Зовът на барабана

10. Джокаста

Крос Крийк, Северна Каролина, юни 1767 г.

Ривър Рън се намираше до брега на Кейп Фиър, точно над сливането на реките, което бе дало името на Крос Крийк. Крос Крийк беше доста голям град, с оживено пристанище и няколко големи складове покрай водата. Докато „Сали Ан“ бавно се отправяше към пристана, силна, смолиста миризма висеше над града и реката, пленена от горещия лепкав въздух.

— Господи, сякаш дишам терпентин — изсумтя Иън, когато ни заля нова вълна задушлива миризма.

— Наистина дишаш терпентин, човече. — Ютроклъс се засмя и показа белите си зъби, но усмивката изчезна на мига. Той кимна към баржа, вързана за пристана до един от кейовете. Беше натоварена с бъчви и от процепите им се стичаше нещо гъсто и черно. Върху други, по-големи бъчви, беше изписан знакът на собствениците им — с голямо „Т“, жигосано в чамовата дървесина.

— Точно тъй — съгласи се капитан Фрийман. Присви очи на ярката светлина и махна бавно с ръка пред носа си, сякаш да прогони миризмата. — По това време на годината търговците на катран идват от вътрешността. Смола, терпентин, катран — товарят всичко на баржа за Уилмингтън, после го изпращат на юг, към корабостроителниците в Чарлстън.

— Не ми се струва, че всичко е терпентин — каза Джейми. Попи тила си с носна кърпа и кимна към най-големия склад, пред чиито врати бяха строени войници с червени куртки. — Подушваш ли, сасенак?

Вдишах предпазливо. Наистина имаше и нещо друго; гореща, позната миризма.

— Ром? — попитах аз.

— И бренди. И малко портвайн. — Дългият нос на Джейми потрепваше, чувствителен като на куче. Гледах го изумена.

— Не си го изгубил, значи? — Преди двайсет години той управляваше търговията с вино на братовчед си Джаред в Париж и носът и небцето му събуждаха благоговение сред всички дегустатори.

Ухили се.

— Е, май още мога да различа мозел от конска пикня, ако го завреш право под носа ми. Но не е кой знае какво постижение да различиш терпентин от ром, нали?

Иън пое дълбоко въздух, издиша и се закашля.

— На мен всичко ми мирише еднакво — каза той, клатейки глава.

— Добре — каза Джейми. — Тогава другия път ще ти дам терпентин да пиеш. Тъкмо е много по-евтин.

— И без това само терпентин можем да си позволим — добави под прикритието на смеха, който избухна след думите му. Изправи се и изтупа полите на жакета си. — Скоро ще пристигнем. Приличам ли на просяк, сасенак?

Слънцето сияеше във вързаната му с панделка коса, тъмният му профил се очертаваше на светлината и аз си помислих, че изглежда прекрасно, но бях усетила лекото притеснение в гласа му и знаех какво има предвид. Макар и без пари, той не искаше да изглежда като бедняк.

Добре съзнавах, че мисълта да се появи на прага на леля си като беден роднина, дошъл да проси, сериозно нараняваше гордостта му. Фактът, че не по своя вина бе изпаднал в тази роля, не я правеше по-лека за понасяне.

Погледнах го внимателно. Жакетът и жилетката не бяха впечатляваща гледка, но все пак приемливи, благодарение на братовчеда Едуин; жакетът беше сив, добре скроен и му стоеше идеално, копчетата не бяха сребърни, но не и от дърво или кост, а пиринчени, като на заможен квакер.

Не че иначе приличаше на квакер, помислих си аз. Ризата беше доста опърпана, но ако не сваляше палтото, никой нямаше да забележи, а липсващото копче на него бе скрито от красивото дантелено жабо — единствената екстравагантност, която си бе позволил по отношение на облеклото.

Чорапите бяха читави; светлосиня коприна, без видими дупки. Белите памучни панталони бяха тесни, но не чак неприлично, и относително чисти.

Обувките бяха единственият недостатък в този ансамбъл; нямахме време обаче да ги поправяме. Бях направила всичко по силите си да скрия драскотините по кожата със смесица от пепел и мазнина, но си личеше, че са обувки на селянин, а не на джентълмен; с дебели подметки, направени от груба кожа и с рогови катарами. Все пак се съмнявах, че леля му Джокаста ще се взира първо в краката му.

Застанах на пръсти, за да оправя жабото му и изтупах прашинките от рамото му.

— Всичко ще бъде наред — прошепнах и му се усмихнах. — Красив си.

Той сякаш се стресна, после мрачното изражение се промени в усмивка.

— Ти си красива, сасенак. — Наведе се и ме целуна по челото. — Румена си като ябълка и много хубава. — Изправи се, погледна Иън и въздъхна.

— А пък Иън… вероятно мога да го представя за интерниран затворник, когото съм взел като свинар.

Иън беше от хората, на които дрехите, колкото и да са хубави, винаги изглеждат като извадени от боклука. Косата му се беше измъкнала от зелената панделка, а кокалестият му лакът стърчеше от дупка в новата риза. Маншетите ѝ вече бяха посивели на китките.

— Капитан Фрийман каза, че ще сме там след малко! — възкликна той, очите му блестяха от вълнение, когато се наведе през борда и се загледа нагоре по реката, за да зърне първи целта ни. — Според вас какво ще ни дадат за вечеря?

Джейми огледа племенника си с пълна липса на благоразположение.

— Сигурно ти ще получиш остатъците, заедно с кучетата. Нямаш ли жакет, Иън? Или гребен?

— О, имам — каза той и се озърна, сякаш очакваше тези предмети да се материализират пред него. — Имам жакет. Някъде. Май.

Жакетът най-сетне бе открит под една от пейките и освободен с известни трудности от Роло, който го използваше за легло. След като го изтупахме, за да махнем поне част от кучешките косми, Иън успя да се нацеди в него и седна, за да среша и сплета косата му, докато Джейми набързо му припомняше как да се държи прилично, а именно да си държи устата затворена.

Иън кимна сърдечно.

— Ще кажеш ли на пралеля Джокаста за пиратите? — попита той.

Джейми погледна за миг кльощавия гръб на капитан Фрийман. Нямаше смисъл да се надяваме тази история да не се разчуе във всяка кръчма из Крос Крийк още щом ни оставят на брега. Беше въпрос на дни, или дори на часове, да стигне и до плантацията Ривър Рън.

— Да, ще ѝ кажа — рече той. — Но не веднага, Иън. Нека първо свикне малко с нас.

Пристанът за Ривър Рън беше на известно разстояние над Крос Крийк, отделен от шума и смрадта на града с няколко мили спокойни гористи брегове. След като се погрижих Джейми, Иън и Фъргъс да станат толкова хубави, колкото водата, гребен и панделките позволяваха, аз се оттеглих в каютата, за да съблека мръсната рокля, да се измия набързо и да облека кремавата коприна, с която бях на вечерята с губернатора.

Меката тъкан беше лека и хладна по кожата ми. Вероятно бе твърде официална за следобед, но за Джейми беше важно да изглеждаме добре — особено сега, след срещата с пиратите, — а аз можех да избирам само между мръсния муселин и чистата, но вече протрита рокля от камилска вълна, с която бях пътувала от Джорджия.

Нямаше какво толкова да сторя с косата си; пооправих я с гребена, после я вързах на тила си, като оставих крайчетата да се къдрят. Нямаше нужда да избирам бижута, помислих си със съжаление, и потърках сребърната халка, за да заблести. Все още не поглеждах към лявата си ръка, която изглеждаше много гола; ако не я гледах, можех още да усетя въображаемата тежест на златната халка.

Когато се появих от каютата, пристанът вече се виждаше. За разлика от паянтовите съоръжения покрай повечето плантации, Ривър Рън имаше доста солиден и добре изграден пристан. Едно малко чернокожо момче седеше в края му и клатеше от скука босите си крака. Когато видя „Сали Ан“, то скочи и побягна, вероятно да съобщи за появата ни.

Баржата се удари в пристана. От дърветата до реката тръгваше тухлена алея, която се виеше през обширни морави и градини, разделени на две от кръг мраморни статуи сред цветни лехи, а после се съединяваше отново и се разширяваше в площад пред внушителна двуетажна къща с колонада и много комини. От едната страна на цветните лехи имаше миниатюрна постройка от бял мрамор — нещо като мавзолей. Промених мнението си доколко е подобаваща кремавата копринена рокля и докоснах притеснено косата си.

Разпознах я веднага сред хората, които идваха по алеята от къщата. Щях да позная, че е Макензи, дори да не знаех коя е. Беше с едри кости, широки викингски скули и високо гладко чело като братята си Колъм и Дугал. И също като племенника си, и праплеменника си, беше изключително висока.

С една глава по-висока от черните слуги около нея, тя се носеше по пътеката от къщата, хванала под ръка иконома си, макар че едва ли имаше нужда от опора.

Беше висока и вървеше бързо, със стабилна крачка, която не подхождаше на белите ѝ коси. Вероятно някога е била червенокоса като Джейми; като че ли в косите ѝ още имаше червеникави оттенъци, защото беше побеляла както побеляват червенокосите — с патината на стара златна лъжица.

Едно от момченцата зад нея извика и две хукнаха по пътеката към пристана, където ни обградиха и заджавкаха като кученца. Отначало не разбрах нито дума — само Иън отвръщаше весело, когато осъзна, че крещят на келтски.

Не знаех дали Джейми е намислил какво да каже или направи при първата среща, но сега той просто отиде при Джокаста Макензи, прегърна я и каза:

— Лельо… аз съм Джейми.

Едва след като я пусна и отстъпи назад, видях изражението му — не бях го виждала такъв досега. Нещо средно между нетърпение, радост и страхопочитание. Хрумна ми с лек шок, че Джокаста Макензи сигурно много прилича на по-голямата си сестра — майката на Джейми.

Вероятно имаше и неговите тъмносини очи, но не можех да ги видя; бяха замъглени, защото тя се смееше през сълзи, държеше го за ръкава и посягаше към бузата му, приглаждайки несъществуващите кичури от лицето му.

— Джейми — повтаряше отново и отново. — Джейми, малкият Джейми! О, как се радвам, че дойде, момче! — Посегна отново и докосна косата му, изглеждаше изумена.

— Света Дево, ти си истински гигант! Сигурно си висок поне колкото брат ми Дугал!

Щастливото изражение на лицето му помръкна леко, но той продължи да се усмихва и я обърна към мен.

— Лельо, да ти представя съпругата си. Това е Клеър.

Тя ми подаде усмихната ръка и аз я хванах между дланите си. Усетих с леко пробождане нещо познато при допира със силните пръсти — макар че нейните кокалчета бяха леко изкривени от възрастта, — кожата ѝ беше мека и държеше ръката ми точно като Бриана.

— Толкова се радвам да се запознаем, скъпа моя — каза тя и ме дръпна да ме целуне по бузата. Дрехите ѝ миришеха силно на мента и върбинка и аз се почувствах странно трогната, сякаш внезапно бях попаднала под защитата на някакво добро божество.

— Толкова си красива! — каза тя с възхищение, дългите пръсти галеха ръкава на роклята ми.

— Благодаря ви — казах, но Иън и Фъргъс вече идваха да се представят. Тя ги поздрави с прегръдки и мили думи и се засмя, когато Фъргъс ѝ целуна ръката по френски маниер.

— Елате — рече тя, като най-сетне се откъсна от тях и попи мокрите си бузи с опакото на дланта си. — Елате, скъпи мои, нека пием чай и да хапнем нещо. Сигурно сте много гладни след такова пътуване. Одисей! — Обърна се и икономът ѝ пристъпи към нея с нисък поклон.

— Мадам — каза ми той, после „сър“ на Джейми. — Всичко е готово, госпожице Джо — прошепна нежно на господарката си и ѝ предложи ръка.

Те тръгнаха по тухлената пътека, а Фъргъс се обърна към Иън, после му се поклони и имитирайки маниера на иконома, му подаде ръка. Иън го изрита в задника и тръгна по пътеката, като въртеше глава наляво-надясно, за да види всичко. Зелената му панделка се беше развързала и висеше на гърба му.

Джейми изсумтя при тази клоунада, но въпреки това се усмихна.

— Мадам? — Подаде ми ръка, аз я поех и се понесохме почти величествено по алеята към вратите на Ривър Рън, които бяха широко отворени пред нас.

Къщата беше просторна и проветрива, с високи тавани и широки френски прозорци на долния етаж. Зърнах сребро и кристал, докато минавахме през официалната трапезария, и си помислих, че те доказват колко успешен плантатор е бил Хектор Камерън.

Джокаста ни поведе към частния си салон, по-малка и по-интимна стая, но обзаведена не по-зле от големите. Все пак имаше уютни домашни акценти сред блясъка на полираните мебели и позлатените орнаменти. Голяма кошница с кълбета вълна стоеше на малка масичка, до нея имаше стъклена ваза с летни цветя и малко украсено сребърно звънче; чекрък се въртеше сам на вятъра, който влизаше през френските прозорци.

Икономът ни въведе в стаята, настани господарката си, после се обърна към един бюфет, в който имаше кани и бутилки.

— Ще пийнем ли, за да отпразнуваме пристигането ти, Джейми? — Джокаста махна с дългата си слаба ръка към бюфета. — Сигурно не си вкусвал свястно уиски, откакто си тръгнал от Шотландия, нали?

Джейми се засмя и седна срещу нея.

— Така е, лельо. А ти как се сдоби с него тук?

Тя сви рамене и се усмихна самодоволно.

— Чичо ти имаше късмета да купи добра стока преди години. Размени един склад с тютюн за товар вино и алкохол, които смяташе да продава, но после парламентът обяви това за незаконно и само Короната имаше право да продава алкохол, по-силен от ейл, в колониите. Затова в избата ни останаха двеста бутилки!

Тя протегна ръка към масата до креслото ѝ, без да поглежда. Нямаше нужда; икономът бе оставил кристалната чаша точно където щяха да посегнат пръстите ѝ. Ръката ѝ се сви около нея, тя я вдигна, прекара я под носа си, вдиша и затвори очи с наслада.

— Хубаво е, че има още от него. Много повече, отколкото бих могла да изпия! — Отвори очи, усмихна се и вдигна чашата си към нас. — За теб, племеннико, и за скъпата ти съпруга — нека този дом бъде и ваш! Slainte!

— Slainte mhar! — отвърна Джейми и всички отпихме.

Уискито наистина беше хубаво; плъзгаше се като коприна и сгряваше като слънце. Усетих как удари дъното на стомаха ми, пусна корени и се разля по гръбнака ми.

Като че ли оказа същия ефект и върху Джейми, защото бръчката между веждите му се изглади.

— Ще накарам Одисей да пише тази нощ на сестра ти, че сте пристигнали живи и здрави — каза Джокаста. — Сигурно много се тревожи за момчето, като знае какви нещастия могат да ви сполетят по пътя.

Джейми остави чашата и се прокашля, подготвяше се за изповедта.

— Като стана дума за нещастия, лельо, опасявам се, че трябва да ти кажа…

Извърнах поглед, не исках да го смущавам още повече, като го гледам как обяснява жалкото състояние на финансите ни. Джокаста слушаше внимателно и възкликваше от ужас, когато разказът му стигна до срещата с пиратите.

— Проклет, проклет да е! — възкликна тя. — Да отвърне така на добротата ти! Заслужавал е да го обесят!

— Е, мога да виня само себе си за това, лельо — каза печално Джейми. — Щяха да го обесят, ако не бях аз. И тъй като от самото начало знаех, че е злодей, не бях много изненадан, когато ми се отплати така.

— Ммффмм. — Джокаста се надигна в креслото си и погледна над рамото на Джейми, когато заговори.

— Е, и така да е, племеннико. Вече казах, че тук сте у дома си. Всички сте добре дошли. А и съм убедена, че ще намериш начин да си върнеш богатството.

— Благодаря ти, лельо — промърмори Джейми, но не искаше да среща погледа ѝ. Взираше се в пода и видях да стиска така силно чашата, че кокалчетата му бяха побелели.

За щастие разговорът отново се насочи към Джени и семейството ѝ в Лалиброх и Джейми малко се съвзе от смущението си. Вечерята беше поръчана и аз вече усещах омайващите аромати на печено месо от кухнята, които се носеха с вечерния бриз над моравата и цветните лехи.

Фъргъс стана и тактично се извини, а Иън обикаляше стаята, взимаше разни неща и ги оставяше обратно. Отегченият Роло душеше около френските прозорци, наблюдаван с нескрита неприязън от педантичния иконом.

Къщата и мебелите бяха прости, но добре изработени и красиви, подредени с нещо повече от вкус. Осъзнах какво се крие зад елегантните пропорции и изящната подредба, когато Иън внезапно спря пред голяма картина на стената.

— Лельо Джокаста! — възкликна той и се обърна нетърпеливо към нея. — Ти ли нарисува това? Тук пише името ти.

Сянка мина по лицето ѝ, но тя пак се усмихна.

— Гледката към планините ли? Да, винаги съм ги харесвала. Ходех там с Хектор, когато отиваше във вътрешността, за да продава кожи. Лагерувахме в планината и палехме голям огън, слугите го поддържаха ден и нощ, като сигнал. И до няколко дни червените диваци слизаха от гората, сядаха до огъня да говорим и пием уиски, и да търгуваме, а аз взимах скицника си и въглените и рисувах всичко.

Обърна се и кимна към другия край на стаята.

— Иди да видиш в онзи ъгъл, момче. Нарисувах един индианец, скрит сред дърветата.

Джокаста допи уискито си и остави чашата. Икономът предложи да я напълни, но тя му махна, без да го поглежда. Той остави гарафата и изчезна тихо в коридора.

— Да, много обичах гледката към планините — повтори тихо Джокаста. — Не са така черни и голи като в Шотландия, но слънцето по скалите и сред дърветата ми напомняше за Леох.

Поклати глава и се усмихна някак твърде ведро на Джейми.

— Но от много време вече това е моят дом, племеннико, и се надявам и ти да го приемеш за свой.

Нямахме голям избор, но Джейми кимна и промърмори нещо в благодарност. Прекъсна го обаче Роло, който вдигна глава и излая стреснато.

— Какво има, куче? — попита Иън, който застана до него. — Да не подуши нещо? — Роло заскимтя, взираше се в цветната леха и козината му настръхна.

Джокаста погледна към отворената врата и изсумтя силно, фините ѝ ноздри се разшириха.

— Това е скункс — каза тя.

— Скункс! — Иън се извъртя ужасѐн към нея. — Толкова близо до къщата ли идват?

Джейми веднага стана и отиде да надникне навън.

— Още не съм виждал скункс — каза той. Ръката му посегна към колана, но, разбира се, не беше сложил ножа. Обърна се към Джокаста. — Имате ли оръжия в къщата, лельо?

Тя отвори уста, смаяна.

— Да, много, но…

— Джейми — казах аз. — Скунксът не е…

Преди да довършим, нещо се разшава сред цветята и високите стръкове се разлюляха. Роло изръмжа и козината на тила му настръхна.

— Роло! — Иън се огледа за някакво оръжие, грабна ръжена от камината, размаха го над главата си и тръгна към вратата.

— Чакай, Иън! — Джейми го хвана за вдигнатата ръка. — Виж. — На лицето му се разля широка усмивка, докато сочеше към лехата. Цветята се разтвориха и един дебел скункс излезе от тях. Имаше красиви черно-бели ивици и изглеждаше съвсем доволен от живота.

— Това ли е скункс? — попита невярващо Иън. — Ама той прилича на смрадлив пор! — Сбърчи нос в нещо средно между веселие и отвращение. — Пфу! А аз си мислех, че е някакъв огромен страшен звяр!

Невъзмутимото самодоволство на скункса явно дойде в повече на Роло, който се хвърли напред с остър лай. Замята се напред-назад по терасата, ръмжеше и подскачаше към скункса, който изглеждаше подразнен от шума.

— Иън — казах аз, като се скрих зад Джейми. — Извикай кучето. Скунксът наистина е опасен.

— Така ли? — Джейми се обърна и ме погледна объркано. — Но какво…

— Поровете само миришат — обясних аз. — А скунксът… Иън, не! Остави го и влез вътре! — Иън, любопитен, беше посегнал напред да побутне скункса с ръжена. А той, обиден от това натрапничество, зае позиция и вдигна опашка.

Чух как стол се дърпа назад и погледнах зад себе си. Джокаста се бе изправила и изглеждаше притеснена, но не направи опит да се приближи до вратата.

— Какво има? — попита тя. — Какво правят? — За моя изненада тя се взираше към стаята и въртеше глава наляво-надясно, сякаш се опитваше да открие някого в тъмното.

Внезапно ми просветна: държеше иконома под ръка, докосна Джейми при посрещането, чашата, поставена до нея, и сянката по лицето ѝ, когато Иън заговори за картината. Джокаста Камерън беше сляпа.

Задавен вик и пронизителен лай ме насочиха към по-належащите проблеми на терасата. Приливна вълна от остра миризма се изля в стаята, удари пода и кипна около мен като облак от спори.

Задавена, кашляща и с насълзени от вонята очи, аз посегнах сляпо към Джейми, който ругаеше задъхано на келтски. Над какофонията от стонове и жален вой отвън, едва успях да чуя тихото дзън на звънчето на Джокаста зад мен.

— Одисей! — извика тя примирено. — Най-добре кажи на готвачката, че вечерята ще е по-късно.

— Имаме късмет, че е лято — каза Джокаста на закуска на следващия ден. — Ами ако беше зима и трябваше да държим вратите затворени! — Тя се засмя и показа зъби в доста добро за възрастта ѝ състояние.

— О, да — промърмори Иън. — Може ли още една препечена филийка, мадам?

Двамата с Роло първи се накиснаха в реката, после се изтриха с домати, които растяха до нужника зад къщата. Намаляващите миризмата свойства на доматите действаха както при мазнина от скункс, така и при по-слабите миризми на човешки изпражнения, но все пак не можеха да неутрализират напълно ефекта. Иън се беше настанил в края на дългата маса, до отворения френски прозорец, но аз видях как прислужницата, която му занесе препечената филийка, сбърчи нос от погнуса.

Вероятно заради близостта на Иън и от желание да е на чист въздух, Джокаста предложи да пояздим до дестилерията за терпентин в гората над Ривър Рън.

— Ден път е натам и обратно, но мисля, че времето ще се задържи хубаво. — Тя се обърна към френските прозорци, където пчелите жужаха над леха златник и флокс.

— Чувате ли ги? — каза тя и обърна леко кривата си усмивка към Джейми. — Пчелите също казват, че ще е горещо и ясно.

— Имате много остър слух, мадам Камерън — рече любезно Фъргъс. — Ако ми позволите да взема кон от конюшните ви обаче, предпочитам да сляза до града. — Знаех, че няма търпение да изпрати вест на Марсали в Ямайка; бях му помогнала да напише дълго писмо предната вечер, в което разказваше за приключенията ни и успешното ни пристигане. Вместо да чака някой роб да го отнесе със седмичната поща, той искаше да го пусне със собствените си ръце.

— Разбира се, господин Фъргъс — рече любезно Джокаста. И се усмихна на всички около масата. — Както казах, трябва да се чувствате у дома си в Ривър Рън.

Тя явно смяташе да ни придружи на ездата; слезе с рокля от тъмнозелен муселин, а момиче на име Федра вървеше след нея, понесла широкопола шапка с кадифена панделка в същия цвят. Джокаста спря в коридора, но вместо да сложи шапката, изчака Федра да върже бяла лента на главата ѝ и да покрие очите.

— Не виждам нищо, освен светлина — обясни тя. — Изобщо не различавам предмети. Все пак слънчевата светлина ми причинява болка, затова трябва да покрия очите си. Готови ли сте, скъпи мои?

Това отговори на някои мои въпроси относно слепотата ѝ, макар и не на всички. „Пигментен ретинит?“ — питах се, докато я следвах по широкия коридор. Или пък макулна дегенерация, макар че глаукомата беше по-вероятна. Не за първи път — и със сигурност не за последен — пръстите ми се свиха около дръжката на невидимия офталмоскоп, в копнежа да зърна онова, което не можех да видя с просто око.

За моя изненада, когато отидохме до конюшнята, отпред чакаше оседлана кобила за Джокаста, а не карета, както предполагах. Явно дарбата да омагьосват конете се предаваше по наследство в рода Макензи; кобилата вдигна глава и потрепна при вида на господарката си, а Джокаста тръгна право към нея с блеснало от удоволствие лице.

— Ciamar a tha tu?[10] — попита тя и погали мекия нос. — Това е моята мила Корина. Не е ли прекрасно момиче? — Бръкна в джоба си и извади малка зелена ябълка, която конят прие с деликатно удоволствие.

— Погрижиха ли се за коляното ти, mo chridhe? — Наведе се и прокара ръка по холката на коня към крака, като стигна от вътрешната страна на коляното и опипа зарастващ белег.

— Какво ще кажеш племеннико? Здрава ли е? Може ли да издържи ден езда?

Джейми цъкна с език и Корина послушно пристъпи към него, явно разпознала човек, който говори нейния език. Той огледа крака ѝ, хвана оглавника, прошепна ѝ нещо тихо и я накара да върви. После я спря, качи се на седлото и обиколи бавно два пъти двора, като спря пред чакащата Джокаста.

— Да — каза, щом слезе. — Достатъчно добре е, лельо. Как се е наранила?

— Ами една змия, сър — каза конярят, чернокож младеж, който стоеше зад тях и наблюдаваше внимателно Джейми и коня.

— Не я е ухапала змия, нали? — попитах, изненадана. — Прилича на разкъсване — сякаш кракът ѝ се е ударил в нещо.

Той ме погледна с извити вежди, но кимна с уважение.

— Да, мадам, така беше. Преди месец. Чух я да цвили и започна да се блъска в стената, и си помислих, че ще срути цялата конюшня. Хукнах да видя какво става и намерих окървавена голяма отровна змия, лежеше прекършена като сламка под яслата. Яслата беше строшена на парчета, а кобилката трепереше в ъгъла. По крака ѝ имаше кръв, защото една треска се беше забила в него. — Погледна към коня с очевидна гордост. — О, какво смела твар си ти, момиче!

— „Голямата отровна змия“ сигурно е била само стъпка дълга — каза ми тихо Джокаста. — И вероятно най-обикновено зелено змийче. Но това глупаво животно ужасно се страхува от змии. Само да зърне някоя и напълно полудява. — Тя наклони глава към младия коняр и се усмихна. — Младият Джош също не ги харесва много, нали?

Той се ухили в отговор.

— Така е, мадам. И аз като кобилката хич не ги понасям тия твари.

Иън, който слушаше разговора, не можа да сдържи любопитството си.

— А ти откъде си? — попита той коняря, като се взираше с интерес в него.

Джош сбърчи чело.

— Как тъй откъде? Отникъде… А, сега те разбрах. Ами роден съм нагоре по реката, при господин Джордж Бърнет. Госпожица Джо ме купи преди две години, в Истъртайд.

— А аз си мисля, че можем да приемем, че господин Бърнет е заченат накъде близо до Абърдийн — каза ми тихо Джейми. — Нали?

Ривър Рън се простираше на огромна територия и имаше земи не само откъм реката, но и голям терен от боровите гори, които покриваха една трета от колонията. В допълнение Хектор Камерън бе купил земя с голям поток, един от многото, които се вливаха в Кейп Фиър.

Това осигуряваше не само ценни суровини като дървесина, смола и терпентин, но и удобен транспорт до пазара. Нищо чудно, че Ривър Рън процъфтяваше, макар че произвеждаше само скромни количества тютюн и индиго — въпреки че ароматните полета със зелен тютюн, покрай които минахме, никак не ми се сториха скромни.

— Там има малка дъскорезница — обясни Джокаста. — Точно над мястото, където потокът се влива в реката. Там се сече и дяла, а после дъските и бъчвите стигат с баржа по реката до Уилмингтън. От къщата не е далече по вода, ако решиш да гребеш срещу течението, но аз исках да ви покажа малко от земята. — Тя вдиша боровия аромат с удоволствие. — Отдавна не съм излизала.

Земята наистина беше хубава. В боровите гори беше много по-хладно, гъстите иглички скриваха слънцето. Стволовете се издигаха на двайсет-трийсет фута, преди да се разклонят и аз с огромна изненада научих, че дъскорезницата произвежда и мачти и рейки за Кралския флот.

Изглежда Ривър Рън имаше много сделки с флота, ако се съди по думите на Джокаста; мачти, рейки, летви, греди, катран, терпентин и смола. Джейми яздеше до нея, слушаше я внимателно как му обяснява всичко подробно, а ние с Иън ги следвахме. Явно тя беше работила заедно със съпруга си по изграждането на плантацията. Зачудих се как е успяла да управлява всичко сама след смъртта му.

— Вижте! — посочи Иън. — Какво е това?

Вдигнах глава и дръпнах юздите, за да накарам коня да спре до него и да погледна дървото, към което сочеше. Голяма част от кората, може би четири стъпки, беше свалена и разкриваше дървесината. В тази част жълто-бялото дърво беше накълцано като рибя кост, сякаш с нож.

— Наближаваме — каза Джокаста. Джейми ни беше видял да спираме и двамата се върнаха при нас. — Сигурно гледате дърво за смола; надушвам я.

Всички я надушвахме; ароматът на дървесина и острата миризма на смола бяха така силни, че дори аз можех да открия дървото със завързани очи. След като спряхме, вече чувах глъчка в далечината; говор и шум на работещи мъже, трясък на брадва и подвикващи гласове. Вдишах и усетих миризма на дим.

Джокаста спря Корина близо до дървото.

— Ето — каза тя и докосна долната част на обеления участък, където в дървесината беше издълбана груба кухина. — Наричаме я кутия; там капе смолата и суровият терпентин. Тази е почти пълна; скоро ще дойде някой роб да я източи.

И наистина, въпросният човек се появи сред дърветата; роб, само по препаска, водеше едро бяло муле с широки дисаги на гърба, в които имаше бурета. Мулето спря, щом ни видя, размята глава и изцвили истерично.

— Това сигурно е Кларънс — каза Джокаста достатъчно силно, за да я чуят над шума. — Той обича да вижда хора. А кой е с него? Ти ли си, Помпей?

— Аа, а съм. — Робът хвана горната устна на мулето и я изви силно. — Стиа, копие! — Докато си превеждах наум израза като „Стига, копеле!“ мъжът се обърна към нас и видях, че завалената му реч се дължи на факта, че лявата половина от горната му челюст липсва; лицето под скулата беше дълбоко хлътнало и покрито с бял белег.

Джокаста сигурно чу ахването ми — или поне го е очаквала, — защото обърна превързаните си очи към мен.

— Катранът се взриви — за щастие той не загина. Елате, вече сме близо. — Без да чака коняря си, тя обърна умело кобилата и пое през дърветата към миризмата на изгоряло.

Контрастът между дестилерията за терпентин и гората беше смайващ. На огромна поляна, пълна с хора, кипеше труд. Повечето бяха роби, съвсем оскъдно облечени, телата им бяха покрити със сажди.

— Има ли някой при бараките? — обърна глава към мен Джокаста.

Надигнах се на стремето, за да погледна. В другия край на поляната, близо до паянтови бараки, видях нещо цветно — трима мъже с униформи на британския флот и още един със зелен жакет.

— Това сигурно е моят приятел — каза Джокаста, като се усмихна доволно при описанието ми. — Господин Фаркард Кембъл. Ела, племеннико, ще те запозная с него.

Отблизо Кембъл се оказа шейсетинагодишен, среден на ръст, но с онзи особен закоравял и жилав вид, който някои шотландци добиват с възрастта. Не толкова загрубяло от вятъра, а по-скоро потъмняло от слънцето, лицето му сякаш беше покрито с дебела волска кожа, която не може да бъде пробита и от най-острия нож.

Кембъл поздрави с удоволствие Джокаста, поклони ми се любезно, изви вежда към Иън, а после насочи проницателните си сиви очи към Джейми.

— Много се радвам, че сте тук, господин Фрейзър — рече той и подаде ръка. — Много се радвам, наистина. Чувал съм доста за вас, откакто леля ви научи за намерението ви да посетите Ривър Рън.

Той изглеждаше искрено доволен да се запознае с Джейми, което ми се стори странно. Не че повечето хора не се радваха да срещнат Джейми — той беше предразполагащ човек, ако мога така да се изразя, — но в поведението на Кембъл се усещаше нещо като облекчение, което ми се стори необичайно за човек, който изглежда така резервиран и мълчалив по принцип.

Ако Джейми забеляза нещо странно, той скри объркването си зад фасада от любезност.

— Поласкан съм, че сте мислили за мен, господин Кембъл — усмихна се той и се поклони пред офицерите. — Господа? За мен е удоволствие да се запознаем.

След тези думи един пълен и смръщен дребосък, на име лейтенант Улф, и двамата му подчинени също се представиха, поклониха се официално, без да обръщат внимание на мен и на Джокаста, и бързо продължиха разговора си за дъски и бурета.

Джейми изви вежда към мен, после леко кимна към Джокаста, предлагайки ми безмълвно да отведа леля му настрани от оживените дейности.

Джокаста обаче не показа никакво намерение да се отдалечи.

— Ти върви, скъпа — рече ми тя. — Джош ще ти покаже всичко. Аз ще почакам на сянка, докато господата си вършат работата; жегата ми идва в повече, опасявам се.

Мъжете се бяха настанили да говорят по работа в една барака, в която имаше груба маса и столове; вероятно тук се хранеха робите, ако се съдеше по облаците черни мухи там. Друга барака служеше като склад; в трета, която беше затворена, вероятно бяха спалните помещения.

Отвъд бараките, към центъра на поляната, имаше два-три големи огъня, над които димяха огромни казани, окачени на триножници.

— Така приготвят терпентина, варят смолата — обясни Джош, като ме видя да гледам един от казаните. — Част от нея се излива в бъчвите направо така — кимна към бараките, където имаше каруца, натоварена с бурета, — но другото се вари. Господата от флота ще кажат колко им трябва, за да знаем.

Едно момченце на седем или осем години се беше качило на висок паянтов стол и разбъркваше казана с дълга пръчка; по-висок младеж стоеше до него с огромна лопата, с която загребваше по-лекия слой пречистен терпентин от казана и го изливаше в бурето до него.

Докато ги гледах, един роб излезе от гората, повел муле, и се насочи към казана. Още един мъж се присъедини и заедно разтовариха буретата от мулето и ги изляха в казана, на силни струи жълтеникава борова смола с остра миризма.

— Отдръпнете се малко, мадам — каза Джош и ме хвана за ръката, за да ме отдалечи от огъня. — Това пръска и понякога се запалва, може да се изгорите.

След като видях мъжа в гората, определено нямах желание да се изгоря. Отдръпнах се и погледнах към бараките. Джейми, господин Кембъл и офицерите седяха на столчета около маса в една от тях, пиеха от някаква бутилка и разлистваха документи.

А до стената на бараката, извън полезрението на мъжете, стоеше Джокаста Камерън. Беше спряла да се преструва на изтощена и явно ги подслушваше.

Джош забеляза изненадата, която се бе изписала на лицето ми и се обърна да види какво гледам.

— Госпожица Джо много мрази да не командва нещата — прошепна той печално. — Аз не съм я чувал, но младата Федра каза какво прави господарката, когато не може да командва нещо — ужасни приказки, направо побеснява.

— Явно е забележителна гледка — промърморих аз. — И какво не може да командва? — Доколкото виждах, Джокаста Камерън имаше къща, ниви и хора, нищо че беше сляпа.

Сега той изглеждаше изненадан.

— Ами проклетия флот. Не ви ли каза защо дойдохме днес?

Преди да се посветя на интересния въпрос защо Джокаста Камерън ще иска да командва британския флот, днес или когато и да било, бяхме прекъснати от вик в другия край на поляната. Обърнах се и едва не бях съборена от няколко полуголи мъже, които тичаха паникьосани към бараките.

В другия край на поляната от земята се издигаше странна купчина; бях я забелязала, но нямах възможност да попитам какво представлява. Макар че по поляната имаше предимно пръст, купчината бе покрита с трева — но странна трева, някак на парчета; отчасти зелена, отчасти пожълтяла, а тук-там виждах съвсем покафенели участъци.

Точно когато осъзнах, че този ефект е постигнат чрез нарязан торф, тя взе, че гръмна. Не се чу експлозия, само приглушен шум като от огромна кихавица и лека ударна вълна, която облъхна бузите ми.

Може и да не звучеше като експлозия, но напълно приличаше на такава. Парчета торф и горящо дърво се посипаха по поляната. Надигнаха се викове, а Джейми и офицерите се изстреляха от бараката като стреснати фазани.

— Добре ли си, сасенак? — хвана ме той за ръката, изглеждаше притеснен.

— Да, добре съм — казах малко объркана. — Но какво стана, за бога?

— Проклет да съм, ако знам — рече той, като оглеждаше поляната. — Къде е Иън?

— Не зная. Не мислиш, че има нещо общо с това, нали? — Изтупах саждите от гърдите си и с черни петна по деколтето последвах Джейми към малка група роби, които говореха развълнувано на странна смесица от келтски, английски и някакви африкански езици.

Открихме Иън с един от младите войници. Взираха се с интерес в почернялата яма, която беше зейнала на мястото на купчината.

— Често се случва, доколкото разбрах — каза войникът, когато отидохме при тях. — Не го бях виждал досега обаче — страхотен взрив, нали?

— Кое се случва често? — попитах, надничайки покрай Иън. Ямата беше пълна с почернели чамови трупи, разхвърляни от силата на експлозията. Основата на купчината още беше тук и се издигаше около ямата като ръбче на пай.

— Ами взрив на смола — обясни войникът, като се обърна към мен. Беше дребен и с розови бузи, на възрастта на Иън. — Слагат въглени, мадам, под голям казан със смола и го покриват с пръст и торф, за да поддържат жегата, но така че да влиза достатъчно въздух, та да гори огънят. Смолата извира и изтича през един кух ствол към бъчвата с катран. Виждате ли? — посочи той. Една разцепена трупа висеше над останките от пръснатата бъчва, от която се стичаше лепкав черен катран. Вонята на изгоряло дърво и катран изпълваха въздуха и аз се опитах да дишам само през устата.

— Трудното е да се контролира притокът на въздух — продължи дребният войник, наперен заради компетентността си. — Ако е твърде малко, огънят изгасва; ако е твърде много, се разгаря така силно, че се запалват изпаренията от смолата и всичко гръмва. Както виждате, мадам. — Той посочи важно към близко дърво, където едно парче торф бе излетяло с такава сила, че се беше залепило за ствола като парцалив жълт лишей.

— Трябва хубаво да се нагласи — обясни той и застана на пръсти, оглеждайки се с интерес. — Къде е робът, който трябва да поддържа огъня? Надявам се да не е загинал, горкият нещастник.

Не беше. Докато говорехме, оглеждах внимателно тълпата за ранени, но като че ли всички бяха невредими този път.

— Леля! — възкликна Иън и аз си спомних за Джокаста. Той се завъртя към бараките, но спря и се отпусна. Тя беше там, ясно видима със зелената рокля, стоеше сковано до бараката.

Скована от гняв, както се установи, когато стигнахме до нея. Забравена от всички в суматохата след експлозията, тя не бе могла да помръдне поради слепотата си и бе оставена да стои безпомощна и да слуша виковете, без да може да стори нищо.

Спомних си какво каза Джош за нрава ѝ, но тя беше истинска дама и не изпадна в ярост пред хората, колкото и ядосана да беше. Джош се заизвинява многословно, че не е бил до нея да ѝ помогне, но тя пренебрегна това любезно, макар и рязко.

— Млъквай, момче; ти стори както съм ти наредила. — Завъртя неспокойно глава, сякаш се опитваше да види през превръзката.

— Фаркард, къде си?

Кембъл се приближи до нея и я потупа леко по ръката.

— Няма големи щети, скъпа моя — увери я той. — Никой не е ранен и само една бъчва с катран е унищожена.

— Добре — рече тя, напрежението във високата ѝ фигура отслабна. — Но къде е Бърнс? Не чувам гласа му.

— Надзирателят ли? — Лейтенант Улф избърса няколко петна от потното си лице с голяма памучна кърпа. — И аз това се чудех. Никой не ни посрещна тази сутрин. За щастие господин Кембъл дойде малко след нас.

Фаркард Кембъл изсумтя гърлено, омаловажавайки ролята си.

— Бърнс сигурно е в дъскорезницата — каза той. — Един от робите ми каза, че имало някакъв проблем с главното острие на триона. Без съмнение се е заел с това.

Улф изсумтя, изглежда не смяташе повредения трион за оправдание да не бъде посрещнат подобаващо. От стиснатите устни на Джокаста личеше, че и тя мисли така.

Джейми се изкашля, посегна и свали малка бучка трева от косата ми.

— Мисля, че видях кошница с обяд, нали, лельо? Може да предложите на лейтенанта нещо освежаващо, докато ние разчистим тук?

Явно това беше правилното предложение. Устните на Джокаста се отпуснаха леко, а Улф доби много по-доволен вид при споменаването на обяд.

— Прав си, племеннико. — Тя се изпъна и отново възвърна властната си осанка. Кимна по посока на гласа на Улф. — Лейтенанте, ще бъдете ли така добър да се присъедините към мен?

На обяда разбрах, че лейтенантът идва в дестилерията за терпентин на всеки три месеца и сключва договор за покупка и доставка на различни стоки за флота. Той правеше подобни сделки и с другите плантатори от Крос Крик до границата с Вирджиния, и ясно показа кой край на колонията предпочита.

— Ако има нещо, в което признавам шотландците за най-добри — заяви той доста помпозно, като отпи една трета от уискито си, — то е производството на алкохол.

Фаркард Кембъл, който бе отпивал с наслада от своята калаена чаша, се усмихна суховато и не каза нищо. Джокаста седеше до него на паянтова пейка. Пръстите ѝ почиваха леко на ръката му, чувствителни като сеизмограф, долавящи подземни движения.

Улф направи неуспешен опит да потисне оригване и със закъснение насочи съмнителния си чар към мен.

— В почти всяко друго отношение — продължи той, наведен поверително, — те са както мързеливи, така и упорити, две черти, които ги правят неподходящи за… — В този миг един от младите войници, почервенял от смущение, събори купа с ябълки и създаде достатъчно разсейване, за да попречи на лейтенанта да довърши мисълта си… но за нещастие не успя да го отклони напълно от темата.

Лейтенантът попи потта, която се стичаше под перуката му, и се вгледа в мен с кървясали очи.

— Но доколкото разбирам, вие не сте шотландка, мадам? Гласът ви е много мелодичен и говори за добър произход, ако мога така да се изразя. Няма и следа от варварски акцент въпреки придружителите ви.

— О… благодаря — промърморих аз и се зачудих що за огромна административна некомпетентност бе изпратила този човек да движи сделките на флота в долината на Кейп Фиър, която вероятно беше най-голямото съсредоточие на шотландски планинци в Новия свят. Започнах да разбирам какво има предвид Джош под: „проклетия флот“!

Усмивката на Джокаста беше като залепена. Господин Кембъл до нея вдигна леко сивата си вежда към мен със сурово изражение. Явно нямаше как да пронижа с ножа за плодове лейтенанта в сърцето — поне докато не подпише договора, — затова направих единственото, за което се сетих. Взех бутилката с уиски и напълних чашата му до ръба.

— Много е добро, нали? Няма ли да пийнете още малко, лейтенант?

Наистина беше добро; плавно и сгряващо. И много скъпо. Обърнах се към младия войник, усмихнах му се топло и оставих лейтенанта да си проправя път към дъното на бутилката.

Разговорът продължи на пресекулки, но без повече инциденти, макар че двама войници наблюдаваха с тревога как лейтенантът се налива срещу тях. Нищо чудно — сигурно те трябваше да го качат на коня и да го върнат цял в Крос Крийк. Започнах да разбирам защо са двама.

— Господин Фрейзър като че ли се справя доста добре — каза по-възрастният войник и кимна навън във вял опит да възобнови разговорите. — Не мислите ли, сър?

— О, да, без съмнение. — Улф бе изгубил интерес към всичко, освен към дъното на чашата си, но иначе имаше право. Докато ние обядвахме, Джейми, с помощта на Иън, се захвана да въведе ред на поляната, като изпрати отново робите към задачите им и събра останките от експлозията. Сега беше в другия край, само по риза и панталони, и помагаше да вдигнат обгорените трупи обратно в ямата за катран. Направо му завиждах; там ми се струваше много по-приятно, отколкото да обядвам с лейтенант Улф.

— Да, добре се справя. — Фаркард Кембъл плъзна поглед по поляната и го насочи пак към нас. Оцени състоянието на лейтенанта и стисна леко ръката на Джокаста. Без да извръща глава, тя заговори на Джош, който се спотайваше тихо в ъгъла.

— Сложи още една бутилка в дисагите на лейтенанта, момче — каза тя. — Нека не се похабява — каза тя и се усмихна очарователно на лейтенанта, който за щастие не можеше да види очите ѝ.

Господин Кембъл прочисти гърлото си.

— Тъй като скоро ще ни напуснете, сър, дали да не уредим въпроса с вашите реквизиции сега?

Улф изглеждаше смътно изненадан да чуе, че скоро ще ни напусне, но войниците му скочиха веднага от местата си и започнаха да събират документи и дисаги. Единият грабна пътническа мастилница и наостри перо, после ги постави пред лейтенанта. Господин Кембъл извади свит на рулото документ от палтото си и го разпъна на масата за подпис.

Улф се смръщи над хартията и се олюля леко.

— Ето тук, сър — прошепна единият войник, сложи пачето перо в отпусната му ръка и го насочи към документа.

Улф взе чашата си, килна назад глава и изпи и последните капки. Остави я с трясък, усмихна се разсеяно с разфокусиран поглед. По-младият войник затвори примирено очи.

— О, защо не? — рече небрежно лейтенантът и натопи перото в мастилото.

— Не искаш ли да се измиеш и преоблечеш, племеннико? — Ноздрите на Джокаста потрепнаха деликатно. — Смърдиш ужасно на катран и въглища.

Помислих си, че е чудесно, че не може да го види. Той не само смърдеше; ръцете му бяха черни, новата риза се бе превърнала в мръсен парцал, а лицето му бе така изцапано, сякаш беше чистил комини. Частите от него, които не бяха черни, бяха червени. Беше оставил шапката си, докато работеше на обедното слънце, и носът му бе добил цвета на варен омар. Не мислех обаче, че това се дължи само на слънцето.

— Миенето може да почака — каза той. — Първо искам да разбера значението на малката ви шарада. — Той фиксира господин Кембъл с тъмносин поглед.

— Примамиха ме в гората под претекст да помириша терпентина и преди да осъзная къде съм, се озовах на маса с британски офицери и казвах „да“ и „не“ на въпроси, за които не знаех нищо, докато този приятел ме риташе по пищялите под масата все едно дресира маймунка!

Джокаста се усмихна.

Кембъл въздъхна. Въпреки събитията от деня по жакета му нямаше прах и старомодната перука стоеше стабилно на главата му.

— Моите извинения, господин Фрейзър, за това, което сигурно ви се е сторило огромно вмешателство. Всъщност пристигането ви беше изключително удачно, но нямахме никакво време да поговорим. Аз бях в Аверасборо миналата вечер и когато разбрах, че сте дошли, беше вече твърде късно да дойда тук и да ви запозная с обстоятелствата.

— Така ли? Е, доколкото разбирам, сега имаме достатъчно време и ви приканвам да го направите — каза Джейми, като тракна леко зъби на „сега“.

— Няма ли първо да седнеш, племеннико? — каза Джокаста и махна изящно с ръка. — Ще отнеме известно време да ти обясним, а денят беше изморителен, нали? — Одисей се бе появил от нищото с ленена кърпа на ръката; постели я със замах на креслото и даде знак на Джейми да седне.

Джейми го изгледа с присвити очи, но денят наистина беше уморителен; виждах мехурите сред саждите по ръцете му, потта беше прокарала бели струи по мръсотията на лицето и врата му. Той се настани бавно в креслото и позволи да сложат сребърна чаша в ръката му.

Подобна чаша се появи сякаш магически и в моята ръка и аз се усмихнах с благодарност на иконома. Не бях влачила трупи, но дългата езда в жегата ме беше изтощила. Отпих с наслада; приятно хладен сайдер, който жилеше езика и утоляваше жаждата.

Джейми отпи голяма глътка и като че ли се поуспокои.

— Е, господин Кембъл?

— Става дума за флота — започна Кембъл, а Джокаста изсумтя.

— Става дума за лейтенант Улф — поправи го тя.

— По същество е същото, Джо, и ти го знаеш — каза малко остро господин Кембъл. Обърна се към Джейми да обясни.

Голяма част от приходите на Ривър Рън, както ни бе казала Джокаста, идвали от продажбата на дървесина и терпентин, като най-големият клиент бил Кралският флот.

— Но флотът не е какъвто беше навремето — каза господин Кембъл и поклати печално глава. — По време на войната с французите, те едва успяваха да осигуряват провизии и всеки, който имаше дъскорезница, беше богат. Но през последните десет години няма война и корабите са оставени да изгният — Адмиралтейството не е поръчвало дървесина за корпуси от пет години. — Въздъхна заради нещастните икономически последствия от мира.

Все пак флотът все още имал нужда от смола, терпентин и дъски — катранът винаги се търсеше, за да се поддържат корабите на вода. Обаче пазарът сериозно се свил и флотът можел да избира с кои плантатори да прави бизнес.

Търсели предимно надеждност и подновявали договорите на тримесечие, под инспекцията и одобрението на старши морски офицер — в случая Улф. С него по принцип се работело трудно, но Хектор Камерън успявал.

— Хектор пиеше с него — каза прямо Джокаста. — И когато Улф си тръгваше, му слагаше бутилка в дисагите и по нещо отгоре. — Смъртта на Хектор Камерън обаче сериозно засегнала бизнеса на имението.

— И не само защото вече няма достатъчно за подкупи — каза Кембъл, като погледна косо Джокаста. Прокашля се прилично.

Лейтенант Улф явно бе дошъл да поднесе съболезнованията си на вдовицата Камерън след смъртта на съпруга ѝ, своевременно информиран и придружен от младшите офицери. На следващия ден пак дошъл, сам — с предложение за брак.

Джейми, който тъкмо отпиваше, се задави.

— Той не се интересуваше лично от мен — каза рязко Джокаста, когато чу това. — А от земята ми.

Джейми мъдро реши да не коментира, само огледа леля си с подновен интерес.

След като чух предисторията, реших, че вероятно е права — Улф е искал да се сдобие с печеливша плантация, която ще печели още повече от договорите с флота, които влиянието му ще осигури. В същото време самата Джокаста Камерън беше немалка причина.

Макар и сляпа, тя беше впечатляваща жена. Освен физическата си красота обаче излъчваше и някаква чувствена жизненост, която караше дори такава суха съчка като Фаркард Кембъл да се разпалва в нейно присъствие.

— Вероятно това обяснява обидното поведение на лейтенанта по време на обяда — казах аз, заинтригувана. — Яростта на отблъсната жена е нещо страшно, но явно и мъжете не приемат добре отказ.

Джокаста обърна глава към мен сепната — вероятно беше забравила, че съм там, — но Фаркард Кембъл се засмя.

— Така е, госпожо Фрейзър — увери ме той, очите му проблясваха. — Ние, мъжете, сме крехки същества, а вие си играете с чувствата ни на свой риск.

Джокаста изсумтя при тези думи.

— Чувства, как не! — каза тя. — Този мъж няма чувства към нищо, което не е бутилирано.

Джейми огледа господин Кембъл с интерес.

— След като отвори дума за чувства, лельо — каза той малко рязко, — може ли да попитам за интереса на този твой добър приятел?

Господин Кембъл също се втренчи в него.

— Аз си имам съпруга у дома, сър — рече сухо, — и осем деца. Най-големият вероятно е с няколко години по-възрастен от вас. Но познавах Хектор Камерън повече от трийсет години и се старая да подкрепям съпругата му заради неговото приятелство — и нейното.

Джокаста сложи длан на ръката му и обърна глава към него. Макар че вече не можеше да използва очите си, за да покаже чувства, тя все пак не бе забравила ефекта от притварянето на миглите.

— Фаркард ми беше от голяма помощ, Джейми — рече тя с лек укор. — Нямаше да се справя без него след смъртта на Хектор.

— О, да — каза Джейми с немалко скептицизъм. — И съм сигурен, че и аз трябва да съм ви благодарен също като леля си, сър. Просто малко се чудя къде е моето място в тази история?

Кембъл се изкашля дискретно и продължи.

Джокаста отблъснала лейтенанта, като се престорила, че припада от стреса на скръбта и накарала да я отнесат до спалнята ѝ, от която не се появила повече, докато той не приключил бизнеса си в Крос Крийк и не тръгнал за Уилмингтън.

— Бърнс сключи договорите тогава и хубаво обърка всичко — обади се Джокаста.

— О, господин Бърнс, невидимият надзирател. И къде беше той тази сутрин?

Една прислужница се появи с купа топла парфюмирана вода и кърпа. Без да пита, тя коленичи пред креслото на Джейми, хвана едната му ръка и внимателно започна да отмива саждите. Джейми изглеждаше сепнат от това внимание, но бе твърде погълнат от разговора, за да я отпрати.

Лека лукава усмивка прекоси лицето на Кембъл.

— Опасявам се, че господин Бърнс, макар и добър надзирател, споделя малката слабост на лейтенанта. Изпратих да го извикат от дъскорезницата, но робът се върна и ми каза, че Бърнс е паднал в несвяст в стаята си, смърдял на алкохол и не се будел.

Джокаста отново изсумтя, което накара Кембъл да я погледне с обич, преди да се обърне пак към Джейми.

— Леля ви е повече от способна да управлява имението, с помощта на Одисей по отношение на документите. Обаче както сигурно сам сте се убедили — посочи деликатно купата с вода, която вече беше станала като мастило, — има и някои физически обстоятелства покрай управлението му.

— Именно това изтъкна и лейтенант Улф — каза Джокаста и стисна устни при спомена. — Рече, че не мога да управлявам имението сама, защото не само съм жена, но и съм сляпа. Не съм можела да разчитам на Бърнс, защото нямало как да ходя в гората и дъскорезницата, за да видя какво върши. Или не върши. — И пак стисна устни при тази мисъл.

— Което е вярно — добави печално Кембъл. — Тук има една поговорка: „Щастието е син, който вече е достатъчно голям, за да е от полза.“ Защото когато става дума за пари или роби, не можеш да вярваш на никого, освен на близък родственик.

Аз поех дълбоко дъх и погледнах към Джейми, който кимна. Най-сетне стигахме до същината.

— И това е мястото на Джейми в историята. Права ли съм? — попитах аз.

Джокаста вече била възложила на Фаркард Кембъл да се оправи с лейтенант Улф при следващото му посещение, като разчитала, че той ще попречи на Бърнс да обърка отново договорите. Когато ние сме се появили така навреме обаче, Джокаста минала към по-добър план.

— Изпратих вест на Фаркард да информира лейтенанта, че моят племенник е дошъл, за да се заеме с управлението на Ривър Рън. Това щеше да го накара да действа по-предпазливо — обясни тя. — Нямаше да посмее да ме притиска, когато до мен има близък родственик.

— Разбирам. — Въпреки волята си Джейми изглеждаше развеселен. — Значи лейтенантът си мисли, че опитът му да узурпира властта е провален от моето пристигане. Нищо чудно, че показа такава неприязън към мен. Мислех си, че се дължи на принципната му неприязън към шотландците, ако се съди по думите му.

— Е, сигурно вече наистина ги мрази — каза Кембъл и попи внимателно устни със салфетката.

Джокаста посегна през масата и Джейми протегна инстинктивно ръка към нея.

— Ще ми простиш ли, племеннико? — попита тя. След като хвана ръката му, вече се ориентира и вдигна глава към лицето му; от умолителното изражение в красивите ѝ сини очи човек не можеше да предположи, че е сляпа.

— Не знаех що за човек си, преди да дойдеш. Не можех да рискувам да откажеш да участваш в заблудата, ако ти бях казала предварително. Кажи, че не ми се сърдиш, Джейми, поне заради паметта на милата ми Елън.

Джейми стисна нежно ръката ѝ, като я увери, че не ѝ се сърди. Всъщност беше доволен, че се е появил навреме, за да помогне, а леля му може да разчита на него за всичко.

Господин Кембъл се усмихна и разклати звънчето; Одисей донесе специалното уиски, с поднос кристални чаши и чиния сладки. И ние пихме за надхитрянето на британския флот.

Като гледах изящното лице, така красноречиво в слепотата си, не можех да не си спомня краткия разказ на Джейми, който някога ме бе просветил в особеностите на членовете на семейството си.

„Фрейзър са упорити като камък — каза той. — А Макензи са очарователни като чучулиги в полето, но хитри като лисици.“

— А ти къде беше? — попита Джейми и огледа Фъргъс от глава до пети. — Не мисля, че имаш достатъчно пари за онова, което си мисля, че си правил.

Фъргъс приглади разрошената си коса, седна и заизлъчва наранена гордост.

— Срещнах се с двама френски търговци на кожи в града. Не говореха много английски и нямаше как, съгласих се да им помогна при сделките. Ако после са решили да ме поканят да споделя вечерята им в хана… — Той сви рамо в галско пренебрежение към въпроса и се насочи към по-непосредствените проблеми, като бръкна в ризата си и извади писмо.

— Това е пристигнало в Крос Крийк за теб — каза той и го подаде на Джейми. — Началникът на пощенската станция ме помоли да го донеса.

Беше дебел плик с олющен печат и не бе в много по-добро състояние от самия Фъргъс. Лицето на Джейми светна, когато го видя и го отвори почти с трепет. От него изпаднаха три писма; на едното видях почерка на сестра му, останалите две бяха от друг.

Джейми взе писмото от сестра си, огледа го, сякаш можеше да съдържа експлозив, и го остави внимателно до купата с плодове на масата.

— Ще започна с Иън — каза той и взе второто писмо с усмивка. — Не съм сигурен дали искам да чета писмото на Джени без чаша уиски в ръка.

Той разчупи печата с върха на сребърния нож за плодове и отвори писмото, като прегледа първата страница.

— Чудя се дали той… — и замълча, когато започна да чете.

Аз се изправих и застанах зад креслото му, за да чета над рамото му. Иън Мъри имаше чист, едър почерк и лесно се четеше дори от разстояние.

Джейми се усмихна на това и обърна листа.

Писмото продължаваше в същия дух, като съобщаваше още новини за семейството, за управлението на фермата и за събития в окръга. Емиграцията, пишеше Иън, станала „епидемична“, като заразила всички жители на село Шюгли.

Джейми дочете писмото и го остави. Усмихваше се с леко замечтан поглед, сякаш виждаше студените мъгли и камъните на Лалиброх, а не влажната и пъстра джунгла около нас.

Второто писмо също беше адресирано с почерка на Иън, но под синия восъчен печат пишеше „Лично“.

— Какво ли ще е това? — промърмори Джейми, счупи печата и отвори писмото. То започваше без поздрав, явно бе продължение на по-дългото писмо.

— Няма да е неприятно — промърмори Джейми, ноздрите му потрепнаха леко, когато погледна през прозореца. Иън и Роло се бореха на тревата с двама от младите роби, търкаляха се и се кикотеха — вихър от крайници, дрехи и размятана опашка. — Ммффмм. — Той обърна гръб на прозореца и продължи да чете.

Джейми ме погледна и изви вежда.

— Да се ненадява човек, че Иън бил такъв поет, а?

Тук в текста имаше прекъсване. После продължаваше, към края на страницата почеркът, който досега беше гневен, с петна и драскотини, отново стана овладян и четлив.

— Не само поет, ами и ироник — отбеляза Джейми и отново погледна към момчетата на моравата.

Тук текстът отново прекъсваше, преди да продължи, този път с подострено перо. Думите бяха изписани внимателно и явно бяха добре обмислени.

— Ммффмм — изсумтя Джейми и ме погледна. Аз стиснах рамото му и се наведох напред да чета:

Джейми внимателно сгъна писмото и го прибра в жакета си.

— Мммффмм.

11. Законът за кръвопролитието

Юли 1767 г.

Постепенно свиквах с ритъма на живот в Ривър Рън. Присъствието на робите ме притесняваше, но не можех нищо да сторя по въпроса, освен да се обръщам възможно най-рядко към услугите им и да взимам и нося каквото ми трябва сама.

Ривър Рън имаше „билкарница“, в общи линии малък килер, в който сушаха билки и се държаха лекарствата. Нямаше кой знае какво — само няколко буркана с корен от глухарче и върбова кора, и няколко отвари в прашасали бутилки. Джокаста каза, че е много доволна от желанието ми да използвам стаята — тя самата нямала дарба за билките, добави със свиване на рамене, нито някой от робите.

— Има една жена, която може би ще покаже някакво умение в това отношение — каза тя, дългите пръсти дърпаха вълнената нишка от въртящия се чекрък.

— Тя не е домашна робиня, току-що е дошла от Африка, само преди няколко месеца, и не знае езика, няма маниери. Мислех да я обуча, но тъй като ти си тук… О, нишката стана твърде тънка, виждаш ли?

Докато аз прекарвах известно време всеки ден в разговори с Джокаста и в опити да се науча от нея на предаческото изкуство, Джейми прекарваше по час-два с иконома Одисей, който освен че служеше за очи на Джокаста и като майордом на къщата, явно бе поел и счетоводството на плантацията след смъртта на Хектор Камерън.

— И то върши много добра работа — каза ми насаме Джейми след една такава сесия. — Ако беше бял, леля нямаше да има трудности с управлението на делата си. Но в случая… — Той сви рамене.

— Така или иначе тя има късмет, че той е тук — казах аз и се наведох да го помириша. Беше прекарал целия ден в Крос Крийк, за да уреди сложна сделка за индиго, дървесина, три двойки мулета, пет тона ориз и една складова квитанция за позлатен часовник, като в резултат по жакета и косата му бяха полепнали най-различни миризми.

— Това е най-малкото, което мога да сторя — каза той, докато лъскаше ботушите си. Устните му се изопнаха леко. — Не че имам някаква друга работа, нали?

— Ще има вечерен прием — обяви Джокаста преди няколко дни. — Трябва да дам подобаващо тържество, за да ви представя на хората от околията.

— Няма нужда от това, лельо — каза кротко Джейми и вдигна очи от книгата си. — Мисля, че вече срещнах повечето от тях на тържището миналата седмица. Или поне мъжката част — добави, като ми се усмихна. — Като се замисля обаче, вероятно на Клеър ще ѝ е приятно да се запознае с дамите от окръга.

— Нямам нищо против да се запозная с още хора — признах аз. — Не че не си намирам достатъчно работа тук — уверих Джокаста, — но…

— Но не и от вида, който те интересува — отвърна тя и леко се усмихна, за да притъпи жилото на думите си. — Май не си голяма почитателка на плетивото. — Ръката ѝ политна към голямата кошница с цветна вълна и извади едно зелено кълбо, с което щеше да продължи шала, който плетеше.

Вълнените кълбета бяха внимателно подреждани всяка сутрин от една от прислужниците, по цветове, за да може чрез броене Джокаста да взима това, което ѝ трябва.

— Да, е, не и с такива игли — каза Джейми, като затвори книгата и ми се усмихна. — Клеър повече обича да шие разкъсана плът. Сигурно напоследък ѝ става скучно, защото няма пукнати глави или рани, с които да се разправя.

— Ха-ха — казах кисело, но всъщност беше прав. Макар да бях доволна, че всички обитатели на Ривър Рън са в добро здраве и добре хранени, нямаше с какво да се занимавам като лекар. Макар че определено не желаех някой да се разболее, не можех да отрека, че наистина ми става скучно. На Джейми също, но си мислех, че е по-добре да не споменавам това за момента.

— Надявам се Марсали да е добре — казах, за да сменя темата. След като се убеди, че Джейми засега няма нужда от помощта му, Фъргъс беше тръгнал предишния ден по реката за Уилмингтън, за да се качи на кораб за Ямайка. Ако всичко минеше добре, щеше да се върне напролет с Марсали и — ако Бог рече — с детето.

— Аз също — отвърна Джейми. — Казах на Фъргъс…

Джокаста обърна рязко глава към вратата.

— Какво има, Одисей?

Потънала в разговора, не бях чула стъпките по коридора. И не за първи път се изумих от острия слух на Джокаста.

— Господин Фаркард Кембъл — каза тихо икономът и застана до стената.

Помислих си, че Фаркард Кембъл явно познава много добре къщата, щом не беше изчакал Одисей да се върне, за да го въведе. Влезе в салона след иконома, стиснал небрежно шапка под мишницата си.

— Джо, госпожо Фрейзър — рече той с бърз поклон към Джокаста и към мен, и добави: — На вашите услуги, сър — към Джейми. Господин Кембъл беше яздил, и то усилено; полите на жакета му бяха покрити с прах, а по лицето му се стичаше пот изпод килнатата перука.

— Какво има, Фаркард? Нещо случило ли се е? — Джокаста седна напред, на ръба на стола, изглеждаше разтревожена.

— Да — каза той рязко. — Случи се нещо в дъскорезницата. Дойдох да попитам госпожа Фрейзър…

— Да, разбира се. Нека си взема кутията. Одисей, ще кажеш ли на някого да ми докара кон? — Станах бързо и затърсих пантофите, които бях изритала. Не бях облечена за езда, но по вида на Кембъл разбрах, че няма време да се преобличам. — Сериозно ли е?

Той протегна ръка да ме спре, когато се наведох да обуя пантофите.

— Да, много сериозно. Но няма нужда да идвате, госпожо Фрейзър. Ако съпругът ви вземе някакви лекарства…

— Разбира се, че ще дойда — казах аз.

— Не! — отвърна рязко той и всички се втренчихме в него. Потърси погледа на Джейми и изкриви лице със стиснати устни.

— Не е подходящо за дами — каза Кембъл. — Но ще съм много благодарен, ако ме придружите, господин Фрейзър.

Джокаста се изправи, преди да съм възразила, и хвана ръката на Кембъл.

— Какво става? — попита тя рязко. — Някой от моите негри ли? Бърнс ли е направил нещо?

Тя беше малко по-висока от него и той трябваше да вдигне глава, за да ѝ отговори. Видях напрежението на лицето му и тя явно също го усети; пръстите ѝ стиснаха още по-силно сивия ръкав на жакета му.

Той погледна към Одисей, после пак към Джокаста. И сякаш получил заповед, икономът се обърна и излезе от стаята, безшумно както винаги.

— Станало е кръвопролитие, Джо — каза той тихо. — Не знам кой, нито как, нито дори колко зле е ранен. Момчето на Макнийл дойде при мен. Но в общи линии… — поколеба се и сви рамене, — става дума за законов проблем.

— И ти си съдия! — избухна тя. — За бога, не можеш ли да направиш нещо? — Главата ѝ се движеше отривисто, слепите очи се опитваха да се втренчат в него, да го подчинят на волята ѝ.

— Не! — каза той рязко и после повтори по-внимателно: — Не! — Вдигна ръката ѝ от ръкава си и я стисна.

— Знаеш, че не мога — добави. — Ако можех…

— Ако можеше, пак нямаше да го направиш — каза тя горчиво. Издърпа ръката си от него и се изправи със стиснати юмруци. — Върви тогава. Извикали са те да бъдеш съдия — върви да отсъдиш. — Тя се завъртя и излезе от стаята, полите ѝ прошумоляха гневно.

Той я проследи с поглед, когато чу врата да се затръшва надолу по коридора, издиша с гримаса и се обърна към Джейми.

— Колебая се да искам такава услуга от вас, господин Фрейзър, след толкова кратко познанство. Но ще съм ви много благодарен, ако ме придружите. Тъй като госпожа Камерън не може да присъства, ако вие сте там като неин представител…

— Какво става, господин Кембъл? — прекъсна го Джейми.

Кембъл ме погледна, явно искаше да изляза. Но аз не помръднах, затова той сви рамене и извади кърпа от джоба си, за да си избърше лицето.

— Според закона на тази колония, сър, ако негър нападне бял човек и в следствие на това бъде пролята кръв, той трябва да умре заради това си престъпление. — Замълча неохотно. — Такива случаи са относително редки. Но когато все пак се случат…

Замълча и стисна устни. После въздъхна, потупа за последно зачервените си бузи и прибра кърпата.

— Трябва да вървя. Идвате ли, господин Фрейзър?

Джейми се взира още миг в лицето му.

— Ще дойда — каза рязко. Приближи се до бюфета и отвори горното чекмедже, където бяха пистолетите за дуел на Хектор Камерън.

Като видях това, аз се обърнах към Кембъл.

— Има ли някаква опасност?

— Не мога да кажа, госпожо Фрейзър. — Кембъл сви рамене. — Доналд Макнийл ми каза само, че е станала някаква кавга в дъскорезницата и случаят е за закона за кръвопролитието. Помоли ме да отида веднага, за да бъда съдия и да надзиравам екзекуцията, а после тръгна да събере и другите собственици на имения, преди да науча нещо повече.

Изглеждаше нещастен, но примирен.

— Екзекуция ли? Да не искате да кажете, че ще екзекутирате човек, без да знаете какво е сторил? — Във вълнението си бях преобърнала кошницата с кълбетата на Джокаста. Малките цветни кълбенца се търколиха навсякъде и заподскачаха по килима.

— Аз знам какво е сторил, госпожо Фрейзър! — вирна брадичка Кембъл, беше изчервен, но преглътна с усилие и се успокои. — Моля за извинение, мадам. Знам, че сте нова тук, сигурно ще сметнете някои от порядките ни за неразбираеми и дори варварски, но…

— Определено ги намирам за варварски! Що за закон е това, щом осъжда на смърт човек…

— Роб…

— Човек! Осъжда го на смърт, без да има процес, без дори да има разследване? Що за закон е това?

— Лош закон, мадам! — сопна се той. — Но все пак е закон и аз съм натоварен с изпълнението му. Господин Фрейзър, готов ли сте? — Той сложи шапката на главата си и се обърна към Джейми.

— Готов съм. — Джейми бе прибрал пищовите и мунициите в дълбоките джобове на жакета си, изправи се и приглади полите му. — Сасенак, ще идеш ли да…

Бях се приближила до него и стиснах ръката му, преди да е продължил.

— Джейми, моля те! Не отивай; не можеш да участваш в това!

— Тихо. — Каза той и стисна ръката ми. Погледна ме в очите и ми попречи да продължа.

— Вече съм част от това. Това е имението на леля ми, замесени са нейните хора. Господин Кембъл е прав; аз съм ѝ роднина. Мой дълг е да отида… и поне да видя какво става. Да съм там. — Поколеба се, сякаш щеше да каже още нещо, но просто стисна ръката ми и ме пусна.

— Тогава идвам с теб. — Говорех съвсем спокойно, със зловещо усещане за дистанцираност, която идва с осъзнаването, че предстои нещастие.

Широката му уста потрепна леко.

— Очаквах да го направиш, сасенак. Върви си вземи кутията. Аз ще накарам да доведат конете.

Не останах да слушам възраженията на господин Кембъл, а излетях към билкарницата, като пантофите ми трополяха по плочките в ритъма на неспокойното ми сърце.

Срещнахме Андрю Макнийл на пътя, почиваше с коня си в сянката на един кестен. Чакаше ни. Излезе от сенките, щом чу тропота на копитата. Кимна на Кембъл, когато спряхме до него, но ме погледна и се смръщи.

— Не им ли казахте, Кембъл? — попита той и се обърна да се смръщи на Джейми. — Не е работа за жени, господин Фрейзър.

— Нали казахте, че е пролята кръв? — отвърна Джейми остро. — Съпругата ми е ban-lighiche; беше на война с мен и не само. Ако искате аз да дойда, и тя идва.

Макнийл стисна устни, но не спори повече. Обърна се рязко и се метна на седлото.

— Е, Макнийл, разкажи ни какво точно се е случило. — Кембъл пришпори кобилата си и я насочи между конете на Джейми и Макнийл. — Господин Фрейзър е нов тук, както знаеш, а твоето момче ми каза само че е пролята кръв. Никакви подробности.

Едрите рамене на Макнийл се издигнаха леко към металносивата плитка, която се спускаше по яката му. Шапката му беше нахлупена ниско на главата, нагласена идеално спрямо раменете, сякаш я бе мерил с нивелир. Макнийл беше едър и груб човек, както на думи, така и на външен вид.

Той ни разказа на пресекулки доста проста история. Надзирателят на дъскорезницата, Бърнс, се скарал с един от робите от дестилерията за терпентин. Мъжът, който бил въоръжен с голям широк нож, свързан с работата му, се опитал да уреди спора, като отсече главата на Бърнс. Пропуснал целта и успял само да го лиши от едно ухо.

— Обелил го е като бор — каза Макнийл с известно мрачно задоволство. — Отрязал му ухото и малко от лицето. Не че това ще навреди особено на хубостта на грозното копеле.

Погледнах към Джейми, който беше извил вежда. Явно Бърнс не беше любимец на местните плантатори.

Надзирателят закрещял за помощ и заедно с двама клиенти и робите им успял да се справи с нападателя си. Раната била превързана, а робът — заключен в една барака. Младият Доналд Макнийл, който бил отишъл да вземе един трион и се озовал в епицентъра на драмата, бил изпратен да съобщи новината на плантаторите.

— Вие сигурно не знаете — обясни Кембъл, като се изви на седлото към Джейми. — Но когато трябва да бъде екзекутиран роб, робите от близките плантации трябва да бъдат заведени да гледат, като възпираща мярка срещу евентуални бъдещи престъпления.

— Ясно — каза любезно Джейми. — Вярвам, че това е било намерението и на Короната, когато екзекутира дядо ми на Тауър Хил след въстанието. Много ефикасно — всичките ми роднини оттогава се държат прилично.

Достатъчно дълго бях живяла сред шотландци, за да оценя ефекта от тази остра забележка. Джейми може и да беше дошъл по молба на Кембъл, но внукът на Старата лисица не приемаше нечии заповеди, нито пък държеше особено да спазва английския закон.

Макнийл разбра добре посланието; тилът му се зачерви, но Фаркард Кембъл изглеждаше развеселен. Изсмя се рязко, преди да се извърне.

— Кой роб го е направил, знаеш ли? — попита той. Макнийл поклати глава.

— Младия Доналд не каза. Но ти знаеш не по-зле от мен — трябва да е онзи вагабонтин Ръфъс.

Раменете на Кембъл се прегърбиха.

— Джо много ще се разстрои — промърмори той и поклати глава със съжаление.

— Тя си е виновна — каза Макнийл, като брутално смаза една конска муха, която бе кацнала на крака му над ботуша. — Бърнс не става да гледа прасета, камо ли да командва негри. Казвал съм ѝ го неведнъж, ти също.

— Да, но Хектор го нае, не тя — възрази тихо Кембъл. — И тя не може да го отпрати с лека ръка. Какво да направи, да отиде да ги ръководи сама?

Отговорът беше сумтене от страна на Макнийл, който намести широкия си задник на седлото. Погледнах към Джейми и установих, че е с безизразна физиономия, а очите му бяха скрити под периферията на шапката.

— Няма нищо по-лошо от упорита жена — каза Макнийл малко по-силно от необходимото. — Сами са си виновни, ако ги сполети беда.

— А ако — обадих се аз, наведох се напред и повиших глас, за да ме чуят над тропота на копитата — бедата е дошла заради някой мъж, достатъчна компенсация ли ще бъде, ако обвини него?

Джейми изсумтя развеселено; Кембъл се изхили и смуши Макнийл в ребрата с бича си.

— Получи си го, Андрю! — каза той.

Макнийл не отговори, но тилът му почервеня още повече. След това язди мълчаливо, свил рамене чак до ушите.

Макар и относително удовлетворителен, този разговор не успя да успокои нервите ми; стомахът ми се беше свил от ужас пред това, което можеше да се случи, когато стигнем в дъскорезницата. Въпреки че не харесваха Бърнс и очевидно предполагаха, че случилото се е по негова вина, явно нямаше никакво съмнение, че това би променило по някакъв начин участта на роба.

Кембъл беше нарекъл закона лош, но все пак закон. Но ръцете ми не трепереха от гняв или ужас пред тази несправедливост, а защото се чудех какво ще стори Джейми.

Не можех да разчета нищо по лицето му. Той яздеше отпуснат, хванал юздите с лявата си ръка, а дясната бе на бедрото му, близо до издутината от пищова в жакета.

Не бях сигурна дори дали мога да се успокоявам с факта, че ми позволи да дойда с него. Това може и да означаваше, че не очаква някакво насилие. Но в такъв случай дали смяташе просто да стои и да гледа екзекуцията?

В такъв случай…? Устата ми пресъхна, носът и гърлото ми бяха пълни с мекия кафяв прах, който се издигаше на облаци под копитата на конете.

Аз вече съм част от това. Част от какво? От клана и семейството, да — но от това? Планинците бяха готови да се бият до смърт за всяка кауза, която бе свързана с честа им или успееше да ги развълнува, но за останалите неща бяха предимно безразлични. След векове изолация в планините те не бяха склонни да се занимават с чуждите работи, но горко на всеки, който посмееше да се набърка в техните!

Явно Кембъл и Макнийл смятаха това за проблем на Джейми, но дали и той мислеше така? Джейми не беше изолиран планинец, казвах си аз. Той беше пътувал много, беше образован, културен човек. И много добре знаеше какво мисля аз по настоящия въпрос. Имах ужасното предчувствие обаче, че моето мнение днес няма да има голямо значение.

Беше горещ и задушен следобед, цикадите жужаха силно в тревите покрай пътя, но пръстите ми бяха студени и държаха сковано юздите. Бяхме подминали една-две групи; малки групички роби, които вървяха пеша към дъскорезницата. Те не ни погледнаха, а се скриха в храстите, за да ни направят път.

Шапката на Джейми излетя, ударена от един нисък клон; той я хвана ловко и я сложи пак на главата си, но аз успях да зърна лицето му и видях, че е напрегнато от тревога. Тогава ми хрумна, че той също не знае какво ще стори. И това ме изплаши повече от всичко.

Внезапно се озовахме в боровата гора; жълто-зелените листа на хикории и елши рязко отстъпиха пред по-тъмното и хладно наситено зелено, сякаш се движиш от повърхността на океана към по-спокойни дълбини.

Посегнах назад, за да докосна дървената кутия, закрепена зад седлото ми. Опитах се да не мисля за предстоящото, а да се приготвя за единствената роля, която бих могла да изпълнявам в неминуемото бедствие. Вероятно нямаше да мога да го предотвратя; но можех да се опитам да поправя вече случилото се. Да дезинфектирам и почистя раната — имах бутилка дестилиран алкохол и отвара за промивка от чеснов сок и мента. Имах и превръзки — да, имах ленени превръзки, — но сигурно първо щеше да се наложи да зашия раната, нали?

Докато мислех какво може да се направи за отсеченото ухо на Бърнс, внезапно спрях. Жуженето, което чувах, не беше само от цикадите. Кембъл яздеше начело, дръпна рязко юздите и се заслуша, а ние спряхме зад него.

В далечината се чуваха гласове, много гласове, дълбоки и гневни, като жуженето на пчели, чийто кошер е обърнат и разклатен. Чуваха се и далечни викове и писъци, както и внезапният лай на изстрел.

Препуснахме по последния склон между дърветата и излязохме с тропот на поляната пред дъскорезницата. Тя бе изпълнена с хора; роби и заточени затворници, жени и деца търчаха в паника покрай купчините дървесина, като термити, разкрити след удар на секира.

После вниманието ми се насочи към едната страна на дъскорезницата, където имаше нещо като кран с огромна крива кука, с която вдигаха трупите към улея на триона.

Куката минаваше през тялото на чернокож мъж, който се гърчеше в зловещо подобие на червей. Миризмата на кръв беше сладникава и гореща; имаше цяла локва на платформата под куката.

Конят ми спря, пристъпвайки от крак на крак, притеснен от тълпата. Виковете се бяха превърнали в стонове и в отделни писъци на жените. Видях, че Джейми слиза от седлото пред мен и си проправя път през хората към платформата. Кембъл и Макнийл бяха с него и разбутваха мрачно тълпата. Шапката на Макнийл беше паднала и стъпкана.

Седях като замръзнала на седлото, не можех да помръдна. На платформата близо до крана имаше мъже; един дребен човек, чиято глава бе гротескно омотана с превръзки, с петна от кръв от едната страна; и още няколко, бели и мулати, въоръжени с тояги и мускети, с които от време на време заплашваха хората.

Не че някой се опитваше да се качи на платформата; по-скоро обратното — като че ли всички искаха да се отдръпнат от нея. На лицата около мен виждах изражения, вариращи от страх до ужас и смайване, само на някои видях гняв… или задоволство.

Фаркард Кембъл се появи от множеството и се покатери на платформата, като стъпи на рамото на Макнийл. Тръгна към мъжете с тоягите, размаха ръце и изкрещя нещо, което не можах да чуя, макар че виковете и стоновете около мен затихнаха. Джейми се хвана за ръба на платформата и се изтегли горе след Кембъл, после спря, за да подаде ръка на Макнийл.

Кембъл стоеше точно пред Бърнс, слабите му бузи се тресяха от гняв.

— … неописуема жестокост! — крещеше той. Думите му излизаха накъсани, полузаглушени от шума на хората около мен, но видях, че сочи разпалено към куката и страховития ѝ товар. Робът беше спрял да се мята и сега висеше отпуснат.

Лицето на надзирателя не се виждаше, но тялото му бе сковано от гняв и непокорство. Един-двама от приятелите му тръгнаха бавно към него, явно за да му предложат подкрепата си.

Видях как Джейми спира за миг, за да прецени ситуацията. После извади и двата пищова от жакета си и спокойно свали петлетата. Пристъпи напред и удари с единия Бърнс по превързаната глава. Надзирателят се скова от изненада.

— Свали го — каза Джейми на най-близкия мъж, достатъчно силно, за да се чуе над затихващия ропот на тълпата. — Свали го, или ще отнеса и другата половина от лицето му. А после… — Вдигна втория пищов и се прицели право в гърдите на мъжа. Изражението му също добавяше тежест към заплахата, съвсем ненужно.

Мъжът се раздвижи неохотно, присвил очи към пищова. Хвана лоста, с който се управляваше кранът, и го дръпна назад. Куката се спусна бавно. Въжето беше изопнато от тежестта на тялото. Сред зрителите се надигна силна въздишка, когато пронизаният човек докосна земята.

Аз бях успяла да преведа коня си през тълпата и стоях на две крачки от платформата. Конят пристъпваше нервно, мяташе глава и сумтеше заради силната миризма на кръв, но беше достатъчно добре обучен, за да не побегне. Аз слязох от седлото и наредих на един мъж наблизо да свали кутията ми.

Дъските на платформата бяха странни под краката ми, люлееха се, сякаш стъпвах на сушата след дълго пътуване с кораб. Робът лежеше само на няколко метра от мен. Когато стигнах до него, вече си бях възвърнала студената яснота на ума, която е основният ресурс на всеки хирург. Не обърнах внимание на разгорещените спорове зад мен, нито на присъствието на зрителите.

Той беше жив; гърдите му се надигаха леко и на пресекулки. Куката беше пронизала стомаха му, минаваше през долната част на ребрата и стърчеше от гърба на нивото на бъбреците. Кожата му беше тъмно синьо-сива, а устните побелели като глина.

— Тихо — казах успокоително, макар че той не издаваше никакъв звук, освен свистенето на дишането му. Очите му гледаха невиждащо, зениците бяха разширени, потънали в мрак.

От устата му не течеше кръв — дробовете не бяха разкъсани. Дишането беше плитко, но ритмично — диафрагмата не беше перфорирана. Ръцете ми се движеха леко по него, умът ми се опитваше да проследи пораженията. От двете рани течеше кръв — на черна струя по мускулите на гърба и стомаха, и яркочервена като рубин върху излъсканата стомана. Не шуртеше — някак бяха пропуснали коремната аорта и бъбречната артерия.

Зад мен се водеше разгорещен спор. Откъслечни думи достигаха до ума ми и така разбрах, че помощниците на Бърнс са надзиратели от две съседни плантации, които бяха мъмрени много усърдно от Фаркард Кембъл.

— … пълно незачитане на закона! Ще отговаряте пред съда, господа, уверявам ви в това!

— Какво значение има? — попита един от тях. — Нали беше пролята кръв — нанесена е рана! Бърнс си е в правото!

— Право или не, не вие ще решавате — чу се и ръмженето на Макнийл. — Боклуци, това сте вие, не сте по-добри от…

— А ти откъде се взе, старче, че завираш дългия си шотландски нос, където не ти е работа?

— Какво ще ти трябва, сасенак?

Не го бях чула да се приближава до мен. Джейми беше клекнал пред отворената ми кутия. Още държеше заредения пищов в ръка и вниманието му беше насочено предимно към групата зад мен.

— Не зная — казах аз. Чувах спора на заден план, но думите се сливаха и бяха неразбираеми. Виждах само реалността под ръцете си.

Постепенно осъзнах, че мъжът, когото докосвам, може би не е смъртно ранен въпреки ужасните поражения. От прегледа установих, че извивката на куката беше минала нагоре през черния дроб. Вероятно десният бъбрек беше унищожен и част от тънките черва или жлъчката бяха засегнати, но това нямаше да го убие веднага.

Сигурно шокът щеше да свърши тази работа, но виждах пулса на покрития му с пот корем, точно над щръкналото острие. Беше бърз, но стабилен като барабанен ритъм; усещах ехото му с върховете на пръстите си, когато сложих ръка върху него. Беше изгубил много кръв — миризмата ѝ надделяваше над миризмата на пот и страх, — но не толкова много, че да умре от това.

Една неприятна мисъл ме споходи: може и да успеех да закрепя този човек, но беше по-добре да не го правя, защото след тази мисъл дойде и всичко онова, което можеше да се обърка — кръвоизливът, когато извадя куката, беше най-вероятното. Вътрешно кървене, закъсняла реакция на шока, перфорирани черва, перитонит… и все пак.

В Престънпанс бях видяла мъж, пронизан от меч, раната беше много подобна на тази. Той не получи друго лечение освен превръзка и все пак се възстанови.

— Беззаконие! — крещеше Кембъл, а гласът му се понесе над глъчката на спора. — Това не може да се допуска при никаква провокация. Ще се погрижа да бъдете съдени!

Никой не обръщаше внимание на истинския обект на този спор. Само секунди бяха изминали, но и аз разполагах само със секунди за действие. Сложих ръка на рамото на Джейми, за да привлека вниманието му.

— Ако го спася, ще го оставят ли жив? — попитах го тихо.

Той погледна мъжете зад мен, преценяваше вероятностите.

— Не — каза тихо. Очите му срещнаха моите, потъмнели от разбиране. Раменете му се изпънаха леко и той остави пищова на бедрото си. Не можех да му помогна в избора; той не можеше да помогне на мен, но щеше да ме защити, каквото и да реша.

— Дай ми третата бутилка отляво, на горния ред — казах и кимнах към капака на кутията, където имаше три редици прозрачни стъклени бутилки, здраво затапени и съдържащи различни лекарства.

Имах две бутилки чист алкохол и една с бренди. Излях голяма доза кафеникав стрит корен в брендито и го разклатих силно, после пропълзях до главата на мъжа и го притиснах към устните му.

Очите му се бяха изцъклили; опитах се да погледна в тях, за да се уверя, че ме вижда. „Защо?“ — запитах се, докато се навеждах и изричах името му. Не можех да го попитам какво избира — аз бях решила вместо него. И след като го направих, не можех да моля нито за одобрение, нито за прошка.

Той преглътна. Веднъж, два пъти. Мускулите до побелелите му устни потрепнаха; капки бренди потекоха по кожата му. Отново преглътна конвулсивно, после изопнатият му врат се отпусна и главата му натежа върху ръката ми.

Седнах със затворени очи, държах главата му, пръстите ми бяха на пулса под ухото му. Той подскочи, пропусна удар и продължи. Тръпка мина през тялото му, кожата му настръхна, сякаш хиляди мравки плъпнаха по нея.

В ума ми се въртеше описанието от дневника:

Описаните симптоми не се различаваха от тези, които той вече бе показал. Болка в корема, наистина.

Една петнайсета от зърното можеше да убие врабче за секунди. Една десета от зърното можеше да убие заек до пет минути. Самакитката беше отровата, която Медея бе приготвила за Тезей.

Опитвах се да не чувам нищо, да не чувствам нищо, да не мисля за нищо освен за неравния пулс под пръстите си. Опитах се с всички сили да не чувам гласовете над нас, шума на тълпата, да не забелязвам жегата и смрадта на кръв, да забравя къде съм и какво правя.

И все пак съзнанието остава ясно.

О, Господи, помислих си. Така е.

12. Завръщането на Джон Куинси Майърс

Дълбоко потресена от събитията в дъскорезницата, Джокаста въпреки това обяви, че смята да даде приема, който планираше.

— Ще ни разсее от мъката — каза тя твърдо. Обърна се към мен, протегна ръка и критично опипа плата на ръкава ми.

— Ще извикам Федра да започне да ти шие нова рокля — каза тя. — Тя е добра шивачка.

Аз лично смятах, че новата рокля и приемът няма да успеят да ме разсеят от случилото се, но видях предупредителния поглед на Джейми и не казах нищо.

Тъй като нямаше много време и не разполагахме с подходящ плат, Джокаста реши да преправят една от нейните рокли за мен.

— Как изглежда, Федра? — смръщи се към мен, сякаш можеше да ме види само със силата на волята си. — Ще стане ли?

— Да, ще стане — отвърна прислужницата, с пълна с карфици уста. Тя заби три бързо една след друга, огледа ме, прихвана гънка от плата на кръста ми и заби още две.

— Ще стане много добре — уточни вече без карфици в устата. — По-ниска е от вас, госпожице Джо, но е по-слаба в кръста. Малко е по-едра в гърдите обаче — добави тихо Федра и ми се усмихна.

— Да, знам това — сопна се Джокаста, дочула шепота. — Разцепи корсета, ще го покрием с валенсианска дантела над подложка от зелена коприна. Вземи парче от стария халат на съпруга ми; цветът е много подходящ. — Тя докосна ръкава на ярко зелено райе. — Поръби и отвора със зелена коприна; ще показва красиво гърдите ѝ. — Дългите бели пръсти посочиха мястото на промяната и се понесоха почти разсеяно над гърдите ми. Докосването беше хладно, безстрастно и почти недоловимо, но аз едва се сдържах да не се отдръпна.

— Имате забележителна памет за цветове — казах, изненадана и леко смутена.

— О, помня много добре тази рокля — отвърна тя. Докосна леко бухналия ръкав. — Навремето един джентълмен ми каза, че с нея приличам на Персефона — олицетворение на пролетта. — Слаба усмивка озари лицето ѝ при спомена, после изчезна, когато вдигна глава към мен.

— Какъв цвят е косата ти, скъпа? Не съм се сетила да попитам. Някак си ми звучиш руса, но не съм сигурна дали е така. Само не ми казвай, че си чернокоса или много светла! — Усмихна се, но шегата прозвуча малко като заповед.

— По-скоро съм кестенява — казах аз и докоснах смутено косата си. — Малко е избледняла обаче; изсветлява на кичури.

Тя се смръщи при тези думи, като че ли се чудеше дали кестенявото е подходящо. Явно не успя да разреши този въпрос, защото се обърна към прислужницата.

— Как изглежда, Федра?

Жената отстъпи назад и присви очи. Осъзнах, че сигурно — като другите прислужници в къщата — е свикнала да дава подробни описания на господарката си. Тъмните очи минаха бързо по мен и спряха малко по-дълго на лицето. Тя извади две карфици от устата си, преди да отговори.

— Хубаво е, госпожице Джо. — Кимна веднъж, бавно. — Много хубаво — повтори. — Тя има бяла кожа, бяла като сметана; много е хубава с това ярко зелено.

— Хм. Но долната пола е в цвят на слонова кост; ако е твърде светла, няма ли да бледнее?

Не ми хареса да ме обсъждат така, сякаш съм произведение на изкуството — и вероятно дефектно произведение на изкуството, — но преглътнах възраженията си.

Федра поклати категорично глава.

— О, не, мадам — каза тя. — Изобщо не бледнее. Тя има скули и сенки под тях. Кафяви очи, но не с цвят на кал. Помните ли онази книга, онази, с картинките на всякакви животни?

— Имаш предвид „Разкази за изследването на индийския субконтинент“ попита Джокаста — да, помня я. Одисей ми я чете миналия месец. Искаш да кажеш, че госпожа Фрейзър ти прилича на някоя от илюстрациите? — Засмя се развеселена.

— Аха — Федра не сваляше очи от мен. — Прилича на онази голямата котка — каза тя тихо. — Като онзи тигър, който гледа иззад храстите.

За миг на лицето на Джокаста се появи смаяно изражение.

— Наистина — каза тя и се засмя, но не ме докосна отново.

Стоях в долния коридор и приглаждах коприната на зелено райе върху гърдите си. Репутацията на Федра като шивачка имаше основания; роклята прилягаше като ръкавица, дръзките ивици смарагдов сатен сияеха над по-бледите оттенъци на слоновата кост.

Джокаста се гордееше с гъстата си коса и не носеше перуки, затова за щастие не предложи и аз да сложа такава. Федра се опита да напудри косата ми с оризово брашно, но аз категорично възразих. Тя не успя съвсем да скрие мнението си относно липсата ми на усет към модата и се задоволи само да прихване къдриците ми с бяла копринена панделка и да ги вдигне високо на главата ми.

Не бях съвсем сигурна защо се възпротивих и на дрънкулките, с които се опита да ме разкраси; вероятно просто не ми харесваше цялото това суетене. Или беше някаква неясна съпротива срещу това да ме превръщат в предмет, да бъда украсявана и излагана на показ за целите на Джокаста. Така или иначе отказах. Не носех никакво друго бижу освен венчалната си халка и малки перлени обици, както и зелена кадифена панделка на шията.

Одисей слезе по стълбите над мен, безупречен с ливреята си. Аз помръднах, а той обърна глава, когато зърна полите ми.

Очите му се разшириха от искрено възхищение, когато ме видя, и се усмихна леко. После го чух да ахва и вдигнах глава, за да видя как очите му се отварят широко, но този път от страх. Стискаше така силно перилата, че кокалчетата му бяха побелели.

— Моля за извинение, мадам — каза той задавено и хукна по стълбите покрай мен, почти презглава, като остави вратата към прохода за кухнята да се клати след него.

— Какво става…? — попитах на глас и после си спомних къде… и кога… се намирам.

Дълго беше живял в къща със сляпа господарка и без господар и бе станал невнимателен. За миг беше забравил най-основната и важна защита — единствената истинска защита на един роб: безизразното лице, което крие всички мисли.

Нищо чудно, че се ужаси, когато осъзна какво е направил. Ако някоя друга жена бе видяла този непредпазлив поглед… ръцете ми изстинаха и се изпотиха, преглътнах, като си спомних миризмите на кръв и терпентин, които пареха в гърлото ми.

Но този път бях аз, напомних си, и никой не беше видял. Икономът се изплаши, но беше в безопасност. Аз щях да се държа все едно нищо не се е случило — нищо не се беше случило — и всичко щеше да е… наред, доколкото можеше да бъде. Шумът от стъпки в галерията над мен прекъсна мислите ми. Погледнах нагоре, ахнах и всичко излетя от ума ми.

Шотландец планинец в целия си блясък е впечатляваща гледка — всеки планинец, на всяка възраст, както и да изглежда. А един висок, изпънат и в никакъв случай не-грозен планинец в разцвета на живота си беше смайваща гледка.

Не беше обличал килт от Калоден насам, но тялото му не беше забравило как се носи.

— О! — възкликнах аз.

Той ме видя и белите му зъби просветнаха, когато ми се поклони, сребърните токи на обувките му сияеха. Изправи се и се завъртя, за да се развее наметалото, после тръгна бавно по стълбите, взирайки се в лицето ми.

За миг го видях какъвто беше в утрото на сватбата ни. Тартанът беше почти същият; черни квадрати на ален фон, наметалото прихванато на рамото му със сребърна брошка, спускащо се до прасците на обутите в чорапи крака.

Сега ризата му беше по-фина, както и жакетът; по дръжката на кинжала на колана му имаше златни ивици. Duine uasal, така изглеждаше сега, достоен човек.

Но смелото лице над дантелата беше същото, по-старо, но по-мъдро. И наклонът на сияещата глава и извивката на широките устни, скосените ясни котешки очи, които се взираха в моите, бяха същите. Това беше мъж, който винаги бе осъзнавал стойността си.

— На вашите услуги, мадам — каза той. После се усмихна широко, когато слезе и по последните стълби.

— Изглеждаш прекрасно — казах аз, едва успях да преглътна буцата в гърлото си.

— Не е зле — отвърна без фалшива скромност. Нагласи внимателно гънката на рамото си. — Разбира се, това е предимството на наметалото — не е трудно да го нагласиш.

— На Хектор Камерън ли е? — изпитвах някакъв нелеп срам да го докосна, когато беше облечен така великолепно. Затова докоснах дръжката на кинжала, на която имаше малка златна украса във формата на птица в полет.

Джейми пое дълбоко дъх.

— Вече е мой. Одисей ми го донесе, с комплименти от леля ми. — Усетих странна нотка в гласа му и го погледнах? Въпреки очевидното му удоволствие, че отново е с килт, нещо го тревожеше. Докоснах го по ръката.

— Какво има?

Той ми се усмихна леко, но веждите се събраха угрижено.

— Не мога да определя какво точно. Просто…

Стъпки по стълбището го прекъснаха и той ме издърпа настрани, за да направим път на един забързан роб с купчина салфетки. Къщата кипеше заради последните приготовления; чувах хрущенето на колела по чакъла зад къщата и усещах приятните аромати от подносите, донасяни на галоп от кухнята.

— Не можем да говорим тук — прошепна той. — Сасенак, ще бъдеш ли нащрек по време на вечерята? Ако ти дам знак — той дръпна ухото си, — ще ми осигуриш ли разсейване? Няма значение какво — разлей вино, изпусни лъжица, набоди съседа си с вилица… — Ухили ми се и аз се успокоих; каквото и да го тревожеше, не беше въпрос на живот и смърт.

— Да, мога да го направя. Но какво…

Една врата в галерията горе се отвори и гласът на Джокаста се понесе надолу, даваше последни нареждания на Федра. Като я чу, Джейми се наведе бързо, целуна ме, после се обърна сред ален вихър и проблясък на сребърни катарами и изчезна между двама роби, които носеха табли с кристални чаши към трапезарията. Взирах се изумена след него и едва успях да се отдръпна, за да не бъда стъпкана от слугите.

— Ти ли си, мила Клеър? — Джокаста спря в подножието на стълбите и завъртя глава към мен, очите ѝ бяха вперени над рамото ми. Беше някак притеснително.

— Аз съм — отвърнах и я докоснах по ръката, за да разбере къде точно съм.

— Усетих камфора от роклята ти — каза тя в отговор на неизречения ми въпрос и пъхна ръка под лакътя ми. — Стори ми се, че чух гласа на Джейми. Той наблизо ли е?

— Не — отвърнах, без да излъжа много. — Мисля, че отиде да посрещне гостите.

— О… — Ръката ѝ стисна моята и тя въздъхна с нещо средно между задоволство и нетърпение. — Няма да съжалявам за онова, което не може да се върне, но се кълна, че съм готова да се откажа от едното си око, стига зрението на другото да се възстанови само за миг, колкото да видя момчето с тартана тази нощ!

Поклати глава и диамантите на ушите ѝ уловиха светлината. Беше с рокля от тъмносиня коприна, подчертаваща сияещата ѝ бяла коса. По плата бяха бродирани водни кончета, които сякаш се стрелкаха сред гънките, когато тя се движеше под светлините на свещниците по стените и големите полилеи, спускащи се от тавана.

— О, да. Къде е Одисей?

— Тук, мадам. — Беше се върнал така тихо, че не го бях чула кога се е появил от другата ѝ страна.

— Хайде тогава — рече тя и го хвана под ръка. Не знаех дали това се отнася за мен, или за него, но тръгнах послушно след нея, като отстъпих встрани пред две момчета от кухнята, които носеха основното ястие — цял печен глиган, главата с бивните беше непокътната и се взираше яростно, а едрият му гръб блестеше от мазнина, готов да бъде нарязан. Миришеше божествено.

Пригладих косата си и се приготвих да се срещна с гостите на Джокаста, чувствайки се така, сякаш и аз щях да бъда представена на сребърен поднос с ябълка в устата.

Списъкът с гостите беше истински опис на „Кой кой е“ сред плантаторите покрай река Кейп Фиър. Кембъл, Максуел, Бюканън, Макнийл, Макикърн… все имена на планинци, имена от Островите. Макнийл от Бара Медоус, Маклауд от Айли… много от имената на плантациите напомняха за родината на собствениците си и за техния език; високите гипсови тавани отекваха от напевния келтски.

Неколцина мъже бяха с килтове или с карирани наметала върху жакетите и копринените бричове, но не видях никой красив като Джейми, чието отсъствие беше много подозрително. Чух Джокаста да шепне нещо на Одисей; той извика една малка прислужница с плесване на ръце и я изпрати в осветената от фенери градина, вероятно за да го намери.

Почти толкова подозрителен беше и фактът, че неколцина гости не бяха шотландци; широкоплещест и любезно усмихнат квакер с живописното име Хърмън Хъзбънд, висок, кокалест мъж на име Хънтър и — за моя огромна изненада — Филип Уайли, безупречно издокаран с перука и пудра.

— Е, значи се срещаме отново, госпожо Фрейзър — отбеляза той, като задържа ръката ми малко по-дълго, отколкото етикетът позволяваше. — Признавам, че съм изключително очарован да ви видя отново!

— Какво правите тук? — попитах малко грубо.

Той се усмихна дръзко.

— Доведе ме моят домакин, почитаемият господин Макнийл от Бара Медоус, от когото току-що закупих отличен чифт сиви коне. Като стана дума за това, и стадо диви коне не би могло да ме спре да дойда на тази вечеря, защото чух, че на нея ще присъства и ваша милост. — Очите му плъзнаха бавно по мен с разсеяността на колекционер, който разглежда рядко произведение на изкуството. — Може ли да отбележа, мадам, колко много ви отива този оттенък на зеленото?

— Предполагам, че не мога да ви спра.

— Да не говорим за ефекта от светлината на свещите по кожата ви. „Шията ти е кула от слонова кост — цитира той и прокара подмолно палец по дланта ми — очите ти са езера в Хешбон“.

— „Носът ти е Ливанската кула, която гледа към Дамаск“ — казах аз и погледнах красноречиво аристократично големия му хобот.

Той се засмя, но не ме пусна. Аз погледнах към Джокаста, която беше само на няколко метра от нас и като че ли бе потънала в разговор с новодошъл, но от опит знаех колко остър е слухът ѝ.

— На колко сте години? — попитах и присвих очи, опитвайки се да не издърпам ръката си неприлично рязко.

— Двайсет и пет, мадам — отвърна той, доста изненадан. Потупа с показалец бенката с форма на звезда до устата си.

— Да не би да изглеждам твърде неопитен?

— Не, просто исках да се уверя, че ще ви кажа истината, когато ви информирам, че вероятно съм на годините на майка ви!

Тази новина като че ли изобщо не го впечатли. Вместо това вдигна ръката ми към устните си и я целуна страстно.

— Очарован съм — ахна той. — Може ли да ви наричам маман?

Одисей стоеше зад Джокаста, тъмните му очи се взираха в гостите, които идваха по осветената алея от реката — а сега се наведе напред и прошепна нещо в ухото ѝ. Аз издърпах със сила ръката си от Уайли и потупах с нея иконома по рамото.

— Одисей — казах и се усмихнах очарователно на Уайли, — ще се погрижиш ли да настаниш господин Уайли до мен на вечерята?

— Разбира се, мадам. Ще се погрижа — увери ме той и отново се зае с наблюдението си.

Господин Уайли се поклони екстравагантно, изразявайки вечната си благодарност, и позволи на един лакей да го подкара към къщата. Аз му помахах любезно, като си мислех колко ще ми е приятно да го забода с вилица, когато му дойде времето.

Не знаех дали е резултат на късмет или на внимателно планиране, но се озовах между господин Уайли и квакера, господин Хъзбънд, като господин Хънтър — другият некелтскоговорящ — беше срещу мен. Ние образувахме малък английски остров сред морето от шотландци.

Джейми се бе появил в последния момент и сега беше настанен начело на масата, а Джокаста седеше от дясната му страна. За десети път се зачудих какво точно става. Не го изпусках от поглед, чиста вилица лежеше до чинията ми, готова за действие, но вече бяхме на третото ястие и знакът не идваше.

— Изненадан съм да науча, че джентълмен с вашите убеждения присъства на това събитие, господин Хъзбънд. Подобна фриволност не е ли оскърбителна за вас? — След като не успя да привлече вниманието ми по време на първите две ястия, Уайли сега се бе навел пред мен и поради това притискаше бедрото си в моето.

Хърмън Хъзбънд се усмихна.

— И квакерите трябва да ядат, приятелю Уайли. А и аз съм имал честта да се радвам на гостоприемството на госпожа Камерън неведнъж; дори не помислих да го откажа сега само защото тя го предлага и на други. — Той насочи вниманието си към мен и продължихме прекъснатия си разговор.

— Попитахте за регулаторите, госпожо Фрейзър? — Кимна към другата страна на масата. — Ще ви препоръчам да отправите въпросите си към господин Хънтър, защото ако регулаторите се радват на някакво водачество, то те го откриват в лицето на този джентълмен.

Господин Хънтър се поклони при комплимента. Висок човек, с едра челюст, той беше по-скромно облечен от повечето присъстващи, с изключение на квакера. Те пътуваха заедно, връщаха се от Уилмингтън към домовете си във вътрешността. Тъй като добре помнех предложението на губернатор Трайън, аз исках да науча възможно най-много в това отношение.

— Ние сме доста свободна група — каза той скромно и остави чашата с вино. — Всъщност не би трябвало да имам претенции към някакво звание; просто по една случайност земята ми е разположена така, че е удобно място за срещите ни.

— Аз пък чух, че регулаторите били най-обикновена сбирщина. — Уайли попи устните си със салфетката, като внимаваше да не отлепи изкуствената бенка. — Беззаконници, склонни към насилие срещу пълноправните представители на Короната.

— Всъщност не сме такива — отвърна все още кротко господин Хъзбънд. Изненадах се да чуя, че признава връзката си с регулаторите; вероятно движението не беше чак толкова жестоко и беззаконно, колкото намекваше Уайли. — Ние просто търсим справедливост, а това не е нещо, което може да се получи чрез насилие, тъй като има ли насилие, справедливостта със сигурност изчезва.

Уайли се засмя, изненадващо дълбок и мъжки звук, като се има предвид превзетостта му.

— Да, справедливостта определено никаква я няма! Точно с това впечатление ме остави господин съдията Доджсън, когато говорих с него миналата седмица. Или може би той греши, сър, в идентификацията на негодниците, които са нахлули в жилището му, повалили са го и са го извлекли за петите на улицата? — Усмихна се питащо към Хънтър, който беше станал тъмночервен под загара. Пръстите му стиснаха столчето на винената чаша. Аз погледнах с надежда към Джейми, но сигналът не идваше.

— Господин съдия Доджсън — каза прецизно Хънтър — е пияница и крадец, истински срам за професията си и…

От известно време чувах някакви тихи шумове отвън, но ги отдавах на криза в кухнята, която бе отделена от главната къща чрез проход. Сега шумовете станаха по-ясни и аз долових познат глас, който малко ме разсея от обясненията на господин Хънтър.

— Дънкан! — почти станах от мястото си и хората около мен обърнаха любопитно глави.

На терасата започна някаква суматоха, сенки подскачаха покрай отворените френски прозорци, гласове викаха, спореха за нещо.

Разговорите в трапезарията затихнаха и всички се обърнаха да видят какво става. Джейми беше избутал стола си назад, но преди да стане, едно привидение се появи на прага.

Това беше Джон Куинси Майърс, ловецът, който изпълни двойните врати от край до край, издокаран със същия костюм, с който беше и на първата ни среща. Облегна се тежко на рамката на вратата и огледа всички с кървясалите си очи. Беше зачервен, дишаше тежко и в едната си ръка стискаше дълга стъклена бутилка.

Очите му спряха на мен и лицето му се изкриви в плаха, но любезна физиономия.

— А ЕТО ви — каза с дълбоко задоволство. — Дънкан ми рече тъй. Да, гуспожа Клеър рече да са напийш хубавко, преди да та срежи. Е, напих са. Напих са… — Замълча, олюля се опасно и вдигна високо бутилката. — Като СКУНКС! — добави победоносно. Пристъпи в стаята, падна по лице и не помръдна повече.

Дънкан се появи на прага, и той не беше в по-добро състояние. Ризата му беше разкъсана, жакетът висеше на рамото му и около окото му бе започнала да се образува голяма синина.

Огледа проснатото тяло в краката си, после погледна извинително към Джейми.

— Опитах се да го спра, Мак Дуб.

Аз станах от мястото си и стигнах до тялото едновременно с Джейми, следвана от истинска вълна любопитни гости. Джейми ме погледна и вдигна вежди.

— Е, ти наистина каза, че трябва да е в несвяст — отбеляза той. Наведе се над ловеца и вдигна единия му клепач, под който се видя само бялото на очната ябълка. — Бих казал, че се е справил добре.

— Да, но нямах предвид да се напие до смърт! — Клекнах до безчувственото тяло и притиснах плахо два пръста към каротидната артерия. Хубав, силен пулс. И все пак…

— Алкохолът изобщо не е добра упойка — казах, клатейки глава. — Той е отрова. Потиска централната нервна система. А шокът от операцията, при алкохолната интоксикация, може да го убие.

— Няма да е голяма загуба — каза някой от гостите, но гадната му забележка потъна в истинска вълна от укорителни възгласи.

— Жалко, че е похабил толкова бренди — каза друг и всички се засмяха. Беше Филип Уайли; видях напудрената му физиономия над рамото на Джейми. Хилеше се неприятно.

— Много сме чували за уменията ви, госпожо Фрейзър. — Сега е моментът да се докажете — пред свидетели! — Той махна с ръка към тълпата около нас.

— О, я се разкарай! — отвърнах рязко.

— О, чуйте я само! — промърмори някой зад мен, не без възхищение. Уайли примигна смаян, после се ухили още по-широко.

— Вашите желания са заповед за мен, мадам — промърмори, поклони се и изчезна в тълпата.

Изправих се, обзета от колебание. Можеше да се получи. Технически, това бе проста операция, щеше да отнеме само няколко минути, ако не срещнех усложнения. Правеше се малък разрез, но трябваше да се навлезе в перитонеума, с целия риск от инфекция, който това носеше.

Все пак нямаше да намеря по-добри условия от тези, с които разполагах тук — много алкохол и много помощници. Нямаше друга налична анестезия, а при никакви обстоятелства не бих оперирала пациент в съзнание. Все пак Майърс беше поискал да го направя.

Погледнах лицето на Джейми, исках съвет. Той стоеше до мен и видя въпроса в очите ми. Е, нали искаше разсейване, по дяволите.

— Най-добре го направи, сасенак — каза и погледна проснатия мъж. — Може да не събере отново кураж или пари да се напие така. — Наведох се и пак проверих пулса му — силен и стабилен.

Величествената глава на Джокаста се появи сред любопитните лица, надничащи над рамото на Макнийл.

— Отнесете го в салона — каза тя. Отдръпна се и взе решението вместо мен.

И преди бях оперирала при странни обстоятелства, мислех си, докато си миех бързо ръцете с оцет, донесен от кухнята, но не и по-странни от тези.

Освободен от кожените си дрехи, Майърс лежеше изпружен на махагоновата маса, отпуснат като печен фазан и почти толкова живописен. Беше положен върху одеяло от конюшнята, като фрапантно основно ястие с ризата от еленска кожа и огърлицата от мечи нокти, обграден от бутилки, парцали и превръзки.

Нямаше време да се преобличам; донесоха ми една кожена касапска престилка от пушилнята да покрия роклята си. А Федра закачи дългите ми широки ръкави с карфици, за да оголи предмишниците ми.

Още свещи бяха донесени, трябваше ми светлина; свещникът сияеше от бюфета, а полилеят светеше, щедро обсипан с ароматни восъчни свещи. Не така ароматни като Майърс обаче. Взех без колебание гарафата от бюфета и плиснах отлично бренди за няколко шилинга върху покритите му с къдрави тъмни косми слабини.

— Скъп начин да убиеш бълхите — отбеляза някой критично до мен, докато наблюдаваше бързото преселение на дребните форми на живот след вълната от алкохол.

— О, но те ще умрат щастливи — каза друг глас, гласът на Иън. — Донесох ти кутията, лельо. — Той остави хирургическото сандъче до лакътя ми и го отвори.

Аз взех скъпоценната си синя бутилка с дестилиран алкохол и скалпела с право острие. Задържах острието над една купа и го полях с алкохол, като оглеждах тълпата за подходящи помощници. Доброволци нямаше да липсват; зрителите кипяха от потиснат смях и си шепнеха коментари. Прекъсната вечеря беше забравена заради вълнението от предстоящото.

Двама едри кочияши бяха извикани от кухнята, за да държат краката на пациента, а Андрю Макнийл и Фаркард Кембъл се самопредложиха да държат ръцете му. Младия Иън беше позициониран до мен, за да държи голям свещник за допълнителна светлина. Джейми зае мястото на главния анестезиолог до главата на пациента и държеше чаша, пълна с уиски, до отворената и хъркаща уста.

Проверих дали всичко необходимо и иглите за шиенето са готови, поех дълбоко дъх и кимнах на войниците си.

— Да действаме.

Пенисът на Майърс, смутен от вниманието, вече се беше скрил и надничаше срамежливо от храстите. Когато дългите крака на пациента бяха вдигнати и отворени, самият Одисей деликатно отмести торбестия скротум и хернията беше разкрита — гладка топка с големината на кокоше яйце, извивката ѝ беше тъмнолилава там, където се беше притискала към кожата на слабините.

— Господи! — каза някой от кочияшите и ококори очи при гледката. — Вярно е… той има три топки!

Колективно ахване и кикот се понесоха от зрителите, но аз бях твърде заета, за да поправям погрешните им впечатления. Обърсах внимателно перинеума с чист алкохол, потопих скалпела в течността, прокарах острието над пламъка на свещта за допълнителна стерилизация и направих бърз разрез.

Не голям, не дълбок. Само колкото да отворя кожата и да видя извивката на сияещото розово-сиво черво, което беше провиснало през разкъсания мускулен слой. Събра се кръв, тънка, тъмна струя, която започна да капе по одеялото.

Продължих разреза, потопих пръсти в купата с дезинфектант, после притиснах леко издутината нагоре. Майърс внезапно помръдна и едва не ме избута, и също така внезапно се успокои. Напрегна се отново, надигна хълбоци и асистентите ми за малко да изпуснат краката му.

— Събужда се! — извиках на Джейми над надигналите се тревожни викове. — Дай му още, бързо! — Всичките ми колебания относно употребата на алкохол като упойка се оказаха основателни, но вече беше късно.

Джейми стисна челюстта на Майърс, отвори устата му и изля уиски в нея. Майърс се задави, започна да плюе и да издава звуци като давещ се бизон, но явно достатъчно алкохол се разля по гърлото му, защото огромното тяло се успокои. Той притихна, мърморейки, и отново захърка задавено.

Бях успяла да задържа пръстите си на място; кървенето беше твърде силно, но поне мятането му не беше накарало червото да провисне отново. Взех чиста кърпа, накисната в бренди, и попих мястото. Да, вече виждах ръба на мускулния слой, Майърс беше кльощав и затова имаше само тънък слой жълта мазнина под кожата, която я разделяше от тъмночервените нишки отдолу.

Усетих движението в червата му, когато си пое дъх, тъмната влажна топлина на тялото му обграждаше голите ми пръсти в онази странна, едностранна интимност, която могат да изпитат единствено хирурзите. Затворих очи и забравих за бързането, забравих за наблюдаващата ме тълпа.

Поех бавно дъх, нагласих го към ритъма на хъркането. Над смрадта на брендито и предизвикващите леко гадене аромати на храна, усещах землистите миризми на тялото му: застояла пот, мръсна кожа, лек дъх на урина и медната миризма на кръв. За всеки друг те щяха да са неприятни, но не и за мен, не и сега.

Това тяло не беше нито добро, нито лошо. Това тяло беше мое, сега.

Те всички бяха мои; изпадналите в безсъзнание тела в ръцете ми, разкриващи тайните си пред мен. Мъжете, които го държаха, ме гледаха. Не се случваше винаги, но когато се случеше, усещането беше незабравимо; синтез на съзнания в един организъм. И аз поех контрола над този организъм, станах част от него, забравила за себе си.

Времето спря. Силно съзнавах всяко движение, всеки дъх, всяко дръпване на конеца от котешки черва, когато затегнах ингвиналния пръстен, но ръцете ми не ми принадлежаха. Гласът ми беше висок и ясен, даваше заповеди, които веднага бяха изпълнявани, а някъде далече един малък наблюдател в ума ми надзираваше процеса на операцията с дистанциран интерес.

И тогава всичко приключи, времето отново потече. Отстъпих назад, прекъснах връзката, чувствах се леко замаяна от непривичната самота.

— Готово — казах и зрителите избухнаха в силни аплодисменти. Още бях замаяна — нима бях прихванала алкохолното опиянение от Майърс чрез осмоза? Обърна се и направих екстравагантен реверанс към гостите.

След час аз самата бях пияна, паднах жертва на десетките наздравици в моя чест. Успях да избягам за миг, като се извиних, че трябва да проверя пациента си и тръгнах по стълбите към гостната, в която лежеше.

Спрях в галерията, като се държах за перилата. Чувах жуженето на разговори и смях отдолу; партито още течеше, но се беше пръснало на малки групички из фоайето и салона. От тази гледна точка приличаха на медна пита, пухкави перуки на главите, фини рокли, подскачащи напред-назад по шестостенните плочки, жужащи над чаши, пълни с нектара на бренди и портър.

Ако Джейми бе искал разсейване, помислих си замаяно, то определено надминах очакванията му. Явно онова, което щеше да се случи, беше отложено. Но какво беше то и за колко време бе предотвратено? Поклатих глава, за да я проясня — с незначителен резултат — и тръгнах да видя пациента си.

Майърс още спеше дълбоко и блажено, дишаше бавно и памучните завеси на леглото потрепваха. Робинята Бети ми кимна усмихната.

— Той е добре, госпожо Клеър — прошепна тя. — Не можете да го събудите и с топ.

Нямаше нужда да проверявам пулса му; главата му бе извърната и виждах огромната вена на шията, трептеше бавно и стабилно, като удари на чук. Докоснах го и усетих кожата му хладна и влажна. Нямаше треска, нямаше признаци на шок. Цялата му огромна персона излъчваше спокойствие и благодат.

— Как е той? — Ако не бях толкова пияна, щях да се стресна. Но сега само се завъртях по оста си и видях, че Джейми стои зад мен.

— Добре е. Не можеш да го убиеш и с оръдие. Като теб е — казах и осъзнах, че се облягам на него, а ръцете му са на кръста ми. Зачервеното ми лице бе заровено в хладните гънки на ризата му. — Неразрушим.

Той ме целуна по главата и приглади назад няколко къдрици, които бяха избягали от прическата по време на операцията.

— Справи се добре, сасенак — прошепна ми. — Много добре, хубавице.

Миришеше на вино и восък, на билки и планинска вълна. Плъзнах ръка надолу и усетих извивките на задника му, гладък и свободен под килта. Той помръдна леко, бедрото му се притисна за миг към моето.

— Трябва ти чист въздух, сасенак, и трябва да поговорим. Можеш ли да го оставиш за малко?

Погледнах към леглото и хъркащия му обитател.

— Да. Стига Бети да остане при него, за да е сигурна, че няма да повърне в съня си и да се задави. — Погледнах към робинята, която изглеждаше изненадана, че изобщо я питам и кимна с готовност.

— Ще се срещнем при градината с билките и гледай да не паднеш по стълбите и да си строшиш врата, нали? — Вдигна брадичката ми, целуна ме бързо и дълбоко, и ме остави замаяна — някак едновременно по-трезва и по-пияна от преди.

13. Изпитание на съвестта

Нещо тъмно се приземи на алеята пред нас с тихо туп и аз рязко спрях и стиснах ръката му.

— Жаба — каза невъзмутимо Джейми. — Чувала ли си ги как пеят?

„Пеят“ не беше думата, която ми хрумваше относно хора от квакане и сумтене от тръстиките близо до реката. От друга страна, Джейми беше напълно лишен от музикален слух. Той побутна с крак тъмната форма.

— Брекекекеке, ко-акс, ко-акс — цитира той. — Брекеке, ко-акс! — Формата отскочи и изчезна в мокрите растения покрай пътеката.

— Винаги съм знаела, че имаш дарба за езиците — казах развеселена. — Но не знаех, че говориш и жабешки.

— Е, не го говоря добре — каза той скромно. — Обаче имам хубав акцент, ако мога да отбележа.

Засмях се, той стисна ръката ми и я пусна. Мимолетната искра на шегата угасна, не успя да разпали разговор и ние продължихме, физически заедно, но разделени на мили в мислите си.

Трябваше да съм изтощена, но адреналинът още бушуваше във вените ми. Чувствах екзалтацията, която идва с изпълняването на успешна операция, да не говорим за обичайното опиянение от алкохолната интоксикация. Ефектът от всичко това още ме караше да се олюлявам, но съзнавах съвсем ясно всичко около себе си.

Под дърветата близо до пристана имаше изящна пейка и Джейми ме водеше натам, към сенките. Той се настани на мраморната пейка с дълбока въздишка, която ми напомни, че не само за мен вечерта е била изпълнена със събития.

Огледах се с преувеличено внимание, после седнах до него.

— Сами сме и никой не ни вижда — казах аз. — Искаш ли да ми кажеш какво става, по дяволите?

— О, да. — Изправи гръб и се протегна. — Трябваше да ти кажа по-рано, само че не очаквах тя да направи такова нещо. — Той посегна и хвана ръката ми в тъмното. — Не че е нещо лошо. Когато ми донесе наметалото, кинжала и брошката, Одисей ми каза, че Джокаста смята да направи някакво обявление на вечерята — ще обяви пред всички, че иска да ме направи наследник на… това.

Жестът му обхвана къщата и нивите под нас, и всичко останало: речния пристан, овощната градина, градините пред къщата, конюшните, безкрайните акри борова гора, дъскорезницата, дестилерията за терпентин и четиридесетте роби, които работеха там.

Представих си как ще протече всичко, както сигурно го бе видяла и Джокаста; Джейми седи начело на масата, облечен с тартана на Хектор Камерън, с кинжала и брошката му — на тази брошка бе изписан девизът на клана „Обединение!“ — обграден от другарите на Хектор, всички очакващи да приветстват своя млад сънародник тук.

Ако тя направеше такова заявление в компанията на местните шотландци, добре наквасени с хубавото уиски на Хектор, те щяха да го приемат веднага за господар на Ривър Рън, помазан с глиганска мас и коронясан с восъчни свещи.

Това беше типичен за Макензи план, помислих си; дързък, драматичен и напълно нехаещ за желанията на замесените в него.

— И ако го беше направила — каза той, отразявайки мислите ми с изключителна прецизност, — щеше да ми е много неловко да отхвърля тази чест.

— Да, много.

Той внезапно се изправи, не можеше да стои мирен. Без да каже нищо, ме хвана за ръка; аз станах с него и поехме по алеята към овощната градина, която заобикаляше официалната. Фенерите, запалени за приема, бяха махнати, свещите им — прибрани за по-късна употреба.

— Защо Одисей ти е казал? — попитах аз.

— Ти ми кажи, сасенак — каза той. — Кой е господар на Ривър Рън сега?

— О! — казах аз. И добавих: — О!

— Точно така — рече сухо той. — Леля ми е сляпа; кой води сметките и върти домакинството? Тя може и да решава какво да се направи, но кой казва дали е направено? Кой е винаги до нея, за да ѝ каже какво става, чии думи чува тя, на чия преценка вярва най-много?

— Разбирам. — Взирах се в замислено в земята. — Нали не мислиш, че е подправил сметките или нещо подобно? — Надявах се да не е така; много харесвах иконома на Джокаста и мислех, че между тях има сърдечност и уважение. Не исках да мисля, че я мами хладнокръвно.

Джейми поклати глава.

— Не. Прегледах счетоводните книги и всичко е наред, всъщност дори в идеален ред. Сигурен съм, че той е честен човек и верен слуга, но няма да е нормално, ако с радост отстъпи мястото си на непознат.

Изсумтя рязко.

— Леля може и да е сляпа, но този чернокож човек вижда съвсем ясно. Не ми каза и дума, за да ме разубеди. Каза ми само какво смята да направи тя и после ме остави сам да реша какво да сторя. Или да не сторя.

— Мислиш, че той знае, че ти не би… — спрях, защото не бях сигурна дали наистина не би приел. Гордост, предпазливост или и двете можеха да са причина да се противи на подмолния план на Джокаста, но това не означаваше, че ще го отхвърли.

Той не отговори и през мен премина студена тръпка. Потреперих въпреки топлия летен въздух и хванах ръката му, търсех утеха в солидното усещане на плътта му между пръстите си.

Беше краят на юли и от овощната градина се носеше сладък аромат на узрели плодове, така наситен, че почти можех да усетя чистия тръпчив вкус на новите ябълки. Помислих за изкушението и за червея, който се крие под красивата кора.

Изкушение не само за него, но и за мен. За него това бе шанс да осъществи природата си, да осъществи съдбата си. Той беше роден и отгледан за това: да управлява голямо имение, да се грижи за хората в него и да заеме мястото си сред уважаваните хора, сред равните си. И най-важното — да се завърне в клана и семейството. Аз вече съм част от това, беше ми казал.

Не го беше грижа за самото богатство, сигурна бях. Не мислех, че иска и власт, защото, вече знаеше какво чака в бъдещето и ако искаше власт, щеше да тръгне на север, за да потърси мястото си сред основателите на нацията.

Но той вече е бил господар. Беше ми казал малко за времето си в затвора, но едно нещо бе останало в паметта ми. За хората, с които беше живял в килията — Те бяха моите хора. И това ме поддържаше жив. И си спомних какво казваше Иън за Саймън Фрейзър: Сега грижата за хората му е единствената му връзка с човещината.

Да, Джейми имаше нужда от хора. Хора, които да води, за които да се грижи, да защитава и с които да се сражава. А не да притежава.

Минахме покрай овощната градина все така в мълчание и покрай дългите цветни лехи с аромати на лилии и лавандула, съсънки и рози, така опияняващи, че дори само разходката в горещия тежък въздух бе като потапяне сред лехите с ухаещи цветчета.

О, Ривър Рън беше градина на земните наслади, да… но аз имах чернокож приятел, оставих дъщеря си на неговите грижи.

Като се сетих за Джо Абърнати и Бриана, ми се стори, че съществувам на две места едновременно. Виждах лицата им в ума си, чувах гласовете им с вътрешния си слух. И все пак реалността беше мъжът до мен, с развяващ се при всяка крачка килт и замислено сведена глава.

Това беше моето изкушение: Джейми. Не несъществените удобства на меките легла и красивите стаи, копринените рокли или общественото положение. Джейми.

Ако той не приемеше предложението на Джокаста, трябваше да прави нещо друго. И това „нещо друго“ вероятно щеше да бъде опасната примамка на Уилям Трайън за земя и хора. Това от една страна беше по-добро от щедрото предложение на Джокаста, защото изграденото щеше да е негово. Наследство, което искаше да остави на Бриана. Ако доживееше да го изгради.

Още живеех в двете равнини — в тази, в която чувах шепота на килта му до полите си и усещах влажната топлина на тялото му, по-топло от горещия въздух. Усещах мускусния му аромат, който ме караше да искам да го издърпам в лехата, да разкопчая брошката и да накарам наметалото да падне от раменете му, да сваля корсажа си и да притисна гърди към него, да легнем полуголи и възбудени сред мокрите зелени растения и да го откъсна от мислите му.

Но в равнината на спомените усещах аромата на тисови дървета и вятъра от морето, а под пръстите ми не беше топъл мъж, а студеният гладък гранит на надгробния камък с неговото име.

Не проговорих. Той също.

Вече бяхме направили пълна обиколка и се връщахме към реката, където сивите каменни стъпала се спускаха надолу и изчезваха под плискащата се вода. Макар и толкова нагоре по течението още се усещаха отзвуци от прилива.

Там беше закотвена лодка; малка гребна лодка, предназначена единствено за риболов и разходки.

— Искаш ли да се разходим?

— Да, защо не? — Сигурно и той изпитваше същото желание като мен — да се махне от къщата и Джокаста, да се отдалечи достатъчно, за да може да мисли ясно, без опасността да бъде прекъснат.

Слязох, като се държах за ръката му. Преди да стъпя в лодката обаче, той се обърна към мен. Придърпа ме към себе си, целуна ме нежно, веднъж, после ме притисна към тялото си и положи брадичка на главата ми.

— Не знам — каза тихо, в отговор на неизречените ми въпроси. Влезе в лодката и ми подаде ръка.

Мълчеше, докато се носехме по реката. Беше тъмна, безлунна нощ, но отраженията на звездното сияние по водата ни осигуряваха достатъчно светлина, за да виждаме, след като очите ми свикнаха с редуването на блясъка на водата и дървесните сенки.

— Няма ли да кажеш нещо? — попита той най-сетне.

— Не аз трябва да реша — отвърнах, усещах стягане в гърдите, което не се дължеше на корсета.

— Така ли?

— Тя е твоя леля. Това е твоят живот. Ти трябва да решиш.

— А ти ще си само зрител, така ли? — Той изсумтя и натисна греблата срещу течението. — Това не е ли и твоят живот? Или все пак не смяташ да останеш с мен?

— Какво имаш предвид? — сепнах се аз.

— Ами сигурно ти идва в повече. — Сведе глава над веслата. Не можех да видя лицето му.

— Ако имаш предвид случилото се в дъскорезницата…

— Не, не това. — Пак натисна греблата, раменете му се изпънаха под ризата, усмихна ми се накриво. — Смърт и бедствия не биха те притеснили, сасенак. Но малките неща, ежедневието… Виждам как потрепваш, когато черната слугиня ти сресва косата или когато момчето ти взима обувките да ги изчисти. И робите, които работят на терпентина. Това те тревожи, нали?

— Да, така е. Аз… не мога да имам роби. Казах ти…

— Да, каза ми. — Остави греблата за миг, за да отметне кичур от лицето си. Очите му срещнаха моите.

— И ако избера това, сасенак… ще можеш ли да останеш с мен и да гледаш, и да не правиш нищо? Защото няма какво да се направи, докато леля ми не умре. Вероятно дори никога.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя няма да освободи робите си — как би могла? Аз също няма да мога, докато е жива.

— Но щом наследиш плантацията… — поколебах се. Освен че бе ужасно да обсъждаме смъртта на Джокаста, все пак нямаше никакви признаци това да се случи скоро; Джокаста бе на малко повече от шейсет години и в добро здраве, ако не се брои слепотата ѝ.

Внезапно разбрах какво има предвид; можех ли да се накарам да живея ден след ден, месец след месец, година след година, като собственица на роби? Не можех да се преструвам, че ще е нещо друго, не можех да потърся утеха в мисълта, че съм само гостенка, чужд човек.

Прехапах устна, за да не изкрещя веднага отказа си.

— И дори тогава — отвърна той на думите ми. — Не знаеше ли, че собственик на роби не може да ги освободи без писменото разрешение на Събранието?

— Какво? — втренчих се в него. — И защо не?

— Плантаторите ще се страхуват от въоръжено въстание на негрите — каза той. — И кой може да ги вини? — добави саркастично.

— Робите не могат да имат оръжия, освен инструменти и ножове, а законът за кръвопролитието им пречи да ги използват. — Той поклати глава. — Не, Събранието никога няма да позволи освобождаването на голяма група чернокожи, които да бродят из окръга. Дори ако някой иска да освободи един от робите си и получи разрешение за това, освободеният роб трябва да напусне колонията бързо, иначе може да бъде заловен и поробен от някой друг.

— Мислил си за това — казах бавно.

— А ти не си ли?

Не отговорих. Прокарах ръка по водата, малка вълничка се вдигна около китката ми. Не, не бях мислила за подобна вероятност. Не и съзнателно, защото не исках да се изправям пред избора, който сега се простираше пред мен.

— Предполагам, че това е голяма възможност — казах, гласът ми звучеше напрегнато и неестествено дори в моите уши. — Ще ръководиш всичко…

— Леля ми не е глупава — прекъсна ме той с лека острота в гласа. — Тя ще ме направи наследник, но не и собственик на имота ѝ. Ще ме използва да върша нещата, които тя не може да върши, но няма да съм нещо повече от неин служител. Да, ще иска мнението ми, ще се вслушва в съвета ми, но всичко ще става по нейната воля.

Той поклати глава.

— Съпругът ѝ е мъртъв. Без значение дали го е обичала или не, тя е господарката сега, без никакво съмнение. И тя се радва на вкуса на властта твърде много, за да се откаже от него.

Беше съвсем прав в оценката си на характера на Джокаста Камерън и тук се криеше ключът към нейния план. Тя имаше нужда от мъж; някой, който да ходи там, където тя не може, да се оправя с флота, да изпълнява задачите в голямото имение, с които тя не може да се справи заради слепотата си.

И в същото време определено не искаше съпруг; някой, който ще узурпира властта ѝ и ще ѝ нарежда. Ако не беше роб, Одисей щеше да я замества, но макар да беше нейните очи и уши, той не можеше да бъде и нейните ръце.

Не, Джейми беше идеалният избор; силен, компетентен мъж, способен да вдъхва уважение сред равните си и да наложи властта си над подчинените си. Мъж, който знае как се управляват хора и имение. Освен това бе обвързан с нея чрез родствената връзка и задължението да изпълнява заповедите ѝ, но иначе ще бъде безвластен. Тя щеше да го държи в зависимост чрез щедростта си и обещанието да получи Ривър Рън; дълг, който Джокаста щеше да изплати едва след смъртта си.

Буцата в гърлото ми нарастваше, докато търсех думи. Не можех, помислих си. Не бих могла да се справя с това. Не бих могла да се изправя и пред алтернативата обаче; не можех да го накарам да отхвърли предложението, като знаех, че това ще го изпрати в Шотландия, за да се срещне със смъртта си.

— Не знам какво да направиш — казах накрая, гласът ми едва се чуваше над ритмичния плясък на веслата.

В реката се бе образувал вир заради паднало голямо дърво, клоните му бяха пленили всякакви наноси, които се носеха по течението. Джейми се отправи натам и приближи лодката към спокойните води. Остави греблата и избърса с ръкав челото си, като дишаше тежко от усилието.

Нощта беше тиха, чуваше се само лекото плискане на водата и от време на време драскането на потопените дървесни клони в корпуса на лодката. Най-сетне той посегна напред и докосна брадичката ми.

— Лицето ти е моето сърце, сасенак — каза тихо, — а любовта ти е моята душа. Но ти си права; не можеш да бъдеш моята съвест.

Въпреки всичко някак ми олекна, сякаш някакво неопределимо бреме падна от плещите ми.

— О, радвам се — казах и добавих импулсивно: — Би било огромно бреме.

— Така ли? — Той ме погледна леко сепнат. — За толкова порочен ли ме мислиш?

— Ти си най-добрият човек, когото познавам — отвърнах. — Исках да кажа… че е огромно бреме да се опитваш да живееш за двама. Да се опитваш да ги вместваш някак в представите си за това кое е редно… правиш го за дете, разбира се, налага се, но дори тогава е ужасно трудно. Не бих могла да го направя за теб — няма да е редно, дори да опитвам.

Явно го бях смутила много. Той поседя мълчаливо с леко извърнато лице.

— Наистина ли ме мислиш за добър човек? — попита накрая. В гласа му имаше странна нотка, която не можех да разгадая.

— Да — отвърнах без колебание. После добавих, почти на шега: — А ти не се ли мислиш?

След дълга пауза той каза доста сериозно:

— Не, не мисля.

Погледнах го, безмълвна, сигурно устата ми беше зейнала от изумление.

— Аз съм жесток човек и го знам добре — каза той тихо. Разпери ръце на коленете си; големи ръце, които можеха да държат меч и кинжал с лекота или да удушат човек. — Ти също го знаеш… или би трябвало.

— Никога не си правил нищо, ако не си бил принуден да го направиш!

— Така ли?

— Да, така — казах, но дори докато го изричах, усетих, че съмнението засенчва думите ми. Дори когато бяха сторени по принуда, нима подобни неща не оставяха петно върху душата?

— Но нали не мислиш за мен същото като за Стивън Бонет, например? И той може да каже, че действа по необходимост.

— Ако мислиш, че имаш нещо общо със Стивън Бонет, значи напълно грешиш — казах твърдо.

Той сви рамене почти нетърпеливо и се разшава на тясната пейка.

— Няма голяма разлика между мен и него, само това, че аз имам чувство за чест, което на него му липсва. Та нали това ми пречи да се превърна в крадец? — попита той. — Да започна да ограбвам когото сваря? Все пак не ми е съвсем чуждо — дядо ми е построил Леох със златото на онези, които е ограбил в планинските проходи, а друг е успял чрез телата на жените, които е принудил да му отдадат богатството и титлите си.

Той се протегна, силните рамене се издигнаха тъмни на фона на сияещата вода. После внезапно хвана греблата на коленете си и ги хвърли в дъното на лодката с трясък, който ме накара да подскоча.

— Аз съм на повече от четиридесет и пет! — каза той. — Един мъж трябва вече да се е установил на тази възраст, нали? Трябваше да имам дом, да имам земя, с която да си изкарвам прехраната, да имам заделени пари за старини.

Той пое дълбоко дъх; видях как бялата пазва на ризата му се надига заедно с гърдите.

— Е, аз нямам къща. Нито земя. Нито пари. Нито чифлик, нито дори нива, или крава или овца, или прасе, или коза! Нямам покрив, нито постеля, нито нощно гърне, в което да се изпикая!

Удари с юмруци по пейката и тя потрепери силно под мен.

— Дори дрехите на гърба ми не са мои!

Настъпи дълга тишина, нарушавана само от песента на щурците.

— Имаш мен — казах тихо. Но това не ми се струваше кой знае какво.

Той изсумтя гърлено, може би се засмя, или изстена.

— Да, имам теб — каза. Гласът му потрепери леко, дали от страст, или от смях, не знаех. — И точно това е проблемът, нали?

— Така ли?

Вдигна ръце в жест на огромно нетърпение.

— Ако бях сам, щеше ли да има значение? Можех да живея като Майърс; да отида в гората, да ловувам, да ловя риба, за да се изхранвам, и когато остарея, да легна под някое дърво и да умра, като оставя на лисиците да оглозгат кокалите ми. Кого щеше да го е грижа?

Сви рамене с раздразнение, сякаш ризата му отесня.

— Но не съм сам. С мен сте ти, Иън, Дънкан, Фъргъс и Марсали. Бог да ми е на помощ, дори за Лери трябва да мисля!

— О, моля те — изстенах аз.

— Не разбираш ли? — попита той почти отчаяно. — Искам да положа целия свят в краката ти, Клеър, а нямам какво да ти дам. Нищо!

Той явно наистина мислеше, че това има значение.

Гледах го и търсех думи. Беше се извърнал леко встрани, с приведени от отчаяние рамене.

Само за час бях преминала от мъката при мисълта, че ще го изгубя в Шотландия, през силното желание да легна с него сред цветята до много силния порив да го халосам по главата с гребло. А сега отново се връщах към нежността.

Накрая хванах голямата му мазолеста ръка, плъзнах се напред, за да коленича на дъските между краката му. Облегнах глава на гърдите му и усетих дъха му в косата си. Нямах думи, но бях направила избора си.

— Където и да идеш — казах аз, — ще бъда с теб; и където и да живееш, аз ще бъда там; твоите хора ще са мои хора, и твоят Бог ще е мой Бог: където умреш, там ще умра и аз, и там ще ме погребат. — Дали в шотландските планини или в южните гори, направи каквото трябва да направиш; аз ще бъда с теб.

Водата течеше бърза и плитка в средата на потока; виждах черните канари точно под сияещата повърхност. Джейми също ги видя и натисна греблата да завие, за да се приближим към чакълестия бряг, в басейнче, оформено от корените на една плачеща върба. Наведох се и хванах един клон, за да завържа въжето за него.

Бях си мислила, че ще се върнем в Ривър Рън, но явно щяхме да спрем тук за почивка. Бяхме продължили нагоре срещу течението и Джейми гребеше усилено.

Оставена сама с мислите си, можех само да слушам тихото съскане на дъха му и да се чудя какво ще стори. Ако избереше да остане… е, може би нямаше да е толкова трудно, колкото си мислех. Не подценявах Джокаста Камерън, но не подценявах и Джейми Фрейзър. Колъм и Дугал Макензи се бяха опитали да го подчинят на волята си, но не успяха.

Изпитах вина при спомена за последния път, когато видях Дугал Макензи, как шепнеше беззвучни проклятия, докато се давеше в собствената си кръв, а кинжалът на Джейми беше забит в основата на гърлото му. Аз съм жесток човек — беше казал той, — и ти го знаеш.

Но все пак грешеше; имаше разлика между него и Стивън Бонет, мислех си, докато гледах как се навежда над греблата, грацията и мощта на силните му ръце. Той имаше не само чувство за чест: той беше добър, смел… и съвестен.

Осъзнах къде отиваме, когато зави с едното гребло и насочи лодката през течението към устието на широк поток, над който бяха надвиснали тополи. Никога не бях ходила там по вода, но Джокаста бе казала, че не е далече.

Не биваше да се изненадвам; ако тази нощ той бе решил да се изправи пред демоните си, това беше най-подходящото място.

Малко по-нагоре по потока се тъмнееше притихналата дъскорезница. Зад грамадата ѝ се виждаше сияние; светлина от бараките на робите близо до гората. Обграждаха ни обичайните нощни звуци, но мястото изглеждаше странно притихнало въпреки шума на дърветата и реката, и квакането на жабите. Макар че беше нощ, огромната сграда като че ли хвърляше сянка, но вероятно просто така ми се струваше.

— Денем такива места са много оживени, но нощем са доста зловещи — казах аз в усилие да наруша тишината.

— Така ли? — попита разсеяно Джейми. — На мен тук и денем не ми хареса.

Потреперих при спомена.

— На мен също, исках да кажа само…

— Бърнс е мъртъв. — Не ме погледна; лицето му бе извърнато към дъскорезницата, полускрито от сянката на върбата.

Пуснах края на въжето.

— Надзирателят ли? Кога? — попитах, шокирана от тази новина. — И как?

— Този следобед. Най-малкият син на Кембъл донесе новината точно преди залез.

— Как? — попитах отново. Хванах коленете си и стиснах силно коприната на роклята.

— Ами зараза на кръвта. — Говореше съвсем нехайно, без съчувствие. — Много гаден начин да умреш.

Беше прав. Всъщност никога не бях виждала човек да умира от тетанус, но знаех добре симптомите: безпокойство, трудно преглъщане, постепенно сковаване на мускулите на ръцете, краката и врата, спазми. Спазмите се засилват и стават все по-продължителни, докато тялото на пациента не се скове като дърво и се извива от агония, изопва се и се отпуска, докато накрая не дойде и последният спазъм, след който не следва отпускане, а смъртта.

— Умрял ухилен, каза Рони Кембъл. — Но едва ли щото се е радвал на смъртта. — Нямаше и капчица хумор в тази шега.

Седях сковано, усещах студ по гръбнака си въпреки топлата нощ.

— Това не е бърза смърт — казах. Подозрение започна да плъзва пипалата си в ума ми. — От тетанус се умира за няколко дни.

— Ами на Дейви Бърнс му отне пет дни. — Ако имаше някакъв хумор в гласа му, когато започна да говори, вече нямаше и помен от него.

— Видял си го — казах аз и леко потрепване на гняв започна да разтапя вътрешния студ. — Видял си го! И не си ме извикал?

Бях превързала раната на Бърнс — ужасна, но не и животозастрашаваща — и ми казаха, че ще го държат на „сигурно място“, докато не се успокоят нещата след линча. Бях така ужасена от случилото се, че не попитах повече какво става с надзирателя, нито къде е: именно вината ми заради това нехайство ме ядоса и го знаех, но осъзнаването не ми помагаше.

— А какво можеше да сториш? Мисля, че си ми казвала, че от това няма спасение, дори в твоето време. — Той не ме поглеждаше; виждах профила му, обърнат към дъскорезницата, главата му се очертаваше по-тъмна на фона на бледите листа.

Насилих се да пусна полите си; пригладих смачкания плат на коленете си, като си мислех за Федра, която сигурно ще се измъчи, докато я изглади.

— Не — казах с усилие. — Не можех да го спася. Но трябваше да го прегледам; можех поне да облекча болките му.

Той не ме погледна; видях, че главата му се завъртя, и усетих, че се размърда в лодката.

— Можеше — рече равно.

— А ти нямаше да ми позволиш… — спрях, защото си спомних отсъствието му през изминалата седмица и уклончивите отговори, когато го питах къде е бил. Можех да си представя добре сцената; малката задушна стая на тавана в къщата на Фаркард Кембъл, където бях превързала раната на Бърнс. Слабата фигура на леглото, която умира пред студените погледи на онези, които законът беше превърнал в неохотни негови съюзници. Той знаеше, че умира презрян. Усещането за студ се върна и ръцете ми настръхнаха.

— Не. Нямаше да позволя на Кембъл да те извика — каза той тихо. — Има закон, сасенак — но има и справедливост. Аз добре разбирам разликата.

— Но има и милост. — А ако някой ме беше попитал, щях да нарека Джейми Фрейзър милостив човек. Някога беше такъв. Но изминалите оттогава години бяха тежки, а състраданието беше слабо чувство, което обстоятелствата лесно разрушаваха. Все пак бях вярвала, че е запазил добротата си; и усетих странна болка при мисълта за загубата ѝ. Не, не мисля. Наистина ли беше останала само честта?

Лодката се беше завъртяла леко и сега увисналият клон беше между нас. От мрака зад листата се чу леко изсумтяване.

— Блажени са милостивите — каза той, — защото ще получат милост. Бърнс не беше милостив и не получи милост. А колкото до мен, щом Бог е взел решение за някого, не мисля, че трябва да се бъркаме.

— Мислиш, че Бог му е изпратил тетануса?

— Не мисля, че някой друг ще има достатъчно въображение за това. Пък и — продължи той логично — откъде другаде можем да търсим справедливост?

Исках да кажа нещо, но не намерих думи. Отказах се, върнах се към единствената възможна посока на спора. Леко ми прилошаваше.

— Трябваше да ми кажеш. Дори да не си мислил, че мога да помогна, не ти решаваш дали…

— Не исках да ходиш. — Говореше тихо, но със стоманена нотка.

— Знам, че не си искал! Но няма значение дали си смятал, че Бърнс заслужава да страда…

— Не заради него! — Лодката се разлюля силно, когато той помръдна, и аз се хванах за бордовете, за да се задържа. Той говореше разпалено. — Изобщо не ме беше грижа дали Бърнс ще умре мъчително, или не, но аз не съм чудовище! Не ти казах не защото исках той да страда; направих го, за да те защитя.

Бях облекчена да чуя това, но все повече се ядосвах, когато започнах да осъзнавам истината за стореното от него.

— Не е било твоя работа да решаваш това. Аз не съм твоята съвест, и ти не си моята! — Отметнах гневно клонките на върбата между нас, за да го видя.

Внезапно една ръка се стрелна през листата и хвана китката ми.

— Аз съм този, който трябва да те пази!

Опитах да се отдръпна, но той ме стискаше здраво и нямаше да ме пусне.

— Аз не съм младо момиче, което се нуждае от защита, нито съм глупачка! Ако има някаква причина да не правя нещо, просто ми кажи и ще те послушам. Но не можеш да решаваш какво да правя и къде да ходя, без дори да ме попиташ. Няма да търпя това и ти го знаеш, по дяволите!

Лодката се разклати, листата изшумоляха и главата му изникна сред тях, гледаше ме ядосано.

— Не се опитвам да ти казвам къде да ходиш!

— Ти решаваш къде не трябва да ходя, а това е същото! — Листата на върбата се плъзнаха по раменете му, когато лодката се раздвижи и ние се завъртяхме бавно, излизайки от сянката на дървото.

Той се извиси над мен, огромен като дъскорезницата, главата и раменете му закриваха голяма част от пейзажа. Дългият прав нос беше на сантиметри от моя, а очите му бяха присвити. Бяха достатъчно тъмносини, за да изглеждат черни на тази светлина, и беше притеснително да ги гледаш така отблизо.

Аз примигнах. Той — не.

Беше пуснал китката ми, когато мина през листата. Сега ме хвана над лактите. Усещах топлината на ръцете му през плата. Те бяха много големи и много твърди, внезапно ме накараха да осъзная крехкостта на собствените ми кости. Аз съм жесток човек.

Беше ме разтърсвал и преди, един или два пъти, и не ми хареса. В случай че беше решил да направи същото, плъзнах крак между краката му, готова да забия коляното си с всички сили.

— Сгреших — каза той.

Очаквах насилие и кракът ми потрепна, макар да чух какво ми каза. Преди да се спра, той събра крака и стисна коляното ми между бедрата си.

— Казах, че сгреших, сасенак — повтори с леко раздразнение. — Чу ли?

— О… не — отвърнах, почувствах се глупаво. Размърдах плахо коляно, но той стискаше здраво бедрата си.

— Няма ли да ме пуснеш, ако обичаш? — попитах любезно. Сърцето ми още бумтеше.

— Не, няма. Сега ще ме изслушаш ли?

— Сигурно — отвърнах, все така любезно. — Все пак не съм заета с нищо друго в момента.

Бях достатъчно близо, за да видя как потрепват устните му. Бедрата му ме стиснаха още по-силно, после се отпуснаха.

— Това беше много глупава свада и ти го знаеш не по-зле от мен.

— Не, не го знам. — Гневът ми бе намалял малко, но нямаше да го оставя да му се размине съвсем. — Може би не е важно за теб, но за мен е важно. И не е глупаво. И ти го знаеш, иначе нямаше да признаеш, че си сгрешил.

Този път устните потрепнаха по-силно. Той стаи дъх и пусна ръцете ми.

— Е, може би трябваше да ти кажа за Бърнс, признавам. Но ако го бях направил, ти щеше да отидеш при него, дори да ти бях казал, че е отравяне на кръвта — мога да го позная, виждал съм го и преди. Дори да не можеше да сториш нищо, пак щеше да отидеш, нали?

— Да. Пак щях да отида.

Всъщност наистина нямаше да мога да сторя нищо за Бърнс. Упойката на Майърс нямаше да помогне при тетанус. Нищо освен инжектирано кураре нямаше да го спаси от спазмите. Можех да му предложа само утехата на присъствието си, а той със сигурност нямаше да го оцени или дори да го забележи. Все пак щях да се почувствам длъжна да го предложа.

— Трябваше да отида — казах по-спокойно. — Аз съм лекар. Не разбираш ли?

— Разбира се, че разбирам — отвърна намусено той. — Да не мислиш, че изобщо не те познавам, сасенак?

Без да изчака отговор, продължи:

— Вече се е разчуло за случилото се в дъскорезницата, нали? Но онзи човек умря в ръцете ти. Е, никой не казва направо, че може да си го убила нарочно… но се вижда, че хората си го мислят. Не че си мислят, че си го убила, ами че нарочно си го оставила да умре, за да му спестиш въжето.

Взирах се в ръцете си, разперени на коленете ми, бледи почти като слоновата кост на сатена под тях.

— Наистина беше така.

— Знам го — рече той сухо. — Видях лицето ти, сасенак.

Поех дълбоко дъх, сякаш само да се уверя, че въздухът вече не е наситен с плътната миризма на кръв. Усещаше се само дъх на терпентин от боровата гора, чист и парлив в ноздрите ми. Внезапно си спомних болницата, миризмата на дезинфектант с боров аромат във въздуха, която надмогваше, но не успяваше да прогони напълно смрадта на болест.

Поех отново пречистващ дъх и вдигнах глава да погледна към Джейми.

— А ти питаш ли се дали съм го убила?

Той изглеждаше леко изненадан.

— Би го направила, ако се налага. — Пренебрегна незначителния въпрос дали съм убила човек. — Но нямаше да е особено мъдро да присъстваш и на двете смърти, ако разбираш какво искам да кажа.

Разбирах и не за първи път осъзнах от каква оплетена мрежа е част, по начин, по който аз никога нямаше да бъда. Това място беше донякъде непознато за него, както и за мен; и все пак той знаеше не само какво казват хората — всеки можеше да разбере това, ако си направи труда да слезе до кръчмата и пазара, — но и какво си мислят.

По-дразнещото беше, че знаеше и какво си мисля аз.

— Виждаш ли — каза, като ме гледаше. — Знаех, че Бърнс със сигурност ще умре и не можеш да му помогнеш. Все пак, ако беше научила, щеше да отидеш при него. И тогава той щеше да умре, а хората можеше и да не говорят, че е странно, че и двамата са умрели в ръцете ти, така да се каже… но…

— Но щяха да си го мислят — довърших вместо него.

— Хората те забелязват, сасенак.

Прехапах устна. За добро или зло, беше така и това забелязване неведнъж едва не ме уби.

Той се изправи и се хвана за един клон, после стъпи на чакъла и дръпна наметалото над рамото си.

— Казах на госпожа Бърнс, че ще взема нещата му от дъскорезницата — каза той. — Не е нужно да идваш, ако не искаш.

Дъскорезницата се извисяваше на фона на осеяното със звезди небе. Не би могла да изглежда по-зловещо. Където идеш ти, и аз ще дойда.

Вече си мислех, че знам какво прави. Беше искал да види всичко, преди да вземе решение; да го види с мисълта, че може да стане негово. Да мине през градините и дърветата, по реката покрай акрите гъста борова гора, да посети дъскорезницата. Той оглеждаше онова, което му бе предложено, преценяваше го, оценяваше го, обмисляше усложненията, пред които трябваше да се изправи, и дали може и би приел това предизвикателство.

Все пак, помислих си кисело, дяволът нали бе настоял да покаже на Исус всичко, от което се отказва, да го отведе до върха на Храма, за да види градовете по света. Единствената трудност тук беше, че ако Джейми решеше да се хвърли оттам, нямаше да има легион ангели, които да му попречат да си строши крака — и всичко останало — в плочата от шотландски гранит.

Само аз.

— Почакай — казах, докато слизах от лодката. — И аз идвам.

Трупите още бяха пред дъскорезницата; никой не беше преместил и една от тях. Мракът лишаваше всичко от перспектива; купчините свежа дървесина бяха бледи триъгълници, които сякаш се носеха над невидима земя, първо далечни, а после внезапно така близки, че докосваха роклята ми. Въздухът миришеше на борова смола и стърготини.

Не можех да видя земята под краката си, скрита както от мрака, така и от развяващите се светли поли. Джейми ме хвана за ръката, за да не се препъна. Той, разбира се, никога не се спъваше. Вероятно ако цял живот след мръкнало навън нямаш друга светлина, освен залеза, се сдобиваш с нещо като радар, помислих си. Като прилепите.

Гореше огън някъде сред колибите на робите. Беше много късно; повечето сигурно спяха. В Индиите цяла нощ щяха да звучат барабани и протяжни песни; робите щяха да скърбят за другаря си цяла седмица. Тук обаче нямаше нищо. Нито звук, освен въздишките на боровете, и нито проблясък, освен слабата светлина в края на гората.

— Страхуват се — каза тихо Джейми, който спря да се вслуша в тишината също като мен.

— Нищо чудно — отвърнах под нос. — Аз също се страхувам.

Той изсумтя тихо, може би развеселено.

— Аз също — промърмори, — но не от призраци. — Хвана ме за ръката и бутна малката вратичка от едната страна на дъскорезницата, преди да го попитам от какво тогава се страхува.

Тишината вътре беше почти като живо същество. Отначало си помислих, че прилича на зловещата тишина над трупове по бойното поле, но после осъзнах разликата. Тази тишина беше жива. И каквото и да живееше тук, то не лежеше кротко. Стори ми се, че усещам миризмата на кръв.

Когато вдишах дълбоко, студен ужас плъзна по гръбнака ми. Наистина миришеше на кръв. На прясна кръв.

Хванах ръката на Джейми, но и той я беше усетил; стисна ръката ми под своята и мускулите му се напрегнаха. Без да каже нищо, ме пусна и изчезна.

За миг си помислих, че наистина е изчезнал, и почти се паникьосах, когато посегнах към него, но ръката ми улови само въздух. После осъзнах, че сигурно е заметнал тъмното наметало на главата си, за да скрие светлото си лице и ризата. Чух стъпките му, бързи и леки по пръстения под, после и те затихнаха.

Въздухът беше горещ и неподвижен, смърдеше на кръв. Остра, сладникава миризма, която оставя метален вкус в края на езика. Точно същата като преди седмица и събуди спомена. Още в студената хватка на страха, аз се завъртях и напрегнах очи, за да различа другия край на огромното помещение. Почти очаквах да видя сцената, запечатана се в паметта ми. Опънатото въже под крана за трупи, куката, която се олюлява със стенещия си товар…

Стон разкъса въздуха и аз едва не си прехапах устната. Гърлото ми се изду от писък; само страхът да не привлека нещо към себе си, ме накара да замълча.

Къде беше Джейми? Копнеех да го извикам, но не посмях. Очите ми бяха свикнали достатъчно с мрака, за да различа сянката на триона, безформена буца на десетина крачки от мен, но другата страна на помещението тънеше в мрак. Напрегнах очи и със закъснение осъзнах, че със светлата рокля без съмнение се виждам съвсем ясно.

Пак се чу стон и аз се стреснах конвулсивно. Дланите ми се потяха. Не е! — казах си яростно. — Не е той, не може да бъде!

Бях парализирана от страх и ми отне няколко секунди да осъзная какво чувам. Звукът не бе дошъл от мрака в другия край на дъскорезницата, където беше кранът и куката му. Идваше някъде зад мен.

Завъртях се. Вратата още беше отворена, блед правоъгълник в пълния мрак. Нищо не се показа, нищо не помръдна между мен и вратата. Пристъпих към нея и спрях. Всеки мускул на краката ми бе напрегнат за бягство, но не можех да изоставя Джейми.

Отново чух звука — стонове от физическа болка; болка, от която вече дори не можеш да извикаш. И с това в ума ми се появи нова мисъл; ами ако Джейми издаваше този звук?

Забравила за предпазливостта, аз се обърнах към звука и извиках името му, което отекна в покрива високо горе.

— Джейми! — изкрещях отново. — Къде си?

— Тук, сасенак. — Приглушеният му глас идваше някъде отляво, спокоен, но и напрегнат. — Ела при мен.

Не беше той. Почти разтреперана от облекчение, аз тръгнах в мрака, вече не ме беше грижа кой издаваше звука, стига да не беше Джейми.

Ръката ми се удари в дървена стена, докато посягах на сляпо, и накрая стигнах до отворена врата. Той беше в жилището на надзирателя.

Пристъпих вътре и веднага усетих промяната. Тук беше по-топло, отколкото в дъскорезницата. Подът беше от дърво, но не отекваше под стъпките ми; беше много задушно. И миризмата на кръв бе още по-силна.

— Къде си? — извиках отново, този път по-тихо.

— Тук — отвърна той, стряскащо близо. — До леглото. Ела ми помогни; това е момиче.

Той беше в малката спалня. Нямаше прозорци, нямаше и въздух. Намерих ги опипом, Джейми беше коленичил на пода до тясно легло, в което лежеше някой.

Беше жена, както той каза; докоснах я и веднага разбрах. Допирът ми показа и че е обезкървена. Бузата ѝ беше хладна и лепкава. Всичко друго, което докоснах, беше топло и мокро; дрехите ѝ, чаршафите и дюшекът под нея. Усетих влагата да се пропива и в полата ми, когато коленичих на пода.

Потърсих пулс на шията ѝ и не го открих. Гърдите ѝ се движеха леко под ръката ми, единственият признак на живот, освен тихите стонове.

— Всичко е наред — чух се да казвам утешително, паниката беше изчезнала, макар че вече имаше повече основания за нея. — Тук сме, не си сама. Какво се е случило, можеш ли да ми кажеш?

През цялото време ръцете ми се стрелкаха по главата, шията, гърдите и стомаха ѝ, отблъскваха мокрите дрехи, търсеха на сляпо и трескаво раната. Нищо, нямаше разкъсана артерия, нито дълбок разрез. И през цялото време се чуваше тихо, но постоянно туп-туп-туп, сякаш тичаха малки крачета.

— Кажи… — прозвуча по-скоро като въздишка. После замълча и си пое дъх със стон.

— Кой ти го причини, момиче? — безплътният глас на Джейми беше тих и напрегнат. — Кажи ми, кой?

— Кажи…

Докоснах местата на всички големи кръвоносни съдове, които се намираха плитко под кожата и установих, че са здрави. Хванах я за отпуснатата ръка и я вдигнах, за да опипам гърба ѝ. Цялата топлина на тялото ѝ се беше събрала там; корсажът ѝ беше мокър от пот, но не и окървавен.

— Всичко ще се оправи — казах отново. — Не си сама. Джейми, дръж ѝ ръката. — Обзе ме усещане за безпомощност, знаех какво се е случило.

— Вече я държа — каза ми той. — Не се тревожи, момиче. Всичко ще се оправи, чуваш ли ме? — Туп-туп туп-туп. Малките крачета се забавяха.

— Кажи…

Не можех да помогна, но все пак плъзнах ръка под роклята ѝ и този път пъхнах пръсти между разкрачените ѝ бедра. Беше топла там, много топла. Кръвта се стичаше леко по ръката ми и през пръстите, гореща и влажна като въздуха около нас, безспирно, като водата, която се стичаше по улея на дъскорезницата.

— Аз… умирам…

— Мисля, че са те убили, момиче — каза ѝ много тихо Джейми. — Ще ми кажеш ли кой те уби?

Дъхът ѝ излезе по-шумно, изгъргори в гърлото ѝ. Туп-туп туп-туп. Крачетата вече вървяха бавно, на пръсти.

— Сер… жанта. Кажи… му…

Отдръпнах ръка от бедрата ѝ и хванах другата ѝ ръка въпреки кръвта. Вече нищо нямаше значение.

— … кажи… — каза тя напрегнато и замълча. Дълга тишина, после още една протяжна въздишка. Тишина, още по-дълга. И поемане на дъх.

— Ще му кажа — рече Джейми. Гласът му вече беше просто шепот в тъмното. — Ще го направя. Обещавам ти.

Туп.

Туп.

В Северна Шотландия го наричаха „капката на смъртта“; звукът от капеща вода, който се чува в къща, когато някой от обитателите ѝ ще умре. Не вода капеше тук, но пак беше прокоба за същото.

От мрака не се чуваше нито звук. Не виждах Джейми, но усетих слабото движение на леглото до бедрата ми, когато се наведе напред.

— Бог да те прости — прошепна той в тишината. — Почивай в мир.

Чух жуженето още щом влязохме в жилището на надзирателя на следващата сутрин. В огромната тиха дъскорезница всичко бе заглушавано от пространството и стърготините. Но в малките отделни помещения стените улавяха всеки звук и го отразяваха; стъпките ни отекваха от дървения под до тавана. Чувствах се като муха, попаднала в барабан, и изпитах за миг клаустрофобия, затворена в тесния коридор между двамата мъже.

Имаше само две стаи, отделени от къс коридор, който водеше към двора на дъскорезницата. Вдясно беше по-голямата стая, в която бяха живели и готвили, а вляво по-малката спалня, от която идваше шумът. Джейми си пое дъх, притисна наметалото към лицето си и отвори вратата на спалнята.

Сякаш одеяло покриваше леглото — одеяло от металносиньо, опъстрено със зеленикаво. Тогава Джейми пристъпи вътре и мухите се надигнаха с жужене от кървавата си плячка.

Аз потиснах вик от ужас и започнах да ги разгонвам. Подутите, бавно движещи се тела се удряха в лицето ми и отскачаха, кръжаха лениво в плътния въздух. Фаркард Кембъл издаде шотландско сумтене, изразяващо огромно отвращение, после наведе глава и мина покрай мен. Очите му бяха присвити, а устните стиснати, ноздрите му бяха побелели.

Малката спалня беше малко по-голяма от ковчег, в какъвто се бе превърнала. Нямаше прозорци, само пукнатини между дъските, които пропускаха смътна светлина. Беше горещо и влажно като в тропически парник и въздухът бе натежал от сладникавата миризма на смърт. Усетих как потта се спуска по тялото ми, гъделичка ме като крачета на мухи, и се опитах да дишам само през устата.

Тя не беше едра; тялото ѝ бе малка купчинка под одеялото, с което я бяхме покрили през нощта. Главата ѝ изглеждаше голяма в сравнение със свитото тяло, като фигурка от клечки, с кръгла глава и крайници от клечки за зъби.

Джейми пропъди няколко мухи, които се бяха издули твърде много, за да отлетят, и дръпна одеялото. То, като всичко друго, беше покрито със засъхнали петна и окървавено в долната част. Човешкото тяло, съдържа към четири и половина литра кръв, но тя изглежда много повече, когато е разлята.

Бях зърнала за миг лицето ѝ през нощта, мъртвите черти сияеха неестествено на светлината от боровата факла, която Джейми държеше над нея. Тя лежеше безжизнена и влажна като гъба, безизразните черти се виждаха под мрежа от фина кафява коса. Беше невъзможно да се прецени възрастта ѝ, личеше само, че е млада. Не можеше да се разбере и дали е била хубава; нямаше красиви черти, но може би оживлението по кръглите бузи и искрите в дълбоко поставените очи са били привлекателни за мъжете. Явно поне за един мъж е била достатъчно хубава.

Мъжете мърмореха, наведени над неподвижното тяло. Господин Кембъл се обърна към мен, смръщен под официалната перука.

— Абсолютно ли сте сигурна за причината за смъртта, госпожо Фрейзър?

— Да. — Като се опитвах да не вдишвам задушния въздух, аз вдигнах края на одеялото и разкрих краката на трупа. Те бяха леко посинели и започваха да се подуват.

— Дръпнах полите ѝ надолу, но всичко друго е както си беше — обясних и отново я дръпнах нагоре.

Мускулите на корема ми се стегнаха автоматично, когато я докоснах. Бях виждала мъртъвци и това тяло далеч не беше най-ужасната гледка, но заради горещия климат и затвореното пространство не беше изстинало много; плътта на бедрата ѝ бе топла като моята, но неприятно отпусната.

Бях го оставила където го намерихме, на леглото между краката ѝ. Кухненски шиш, дълъг повече от фут. Беше покрит със засъхнала кръв, но се виждаше ясно.

— Ами… аз… не открих рана по тялото — казах възможно най-деликатно.

— Да, разбирам. — Господин Кембъл вече не беше така смръщен. — Е, поне нямаме случай на предумишлено убийство.

Отворих уста да отговоря, но видях предупредителния поглед на Джейми. Без да го забележи, Кембъл продължи:

— Но остава въпросът дали бедната жена си го е причинила сама, или е получила чужда помощ. Какво мислите, госпожо Фрейзър?

Джейми присви очи към мен над рамото на Кембъл, но нямаше нужда от това предупреждение; бяхме обсъдили въпроса предишната нощ и стигнахме до заключения, както и до извода, че не бива да ги споделяме с представителите на властта и реда в Крос Крийк; още не. Аз сбърчих леко нос, уж заради миризмата, за да прикрия издайническата промяна в изражението си. Не ме биваше да лъжа.

— Сигурна съм, че го е направила сама — казах твърдо. — Отнема много малко време да изгубиш толкова кръв, че да умреш, а както Джейми ви каза, тя още беше жива, когато я открихме. Бяхме пред дъскорезницата и разговаряхме известно време, преди да влезем; никой не може да е излязъл оттук, без да го забележим.

Все пак някой съвсем лесно можеше да се скрие в другия край на дъскорезницата и да се промъкне тихо в мрака, докато ние се опитвахме да успокоим умиращата жена. Ако тази възможност не хрумна на господин Кембъл, не виждах причина да привличам вниманието му към нея.

Джейми бе добил подобаващо за случая мрачно изражение, когато господин Кембъл се обърна към него. По-възрастният мъж поклати глава със съжаление.

— О, горкото нещастно момиче! Сигурно трябва да сме облекчени, че никой друг не споделя греха ѝ.

— Ами мъжът, който е баща на детето, от което се е опитала да се отърве? — попитах аз остро. Господин Кембъл изглеждаше стреснат, но се съвзе бързо.

— Ами… да — каза той и се закашля. — Макар че не знаем дали е била омъжена…

— Значи вие не познавате жената, сър? — попита Джейми, преди да съм казала още нещо.

Кембъл поклати глава.

— Не е от слугите на господин Бюканън или на Макнийл, сигурен съм. Не е и на Алдърдайс. Това са единствените плантации, които са достатъчно близо, за да е стигнала дотук пеша. Макар че се чудя защо е избрала точно това място, за да извърши такова отчаяно действие…

Ние с Джейми също се бяхме зачудили. Джейми се намеси отново, за да попречи на Кембъл да продължи да мисли в тази посока.

— Тя не каза много, но спомена „сержант“. „Кажи на сержанта“, това бяха думите ѝ. Да имате някаква представа кого е имала предвид, сър?

— Мисля, че има един военен сержант начело на стражата на кралския склад. Да, сигурен съм. — Кембъл се разведри леко. — О! Без съмнение тази жена е била прикрепена по някакъв начин към военните. Да, това трябва да е обяснението. Макар да се чудя защо…

— Господин Кембъл, моля за извинение… опасявам се, че малко ми прилоша — прекъснах го аз, като сложих длан на ръкава му. Не беше лъжа; не бях спала и яла. Чувствах се замаяна от жегата и миризмата и знаех, че съм пребледняла.

— Ще изведете ли жена ми навън, сър? — попита Джейми. Посочи към леглото и трагичния му товар. — Аз ще донеса горкото момиче.

— Но моля ви, не се тревожете за това, господин Фрейзър — възрази Кембъл, вече готов да ме изведе навън. — Моят слуга ще изнесе тялото.

— Това е дъскорезницата на леля ми, сър, и случилото се е моя грижа — отвърна любезно, но твърдо Джейми. — Аз ще се погрижа.

Федра чакаше отвън, до каруцата.

— Казах ви, че това място е ужасно — рече тя, като ме оглеждаше с мрачно задоволство. — Бяла сте като платно, мадам. — Подаде ми манерка с вино и сбърчи деликатно нос към мен. — Миришете по-зле и от снощи, а изглеждате сякаш сте била в кланица. Седнете тук на сянка и изпийте това; ще ви ободри. — Тя погледна над рамото ми. Аз също погледнах назад и видях, че Кембъл е стигнал до сянката на яворите до брега на потока и разговаря със слугата си.

— Намерих я — каза веднага Федра, понижавайки глас. Очите ѝ се стрелнаха настрани, към бараките на робите, които едва се виждаха от тази страна на дъскорезницата.

— Сигурна ли си? Нямаше много време. — Напълних устата си с вино и го задържах, наслаждавайки се на силния букет, който се издигна към гърлото ми и прочисти небцето ми от вкуса на смърт.

Федра кимна, после погледна към мъжете под дърветата.

— Не ми трябваше много време. Отидох до къщите им, видях отворена врата, вътре всичко беше разхвърляно, сякаш някой е бързал да излезе. Намерих едно дете и го попитах кой живее там, а то ми каза, че била Полиан, но била заминала, не знаел къде. Попитах го кога е тръгнала и той рече, че била там за вечеря предишната нощ, но на сутринта я нямало, никой не я бил виждал. — Очите ѝ срещнаха моите, потъмнели от въпроси. — Сега знаете, какво смятате да правите?

Много добър въпрос, на който нямах отговор. Преглътнах виното, а с него и надигащата се паника.

— Всички роби тук сигурно знаят, че е избягала; колко време ще мине, преди и останалите да разберат? Кой отговаря за тези неща след смъртта на Бърнс?

Федра сви изящно рамо.

— Всеки, който попита, бързо ще разбере. А иначе кой е в правото си да пита… — Тя кимна към дъскорезницата. Бяхме излезли от малката вратичка на жилищните помещения; сега Джейми излизаше оттам, понесъл увитото в одеяло тяло.

— Предполагам, че той — рече тя.

Вече съм част от това. Беше го разбрал още преди прекъснатия вечерен прием. Без никакво официално обявление, без да бъде поканен или да приема официално ролята, той беше паснал в това място, като парченце, което се плъзва в пъзел. Той вече беше господарят на Ривър Рън, без значение дали го искаше.

Слугата на Кембъл отиде да му помогне с тялото; Джейми падна на коляно до ръба на канала на дъскорезницата и остави внимателно товара си на земята. Аз върнах манерката на Федра и кимнах с благодарност.

— Ще донесеш ли нещата от каруцата?

Без да каже и дума, тя отиде да вземе онова, което бях донесла — одеяло, кофа, чисти парцали и буркан с билки, — а аз тръгнах към Джейми.

Той беше коленичил до потока, миеше си ръцете малко по-нагоре от тялото. Беше глупаво да се мия преди онова, което щях да направя, но го направих по навик; коленичих до него и потопих ръце, като оставих свежата бърза вода да отмие допира до лепкавата плът.

— Бях права — казах му тихо. — Една жена на име Полиан; избягала е през нощта.

Той изкриви лице, потърка силно длани и погледна през рамо. Кембъл стоеше над трупа, все така леко смръщен от отвращение.

Джейми се замисли и се вгледа в ръцете си.

— Е, това изяснява нещата, нали? — Наведе се и наплиска лицето си, после поклати силно глава, изтръсквайки капките като мокро куче. Кимна ми, изправи се и избърса лице с края на мръсното си наметало.

— Погрижи се за момичето, нали, сасенак? — Тръгна устремено към господин Кембъл с развяващото се наметало.

Нямаше смисъл да запазвам дрехите ѝ; разрязах ги. Гола изглеждаше към двайсетинагодишна. Недохранена, ребрата ѝ се брояха, ръцете и краката бяха слаби и бледи като оголени от кората клончета. Въпреки това беше изненадващо тежка и остатъчното сковаване след смъртта пречеше на работата ми. С Федра доста се изпотихме, докато приключим, а кичури коса избягаха от възела на тила ми и се залепиха по зачервените ми бузи.

Поне заради тежката работа не разговаряхме много и имах спокойствието да помисля. Не че мислите ми бяха особено спокойни.

Ако една жена иска да се „отърве от дете“, както се изрази Джейми, тя щеше да го направи в своята стая, в собственото си легло, ако го правеше сама. Единствената причина непозната да дойде на такова отдалечено място, беше да се срещне с човек, който би могъл да го направи вместо нея — човек, който не може да отиде при нея.

Трябва да търсим робиня от колибите към дъскорезницата, така му казах, може би с репутация на акушерка, за която жените говорят помежду си и биха препоръчали тайно.

Фактът, че се оказах права, не ми носеше удовлетворение. Жената беше избягала, защото се бе изплашила, че момичето ще ни каже кой е извършил аборта. Ако беше останала и си мълчеше, Фаркард Кембъл можеше и да приеме думите ми, че мъртвата си го е причинила сама — едва ли можеше да докаже противното. Ако някой друг разбереше, че робинята Полиан е избягала обаче — и разбира се, че щеше да се разбере! — и я хванеха, и разпитаха, цялата история без съмнение щеше да се разкрие. А тогава какво?

Потреперих въпреки жегата. Дали законът за кръвопролитието важеше и в този случай? Вероятно, помислих си, докато мрачно хвърлях поредната кофа вода върху белите крайници.

Проклета жена, помислих си, като използвах раздразнението, за да прикрие безполезното съжаление. Вече не можех да направя нищо за нея, освен да се опитам да разчистя бъркотията, която бе оставила — във всеки смисъл на тази дума. И вероятно да се опитам да спася другия участник в тази трагедия; невежата жена, която неволно бе извършила убийството, уж за да помогне, и която сега щеше да плати за грешката с живота си.

Джейми беше взел манерката с вино; подаваха си я с Фаркард Кембъл, като разговаряха напрегнато и понякога сочеха към дъскорезницата или назад, към реката и града.

— Взехте ли нещо, за да ѝ срешим косата, мадам?

Въпросът на Федра насочи вниманието ми отново към задачата ни. Тя беше клекнала до тялото и критично опипваше оплетената коса.

— Не е хубаво да го слагаме в земята така рошаво, горкото дете — рече тя, като клатеше глава.

Помислих си, че Федра вероятно не е много по-възрастна от мъртвата жена — а и едва ли имаше значение дали трупът ще бъде положен добре сресан в земята. И все пак бръкнах в джоба си и извадих малък гребен от слонова кост, с който Федра се зае за работа, като си мърмореше под нос.

Господин Кембъл си тръгваше. Чух скърцането на хамутите на конете му и тропота, когато запристъпваха нетърпеливо, щом конярят зае мястото си. Господин Кембъл ме видя и ми се поклони дълбоко, свалил шапката си. Аз приклекнах леко в реверанс и го загледах с облекчение как се отдалечава.

Федра също беше спряла работата си и се взираше след каретата.

Каза нещо под нос и се изплю в прахта. Направи го без злоба. Просто заклинание срещу злото, каквото бях виждала и преди. Погледна ме.

— Господин Джейми най-добре да намери Полиан преди залез. В боровите гори има диви животни, а господин Одисей каза, че жената струвала двеста паунда на госпожа Джокаста. Не познава гората тази Полиан; дошла е право от Африка, преди по-малко от година.

Без повече приказки тя се наведе над задачата си, пръстите ѝ, тъмни и чевръсти, се движеха като паяк сред фините кичури на трупа.

Аз също се наведох да продължа и осъзнах с нещо като шок, че мрежата на обстоятелствата, в която бе оплетен Джейми, е докоснала и мен. Не бях останала извън нея и не можех да остана, дори и да искам.

Федра ми бе помогнала да открия Полиан не защото ми вярваше или ме харесваше, а защото бях съпругата на господаря. Полиан трябваше да бъде открита и скрита. А Джейми, според нея, със сигурност щеше да я намери и скрие, защото тя беше негова собственост; или на Джокаста, което в очите на Федра беше същото.

Накрая непознатата вече беше чиста и лежеше върху износения чаршаф, който бях взела вместо саван. Федра бе сресала и сплела косата ѝ; аз взех големия буркан с билките. Донесох ги по-скоро по навик, отколкото по някаква причина, но сега бях доволна, че ги взех; не толкова за да спрат процеса на разлагане, а просто заради самата церемония.

Беше трудно да свържа тази отпусната, смърдяща длан с малката студена ръка, която бе стиснала моята; с болезнения шепот: „Кажи…“ в задушаващия мрак. И все пак оставаше споменът за нея, за кръвта ѝ, която се стичаше гореща по ръката ми, по-жива в ума ми от гледката на празната плът, която лежеше гола в ръцете на непознати.

Свещеник имаше чак в Халифакс; тя щеше да бъде погребана без ритуал — и все пак за какво ѝ беше нужен? Погребалните ритуали са за утеха на опечалените. А едва ли имаше кой да скърби за нея, помислих си; защото ако бе имала близки — семейство, приятел или дори любовник, — вероятно сега нямаше да е мъртва.

Не я познавах, нямаше да ми липсва, но тъгувах за нея; за нея и за детето ѝ. И по-скоро заради себе си, отколкото заради нея, коленичих до тялото и пръснах билките: ароматни и горчиви, листа на седефче и исоп, розмарин, мащерка и лавандула. Букет от живите за мъртвата — малък знак на почит.

Коленичила, Федра гледаше и мълчеше. После посегна и с нежни пръсти положи савана над лицето на мъртвото момиче. Джейми се приближи, без да каже нищо, наведе се, вдигна я и я понесе към фургона.

Мълча чак докато се качих и се настаних до него. Удари с юздите конете и цъкна с език.

— Да вървим да намерим сержанта — каза той.

Разбира се, трябваше първо да се погрижим за някои неща. Върнахме се в Ривър Рън, за да оставим Федра, и Джейми изчезна да търси Дънкан и да се преоблече, докато аз отидох да видя пациента си и да разкажа на Джокаста събитията от сутринта.

Но нямаше нужда да си правя труда, защото Фаркард Кембъл седеше в утринния салон и пиеше чай с нея. Джон Майърс, чиито слабини бяха покрити с карирано наметало в цветовете на рода Камерън, се беше изтегнал в цял ръст на кадифено зелено канапе и весело дъвчеше кифли. Ако се съди по необичайната чистота на голите му крака и стъпала, които се подаваха изпод тартана, някой се бе възползвал от състоянието му на временно безсъзнание снощи, за да го поизмие.

— Скъпа моя — Джокаста обърна глава, щом чу стъпките ми, и се усмихна, макар че видях две бръчки от тревога между веждите ѝ. — Седни, дете, и хапни нещо; снощи не можа да си починеш — а и сутринта е била ужасна.

Обикновено бих сметнала за смешно или дори за обидно да ме наричат „дете“; но при дадените обстоятелства ми се стори странно успокоително. Отпуснах се с благодарност в едно кресло и позволих на Одисей да ми налее чаша чай, като междувременно се чудех колко точно е казал Фаркард на Джокаста и колко всъщност знае.

— Как си тази сутрин? — попитах пациента си. Той изглеждаше в изумително добро състояние, като се има предвид колко алкохол бе погълнал предната вечер. Цветът му беше добър, както и апетитът, ако се съди по количеството трохи в чинията до него.

Кимна ми сърдечно, като дъвчеше и преглътна с известно усилие.

— Превъзходно, мадам, много благодаря. Малко ме наболява покрай интимните части — той нежно потупа въпросната област, — но такъв прекрасен шев не съм имал привилегията да видя. Господин Одисей бе много любезен да ми донесе огледало — обясни той. Поклати смаяно глава. — Досега не си бях виждал задника; толкова е космат, че ще си помисли човек, че тейко ми е бил мечка!

Засмях се сърдечно и Фаркард Кембъл скри усмивката си зад вдигнатата чаша. Одисей се обърна с подноса, но видях, че устните му потрепват.

Джокаста се засмя с глас, слепите ѝ очи просветваха от веселие.

— Казват, че само умното дете може да познае баща си, Джон Куинси. Но аз познавам майка ти добре и мога да кажа, че това е малко вероятно.

Майърс поклати глава, очите му проблясваха над гъстата му брада.

— Е, мама наистина харесваше космати мъже. Каза, че било много удобно в студените зимни нощи. — Погледна с доволство към отворената яка на ризата си и към стърчащите оттам храсталаци. — Е, може и така да е. Като че ли на индианките им харесва, но сигурно защото е необичайно, като се замисля. Техните мъже имат само мъх по топките, да не говорим за задниците.

Господин Кембъл се задави с кифла и започна да кашля усилено в салфетката си. Аз се усмихнах и отпих голяма глътка от чая. Беше силен и ароматен индийски чай и въпреки ужасната жега на утрото ми дойде много добре. Лека пот изби по лицето ми, щом отпих, но топлината се намести приятно в разстроения ми стомах, а ароматът прогони миризмата на кръв и изпражнения от носа ми, както ведрият разговор прогони ужасните сцени от съзнанието ми.

Погледнах с копнеж към килима пред камината. Имах чувството, че мога да легна там и да спя цяла седмица. Но нямаше да има почивка.

Джейми влезе, избръснат и сресан, облечен със строг жакет и чиста риза. Кимна на Фаркард Кембъл, без да показва изненада; сигурно беше чул гласа му от коридора.

— Лельо. — Наведе се и целуна Джокаста по бузата, после се усмихна на Майърс.

— Как си, a charaid? Или трябва да попитам как са те?

— Чудесно — увери го Майърс. И сви шепа между краката си. — Мисля обаче да изчакам ден-два, преди да се кача пак на коня.

— И аз така бих направил — увери го Джейми. Обърна се към Джокаста. — Да си виждала Дънкан тази сутрин, лельо?

— О, да. Той отиде по една моя работа, с момчето. — Тя се усмихна и посегна към него; видях как пръстите ѝ се свиват около китката му. — Какъв прекрасен мъж е господин Инес. Така полезен. И такъв бърз, схватлив; истинско удоволствие е да се говори с него. Не мислиш ли, племеннико?

Джейми я погледна с любопитство, после се озърна към Фаркард Кембъл. Възрастният мъж избегна погледа му, отпиваше от чая си, докато се преструваше, че разглежда голямата картина над камината.

— Наистина — каза сухо Джейми. — Полезен човек е Дънкан. И Младия Иън отиде с него?

— Да вземе една пратка за мен — рече кротко леля му. — Дънкан трябва ли ти в момента?

— Не — отвърна бавно Джейми, като се взираше в нея. — Може да почака.

Пръстите ѝ се плъзнаха от ръкава му и тя посегна към чашата с чай. Деликатната дръжка бе обърната точно към нея и очакваше ръката ѝ.

— Това е добре — рече тя. — Ще закусите ли тогава? Фаркард, още една кифличка?

— О, не, имам работа в града и най-добре да се захващам. — Той остави чашата си и стана, поклони се на мен и на Джокаста. — На вашите услуги, дами. Господин Фрейзър — добави, като изви вежда и се поклони, а после последва Одисей навън.

Джейми седна, също вдигнал вежди, и посегна към препечена филийка.

— По твоя работа, лельо… Дънкан е отишъл да намери робинята?

— Така е. — Джокаста извърна слепите си очи към него. Беше смръщена. — Нали нямаш нищо против, Джейми? Знам, че Дънкан е твой човек, но ми се стори, че въпросът е спешен и не знаех кога ще се върнеш.

— Какво ти каза Кембъл? — Не знаех какво мисли Джейми; не ми се струваше типично за скования господин Кембъл, съдия на областта, който не се бе опитал да предотврати отвратителен линч, да заговорничи за защитата на робиня, и то отговорна за завършил със смърт аборт. И все пак — вероятно смяташе, че така ще компенсира факта, че не бе предотвратил предишното нещастие.

Красивите рамене се присвиха леко и едно мускулче до устата ѝ потрепна.

— Познавам Фаркард Кембъл от двайсет години, a mhic mo pheathar[11]. Чувам това, което не казва, по-добре от казаното.

Майърс бе слушал разговора с интерес.

— Аз не мога да се похваля с такъв остър слух — отбеляза той тихо. — Чух го само да казва, че някаква нещастна женица се убила, без да иска, в дъскорезницата, докато се опитвала да се отърве от бремето си. Каза, че не я познава лично. — Усмихна ми се най-невъзмутимо.

— И това ми говори, че момичето не е оттук — каза Джокаста. — Фаркард познава хората покрай реката и в града, така както аз познавам моите хора. Тя не е нечия дъщеря, нито нечия прислужница.

Тя остави чашата и се облегна с въздишка в стола си.

— Всичко ще бъде наред — рече. — Изяж си храната, момче; сигурно умираш от глад.

Джейми се вгледа в нея за миг, държеше недокоснатата филийка. Наведе се напред и я пусна в чинията.

— Не мога да кажа, че имам апетит, лельо. Мъртвото момиче ме лиши от него. — Изправи се и изтупа полите на жакета си.

— Тя може да не е нечия дъщеря или слугиня — но сега лежи в двора и привлича мухите. Искам да науча името ѝ, преди да я погреба. — Обърна се и излезе.

Аз допих чая си и оставих чашата с лек звън на костен порцелан.

— Извинете — прошепнах. — Но мисля, че и аз не съм гладна.

Джокаста не помръдна, нито промени изражението си. Когато излязох от стаята, видях, че Майърс се навежда от канапето си и грабва и последната кифличка.

Беше почти обяд, преди да стигнем до кралския склад в края на Хей Стрийт. Той се издигаше северно от реката и си имаше собствен товарен кей малко над града. Като че ли нямаше голяма нужда от охрана в момента; нищо не помръдваше около сградата, освен малкото бели пеперуди, които, несмутени от ужасната жега, усърдно работеха по цъфналите храсти, растящи нагъсто по брега.

— Какво държат тук? — попитах Джейми, докато оглеждах с любопитство огромната сграда. Големите врати бяха залостени, а един войник с червена куртка стоеше неподвижно като оловно войниче пред тях. Над по-малка сграда над склада бе издигнато английското знаме, което висеше унило в жегата. Вероятно това бе леговището на сержанта, когото търсехме.

Джейми сви рамене и прогони една любопитна муха от челото си. Привличахме все повече мухи със засилването на жегата въпреки движението на фургона. Аз се помирисах дискретно, но усетих само слаб дъх на мащерка.

— Каквото Короната смята за ценно. Кожи от вътрешността, стоки за флота — смола и терпентин. Но пазачът е тук заради алкохола.

Макар че всеки хан си вареше собствена бира и всяко домакинство си приготвяше ябълков сайдер и черешово вино, по-силните напитки бяха под опеката на Короната: бренди, уиски и ром се внасяха в колонията в малки количества и под силна охрана, и се продаваха много скъпо с кралски печат.

— Изглежда нямат много на склад в момента — кимнах към единствения страж.

— Да, карат алкохол по реката от Уилмингтън веднъж месечно. Кембъл казва, че всеки път избират различен ден, за да не ги ограбят пирати.

Говореше разсеяно, имаше лека бръчка между веждите.

— А Кембъл дали ни повярва, как мислиш? Че го е направила сама? — И без да искам, хвърлих поглед към фургона зад нас.

Джейми издаде типично шотландски гърлен звук.

— Разбира се, че не, сасенак; той не е глупак. Но е добър приятел на леля ми; няма да ѝ създаде проблеми, ако не се налага. Да се надяваме, че мъртвата няма близки, които да вдигнат врява.

— Доста хладнокръвна надежда — казах тихо. — Докато бяхме в салона на леля ти, ми се стори, че не мислиш така. Вероятно си прав обаче; ако си имаше някого, сега нямаше да е мъртва.

Той чу горчивината в гласа ми и ме погледна.

— Не исках да прозвуча жестоко, сасенак — рече внимателно. — Но горкото момиче е мъртво. Не можем да сторим друго, освен да я погребем прилично. Трябва да се грижим за живите, нали?

Въздъхнах и стиснах за миг ръката му. Чувствата ми бяха твърде сложни, за да мога да ги обясня; бях видяла момичето само за няколко минути преди смъртта му и нямаше как да я предотвратя, но тя бе умряла в ръцете ми и изпитвах безсмисления гняв на лекаря при тези обстоятелства; сякаш някак се бях провалила, сякаш бях надхитрена от Ангела на смъртта. Освен гнева и съжалението, имаше и ехо от неизречена вина; момичето беше горе-долу на възрастта на Бриана — Бриана, която също нямаше да си има никого при такива обстоятелства.

— Знам. Просто… сигурно се чувствам отговорна за нея, някак си.

— Аз също — каза той. — Не се страхувай, сасенак, ще се погрижим за нея. — Той спря конете под един кестен, слезе и ми подаде ръка.

Нямаше казарми, Кембъл беше казал на Джейми, че пазачите на склада са десетима, настанени в къщи из града. След като попитахме чиновника в канцеларията, бяхме насочени към другата страна на улицата, към кръчмата „Златната гъска“, където сержантът вероятно тъкмо обядвал.

Видях въпросния сержант още щом влязох в кръчмата; седеше на маса до прозореца, бялото му кожено шалче беше развързано, а туниката — разкопчана. Взираше се отпуснато в халба ейл и в остатъци от корнуолски пастет. Джейми влезе след мен, сянката му веднага препречи светлината от вратата и сержантът вдигна поглед.

Колкото и да беше сумрачно в кръчмата, видях, че лицето на мъжа пребледня от шок. Джейми спря внезапно зад мен. Каза нещо на келтски под нос, една доста мръсна ругатня, после ме подмина без никакво колебание.

— Сержант Мърчисън — каза той с лека изненада, сякаш поздравяваше случаен познат. — Не мислех, че ще ви видя отново — не и в този свят.

Изражението на сержанта определено говореше, че чувствата им са взаимни. Както и че всяка среща от тази страна на небесата би била нежелана. Дебелите му сипаничави бузи се зачервиха и той отблъсна назад пейката, която застърга по покрития с пясък под.

— Ти! — изрева той.

Джейми свали шапката си и наклони любезно глава.

— На вашите услуги, сър — рече. Вече можех да виждам лицето му, привидно любезно, но в ъгълчетата на очите му имаше бръчици от тревога. Добре го прикриваше, но сержантът не беше единственият изумен от срещата.

Мърчисън се беше овладял и сега смайването бе заменено с лека подигравателна усмивка.

— Фрейзър. О, моля за извинение, сигурно вече си господин Фрейзър, нали?

— Така е. — Джейми поддържаше гласа си неутрален въпреки обидния му тон. Какъвто и конфликт да бе имало между тях, последното, което искаше сега, са неприятности. Не и с товара в каруцата отвън. Обърсах скришом потните си длани в полите.

Сержантът беше започнал да закопчава бавно куртката си, без да сваля очи от Джейми.

— Чух, че дошъл някакъв на име Фрейзър, да смуче кръвта на господарката Камерън в Ривър Рън — рече той и неприятно изви устни. — Значи си бил ти, а?

Предпазливостта в очите на Джейми се превърна в ледниково синьо, макар че устните му останаха извити в приятна усмивка.

— Господарката Камерън е моя родственица. И съм дошъл от нейно име.

Сержантът наклони назад глава и се почеса по гърлото. Там, сред тлъстата бледа плът, имаше дълбока зачервена гънка, сякаш някой неуспешно се бе опитал да го удуши с гарота.

— Твоя родственица. Е, лесно е да се каже, нали? Дамата е сляпа като прилеп, доколкото знам. Няма съпруг, няма синове; лесна жертва за мошеник, който се представя за роднина. — Сержантът наведе глава и ми се ухили, напълно възвърнал самообладанието си.

— А това сигурно е женичката ти, а? — Това беше просто злобен, случаен изстрел, той почти не ме погледна.

— Това е съпругата ми, госпожа Фрейзър.

Виждах как двата сковани пръста на дясната ръка на Джейми потрепнаха отново до полите на жакета, единствения външен признак за чувствата му. Наклони глава леко назад и изви вежди, като разглеждаше сержанта с безстрастен интерес.

— А вие кой сте всъщност, сър? Моля за извинение за несъвършената ми памет, но признавам, че не мога да ви различа от брат ви.

Сержантът спря като прострелян, тъкмо беше посегнал да завърже шалчето си.

— Майната ти! — изрева той задавено. Лицето му беше станало опасно лилаво и аз си помислих, че трябва да внимава с кръвното си налягане. Но не му го казах.

Сержантът като че ли вече бе забелязал, че всички в кръчмата го гледат с голям интерес. Огледа се кръвнишки, грабна си шапката и излезе, като мина покрай мен така, че политнах назад.

Джейми ме хвана за ръката да ме задържи, после също се провря под трегера. Последвах го точно навреме, за да видя как вика след сержанта:

— Мърчисън! Трябва да говоря с вас!

Войникът се завъртя рязко, стиснал юмруци до полите на аления си жакет. Беше едър мъж, с широки гърди и рамене, и униформата му отиваше. Очите му светеха от злоба, но успя да се овладее.

— Да говориш ли? И за какво ще говориш с мен, господин Фрейзър?

— Ами за нещо, което влиза в задълженията ви, сержант — каза спокойно Джейми. Кимна към фургона, който бяхме оставили под едно дърво наблизо. — Докарахме ви труп.

За втори път лицето на сержанта стана безизразно. Той погледна към фургона; мухи и други насекоми се събираха вече на малки облачета и кръжаха лениво над каруцата.

— Ясно. — Той беше професионалист и въпреки че маниерите му останаха все така враждебни, червенината по лицето му избледня и стиснатите юмруци се отпуснаха.

— Труп ли? Чий?

— Нямам представа, сър. Надявах се вие да ни кажете. Ще погледнете ли? — Кимна към каруцата и след миг колебание сержантът също кимна и тръгна натам.

Забързах след Джейми и стигнах точно навреме, за да видя лицето на сержанта, когато дръпна края на импровизирания саван. Изобщо не умееше да крие чувствата си — вероятно не беше необходимо за професията му. Шок просветна по лицето му като лятна мълния.

Джейми също видя това.

— Познавате я, значи?

— Аз… тя… това е… да, познавам я. — Затвори рязко уста, сякаш се страхуваше да не каже твърде много. Продължи да се взира в лицето на мъртвото момиче, неговото беше изопнато и лишено от всякакво изражение.

Неколцина мъже ни бяха последвали от кръчмата и стояха на известно разстояние, но двама-трима проточваха вратове с любопитство. Нямаше да мине много време, преди целият окръг да разбере какво се е случило в дъскорезницата. Надявах се Дънкан и Иън да са успели.

— Какво се е случило с нея? — попита сержантът, като се взираше в неподвижното бяло лице. Неговото също беше побеляло.

Джейми го гледаше напрегнато, без изобщо да го скрива.

— Значи я познавате? — повтори той.

— Тя е… беше… перачка. Лиса… Лиса Гарвър, така се казва. — Сержантът говореше механично, все още се взираше в каруцата, сякаш не можеше да откъсне очи. Лицето му беше безизразно, но устните му бяха побелели, а ръцете — стиснати в юмруци до тялото. — Какво се е случило?

— Тя има ли близки в града? Може би съпруг?

Това беше резонен въпрос, но Мърчисън вдигна така рязко глава, сякаш Джейми го беше пронизал с нож.

— Не е твоя работа, нали? — рече той. Втренчи се в Джейми, малка ивица бяло се виждаше около ирисите на очите му. Оголи зъби в нещо, което никак не приличаше на любезна усмивка. — Кажи ми какво е станало с нея.

Джейми го гледаше в очите, без да примигва.

— Искала е да се отърве от дете и не се е получило — каза той тихо. — Ако има съпруг, той трябва да узнае. Ако не — ако няма близки, — ще се погрижа да бъде погребана прилично.

Мърчисън обърна отново глава към каруцата.

— Има близък — каза той рязко. — Няма защо да си правиш труда. — Обърна се и прокара ръка по лицето си, като го потърка силно, сякаш да изличи всякакви чувства. — Иди в моята канцелария — каза полугласно. — Трябва да дадеш показания — пред писаря. Върви!

Канцеларията беше празна, писарят без съмнение също беше отишъл да обядва. Седнах да чакам, а Джейми вървеше неспокойно из малката стая, като се взираше ту в знамената на полка по стената, ту в скрина с чекмеджета в ъгъла зад писалището.

— Проклет късмет — рече той, сякаш на себе си. — Точно Мърчисън ли трябваше да е?

— Да разбирам ли, че познаваш добре сержанта?

Той ме погледна и устните му леко потрепнаха.

— Доста добре. Той беше в гарнизона на затвора Ардсмюир.

— Разбирам. — Явно между тях нямаше топли чувства. Беше задушно в малката канцелария. Попих струя пот, която се стичаше между гърдите ми. — Според теб какво прави тук?

— Е, това го знам; изпратиха го като охрана на затворниците, транспортирани тук, за да бъдат продадени. Сигурно Короната не е имала причина да го връща в Англия, след като тук има нужда от войници. Трябва да е било по време на войната с Франция, нали?

— А каква е тази история с брат му?

Той изсумтя, кратко и безрадостно.

— Ами те бяха двама — близнаци. Били и Боби, така ги наричахме. Приличаха си като грахчета, и то не само на външен вид.

Замълча, вгледан в спомените си. Не говореше често за времето в Ардсмюир и виждах как по лицето му преминават сенки.

— Сигурно знаеш, че има хора, които сами се държат свястно, но съберат ли се с други като тях, стават като вълци?

— Не говори лошо за вълците — усмихнах се аз. — Не забравяй Роло. Но да, знам какво имаш предвид.

— Е, добре, прасета тогава. Но стават зверове, когато се съберат заедно. Такива мъже в армията не липсват; хората правят ужасни неща, когато са в тълпа, за каквито не биха и помислили, когато са сами.

— А братята Мърчисън никога не са оставали сами? — попитах бавно.

Той ми кимна леко.

— Да, така е. Винаги бяха двамата. И онова, което единият не би направил, не беше проблем за другия. И разбира се, когато станеше нещо, никой не можеше да разбере кой е виновникът, нали?

Той още крачеше неспокойно като пантера в клетка. Спря пред прозореца и погледна навън.

— Аз… затворниците… се оплаквахме от тях, но офицерите не можеха да накажат двама заради греховете на единия и никой никога не знаеше точно кой Мърчисън го е изритал в ребрата или го е окачил на куката с вериги и го е оставил, докато се насере за веселба на целия гарнизон.

Очите му бяха вперени в нещо навън, този път не криеше изражението си. Говореше за зверове; виждах как спомените му съживяват звяр. Очите му бяха озарени от светлината — сини като скъпоценни камъни, непримигващи.

— И двамата ли са тук? — попитах, за да наруша изнервящо втренчения му поглед, но и защото исках да знам.

Получи се. Той се обърна рязко от прозореца.

— Не, това е Били. Боби умря в Ардсмюир. — Двата сковани пръста потрепнаха върху килта.

Тази сутрин се бях зачудила защо е облякъл килта си, вместо да обуе бричове; аленият тартан беше буквално като червена мантия пред бик при среща с английски войник. Вече знаех.

Бяха му отнели това, като са си мислели, че отнемат и гордостта и мъжеството му. Но не бяха успели и той смяташе да покаже този провал, без значение дали е разумно. Разумът нямаше думата при такава упорита гордост, която може да оцелее след години на подобни унижения. И макар че той бе получил голяма порция от тях, виждах, че гордостта все пак е жива.

— От реакциите на сержанта съдя, че вероятно брат му не е умрял от естествена смърт — казах аз.

— Така е — отвърна той. Въздъхна, сви леко рамене и ги разкърши в тесния жакет.

— Изкарваха ни на каменната кариера всяка сутрин и се връщахме по залез, с двама-трима пазачи на всяка каруца. Един ден Боби Мърчисън беше сержант на стражата. Излезе с нас сутринта — но не се върна с нас вечерта. — Погледна отново през прозореца. — В дъното на кариерата имаше много дълбоко езеро.

Деловият му тон беше смразяващ почти колкото думите му. Усетих тръпка по гърба си въпреки ужасната жега.

— Ти ли… — започнах, но той сложи пръст на устните си и наклони глава към вратата. След миг чух стъпки, които острият му слух вече беше доловил.

Влезе сержантът, не писарят му. Беше се изпотил обилно, струйки пот се стичаха по лицето му изпод перуката и имаше нездравия цвят на пресен телешки дроб.

Погледна към празното писалище и изсумтя гърлено. Усетих тръпка на съчувствие към липсващия чиновник. Сержантът помете всичко от писалището и документите се пръснаха по пода.

Грабна мастилницата и лист хартия от купчината и ги стовари на писалището.

— Пиши — нареди той. — Къде я намери и какво се случи. — Бутна опърпаното паче перо към Джейми. — Подпиши и сложи дата.

Джейми се втренчи в него с присвити очи, но не посегна към перото. Усетих, че стомахът ми се свива.

Джейми беше левичар, но се беше научил насила да пише с дясната ръка, а тя беше осакатена. За него писането беше бавно и мъчително занимание, след което листата бяха покрити с петна от мастило и пот, а и той не беше в по-добро състояние. Нямаше сила на земята, която да го накара да се унижи така пред сержанта.

— Пиши, казах — процеди сержантът през зъби.

Джейми присви очи още повече, но преди да каже нещо, аз посегнах към перото и го взех от ръката на сержанта.

— Аз бях там, нека аз го напиша.

Джейми стисна ръката ми, преди да съм го натопила в мастилницата. Грабна перото от пръстите ми и го хвърли в средата на писалището.

— Писарят ти да ме намери по-късно, в дома на леля ми — каза той на Мърчисън. — Идвай, Клеър.

Без да чака отговор от сержанта, той ме стисна за лакътя и буквално ме издърпа от стола. Озовахме се навън, преди да осъзная какво става. Каруцата още беше под дървото, но вече празна.

— Е, тя засега е в безопасност, Мак Дуб, но какво, за бога, ще я правим тая жена? — Дънкан се почеса по наболата брада; с Иън бяха прекарали три дни в гората, преди да намерят робинята Полиан.

— Тя едва се движи — каза Иън, като грабна парче бекон от масата за закуска. Скъса го на две и подаде едната част на Роло. — Горката жена почти умря от ужас, когато Роло я подуши и с голям зор я изправихме на крака. Не можах да я кача и на кон; трябваше да я водя с ръка през кръста, за да не падне.

— Трябва да я откараме някъде. — Джокаста се смръщи, слепите очи бяха потъмнели замислено. — Мърчисън вчера сутринта пак е ходил в дъскорезницата, правил се е на глупак, а снощи Фаркард Кембъл изпрати човек да ми каже, че онзи заявил, че това е убийство и извикал хора да претърсят окръга за роба, който го е сторил. Фаркард много се е притеснил, помислих си, че главата му ще лумне в пламъци.

— Наистина ли мислите, че тя го е сторила? — Иън, дъвчейки, погледна към Джейми, после към мен. — Искам да кажа неволно?

Въпреки горещата сутрин пак потреперих при спомена за металния шиш, който бях напипала.

— Вариантите са три: нещастен случай, убийство или самоубийство — казах аз. — Но ми се струва, че има много по-лесни начини да се самоубиеш. А няма мотив за убийство, доколкото знаем.

— И така да е — обади се Джейми, — ако Мърчисън залови робинята, ще я обеси или ще нареди да я бичуват до смърт още на следващия ден. Не му трябва процес за това. Не, трябва да я изкараме от окръга. Уредил съм го с нашия приятел Майърс.

— Какво си уредил с Майърс? — попита рязко Джокаста, гласът ѝ прекъсна хора от възклицания и въпроси при тази новина.

Джейми приключи с намазването на филийката, която държеше, и я подаде на Дънкан, преди да заговори:

— Ще отведем жената в планините — каза той. — Майърс казва, че индианците ще я приемат добре; твърди, че знае подходящо място за нея. И там ще е в безопасност от Били Мърчисън.

— Ние? — попитах любезно. — Кои по-точно?

Той ми се ухили.

— Ами аз и Майърс, сасенак. И без това трябва да огледам вътрешността, преди да са започнали студовете, и това е добра възможност. Няма да намеря по-добър водач от Майърс.

Той внимателно пропусна да отбележи, че и за него ще е добре временно да излезе от сферата на влияние на сержант Мърчисън, но на мен тази подробност не ми убягна.

— Ще ме вземеш нали, чичо? — Иън отметна сплъстената коса от лицето си с нетърпеливо изражение. — Ще трябва да помагаме на жената, повярвай ми — тя е с размерите на бъчва за меласа.

Джейми се усмихна на племенника си.

— Да, Иън. Сигурно няма да ни е излишен помощник.

Аз прочистих гърло и го изгледах лошо.

— Най-малкото за да наглеждаш леля си, ако не друго — продължи Джейми и отново ме погледна. — Тръгваме след три дни, сасенак, ако тогава Майърс вече може да седи на коня.

Три дни не са много време, но с помощта на Майърс и Федра успях да приключа с приготовленията и дори ми останаха няколко свободни часа. Имах малко пътническо сандъче с лекарства и инструменти, а дисагите бяха натъпкани с храна, одеяла и съдове. Единственият малък проблем, който оставаше да се уреди, беше облеклото ни.

Кръстосах отново дългите копринени ивици през гърдите си, вързах краищата на панделка и проверих резултата в огледалото.

Не беше зле. Протегнах ръце и разклатих торс наляво-надясно, пробно. Да, щеше да свърши работа. Вероятно можех да ги прекарам още веднъж около гърдите си, преди да ги завържа…

— Какво точно правиш, сасенак? И какво, за бога, си облякла? — Джейми, скръстил ръце, се беше облегнал на вратата и ме наблюдаваше с извити вежди.

— Ами импровизиран сутиен — казах с достойнство. — Не смятам да яздя през планините с рокля, а щом няма да съм с корсет, не ми се ще гърдите ми да подскачат нагоре-надолу. Много е неудобно.

— Вероятно. — Той влезе в стаята и ме обиколи на предпазлива дистанция, като се взираше с интерес в долните ми крайници. — А това какво е?

— Харесва ли ти? — Сложих ръце на бедрата си, обути в панталоните с връзки, които Федра беше ушила за мен, докато се смееше истерично. Бяха от мека еленска кожа, осигурена от един приятел на господин Майърс в Крос Крийк.

— Не — рече той направо. — Не можеш да се разхождаш с това… — Махна към панталоните, останал без думи.

— Панталони — казах аз. — И разбира се, че мога. В Бостън постоянно носех панталони. Много са практични.

Той ме погледна за миг. После много бавно, ме обиколи. И накрая рече зад мен.

— Носила си ги пред хората? — попита с изумление. — И те са те виждали?

— Да — сопнах се аз. — Както и повечето жени. Защо не?

— Защо не ли? — беше скандализиран. — Ами виждам формата на целия ти задник, за бога, и цепката между бузите!

— И аз виждам твоя — изтъкнах и се обърнах към него. — Гледам ти задника в бричовете всеки ден от месеци, но само от време на време тази гледка ме кара да предприемам неприлични действия спрямо твоята особа.

Устните му потрепнаха, не знаеше да се смее ли, или не. Аз се възползвах от нерешителността му, пристъпих напред, плъзнах ръце на кръста му и силно го стиснах за задника.

— Всъщност килтът ме кара да искам да те просна на пода и да те опустоша — казах му. — Но и с бричове не изглеждаш никак зле.

Тогава той наистина се засмя, наведе се и ме целуна дълго, ръцете му внимателно се спуснаха по задника ми, приятно опакован в еленова кожа. Той го стисна леко и аз се притиснах към него.

— Свали ги — каза, когато си пое дъх.

— Но аз…

— Свали ги — повтори твърдо. Пристъпи напред и разхлаби връзките на кръста ми. — Можеш да ги обуеш пак след това, сасенак, но ако ще има опустошаване, аз ще го направя.