Зовът на барабана

6. Срещам се с херния

Юни, 1767 г.

— Мразя кораби — каза Джейми през стиснати зъби. — Ненавиждам ги. Изпитвам към тях огромно отвращение.

Чичото на Джейми, Хектор Камерън, живееше в плантация, наречена Ривър Рън, точно над Крос Крийк. Крос Крийк от своя страна беше малко по-нагоре по реката от Уилмингтън; на около двеста мили. Казаха ни, че по това време на годината пътуването дотам с кораб може да отнеме от четири дни до седмица, в зависимост от вятъра. По суша щеше да ни отнеме две седмици или повече, зависи дали ще има наводнени пътища, кал или счупени оси.

— Реките нямат вълни — казах аз. — А аз се отнасям с още по-голямо отвращение към мисълта да изминем пеша двеста мили през калта. — Иън се ухили широко, но бързо смени усмивката с разсеяно изражение, когато Джейми насочи взора си към него.

— Освен това — казах аз, — ако ти стане лошо, иглите са у мен. — Потупах джоба, в който държах малкия комплект златни игли за акупунктура в кутийката им от слонова кост.

Джейми издиша силно през нос и не каза нищо повече. След като уредихме този въпрос, основният проблем беше да платим за превоза.

Не бяхме богати, но имахме малко пари, в резултат на споходил ни по пътя късмет. Докато се движехме на север от Чарлстън и къмпингувахме край пътя през нощта, открихме една изоставена ферма в гората. Растителността почти я беше погълнала отново.

Фиданки на тополи пробиваха като копия гредите на падналия покрив и храсти стърчаха през голяма пукнатина в огнището. Стените бяха полусрутени, черни, изгнили и покрити със зелен мъх и червеникава плесен. Не можеше да се каже от колко време е изоставено мястото, но беше ясно, че хижата и поляната ще бъдат погълнати от гората до няколко години, нищо нямаше да остане от тях, освен срутените камъни на комина.

Обаче сред дърветата открихме остатъци от малка прасковена градина, плодовете бяха узрели и нападнати от пчели. Изядохме колкото можахме, спахме сред руините и станахме преди изгрев. Натоварихме каруцата с купчини гладки златисти плодове — сочни и кадифени.

Продадохме ги по пътя и пристигнахме в Уилмингтън с лепкави ръце, кесия с монети — предимно пенита — и с вмирисани на ферментация коса, дрехи и тела, сякаш се бяхме киснали в прасковено бренди.

— Ти ще я вземеш — каза Джейми и ми подаде малката кожена кесия с нашето богатство. — Купи каквото можеш за провизии, но не купувай праскови, нали? И вероятно още това-онова, за да не изглеждаме на просяци, когато стигнем при моя роднина. Игла и конец, може би? — Той изви вежди и кимна към голямата дупка в жакета на Фъргъс, която се бе появила след падането му от едно прасковено дърво.

— С Дънкан ще обиколим да се опитаме да продадем каруцата и конете и ще питаме за лодка. Ако тук има златар, ще се опитам да му предложа един от камъните.

— Внимавай, чичо — посъветва го Иън, като се смръщи към парцаливите хора, които сновяха от и към пристанището. — Не искаш да те измамят или да те ограбят на улицата.

Джейми, със сериозно изражение, увери племенника си, че ще вземе предпазни мерки.

— Вземи Роло — настоя Иън. — Той ще те пази.

Джейми погледна към Роло, който пъхтеше и оглеждаше зорко тълпата, което бе израз не толкова на социален интерес, колкото на обуздаван апетит.

— О, да — каза той. — Да тръгваме, кученце. — Погледна ме, преди да се обърне. — Купи и малко сушена риба.

Уилмингтън беше малък град, но поради укрепеното му местоположение на пристанище в устието на плавателна река си имаше не само фермерски пазар и пристан, но и няколко магазина, заредени с вносни стоки от Европа, както и с местни продукти за ежедневна употреба.

— Значи боб, нали? — каза Фъргъс. — Обичам боб, дори в големи количества. Той помириса торбата от зебло и я нагласи на рамото си. — И хляб. Разбира се, че ни трябва хляб, брашно, сол и лой. Осолено телешко, сушени череши, пресни ябълки и всичко е наред. Риба също. Имаме нужда и от игли и конец. Дори от четка за коса — добави той и погледна към косата ми, която, вдъхновена от влагата, правеше безумни усилия да избяга от затвора на широкополата ми шапка. — И лекарства от аптеката, естествено. Но дантела?

— Дантела — казах твърдо. — И прибрах малкото хартиено пакетче с три ярда брюкселска дантела в голямата кошница, която той носеше. — Както и панделки. Един ярд широка копринена панделка — казах на потното младо момиче зад щанда. — Червена — тя ще е за теб, Фъргъс, не се оплаквай, — зелена за Иън, жълта за Дънкан и най-тъмносинята за Джейми. И не, не е екстравагантност; Джейми не иска да приличаме на скитници, когато се срещне с чичо си и леля си.

— Ами ти, лельо? — ухили се Иън. — Със сигурност няма да окичиш нас, а ти да останеш сива като врабче?

Фъргъс издиша шумно от раздразнение и веселие.

— Тази — каза той и посочи широка макара тъмнорозово.

— Това е цвят за младо момиче — възразих аз.

— Жените никога не са твърде стари, за да носят розово — отвърна твърдо Фъргъс. — Чувал съм les madames да го казва много пъти. — Вече бях чувала мнението на les madames и преди; Фъргъс бе прекарал първите години от живота си в бардак и ако се съдеше по думите му, не малка част и от живота си на възрастен бе прекарал там. Бях се надявала да превъзмогне този навик, когато се ожени за доведената дъщеря на Джейми, но Марсали бе останала в Ямайка, за да роди първото си дете, и затова имах някои съмнения. Фъргъс си беше французин все пак.

— Предполагам, че les madames знае най-добре — казах аз. — Хубаво, и розовата.

Натоварени с кошници и торби с провизии, ние излязохме на улицата. Беше горещо и влажно, но от реката идваше вятър и след задуха в магазина, въздухът ни се стори сладък и освежаващ. Погледнах към пристанището, където стърчаха мачтите на няколко кораба, полюшващи се бавно от течението. Видях и високата фигура на Джейми да излиза между две сгради, следвана от Роло.

Иън започна да вика и да маха и Роло хукна по улицата, размахал диво опашка, щом видя господаря си. По това време на деня имаше малко хора и те бързо се залепиха за стените на сградите, за да избегнат бурната среща.

— Господи! — изръмжа някой над мен. — Това е най-голямото куче, което съм виждал. — Обърнах се и зад мен един джентълмен се отлепи от стената на кръчма и вдигна любезно шапка. — На вашите услуги, мадам. Искрено се надявам, че то не обича човешка плът, нали?

Огледах го, беше огромен. Но се въздържах да отбележа, че точно той не би трябвало да се плаши от Роло.

Моят събеседник бе един от най-високите хора, които съм виждала; по-висок с няколко сантиметра дори от Джейми. Кокалестите му длани стигаха до нивото на лактите ми, а украсения с мъниста колан беше на нивото на гърдите ми. Можех да забия нос в пъпа му, ако бях кихнала, което за щастие не се случи.

— Не, той яде риба — уверих го аз. Като видя, че извивам врат, той любезно клекна и коленете му щръкнаха като дула на пушки. Лицето му се появи пред погледа ми и установих, че чертите му са скрити от гъста черна брада. Прекалено чип нос стърчеше сред растителността, а над него имаше две широко отворени и мили пъстри очи.

— Е, много се радвам да го чуя. Не ща да ми отхапе парче от крака толкова рано сутрин. — Свали сплесканата шапка с опърпано паче перо забито в периферията и ми се поклони. Черни кичури се спуснаха към раменете му. — Джон Куинси Майърс, на вашите услуги, мадам.

— Клеър Фрейзър — казах аз и му подадох ръка с интерес. Той присви очи за миг, вдигна пръстите ми към носа си и ги подуши, после ме погледна с широка усмивка, чийто чар не се губеше заради факта, че липсваха половината му зъби.

— Вие сте билкарка, нали?

— Така ли?

Той обърна внимателно ръката ми и проследи петната от хлорофил по кокалчетата ми.

— Дама, чиито пръсти са позеленели, сигурно просто се е грижила за розите си, но дама, чиито ръце миришат на корен от сасафрас и хининова кора, вероятно знае повече от това как да отглежда цветя. Не мислите ли? — попита той и обърна приятелския си поглед към Иън, който го наблюдаваше с нескрит интерес.

— О, да — увери го Иън. — Леля Клеър е прочута лечителка. Знахарка! — И ме погледна гордо.

— Така ли, момче? — Господин Майърс отвори широко очи, впечатлен, и пак се загледа в мен. — Проклет да съм, ако това не е дяволски късмет! А аз си мислех, че ще трябва да чакам, докато стигна до планините и намеря шаман.

— Болен ли сте, господин Майърс? — попитах. Не изглеждаше болен, но беше трудно да се прецени при толкова брада и коса, и при тънкия слой прах, който покриваше всичко останало. Единственото изключение бе челото му; което обикновено бе скривано от слънцето от черната филцова шапка, но сега бе открито — широко, плоско и много бяло.

— Не точно болен може би — отвърна той. Внезапно се изправи и започна да си играе с подгъва на ризата от еленова кожа. — Не е трипер или френска болест, защото съм ги виждал вече. — Онова, което бях помислила за панталони, се оказаха дълги кожени гамаши, навлечени над набедрена препаска. Докато говореше, господин Майърс бе хванал кожената връв на споменатата дреха и си играеше с възела.

— Но е нещо много гадно; внезапно точно зад топките ми се появи една голяма издутина. Много неприятна, както можете да предположите, макар че не ме боли, освен когато яздя. Може би ще погледнете и ще ми кажеше какво да сторя, а?

— Ами… — казах аз и се озърнах трескаво към Фъргъс, който само премести торбата с фасул. Изглеждаше много развеселен, проклет да е.

— Да не би да имам удоволствието да се запозная с господин Джон Майърс? — чу се любезен шотландски глас зад мен.

Господин Майърс спря да се занимава с препаската и вдигна поглед.

— Не знам дали е удоволствие, сър — отвърна любезно. — Но ако сте търсили Майърс, намерихте го.

Джейми пристъпи напред и тактично се настани между мен и препаската на господин Майърс. Поклони се официално, стиснал шапка под мишница.

— Джеймс Фрейзър на вашите услуги, сър. Казаха ми да спомена името на господин Хектор Камерън при запознанството ни.

Господин Майърс погледна червената коса на Джейми с интерес.

— Шотландец сте, нали? От планинците?

— Аз съм шотландец, сър, да, планинец.

— И познавате стария Хектор Камерън?

— Той ми се пада роднина, но не съм го срещал, сър. Казаха ми, че добре ви познава и може да се съгласите да ме заведете до плантацията му.

Двамата мъже се взираха открито един в друг, от глава до пети, докато говореха, явно оценяваха осанката, облеклото и въоръжението. Очите на Джейми спряха одобрително на дългата кания на колана на ловеца, а ноздрите на господин Майърс се разшириха от интерес.

— Comme deux chiens — рече тихо Фъргъс зад мен. Като две кучета. — … aux culs. — И докато се усетиш, започват да си душат задниците.

Господин Майърс погледна към Фъргъс и видях веселие да проблясва в пъстрите очи, преди отново да се обърне към Джейми. Колкото и див да беше ловецът, очевидно имаше известни познания по френски.

С оглед на обонятелните наклонности и липсата на смущение у господин Майърс, може би не трябваше да се изненадвам, когато падна на четири крака и започна да се държи, както предположи Фъргъс. И остана доволен от инспекцията, която включи не само Джейми, но и Иън, Фъргъс, моя милост и Роло.

— Хубаво куче — каза той небрежно и отпусна огромната си ръка върху последния. Роло започна своя инспекция и го подуши прилежно от мокасините до препаската, докато разговорът продължаваше.

— Значи чичо, а? А той знае ли, че идвате?

Джейми поклати глава.

— Не знам. Изпратих му писмо от Джорджия преди месец, но няма как да знам дали го е получил.

— Едва ли — каза замислено Майърс. Очите му се задържаха на лицето на Джейми, после обиколиха и нас.

— Запознах се с жена ви. Този сигурно ви е син? — кимна той към Иън.

— Племенникът ми Иън. И осиновеният ми син Фъргъс — представи ги Джейми, като махна с ръка. — И един приятел, Дънкан Инес, който ще дойде след малко.

Майърс изсумтя и кимна, явно взе решение.

— Е, мога да ви заведа при Камерън. Исках да се уверя, че ви е роднина, но вие малко приличате на вдовицата му в лицето. Момчето също.

Джейми вдигна рязко глава.

— Вдовицата Камерън?

Сред гъстата брада се появи крива усмивка.

— Старият Хектор хвана възпаление на гърлото и умря миналата зима. Едва ли получава много писма там, където е сега.

След като изостави темата за семейство Камерън заради по-належащите си лични нужди, Майърс продължи прекъснатите разкопки.

— Голямо лилаво нещо — обясни ми той и продължи да развързва връвта. — Голямо почти колкото едната ми топка. Нали не мислите, че внезапно ми е пораснала трета, а?

— Не — прехапах устна аз. — Много се съмнявам. — Той действаше бавно, но вече почти беше развързал възела; хората на улицата спираха да зяпат.

— Моля ви, не се тревожете — казах аз. — Мисля, че знам какво е — това е ингвинална херния.

Пъстрите очи се разшириха.

— Какво е? — Звучеше впечатлен и никак не бе смутен от новината.

— Трябва да погледна — някъде на закрито — добавих бързо. — За да съм сигурна. Но ми се струва, че е това. Лесно е да се оправи хирургически, но… — поколебах се и огледах колоса. — Не бих могла… все пак ще трябва да ви приспя. Да бъдете в безсъзнание — уточних. — Трябва да направя разрез и да го зашия отново. Вероятно една превръзка ще е по-добре.

Майърс се почеса бавно по брадата, мислеше.

— Не, вече се опитах, не става. Ама да режете… Ще поостанете ли малко в града, преди да тръгнете към Камерън?

— Не много — прекъсна го твърдо Джейми. — Трябва да отплаваме нагоре по реката към имението на леля ми още щом уредим превоза.

— О… — Гигантът се замисли за миг, после кимна усмихнат. — Знам точния човек за вас, сър. Веднага ще ида да ви доведа Джош Фрийман от „Подслон за моряка“. Слънцето е още високо, сигурно не е твърде пиян. — Той ми се поклони, като блъсна шапката в корема си. — И може би после съпругата ви ще бъде така добра да дойде с мен в друга кръчма — малко по-изискана от „Подслон за моряка“, и да погледне това… това… — видях как устните му се опитват да изрекат „ингвинална херния“, но се отказаха. — Моя проблем.

Сложи пак шапката на главата си, кимна на Джейми и се отдалечи. Джейми гледаше след огромната фигура, която вървеше сковано по улицата и спираше да поздрави сърдечно всички минувачи.

— Ама какво ти има, сасенак, чудя се? — каза Джейми разговорливо, без да откъсва очи от Майърс.

— Какво да ми има?

Той се обърна към мен и присви очи.

— Ами какво кара всеки мъж, когото срещнеш, да иска да си свали гащите след няма и пет минути.

Фъргъс се изхили тихо, а Иън порозовя. Аз изглеждах възможно най-скромна.

— Е, ако ти не знаеш, скъпи — казах аз, — кой да знае. Като че ли намерих кораб. А ти какво направи тази сутрин?

Деен, както винаги, Джейми ни беше намерил вероятен купувач за един от камъните. И не само купувач, но и покана за вечеря с губернатора.

— Губернатор Трайън е в града — обясни той. — Отседнал е при господин Лилингтън. Тази сутрин говорих с търговец на име Макикърн, който ме прати при някой си Маклауд, който…

— Който те е запознал с Макнийл, който пък те е завел да пиете с Макгрегър, който ти е разказал за племенника си Бийтън, който е втори братовчед на момчето, което лъска ботушите на губернатора — предположих аз, запозната с византийските лабиринти на шотландските делови отношения.

Сложете двама шотландци планинци в една стая и до десет минути вече ще са запознати с фамилната история на другия двеста години назад и ще са установили голям брой общи роднини и познати.

Джейми се усмихна.

— Не, със секретаря на съпругата на губернатора — поправи ме той. — Казва се Мъри. Той е най-големият син на братовчедката на баща ти, Маги от Лох Лин — добави към Иън. — Баща му емигрирал след Въстанието. — Иън кимна небрежно, явно добави тази информация в своята собствена версия на родовата енциклопедия, която някой ден можеше да се окаже полезна.

Едуин Мъри, секретарят на съпругата на губернатора, посрещнал Джейми топло като роднина — макар и не кръвен — и ни издействал покана за вечеря у Лилингтън тази вечер, където уж щяхме да запознаем губернатора с проблемите на търговията в Индиите. Всъщност възнамерявахме да се запознаем с барон Пенцлер — добре известен немски благородник, който също щеше да присъства на вечерята. Баронът беше не само богат, но и имаше вкус и репутация на колекционер на изящни предмети.

— Е, струва ми се добра идея — казах със съмнение. — Но мисля, че е по-добре да отидеш сам. Не мога да вечерям с губернатори в този вид.

— Ами изглеждаш… — замълча, защото наистина ме погледна. Огледа бавно мръсната раздърпана рокля, рошавата коса и парцаливото боне.

Смръщи се и рече:

— Не, искам да дойдеш, сасенак. Може да се наложи да осигуриш разсейване.

— Като стана дума за разсейване, колко халби изпи, за да издействаш поканата за вечеря? — попитах, като мислех за намаляващите ни финанси. Джейми дори не мигна, хвана ме за ръката и ме завъртя към магазините.

— Шест, но платих само половината. Хайде, сасенак; вечерята е в седем и трябва да ти намерим нещо свястно за обличане.

— Но не можем да си го позволим…

— Това е инвестиция — каза той твърдо. — Пък и братовчедът Едуин ме авансира малко преди продажбата на камъка.

Роклята беше по модата отпреди две години по космополитните стандарти на Ямайка, но беше чиста и единствено това ме интересуваше.

— Капе вода, мадам — каза хладно шивачката. Дребна, слаба жена на средна възраст, тя беше най-добрата модистка в Уилмингтън и доколкото разбирах, свикнала модните ѝ решения да бъдат приемани без възражения. Моят отказ да сложа дантелено боне и настояването ми просто да си измия косата бяха посрещнати зле и с предупреждения за опасността от плеврит, а карфиците в устата ѝ щръкнаха като бодли на таралеж, когато настоях на обикновен корсет с леки банели, които само поддържаха гърдите, без да ги притискат.

— Извинете — казах аз и прибрах един мокър кичур под ленената кърпа, с която бе увита главата ми.

Стаите за гости в голямата къща на господин Лилингтън бяха изцяло заети заради вечерята на губернатора и аз бях настанена в малката таванска стая на братовчеда Едуин над конюшнята, а довършването на роклята ми протичаше под акомпанимента на приглушен тропот на копита и дъвчене отдолу, като от време на време се чуваше и монотонното свирене на коняря, който чистеше отделенията.

Все пак не бях склонна да се оплаквам; конюшните на господин Лилингтън бяха много по-чисти от хана, в който с Джейми оставихме придружителите си, а госпожа Лилингтън бе така любезна да ме снабди с голям леген гореща вода и топка ароматизиран с лавандула сапун — нещо много по-важно дори от чистата рокля. Надявах се никога повече да не видя праскови.

Надигнах се леко на пръсти, като се опитах да погледна през прозореца, за да видя дали Джейми идва, но ме спря сумтенето на шивачката, която се опитваше да нагласи подгъва на полата ми.

Самата рокля не беше никак лоша; беше от кремава коприна, с ръкави до лакътя и много семпла, но с пищен кринолин на винени ивици от двете страни и кантове с цвят на кларет, които вървяха в две редици от кръста към гърдите. Поръбихме ръкавите с брюкселската дантела, която бях купила, и аз реших, че ще свърши работа, макар че платът не беше първо качество.

Отначало се изненадах от цената, която беше забележително ниска, но сега забелязах, че платът е по-груб от обичайното, а светлината озаряваше по-дебели нишки. Любопитно ги потърках между пръстите си. Не разбирах кой знае колко от коприна, но един познат китаец беше посветил цял следобед на борда на един кораб, за да ми обясни всичко за копринените буби и за различията в тяхната продукция.

— Откъде е тази коприна? — попитах аз. — Не е китайска; френска ли е?

Шивачката вдигна поглед заинтригувана, за миг забрави да се сърди.

— Не, всъщност е изработена в Южна Каролина. Там има една дама, госпожа Пикни, която е засадила половината си земя с черници и отглежда копринени буби на тях. Платът не е така фин като китайския — призна неохотно, — но е два пъти по-евтин.

Присви очи към мен и кимна бавно.

— Ще свърши работа, а и кантовете са хубави — каза тя. — Придават цвят на бузите ви. Моля за извинение, мадам, но трябва да сложите нещо на шията, за да не изглежда твърде гола. Ако няма да носите шапка или перука, дали нямате панделка?

— О, панделка! — спомних си аз. — Да, каква добра идея. Бихте ли погледнали в кошницата ей там, ще намерите вътре панделка.

Двете успяхме да фризираме косата ми, като леко я прихванахме с тъмнорозовата панделка, а влажните къдрави кичури се спускаха свободно — не можех да ги спра — около ушите и по челото ми.

— Не приличам на овца, облечена като агънце, нали? — попитах, внезапно притеснена. Прокарах ръка по предницата на корсажа, но той пасваше добре на кръста ми.

— О, не, мадам — увери ме шивачката. — Много е подходящо, бих казала. — Смръщи се замислено. — Само че е малко голо над гърдите. Нямате ли някакво бижу?

— Само това. — Обърнахме се и видяхме Джейми, който надничаше от вратата. И двете не го бяхме чули да идва.

Беше успял да се изкъпе някъде и да се сдобие с чиста риза и шалче; освен това някой беше сресал и сплел косата му на плитка, вързана с новата тъмносиня копринена панделка. Жакетът му не само беше изчеткан, но и освежен с нови посребрени копчета, всяко деликатно гравирано с малко цвете в средата.

— Много са хубави — казах и докоснах едно от тях.

— Заех ги от златаря — каза той. — Ще свършат работа. Както и това, струва ми се. — Той извади мръсна кърпа от джоба си и от гънките ѝ вдигна тънка златна верижка.

— Нямаше време за друго, освен да сложи един камък — каза ми, смръщен в концентрация, докато я закопчаваше на шията ми. — Но мисля, че е прекрасна, нали?

Рубинът проблясваше точно над гърдите ми и хвърляше бледо розово сияние по бялата ми кожа.

— Радвам се, че си избрал този — казах аз и го докоснах нежно. Беше се стоплил от тялото ми. — Отива повече на роклята, отколкото сапфир или смарагд. — Шивачката зяпна от изумление. Погледна първо Джейми, после мен, и явно преосмисли значително социалното ни положение.

Джейми най-сетне отдели време да огледа новата ми рокля. Очите му плъзнаха бавно по мен, от главата до петите, и на лицето му се разля усмивка.

— Създала си истинска кутия за бижута, сасенак — каза той. — Идеално разсейване.

Той погледна през прозореца, където на мъгливото вечерно небе се разливаха бледи прасковени багри, после се обърна към мен, поклони се и присви коляно.

— Ще имам ли удоволствието да ви придружа на вечерята, мадам?

7. Грандиозни, но много опасни планове

Макар да бях наясно с готовността на осемнайсети век да се яде всичко, което може да бъде надвито физически и довлечено до масата, не бях запозната все още с манията да се представят ястия, които сякаш не бяха минали през предварителната обработка на убиване и готвене, преди да се появят на масата за вечеря.

Затова огромната есетра, с която се гледахме очи в очи, не събуди апетита ми. Тя имаше не само очи, но и люспи, перки и опашка, и се простираше в цялата си дължина от три фута върху вълни от желиран хайвер, украсени с огромно количество малки рачета, сварени цели и пръснати артистично по подноса.

Отпих отново от виното и се обърнах към съседа си, като се опитвах да не гледам ококорената есетра.

— … крайно безочлив тип! — казваше господин Станхоуп. Описваше някакъв господин, когото срещнал в пощенската станция по пътя към Уилмингтън от имението си близо до Ню Берн. — Ами по време на закуската той заговори за маясъла[8] си и какво мъчение било за него да се друса в каретата. И проклет да съм, ако този простак не извади кърпата си от джоба, цялата в петна от кръв, и я показа на всички като доказателство! Напълно унищожи апетита ми, мадам, уверявам ви — каза той и напъха голяма хапка от пилето фрикасе в устата си. Сдъвка бавно, като ме гледаше с бледите си изпъкнали очи и неприятно ми напомни за есетрата.

От другата страна на масата дългата уста на Филип Уайли потрепна развеселено.

— Внимавайте и вашите приказки да не постигнат същия ефект, Станхоуп — каза той и кимна към недокоснатата храна в чинията ми. — Макар че известна грубоватост на компанията е една от опасностите при обществения транспорт, трябва да призная.

Станхоуп изсумтя и изтупа трохите от гънките на салфетката си.

— Не е нужно да се надувате така, Уайли. Не всеки може да си позволи кочияш, особено при новите данъци. Само да се обърнеш и изникнал нов данък, уверявам ви! — Той размаха възмутено вилицата си. — За тютюна, виното, брендито — добре, но данък върху вестниците, чували ли сте такова нещо? Най-големият син на сестра ми се дипломира в Йейл миналата година — той изду неволно гърди и заговори малко по-силно — и проклет да съм, ако не поискаха от нея да плати половин шилинг само за да подпечатат официално дипломата му!

— Но вече не е така — каза търпеливо братовчедът Едуин. — След като отхвърлиха Гербовия акт…

Станхоуп грабна едно малко раче от подноса и го размаха обвинително към Едуин.

— Щом се отървем от един данък, веднага на негово място изниква друг. Като гъби са! — Той пъхна рачето в устата си и продължи да мърмори нещо неразбираемо за данъците.

— Вие наскоро сте дошли от Индиите, нали, мадам Фрейзър? — каза барон Пенцлер от другата ми страна, видял възможност да се намеси в разговора. — Съмнявам се, че сте запозната с подобни провинциални въпроси… или че се интересувате от тях — добави с великодушно кимване към Станхоуп.

— О, сигурна съм, че всеки се интересува от данъците — казах и се извърнах леко настрани, за да покажа гърдите си в най-добрата им светлина. — Не мислите ли, че данъците са онова, което плащаме, за да има цивилизовано общество? Макар че като слушам думите на господин Станхоуп — кимнах към другата си страна, — вероятно той ще се съгласи, че нивото на цивилизованост не е толкова високо като нивото на облагането?

— Ха-ха! — задави се с хляб Станхоуп и пръсна трохи от устата си. — О, много добре казано! Не е достатъчно високо, ха-ха, определено не е!

Филип Уайли ме погледна със сардонично одобрение.

— Трябва да опитате да не сте така забавна, госпожо Фрейзър — рече той. — Може да убиете горкия Станхоуп.

— Ами… а според вас какво е настоящото ниво на данъците? — попитах, за да отвлека вниманието от плюещия трохи Станхоуп.

Уайли сви устни замислено. Той беше денди, носеше най-модната перука и малко петънце във формата на звезда до устната си. Под пудрата обаче се криеше доста хубаво лице и много остър ум.

— О, като се имат предвид всички обстоятелства, трябва да кажа, че могат да стигнат до два процента от целия доход, ако включим и данъците за робите. Добавете данъците за земята и реколтата, и става повече, разбира се.

— Два процента! — задави се Станхоуп и се заблъска пак в гърдите. — Несправедливо е! Просто е несправедливо!

С доста ярък спомен за последната данъчна декларация, която бях подписала, аз се съгласих съчувствено, че двата процента данък са възмутителни, но се зачудих какво ли е станало с яростния дух на американските данъкоплатци през следващите двеста години.

— Но вероятно трябва да променим темата — казах, защото видях, че всички глави се извръщат към нас от другия край на масата. — Все пак да говориш за данъци на масата на губернатора е като да говориш за въже в дома на обесен, нали?

И тогава господин Станхоуп погълна цял рак и се задави наистина.

Съседът му от другата страна го удари услужливо по гърба, а едно малко чернокожо момче, което гонеше с ветрило мухите близо до отворените прозорци, хукна да донесе вода. Забелязах един остър тънък нож до подноса с рибата, само за всеки случай, но се надявах да не се наложи да извърша трахеотомия на масата; не такъв вид внимание се опитвах да привлека.

За щастие не се наложи такава драстична мярка; ракът беше изплют след един по-силен удар и жертвата остана полилавяла и задъхана, но иначе невредима.

— Някой спомена вестниците — казах аз, щом господин Станхоуп се възстанови. — Ние сме тук съвсем отскоро и още не съм виждала вестници. В Уилмингтън издава ли се редовно някакъв вестник?

Имах и други мотиви да попитам това, освен че исках да дам време на господин Станхоуп да се съвземе. Сред малкото притежания на Джейми имаше и печатарска преса, която понастоящем беше на склад в Единбург.

Оказа се, че в Уилмингтън живеят двама печатари, но само единият от тези господа — Джонатан Жилет — издава редовен вестник.

— И скоро може да не е толкова редовен — добави мрачно Станфорд. — Чух, че господин Жилет бил предупреден от Комитета по сигурност, че… о! — Той възкликна силно и дебелото му лице се сбърчи от изненада.

— Имате ли някакъв по-особен интерес към това, госпожо Фрейзър? — попита любезно Уайли, като погледна под вежди приятеля си. — Чух, че съпругът ви е бил свързан с печатарството в Единбург.

— Ами да — казах аз, доста изненадана, че знае толкова много за нас. — Джейми имаше печатница там, макар че не издаваше вестник — печаташе книги, памфлети и пиеси.

Уайли изви фините си вежди.

— Значи съпругът ви няма някакви политически тежнения? Печатарите често предлагат уменията си на хора, които искат да излеят страстите си на хартия, но пък не е задължително да споделят тези страсти.

Това накара няколко камбанки в главата ми да зазвънят предупредително; Уайли наистина ли знаеше нещо за политическите връзки на Джейми в Единбург — повечето от тях крайно подривни, — или просто водеше най-обикновен разговор на вечеря? Ако се съдеше по думите на Станхоуп, вестниците и политиката бяха неразривно свързани в представите на хората. И нищо чудно, като се имаше предвид времето.

В другия край на масата Джейми бе дочул името си и се обърна леко да ми се усмихне, преди да продължи разговора си с губернатора, който седеше вляво от него. Не бях сигурна дали това разположение беше дело на господин Лилингтън, който седеше вляво от губернатора и следеше разговора с интелигентното си и леко печално изражение на басет, или на братовчеда Едуин, който се оказа настанен срещу мен, между Филип Уайли и сестра му Джудит.

— О, занаятчия — възкликна дамата многозначително. Усмихна ми се, като внимаваше да не показва зъбите си. Вероятно изгнили. — А това — махна тя към главата си, сравнявайки своята перука с моята панделка — ли е модата в Единбург, госпожо Фрейзър? Колко… очарователно.

Брат ѝ я погледна с присвити очи.

— Доколкото разбрах, господин Фрейзър е племенник на госпожа Камерън от Ривър Рън — каза той любезно. — Правилно ли са ме информирали, госпожо Фрейзър?

Братовчедът Едуин, който без съмнение беше източникът на тази информация, мажеше хлебчето си със съмнителна концентрация. Братовчедът Едуин никак не приличаше на секретар — висок и предразполагащ младеж с живи кафяви очи, едното от които сега ми смигна леко.

Баронът, отегчен от разговора за вестници и данъци, се оживи при споменаването на Камерън.

— Ривър Рън? — попита той. — Родственици сте на госпожа Джокаста Камерън?

— Тя е леля на съпруга ми — отвърнах. — Познавате ли я?

— О, разбира се! Очарователна жена, много очарователна! — Широка усмивка изду бузите на барона. — Стар приятел съм на госпожа Камерън и нейния съпруг, за нещастие покойник.

Баронът се впусна в ентусиазиран разказ за прелестите на Ривър Рън и аз се възползвах от едно затишие да приема малка порция рибен пай, пълен не само с риба, но и със стриди и скариди в сметанов сос. Господин Лилингтън определено не бе пестил усилия, за да впечатли губернатора.

Когато се наведох назад към лакея да сложи още сос в чинията ми, видях, че Джудит Уайли ме гледа, присвила очи в нескрита неприязън. Усмихнах ѝ се любезно, разкривайки идеалните си зъби, и се обърнах пак към барона с подновено самочувствие.

В стаята на Едуин нямаше огледало и макар че Джейми ме бе уверил, че изглеждам добре, неговите стандарти бяха малко по-различни от тези на модата. Бях приела и няколко комплимента от господата на масата, но това можеше да е само обичайната любезност; мъжете от висшата класа бяха крайно галантни.

Но госпожица Уайли беше с двайсет и пет години по-млада от мен, с модерна рокля и бижута, и макар че не беше голяма красавица, не беше и безлична. Нейната завист осигуряваше по-добро отражение на външния ми вид от всяко огледало.

— Какъв красив камък, госпожо Фрейзър! Ще ми позволите ли да го огледам отблизо? — Баронът се наведе към мен и дебелите му пръсти деликатно се настаниха над цепката на гърдите ми.

— О, разбира се — казах с готовност и бързо разкопчах верижката, после пуснах рубина в широката му влажна длан. Баронът беше леко разочарован, че няма да го разгледа върху деколтето ми, но вдигна ръка и присви очи към блестящата капка с вид на ценител, какъвто очевидно беше, защото посегна към джобчето на часовника си и извади някакъв малък инструмент, комбинация между лещи и бижутерска лупа.

Аз се успокоих, щом видях това, и приех порция от нещо горещо и добре ухаещо, от стъклена купа, която икономът ми подаде. Какво караше хората да поднасят гореща храна, когато температурата в стаята беше поне трийсет градуса?

— Красота — промърмори баронът и завъртя леко камъка на дланта си. — Sehr schön.

За малко неща можеше да се разчита на Гейлис Дънкан, но бях сигурна във вкуса ѝ за скъпоценности.

„Трябва да е първокачествен камък — каза ми тя, докато обясняваше теорията си за преминаване чрез скъпоценни камъни. — Голям и без никакви недостатъци.“

Рубинът наистина беше голям; почти колкото маринованите пъдпъдъчи яйца, които обграждаха фазана с цялото му оперение на бюфета. Гейлис смяташе, че този камък ще я отведе в бъдещето; а аз си мислех, че вероятно може да ни отведе до Крос Крийк. Опитах от храната в чинията ми; беше някакво рагу, много крехко и ароматно.

— Много е вкусно — казах на господин Станхоуп и взех още една хапка. — Какво е това ястие?

— О, то е от любимите ми, мадам — отвърна той и вдиша с блаженство аромата от чинията си. — Свинска зурла в сос. Великолепно е, нали?

Затворих вратата на стаята на братовчеда Едуин, облегнах се на нея и отпуснах с облекчение челюст, защото вече не се налагаше да се усмихвам. Вече можех да се отърва от лепнещата рокля, да развържа корсета и да събуя мокрите от пот обувки.

Покой, усамотение, голота и тишина. Не можех да се сетя какво друго би ме направило щастлива в момента, освен малко чист въздух. Съблякох се, останах само по риза и отидох да отворя прозореца.

Въздухът отвън бе така плътен, че все едно можех да пристъпя в него и да се понеса като камъче, пуснато в буркан с меласа. Насекомите веднага се втурнаха към пламъка на свещта ми, обезумели от светлината и жадни за кръв. Аз го духнах, седнах на пейката пред прозореца в тъмното и позволих на мекия топъл въздух да ме облъхва.

Рубинът още висеше на шията ми, черен като капка кръв върху кожата. Докоснах го и той се залюля леко между гърдите ми; беше топъл като собствената ми кръв.

Отвън гостите започваха да си отиват; каретите чакаха на алеята. Късчета от сбогувания, разговори и тих смях достигаха до мен.

— … доста умна, струва ми се — чух културния глас на Филип Уайли.

— О, умна, определено е умна! — прозвуча пискливият глас на сестра му, очевидно не смяташе умът за похвално социално качество.

— Е, умът у една жена не е нещо лошо, скъпа, стига да е приятна и за окото. Няма нищо лошо и ако една красива жена не е надарена с ум, стига да е достатъчно съобразителна да скрива тази липса, като си държи устата затворена.

Госпожица Уайли вероятно не можеше да бъде обвинена, че има остър ум, но определено бе достатъчно съобразителна, за да разбере подобна забележка. И изсумтя неподобаващо за дама.

— Тя е поне на хиляда години — отвърна тя. — Да, приятна е на вид, макар че според мен се дължеше на хубавото бижу на шията ѝ — добави намусено.

— О, да — отвърна по-дълбок глас, който разпознах — на Лойд Станхоуп. — Макар че по мое мнение по-впечатляващо беше онова около бижуто?

— Така ли? — попита тъпо госпожица Уайли. — Ами то почти нямаше обков; лежеше направо на гърдите ѝ.

— Наистина ли? — нагло попита Станхоуп. — Не съм забелязал. — Уайли избухна в смях и замълча рязко, когато вратата се отвори и излязоха още гости.

— Е, ако не си го забелязал, старче, други го забелязаха — каза той с лукава интонация. — Хайде, ето я каретата.

Отново докоснах рубина, като гледах как красивите сиви коне на Уайли потеглят. Да, други го бяха забелязали. Още усещах жадния поглед на барона върху гърдите си. Предполагах, че е ценител не само на скъпоценните камъни.

Камъкът беше топъл в ръката ми; по-топъл като че ли дори от кожата ми, макар че вероятно бе илюзия. Обикновено не носех бижута освен венчалните си халки и не ми пукаше особено за тях. Щеше да е облекчение да се отървем поне от част от опасното ни съкровище. И все пак седях там и стисках камъка, докато не започна да ми се струва, че усещам пулса на неговото малко сърце, в синхрон с моя.

Остана само една карета, кочияшът стоеше до главите на конете. След двайсетина минути излезе и собственикът ѝ, който се сбогува и накрая добави на немски Gute Nacht, когато се качи в каретата. Баронът. Беше останал последен и си тръгваше в добро настроение; това изглеждаше обнадеждаващо.

Един от кочияшите, съблякъл ливреята си, гасеше факлите в началото на алеята. Видях бялото петно на ризата му, когато тръгна към къщата в мрака, и внезапната светлина на терасата, щом вратата се отвори пред него. После и тя изчезна, и всичко потъна в тишината на нощта.

Очаквах Джейми да се качи веднага, но минутите минаваха, а не чувах стъпките му. Погледнах към леглото, обаче нямах желание да си лягам.

Накрая станах и пак облякох роклята, без да слагам обувки или чорапи. Излязох и тръгнах тихо боса по коридора, после по стълбите и през прохода към голямата къща, накрая през страничния вход откъм градината. Беше тъмно, освен бледите квадрати лунна светлина, която струеше през прозорците; повечето слуги сигурно си бяха легнали, както и семейството и гостите. През перилата на стълбището сияеше светлина; в трапезарията свещите още горяха.

Чух тихи мъжки гласове, докато се приближавах на пръсти по дървеното стълбище. Мекият шотландски глас на Джейми се редуваше с английските тонове на губернатора в разговор на четири очи.

Свещите вече догаряха в свещниците. Въздухът миришеше на пчелен восък и на ароматния дим на пурите, който висеше на облаци пред вратите на трапезарията.

Аз се приближих тихо и спрях до вратата. Оттук виждах губернатора, с гръб към мен, протегнал врат, за да запали нова пура от свещника на масата.

Ако Джейми ме видя, с нищо не го показа. На лицето му бе изписано обичайното изражение — спокойно и ведро, но напрежението около очите и устата му беше изчезнало и от позата на раменете му разбрах, че наистина е отпуснат и спокоен. Сърцето ми веднага олекна; значи беше успял.

— Място, наречено Ривър Рън — казваше той на губернатора. — Нагоре в хълмовете до Крос Крийк.

— Знам го — отвърна губернаторът с лека изненада. — Със съпругата ми прекарахме няколко дни в Крос Крийк миналата година; обикаляхме колонията по случай встъпването ми в длъжност. Ривър Рън е високо в хълмовете обаче, не е в града — мисля, че е в планината.

Джейми се усмихна и отпи от брендито си.

— Ами семейството ми са планинци, сър; за нас планината е дом.

— Разбира се. — Над рамото на губернатора се вдигна малко облаче дим. После той извади пурата от устата си и се наведе поверително към Джейми.

— Тъй като сме сами, господин Фрейзър, искам да обсъдя с вас и друг въпрос. Една чашка, сър? — Взе гарафата, без да дочака отговор, и наля още бренди.

— Благодаря ви, сър.

Губернаторът пафка усилено известно време, вдигайки сини облаци, и след като разпали добре пурата си, я остави да дими в ръката му.

— Младия Едуин ми каза, че сте съвсем отскоро в Колониите. Познавате ли условията тук?

Джейми сви леко рамене.

— Постарах се да науча каквото мога, сър. За кои условия по-точно става въпрос?

— Северна Каролина е много богата земя — отвърна губернаторът — и все пак не е достигнала нивото на просперитет на съседите си, предимно поради липса на работна ръка. Ние нямаме голямо пристанище, затова робите се водят по суша на огромна цена от Южна Каролина или Вирджиния и не можем да се състезаваме с Бостън и Филаделфия, що се отнася до осъдените на труд затворници. Короната и аз самият отдавна провеждаме политика, с която да окуражаваме заселването в колония Северна Каролина на интелигентни, старателни и набожни семейства, в името както на просперитета ѝ, така и на сигурността. — Той вдигна пурата си и дръпна дълбоко, после издиша бавно, като кашляше.

— За тази цел, сър, сме установили система за отпускане на земи, при която големи площи могат да бъдат предоставени на някой заможен човек, който ще се заеме с начинанието да убеди емигранти да дойдат и да се установят тук под неговото покровителство. Тази политика се е увенчала с успех през последните трийсет години; много хора от Северна Шотландия и островите ѝ бяха привлечени да се заселят тук. Когато пристигнах, бях изумен да открия, че по бреговете на река Кейп Фиър има много хора с имена като Макнийл, Бюканън, Греъм и Кембъл!

Губернаторът отново дръпна от пурата, но този път съвсем лекичко; нямаше търпение да продължи:

— И все пак остава много хубава земя, която трябва да се засели, навътре в сушата, към планините. Малко е отдалечено и все пак, както казахте, вашите хора са свикнали с това в планинските области на Шотландия…

— Наистина съм чувал за тези дарения, сър — прекъсна го Джейми. — И все пак не се ли дават те само на бели мъже, протестанти, които са поне на трийсет години? И това е със силата на закон?

— Да, официално законът е такъв. — Господин Трайън се обърна така, че го видях в профил, и изтърси пепелта от пурата си в малка порцеланова купа. Ъгълчето на устата му се бе извило леко; изражението му бе на рибар, който усеща първото подръпване на влакното.

— Предложението е много интересно — каза официално Джейми. — Трябва да изтъкна обаче, че аз не съм протестант, както и повечето от сънародниците ми.

Губернаторът сви неодобрително устни и изви вежда.

— Не сте и евреин, нито негър. Мога ли да говоря с вас като джентълмен с джентълмен? Честно да ви кажа, господин Фрейзър, законът си е закон, а прилагането му е съвсем друго нещо. — Той вдигна чашата си и се усмихна леко, беше дръпнал кукичката. — И съм убеден, че вие разбирате това не по-зле от мен.

— Вероятно дори по-добре — промърмори Джейми с любезна усмивка.

Губернаторът го погледна остро и се засмя. Вдигна чашата с бренди и отпи.

— Мисля, че се разбираме, господин Фрейзър — каза той, кимайки с удовлетворение.

Джейми наклони леко глава.

— Значи няма да има трудности относно личните особености на онези, които бъдат убедени да приемат предложението ви?

— Никакви — каза губернаторът и остави чашата си с леко чукване. — Стига да са здрави мъже, които са способни да обработват земята, няма да питам нищо повече. А няма ли въпроси, не е нужно и да се отговаря, нали? — Една тънка вежда потрепна питащо.

Джейми завъртя чашата в ръцете си, сякаш се възхищаваше на цвета на течността.

— Не всички преживели въстанието на Стюарт са късметлии като мен, Ваше Превъзходителство — каза той. — Осиновеният ми син изгуби ръката си, друг от придружителите ми също е еднорък. И все пак са достойни и работливи мъже. Няма как да се съглася да приема предложение, което не може да включва и тях.

Губернаторът отхвърли това с махване на ръка.

— Стига да могат сами да си изкарват хляба и няма да са тежест за общността, добре са дошли. — После, сякаш се притесни, че е бил непредпазлив в щедростта си, той изправи гръб и остави пурата на ръба на купата.

— Тъй като споменахте якобитите — тези мъже ще трябва да се закълнат във вярност пред Короната, ако вече не са го направили. Ако мога да попитам, сър, тъй като вече намекнахте, че сте папист… вие самият…

Очите на Джейми се присвиха лекичко, вероятно от лютия дим, но едва ли. Губернаторът също не мислеше така, той бе едва на трийсет години, но го биваше да преценява хората. Обърна се отново към масата и вече виждах само гърба му, но разбрах, че се взира напрегнато в Джейми сякаш проследяваше с поглед бърза пъстърва под водата.

— Не искам да ви напомням неприятностите от миналото — каза той тихо. — Нито да засегна честта ви. Все пак трябва да разберете, че е мой дълг да попитам това.

Джейми се усмихна, но доста безрадостно.

— А мой дълг е да отговоря, предполагам — каза той. — Да, аз съм освободен якобит. И да, положил съм клетва като всички, които платиха тази цена, за да запазят живота си.

Внезапно той остави още пълната си чаша и отблъсна назад тежкия стол. Изправи се и се поклони на губернатора.

— Става късно, Ваше Превъзходителство. Моля да бъда извинен, но ще се оттегля.

Губернаторът се облегна в стола си и вдигна бавно пурата към устните си. Дръпна дълго, крайчето ѝ засия и той присви очи към Джейми. После кимна и издиша две тънки струйки дим през ноздрите си.

— Лека нощ, господин Фрейзър. Ще помислите за предложението ми, нали?

Не исках да чуя отговора — не трябваше да го чувам. Плъзнах се по коридора със свистене на поли и стреснах един лакей, който дремеше в тъмен ъгъл.

Стигнах обратно до стаята над конюшните, без да срещна никого, и се срутих на леглото. Сърцето ми бумтеше не само от тичането по стълбите, но и от чутото.

Джейми щеше да помисли върху предложението на губернатора. И то какво предложение! Да си върне с един замах всичко, което бе изгубил в Шотландия — дори повече.

Джейми не беше роден като господар, но смъртта на по-големия му брат го бе направила наследник на Лалиброх и от осемгодишен той бе възпитаван да поеме отговорността за имение, да се грижи за земята и селяните и да поставя техните нужди пред своите. Тогава се появи Чарлс Стюарт и неговият луд марш към славата — яростен поход, който отведе следовниците му до пълен крах и разрушение.

Джейми никога не беше говорил с горчивина за Стюартите; никога не говореше за Чарлс Стюарт. Не споменаваше често и какво му е причинило всичко това.

Но сега… да си върне всичко. Нови земи, обработваеми и богати на дивеч, населени от хора под неговата опека. Беше като в Книга на Йов, помислих си — всичките му синове и дъщери, камилите и домовете, разрушени, а после заменени с такава екстравагантна щедрост.

Винаги се бях отнасяла с известно съмнение към тази част от Библията. Една камила можеше да бъде заменена, но децата бяха нещо друго. И докато Йов може и да е приел замяната на децата като справедливост, аз си мислех, че майката на мъртвите деца вероятно е била на съвсем друго мнение.

Не можех да седя спокойно и пак отидох до прозореца, вгледах се невиждащо в тъмната градина.

Сърцето ми биеше силно и ръцете ми се потяха не само от вълнение, но и от страх. При настоящото положение в Шотландия — след Въстанието — нямаше да е трудно да се намерят хора, готови да емигрират.

Бях виждала кораби да спират по пристанищата на Индиите и в Джорджия, пълни с емигранти, толкова измършавели и съсипани от пътуването, че ми приличаха на жертви от концентрационен лагер — скелети като живи трупове, бели като личинки след двата месеца в трюма на кораба.

Въпреки цената и трудностите на пътуването, въпреки болката от раздялата с приятели, роднини и родината завинаги, имигрантите се изливаха, стотици и хиляди, понесли децата си — поне тези, които бяха оцелели при пътуването — и вещите си в малки парцаливи вързопи; бягащи от бедността и безнадеждността, търсещи не богатство, а поне някакво препитание. Някакъв шанс.

Бях прекарала малко време в Лалиброх предната зима, но знаех, че хората там са оцелели единствено благодарение на добротата на Иън и Младия Джейми, защото техните ниви не раждаха достатъчно, за да се прехранват. И въпросната щедрост беше доброволна, но не и безкрайна. Оскъдните ресурси на имението бяха стигнали до предела си.

Освен Лалиброх съществуваха и контрабандистите, които Джейми познаваше в Единбург, и нелегалните дестилерии на уиски — всъщност всички мъже, които бяха принудени да нарушават закона, за да изхранват семействата си. Не, нямаше да е никакъв проблем да намери желаещи да емигрират.

Проблемът беше, че за да намери хора, той трябваше да отиде в Шотландия. А аз още виждах гранитния надгробен камък в двора на шотландската църква, на хълм над мочурищата и морето.

Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър, пишеше на него, а отдолу бе издълбано и моето име — обичен съпруг на Клеър.

Аз щях да го погреба в Шотландия. Но когато го видях, на камъка нямаше дата, двеста години по-късно; нищо не показваше кога ще дойде този удар.

— Не още — прошепнах, стискайки юмруци в копринената си фуста. — С него съм съвсем отскоро… о, Господи, моля те, не още!

И сякаш в отговор, вратата се отвори и Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър влезе със свещ в ръката.

Усмихна ми се и разхлаби шалчето.

— Много леко стъпваш, сасенак. Трябва да те науча да ловуваш някой ден, много те бива за преследвач.

Не се извиних, че подслушвах, но отидох да му помогна да разкопчае жилетката си. Въпреки късния час и брендито, очите му бяха ясни и будни, а тялото напрегнато и живо под ръцете ми.

— Най-добре остави свещта — казах. — Насекомите ще те изядат жив. — Плеснах един комар на врата му в илюстрация на думите си и крехкото телце се размаза в петно кръв между пръстите ми.

Сред миризмата на бренди и дим от пури усещах в него и дъха на нощ, и лекия мускусен аромат на никотиана; значи се беше разхождал сред цветята в градината. Правеше го, когато е притеснен или развълнуван, а не изглеждаше притеснен.

Въздъхна и разкърши рамене, докато сваляше жакета си; ризата му беше подгизнала от пот и той я смъкна с тихо недоволно сумтене.

— Не знам как хората живеят при такава жега с тези дрехи. Диваците май са по-разумни, щом тичат само по препаски и престилки.

— Освен това ще е много по-евтино — съгласих се аз, — макар и не така естетически издържано. Представи си все пак барон Пенцлер по препаска. — Баронът тежеше вероятно сто килограма и беше доста отпуснат.

Джейми се засмя приглушено зад ризата, която събличаше през главата си.

— Ти, обаче… — седнах на пейката до прозореца, за да се насладя на гледката, докато той събуваше бричовете си и застана на един крак, за да смъкне чорапа си.

Свещта бе изгасена и в стаята беше тъмно, но очите ми свикнаха с мрака и успявах да го различа — дългите крайници бяха бледи на фона на кадифената нощ.

— А като стана дума за барона… — продължих аз.

— Триста лири стерлинги — отвърна той с огромно задоволство. Изправи се и хвърли навитите чорапи на една табуретка, после се наведе да ме целуне. — И заслугата е най-вече твоя, сасенак.

— Искаш да кажеш, защото осигурих подходящ обков — казах сухо, като си спомних разговора на Уайли.

— Не — отвърна рязко той. — Задето разсейва Уайли и приятелите му на вечеря, докато аз говорих с губернатора. А що се отнася до обкова… ха! Станхоуп едва не си изпусна очите в деколтето ти, мръсен развратник; много ми се искаше да му дам да разбере, но…

— Благоразумието е част от смелостта — казах аз, изправих се и го целунах. — Не че съм срещнала шотландец, който мисли така.

— Е, сигурно, освен дядо ми, Стария Саймън. Може да се каже, че накрая го довърши именно благоразумието. — Чух както усмивка, така и напрежение в гласа му. Той рядко говореше за якобитите и събитията по време на въстанието, но това не означаваше, че ги е забравил. Разговорът му с губернатора явно отново ги бе извел на преден план в ума му.

— Бих казала, че благоразумието и измамата не са едно и също. А твоят дядо си го търсеше поне от петдесет години — отвърнах кисело. Саймън Фрейзър, лорд Ловат, бе обезглавен на Тауър Хил на седемдесет и осем години, след цял живот на ненадминато коварство, както в личен, така и в политически план. Въпреки това ми беше мъчно, когато старият мошеник умря.

— Ммффмм. — Джейми не възрази, но дойде да застане до мен пред прозореца. Дишаше дълбоко, сякаш поемаше гъстия парфюм на нощта.

Виждах ясно лицето му на сиянието на звездите. Беше спокойно и гладко, но някак замислено, сякаш очите му не виждаха това пред тях, а нещо съвсем друго. Миналото? Или бъдещето?

— Каква беше? — попитах внезапно. — Клетвата, която си положил.

По-скоро усетих, отколкото видях движението на раменете му.

— Аз, Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър, се заклевам и ще отговарям и пред Господа Бога в деня на Страшния съд, че нямам и няма да имам пушка, меч, пищов или друго оръжие и няма да сложа тартан или шотландско наметало, или някаква друга дреха на планинците; а ако го направя, нека бъда проклет и аз, и цялото ми семейство, и имотите ми. — Той пое дълбоко дъх и продължи: — Нека никога не видя жена си, децата, баща си, майка си или роднините си. Нека падна в битка като страхливец и ме заровят без християнско погребение в чужда земя, далеч от гробовете на предците и сродниците ми; нека всичко това ме сполети, ако наруша тази клетва.

— Много ли ти беше трудно? — попитах след малко.

— Не — рече той тихо, още се взираше в нощта. — Тогава не. Има неща, за които си струва да умреш или да гладуваш, но не и заради думи.

— Може би не заради тези думи.

Той се обърна да ме погледне, чертите му бяха смътни на слабата светлина, но видях леката усмивка.

— А заради кои думи си струва?

На надгробния камък бе изписано името му, но не и дата. Можех да му попреча да се върне в Шотландия.

Обърнах се към него и се облегнах на рамката на прозореца.

— „Обичам те“?

Той протегна ръка и докосна лицето ми. Лек ветрец повя между нас и аз видях как косъмчетата по ръката му настръхват.

— Да — прошепна той. — Заради тях може.

Птичка пееше някъде наблизо. Няколко чисти тона, последвани от отговор — бързо чуруликане, после тишина. Небето още беше черно, но звездите не светеха така ярко като преди.

Обърнах се неспокойно; бях гола, покрита само с чаршаф, но дори в малките часове на нощта беше горещо и задушно, и леглото под мен беше влажно.

Бях се опитала да заспя и не успях. Дори след любенето, което обикновено ме отпускаше напълно, до степен на ступор, този път бях просто неспокойна и лепкава от пот. Едновременно развълнувана и притеснена от възможностите за бъдещето — и неспособна да споделя това, — аз се чувствах някак отделена от Джейми; отчуждена, въпреки близостта на телата ни.

Обърнах се отново, този път към него. Той лежеше в обичайната си поза, по гръб, чаршафът беше смачкан на хълбоците му, ръцете му бяха леко свити на корема. Главата му бе обърната на възглавницата, а лицето — спокойно в съня. С отпуснатата уста и тъмните дълги мигли на бузите в слабата светлина той изглеждаше като четиринайсетгодишен.

Исках да го докосна, но не заех дали искам да го погаля, или да го побутна. Макар да ми бе дал физическо облекчение, той беше отнел покоя ми и аз някак ирационално му завиждах за спокойния сън.

Не направих нищо и просто се обърнах по гръб, после затворих очи и мрачно започнах да броя овце, които обаче бяха шотландски овце и весело се разхождаха из гробище и прескачаха надгробните камъни.

— Нещо тревожи ли те, сасенак? — попита сънлив глас до рамото ми.

Отворих рязко очи.

— Не — казах, в опит да прозвуча сънливо. — Добре съм.

Чу се слабо сумтене и шум на пълния със слама матрак.

— Ужасна лъжкиня си, сасенак. Толкова шумно мислиш, че чак аз те чувам.

— Не можеш да чуеш мисли!

— О, мога. Поне твоите. — Той се засмя, протегна ръка и я сложи лениво на бедрото ми. — Какво има, да не би от раците да получи газове?

— Не! — Опитах се да отдръпна крака си, но ръката му се бе залепила за него.

— О, добре. Тогава какво има… най-сетне измисли остроумен отговор на забележките на господин Уайли за стридите?

— Не — отвърнах подразнено. — И ако искаш да знаеш, мислех за предложението на губернатора Трайън. Сега ще ми пуснеш ли крака?

— О… — рече той, не ме пусна, но вече не звучеше така сънлив. — Е, като стана дума, и аз за това мислех.

— И какво точно мислиш? — Отказах се от опитите да откача ръката му от себе си и се обърнах на лакът да го погледна. Отвън още беше тъмно, но звездите вече бяха доста по-бледи заради настъпването на деня.

— Ами чудя се защо го направи, първо на първо.

— Наистина ли? Мислех си, че той ти каза защо.

Той изсумтя.

— Е, няма да ми предложи земя само заради хубавите ми сини очи, да ти кажа. — Отвори въпросните хубави очи и изви вежда към мен. — Преди да сключа сделка, сасенак, искам да знам за какво точно става дума, нали?

— Не мислиш, че ти каза истината? Че Короната иска да засели тези земи? Но той каза, че това се случва от трийсет години — възразих аз. — Не може да излъже за нещо такова, нали?

— Не, истина е — съгласи се той. — Поне що се отнася до това. Ама пчелите носят мед, но имат и жило, нали? — Той се почеса по главата и приглади косата си назад с въздишка. — Запитай се, сасенак. Защо аз?

— Ами защото… иска заможен човек с авторитет — казах бавно. — Трябва му добър водач, а братовчедът Едуин сигурно му е казал, че си такъв и че си относително богат…

— Какъвто не съм.

— Той това не го знае — възразих.

— Нима? — попита цинично. — Братовчедът Едуин му е казал всичко, което знае… а губернаторът знае също и че съм якобит. Да, неколцина успяха да забогатеят в Индиите след Въстанието и аз може да съм един от тях… но той няма причина да мисли така.

— Знае, че имаш някакви пари — изтъкнах аз.

— Заради Пенцлер ли? Да — рече замислено. — Какво друго знае за мен?

— Ами каквото си му казал на вечерята, предполагам. А и няма как да е чувал много за теб от околните; все пак ти си в града едва от… Какво, мислиш, че е заради това? — Повиших смаяно глас и той се усмихна леко тъжно. Светлината още беше далече, но се приближаваше и чертите му се очертаваха в сумрака.

— Да. Роднина съм на Камерън, които са не само богати, но и уважавани в колонията. Но в същото време съм новодошъл, с малко контакти и без известни обвързаности тук.

— Освен, вероятно, с губернатора, който ти предлага голямо парче земя — казах бавно.

Той не отговори веднага, обърна се по гръб, като още стискаше крака ми. Очите му бяха вперени в смътната белота на гипсовия таван над нас, с неясните шарки и призрачните купидончета.

— Познавах неколцина германци, сасенак — каза той замислено. Палецът му започна да се движи бавно напред-назад по нежната кожа от вътрешната страна на бедрото ми. — Не мисля, че са небрежни с парите си, без значение дали са евреи или благородници. И макар че ти беше хубава като бяла роза тази вечер, баронът едва ли предложи сто лири над цената на златаря само заради красотата ти.

Погледна ме.

— Трайън е войник. Той знае, че и аз съм такъв. А са имали проблеми преди две години с регулаторите.

Умът ми бе така разсеян от всичко, което думите му намекваха, че почти не осъзнах как ръката му се е пъхнала между бедрата ми.

— Кои?

— О, забравих; ти няма как да си чула тази част от разговора… нали беше заета с обожателите си.

Не отговорих на това, тъй като исках да разбера за регулаторите. Те явно бяха някаква група хора, предимно от краищата на колонията, които се бяха засегнали от според тях капризното и несправедливо — а понякога и направо незаконно — поведение на част от назначените от Короната чиновници, шерифите, съдиите, бирниците и така нататък.

Тъй като смятали, че губернаторът и законодателното събрание на колонията не обръщат внимание на възраженията им, взели нещата в свои ръце. Заместниците на шерифа били нападнати, мировите съдии прогонени от домовете си от тълпата и принудени да се оттеглят от поста си.

Комитет от регулатори писали на губернатора с молба да се справи с несправедливостите, на които стават жертва, и Трайън — човек на действието и на дипломацията — опитал да ги успокои, като стигнал дотам, че сменил един-двама от най-корумпираните шерифи и издал официална заповед до съдилищата по отношение тежестта на присъдите.

— Станхоуп спомена Комитет по сигурността — казах аз, заинтригувана. — Но реших, че е нещо скорошно.

— Проблемът бил смекчен, но не и разрешен — сви рамене Джейми. — Влажният барут може да тлее дълго, сасенак, но щом се разпали, става мощен взрив.

Дали Трайън си мислеше, че си струва инвестицията да купи верността на един опитен войник, който от своя страна да има лоялността на други хора, на които ще е покровител и които ще бъдат заселени в отдалечените и проблемни части на колонията?

Аз бих казала, че тази сделка дори му излизаше евтино — на цената на няколкостотин паунда и акри кралска земя. Негово Величество все пак разполагаше с доста от нея.

— Значи мислиш по въпроса. — Вече бяхме обърнати един към друг и ръката ми лежеше върху неговата, не за да я задържи, а по-скоро одобрително.

Той се усмихна лениво.

— Не съм оцелял досега, като съм вярвал на всичко, което ми кажат, сасенак. Така че вероятно ще приема любезното предложение на губернатора или пък няма — но искам да знам много повече, преди да дам отговор.

— Да, наистина изглежда малко странно — да ти предложи такова нещо след съвсем кратко познанство.

— Ще се изненадам, ако съм единственият, на когото го е предложил — каза Джейми. — Но ние не рискуваме много, нали? Чу ли като му казах, че съм католик? Той не се изненада от това.

— Да, май не смяташе, че е проблем.

— О, вероятно няма да бъде… освен ако губернаторът не реши да го направи на такъв.

— Господи! — Преценката ми за губернатора бързо се променяше, макар че не бях сигурна дали към добро. — Значи ако нещата не станат както той иска, ще трябва само да разгласи, че си католик, и съдът ще може да ти отнеме земите. А ако реши да си мълчи…

— И ако аз реша да правя каквото поиска от мен, да.

— Той бил много по-коварен, отколкото го мислех — казах аз без никакво възхищение. — Истински шотландец.

Той се засмя и отметна кичур коса от лицето си.

Дългите завеси на прозореца, които досега висяха неподвижно, внезапно се издуха навътре и пропуснаха порив на вятър, който миришеше на песъчлива кал, речна вода и носеше далечен дъх на бор. Зората идваше на крилете на вятъра.

И сякаш това бе някакъв сигнал — ръката на Джейми се сви в шепа и когато хладът достигна голия му гръб, тръпката му премина и в мен.

— Не посмях да те попитам това по-рано — рече той тихо. — Но ако вече си сигурна, че нищо не тревожи ума ти…

— Нищо — казах аз, гледах как сиянието от прозореца позлатява главата и шията му. Устата му още беше широка и нежна, но вече не приличаше на четиринайсетгодишен.

— В момента абсолютно нищо.

8. Достоен човек

— Господи, мразя кораби!

С това сърцераздирателно признание, кънтящо в ушите ми, ние бавно поехме от пристанището на Уилмингтън.

След два дни на покупки и приготовления вече потегляхме към Крос Крийк. С парите от рубина вече нямаше нужда да продаваме конете; Дънкан тръгна с каруцата и по-тежките стоки, и Майърс, който да го води, а ние избрахме по-бързия и по-удобен транспорт на кораба на капитан Фрийман, наречен „Сали Ан“.

„Сали Ан“ беше уникален и неописуем кораб — четвъртит, дълъг, с ниски бордове и тъп нос. Имаше малка каюта, два на два метра, като оставаше само по два фута от двете ѝ страни за преминаване, и още малко пространство на предната и задната палуба, което сега бе отрупано с вързопи, торби и бъчви.

С едното си платно на щръкналата над кабината мачта, отдалече „Сали Ан“ приличаше на рак върху едър пясък, развяващ бяло знаме за примирие. Тъмните като торф води на Кейп Фиър се плискаха само на четири инча под рейлинга и дъските в трюма бяха постоянно влажни от някакъв бавен теч.

Все пак аз бях щастлива. Колкото и да беше тясно, беше хубаво по водата, далеч — макар и временно — от примамливите предложения на губернатора.

Джейми обаче не беше щастлив. Той наистина мразеше кораби, с огромна и неугасваща страст, и страдаше от толкова силна морска болест, че дори само като погледнеше разклатена в чаша вода, можеше да позеленее.

— Съвсем спокойно е — отбелязах аз. — Може би няма да хванеш морска болест.

Джейми присви очи към шоколадовокафявата вода около нас и ги затвори веднага, защото вълна от друг кораб блъсна отстрани „Сали Ан“ и тя се разклати силно.

— Може би не — каза той, но тонът му показваше, че колкото и да е желателно, това му се струва крайно невероятно.

— Искаш ли да сложа иглите? По-добре да ги сложа, преди да си повърнал. — Примирена, аз бръкнах в джоба на полата си, където държах малката кутийка с китайските игли за акупунктура, които му бяха спасили живота при прекосяването на Атлантическия океан.

Той потрепери за миг и отвори очи.

— Не. Може би ще се справя. Говори ми, сасенак — разсейвай ме някак.

— Добре — казах послушно. — Какво представлява леля ти Джокаста?

— Не съм я виждал, откакто бях на две години, затова нямам никакви впечатления — рече той разсеяно, загледан в големия кораб, който идваше по течението на реката, сякаш в курс за директен сблъсък с нас. — Мислиш ли, че онзи негър ще се справи? Вероятно трябва да му помогнем малко.

— Вероятно не трябва — казах аз, като огледах приближаващия кораб. — Той си разбира от работата. — Освен капитана, пропаднал дърт мошеник, който смърдеше на тютюн, „Сали Ан“ имаше само един моряк — стар чернокож освободен роб, който се справяше сам с управлението на кораба посредством дълъг кол.

Дългите мускули на мъжа се свиваха и издуваха в лек ритъм. Прошарената му глава се свеждаше от усилие и той като че ли не забелязваше приближаващата баржа, а се навеждаше и изправяше плавно, сякаш дългият кол му беше трета ръка.

— Остави го. Значи не знаеш много за леля си, така ли? — добавих с надеждата да го разсея. Баржата се носеше гръмовно и неотлъчно към нас.

Широка около четиридесет фута, тя газеше ниско във водата, натоварена с бъчви и кожи, вързани под мрежа. Предшестваше я кисела остра миризма на мускус, кръв и гранясало, достатъчно силна, за да надмогне временно другите миризми по реката.

— Не, тя се е омъжила за Камерън от Ерахт и напуснала Леох в годината преди майка ми да се омъжи за баща ми. — Говореше разсеяно, без да ме поглежда, вниманието му бе приковано към наближаващата баржа. Кокалчетата му побеляха; усещах порива му да скочи напред, да грабне кола от моряка и да отклони кораба. Сложих ръка на рамото му.

— И никога не е идвала в Лалиброх?

Видях блясъка на слънцето по тъмния метал на ръба на баржата и полуголите фигури на тримата моряци, потни дори в ранната утрин. Един от тях размаха шапката си и се ухили, крещейки нещо, което приличаше на: „Хей, вие!“, когато приближиха.

— Е, Джон Камерън умря от дизентерия и тя се омъжи за братовчед му, Черния Хю Камерън от Аберфелди, а после… — Той затвори очи рефлексивно, когато баржата мина покрай нас — корпусът ѝ бе само на педя от нашия — сред добродушни викове и поздрави от екипажа. Роло, опрял предните си лапи на ниския покрив на каютата, залая лудо, докато Иън не го прегърна и не му каза да спре.

Джейми отвори едното си око, видя, че опасността е преминала и отвори и другото. Успокоен, отпусна хватката си от покрива на каютата.

— Да, е, ами Черния Хю — наричаха го така заради голямата черна мастна буца на коляното му — беше убит по време на лов и тя се омъжи за Хектор Мор Камерън от Лох Елън…

— Тя като че ли има вкус към мъжете Камерън — казах аз заинтригувана. — Има ли нещо специално в този клан… освен склонността им към злополуки?

— Ами бива ги в приказките, предполагам — каза той и се ухили лукаво. — Камерън са поети… и шутове. Понякога и двете. Помниш ли Лохиел?

Усмихнах се при горчиво-сладкия спомен за Доналд Камерън от Лохиел, един от вождовете на клана Камерън по време на Въстанието. Красив мъж с тъжен поглед, деликатното поведение на Лохиел и елегантни маниери, криещи истински талант за създаването на вулгарни песни, които с удоволствие изпълняваше на баловете в Единбург, в кратките победни дни на преврата на Чарлс Стюарт.

Джейми се облягаше на покрива на каютата и гледаше предпазливо движението по реката. Още не бяхме излезли от пристанището на Уилмингтън и малки баржи и гребни лодки се стрелкаха по водата като насекоми, провираха се между по-големите и по-бавни съдове. Джейми беше блед, но не и позеленял.

Облегнах лакти на покрива на каютата и изтегнах гръб. Беше горещо, но силната слънчева светлина успокояваше мускулите, наранени от импровизираните условия на спане — бях прекарала предишната нощ свита на твърда дъбова пейка в една кръчма до реката. Бях облегнала глава на коляното на Джейми, докато той уреждаше превоза ни.

Изстенах и се протегнах.

— А Хектор Камерън поет ли е или шут?

— Нито едното в момента — отвърна Джейми и автоматично започна да разтрива тила ми. — Мъртъв е.

— Това е чудесно — казах аз, стенейки от удоволствие, докато палецът му потъваше на едно особено нежно място. — Имам предвид това, което правиш, а не, че чичо ти е мъртъв. Ох, не спирай. И как се е озовал в Северна Каролина?

Джейми изсумтя развеселено и мина зад мен, за да може да ме разтрива и с двете си ръце. Аз опрях задник в него и въздъхнах от блаженство.

— Ти си много шумна жена, сасенак — каза той и се наведе да прошепне в ухото ми: — Докато ти разтривам врата, издаваш същите звуци както когато те… — Блъсна чатала си в мен в дискретно, но красноречиво движение, за да поясни значението на думите си. — Ммм?

— Мммм — отвърнах и го изритах — дискретно — в пищяла. — Добре. Ако някой ме чуе зад затворени врати, ще реши, че ми разтриваш врата… и единствено това ще правиш, докато сме на тази черупка. Е, какво казваше за покойния си чичо?

— А, за него ли? — Пръстите му се забиха от двете страни на гръбнака ми и започнаха да масажират бавно нагоре-надолу, докато разплиташе още един възел от сложната мрежа на фамилната си история. Поне не мислеше за стомаха си.

По-голям късметлия и дори по-схватлив и по-циничен от прочутия си родственик, Хектор Мор Камерън хитро се подготвил за последиците от бедствието на Стюарт. Избягал от Калоден невредим и тръгнал към дома, където бързо натоварил жената, един слуга и всичко преносимо на карета, с която избягал в Единбург и оттам се качил на кораб за Северна Каролина, като се измъкнал на косъм от преследването на Короната.

Щом пристигнал в Новия свят, Хектор купил голямо парче земя, разчистено от гората, построил къща и дъскорезница, купил роби за работници и засял земята с тютюн и индиго. И без съмнение изтощен от този интензивен труд се споминал от възпаление на гърлото на достопочтената възраст от седемдесет и три години.

Явно сметнала, че три брака са ѝ достатъчни, Джокаста Макензи Камерън Камерън Камерън решила — доколкото Майърс знаеше — да не се омъжва отново, а да остане еднолична господарка на Ривър Рън.

— Мислиш ли, че пратеникът с писмото е стигнал преди нас?

— Би трябвало, дори ако пълзи на четири крака — каза Младия Иън, който внезапно се появи. Погледна с леко неудоволствие търпеливия моряк, който дърпаше и спускаше мокрия кол. — Ще минат седмици, докато се доберем дотам при тази скорост. Казах ти, че ще е по-добре да яздим, чичо Джейми.

— Не се ядосвай, Иън — увери го чичо му, като пусна врата ми. Усмихна се на племенника си. — Скоро ще имаш възможност ти да хванеш кола и предполагам, че ще ни откараш до Крос Крийк преди мръкнало, нали?

Иън го изгледа лошо и се отдалечи да тормози капитан Фрийман с въпроси относно червените индианци и дивите животни.

— Надявам се, че капитанът няма да го изхвърли зад борда — казах аз, докато гледах как кльощавите рамене на Фрийман се свиват отбранително към ушите му при приближаването на Иън. Моят врат и раменете ми пък сияеха от оказаното им внимание; както и някои части по̀ на юг. — Благодаря за масажа — казах и вдигнах вежда към Джейми.

— Ще можеш да ми върнеш услугата, сасенак, след мръкване. — Направи неуспешен опит да се ухили мръснишки. Тъй като не можеше да затвори само едното си око, способността му за мръснишко смигване беше минимална, но той все пак успя да го изобрази.

— Така е — казах аз и изпърхах с мигли. — И какво точно ще искаш да ти разтрия след мръкване?

— След мръкване ли? — попита Иън, който изникна отново като човече от кутия, преди Джейми да е отговорил. — Какво ще става след мръкване?

— Ами тогава ще те удавя и ще те накълцам за стръв за риба — информира го чичо му. — Господи, не можеш ли да стоиш мирен, Иън? Обикаляш като някаква оса в бутилка. Върви да поспиш на слънце като кучето си — виж какво разумно куче — кимна към Роло, който се беше проснал като килимче на покрива на каютата, очите му бяха притворени, а ушите му потрепваха, за да прогонят мухите.

— Да спя? — Иън погледна изумен чичо си. — Да спя?

— Ами това правят нормалните хора, когато са изморени — казах му аз и потиснах прозявка. Нарастващата жега и бавното движение на баржата ме унасяха след краткия нощен сън — бяхме станали преди зазоряване. За нещастие тесните пейки и грубите дъски на палубата на „Сали Ан“ не изглеждаха много по-примамливи от пейката в таверната.

— О, аз изобщо не съм изморен, лельо! — увери ме Иън. — Не мисля, че ще спя няколко дни!

Джейми погледна племенника си.

— Ще видим дали ще мислиш така, след като хванеш кола. Междувременно може би ще намеря с какво да занимаваш ума си. Почакай малко… — той влезе в ниската каюта, където го чух да рови из багажа.

— Господи, горещо е! — каза Иън, като си вееше. — Какво търси чичо Джейми?

— Бог знае — казах аз. Джейми беше качил на борда голям сандък, за чието съдържание ми отговори доста уклончиво. Беше играл карти, след като заспах вечерта, и предполагах, че се е сдобил с някакъв смущаващ обект, който не иска да излага на въпросите на Иън.

Иън беше прав, беше горещо. Можех само да се надявам, че по-късно ще излезе малко вятър. За момента платното висеше като мръсен парцал и ризата ми вече лепнеше по краката. Измърморих нещо на Иън, минах покрай него и тръгнах към носа, където беше бъчвата с вода.

Фъргъс стоеше там със скръстени ръце, като благородна фигура на носа, с красивия си профил, насочен към реката, и гъстата тъмна коса развяваща се над челото му.

— О, милейди! — поздрави ме той с внезапно блясване на бели зъби. — Не е ли великолепна тая земя?

Това, което виждах в момента, не беше особено великолепно, пейзажът се състоеше от огромни кални равнини, смърдящи на слънцето, и множество чайки и морски птици, които се бяха въодушевили заради нещо смрадливо близо до водата.

— Милорд казва, че всеки мъж може да получи петдесет акра земя, стига да си построи къща на нея и да обещае, че ще обработва земята десет години. Представете си — петдесет акра! — Той превъртя думите в устата си, за да им се наслади. Един френски селянин би се смятал за благословен и с пет акра.

— Е, да — казах с леко съмнение. — Но мисля, че ще трябва да избереш внимателно петдесетте акра. Някои части не са много подходящи за земеделие. — Не смеех да мисля колко ще му е трудно на Фъргъс да създаде ферма и домакинство сред пустошта само с една здрава ръка, колкото и плодородна да беше земята.

Той обаче и без това не ме слушаше, очите му светеха замечтано.

— Вероятно ще успея да построя една малка къщичка до Хогманай[9] — мърмореше си той. — После ще повикам Марсали и детето през пролетта. — Ръката му автоматично политна към празното място на гърдите му, където още от детството му беше висял зеленикавият медальон на свети Дисмас.

Когато тръгна с нас за Джорджия, той остави младата си бременна жена в Ямайка под грижите на приятели. Увери ме, че не се притеснява за сигурността ѝ, защото ще е под опеката на неговия светец покровител — със строги инструкции да не сваля очукания медальон от шията си, докато не роди.

Аз лично не смятах, че майките и бебетата са в сферата на влияние на светеца покровител на крадците, но Фъргъс бе живял като джебчия в детството си и вярата му в Дисмас беше абсолютна.

— Дисмас ли ще наречете бебето, ако е момче? — пошегувах се аз.

— Не — отвърна той съвсем сериозно. — Ще го нарека Джърмейн. Джърмейн Джеймс Иън Алойшъс Фрейзър — Джеймс и Иън на милорд и мосю — обясни той, защото винаги така наричаше Джейми и зет му, Иън Мъри.

— Марсали харесва Алойшъс — добави нехайно, като стана ясно, че той няма нищо общо с избора на толкова недостолепно име.

— Ами ако е момиче? — попитах и у мен внезапно се събуди жив спомен. Преди двайсет и няколко години Джейми ме бе изпратил през камъните бременна. И последното, което ми каза, убеден, че детето ще е момче, беше: „Кръсти го Брайън, на баща ми.“

— О… — Фъргъс явно не беше обмислил тази възможност и изглеждаше леко притеснен. После чертите му се проясниха.

— Дженевив — каза твърдо. — На мадам — имаше предвид Джени Мъри, сестрата на Джейми. — Дженевив Клеър, струва ми се — добави той с още една ослепителна усмивка.

— О — казах, изчервена и странно поласкана. — Е, благодаря. Сигурен ли си, че не трябва да се върнеш в Ямайка, за да бъдеш с Марсали, Фъргъс? — попитах, за да сменя темата.

Той поклати решително глава.

— Милорд може да има нужда от мен. По-полезен ще съм тук, отколкото там. Бебетата са женска работа, а кой знае какви опасности може да срещнем на това странно място, нали?

И сякаш в отговор на реторичния му въпрос, чайките се вдигнаха на крякащ облак и започнаха да се въртят над реката и плитчините, разкривайки обекта на апетита си.

Дебел боров кол беше забит в калта на брега, а горната му част беше на фут под тъмната, покрита с водорасли линия, която бележеше докъде достига приливът. Сега още нямаше прилив, водата заливаше кола до половината. Над плискащите се кални вълни висеше тялото на мъж, завързан с верига през гърдите. Или поне онова, което бе останало от гърдите му.

Не можех да разбера откога е там, но явно достатъчно дълго, ако се съдеше по вида му. Тясна бяла ивица бележеше извивката на черепа под обелената кожа и косата. Беше невъзможно да се каже как е изглеждал — птиците се бяха потрудили добре.

До мен Фъргъс прошепна много мръсна псувня на френски.

— Пират — обясни лаконично капитан Фрийман, който се приближи до мен и спря колкото да изплюе кафява тютюнева струя в реката. — Ако не ги закарат в Чарлстън да ги обесят, понякога ги забиват на кол при отлив и оставят реката да свърши работата.

— А те… много ли са? — И Иън беше видял трупа; беше вече твърде голям, за да ме хване за ръка, но стоеше близо до мен, блед като платно.

— Не са много вече. Флотът си върши добре работата. Но преди няколко години можеше да видиш по четирима-петима пирати на колове по брега. Хората плащаха, за да дойдат тук с кораб, да седят и да ги гледат как се давят. Много е красив приливът по залез — каза той, челюстта му се движеше в бавен, носталгичен ритъм. — Водата става червена.

— Вижте! — Иън, забравил за достолепието, се вкопчи в ръката ми. Близо до речния бряг нещо се движеше и ние видяхме какво бе изплашило птиците.

То се плъзна във водата — люспесто създание, дълго към пет-шест крачки, което бе издълбало дълбока следа по меката кал на брега. От другата страна на кораба морякът промърмори нещо под нос, но не спря да забива кола.

— Това е крокодил — каза Фъргъс и направи знака за прогонване на дявола.

— Не, не мисля — обади се Джейми зад мен и аз се обърнах. Той надничаше над покрива на каютата към фигурата във водата, която оставяше V-образна следа. Джейми държеше книга, пъхнал палец между страниците, и сега се наведе да се консултира с нея.

— Мисля, че е алигатор. Тук пише, че се хранят с мърша и не ядат прясно месо. Когато хванат човек или овца, издърпват жертвата във водата, за да я удавят, после я влачат до бърлогата си под земята и я оставят, докато изгние достатъчно, за да е по вкуса им. Разбира се — добави той и хвърли поглед към брега, — понякога имат късмета да заварят обяда си вече добре приготвен.

Фигурата на кола като че ли потрепна за миг, сякаш някой я блъсна под водата, и Иън издаде задавен звук до мен.

— Откъде взе тази книга? — попитах аз, без да свалям очи от кола. Горната му част се тресеше, сякаш нещо под вълните го блъскаше. После колът застина и V-образната следа отново се появи, носеше се към брега. Аз се извърнах, преди алигаторът да е излязъл.

Джейми ми подаде книгата, още не откъсваше очи от черната кал и облака кряскащи птици.

— Губернаторът ми я даде. Каза, че сигурно ще ни е интересна по време на пътуването ни.

Погледнах към книгата. Върху простата подвързия беше отпечатано със златни букви „Естествена история на Северна Каролина“.

— Пфу! — обади се Иън, който наблюдаваше с ужас сцената на брега. — Това е най-ужасното нещо, което някога…

— Интересна — казах аз, без да откъсвам очи от книгата. — Да, може би ще бъде.

Фъргъс, невъзмутим при всякакви положения, гледаше с интерес прогреса на влечугото към калния бряг.

— Значи алигатор. Все пак е съвсем същото като крокодил, нали?

— Да — казах аз, потрепервайки въпреки жегата. Обърнах гръб на брега. Бях преживяла близка среща с крокодил в Индиите и нямах желание да разширявам познанството си с неговите роднини.

Фъргъс избърса потта от горната си устна, тъмните му очи се взираха в зловещото създание.

— Доктор Щерн веднъж ни разказа за пътуванията на французин на име Сонини, който посетил Египет и описал гледките, които видял, и обичаите, които научил. Той казал, че в онази страна крокодилите се чифтосват на калните брегове на реките, като женските лягат по гръб и в тази позиция не могат да се изправят без помощта на мъжкия.

— О, така ли? — попита Иън, целият слух.

— Да. Каза, че там имало мъже, които били толкова порочни, че се възползвали от ситуацията, убивали мъжкия и после заемали мястото му, като се наслаждавали на нечовешки удоволствия с влечугото. Това било и една от най-силните магии, за да се сдобиеш с висок ранг или богатство.

Иън беше зяпнал от изумление.

— Не говориш сериозно, нали? — попита той Фъргъс. Обърна се към Джейми. — Чичо?

Джейми сви рамене развеселен.

— Аз лично предпочитам да си остана беден, но праведен. — Изви вежда към мен. — Освен това мисля, че на леля ти няма да ѝ хареса, ако заменя прегръдките ѝ с крокодил.

Чернокожият, който ни слушаше от мястото си на носа, поклати глава и заговори, без да се обръща:

— Всеки, който се е чифтосал с алигатор, за да забогатее, си е заслужил участта, мен ако питате.

— Мисля, че си прав — казах аз, при яркия спомен за очарователната усмивка на губернатора. Погледнах към Джейми, но той вече не ни слушаше. Гледаше нагоре по реката, замислен за възможностите, забравил за момента и книгата, и алигатора. Поне беше забравил и за морската болест.

Приливът ни застигна на миля след Уилмингтън и успокои страховете на Иън относно скоростта ни. Кейп Фиър беше приливна река и нивото ѝ се променяше всеки ден на две трети от дължината ѝ, почти до Крос Крийк.

Усетих как течението се ускори под нас, а корабът се издигна леко, после започна бавно да набира скорост, когато силата на прилива се изля от пристанището в тесния канал на реката. Робът въздъхна с облекчение и отпусна мокрия кол във водата.

Вече нямаше нужда да оттласква баржата при това течение, поне за пет-шест часа. После или щяхме да пуснем котва за през нощта, или щяхме да хванем новото ускорение на следващия прилив, или да използваме платното, за да ускорим прогреса си, ако вятърът позволяваше. Беше ми обяснено, че оттласкването с кола е необходимо само в случай на пясъчни плитчини или в безветрени дни.

Над баржата се спусна сънливо спокойствие. Фъргъс и Иън се свиха на носа да спят, а Роло стоеше на стража на покрива на каютата, провесил език, запъхтян и присвил очи срещу слънцето. Капитанът и морякът — към когото се обръщаше с „ей, Троклъс“, но чието име всъщност беше Ютроклъс — изчезнаха в малката каюта, от която чух мелодичния звук на изливана течност.

Джейми също беше в каютата, за да вземе нещо от мистериозния си сандък. Надявах се, че ще става за пиене; макар че седях на кърмата, с потопени във водата крака и по тила си усещах лек ветрец, аз все пак не спирах да се потя.

От каютата се чуха гласове и смях. Джейми излезе и тръгна към кърмата, като прескачаше внимателно балите със стоки като шотландски жребец по поле пълно с жаби. Носеше голяма дървена кутия.

Постави я внимателно в скута ми, свали си обувките и чорапите и седна до мен, после натопи крака във водата и въздъхна от удоволствие, щом усети хлада.

— Какво е това? — прокарах ръка по кутията.

— Ами малък подарък. — Не ме погледна, но връхчетата на ушите му порозовяха. — Отвори я, де.

Кутията беше тежка, широка и дълбока. Беше от плътно фино тъмно дърво, по което личаха следи от дълга употреба — дупки и вдлъбнатини, които обаче не нарушаваха красотата ѝ. Трябваше да има ключалка, но тя липсваше. Капакът се вдигна леко на смазаните бронзови панти и от кутията се понесе миризма на камфор, летлив като джин.

Инструментите блещукаха на слънцето, ярки, макар и леко потъмнели, защото дълго не са били употребявани. Всеки си имаше собствено жлебче, внимателно покрито със зелено кадифе.

Малък назъбен трион; ножици, три скалпела — със заоблено острие, с право острие и със закривено острие; сребърна лопатка за притискане на езика и тенакулум…

— Джейми! — Възхитена, аз вдигнах къс абаносов инструмент, в чийто край имаше топче вълна, покрито с почти проядено от молци кадифе. Бях я виждала и преди, във Версай; версия на рефлексно чукче от осемнайсети век. — О, Джейми! Прекрасни са!

Той размърда доволен крака.

— Значи ти харесват?

— Прекрасни са! О, виж, има и по капака, под тази преграда… — вгледах се за миг в разглобените тръбички, винтчета, платформи и огледала, докато наум ги сглобявах.

— Микроскоп! — Докоснах го с възхищение. — Господи, микроскоп!

— Има и още — посочи той нетърпеливо. — Предната стена се отваря и вътре има малки чекмедженца.

И наистина — в тях, освен всичко друго, имаше и миниатюрна везна и бронзови тежести, плочица за приготвяне на хапчета и покрит с петна мраморен хаван, като чукчето беше увито с плат, за да не се начупи при пренасянето. Над чекмеджетата имаше редички малки запушени с тапи бутилчици от глина и стъкло.

— О, колко са красиви! — казах аз, като взех с благоговение малкия скалпел. Полираното дърво на дръжката пасна в ръката ми, сякаш бе изработена за мен, а острието беше съвършено балансирано. — О, Джейми, благодаря ти!

— Значи ти харесват? — Ушите му бяха ярко червени от удоволствие. — И аз така си помислих. Нямах представа за какво служат, но ми се стори, че са много фина направа.

Аз обаче имах представа за какво служат повечето неща, но всички бяха изключително красиви; направени от или за човек, който обича инструментите и работата си.

— На кого ли са били? — Издишах силно върху кръглата повърхност на една леща и я излъсках с полата си.

— Жената, която ми ги продаде, каза, че не знае. Но с тях има и дневник на лекар, взех и него — може би вътре е записано името му.

Той вдигна горната поставка с инструментите и разкри още една по-плитка поставка, от която извади дебела четвъртита книга, широка около осем инча и покрита с протрита черна кожа.

— Реших, че ще искаш и книгата, като онази, която имаше във Франция — обясни той. — Онази, в която рисуваше и пишеше бележки за хората от болницата. Той също е писал в тази, но има много празни страници.

Вероятно една четвърт от книгата беше изписана. Страниците бяха покрити с гъст, фин черен почерк, като имаше и рисунки, които ме впечатлиха с клиничната си прецизност: възпален пръст на крак, разбита капачка на коляното с отстранена кожа; гротескна подутина на гуша в напреднал стадий, дисекция на мускулите на прасец, всеки педантично надписан.

Обърнах на вътрешната корица и, наистина, на първата страница беше изписано името му, с изящен размах: Доктор Даниъл Роулингс, ескуайър.

— Какво ли се е случило с доктор Роулингс? Жената, която ти продаде кутията, каза ли ти?

Джейми кимна, челото му леко се сбръчка.

— Докторът отседнал при нея за една нощ. Казал, че идва от Вирджиния, където е домът му, и е тръгнал по някаква работа. Търсел човек на име Гарвър — или поне тя така разбрала името. Но онази нощ след вечеря докторът излязъл и повече не се върнал.

Втренчих се в него.

— Не се върнал ли? Тя разбрала ли е какво е станало с него?

Джейми поклати глава, за да прогони малък облак комари. Слънцето залязваше и обагряше водата в златно и оранжево, и насекомите започваха да се събират със захладняването на вечерта.

— Не. Отишла при шерифа и при съдията, а стражите търсили навсякъде — но нямало и помен от човека. Търсили го една седмица и се отказали. Той така и не казал на ханджийката от кой град във Вирджиния е, затова не го търсили повече.

— Много странно. — Избърсах капка влага от брадичката си. — Кога е изчезнал лекарят?

— Преди година. — Той ме погледна леко притеснен. — Нали нямаш нищо против? Да му използваш нещата?

— Не. — Затворих капака и го погалих нежно, тъмното дърво беше топло и гладко под пръстите ми. — Ако бях на негово място… щях да искам някой да ги използва.

Спомних си ясно какво бе усещането да държа лекарската си чанта — кафява кожа с инициалите ми, гравирани със златно на дръжката. Поне в началото бяха гравирани със златно на дръжката; отдавна се бяха изличили, кожата се бе излъскала от дълга употреба. Франк ми беше подарил тази чанта, когато завърших медицинското училище, а аз я дадох на приятеля си Джо Абърнати, защото исках някой да я използва и да я цени като мен.

Джейми видя сянката, която мина по лицето ми. Аз видях отражението ѝ по неговото, но хванах ръката му, стиснах я и се усмихнах.

— Прекрасен подарък. Но как го намери?

Той също се усмихна. Слънцето вече сияеше ниско, ярка оранжева топка, която надничаше за миг през тъмните върхове на дърветата.

— Ами видях я, когато ходих при златаря — неговата жена я пазеше. На другия ден се върнах, смятах да ти купя някакво бижу — може би брошка — и докато жената ми показваше дрънкулките, случайно се заговорихме за кутията и тя ми каза, че е лекарска и аз… — Сви рамене.

— Защо си искал да ми купиш бижу? — погледнах го объркана. Бяхме получили пари от продажбата на рубина, но не беше типично за Джейми да изпада в екстравагантности, а и при настоящите обстоятелства…

— О! За да се реваншираш, че изпрати толкова пари на Лери? Аз нямах против; нали ти казах.

Той наистина, с известна неохота, бе изпратил голяма част от печалбата от камъка в Шотландия, за да изпълни обещанието си към Лери Макензи — проклета да е, — Фрейзър, за която се беше оженил по настояване на сестра си и защото съвсем логично бе заключил, че ако не съм мъртва, поне няма да се върна. Моето възкресение бе предизвикало доста усложнения и Лери не беше най-малкото сред тях.

— Е, да, каза — рече той цинично.

— Наистина го мислех — донякъде — настоях аз и се засмях. — Не можеш да оставиш онази ужасна жена да умре от глад, колкото и да ми харесва тази мисъл.

Той се усмихна леко.

— Не. Не ща и тя да ми тежи на съвестта. Но не заради това ти купих подарък.

— Така ли? — Кутията беше тежка; изящна, удовлетворителна тежест върху краката ми, с приятната дървена повърхност под ръцете ми. Той обърна глава да ме погледне, косата му гореше като огън на светлината на залязващото слънце, а лицето бе само тъмен силует.

— На този ден преди двайсет и четири години се ожених за теб, сасенак — каза той тихо. — Надявам се да нямаш причина да съжаляваш за това.

Брегът на реката беше опасан с плантации от Уилмингтън до Крос Крийк, но гората беше гъста и само понякога в пролуките между дърветата се виждаха насажденията и тук-таме по някой дървен пристан, полускрит сред растителността.

Продължавахме бавно нагоре по реката, следвахме приливното течение до края му и спряхме да пренощуваме, когато то свърши. Вечеряхме до малък огън на брега, но спахме на баржата. Ютроклъс небрежно спомена наличието на водни змии, които живеели в дупки под речния бряг, но имали склонност да излизат и да топлят студената си кръв в телата на спящите.

Събудих се преди зазоряване, скована и натъртена от твърдите дъски, и чух тихия шум от кораб, който минаваше по реката до нас. Усетих плисъка от килватера му по корпуса. Джейми се размърда в съня си, когато усети, че съм се раздвижила, обърна се и ме притисна към гърдите си.

Усетих как тялото му се изви под моето в парадоксалното му сутрешно състояние на сън и възбуда. Той издаде някакъв звук и се раздвижи подканващо до мен, а ръката му посегна под подгъва на смачканата ми пола.

— Спри — казах тихо и пернах ръката му. — Не забравяй къде сме, за бога!

Чух викове и лай от Иън и Роло, които търчаха по брега, и някакъв шум в каютата — кашляне и секнене, които предсказваха скорошната поява на капитан Фрийман.

— О — рече Джейми, който се разбуди. — О, да. Е, жалко. — Посегна нагоре и стисна гърдите ми с две ръце, като изтегна тялото си чувствено бавно до мен и се постара да ми покаже какво пропускам.

— Е, добре — каза, отпусна се неохотно, но не се отмести.

— Foeda est in coitu, а?

— Какво?

— Foeda est in coitu et breois voluptas — цитира той послушно. — Et taedat Veneiis statim peractae. Докато го правим, е мръсно и кратко занимание. А щом свърши, веднага се разкайваме.

Погледнах към мръсните дъски под нас.

— Е, вероятно „мръсно“ е подходящата дума — започнах аз, — но…

— Не мръсотията ме притеснява, сасенак — прекъсна ме той, като гледаше смръщен Иън. Беше се хванал за борда на баржата и крещеше окуражително на Роло, който плуваше към него. — А че е кратко.

Погледна ме и смръщването му бе заменено от одобрителна физиономия, когато огледа раздърпания ми вид.

— Искам да кажа, че не ми се ще да бързам.

Това класическо начало на деня като че ли оказа някакъв траен ефект върху съзнанието на Джейми. Чувах ги, докато седях на следобедното слънце и прелиствах дневника на Даниъл Роулингс — едновременно развеселена, впечатлена и ужасена от записаното вътре.

Чувах гласа на Джейми, който разказваше за възхода и падението на древните гърци. Вече бях чувала тази част и преди — пасаж от „Одисеята“. Той замълча в очакване.

— О… — каза Иън.

— Какво следва, Иън?

— Ами…

— Отново — рече Джейми с лека острота в гласа. — Внимавай, де. Нали не говоря само за удоволствие? — Той започна отново и елегантният строг стих оживяваше в речта му.

Може и да не говореше за удоволствие, но аз го слушах с удоволствие. Не знаех старогръцки, но издигането и спадането на сричките, изричани от мекия дълбок глас, беше приспивно като плискането на водата в корпуса.

Неохотно приел продължителното присъствие на племенника си, Джейми се бе заел с настойничеството му напълно сериозно и учеше момчето, докато пътувахме — или поне се опитваше да го учи, — на основите на граматиката на старогръцкия и латинския, и се стараеше да подобри уменията му по математика и разговорен френски.

За щастие Иън схващаше математическите принципи бързо като чичо си; стената на малката каюта до мен беше покрита с елегантни евклидови доказателства, изписани с обгорена пръчка. Когато минеха към езиците обаче, нещата не вървяха така гладко.

Джейми беше роден полиглот; той учеше езици и диалекти без никакво усилие, схващаше идиомите с лекота, както куче захапва лисичи опашки в полето. Освен това беше изучил и класиците в парижкия университет и — макар и да не се съгласяваше с някои от римските философи — смяташе Омир и Вергилий за лични приятели.

Иън говореше келтски и английски, с които беше израснал, и нещо като разговорен уличен френски, който беше прихванал от Фъргъс, и смяташе, че това му е предостатъчно. Всъщност разполагаше с впечатляващ репертоар ругатни на поне шест-седем други езици — явно резултат от неблаготворно влияние от близкото минало, и то не само от страна на чичо му, — но имаше само смътно понятие от мистериите на латинската граматика.

Той не разбираше съвсем защо трябва да учи езици, които бяха не само мъртви, но според него и отдавна изгнили, без никакво полезно приложение. Омир не можеше да се съревновава с вълнението от тази нова страна, където приключението посягаше от бреговете с приканващите си зелени длани.

Джейми довърши пасажа на гръцки и с въздишка така силна, че я чух ясно, накара Иън да извади латинската книга, която бе заел от библиотеката на губернатора Трайън. След като вече не ме разсейваше с рецитации, аз се върнах към дневника на доктор Роулингс.

Също като мен, той явно бе учил латински, но предпочиташе английския за бележките си, като минаваше на латински само в по-официални случаи.

— Магаре — промърморих аз, не за първи път. — Не виждаш ли, че човекът има чернодробно заболяване? — Вероятно лека цироза. Роулингс беше установил леко увеличаване и втвърдяване на черния дроб, но го беше отдал на прекаленото отделяне на жлъчка. По-вероятно алкохолно отравяне. Пустулите по лицето и гърдите бяха характерни за недостиг на хранителни вещества, което често бе свързано с прекомерна употреба на алкохол, и за бога, това беше истинска епидемия.

Бедоус, ако още беше жив — нещо, в което много се съмнявах, — вероятно изпиваше по кварта алкохол дневно и не беше подушвал зелени зеленчуци от месеци. Пустулите, за чието изчезване Роулингс се поздравяваше, вероятно се бяха повлияли от употребата на листа от ряпа, които той слагаше като оцветяваща субстанция в специалната си рецепта за „черна отвара“.

Потънала в четивото си, аз смътно чух как Иън заеква на Платоновите добродетели от другата страна на каютата, прекъсван на всяко изречение от плътния глас на Джейми, който го подканваше и поправяше.

— Virtus praemium est optimus…

— Optimum.

— … est optimum. Virtus omnibus и… ааа…

— Anteit.

— Благодаря, чичо. Virtuis omnibus rebus anteit… profectus?

— Profecto.

— А, да, profecto. Ъъъ… Virtus?

— Libertas. Libertas salua vita res et parentes, patria et prognati… Помниш ли какво означава vita, Иън?

— Живот — прозвуча гласът на Иън, сякаш бе успял да се вкопчи в плаващ предмет насред безбрежен океан.

— Да, точно така, но е и нещо повече от живот. На латински означава не само да си жив, но и същността на човека, онова, от което е направен. Виж как продължава: … libertas solus vita res et parentes, patria et prognati tutantur, servantur; virtus omnia in sese babet, omnia adsunt bona quem penest virtus. Е, какво казва тук според теб?

— Ами… че добродетелта е хубаво нещо? — рече Иън.

Настъпи миг тишина, по време на който почти чух как кръвното налягане на Джейми се повиши. Той пое дъх със свистене, после сякаш размисли, преглътна думите си и издиша мъченически.

— Мммфффм. Виж, Иън. Tutantur, servantur. Какво иска да каже с употребата на тези две думи заедно, вместо да каже… — Постепенно вниманието ми се насочи отново към дневника, където доктор Роулингс описваше един дуел и последствията от него.

Този интересен разказ беше прекъснат от внезапен изблик от страна на Джейми, който явно бе достигнал предела на търпението си.

— Иън, латинският ти е истински срам! А що се отнася до гръцкия, не можеш да различиш вода от вино.

— Ако са го пиели, значи не е било вода — промърмори Иън непокорно.

Затворих дневника и бързо се изправих. Струваше ми се, че вече имат нужда от намесата на рефер. Иън издаваше тихо недоволно шотландско сумтене, когато заобиколих каютата.

— Ами да, но не ме е грижа…

— Тъй ли, не те е грижа! Е, много жалко тогава… че нямаш дори приличието да се засрамиш от невежеството си!

След това настъпи напрегната тишина, нарушавана само от тихия плясък на кола на Ютроклъс от носа. Аз надникнах зад ъгъла и видях, че Джейми гледа лошо племенника си, който се беше засрамил. Иън ме погледна, изкашля се и прочисти гърлото си.

— Ами, чичо Джейми, ако смятах, че срамът ще помогне, щях да се изчервя.

Той имаше такова разкаяно изражение, че не можах да се сдържа и се засмях. Джейми се обърна към мен и лицето му леко се разведри.

— Не помагаш, сасенак — каза ми той. — Ти знаеш латински, нали? Щом си лекар, значи го знаеш. Сигурно трябва да оставя уроците по латински на теб, а?

Поклатих глава. Макар да можех да чета латински — зле и трудно, — не изгарях от желание да тъпча откъслечните остатъци от образованието ми в главата на Иън.

— Аз помня само Arma virumque cano. — Погледнах към Иън и преведох с усмивка: — Ръката ми е ухапана от куче.

Иън се разкикоти, а Джейми ме погледна крайно недоволно.

Въздъхна и прокара ръка през косата си. Макар че не си приличаха физически, освен по ръст, и двамата имаха гъста коса и навика да прокарват ръка през нея, когато бяха замислени или подразнени. Явно урокът беше стресиращ, защото изглеждаха така, сякаш бяха влачени през жив плет.

Джейми ми се усмихна лукаво, после се обърна към Иън и поклати глава.

— Ами съжалявам, че ти се развиках, Иън, наистина. Но ти си умно момче и не искам да гледам как си пропиляваш ума. Господи, на твоята възраст бях в Париж и вече започвах да уча в университета!

Иън се взираше във водата, която струеше покрай кораба на гладки кафяви вълни. Ръцете му почиваха на перилата; големи длани, широки и загорели от слънцето.

— Да — рече той. — На моята възраст татко е бил във Франция. Сражавал се е.

Това ме сепна леко. Знаех, че големият Иън е бил войник във Франция, но не и че е бил толкова млад, нито че е останал толкова дълго. Младия Иън беше само на петнайсет години. Баща му бе служил като наемник от тази възраст чак до двайсет и две; когато един оръдеен изстрел бе разкъсал крака му така, че се наложило да го ампутират под коляното и се бе прибрал завинаги у дома.

Джейми погледна за миг племенника си и се смръщи леко. После застана до него, облегнат назад, опрял лакти на перилата.

— Знам това — рече той тихо. — Защото го последвах четири години по-късно, когато станах изгнаник.

Иън го погледна сепнато.

— Били сте заедно във Франция?

Движението на баржата създаваше лек ветрец, но още беше много горещо. Вероятно температурата накара Джейми да зареже за момента уроците, защото кимна и вдигна дебелата плитка, за да охлади врата си.

— Във Фландрия. Повече от година, преди да ранят Иън и да го изпратят у дома. Сражавахме се в полк от шотландски наемници — под командването на Фъргъс Маклауд.

Очите на Иън блестяха от интерес.

— Затова ли Фъргъс — нашият Фъргъс — се казва така?

Чичо му се усмихна.

— Да, кръстих го на Маклауд; хубав мъж и велик войник. Той много ценеше Иън. Баща ти разказвал ли ти е за него?

Иън поклати глава, челото му леко се смръщи.

— Никога не ми е казвал нищо. Аз… знам, че е изгубил крака си във Франция, мама ми каза, когато попитах, но той не искаше да говори.

Описанието на ампутацията, извършена от доктор Роулингс, още беше ясно в ума ми, и аз си помислих, че вероятно бащата на Иън не иска да си спомня за преживяното.

Джейми сви рамене, като подръпна мократа от пот риза на гърдите си.

— Ами да. Сигурно е искал да го остави зад гърба си, след като се е прибрал у дома и се е установил в Лалиброх. А после… — поколеба се, но Иън бе настоятелен.

— А после какво, чичо Джейми?

Джейми го погледна и изкриви леко уста.

— Ами сигурно не е искал да ви разказва много за войни и сражения, за да не ви щукне да станете войници. Той и майка ви искат нещо по-добро за вас, нали?

Помислих си, че големият Иън е постъпил мъдро; по физиономията на момчето личеше, че според него едва ли има нещо по-вълнуващо от войната и сраженията.

— Сигурно мама го е накарала — каза Иън с възмущение. — Ако я оставя, тя ще ме увие във вълна и ще ме върже за престилката си.

Джейми се ухили.

— О, така си е, нали? А мислиш ли, че ще те увие във вълна и ще те задуши от целувки, ако в тоя миг се озовеш у дома?

Иън изостави възмутената поза.

— Ами не — призна той. — Мисля, че ще ме напердаши яко.

Джейми се засмя.

— Значи познаваш жените, Иън, макар и не толкова добре, колкото си мислиш.

Иън погледна скептично към мен и после към чичо си.

— А ти сигурно знаеш всичко за тях, а, чичо?

Вдигнах вежда, приканвайки го да отговори на това, но Джейми само се засмя.

— Мъдър е онзи, който знае докъде се простира знанието му, Иън. — Наведе се и ме целуна по мокрото чело, после се обърна отново към племенника си и добави: — Макар че ми се иска твоето знание да се простираше малко по-далечко.

Иън сви рамене, изглеждаше отегчен.

— И без това няма да ставам джентълмен — каза той. — Все пак Младия Джейми и Майкъл не знаят гръцки; а се справят много добре!

Джейми потърка носа си, гледаше замислено племенника си.

— Младия Джейми има Лалиброх. А Майкъл се справя добре при Джаред в Париж. Те ще се устроят. Постарахме се да направим всичко за тях, но нямаше достатъчно пари, за да пътуват или да учат, когато станаха юноши. Те нямаха избор, нали?

Той се отблъсна от перилата и се изправи.

— Но твоите родители не искат това за теб, Иън, ако могат да ти осигурят нещо по-добро. Те искат да бъдеш учен и влиятелен човек; duine uasal. — Бях чувала този келтски израз и преди, означаваше „достоен човек“. Така наричаха господарите и мъжете, които имаха имоти и следовници и по ранг бяха веднага след вождовете на планинските кланове.

Такъв бе и Джейми преди Въстанието. Но вече не.

— А ти направил ли си това, което родителите ти са искали за теб, чичо Джейми? — Иън го гледаше дръзко, само лекото потрепване на едното му око издаваше, че знае, че пристъпва на опасна територия. Джейми наистина бе отгледан за duine uasal; Лалиброх му се полагаше по право. Само за да спаси собствеността от конфискация от Короната, той я беше прехвърлил законно на Младия Джейми.

Сега се вгледа в Иън за миг, после потърка с кокалчета горната си устна и отговори:

— Видя ли, казах ти, че си умно момче? — отвърна сухо. — Но след като попита… бях отгледан за две неща, Иън. Да се грижа за земята и хората си и да се грижа за семейството си. Сторих го тъй както можах — и ще продължа да правя всичко по силите си.

Младия Иън имаше приличието да се засрами.

— Е, да, не исках да кажа… — промърмори той, забил поглед в краката си.

— Не се срамувай, момче — прекъсна го Джейми, като го тупна по рамото. Усмихна му се лукаво. — Но ще трябва да постигнеш нещо заради майка си, дори това да убие и двама ни. А и ми се струва, че е мой ред да хвана кола.

Той погледна напред, към лъсналите като мед, мускулести рамене на Троклъс. Джейми развърза бричовете си — за разлика от другите мъже, той не сваляше ризата си, когато хващаше кола, а събуваше панталоните си, за да му е хладно, и връзваше ризата между бедрата си в стила на планинците — и кимна на Иън.

— Помисли си за това, момче. Може и да си най-малкият син, но животът ти не бива да отива напразно.

Той ми се усмихна със спираща сърцето ведрост и ми подаде панталоните си. После, като още държеше ръката ми, се изправи, сложи я над сърцето си и изрецитира:

Кимна любезно на Иън, който бе започнал да се кикоти, и вдигна ръката ми към устните си. Сините му очи бяха присвити дяволито.

После ми се поклони официално, примигна сериозно в неговата версия на смигване и си свали ризата.

9. Две трети призрак

Речната повърхност блестеше като олио, водата се движеше леко покрай нас без нито една вълничка. Самотен фенер висеше от носа на щирборда; от столчето си на предната палуба виждах светлината долу — не толкова отразена от водата, колкото пленена под нея — как се движи бавно с баржата.

Луната беше тъничък сърп, който се носеше вяло през върховете на дърветата. Отвъд гъстата гора покрай реката, над оризовите и тютюневите полета, се разстилаше мрак. Жегата на деня се беше просмукала в земята, сияеща от невидима енергия под повърхността на почвата, богатата, плодородна почва на равнините, чернееща се зад завесата от борове и амброви дървета, извършваща алхимията на водата и плененото слънце.

При всяко движение се обливах в пот. Въздухът бе плътен, всяка вълничка топлина бе ласка по лицето и ръцете ми.

В мрака зад мен се чу тих шум и аз протегнах ръка, без да се обръщам. Голямата длан на Джейми хвана моята, стисна я и я пусна. Дори от този кратък допир пръстите ми овлажняха от пот.

Той се настани до мен с въздишка, като дръпна яката на ризата си.

— Не мисля, че съм дишал въздух, откакто напуснахме Джорджия — каза той. — Всеки път, щом си поема дъх, имам чувството, че ще се удавя.

Засмях се и усетих как струйка пот пълзи между гърдите ми.

— В Крос Крийк ще е по-хладно; всички така казват. — Поех дълбоко дъх, просто за да проверя дали мога. — Но пък мирише прекрасно, нали?

Мракът бе освободил всички зелени аромати на дърветата и растенията по брега на реката, примесени с миризмата на кал и на сгрятата от слънцето дървесина на палубата.

— От теб ще излезе добро куче, сасенак. — Той се облегна на стената на каютата с въздишка. — Нищо чудно, че животното така те харесва.

Тракането на нокти по палубата оповести появата на Роло, който напредваше предпазливо към перилата, спря на крачка от тях и се настани внимателно на палубата. Опря нос върху лапите си и въздъхна дълбоко. Роло не одобряваше корабите почти колкото Джейми.

— Ехо — казах аз. Протегнах ръка към него да я подуши и той любезно благоволи да ми позволи да го почеша по ушите. — Къде е стопанинът ти?

— В каютата, учи нови номера как да мами на карти — каза лукаво Джейми. — Бог знае какво ще стане с това момче; ако не го прострелят или халосат по главата в някоя кръчма, сигурно ще се прибере у дома с щраус, спечелен на игра на фаро.

— В планината няма щрауси, нито играят фаро, нали? Ако не броим градовете, нямат и много кръчми.

— Е, да, сигурно — призна той. — Но ако един мъж е решил да върви при дявола, все ще намери начин да го направи, където и да го отведеш.

— Сигурна съм, че Иън няма да ходи при дявола — отвърнах успокояващо. — Той е добро момче.

— Той е мъж — поправи ме Джейми. И наостри уши към каютата, откъдето се чуваха приглушен смях и по някоя ругатня. — Ама още много млад и с корава кратуна. — Погледна ме с печална усмивка на светлината на фенера.

— Ако още беше момче, щях да мога да го обуздавам. Ама… — сви рамене — вече е достатъчно голям, за да мисли сам, и не ще да си навирам носа в неговите работи.

— Той винаги те слуша — възразих аз.

— Ммффммм. Почакай да му кажа нещо, което не му харесва. — Облегна глава на стената и затвори очи. Пот блестеше по високите му скули и една струйка се спускаше по шията му.

Попих я леко с пръст, преди да е намокрила още повече ризата му.

— От два месеца му повтаряш, че трябва да се прибере у дома в Шотландия; а това е нещо, което той не иска да чуе, нали?

Джейми отвори едното си око и ме огледа цинично.

— А случайно да е в Шотландия?

— Е…

— Ммфффмм — рече той и затвори отново окото си.

Поседях кротко, като попивах потта от лицето си с полата. Реката тук се стесняваше; по-близкият бряг беше едва на десетина крачки от нас. Зърнах някакво движение в храстите и за миг две очи блеснаха в червено на светлината на фенера ни.

Роло вдигна глава и излая рязко, наострил уши. Джейми отвори очи и погледна към брега, после внезапно изправи гръб.

— Господи! Това е най-големият плъх, който съм виждал!

Засмях се.

— Не е плъх, а опосум. Виждаш ли малките на гърба ѝ?

Джейми и Роло гледаха опосума еднакво пресметливо, преценяваха колко е дебел и каква скорост може да развие. Четири малки опосумчета се взираха сериозно в нас, вирнали потрепващите си носове над извития гръб. Очевидно майката не сметна баржата за заплаха, защото продължи да пие вода, после се обърна и бавно тръгна към храстите, а връхчето на дебелата ѝ розова опашка изчезна, когато светлината на фенера отмина.

Двамата ловци въздъхнаха едновременно и отново се отпуснаха.

— Майърс каза, че стават за ядене — отбеляза замечтано Джейми. Аз също въздъхнах и зарових в джоба на полата си. Подадох му една кесийка.

— Какво е това? — Той се вгледа заинтригуван в нея, после изсипа малките топчести неща на дланта си.

— Печени фъстъци — казах аз. — Растат под храсталаците. Един фермер ги продаваше за храна за прасетата и накарах ханджийката да ми изпече няколко. Трябва да ги извадиш от черупката, за да ги изядеш. — Усмихнах му се, наслаждавайки се на уникалното усещане поне веднъж да знам нещо повече от него за средата, която ни обграждаше.

Той ме погледна малко лошо, счупи черупката с пръсти и извади три фъстъка.

— Аз съм невеж, сасенак — рече той. — Не съм глупак. Има разлика, нали? — Пъхна един фъстък в устата си и го сдъвка колебливо. Скептичният му вид бе заменен от удоволствие и изненада. Задъвка по-ентусиазирано и хвърли и другите фъстъци в устата си.

— Харесват ли ти? — попитах с усмивка. — Ще ти направя фъстъчено масло, щом се установим и извадя новото си хаванче.

Той ми се усмихна и преглътна, после счупи още един фъстък.

— Ще кажа, че дори да е бая мочурливо, почвата е добра. Не съм виждал толкова неща да растат така лесно.

Хвърли още един фъстък в устата си.

— Мислех си, сасенак — рече, като се взираше в дланта си. — Какво ще кажеш да се заселим тук?

Въпросът не беше напълно неочакван. Бях го видяла да оглежда черните полета и богатата реколта с очите на земеделец и зърнах изпълненото с копнеж изражение, докато се възхищаваше на конете на губернатора.

Не можехме да се върнем веднага в Шотландия така или иначе. Младия Иън, да, но не и ние с Джейми, заради известни усложнения — и немалко от тях бяха свързани с вече споменатата Лери Макензи.

— Не знам — казах бавно. — Като оставим настрани индианците и дивите животни…

— О, да — прекъсна ме леко смутен. — Майърс ми каза, че те изобщо не са проблем, ако не навлизаш в планината.

Не изтъкнах, че предложението на губернатора щеше да ни изпрати именно в подножието на въпросните планини.

— Да, но ти помниш ли какво ти казах? За Революцията? Сега е 1767 година, а и чу разговора на вечерята. Девет години, Джейми, и всичко ще започне. — И двамата бяхме преживели война и не приемахме лековато тази мисъл. Сложих ръка върху неговата, за да ме погледне.

— Преди бях права, нали… — Аз знаех какво ще се случи на Калоден; бях му казала каква ще е съдбата на Чарлс Стюарт и хората му. И това не се оказа достатъчно, за да ни спаси. Последваха двайсет мъчителни години на раздяла и призракът на дъщеря, която той никога нямаше да види.

Джейми кимна бавно и вдигна ръка да докосне бузата ми. Мекото сияние на малкия фенер над нас беше привлякло облаци дребни мушици; те внезапно се завихриха, смутени от движението му.

— Ами да — каза тихо. — Но тогава… си мислехме, че можем да променим нещо. Или поне се опитахме. А тук… — Обърна се и махна с ръка към безкрайната земя, която се простираше невидима зад дърветата. — Тук няма да е моя работа — каза простичко. — Нито да помагам, нито да преча.

Прогоних с ръка мушиците от лицето си.

— Може да се окаже наша работа, ако живеем тук.

Той потърка с пръст долната си устна, мислеше. Брадата му беше набола — блещукащо червено сияние, озарявано в сребристо от светлината на фенера. Той беше едър мъж, хубав и силен, в разцвета на живота си, но вече не беше млад и аз внезапно осъзнах това с благодарност.

Шотландците планинци бяха отглеждани, за да се бият; момчетата ставаха мъже, когато можеха да вдигнат меча и да влязат в битка. Джейми никога не беше безразсъден, но през по-голямата част от живота си бе воин. През двайсетте си години бе влизал с готовност в битка, без значение дали е негова или не. А сега, на четиридесет, разумът обуздаваше страстта — или поне така се надявах.

И всъщност, наистина, освен лелята, която не познаваше, той нямаше семейство тук, нямаше връзки, които да изискват преданост. Вероятно, въпреки че знаехме какво предстои, можехме да останем встрани от най-лошото?

— Това е много голямо място, сасенак. — Той погледна над носа към безкрайната черна шир на невидимата земя. — Откакто напуснахме Джорджия, сме изминали повече разстояние от Шотландия и Англия, взети заедно.

— Вярно е — признах. В Шотландия, дори сред високите планини, нямаше как да избягаш от ужасите на войната. Но не и тук; ако изберяхме мястото си внимателно, наистина можехме да се скрием от окото на Марс.

Той наклони глава настрани и ми се усмихна.

— Мога да си те представя като господарка на плантация, сасенак. Ако губернаторът ми намери купувач за още един камък, мисля, че ще имам достатъчно, за да изпратя всички пари, които обещах на Лери, и пак ще ни остане, за да си купим хубаво място, в което да процъфтяваме.

Той хвана дясната ми ръка, палецът му нежно галеше сребърната венчална халка.

— Вероятно един ден ще те окича с дантели и бижута — каза тихо. — Никога не съм успявал да ти дам много, освен един малък сребърен пръстен и перлите на майка ми.

— Даде ми много повече от това — казах и свих пръсти около палеца му, стиснах го. — Например Бриана.

Той се усмихна леко, загледан в палубата.

— Да, така е. Може би тя е истинската причина… да останем.

Придърпах го към себе си и той положи глава на коляното ми.

— Това е нейното място, нали? — попита тихо. Вдигна ръка, посочи към реката, дърветата и небето. — Тя ще се роди тук, ще живее тук.

— Точно така — казах тихо. Погалих косата му, пригладих гъстите кичури, които толкова приличаха на кичурите на Бриана. — Това ще бъде нейната страна. — Ще бъде нейна така, както никога нямаше да бъде моя или негова, колкото и дълго да живеехме тук.

Той кимна, брадата му одраска леко полите ми.

— Не искам да се бия или да те излагам на опасност, сасенак, но ако мога да сторя нещо… да градя, може би, да се погрижа тази земя да е безопасна и добра за нея… — той замълча. — Това ще ме зарадва — довърши тихо.

Поседяхме така в мълчание, гледахме мътното сияние на водата и бавното движение на светлината от фенера под нея.

— Аз ѝ оставих перлите — казах накрая. — Стори ми се, че така е редно — те са ѝ наследство все пак. — Издърпах ръката си и я свих срещу устните му. — А и не ми трябва друго, освен този пръстен.

Той хвана ръцете ми и ги целуна — лявата, на която още беше златната ми халка от Франк, и после дясната — с неговия сребърен пръстен.

— Da mi basia mille — прошепна усмихнат. Дай ми хиляди целувки. Това пишеше от вътрешната страна на пръстена ми, цитат от любовна песен от Катул. Наведох се и му дадох целувка.

— Dien mille altera — казах. И после още хиляда.

Наближаваше полунощ, когато спряхме близо до една горичка за почивка. Времето се беше променило; още беше горещо и влажно, но сега въздухът носеше и дъх на буря, а храстите се движеха леко от въздушните течения или от малки нощни животинки, които бързаха да се скрият преди бурята.

Бяхме почти в края на приливната сила; оттук трябваше да се движим с платното и кола, а капитан Фрийман се надяваше да хванем добър вятър благодарение на бурята. Трябваше да си починем добре преди това. Свих се в гнездото ни на кърмата, но не можах да заспя веднага, макар че беше късно.

По преценка на капитана щяхме да стигнем до Крос Крийк следващата вечер или вдругиден. Бях изненадана с какво нетърпение очаквам пристигането ни; два месеца едва свързвахме двата края по пътищата и вече копнеех за някакво убежище, колкото и временно да е то.

Бях запозната с представите за роднинство и гостоприемство на планинците, затова не се тревожех как ще бъдем приети. Джейми явно не се притесняваше от факта, че не е виждал тази леля от четиридесет години, и бе сигурен в сърдечния прием. А аз бях сигурна, че е прав. В същото време не можех да не мисля с голямо любопитство за Джокаста Камерън.

Децата на стария Червен Джейкъб, който бе построил замъка Леох бяха пет. Майката на Джейми, Елън, беше най-голямата. Джокаста — най-малката. Джанет, другата сестра, бе умряла, също като Елън, много преди да се запозная с Джейми, но познавах двамата братя, Колъм и Дугал, доста добре, и затова не можех да не се чудя що за човек е Джокаста Макензи от Леох.

Висока, помислих си, като погледнах към Джейми, свит кротко на палубата до мен. Висока и може би червенокоса. Те всичките бяха високи, — дори Колъм, който страдаше от осакатяващо дегенеративно заболяване, е бил висок навремето — светли като викинги, с червеникав оттенък, който варираше от пламтящото червено на косата на Джейми до тъмночервеникавото на чичо му Дугал. Само Колъм беше тъмен.

Като си спомних Колъм и Дугал, изпитах известно безпокойство. Колъм бе умрял преди Калоден, от болестта си. Дугал бе загинал в навечерието на битката — убит от Джейми. Беше при самозащита — всъщност в моя защита — и просто една от многото жертви в онзи кървав април. И все пак се питах дали Джейми е помислил какво ще каже, след като ни посрещнат в Ривър Рън и се стигнеше до по-задушевни разговори от типа на: „О, а кога видя за последно еди-кой си?“

Джейми въздъхна и се протегна в съня си. Той можеше да спи добре, и спеше добре, на всякаква повърхност, защото бе спал и във влажен храсталак, и в задушни пещери, и на студения каменен под на затворническа килия. Предполагах, че дървената палуба дори му се струва удобна в сравнение с тях.

Аз обаче не бяха толкова еластична или така закалена, но постепенно умората ме победи и дори любопитството към бъдещето не успя да ме задържи будна.

Събудих се от суматоха. Още беше тъмно, а се чуваха всякакви шумове — викове и лай, палубата под мен се тресеше от стъпки. Веднага седнах, почти си помислих, че съм на борда на кораб, който е нападнат от пирати.

После съзнанието ми се проясни, заедно със зрението ми, и установих, че наистина сме нападнати от пирати. Непознати гласове крещяха ругатни и заповеди, ботуши трополяха по палубата. Джейми го нямаше.

Аз се надигнах на четири крака, без да помисля за дрехи или за каквото и да било. Наближаваше зората; небето беше тъмно, но все пак достатъчно светло, за да виждам каютата като по-черно петно на фона му. Когато се изправих, се хванах за покрива ѝ за опора и едва не паднах заради някакви тела, които се блъснаха в него.

Видях козина и бели лица, чух вик, изстрел и ужасен тътен. Иън клечеше посивял на палубата над запъхтяния Роло. Някакъв мъж, раздърпан и без шапка, тъкмо се надигаше на крака.

— По дяволите! Едва не ме уби! — Ръката на крадеца трепереше, когато посегна към втория пищов на колана си. Насочи го към кучето, разкривил грозно лице.

— На̀ ти, мръсна гад!

По-висок мъж се появи отнякъде и изби пищова от ръката му, преди изстрела.

— Не хаби барута, глупако. — Посочи към Троклъс и гръмогласно протестиращия капитан Фрийман, които бяха водени към нас. — Как ще ги пазиш с празно оръжие?

По-ниският хвърли зъл поглед към Роло, но насочи пищова си към корема на Фрийман.

Роло издаде странен звук, ниско ръмжене, примесено със скимтене от болка, и аз видях тъмно петно на палубата под треперещото му тяло. Иън се беше навел над него и галеше безпомощно главата му. Вдигна глава и видях, че по бузите му лъщят сълзи.

— Помогни му, лельо — каза той. — Моля те, помогни!

Аз се задействах импулсивно, а високият пристъпи напред и протегна ръка да ме спре.

— Искам да помогна на кучето — казах.

— Какво? — извика гневно по-ниският.

Високият беше с маска — всъщност установих, че всички са с маски, когато очите ми свикнаха със сумрака. Колко ли бяха? Беше невъзможно да се каже заради маската, но ми се стори, че високият се усмихва. Той не отговори, само направи рязко движение с пищова и ме остави.

— Здравей, момче — казах тихо и коленичих до кучето. — Не хапи, ти си добро кученце. Къде е ранен, Иън, знаеш ли?

Иън поклати глава и подсмръкна.

— Някъде отдолу. Не мога да го обърна.

И аз не възнамерявах да обръщам огромното куче. Опитах се да поверя за пулс на шията, но пръстите ми потънаха в гъстата козина и не усетих нищо. Тогава, по някакво вдъхновение, хванах предната му лапа, прокарах ръка по нея и пръстите ми стигнаха до сгъвката.

Да, ето го; стабилен пулс, усещах го съвсем ясно. По навик започнах да броя, но бързо се отказах, нямах представа какъв е нормалният пулс на кучетата. Но беше стабилен; не припърхваше, нямаше аритмия, не беше слаб. Това бе много добър знак.

Друг добър знак беше това, че Роло не беше изгубил съзнание, големият крак, който притисках под лакътя си, беше напрегнат като пружина, а не отпуснат безжизнено от шока. Кучето издаде протяжен, висок звук, нещо средно между вой и рев, започна да дращи с нокти и издърпа крака си от мен, за да се изправи.

— Не мисля, че е тежко ранен, Иън — казах с облекчение. — Виж, съвзема се.

Роло се изправи с олюляване. Разтърси силно глава и рошавата козина се разлюля от главата до опашката. Кървави капки се разлетяха и се посипаха като дъжд по палубата. Големите жълти очи се взираха в ниския мъж с ясен и изпълнен със злоба поглед.

— Спри го, или ще го застрелям! — В гласа на крадеца се чуваше паника, а дулото на пищова се насочи несигурно между малката група затворници и озъбената муцуна на Роло.

Иън трескаво развързваше ризата си, свали я и уви с нея главата на Роло, който се мяташе диво и надаваше недоволно ръмжене. Кръвта веднага изби по жълтия плат — вече виждах, че идва от плитка драскотина на рамото на кучето. Явно куршумът само го беше одраскал.

Иън мрачно обузда Роло и го принуди да седне, като мърмореше заповеди на покритата му глава.

— Колко сте на борда? — По-високият погледна към капитана, който беше стиснал така здраво устни, че бяха заприличали на шев на кесия сред сивата брада по лицето му. После пиратът погледна към мен.

Познавах го; познавах този глас. Сигурно това се изписа на лицето ми, защото той спря за миг, после наклони глава и свали кърпата от лицето си.

— Колко сте? — попита отново Стивън Бонет.

— Шестима — казах аз. Нямаше причина да не отговарям; виждах Фъргъс на брега, вдигнал ръце пред друг пират, който бе насочил оръжието си към него и го караше към баржата. Джейми се беше появил в тъмното до мен с мрачно изражение.

— Господин Фрейзър — рече любезно Бонет, щом го видя. — За мен е удоволствие да се срещнем отново. Но нямахте ли още един спътник, сър? Едноръкият джентълмен?

— Не е тук — отвърна кратко Джейми.

— Ще погледна — промърмори ниският и се обърна, а Бонет го спря с жест.

— Ама как така ще се съмняваш в думата на джентълмен като господин Фрейзър. Наглеждай тези тук, Робъртс. Аз ще проверя. — Той кимна на другаря си и изчезна.

Грижите за Роло ме бяха разсеяли за малко от суматохата, която протичаше на баржата. От каютата се чу някакъв трясък и аз веднага скочих, спомнила си за медицинската кутия.

— Хей! Къде отиваш? Спри! Ще стрелям! — В гласа на крадеца се чуваше отчаяна, но несигурна нотка. Не спрях, а влязох в кабината, като налетях на четвърти крадец, който наистина ровеше из моето медицинско сандъче.

Политнах назад след сблъсъка, после го хванах за ръката и изкрещях от гняв. Той отваряше кутии и шишенца и изливаше съдържанието им, хвърляше ги по пода; там бяха пръснати много бурканчета, повечето счупени, сред остатъците от лекарствата на доктор Роулингс.

— Да не си посмял да ги пипнеш! — казах аз и стиснах един мускал до гърдите си. Отворих тапата и излях съдържанието му в лицето на мъжа.

Като повечето смеси на Роулингс, и тази съдържаше висок процент алкохол. Мъжът ахна, политна назад и очите му се насълзиха.

Възползвах се от момента да грабна една глинена бутилка с ейл и да го ударя по главата с нея. Чу се задоволително туп, но явно не го халосах достатъчно силно, защото той само се олюля, после се изправи и се хвърли към мен.

Замахнах за още един удар, но някой стисна китката ми в желязна хватка.

— Моля за извинение, скъпа госпожо Фрейзър — каза любезен, познат ирландски глас. — Но наистина не мога да ви позволя да му разбиете главата. Тя не е особено красива, но ще му трябва да си слага шапката на нея.

— Проклета кучка! Тя ме удари! — Мъжът, когото бях ударила, се държеше за главата, разкривил лице от болка.

Бонет ме изведе на палубата, беше извил болезнено ръката ми зад гърба. Вече почти съмваше; реката сияеше като сребро. Аз се вгледах усилено в нападателите ни; смятах да ги разпозная, ако ги видим отново, въпреки маските.

За нещастие светлината осигуряваше и на тях по-добра видимост. Мъжът, когото бях ударила и който явно ме беше намразил, хвана ръката ми и опита да свали пръстена.

Издърпах ръката си и замахнах да го ударя, но ме спря многозначителната кашлица на Бонет, който бе пристъпил към Иън и държеше пищова си на сантиметри от лявото му ухо.

— Най-добре му го дайте, госпожо Фрейзър — рече той любезно. — Опасявам се, че господин Робъртс иска някаква компенсация за вредата, която му нанесохте.

Аз свалих златния пръстен, ръцете ми трепереха едновременно от страх и гняв. Със сребърния беше по-трудно; той спря на кокалчето ми и не искаше да се разделя с мен. И двата пръстена бяха влажни и хлъзгави от потта, усещах метала топъл под внезапно измръзналите ми пръсти.

— Дай ги. — Мъжът ме блъсна грубо в рамото, после протегна широка мръсна длан за пръстените. Аз посегнах неохотно към него, като ги държах в шепата си — а после, по импулс, който нямах време да обмисля, вдигнах ръка към устата си.

Главата ми се удари в стената на каютата с тътен, когато мъжът ме блъсна назад. Мазолестите му пръсти стиснаха бузите ми и бръкнаха в устата, за да извадят пръстените. Аз се извих и преглътнах с усилие, устата ми се напълни със слюнка и вкус на метал, или от среброто, или от кръв.

Захапах и той отскочи назад с вик; единият пръстен явно изскочи от устата ми, защото чух тих метален звън, а после започнах да се давя, защото другият пръстен се плъзгаше по хранопровода ми — твърд и кръгъл.

— Кучка! Ще ти разпоря шибаното гърло! Ще идеш в ада без пръстените си, проклета курво! — Видях разкривеното му от гняв лице и внезапно проблясване на нож. Тогава нещо ме удари силно, събори ме и се озовах на палубата под тялото на Джейми.

Бях твърде зашеметена, за да помръдна, но и така или иначе не можех; гърдите на Джейми притискаха тила ми и лицето ми се размазваше на палубата. Чуха се викове и крясъци, приглушени от мокрия плат около главата ми. После тихо тум и Джейми потрепери и изсумтя.

„О, Господи, намушкаха го!“ — помислих си с ужас. Още едно тум и по-силно сумтене, но разбрах, че всъщност го бяха изритали в ребрата. Джейми не помръдна; просто се притискаше още повече към палубата и ме сплескваше под себе си.

— Остави! Робъртс! Казах, остави го! — чу се властният глас на Бонет, достатъчно силен, за да стигне до мен.

— Но тя… — започна Робъртс, но недоволният му вой прекъсна рязко от силен плясък.

— Станете, господин Фрейзър. Жена ви е в безопасност — не че го заслужава. — Дрезгавият баритон на Бонет звучеше развеселено и подразнено.

Джейми бавно се надигна от мен и аз седнах замаяна. Леко ми се гадеше от удара в главата. Стивън Бонет ме гледаше с леко отвращение, сякаш бях проскубана еленска кожа, която му предлагаха да купи. До него Робъртс ме гледаше зловещо и попиваше кръв от челото си.

Бонет най-сетне примигна и погледна към Джейми, който се беше изправил.

— Глупава жена — каза безстрастно Бонет, — но сигурно на вас не ви пречи. — Кимна и се усмихна леко. — Ще се възползвам от възможността да върна дълга си към вас, сър. Живот за живот, както пише в Светото писание.

— Да върнеш дълга си? — обади се гневно Иън. — След всичко, което направихме за теб, ти ни ограбваш и ни тормозиш, удряш леля ми и кучето ми, а после имаш наглостта да говориш за дълг?

Светлите очи на Бонет спряха на лицето на Иън; бяха зелени, с цвят на обелено гроздово зърно. Имаше дълбока трапчинка на едната буза, сякаш Бог бе притиснал палеца си там, за да го бележи, но очите му бяха студени като водите на река по изгрев.

— Не си ли чел Писанието, момче? — Бонет поклати неодобрително глава и изцъка с език. — Една добродетелна жена е по-скъпа от рубини; по-скъпа е от перли.

Отвори ръка, все така усмихнат, и светлината на фенера озари три скъпоценни камъка: смарагд, сапфир и тъмния огън на черен диамант.

— Сигурен съм, че господин Фрейзър ще се съгласи с това, нали, сър? — Плъзна ръка в жакета си и я извади празна.

— Все пак — рече той, студените очи отново се насочиха към Иън — човек може да изплати дълга си всякак. — Усмихна се, не особено приятно. — Макар че ти сигурно си още много млад, за да знаеш това. Радвай се, че не искам да ти дам урок.

Обърна се и кимна на другарите си.

— Взехме това, за което дойдохме — рече рязко. — Хайде. — Стъпи на перилата и скочи, стовари се със сумтене на калния речен бряг. Хората му го последваха, а Робъртс ми хвърли зъл поглед, преди да се пльосне тромаво в плитчините.

Четиримата мъже изчезнаха в храстите и чух цвиленето на кон в мрака. На баржата цареше тишина.

Небето беше с цвят на въглен, гръмотевица изтътна в далечината, светкавица просветна на хоризонта.

— Копелета.

Капитан Фрийман се изплю настрани и се обърна към помощника си.

— Грабвай кола, Троклъс — каза той и тръгна към руля, като подръпваше бричовете си нагоре.

Останалите бавно се размърдаха. Фъргъс погледна към Джейми, запали фенера и изчезна в каютата, където го чух, че започна да разчиства. Иън седеше прегърбен на палубата, свел тъмнокосата си глава над Роло, и попиваше раната му с ризата си.

Не исках да поглеждам към Джейми. Претърколих се на колене и изпълзях бавно към Младия Иън. Роло ме гледаше с жълтите си очи, но не възрази срещу присъствието ми.

— Как е той? — попитах доста дрезгаво. Усещах пръстена в гърлото си и преглътнах с усилие няколко пъти.

Младият Иън вдигна поглед; лицето му беше безизразно и бледо, но очите светеха.

— Добре е — каза тихо. — Лельо, ти добре ли си? Не си ранена, нали?

— Не — отвърнах и опитах да се усмихна успокояващо. — Добре съм. — Едно място на тила ме болеше и ушите ми още звънтяха леко; жълтият ореол около фенера като че ли трептеше и се издуваше и свиваше с ритъма на сърцето ми. Едната ми буза беше ожулена и си бях ударила лакътя. Имах забита треска в дланта, но общо взето бях невредима, физически. Иначе не съвсем.

Не погледнах към Джейми, който стоеше на около шест крачки зад мен, но усещах присъствието му, страховито като буреносен облак. Иън, който можеше да го види над рамото ми, изглеждаше леко разтревожен.

Палубата проскърца и лицето на Иън се отпусна. Чух гласът на Джейми в каютата, звучеше почти спокойно, когато попита нещо Фъргъс, после затихна сред шума от бутане и влачене, докато мъжете оправяха мебелите и събираха разпилените провизии. Аз издишах бавно.

— Не се плаши, лельо — каза Иън. — Чичо Джейми няма да ти посегне. Едва ли.

Изобщо не бях сигурна в това, ако се съдеше по вибрациите, които идваха откъм Джейми, но се надявах да е прав.

— Много ли е ядосан, как мислиш? — попитах тихо.

Иън сви смутено рамене.

— Ами когато за последно ме погледна така, ме заведе зад къщата и ме цапардоса. Но теб няма да те набие, сигурен съм — добави бързо.

— Да, предполагам — казах вяло. Не бях сигурна, че не предпочитам да ме набие.

— Ама не е по-хубаво и да ти крещи — каза Иън, като поклати съчувствено глава. — Аз предпочитам да ме набие.

Погледнах го примирено и се облегнах на кучето.

— Да, достатъчно бяха неприятностите за днес. Кървенето спря ли?

Беше спряло; въпреки сплъстената от кръв козина, раната беше доста лека; само дълбока резка в кожата и мускула близо до рамото. Роло присви уши и показа зъби, докато го преглеждах, но не изръмжа.

— Добро куче — прошепнах. Ако имах някакъв начин да му приложа упойка, щях да зашия раната, но явно трябваше да се оправи и без шевове. — Трябва да му сложа мехлем, за да гони насекомите.

— Аз ще го донеса, лельо. Знам къде е кутията ти. — Иън внимателно свали носа на Роло от коляното си и се изправи. — Онова зеленото, с което намаза пръста на Фъргъс, нали? — Кимнах и той изчезна в каютата, като ме остави да се оправям със свития си стомах, болката в главата и запушеното гърло. Преглътнах няколко пъти, но без особен резултат. Докоснах леко гърлото си и се запитах кой точно пръстен бях глътнала.

Ютроклъс се появи иззад каютата, носеше дълъг дебел кол от светло дърво, с петна по края, които свидетелстваха за честата му употреба. Заби кола до баржата, натисна го с цялата си тежест и блъсна с огромно усилие.

Аз скочих, когато Джейми излезе от сенките с такъв кол в ръка. Не го бях чула заради шума и виковете. Не ме погледна, съблече ризата си и по знак на моряка заби кола.

На четвъртия опит усетих вибрация в корпуса и леко потрепване, когато нещо помръдна. Окуражени, Джейми и морякът натиснаха по-силно и внезапно корпусът се освободи с резониращ тътен, който накара Роло да вдигне глава и да излае стреснато.

Ютроклъс кимна на Джейми, усмихнат под лъскавия слой пот, и взе кола от него. Джейми му кимна усмихнат и вдигна ризата си от палубата, после се обърна към мен.

Аз се сковах, а Роло помръдна уши, но Джейми като че ли нямаше намерение да ми се кара или да ме изхвърли през борда. Наведе се, погледна ме смръщен на люшкащата се светлина на фенера.

— Как си, сасенак? Не знам дали наистина си позеленяла, или е от светлината.

— Добре съм. Малко само съм разтърсена. — Повече от малко, ръцете ми още бяха лепкави и знаех, че треперещите ми колене няма да ме удържат, ако стана. Преглътнах с усилие и се закашлях, като се ударих по гърдите.

— Може и да си въобразявам, но сякаш пръстенът заседна в гърлото ми.

Той присви очи замислено, после се обърна към Фъргъс, който се появи от каютата и се приближи.

— Попитай капитана дали мога да видя за малко лулата му, Фъргъс. — Обърна се, навлече ризата през главата си и изчезна, но след миг се върна с чаша вода.

Посегнах с благодарност към нея, но той я отдръпна.

— Не още, сасенак. Благодаря, Фъргъс. Сега ще донесеш ли една празна кофа? — Взе мръсната лула от объркания Фъргъс, пъхна палец в отвора ѝ и започна да изстъргва нагара от него.

После обърна лулата, изтърси от нея кафявите кори и влажните парченца от недоизгорял тютюн в чашата с вода и я разбърка с почернелия си пръст. Щом приключи с приготовленията, ме погледна над ръба на чашата с леко зловещо задоволство.

— Не — казах аз. — О, не.

— О, да — рече той. — Ела насам, сасенак. Това ще те излекува.

— Аз просто… ще почакам — отвърнах. Скръстих ръце на гърдите си. — Все пак благодаря.

Фъргъс вече се беше появил с кофата и изви силно вежди. Джейми я взе от него и я стовари на палубата до мен.

— Вече съм го правил по другия начин, сасенак — информира ме той. — И е доста по-гадно, отколкото си мислиш. А и не е приятно на кораб, сред други хора, нали? — Сложи ръка на тила ми и притисна чашата към устните ми. — Това ще е по-бързо. Хайде, давай; изпий го всичкото.

Стиснах здраво устни; миризмата от чашата беше достатъчна да ми се преобърне стомахът заради комбинацията от смрадта на тютюн, гледката на гнусната кафява течност, коричките, които се носеха под повърхността, и спомена за кафявите храчки, които капитан Фрийман плюеше зад палубата.

Джейми не си прави труда да спори или да ме убеждава. Просто пусна главата ми, стисна носа ми и когато отворих уста да си поема въздух, наклони чашата с гнусната течност.

— Мммффф!

— Гълтай — каза той, после запуши с длан устата ми, без да обръща внимание на лудото ми мятане и приглушените протести. Беше много по-силен от мен и нямаше да ме пусне. Или трябваше да преглътна, или да се задуша.

Преглътнах.

— Като нов е. — Джейми приключи с излъскването на сребърния пръстен в ризата си и го вдигна, възхищавайки се на сиянието му на светлината от фенера.

— Но същото не може да се каже за мен — отвърнах студено. Лежах на палубата, която въпреки слабото течение сякаш се надигаше. — Ти си истинско садистично копеле, Джейми Фрейзър!

Той се наведе над мен и приглади мократа коса от лицето ми.

— Сигурно. Щом си достатъчно добре, за да ме обиждаш, сасенак, значи ще се оправиш. Почини си, а? — Целуна ме нежно по челото и се облегна назад.

Суматохата беше приключила и на палубата пак цареше ред, мъжете се бяха върнали в каютата, за да се възстановят с помощта на бутилка ябълково вино, която капитан Фрийман бе успял да спаси от пиратите, като я беше пуснал в бъчвата с вода. Малка чаша с тази напитка стоеше на палубата до главата ми; но още ми беше твърде зле, за да мога да преглътна каквото и да било. Все пак плодовият аромат ми действаше успокояващо.

Бяхме вдигнали платното; нямахме търпение да се отдалечим, сякаш това място още криеше заплаха от нападение. Сега се движехме по-бързо; обичайният облак от насекоми, който висеше около фенера, се беше разпръснал и само няколко мушици бяха кацнали по гредата над мен, а деликатните им зелени телца хвърляха миниатюрни сенки. В каютата избухна смях и Роло изръмжа от страничната палуба — нещата отново се нормализираха.

Лек приятен бриз играеше по палубата, изсушаваше лепкавата пот по лицето ми и развяваше крайчетата на косата на Джейми. Виждах малката вертикална бръчка между веждите му и наклона на главата му, който показваше, че мисли за нещо.

Нищо чудно. С един удар бе лишен от богатството си — потенциалното богатство — и вече всичките ни провизии се изразяваха в чувал боб и използвано медицинско сандъче. А колкото до желанието му да не се появим като просяци пред вратата на Джокаста Камерън — то нямаше как да се осъществи.

Гърлото ме болеше заради него, жалостта заменяше раздразнението. Не ставаше дума само за пострадалата му гордост, а и за ужасната бездна в тази неизвестна територия, наречена „бъдеще“. Бъдещето и преди беше неясно, но всички мъчителни въпроси бяха облекчавани с успокояващото знание, че ще имаме пари, за да постигнем целите си, каквито и да се окажеха те.

Дори това пътуване на север беше нещо като приключение, когато знаехме, че притежаваме цяло богатство, без значение дали можехме да го похарчим. Никога не се бях смятала за човек, който държи много на парите, но след като така жестоко ни отнеха усещането за сигурност, получих внезапен пристъп на световъртеж, сякаш падах в дълбок и тъмен кладенец, неспособна да се спра.

А какво ли му беше на Джейми, който носеше отговорност не само за себе си и за мен, но и за още толкова много животи? Иън, Фъргъс, Марсали, Дънкан, хората от Лалиброх. Дори проклетата Лери. Не знаех да се смея ли, или да плача, като си спомних за парите, които Джейми ѝ изпрати; сега онова отмъстително създание беше много по-добре от нас.

При мисълта за отмъщение усетих ново пробождане, което прогони всички по-малки страхове. Джейми не беше особено отмъстителен — за шотландец, — но нямаше планинец, който да претърпи загуба и просто да се примири с нея; загубата не само на богатство, но и на чест. Какво ли беше готов да стори заради това?

Джейми се взираше в тъмната вода, стиснал устни; дали отново виждаше онова гробище, където, заради породената от алкохола сантименталност на Дънкан, се съгласи да помогне на Бонет да избяга?

Със закъснение ми хрумна, че финансовите аспекти на това бедствие вероятно още не са стигнали до съзнанието на Джейми — той бе зает с много по-горчив размисъл; именно той беше помогнал на Бонет да избегне бесилото и го освободи, за да напада невинните. Колко ли хора още бяха пострадали заради това?

— Не се обвинявай — казах и докоснах коляното му.

— А кого да обвинявам? — попита тихо, без да ме поглежда. — Знаех що за човек е. Трябваше да го оставя на съдбата, която си беше заслужил, но не го направих. Бях глупак.

— Беше добър. Не е същото.

— Почти същото е.

Пое дълбоко дъх; въздухът беше по-свеж, с дъх на озон; идваше дъжд. Той посегна към чашата с ябълково вино и отпи, после ме погледна за първи път и я вдигна питащо.

— Да, благодаря. — Надигнах се да седна, но Джейми ме хвана за раменете и ме облегна на себе си. Задържа чашата да отпия, топлата като кръв течност се плъзна мека по езика ми и възпламени гърлото ми. Прогори следите от повръщано и тютюна и на тяхно място остави вкуса на ром.

— По-добре ли си?

Кимнах и вдигнах дясната си ръка. Той плъзна пръстена на пръста ми, беше топъл от ръката му. После сви пръстите ми и стисна здраво юмрука ми в своя.

— Дали ни е проследил от Чарлстън? — запитах се на глас.

Джейми поклати глава. Косата му още беше разпусната, тежките вълни падаха напред и криеха лицето му.

— Не мисля. Ако знаеше, че имаме скъпоценни камъни, щеше да ни устрои засада още на пътя, преди да стигнем Уилмингтън. Не, сигурно е разбрал от слугите на Лилингтън. Мислех си, че сме в безопасност, защото тръгнахме към Крос Крийк, преди някой да научи за камъните. Но все пак някой е проговорил — сигурно шивачката, която уши роклята ти.

Лицето му изглеждаше спокойно, но то винаги беше такова, когато се опитваше да скрие силни емоции. Внезапен порив на горещ вятър помете палубата; дъждът наближаваше. Вятърът развя кичурите от бузата му и той ги приглади назад, като прокара ръка през гъстата си коса.

— Съжалявам за другия пръстен — каза след миг.

— О! Няма… няма проблем — но думите заседнаха на гърлото ми, задавени от внезапното осъзнаване на загубата.

Бях носила златната халка близо трийсет години; спомен за положените брачни клетви, забравени, подновени и накрая отхвърлени. Спомен за брак, за семейство; за голяма част от живота ми. Последната следа от Франк — когото, въпреки всичко, бях обичала.

Джейми не каза нищо, само хвана лявата ми ръка и я стисна, като леко галеше кокалчетата ми с палец. Аз също мълчах. Въздъхнах дълбоко и обърнах лице към кърмата; дърветата по брега трепереха в очакване от надигащия се вятър, листата шумоляха така силно, че заглушаваха шума от преминаването на баржата.

Една малка капка падна на бузата ми, но аз не помръднах. Ръката ми висеше безжизнена и бяла в неговата, изглеждаше странно крехка; беше шокиращо да я видя такава.

Винаги бях обръщала голямо внимание на ръцете си; по един или друг начин. Те бяха моите инструменти, моят начин за допир, съчетаващи нежност и силата, с която лекувах. Притежаваха красота, на която се възхищавах някак разсеяно, но това бе красотата на силата и компетентността, именно способността им ги правеше възхитителни.

А същата тази ръка сега, бледа и с дълги пръсти, с леко щръкнали кокалчета беше странно гола без пръстена, и все пак бе все още моята ръка. Но докато лежеше в много по-голямата и по-груба длан, изглеждаше малка и крехка.

Ръката му ме стисна по-силно и впи сребърния пръстен към плътта ми, напомняйки ми какво ми е останало. Вдигнах юмрука му и го опрях до сърцето си в отговор. Заваля, на едри капки, но и двамата не помръднахме.

Дъждът се изсипа на порой, като пелена над баржата и брега, трополеше силно по листата, палубата и водата, създавайки временна илюзия за затворничество. Стичаше се хладен и мек по кожата ми, балсам за раните от страха и загубата.

Внезапно се почувствах ужасно уязвима и едновременно с това в пълна безопасност. Но пък… аз винаги се чувствах така с Джейми Фрейзър.