Не се плаши толкоз, де? Не сме в опасност. Не и тук.

— Засега — каза Инес. Наведе се напред, за да си налее още ейл. — Мак Дуб извика на Гавин на бесилото, нали тъй? Все някой ще е забелязал Мак Дуб нали си е и хубавец — добави той сухо.

— А фермерите, които дойдоха с нас от Джорджия, вече са продали стоката си и разпускат на такива места — каза Джейми, загледан в халбата си. — Те са свестни мъже, но приказват, сасенак. Това е хубава история, нали? Хора, довени от урагана? И каква е вероятността поне един от тях да не знае малко за това, което носим?

— Разбирам — промърморих, и наистина разбирах. Бяхме привлекли интереса чрез връзката си с престъпник и вече не можехме да минем за незабележими пътници. Ако не успеехме скоро да намерим купувач, рискувахме да станем мишена на обир от безскрупулни хора или пък да привлечем интереса на английските власти. И двете вероятности не бяха приятни.

Джейми вдигна чашата си и отпи дълго, после я остави с въздишка.

— Не. Мисля, че май не е умно да оставаме в града. Ще погребем Гавин и после ще си намерим безопасно място в гората, където да спим. Утре ще решим дали да останем, или да тръгнем.

Мисълта да прекараме още няколко нощи в гората — със или без скунксове — не ми се понрави. Не бях си сваляла роклята от осем дни, бях изплаквала само някои части от анатомията си, когато спирахме близо до поток.

Нямах търпение да се озова в истинско легло, дори и пълно с бълхи, и да имам шанса да отмия мръсотията от едноседмичното пътуване. Все пак той беше прав. Въздъхнах, огледах печално маншета на ръкава си, който беше сив и протрит от носене.

Вратата на кръчмата внезапно се отвори и ме извади от мислите. Четирима войници с червени куртки влязоха в претъпканото помещение. Бяха с пълна униформа и байонети на мускетите, и очевидно не идваха за ейл или игра на зарове.

Двама от тях обиколиха бързо помещението, надничайки под масите, докато друг изчезна в кухнята отзад. Четвъртият остана да пази до вратата, а светлите му очи оглеждаха зорко тълпата. Задържа поглед на нашата маса, после продължи търсенето.

Джейми изглеждаше спокоен, отпиваше най-нехайно от халбата, но видях как ръката в скута му се сви в юмрук. Дънкан, не така способен да прикрива чувствата си, наведе глава да скрие изражението си. И двамата не се чувстваха спокойни в присъствието на червени куртки, и то с право.

Като че ли никой друг в кръчмата не се смути от появата на войниците. Малката групичка, която пееше в ъгъла до комина, продължи безкрайната си версия на „Напълнете всички чаши“, продължаваше и шумният спор, възникнал между кръчмарката и двама чираци.

Войникът се върна от кухнята, явно не беше открил нищо. Стъпи грубо върху заровете, на които играеха до огнището, и се присъедини към събратята си на вратата. Точно когато войниците излизаха от кръчмата, на прага се появи Фъргъс. Притискаше се към рамката на вратата, за да избегне размаханите лакти и прикладите на мускетите.

Видях как един войник зърна проблясване на метал и хвана с интерес куката, която заместваше липсващата лява ръка на Фъргъс. Погледна го остро, но метна мускета на рамо и тръгна след другарите си.

Фъргъс си запробива път през тълпата и се тръшна на пейката до Иън. Изглеждаше разгорещен и ядосан.

— Проклет salaud[2] — каза той без никакво предисловие.

Джейми вдигна вежди.

— Свещеникът — уточни Фъргъс. Взе халбата, която Иън бутна към него, и я пресуши. Слабата му шия подскачаше, докато не изпи всичко. Остави я, издиша тежко и запримигва много по-щастлив. Въздъхна и избърса устата си.

— Иска десет шилинга, за да погребе човека в църковния двор — каза той. — Англиканска църква, разбира се. Тук няма католически. Проклет лихвар! Знае, че нямаме избор. Тялото няма да издържи и до залез. — Прокара пръст под шалчето си, отдели подгизналата от пот памучна тъкан от врата си, после заби юмрук няколко пъти по масата, за да привлече вниманието на прислужницата, която търчеше из кръчмата под настояванията на клиентите.

— Казах на угоения кучи син, че ти ще решиш дали да платиш. Все пак можем да го погребем и в гората. Макар че ще трябва да купим лопата — добави той смръщен. Тези алчни хора знаят, че сме чужденци. Ще ни вземат и последната монета, ако могат.

Бяхме опасно близо до последната монета. Имах достатъчно, за да платя за свястно ядене тук и да купя храна за пътуването на север; вероятно и да платя за една-две нощи в хан. Но нищо повече. Видях как Джейми огледа кръчмата, преценяваше какви са възможностите да изкара малко пари на комар.

Войниците и моряците бяха най-подходящи за тази цел, но не бяха много тук — вероятно голяма част от градския гарнизон още търсеше беглеца. В един ъгъл видях малка група мъже, които гуляеха с няколко кани бренди; двама пееха или поне се опитваха, опитите им предизвикваха огромно веселие сред техните сътрапезници. Джейми кимна почти доловимо, щом ги видя, и се обърна към Фъргъс.

— Какво направи засега с Гавин? — попита го. Фъргъс присви едното си рамо.

— Сложих го в каруцата. Продадох дрехите му на една вехтошарка срещу саван и тя се съгласи да измие тялото като част от сделката. — Усмихна се леко на Джейми. — Не се тревожи, милорд; тялото е на сигурно място. Засега — добави той и вдигна новата халба с ейл към устните си.

— Горкият Гавин. — Дънкан Инес също вдигна халбата си в чест на своя мъртъв другар.

— Slainte[3] — каза Джейми и вдигна халбата си. Остави я и въздъхна.

— Той не би искал да бъде погребан в гората.

— Защо? — попитах аз. — Едва ли за него ще има някакво значение.

— О, не, не можем да го направим, госпожо Клеър. — Дънкан клатеше съчувствено глава. Обикновено беше по-сдържан човек и бях изненадана, че показва така чувствата си.

— Той се страхуваше от тъмното — каза тихо Джейми. Втренчих се в него и той ми се усмихна накриво. — Живял съм с Гавин Хейс почти толкова дълго, колкото съм живял и с теб, сасенак — и то на много по-тясно. Познавам го добре.

— Да, той се страхуваше да е сам в тъмното — потвърди Дънкан. — Страхуваше до смърт от tannagach — духове.

Дългото му печално лице доби замислено изражение и аз разбрах, че вижда в ума си затворническата килия, която беше споделял с Джейми и Гавин Хейс — и още четиридесет мъже — три дълги години.

— Помниш ли, Мак Дуб, как една нощ ни разказа за, tannasq, който е срещнал?

— Помня, Дънкан, но ми се ще да не помнех. — Джейми потрепери въпреки жегата. — След това стоях буден половината нощ.

— Защо, чичо? — Иън се наведе над халбата си, ококорил очи. Бузите му бяха зачервени и влажни, а шалчето му се беше намачкало от потта.

Джейми изтри устата си с ръка, мислеше.

— Ами, било късна, студена есен в Северна Шотландия, точно когато сезоните се сменят и във въздуха се усеща приближаващият мраз — каза той. Настани се добре на пейката и се облегна назад с халбата в ръка. Усмихна се лукаво и дръпна шалчето си. — Не като сега.

— Е, синът на Гавин онази нощ прибрал кравите, но една липсвала — момчето било обиколило хълмовете и долчинките, но не могло да я намери. Затова Гавин го изпратил да издои другите две и тръгнал сам да търси изгубената крава.

Завъртя бавно глинената халба в ръцете си, като се взираше в тъмния ейл, сякаш виждаше в него черните като нощ шотландски хълмове и мъглата, която се носи над есенните долини.

— Отдалечил се на известно разстояние и къщата зад него изчезнала. Когато се обърнал, не можел да види вече светлината от прозореца и не се чувало нищо, освен воят на вятъра. Било студено, но той продължил да върви през калта и прещипа, лед хрущял под ботушите му.

Видял малка горичка в мъглата и си помислил, че кравата се е скрила под дърветата, затова тръгнал натам. Каза, че дърветата били брези, вече без листа, но клоните им били преплетени, затова трябвало да наведе глава, за да се промъкне през тях. Навлязъл в горичката и видял, че не е никаква горичка, ами кръг от дървета. Големи, високи дървета, на равни разстояния едно от друго. А между тях имало по-млади фиданки, които образували стена от клони. В центъра на кръга се издигала грамада.

Колкото и да беше горещо в кръчмата, усетих ледена тръпка да се плъзга по гръбнака ми. Бях виждала древните каменни грамади в Северна Шотландия и ми се струваха достатъчно зловещи и на дневна светлина.

Джейми отпи от ейла и обърса струйка пот от слепоочието си.

— Гавин се почувствал много странно. Защото познавал мястото — всички го познавали и гледали да не припарват до него. То било чудато място. И било още по-страшно в мрака и студа, отколкото на дневна светлина. Това била стара грамада от скални отломки, отрупани с камъни и той виждал черния отвор на гробницата. Знаел, че не бива да влиза там, особено без амулет. Гавин нямал друго, освен дървения кръст на врата си. Тъй че се прекръстил с него и се обърнал да си върви.

Джейми спря да отпие от халбата.

— Но точно когато излизал от горичката — каза той тихо, — чул стъпки зад себе си.

Видях как адамовата ябълка на Иън подскочи, когато преглътна. Посегна механично към чашата си, без да откъсва поглед от чичо си.

— Не се обърнал да погледне — рече Джейми, — продължил да върви. И стъпките след него продължили да го следват. Тръгнал през торфа, който бил подгизнал и покрит с лед, толкова било студено. Чувал как торфът хрущи под краката му и зад него — Хрус! Хрус! Хрус! Вървял ли вървял през студа в тъмната нощ, гледал напред за светлината на прозореца на къщата му, където жена му била оставила свещта. Но светлината така и не се появила и той започнал да се плаши, че се е изгубил из пущинака и мрачните хълмове. И през цялото време чувал стъпките зад себе си, кънтели в ушите му.

— Накрая вече не издържал, стиснал разпятието на шията си и се обърнал с вик да се изправи пред преследвача си.

— И какво е видял? — Зениците на Иън се бяха разширили от бирата и от удивление. Джейми го погледна, после погледна Дънкан и му кимна да продължи историята.

— Каза, че било фигура като човек, но без тяло — каза тихо Дънкан. — Цялата бяла, сякаш била направена от мъглата, но с големи дупки, където трябвало да са очите, празни и черни. И душата му едва не излетяла от страх.

— Гавин вдигнал кръста пред лицето си и започнал силно да се моли на Светата Дева — поде Джейми, като се наведе напрегнато напред, смътната светлина на огъня очертаваше профила му в златно. — И онова нещо не се приближило, останало там и само го гледало.

Гавин започнал да върви заднешком, не смеел да се обърне отново. Вървял назад, препъвал се, подхлъзвал се, страхувал се, че всеки миг може да падне в пропаст или от скала и да си строши врата, но повече го било страх да обърне гръб на студеното създание.

Не знаел колко дълго е вървял така, краката му вече треперели от умора, когато най-сетне зърнал светлина в мъглата — това била къщата му, със свещта на прозореца. Изкрещял от радост и се обърнал към вратата, но студеното създание било бързо, плъзнало се покрай него и му препречило пътя.

— Съпругата му го чакала и когато чула вика му, веднага излязла на прага. Гавин ѝ изкрещял да не излиза, а да вземе амулет, за да прогони tannasq. Тя бързо грабнала гърнето изпод леглото си и една клонка мирта, овързана с червен и черен конец, с която благославяла кравите. Хвърлила водата през вратата и студеното нещо скочило напред и яхнало трегера. Гавин хукнал под него и залостил вратата. Останал в прегръдките на жена си до зазоряване. Не изгасили свещта цялата нощ и Гавин Хейс никога вече не напуснал къщата си слез залез — докато не тръгнал да се бие за принц Теарлах.

Дори Дънкан, който знаеше историята, въздъхна, когато Джейми замълча. Иън се прекръсти и се огледа смутено, но като че ли никой не забеляза.

— Е, сега Гавин отиде в мрака — каза тихо Джейми. — Но няма да го оставим да лежи в неосветена земя.

— Намерили ли са кравата? — попита Фъргъс, практичен както винаги. Джейми изви вежда към Дънкан, който отговори:

— О, да, намерили я. На сутринта открили горкото животно, копитата му били напластени с кал и камъни, взирало се като обезумяло с пяна на муцуната. А хълбоците ѝ се надигали така тежко, сякаш щели да избухнат. — Погледна от мен към Иън и пак към Фъргъс. — Гавин каза — рече той прецизно, — че изглеждала, сякаш се е върнала от ада.

— Господи! — Иън отпи дълбоко от ейла си и аз направих същото. В ъгъла пиянската групичка се опитваше да подкара „Капитан Гръмотевица“, но всеки път избухваше в смях.

Иън остави чашата си на масата.

— И какво се случило с тях? — попита той с угрижена физиономия. — С жената на Гавин и със сина му?

Джейми срещна погледа ми, ръката му докосна бедрото ми. Знаех, без да ми казва, какво се е случило със семейство Хейс. Ако не бяха куражът и непреклонността на Джейми същото щеше да се случи и с мен, и с дъщеря ни Бриана.

— Гавин така и не разбра — каза тихо Джейми. — Не получи вест от жена си — вероятно е гладувала като всички или е била прокудена да умре в студа. Синът му се сражавал с него на Калоден. Всеки път, когато доведяха в килията ни някой, сражавал се там, Гавин го питаше: „Да си виждал едно момче куражлия на име Арчи Хейс, ей толкова високо?“ — И посочи на около метър и петдесет от пода, за да покаже жеста на Хейс. — На четиринайсет години, казваше той, със зелено наметало и малка позлатена брошка. — Но никой не го бил виждал — нито да пада убит, нито да се спасява.

Джейми отпи от ейла си, взираше се в двама британски офицери, които бяха влезли и се настаниха в ъгъла. Навън притъмняваше и те явно вече бяха свободни. Кожените им шалчета бяха развързани заради жегата, носеха само пищови, които просветваха под куртките — почти черни в смътната светлина, освен там, където огънят ги обагряше в червено.

— Понякога той се надяваше момчето да е било пленено и транспортирано — каза Джейми. — Като брат му.

— Сигурно е записано някъде в архивите? — попитах аз. — Те не са ли… не водят ли списъци?

— Водеха — каза Джейми, като още гледаше войниците. Лека, горчива усмивка докосна ъгълчетата на устата му. — Точно такъв списък ме спаси след Калоден, когато ме попитаха за името ми, преди да ме разстрелят. За да го запишат. Но човек като Гавин няма как да види английските регистри. А дори да можеше, едва ли щеше да го направи. — Погледна ме. — Ти би ли искала да знаеш със сигурност, ако беше твое дете?

Поклатих глава, а той ми се усмихна леко и стисна ръката ми. Нашето дете все пак беше на сигурно място. Той взе халбата си и я пресуши, после кимна на прислужницата.

Момичето донесе храната, като заобиколи отдалече масата, за да не припарва до Роло. Звярът лежеше неподвижно отдолу, издал муцуна към стаята, а огромната му космата опашка лежеше тежка върху краката ми. Жълтите очи обаче бяха широко отворени и наблюдаваха всичко. Следяха внимателно прислужницата и тя притеснено се отдръпна, без да го изпуска от поглед, докато не се отдалечи на безопасно разстояние.

Джейми видя това и погледна към така нареченото куче.

— Той гладен ли е? Да му поръчам ли риба?

— О, не, чичо — увери го Иън. — Роло сам си лови риба.

Веждите на Джейми се извиха, но той само кимна и погледна предпазливо към Роло, докато поемаше чиния с печени стриди от подноса.

— Ех, колко жалко. — Дънкан Инес вече беше доста пиян. Седеше отпуснат до стената, рамото на ампутираната ръка бе по-високо от другото и му придаваше странен, сгърбен вид. — Свестен човек като Гавин да стигне до такъв край! — Поклати печално глава над халбата си, като език на погребална камбана. — Няма вече близки, които да скърбят за него, прокуден сам на това диво място — обесен като престъпник и сигурно ще бъде погребан в неосветена земя. Дори няма да го оплачат като хората! — Той вдигна чашата си и с известна трудност откри устата си с нея. Отпи дълбоко и я остави с приглушен звън.

— Е, той ще има caithris! — погледна войнствено от Джейми към Фъргъс и Иън. — Защо не?

Джейми не беше пиян, но не беше и напълно трезвен. Усмихна се на Дънкан и вдигна за наздравица халбата си.

— Защо не наистина? — каза той. — Само че ще трябва ти да я изпееш, Дънкан. Останалите не познават Гавин, а аз не мога да пея. Ще крещя с теб обаче.

Дънкан кимна величествено, кървясалите му очи ни оглеждаха. Без никакво предупреждение той отметна глава назад и нададе ужасен вой. Аз подскочих на мястото си и разлях половин халба ейл в скута си. На Иън и Фъргъс, които явно вече бяха чували келтски оплаквачески песни, не им мигна окото.

В цялата кръчма се избутваха пейки, мъже скачаха от местата си и посягаха към пищовите си. Кръчмарката се подаде ококорена от отвора към кухнята. Роло се събуди с гръмовно: „Уаф!“ и се огледа диво с оголени зъби.

— Tha sinn cruinn a chaoidh ar caraid, Gabhainn Hayes — гърмеше Дънкан с дрезгав баритон. Знаех келтски колкото да мога да си преведа това като: „Събрахме се да скърбим и да плачем към небесата за загубата на нашия приятел Гавин Хейс!“

— Èisd ris! — припя Джейми.

— Rugadh e do Sheumas Immanuel Hayes agus Louisa N’ic a Liallainn an am baile Chill-Mhartainn, ann an sgire Dhun Domhnuill, anns a bhliadhnaseachd ceud deug agus a haon! „Той беше роден от Шиймъс Емануел Хейс и Луиза Маклилан, в село Килмартин, енория Доданил, в Лето Господне хилядо седемстотин и първо!“

— Èisd ris! — Този път и Фъргъс и Иън се присъединиха към хора с тези думи, които си преведох грубо като: „Чуйте го!“

Роло като че ли не се интересуваше от песента и припева; беше прилепил уши назад и присвиваше жълтите си очи. Иън го почеса успокояващо по главата и той пак легна, мърморейки вълчи проклятия под нос.

Публиката, вече осъзнала, че не се задава заплаха от насилие и без съмнение отегчена от жалките вокални усилия на пиянската групичка в ъгъла, се настани да се наслаждава на шоуто. Докато Дънкан продължи с изброяването на имената на овцете, които Гавин Хейс бе притежавал, преди да остави стадото си, за да последва господаря си към Калоден, много хора от съседните маси вече се бяха включили ентусиазирано в хоровия припев, като крещяха: „Èisd ris!“ и удряха халби по масите в пълно неведение за какво става въпрос. И още по-добре.

Дънкан, по-пиян от всякога, фиксира войниците на съседната маса с кръвнишки поглед, по лицето му се стичаше пот.

— A Shasunnaich na galladh, ’s ole a thig e dhuibh fanaid air bàs gasgaich. Gun toireadh an diabhul fhein leis anns a bhàs, direach do Fhirinn! „Проклети сасенакски кучета, които се гощават с мъртва плът! Болест да ви изяде, задето се смеете и радвате на смъртта на един смел мъж! Нека самият дявол да ви сграбчи в часа на смъртта ви и да ви завлече право в ада!“

Иън пребледня леко при тези думи, а Джейми присви очи към Дънкан, но войниците извикаха „Èisd ris!“ заедно с останалите.

Фъргъс, обзет от вдъхновение, стана, свали си шапката и мина с нея през тълпата, която, въодушевена от ейла и от вълнението, хвърляше медни монети в нея, за да заплати за привилегията да участва в собственото си порицание.

Аз носех на алкохол като повечето мъже, но имах по-малък пикочен мехур. Главата ми се беше замаяла не само от ейла, но и от шума и изпаренията. Затова станах, измъкнах се от масата и минах през тълпата, за да изляза на свеж въздух в ранната вечер.

Още беше горещо и влажно, но поне слънцето беше залязло. Все пак тук навън имаше много повече въздух, и много по-малко хора, с които да го споделям.

След като облекчих вътрешното напрежение, аз седнах на един от дръвниците до кръчмата с глинената халба и започнах да дишам дълбоко. Нощта беше ясна, с ярък полумесец, който надничаше сребърен над пристанището. Нашата каруца стоеше наблизо, само силует на светлината от прозорците на кръчмата. Предполагаше се, че прилично покритото със саван тяло на Гавин Хейс лежи в нея. Надявах се да се е зарадвал на своя caithris.

Вътре Дънкан беше спрял да пее. Някакъв ясен тенор, леко треперлив от ейла, но все пак приятен, пееше позната мелодия над шумотевицата на разговорите.

Гласът на певеца прекъсна мъчително на «флейта, дудук и глас», но продължи да пее въпреки смеха на публиката. Аз се усмихнах накриво, когато стигна до последния куплет.

Вдигнах чашата си за наздравица към каруцата, като тихо продължих с певеца последните два стиха:

Допих си ейла и останах да седя там и да чакам мъжете да излязат.

2. В която срещаме призрак

— Десет, единайсет, дванайсет… И две, и шест… един паунд, осем шилинга, шест пенса, два фартинга! — Фъргъс хвърли церемониално и последната монета в кесията си и я върза здраво, после я подаде на Джейми. — И три копчета — каза той, — но тях ги запазих. — Потупа се по жакета.

— А ти плати ли на кръчмарката храната? — попита ме Джейми, като претегляше в ръка малката кесия.

— Да — отвърнах. — Имам четири шилинга и шест пенса, освен събраното от Фъргъс.

Фъргъс се усмихна скромно, големите му бели зъби блеснаха на слабата светлина от прозореца на кръчмата.

— Събрахме парите за погребението, значи — каза той. — Сега ли ще откараме мосю Хейс при свещеника, или ще изчакаме до сутринта?

Джейми се смръщи към каруцата, докато стоеше в края на двора на кръчмата.

— Свещеникът едва ли е буден по това време — каза той и погледна към изгряващата луна. — Все пак…

— Аз бих го направила сега, за да не го взимаме с нас — казах. — Не искам да съм груба — добавих извинително към каруцата, — но ако ще спим в гората, ами… миризмата… — Не беше много силна, но щом се отдалечиш от вонята на кръчмата, се забелязваше доста осезаемо около каруцата. Той не бе умрял леко, а и денят беше много горещ.

— Леля Клеър е права — каза Иън и прокара леко кокалчетата на пръстите си под носа си. — Не искаме да привлечем диви животни.

— Ама не можем и да го оставим тук! — възрази Дънкан, скандализиран от тази мисъл. — Какво, ще го оставим да лежи на прага на кръчмата, покрит със савана, като някое увито с парцали подхвърлено дете? — Той се олюля притеснително, приемът на алкохол застрашаваше и без това трудния му баланс.

Видях как широката уста на Джейми потрепна развеселено, луната озаряваше в бяло острия ръб на носа му.

— Не — каза той. — Няма да го оставим тук. — Подхвърли малката кесия в другата ръка с леко дрънчене, после взе решение и я пъхна в жакета си.

— Ще го погребем сами — каза той. — Фъргъс, виж дали ще можеш да се разбереш с коняря, за да купиш много евтино една лопата?

Краткото пътуване до църквата по тихите улици на Чарлстън не беше така величествено като обичайните погребални процесии, макар че Дънкан настоятелно повтаряше по-интересните части от погребалната песен.

Джейми караше бавно и понякога подвикваше окуражаващо на конете; Дънкан залиташе до тях, пееше дрезгаво и стискаше оглавника на единия кон, а Иън държеше другия, за да не хукне напред. Ние с Фъргъс вървяхме отзад уважително. Фъргъс носеше на рамо новозакупената лопата и мърмореше зловещи предсказания относно вероятността всички да прекараме нощта в тъмницата, задето смущаваме спокойствието на Чарлстън.

Църквата се издигаше самотна на тиха улица, на известно разстояние от последната къща. Това беше добре, що се отнася до избягването на шума, но означаваше и че в църковния двор цари пълен мрак, без сиянието на нито един фенер или свещ да пронизва чернотата.

Големи магнолии надвисваха над портата, дебелите им листа бяха оклюмали в жегата, а редица борове, предназначени да хвърлят сянка и да осигуряват отдих през деня, нощем закриваха светлината на луната и звездите и църковният двор беше черен като… крипта.

Да вървиш през този плътен въздух бе като да отмяташ настрани завеси от черно кадифе, парфюмирани с дъх на терпентин от загретите от слънцето борове; безкрайни меки, ароматни пластове. Едва ли нещо можеше да е по-различно от студената чистота на Северна Шотландия от тази задушна южняшка атмосфера. Все пак лека мъгла висеше над тъмните тухлени стени и аз съжалих, че си припомних така живо историята на Джейми за призрака.

— Ще намерим място. Ти остани да държиш конете, Дънкан. — Джейми слезе от капрата и ме хвана за ръка.

— Ще намерим хубаво място до стената — каза той, като ме поведе към портата. — С Иън ще копаем, ти ще ни светиш, а Фъргъс ще стои на пост.

— Ами Дънкан? — попитах и погледнах назад. — Той ще се справи ли? — Шотландецът беше невидим, високият му кльощав силует се сля в по-голямото петно на конете и каруцата, но той още се чуваше ясно.

— Той ще е главният оплаквач — каза Джейми с лека усмивка в гласа. — Пази си главата, сасенак. — Автоматично се наведох под ниския клон на една магнолия; не знаех дали Джейми вижда нещо в пълния мрак или просто усеща инстинктивно нещата, но нито веднъж не се препъна, колкото и тъмно да беше.

— Не мислиш ли, че някой ще забележи пресен гроб? — Все пак в църковния двор не беше съвсем тъмно; щом излязохме изпод магнолиите, вече можех да различа смътните очертания на надгробни камъни, които изглеждаха невеществени, но зловещи в мрака. Слаба мъгла се издигаше от гъстата трева под тях.

Стъпалата ми изтръпнаха, докато си проправяхме колебливо път покрай камъните. Някак имах чувството, че от тихите гробове се излъчва неодобрение към това неподобаващо нахлуване. Ударих си крака в една надгробна плоча и прехапах устна, за да потисна порива да се извиня на собственика ѝ.

— Сигурно. — Джейми пусна ръката ми, за да порови из жакета си. — Но ако свещеникът иска пари за погребението на Гавин, сигурно няма да си направи труда да го изкопае за едното нищо, нали?

Младия Иън се материализира от мрака до лакътя ми и ме стресна.

— Има едно свободно място до северната стена, чичо Джейми — каза той, говореше тихо въпреки очевидния факт, че нямаше кой да го чуе. Замълча и се примъкна леко към мен.

— Много е тъмно тук, нали? — звучеше неспокоен. Той беше изпил почти колкото Джейми или Фъргъс, но докато алкохолът бе изпълнил по-възрастните мъже с мрачно веселие, върху него явно имаше по-депресиращ ефект.

— Така си е. Имам малко свещ, взех я от кръчмата; почакай. — Тих шум оповести факта, че Джейми търси кремък и огниво.

Пълният мрак ме караше да се чувствам някак безтелесна, сякаш самата аз бях призрак. Погледнах нагоре и видях звездите, съвсем слабо мъждукаха през плътния въздух и не хвърляха никаква светлина, само създаваха усещането за неизмерима далечина и безкрай.

— Като великденско бдение — чу се тихият глас на Джейми, придружен от тихото дращене на кремъка. — Веднъж бях на службата в Нотр Дам в Париж. Пази се, Иън, там има камък! — Чу се тътен и приглушено сумтене — Иън със закъснение беше открил камъка.

— В църквата беше тъмно — продължи Джейми, — но хората, които идваха на службата, си купуваха малки свещи от стариците пред вратата. Беше нещо такова. — По-скоро усетих, отколкото видях жеста му към небето — над теб огромна шир, кънтяща тишина, хората прииждат от всички страни. — Колкото и да беше горещо, неволно потръпнах при тези думи, защото те събудиха видение за мъртвите около нас, които се тълпят един до друг в очакване на неминуемото възкресение.

— И тогава, точно когато си помислих, че няма да издържа на тишината и тълпата, от вратата се чу гласа на свещеника. „Lumen Christi!“ — извика той и дяконите запалиха голямата свещ в ръцете му. После от нея запалиха своите свещи и тръгнаха по пътеките, за да дадат огън на вярващите.

Виждах ръцете му, смътно озарени от малките искри на кремъка.

— Тогава църквата оживя от хиляди малки пламъци, но именно онази първа свещ разкъса мрака.

Дращенето спря и Джейми вдигна шепата си, с която бе заслонявал новородения пламък. Той се засили и озари лицето му отдолу, позлати равнините на високите скули и челото и хвърли сенки върху дълбоко поставените орбити на очите.

Джейми вдигна свещта и огледа надгробните камъни, зловещи като кръг от каменни грамади.

— Lumen Christi — каза той тихо, накланяйки глава към гранитната колона на един кръст — et requiescat in pace, amice[4]. — Полуподигравателната нотка беше напуснала гласа му; той говореше напълно сериозно и аз веднага се почувствах странно успокоена, сякаш някакво зорко присъствие се беше оттеглило.

Джейми ми се усмихна и ми подаде свещта.

— Виж дали ще можеш да намериш малко дърва за факла, сасенак — каза той. — С Иън ще копаем на смени.

Вече не бях нервна, но все още се чувствах като обирджия на гробове, докато стоях под един бор с факлата и гледах как Младия Иън и Джейми се сменят да копаят дупката. Голите им гърбове блестяха от пот на светлината.

— Студентите по медицина плащали на хора да крадат пресни трупове от църковните гробища — казах аз, докато подавах мръсната си кърпичка на Джейми, когато се измъкна от дупката със сумтене. — Само така можели да упражняват дисекции.

— Плащали? — попита той. Избърса потта от лицето си и ме погледна бързо. — Или плащат? — За щастие беше твърде тъмно, за да забележи Иън изчервяването ми, въпреки светлината на факлата. Не се изпусках така за първи път, нито щеше да е за последен, но повечето от тези грешки не водеха до нищо повече от объркан поглед, ако някой ги забележеше. Истината просто не би хрумнала на никого.

— Предполагам, че го правят сега — признах аз. Потреперих леко при мисълта да се сблъскам с прясно ексхумиран труп, все още покрит с пръстта от осквернения гроб. Труповете, балсамирани и положени върху стоманените маси, също не бяха приятна гледка, но формалността в това някак успяваше да отблъсне грозната реалност на смъртта.

Издишах шумно през нос, опитвах се да не усещам миризмите, въобразени и припомнени. Когато вдишах отново, ноздрите ми се изпълниха с дъх на влажна земя и горяща смола от боровата факла, и със слабото, по-хладно ехо на живите аромати от боровете над нас.

— Те взимат също и просяци и престъпници от затворите. — Младия Иън явно беше чул разговора ни, дори и да не беше разбрал всичко, и се възползва от възможността да спре за миг, да избърше челото си и да се облегне на лопатата.

— Татко ми каза, че единия път, когато го арестуваха, го завели в Единбург и го затворили в Толбуут. Бил в една килия с още трима мъже и единият имал охтика, страшно кашлял и не им давал да спят ни денем, ни нощем. Една нощ кашлянето спряло и те разбрали, че е мъртъв. Но татко каза, че били толкова изморени, та не могли да направят нищо повече, освен да кажат една молитва за душата му и заспали.

Момчето замълча и потърка носа си.

— Татко рече, че се събудил внезапно, когато някой го хванал за краката, а друг за ръцете и го вдигнали. Той започнал да рита и да вика, единият го изпуснал и той си ударил главата в камъните. Седнал, като си потърквал тила, и видял, че някакъв доктор от болницата и още двама са дошли да отнесат трупа в залата за дисекции.

Иън се ухили широко при този спомен, като отметна мократа си от пот коса от лицето.

— Татко рече, че не бил сигурен кой бил по-ужасѐн, той или ония, дето сбъркали тялото. Каза, че докторът дори съжалявал — казал, че татко щял да е много по-интересен за изследване заради дървения крак и всичко останало.

Джейми се засмя и протегна ръце да разкърши раменете си. Лицето и торсът му бяха изцапани с червена кал, а косата му беше прибрана назад с кърпа около челото и наистина изглеждаше като осквернител на гробове.

— Да, знам я тая история — каза той. — Иън след това все казваше, че всички лекари са чудовища и не ще да си има нищо общо с тях. — Ухили ми се; аз бях лекар — хирург — в моето време, но тук минавах просто за лечителка, която разбира от билки.

— За щастие аз не се сплаша от чудовища — каза той, наведе се и ме целуна леко. Устните му бяха топли, имаха вкус на ейл. Видях капчици пот в къдравите косми по гърдите му, и зърната — тъмни пъпки в смътната светлина. Тръпка, която нямаше нищо общо със студа или със зловещото ни обкръжение, плъзна по гръбнака ми. Той видя това и срещна погледа ми. Пое дълбоко дъх и аз веднага усетих плътно прилепналия към тялото ми корсаж и тежестта на гърдите си под мократа от пот тъкан.

Джейми се размърда леко и нагласи бричовете си.

— По дяволите — рече тихо. Сведе очи и се извърна, на устните му имаше лека, изпълнена със съжаление усмивка.

Не бях очаквала това, но го разпознах. Внезапният порив на похот беше обичайна, макар и странна реакция при близостта на смъртта. Войниците го изпитваха след битка; както и лечителите, които работеха на бойното поле. Вероятно Иън беше по-прав, отколкото си мислеше, за чудовищността на лекарите.

Ръката на Джейми докосна гърба ми, а аз се сепнах и пръснах искри от горящата факла. Той я взе от мен и кимна към един надгробен камък наблизо.

— Седни, сасенак — каза ми. — Не бива да стоиш права толкова дълго. — Бях си пукнала подбедрицата на левия крак по време на корабокрушението и макар че заздравя бързо, все още ме болеше понякога.

— Добре съм. — Все пак тръгнах към надгробния камък, като се блъснах леко в Джейми на минаване. Той излъчваше топлина, но голата му плът беше хладна на допир, потта се изпаряваше от кожата му. Усещах миризмата му.

Погледнах го и видях, че светлата кожа, където го бях докоснала, е настръхнала. Преглътнах и потиснах внезапното видение как падаме в мрака, в яростна сляпа страст насред прекършените треви и разкопаната земя.

Ръката му се задържа на лакътя ми, докато ми помагаше да седна на камъка. Роло лежеше до него, капки слюнка лъщяха на светлината по пъхтящата му муцуна. Скосените жълти очи се присвиха към мен.

— Дори не си го помисляй — казах аз и присвих очи към него. — Ухапеш ли ме, ще забия обувката си в гърлото ти, докато не се задавиш.

— Уаф! — отвърна доста тихо Роло. Положи муцуна на лапите си, но косматите уши бяха наострени и долавяха и най-лекия звук.

Лопатата удари меко в земята до краката на Иън и той се изправи, избърса потта от лицето си и остави черни петна по брадичката си. Издиша дълбоко и погледна към Джейми, като изобрази изтощение, провесил език от ъгълчето на устата си.

— Да, май вече е достатъчно дълбоко — отвърна с кимване Джейми на безмълвната му молба. — Тогава ще донеса Гавин.

Фъргъс се смръщи неспокойно, чертите му изглеждаха остри на светлината на факлата.

— Няма ли да ти трябва помощ за носенето на трупа? — Неохотата му беше очевидна, но все пак предложи. Джейми му се усмихна леко.

— И сам ще се справя — каза той. — Гавин беше дребен човек, но можеш да носиш факлата, за да виждам.

— Аз също ще дойда, чичо! — Младия Иън издрапа нетърпеливо от ямата, кльощавите му рамене блестяха от пот. — Ако ти потрябва помощ — добави задъхано.

— Страх те е да стоиш сам в тъмното? — попита саркастично Фъргъс. Стори ми се, че и той е малко смутен от обстановката и макар че дразнеше Иън, когото имаше за свой по-малък брат, рядко го правеше жестоко.

— Да, така е — отвърна Иън. — А теб?

Фъргъс отвори уста, веждите му се извиха нагоре, но пак я затвори и просто се обърна към черния отвор на портата, през който беше изчезнал Джейми.

— Не мислиш ли, че това място е ужасно, лельо? — промърмори неспокойно Иън до лакътя ми, като вървеше близо до мен покрай извисяващите се камъни, след потрепващата факла на Фъргъс. — Все си мисля за онази история, дето чичо Джейми я разказа. И си мисля, че сега, когато Гавин е мъртъв, онова студено нещо… ами мислиш ли, че може би… е дошло за него? — Чух го как преглъща и усетих леден пръст да ме докосва в основата на гръбнака.

— Не — казах малко твърде високо. Хванах Иън за ръката, не толкова за опора, колкото да почерпя увереност от нейната вещественост. — Определено не.

Кожата му беше лепкава от изсъхналата пот, но кльощавата и все пак мускулеста ръка под моята беше успокояваща. Полувидимото му присъствие ми напомни смътно за Джейми; Иън беше висок колкото чичо си и вероятно дори също толкова силен, макар че още беше слаб и кльощав заради възрастта си.

Излязохме с благодарност в малкото кръгче светлина, хвърляно от факлата на Фъргъс. Потрепващото сияние озаряваше колелата на каруцата и хвърляше сенки, които падаха като паяжини в прахта. На улицата беше горещо като в гробището, но вече сякаш ми беше по-лесно да дишам, защото не бях под задушаващите дървета.

За моя изненада Дънкан още беше буден, клюмаше на капрата като сънлива сова, свил рамене към ушите си. Тананикаше си нещо под нос, но спря, щом ни видя. Дългото чакане като че ли го бе отрезвило малко; той слезе от капрата достатъчно стабилно и заобиколи каруцата, за да помогне на Джейми.

Потиснах прозявка. Щях да съм доволна да приключим с тази меланхолична задача и да си починем, дори ако единственото легло, което ме очакваше, да бе купчина листа.

— Ifrinn an Diabhuil! A Dhia, thoir cobhair![5]

— Sacrèe Vierge![6]

Вдигнах рязко глава. Всички крещяха, конете, сепнати, цвилеха и се дърпаха лудо, каруцата подскачаше и се тресеше.

— Уаф! — обади се Роло до мен.

— Господи! — изпъшка Иън, ококорен към каруцата. — Исусе Христе!

Аз се завъртях натам и изпищях. Една бледа фигура се надигна от каруцата, олюлявайки се от клатенето ѝ. Нямах време да видя повече, защото се отприщи истински ад.

Роло сви задните си крака и скочи с рев в мрака под акомпанимента на виковете на Джейми и Иън и ужасния писък на призрака. Зад мен се чуваха проклятия на френски от Фъргъс, който тичаше към църквата, препъваше се и се блъскаше в надгробните камъни в тъмното.

Джейми беше изпуснал факлата; тя проблесна и изсъска на прашната улица, заплашвайки да изгасне. Коленичих, сграбчих я и я раздухах, в отчаяно усилие да я разпаля.

Хорът от викове и рев стигна до кресчендо и аз се изправих с факлата в ръка, за да видя как Иън се бори с Роло. Опитваше се да го задържи от смътните фигури, които се търкаляха сред облак прах.

— Arrêtes, espece de cochon![7] — Фъргъс изгалопира от тъмното, размахал лопатата, която беше отишъл да вземе. След като установи, че никой не обръща внимание на вика му, той пристъпи напред и я стовари с тъп тътен върху главата на натрапника! После се завъртя към Иън и Роло.

— Я да млъкваш! — каза на кучето и го заплаши с лопатата. — Веднага млъквай, гаден звяр, или ще ти разцепя главата!

Роло изръмжа, показа впечатляващите си зъби, което интерпретирах грубо като: „Да видим кой кого?“, но Иън го задържа от схватката, като уви ръка около шията му и задави по-нататъшните му възражения.

— Откъде се взе тоя? — попита изумен Иън. Изви врат и се опита да огледа падналата фигура, без да пуска Роло.

— От ада — каза кратко Фъргъс. — И го приканвам веднага да се върне обратно. — Той трепереше от шок и изтощение; светлината сияеше мътно по куката му, когато отметна с нея един гъст черен кичур от очите си.

— Не от ада, от тъмницата. Не го ли позна?

Джейми се изправи бавно и започна да изтупва бричовете си. Дишаше тежко, беше изцапан с пръст, но иначе невредим. Взе падналата си кърпа и се огледа, като бършеше лицето си.

— Къде е Дънкан?

— Тук, Мак Дуб — каза груб глас от предната част на каруцата. — Конете и без това не харесваха много Гавин и бая се притесниха, когато си помислиха, че е възкръснал. Не е — добави той, — но и аз малко се постреснах. — Огледа с неблагоразположение фигурата на земята и потупа единия нервен кон по врата. — О, ама туй е само някакъв тъпак, luaidh, тихо, тихо.

Бях подала на Иън факлата, за да коленича и да огледам пораженията по нашия посетител. Изглеждаха леки. Мъжът вече започваше да мърда. Джейми беше прав; това беше осъденият, който бе избягал от бесилката през деня. Беше млад, към трийсетинагодишен, мускулест и с яко телосложение. Светлата му коса беше сплъстена от пот и мръсотия. Смърдеше на затвор и на задушливата остра миризма на дълго продължил страх. Нищо чудно.

Хванах го за ръката и му помогнах да седне. Той изсумтя и вдигна длан към главата си, присвивайки очи на светлината.

— Добре ли сте? — попитах.

— Любезно благодаря, мадам, ще се оправя. — Говореше с лек ирландски акцент, а гласът му беше мек и дълбок.

Роло, вдигнал горната си устна само колкото да изглежда заплашителен, завря носа си под мишницата на непознатия, изсумтя, после отметна назад глава и кихна гръмовно. Всички се изхилиха тихо и напрежението веднага намаля.

— Откога си в каруцата? — попита Дънкан.

— От средата на следобеда. — Мъжът се надигна тромаво на колене, като се олюляваше след ударите. Докосна пак главата си и се смръщи. — О, Господи! Пропълзях там точно след като франсето натовари горкия стар Гавин.

— А къде беше преди това? — попита Иън.

— Крих се под каруцата на бесилото. Рекох, че само там няма да ме търсят. — Надигна се с мъка на крака, затвори очи, за да възвърне равновесието си, и ги отвори. Бяха бледозелени на светлината на факлата, с цвят на морска плитчина. Видях как оглеждат лицата на всички, после спират на Джейми. Мъжът се поклони внимателно.

— Стивън Бонет. На вашите услуги, сър. — Не понечи да протегне ръка, Джейми също.

— Господин Бонет — кимна Джейми с безстрастно изражение. Не знаех как успява да изглежда така властно само по влажни и изцапани с пръст бричове, но успяваше. Огледа мъжа и забеляза всяка подробност от външния му вид.

Бонет беше „добре сложен“, както казваха хората от село, висок и силен, с широки гърди, едри кости на лицето, но все пак с груба красота. Няколко сантиметра по-нисък от Джейми, той стоеше изправен и със стиснати в готовност юмруци.

Явно беше свикнал да се бие, ако се съдеше по изкривения му нос и малкия белег в ъгъла на устата му. Дребните несъвършенства обаче не успяваха да навредят на животинския му магнетизъм; той беше от мъжете, които лесно привличаха жените. Някои жени, казах си, когато хвърли поглед към мен.

— За какво престъпление ви осъдиха, господин Бонет? — попита Джейми. Той също стоеше спокоен, но някак нащрек, и много ми заприлича на самия Бонет. Така се гледат мъжки кучета, опънали назад уши, преди да решат дали да се сбият.

— За контрабанда — каза Бонет.

Джейми не отговори, само наклони леко глава. Едната му вежда се изви питащо.

— И пиратство. — Едно мускулче до устата на Бонет потрепна; слаб опит за усмивка или неволен тик от страх?

— А да сте убивали някого по време на престъпленията си, господин Бонет? — Джейми изглеждаше невъзмутим, ако не броим зоркия му поглед. Добре си помисли — казваха ясно очите му. — Много добре.

— Само тия, дето първи се опитаха да ме убият — отвърна Бонет. Каза го нехайно, почти безгрижно, но ръката му се сви в юмрук и го издаде.

Тогава ми просветна, че Бонет сигурно се чувстваше като пред съдия и заседатели, пред каквито със сигурност вече се беше изправял. Нямаше откъде да знае, че и ние не изпитваме никакво желание да припарваме до казармите на гарнизона.

Джейми го гледа дълго, взираше се в него на потрепващата светлина, после кимна и направи крачка назад.

— Върви тогава — каза тихо. — Няма да те издадем.

Бонет си пое шумно дъх; видях как едрото му тяло се отпуска, раменете увиснаха под евтината ленена риза.

— Благодаря — рече той. Избърса с ръка лицето си и пак си пое дълбоко дъх. Зелените очи се стрелкаха между мен, Фъргъс и Дънкан. — Но дали ще ми помогнете?

Дънкан, който се беше отпуснал при думите на Джейми, изсумтя от изненада.

— Да ти помогнем? На крадец?

Бонет завъртя глава към него. Металният нашийник беше като тъмна линия на врата му и създаваше зловещото впечатление, че главата му е отрязана и се носи на няколко сантиметра над раменете.

— Помогнете ми — повтори той — Тази нощ по пътя ще има войници… преследват ме. — Посочи към каруцата. — Можете да ме прекарате покрай тях… ако искате. — Обърна се пак към Джейми и изправи гръб, раменете му се сковаха. — Моля ви за помощ, сър, в името на Гавин Хейс, който беше и мой приятел — и крадец, също като мен.

Мъжете се взираха тихо в него, мислеха върху думите му. Фъргъс погледна питащо Джейми; той щеше да реши.

Но след като дълго време гледа Бонет, Джейми се обърна към Дънкан.

— Какво ще речеш, Дънкан? — Дънкан също изгледа дълго Бонет и накрая кимна.

— Заради Гавин — рече той и се обърна към портата.

— Добре тогава — каза Джейми. Въздъхна и прибра един кичур зад ухото си.

— Помогни ни да погребем Гавин — рече на нашия гост — и тогава ще тръгнем.

След час гробът на Гавин представляваше тъмен правоъгълник прясно изкопана земя, ясно видим сред сивите оттенъци на тревата.

— Трябва да изпишем името му — каза Джейми. Той с голямо усърдие написа буквите и датата върху парче гладък морски камък, като използва върха на ножа си. Аз втрих пепел от факлата в издълбаните букви и направих груб, но четлив надгробен знак, а Иън заби камъка сред малка купчинка чакъл. Джейми постави внимателно парчето свещ, което бе взел от кръчмата, върху този миниатюрен монумент.

Всички стояха смутени около гроба, не знаеха как да се сбогуват. Джейми и Дънкан бяха един до друг и гледаха надолу. От Калоден насам се бяха сбогували с много другари, често без никаква церемония.

Накрая Джейми кимна на Фъргъс, който взе една суха борова клонка, запали я от факлата, наведе се и докосна с нея фитила на свещта.

— Requiem aeternam dona ei, et lux perpetua luceat ei… — каза тихо Джейми.

— Вечна му памет, Господи, нека вечната светлина грее над него — повтори тихо Младия Иън, факлата озаряваше сериозното му изражение.

Без повече думи, ние се обърнахме и излязохме от гробището. Зад нас свещта гореше, без да потрепва, в неподвижния тежък въздух, като кандило в празна църква.

Луната беше високо в небето, когато стигнахме до военния пункт извън градските стени. Не беше пълна, но хвърляше достатъчно светлина, за да виждаме черния път, който се виеше пред нас достатъчно широк, за да се разминат две каруци.

Бяхме видели няколко такива поста по пътя от Савана към Чарлстън. Там имаше предимно отегчени войници, които ни махаха да продължим, без да проверяват документите, с които се бяхме сдобили в Джорджия. На такива постове проверяваха предимно за контрабандни стоки и за избягали от господарите си слуги затворници или роби.

Макар и мръсни и раздърпани, през повечето време ние не привличахме вниманието им; много пътници изглеждаха като нас. Фъргъс и Дънкан не можеха да са от заточените затворници заради недъзите си, а въпреки мръсните дрехи Джейми имаше властно присъствие и никой не би го взел за слуга.

Тази нощ обаче беше различно. На поста имаше осмина войници, а не обичайните двама, и всички бяха въоръжени и нащрек. Дулата на мускетите просветваха в лунната светлина, когато от мрака се чу вик: „Стой! Кои сте вие и накъде сте тръгнали!“ Един фенер се озова на двайсетина сантиметра от лицето ми и за миг ме ослепи.

— Джеймс Фрейзър, пътувам към Уилмингтън със семейството и слугите си — каза спокойно Джейми. Ръцете му бяха стабилни, когато ми подаде юздите, преди да извади документите от жакета си.

Аз държах главата си сведена, опитвах се да изглеждам изморена и безразлична. Бях изморена наистина — можех да легна на пътя и да заспя, — но не и безразлична. Какво ли щяха да ни направят, задето помагахме на беглец от бесилото? Една капка пот се стече по тила ми.

— Да сте виждали някого по пътя, сър? — Това „сър“ бе изречено малко неохотно; състоянието на жакета на Джейми и на моята рокля беше съвсем очевидно в кръгчето светлина, хвърляна от фенера.

— Карета, която ни подмина от града; сигурно и вие сте я видели — отвърна Джейми. Сержантът отвърна със сумтене, докато внимателно проверяваше пропуските ни, после присви очи в мрака, за да ни преброи.

— Какви стоки превозвате? — Върна документите и посочи на един от подчинените си да претърси каруцата. Аз неволно подръпнах юздите, конете изсумтяха и разтърсиха глави. Джейми ме побутна с крак, но не ме погледна.

— Дребни домакински стоки — отвърна той, все така спокоен. — Еленско месо и торба сол, за провизии. И един труп.

Войникът, който тъкмо посягаше към покривалото на каруцата, внезапно спря. Сержантът ни погледна остро.

— Какво?

Джейми взе юздите от мен и ги уви нехайно на китката си. С ъгълчето на окото си видях как Дънкан се промъква към мрака на гората; Фъргъс, с ловкостта на джебчия, вече се беше скрил в тъмното.

— Трупът е на човека, който беше обесен този следобед. Той е мой познат; поисках разрешение от полковник Франклин да го откарам при роднините му на север. Затова пътуваме нощем — добави Джейми деликатно.

— Разбирам. — Сержантът даде знак на един войник с фенер да се приближи. Огледа замислено Джейми с присвити очи и кимна. — Помня те — рече той. — Ти му извика накрая. Приятел ли ти беше?

— Познавах го навремето. Преди години — каза Джейми. Сержантът кимна на подчинения си, без да сваля очи от Джейми.

— Огледай, Гризуолд.

Гризуолд, който вероятно беше на четиринайсет години, не показваше никакъв ентусиазъм да изпълни заповедта, но прилежно вдигна покривалото и приближи фенера, за да погледне в каруцата. Аз полагах огромни усилия да не се обърна да погледна.

Единият кон изсумтя и разклати глава. Ако се наложеше да препуснем, на конете щяха да им трябват няколко секунди, за да задвижат каруцата. Чух как Иън се размърдва до мен и хваща дървената сопа, която беше скрита зад капрата.

— Да, сър, труп е — доложи Гризуолд. — Със саван. — Той пусна с облекчение покривалото и издиша силно през нос.

— Сложи си байонета и го мушни с него — каза сержантът, без да откъсва очи от Джейми. Сигурно съм издала някакъв звук, защото сержантът погледна към мен.

— Ще ми изцапате каруцата — възрази Джейми. — Трупът е много издут след цял ден на жегата.

Сержантът изсумтя нетърпеливо.

— Мушни го в крака тогава. Хайде, Гризуолд!

С очевидна неохота Гризуолд сложи щика на мускета си и се надигна на пръсти, после започна плахо да мушка към дъното на каруцата. Зад мен Иън започна да подсвирква тихо. Това беше келтска песен, чието заглавие се превеждаше „Ще умрем на сутринта“, и ми се стори доста безвкусно от негова страна.

— Не, сър, мъртъв е. — Гризуолд се отпусна, звучеше много облекчен. — Силно го мушнах, не помръдна.

— Добре тогава. — Сержантът освободи младия войник с махване на ръка и кимна на Джейми. — Продължавайте, господин Фрейзър, но ви съветвам в бъдеще да избирате приятелите си по-внимателно.

Видях как кокалчетата на Джейми побеляха, докато стискаше юздите, но той само изправи гръб и нагласи шапката на главата си. Изцъка с език и конете тръгнаха внезапно, като вдигнаха облачета светъл прах на светлината на фенера.

Далеч от фенерите потънахме в мрак; въпреки луната не можех да видя почти нищо. Нощта ни обгръщаше. Усетих облекчението на преследвано животно, което е открило убежище, и въпреки потискащата жега вече дишах по-леко.

Изминахме почти четвърт миля, преди някой да проговори.

— Ранен ли сте, господин Бонет? — прошепна силно Иън, за да се чуе над шума на каруцата.

— Да, прободе ме в бедрото, проклетото кутре — каза тихо, но спокойно Бонет. — Слава богу, че се махна, преди кръвта да пробие през савана. Мъртвите не кървят.

— Зле ли сте ранен? Да дойда ли да погледна? — извъртях се аз. Бонет беше отметнал покривалото и седеше в каруцата — смътен блед силует в мрака.

— Не, благодаря, мадам. Ще го превържа с чорапа си и май ще свърши работа. — Очите ми започваха да свикват с мрака и зърнах светлата му коса, когато се наведе, за да се заеме със задачата.

— А ще можете ли да вървите? — Джейми дръпна юздите, за да накара конете да забавят ход, и се обърна да погледне госта ни. Тонът му не беше недружелюбен, но бе ясно, че предпочита да се отърве от опасния товар възможно най-скоро.

— Няма да е лесно. Съжалявам, сър. — Бонет също беше усетил нетърпението на Джейми да се отърве от него. С известна трудност се надигна в каруцата и се опря на коляното на здравия си крак зад капрата. Долната част на тялото му не се виждаше в мрака, но усещах миризмата на кръвта и по-острата смрад, която бе останала в савана на Гавин.

— Имам предложение, господин Фрейзър. След три мили ще стигнем до пътя за Фери Трейл. Още една миля след кръстопътя има друг път, който води към брега. Доста е изровен, но е проходим. Той ще ни изведе до поток, който се влива в морето. Едни мои познати ще акостират там след седмица; ако ми дадете малко провизии, ще ги изчакам в относителна сигурност, а вие ще можете да продължите пътя си без моята компания.

— Познати? Искате да кажете пирати? — В гласа на Иън се усещаше тревога. Той беше отвлечен от Шотландия от пирати и вече не се отнасяше към тях с романтиката, присъща за петнайсетгодишните.

— Зависи как ще го погледнеш, момче. — Бонет звучеше развеселен. — Определено губернаторите на Каролините биха ги нарекли така; търговците в Уилмингтън и Чарлстън вероятно биха мислили друго.

Джейми изсумтя.

— Контрабандисти, значи? И с какво точно се занимават тези ваши познати?

— С всичко, което би си струвало риска. — Веселието не беше напуснало гласа на Бонет, но сега се усещаше и цинизъм. — Ще искате ли някаква отплата за помощта? Може да се уреди.

— Не. — Гласът на Джейми беше студен. — Спасих ви заради Гавин Хейс и заради себе си. Няма да търся отплата за такава услуга.

— Не исках да ви обидя, сър. — Бонет наклони леко глава към нас.

— Не се обиждам — отвърна кратко Джейми. Дръпна юздите и ги уви отново, сменяйки ръцете.

След този малък сблъсък разговорът затихна, макар че Бонет продължи да стои коленичил зад нас и да гледа над рамото ми тъмния път. Не срещнахме повече войници; нищо не помръдваше, дори вятър не разклащаше листата. Нищо не смущаваше тишината на лятната нощ, освен по някой тих писък на нощна птица или бухане на сова.

Мекият ритмичен тропот на конските копита в прахта и скърцането и тракането на каруцата започнаха да ме унасят. Опитах да се задържа права и да се взирам в черните сенки на дърветата край пътя, но усетих, че постепенно се накланям към Джейми. Очите ми се затваряха въпреки усилията ми.

Джейми прехвърли юздите в лявата си ръка и ме прегърна с дясната, привлече ме към себе си, за да се облегна на рамото му. Както винаги, щом го докоснах, се почувствах в безопасност. Отпуснах се, притиснах буза към прашния му жакет и веднага потънах в неспокойна дрямка, резултат от комбинацията между крайно изтощение и невъзможността да легнеш.

Отворих очи веднъж, за да видя как високата слаба фигура на Дънкан Инес върви до каруцата с неуморната крачка на планинец и сведена в дълбок размисъл глава. После пак ги затворих и се унесох в дрямка, в която спомените от деня се смесваха с наченките на съня. Присъни ми се огромен скункс, който спеше под маса в кръчма и се събуди, за да се присъедини към песента „Опъстрено със звезди знаме“, а после люлеещ се труп, който вдигна глава и ми се ухили с празни очи… Събудих се и осъзнах, че Джейми ме разтърсва леко.

— Най-добре се свий отзад да легнеш, сасенак — каза той. — Много шаваш насън, ще паднеш на пътя.

Аз се съгласих вяло и непохватно се прехвърлих отзад, като си сменихме местата с Бонет. Свих се близо до прегърбеното тяло на Младия Иън.

В каруцата миришеше на застояло — и дори по-зле. Иън беше облегнал глава на пакет с еленско месо, увит с неощавената кожа на елена. Роло се беше настанил малко по-добре, косматата му муцуна бе разположена удобно на корема на Иън. Аз пък взех една кожена торба със сол. Гладката кожа беше твърда под бузата ми, но поне не вонеше.

Подскачащите греди на дъното на каруцата не можеха да се нарекат удобни и при най-добро желание, но възможността да легна и да се изпъна беше такова облекчение, че почти не забелязвах постоянното друсане. Обърнах се по гръб и се загледах в неясната шир на южното небе, осеяно нагъсто с блестящи звезди. Lumen Christi — помислих си и се успокоих с мисълта, че Гавин Хейс ще открие пътя към дома по светлините в небесата, после отново заспах.

Не знам колко дълго съм спала под тежкото одеяло на жегата и изтощението. Събудих се, когато скоростта на каруцата се промени и аз изплувах от съня обляна в пот.

Бонет и Джейми разговаряха с тихия и спокоен тон на мъже, които са преодолели първоначалното смущение при запознанството.

— Казахте, че сте ме спасили заради Гавин Хейс — и заради себе си — казваше Бонет. Говореше тихо, едва чуто над трясъка на колелата. — Какво имахте предвид с това, сър, ще прощавате, че питам…

Джейми не отговори веднага; почти бях заспала отново, когато най-сетне чух отговора му, носеше се в топлия влажен мрак:

— Сигурно не сте спал много снощи, нали? Като знаете какво ви чака на другия ден?

Чу се тих смях, но лишен от веселие.

— Точно така — каза Бонет. — Съмнявам се, че ще го забравя скоро.

— Аз също. — Джейми каза нещо тихо на келтски на конете и те забавиха ход. — И аз съм преживял такава нощ, с мисълта, че на сутринта ще ме обесят. И все пак оживях благодарение на милостта на онзи, който рискува много, за да ме спаси.

— Разбирам — каза тихо Бонет. — Значи сте asgina ageli?

— Така ли? Какво значи това?

Чу се някакво стържене и шум на листа по каруцата, после миризмата на дървесна смола се засили. Нещо леко докосна лицето ми — падащи отгоре листа. Конете забавиха и ритъмът на каруцата се промени, колелата поеха по неравна повърхност. Бяхме свили по тесния път, който водеше към залива на Бонет.

— Asgina ageli е понятие, което червените индианци използват — чероките от планините; чух го от един от тях, който ми беше водач. Означава „полупризрак“, човек, който е трябвало да умре, но още е на земята; жена, която е оцеляла след смъртоносна болест, мъж, попаднал в ръцете на врага, но избягал. Казват, че asgina ageli е с единия крак на земята, а с другия в света на духовете. Той може да говори с духовете и вижда нунахи — Малките хора.

— Малките хора? Нещо като феите? — изненада се Джейми.

— Нещо такова. — Бонет се размърда и капрата проскърца, когато той се протегна. — Индианците казват, че нунахи живеят в скалите на планините и излизат да помогнат на своите, когато има война или друго зло.

— Така ли? Значи е като приказките, които се разказват в Северна Шотландия — за Стария народ.

— Наистина. — Бонет звучеше развеселен. — Е, от това, което съм чувал за шотландците планинци, те не са по-малки варвари от червените индианци.

— Глупости — каза Джейми, но изобщо не звучеше засегнат. — Червените диваци ядат сърцата на жертвите си, или поне така съм чувал. Аз лично предпочитам една купа овесена каша.

Бонет издаде звук, но бързо го потисна.

— Вие сте планинец? Е, тогава трябва да кажа, че сте доста цивилизован за варварин, сър — увери той Джейми, но в гласа му потрепваше смях.

— Крайно съм ви задължен за това ласкателно мнение, сър — отвърна също толкова любезно Джейми.

Гласовете им потънаха в ритмичното скърцане на колелата и аз заспах отново, преди да чуя още нещо.

Луната висеше ниско над дърветата, когато най-сетне спряхме. Събудих се, защото Младия Иън се размърда и скочи сънливо от каруцата, за да помогне на Джейми да върже конете. Надникнах и видях широката ивица вода, която течеше между брегове от тиня и наноси. Черната река блестеше в сребристо там, където се завихряше покрай каменистия бряг. Бонет, с обичайното за Новия свят омаловажаване, го беше нарекъл поток, но можеше да мине за съвсем прилична река.

Мъжете се движеха из сенките, вършеха си работата и само от време на време си разменяха по някоя дума. Движеха се необичайно бавно, като че ли избледнели в нощта, обезсилени от изтощението.

— Иди си намери място за спане, сасенак — каза Джейми, като дойде да ми помогне да скоча от каруцата. — Аз трябва да дам провизии на нашия гост и да го изпратя по пътя му. Да избърша конете и да ги спъна да пасат.

През нощта жегата не беше намаляла особено, но въздухът ми се струваше по-свеж близо до водата и аз се посъживих малко.

— Не мога да заспя, докато не се изкъпя — казах и дръпнах мокрия корсаж на роклята от гърдите си. — Чувствам се ужасно. — Косата беше полепнала по слепоочията ми от пот, усещах се мръсна и всичко ме сърбеше. Тъмната вода ми изглеждаше хладна и приканваща. Джейми хвърли поглед към нея и подръпна смачканото си шалче.

— Разбирам те, но бъди внимателна. Бонет казва, че в средата потокът е достатъчно дълбок, за да мине корабче, а теченията са силни.

— Ще остана до брега. — Посочих надолу по течението, където брегът се извиваше в реката, а върбите по него блестяха сребърни на лунната светлина. — Виждаш ли онова място? Там би трябвало да има вирче.

— Да. Е, добре, върви, но внимавай — каза той отново и ме стисна за лакътя. Когато се обърнах, една едра светла фигура се извиси над мен; беше нашият гост. Единият крачол на бричовете му бе потъмнял от изсъхнала кръв.

— На вашите услуги, мадам — каза той и се поклони любезно въпреки ранения си крак. — Да се сбогувам ли сега с вас? — Стоеше малко по-близо, отколкото ми харесваше, и аз бях принудена да се отдръпна назад.

— Да — кимнах му и отметнах назад един провиснал кичур. — Желая ви късмет, господин Бонет.

— Благодаря ви за любезните пожелания, мадам — отвърна той тихо. — Но съм разбрал, че често човек сам си кове късмета. Лека нощ, мадам. — Поклони се отново, обърна се и закуцука тежко като призрак на ранена мечка.

Шумът на потока заглушаваше повечето обичайни нощни звуци. Един прилеп прелетя над осветен от луната участък от водата в преследване на миниатюрни насекоми и изчезна в нощта. Дори нещо да се спотайваше в мрака, не издаваше нито звук.

Джейми изсумтя тихо.

— Е, имам някои съмнения за тоя човек — каза той, сякаш отговори на въпрос, който не бях изрекла. — Надявам се, че добрината ми няма да се окаже голяма глупост.

— Все пак не можеше да ги оставиш да го обесят — казах аз.

— О, да, можех — изненада ме той. Видя, че го гледам, и се усмихна, кривата му усмивка едва се виждаше в мрака.

— Короната невинаги беси неправилните хора, сасенак — каза той. — Всъщност доста често онзи, който увисва на въжето, заслужава да е там. И не ми се ще да мисля, че помогнах на злодей да избяга. — Сви рамене и отметна косата от лицето си. — Е, така или иначе е сторено. Върви да се изкъпеш, сасенак; ще дойда при теб възможно най-скоро.

Изправих се на пръсти да го целуна и усетих, че се усмихна. Езикът ми докосна устата му в деликатна покана, а той захапа леко долната ми устна в отговор.

— Ще можеш ли да останеш будна за малко, сасенак?

— Колкото се наложи — уверих го. — Но побързай, нали?

Под върбите имаше гъста трева и аз се съблякох бавно, наслаждавайки се на ветреца откъм водата, който минаваше през влажната ми риза и чорапите, и на свободата, когато и последните дрехи паднаха на земята и аз останах гола в нощта.

Пристъпих плахо във водата. Тя беше изненадващо студена — поне в контраст с горещия нощен въздух. Дъното под краката ми беше тинесто, но стигнах до ситен пясък на метър от брега.

Макар че това беше приливен поток, бяхме достатъчно нагоре по течението и водата беше сладка и чиста. Отпих и наплисках лицето си, за да отмия праха от гърлото и носа си.

Нагазих до средата на бедрата, като не забравях предупреждението на Джейми за каналите и теченията. След ужасната жега на деня и задушаващата прегръдка на нощта усещането на хлад по голата ми кожа ми донесе огромно облекчение. Загребвах с шепи студена вода и плисках лицето и гърдите си; капките се стичаха към корема ми и плъзваха хладни между краката ми.

Усещах лекия напор на течението, което блъскаше леко прасците ми и ме избутваше към брега. Обаче още не бях готова да изляза. Нямах сапун, но коленичих и започнах да изплаквам косата си в чистата тъмна вода, търках тялото си с шепи ситен пясък, докато кожата ми не засия.

Накрая излязох на каменистия бряг и легнах като русалка на лунната светлина, топлият въздух и загретите от слънцето камъни сега бяха приятни под охладеното ми тяло. Сресах с пръсти гъстата си къдрава коса и изтърсвах водата от нея. Мокрият камък миришеше на дъжд, някак прашно и трептящо.

Бях много изморена, но в същото време и някак съживена, в едно полусъзнателно състояние, когато мислите са лениви, а и най-леките физически усещания се засилват. Плъзнах бавно крак по скалата, наслаждавайки се на лекото триене, и прокарах ръка по вътрешната страна на бедрото си. След допира ми кожата настръхваше.

Гърдите ми се издигнаха на лунната светлина — хладни бели куполи, осеяни с капки чиста вода. Докоснах едното зърно и видях как бавно се втвърди, сякаш по магия.

Това беше магическо място. Нощта бе тиха и кротка, с някаква ленива атмосфера, сякаш се носиш в топло море. Толкова близо до брега небето беше чисто и звездите сияеха като диаманти, горяха със силна, ярка светлина.

Лек плисък ме накара да погледна към потока. Нищо не се движеше по повърхността, освен леката игра на звездната светлина, уловена от водата като светулки в паяжина.

И тогава видях една огромна глава да се подава от повърхността в средата на потока, водата се плъзна назад от заострената муцуна. Една риба се мяташе в зъбите на Роло; люспите ѝ блеснаха за миг, когато той разтърси силно глава, за да пречупи гръбнака ѝ. Огромното куче изплува бавно на отсрещния бряг, отърси козината си и се отдалечи. Вечерята му висеше безжизнено в челюстите му и проблясваше.

Спря за миг от другата страна на потока и ме погледна, козината по врата му бе тъмна сянка около жълтите очи и сияещата риба. Приличаше на картина на примитивист; на нещо от Русо, с контраста между дивото и пълната неподвижност.

После кучето изчезна и на отсрещния бряг останаха само дърветата и онова, което вероятно се криеше зад тях. А какво ли беше то? — запитах се. Още дървета — отвърна логичната част от съзнанието ми.

— Много повече — промърморих, взирайки се в загадъчния мрак. Цивилизацията — та дори и примитивната, с която вече бях свикнала, — бе само един тънък полумесец в края на континента. Отдалечиш ли се на двеста мили от брега, вече няма да срещнеш град или ферма. А отвъд този бряг се простираха три хиляди мили… какво? Пустош и опасности. Приключения… и свобода.

Това все пак беше нов свят, лишен от страх и изпълнен с радост, защото вече с Джейми бяхме заедно и имахме общо бъдеще. Раздялата и тъгата бяха зад нас. Дори мисълта за Бриана вече не предизвикваше ужасно мъчение — тя много ми липсваше и мислех постоянно за нея, но знаех, че е на сигурно място в нейното време и това правеше отсъствието ѝ по-лесно за понасяне.

Лежах по гръб на скалата, която бе събрала топлина през деня и сега я излъчваше към тялото ми, и бях щастлива, че просто съм жива. Капките вода съхнеха по гърдите ми, превръщаха се във влажен филм, после изчезваха напълно.

Малки облачета насекоми висяха над водата; не можех да ги видя, но знаех, че са там, по плясъците на рибите, които изскачаха, за да ги лапнат във въздуха.

Насекомите бяха вездесъща напаст. Проверявах внимателно кожата на Джейми всяка сутрин, вадех лакоми кърлежи и дървеници от гънките му и мажех всички обилно със сок от стрита блатна мента и тютюневи листа. Това ги предпазваше да не бъдат изядени живи от облаците комари и хищните мушици, които висяха в пъстрите сенки на горите, но не пречеше на ордите любопитни буболечки да ги влудяват с постоянните си експедиции в ушите, очите, носовете и устите им.

Странно, но повечето насекоми не ме закачаха. Иън се шегуваше, че ги отблъсквала силната миризма на билки, която витаела около мен, но аз си мислех, че е нещо повече — дори когато бях изкъпана, насекомите не показваха желание да ме притесняват.

Мислех си, че може би е израз на еволюционната странност, която ме защитаваше и от настинки и леките болести тук. Кръвожадните насекоми и микробите, еволюирали редом с хората, бяха чувствителни към химическите сигнали на гостоприемниците си. Аз идвах от друго време и вече не излъчвах точно същите сигнали и следователно буболечките вече не ме възприемаха като жертва.

— Или може би Иън е прав и просто мириша ужасно — казах на глас. Потопих пръсти във водата и пръснах капки към едно водно конче, което беше кацнало на скалата — само прозрачна сянка, цветовете му бяха потънали в мрака.

Надявах се, че Джейми ще дойде скоро. Пътуването с дни до него на капрата на каруцата, когато гледах леките движения на тялото му и как светлината играе по лицето му, докато говори и се смее, бе достатъчно да накара дланите ми да тръпнат от копнеж да го докоснат. Не се бяхме любили от няколко дни, защото бързахме да стигнем до Чарлстън и заради моите задръжки да го правя близо до десетина мъже.

Топъл бриз се плъзна покрай мен и малките косъмчета по тялото ми настръхнаха. Сега нямаше да бързаме и нямаше кой да ни чуе. Плъзнах ръка по меката извивка на корема си към нежната кожа между бедрата, където кръвта пулсираше бавно в ритъма на сърцето ми. Свих ръка и усетих издутата влага, която болеше от желание.

Затворих очи и я потърках леко, наслаждавайки се на нарастващия копнеж.

— Къде си, по дяволите, Джейми Фрейзър? — прошепнах.

— Тук — чух дрезгав отговор.

Отворих сепнато очи. Той стоеше в потока, на шест крачки от мен, нагазил до бедрата. Гениталиите му бяха тъмни на фона на светлото тяло. Косата се спускаше по раменете и обрамчваше бяло като кост лице, очите му не примигваха, гледаха напрегнато като очите на вълка. Съвършено див, съвършено неподвижен.

Тогава той помръдна и тръгна към мен, все така напрегнат. Бедрата му бяха студени като водата, когато ме докосна, но за секунди се стоплиха и станаха горещи. Пот изби веднага щом ръцете му докоснаха кожата ми и по гърдите ми отново изби топла влага, която ги направи хлъзгави под твърдите му гърди.

Устата му покри моята и аз се разтопих — почти буквално — в него. Не ми пукаше колко е горещ и дали влагата по кожата ми е от моята или от неговата пот. Дори облаците насекоми вече нямаха значение. Надигнах хълбоци и той се плъзна у дома, твърд и хлъзгав, и последните остатъци от неговия хлад потънаха в моята топлина, както студеният метал на меч се потапя в гореща кръв.

Ръцете ми се плъзгаха по влажните извивки на гърба му и гърдите ми трепереха под него, струйка пълзеше между тях, за да смаже триенето между телата ни.

— Господи, устата ти е хлъзгава и солена като дюлята ти — прошепна той и езикът му се стрелна, за да вкуси малките солени капки по лицето ми, слепоочията и клепачите.

Смътно осъзнавах твърдата скала под мен. Стаената в нея жега на деня се надигаше и ме пронизваше, грубата повърхност дращеше гърба и задника ми, но не ми пукаше.

— Не мога да чакам — каза той задъхано в ухото ми.

— Аз също — отвърнах и увих крака около хълбоците му, плът до плът в кратката лудост на забравата.

— Чувала съм израза да се разтопиш от страст — казах задъхано, — но това е нелепо.

Той вдигна глава от гърдата ми с лек звук от отлепянето на бузата му от влажната ми кожа. Засмя се и се плъзна бавно настрани.

— Господи, горещо е! — Отметна мократа от пот коса от челото си и издиша; гърдите му се надигнаха от усилието.

— Как го правят хората в такава жега?

— Както ние го направихме току-що — изтъкнах аз. Дишах тежко.

— Няма как — каза той уверено. — Не и постоянно — ще умрат.

— Е, може би го правят по-бавно. Или под водата. Или чакат да дойде есента.

— Есента? — попита той. — Може би все пак не искам да живея на юг. Дали в Бостън е горещо?

— Горещо е по това време на годината — уверих го аз. — И ужасно студено през зимата. Сигурна съм, че ще свикнеш с жегата. И с насекомите.

Той перна от рамото си един гощаващ се комар и погледна към потока.

— Може би — каза, — или пък не, но засега… — Обгърна ме плътно с ръце и се претърколихме. Стоварихме се като търкаляща се талпа от ръба на скалата и пльоснахме във водата.

Лежахме мокри и охладени на скалата, едва се докосвахме, докато и последните капки вода се изпаряваха от телата ни. На другия бряг върбите квасеха листата си в потока, а короните им изглеждаха черни на фона на залязващата луна. Отвъд върбите имаше акри, мили девствена гора. Цивилизацията все още беше едва стъпила на ръба на континента.

Джейми видя накъде гледам и отгатна мислите ми.

— Сигурно сега е малко по-различно от онова, което познаваш, нали? — Кимна към мрака на гората.

— О, да, малко. — Хванах ръката му и палецът ми леко погали големите кокалчета. — Пътищата ще са асфалтирани, покрити с твърда гладка настилка — изобретена от един шотландец на име Макадам.

Той изсумтя леко развеселено.

— Значи тогава в Америка ще има шотландци? Това е добре.

Не му обърнах внимание и продължих, взирах се в потрепващите сенки, сякаш можех да видя огромните градове, които един ден щяха да се издигнат тук.

— Ще има много хора в Америка. Цялата земя ще бъде заселена, оттук до западния бряг, до място, наречено Калифорния. Но засега — потреперих леко въпреки влажния топъл въздух — тук се простират три хиляди мили пустош. Няма нищо друго.

— О, да, нищо друго, освен хиляди кръвожадни диваци — каза той практично. — И по някой див звяр, разбира се.

— Е, да — съгласих се аз. — Сигурно. — Тази мисъл беше притеснителна; аз, разбира се, знаех, по един смътен, академичен начин, че в горите е имало индианци, мечки и други горски обитатели, но тази обща представа внезапно беше заменена от по-конкретното и по-остро осъзнаване, че може съвсем лесно — и напълно неочаквано — да се срещнем с някой от тези обитатели лице в лице.

— И какво става с тях? С дивите индианци? — попита любопитно Джейми, като се вгледа също като мен в мрака, сякаш се опитваше да отгатне бъдещето сред променящите се сенки. — Ще бъдат победени и отблъснати, така ли?

Още една тръпка мина през мен и свих пръстите на краката си.

— Да — отвърнах. — Повечето ще бъдат избити. Много ще бъдат пленени и хвърлени в затвора.

— Е, това е добре.

— Зависи от гледната точка — казах доста сухо. — Не мисля, че индианците мислят така.

— Сигурно — каза той. — Но когато някой кръвожаден демон се опитва да ми отнесе темето, не съм особено загрижен за гледната точка, сасенак.

— Да, но не можеш да ги виниш за това — възразих аз.

— Определено мога — увери ме той. — Ако някой от тези зверове те скалпира, ще го виня и още как.

— Е… хм. — Прочистих гърлото си и пак усетих пробождане. — Ами ако някакви непознати искат да те убият и да те прогонят от земята, където винаги си живял?

— Ами направиха го — каза той доста сухо. — Ако не го бяха направили, още щях да съм в Шотландия, нали?

— Е… — запънах се аз. — Исках да кажа, че… и ти щеше да се сражаваш при тези обстоятелства, нали?

Той пое дълбоко дъх и издиша силно през носа.

— Ако английски драгун приближи къщата ми и започне да ме тормози — каза той прецизно, — определено ще се бия с него. Освен това ще го убия без капка колебание. Но няма да му сваля скалпа и да го размахвам, и няма да му изям интимните части. Аз не съм дивак, сасенак.

— Не съм казала, че си дивак — възразих. — Казвам само…

— Освен това — добави той с необорима логика — не възнамерявам да убивам никакви индианци. Ако не ни закачат, няма да ги закачам и аз.

— Сигурна съм, че това много ще ги успокои — промърморих и се предадох засега.

Лежахме свити един до друг в кухина в скалата, леко слепени от потта, и гледахме звездите. Чувствах се едновременно смазващо щастлива и малко тревожна. Възможно ли беше тази екзалтация да продължи? Някога бях сигурна, че това между нас ще е вечно, но тогава бях по-млада.

Скоро, с Божията помощ, щяхме да се установим някъде; да намерим място, за да създадем дом и живот. Не исках нищо повече и все пак в същото време се тревожех. Познавахме се само от няколко месеца след завръщането ми. Всеки допир, всяка дума още бяха опъстрени със спомени и преоткриване. А какво щеше да стане, когато напълно свикнехме един с друг, когато заживеехме в рутината на ежедневието?

— Как мислиш, дали ще ти омръзна? — промълви той. — Щом се установим.

— Тъкмо се чудех същото за теб.

— Не — рече той и чух усмивката в гласа му. — Това няма да стане, сасенак.

— Откъде знаеш?

— Не знаех — изтъкна той. — Преди. Бяхме женени три години и до последния ден те исках толкова много, колкото и в първия. Може би дори повече — добави тихо, мислеше, също като мен, за последния път, когато се любихме, преди да ме изпрати през камъните.

Наведох се и го целунах. Имаше вкус на чисто и свежо, леко ухаещ на секс.

— Аз също.

— Тогава не се тревожи за това, сасенак. И аз няма да го мисля. — Погали ме по косата и приглади влажните къдрици над челото ми. — И цял живот да съм те познавал, ще те обичам винаги. Колкото и често да лягам с теб, ти пак понякога ме изненадваш, както тази нощ.

— Така ли? Защо, какво съм направила? — взирах се в него изненадана.

— О… ами. Нямах предвид… че…

Като че ли беше малко засрамен и тялото му се беше сковало.

— Ммм? — Целунах го по крайчето на ухото.

— Ами… когато дойдох при теб… това, което правеше… това, дето си мисля ли е?

Усмихнах се до рамото му в мрака.

— Ами сигурно зависи от това какво си мислиш, нали?

Той изви вежда, кожата му се отлепи от моята с леко пльокане. И внезапно усетих хлад на това място. Обърна се настрани и ми се усмихна.

— Много добре знаеш какво съм си помислил, сасенак.

Докоснах брадичката му, по която бяха наболи косъмчета.

— Да. А ти много добре знаеш какво правех, тогава защо питаш?

— Ами… не знаех, че и жените го правят.

Луната беше достатъчно ярка, за да видя полуизвитата му вежда.

— Е, мъжете го правят — изтъкнах аз. — Или поне ти. Казвал си ми… когато си бил в затвора, нали каза, че…

— Това е различно! — Видях как устата му се изкриви, докато се чудеше какво да каже. — Аз… ами тогава нямаше друг начин. Все пак не можех да…

— А не си ли го правил и друг път? — Седнах, разбухах влажната си коса и го погледнах през рамо. Изчервяването му не личеше на лунната светлина, но знаех, че е порозовял.

— Ами да — промърмори. — Сигурно. — Внезапно му хрумна нещо и ме погледна с широко отворени очи. — Ами ти… ти правиш ли го… често? — Последната дума буквално я изграчи и замълча, за да си прочисти гърлото.

— Е, зависи какво имаш предвид под „често“ — казах аз, като позволих малко жлъчност да се прокрадне в гласа ми. — Две години бях вдовица все пак.

Той потърка устни с кокалчетата си, гледаше ме с интерес.

— Да, така е. Само че… е, не мислех, че жените правят такива неща. — Нарастващото любопитство надделя над изненадата му. — А можеш ли да… свършиш? Без мъж, искам да кажа?

Това ме накара да се засмея силно и смехът ми отекна меко в дърветата около нас и в потока.

— Да, но е много по-хубаво с мъж — уверих го. Посегнах и докоснах гърдите му. Виждах, че кожата по тях и по раменете му е настръхнала и той потрепери леко, когато пръстът ми описа кръг около едното му зърно. — Много по-хубаво — добавих тихо.

— О — звучеше щастлив. — Е, това е добре, нали?

Беше горещ — дори по-горещ от течния въздух — и първият ми инстинкт беше да се отдръпна, но не го послушах. Пот изби там, където ръцете му легнаха на кожата ми, и по гърба ми плъзнаха струйки.

— Никога преди не съм те любил така — каза той. — Като змиорки, нали? Тялото ти се хлъзга в ръцете ми, влажно като водорасло. — Ръцете му плъзнаха надолу по гърба ми, палците притиснаха вдлъбнатините около гръбнака и накараха малките косъмчета в основата на тила ми да настръхнат от удоволствие.

— Ммм. Защото в Шотландия е твърде студено, за да се потим като прасета — казах аз. — Макар че, като се замисля, прасетата потят ли се? Винаги съм се чудила.

— Не знам; не съм се любил с прасе. — Главата му се сведе и езикът му докосна гърдата ми. — Но имаш малко вкус на пъстърва, сасенак.

— На какво?

— Ами на прясна речна пъстърва с малко сол — обясни той и вдигна глава за миг. Сведе я отново и продължи надолу.

— Гъделичкаш ме — казах и се извих под езика му, но не се опитах да се освободя.

— Е, нарочно го правя — отвърна той и вдигна влажното си лице да си поеме дъх, преди да продължи работата си. — Не ми се ще да мисля, че можеш да го правиш и без мен.

— Не мога — уверих го. — Ох!

— Ох ли? — попита той. Лежах на скалата и гърбът ми се извиваше, а звездите се въртяха пред очите ми.

— Казах… „ох“ — повторих немощно. И после вече не казах нищо свързано, докато той не легна запъхтян, облегнал брадичка на срамната ми кост. Посегнах надолу и пригладих назад мократа от пот коса, а той се извърна и целуна дланта ми.

— Чувствам се като Ева — казах тихо, докато гледах как луната залязва зад него, над мрака на гората. — В края на Райската градина.

Той се изсмя със сумтене близо до пъпа ми.

— Да, а сигурно аз съм Адам. Пред портите на Рая. — Той изви глава, за да погледне с копнеж през потока, към безкрайното непознато и опря буза на корема ми. — Само ми се ще да знам дали влизам, или излизам?

Засмях се и го стреснах. Хванах го за ушите и го подръпнах леко, за да се плъзне нагоре по тялото ми.

— Влизаш — казах. — Не виждам ангел с пламтящ меч, нали?

Придърпах го към себе си, целият гореше, като от треска, и аз потреперих под него.

— Така ли? — промърмори той. — Е, явно не гледаш много внимателно.

И тогава пламтящият меч ме прониза и подпали цялото ми тяло. Лумнахме заедно, ярко като звездите в лятната нощ, а после се отпуснахме изтощени и отмалели, въглени, разтварящи се в първичното топло солено море, трептящо от зараждащите се пулсации на живота.