Зовът на барабана

30. Изчезване

Оксфорд, април 1971 г.

— Не — каза той категорично. Роджър се обърна, за да погледне през прозореца към тежкото небе, като държеше телефона до ухото си. — Няма как. Ще съм в Шотландия следващата седмица, казах ти.

— О, стига, Родж — отвърна деканът. — Това е точно по твоята част и няма да попречи много на графика ти. Можеш да отидеш в планините да ловиш елени другия месец. И нали каза, че момичето ти ще дойде чак юли.

Роджър изскърца със зъби при превзетия шотландски акцент на декана и отвори уста да откаже отново, но не беше достатъчно бърз.

— Те са американци, Родж — каза тя. — А теб много те бива с американците. Особено с момичетата — добави и се изсмя тихо.

— Не, виж, Едуина — отвърна той, опитваше се да запази търпение. — Имам работа през тази ваканция. И тя не включва развеждане на американски туристи из лондонските музеи.

— Не, не — увери го тя. — Ние сме се погрижили за туристическата част; ти ще се занимаваш само със самата конференция.

— Да, но…

— Пари, Родж — измърка тя по телефона, изваждайки тайното си оръжие. — Те са американци. Знаеш какво означава това. — Замълча многозначително, оставяше го да обмисли заплащането за това, че ще проведе дълга цяла седмица конференция за група американски учени, защото онзи, който трябваше да се занимава с тях, се беше разболял. В сравнение с нормалната му заплата сумата беше астрономическа…

— Ами… — усещаше, че омеква.

— Чух, че си решил да се жениш скоро, Родж. Ще купиш още някой хагис за сватбата, нали?

— Някой казвал ли ти е колко си деликатна, Едуина? — попита той.

— Никога. — Тя се изсмя, после мина в делови режим. — Добре тогава, ще се видим в понеделник, за да планираме срещата. — И затвори.

Той устоя на импулса да затръшне слушалката и я окачи на кукичката.

Може би не беше чак толкова лошо, помисли си вяло. Не му пукаше за парите, но пък конференцията вероятно щеше да го разсее от други неща. Взе много смачканото писмо, което лежеше до телефона, приглади го и отново прегледа извинителните редове, без да ги чете.

Тя казваше, че много съжалява. Специална покана за конференция по инженерни науки в Шри Ланка (Господи, всички американци ли ходеха на конференции през лятото?), ценни контакти, интервюта за работа (За работа? Боже, знаеше си, че никога няма да се върне!) — не можела да го пропусне. Ужасно съжалявам. Ще се видим през септември. Ще ти пиша. С обич.

— Да, точно така. С обич.

Смачка отново листа и го хвърли на скрина. Топката подскочи от ръба на сребърната рамка на снимката и падна на килима.

— Можеше да ми кажеш направо — рече на глас. — Намерила си някой друг; ти беше права, нали? Ти беше мъдра, а аз бях глупак. Но не можеш ли да си честна, лъжлива малка кучка?

Опитваше се да натрупа много гняв; нещо, което да запълни празнината в стомаха му. Не помагаше.

Взе снимката в сребърна рамка, искаше да я счупи на парчета, искаше да я притисне към сърцето си. Накрая просто я гледа дълго и я остави внимателно, по лице.

— Много съжаляваш. Да, аз също.

Май 1971 г.

Кутиите го чакаха в портиерната, когато се върна в колежа след конференцията. Беше му горещо, беше изморен и ужасно му бе писнало от американците. Бяха пет големи дървени сандъка, облепени с ярки стикери на международен транспорт.

— Какво е това? — Роджър размаха клипборда, който доставчикът му бе подал и бръкна в джоба си за бакшиш.

— Е, откъде да знам? — Мъжът, агресивен и потен от пренасянето им през двора до портиерната, пусна и последния сандък върху другите с трясък. — Всичко е за теб, приятел.

Роджър побутна най-горния сандък. Не бяха книги, беше олово. Зърна края на плик, залепен за долната кутия. С известни трудности успя да го отлепи и го отвори.

Веднъж ми каза, че баща ти е казал, че всеки има нужда от минало — пишеше на бележката. — Това е моето. Ще го пазиш ли при своето? Нямаше нито поздрав, нито подпис; само една буква „Б“, изписана с дързък ъгловат почерк.

Той се вгледа за миг в нея, после сгъна бележката и я сложи в джоба на ризата си. Клекна внимателно, взе горния сандък и го претегли в ръцете си. Господи, тежеше поне двайсет и пет килограма!

Потен, Роджър остави сандъка на пода в дневната си и отиде в малката спалня, където зарови из скрина. Въоръжен с отвертка и бутилка бира, той се върна да се оправи със сандъка. Опита да потисне надигащото се вълнение, но не можеше. Ще го пазиш ли при своето? Нима едно момиче ще изпрати половината си вещи на човек, когото възнамерява да зареже?

— Минало, значи? — промърмори. — Като гледам как си го опаковала, сигурно е достойно за музей. — Вътре имаше още една кутия и в нея видя мистериозна сбирка от увити във вестници предмети и малки кутии.

Взе една картонена кутия за обувки и надникна вътре. Снимки; стари, с извити ръбчета и по-нови, лъскави и цветни. Зърна края на голям студиен портрет и го извади.

Беше на Клеър Рандал, както я бе видял за последно; с топли кехлибарени очи под кафявите къдрици, лека усмивка на плътните деликатни устни. Пъхна я обратно в кутията, чувстваше се като убиец.

От вестниците се появи парцалена кукла, боядисаното ѝ лице беше избеляло и само копчетата на очите бяха останали, втренчени в невиждащ, но предизвикателен поглед. Роклята ѝ беше скъсана и внимателно зашита, по мекото телце имаше петънца, но беше чисто.

Следващото нещо се оказа опърпана шапка Мики Маус, с малка розова гумена панделка, все така закрепена между щръкналите уши. Евтина музикална кутия, която свиреше „Отвъд дъгата“, когато я отвори. Плюшено куче, чиято синтетична козина бе изпадала на петна. Избелял червен суитшърт, мъжки размер, среден. Щеше да стане на Бриана, но той знаеше, че е бил на Франк. Стар халат от червеникавокафява коприна. Притисна го към носа си. Клеър. Ароматът ѝ събуди спомена за нея, слаба миризма на мускус и зелени растения. Той остави дрехата, потресен.

Под слоя такива предмети имаше по-значително съкровище. Тежестта на сандъка се дължеше предимно на три големи плоски кутии на дъното. Всяка съдържаше сребърен сервиз за хранене, внимателно опакован в сив, предпазващ от потъмняване плат. Във всяка кутия имаше написана на машина бележка, която обясняваше произхода и историята на среброто.

Френски посребрен сервиз, с въжени шарки и печат на майстора Д. Г. Купен от Уилям С. Рандал, 1842 г. Стар английски мотив стил Джордж III, купен от Едуард К. Рандал, ескуайър през 1776 г. Мотив на раковини, от Чарлс Бойтън, придобит през 1903 г. от Куентин Ламбърт Бюшамп, подарен за сватбата на Франклин Рандал и Клеър Бюшамп. Семейното сребро.

С нарастващо объркване Роджър продължи, като слагаше внимателно всеки предмет на пода до себе си. Ценни предмети и части от миналото на Бриана Рандал. История. Господи, защо го беше нарекла така?

Сред объркването се появи тревога, когато му хрумна още нещо, и той грабна капака, за да провери адреса. Оксфорд. Да, тя наистина ги беше изпратила тук. Защо тук, когато знаеше — или поне така си мислеше, — че той смята да отиде в Шотландия през лятото? И щеше да е там, ако не беше тази конференция, за която не ѝ беше казал.

В ъгълчето видя кутия за бижута, малка, но стабилна. Вътре имаше няколко пръстена, брошки и обици. Тук беше и брошката, която ѝ беше подарил за рождения ден. Огърлици и верижки. Но две неща ги нямаше.

Сребърната гривна, която ѝ бе подарил и перлите от баба ѝ.

— Господи! — Пак погледна, за по-сигурно, като вадеше лъскавите бижута и ги разстилаше на леглото. Нямаше перли. Не и наниз шотландски сладководни перли, отделени със старинни златни дискчета.

Не може да ги е сложила за конференцията в Шри Ланка. Перлите за нея бяха наследство, не украшение. Рядко ги носеше. Те бяха нейната връзка с…

— Не си го направила — каза гласно. — Господи, кажи ми, че не си го направила!

Пусна кутията на леглото и затрополи по стълбите към телефоните.

Мина цяла вечност, докато се свърже с международния оператор и още повече време на слаби електронни припуквания и жужене, преди да чуе щракането на връзката, последвана от слабо звънене. Едно, две позвънявания, после щрак и сърцето му подскочи. Тя си беше у дома!

— „Съжаляваме — каза приятен, безличен женски глас, — но този номер вече не е активен.“

Господи, не би могла! Нали? Да, може и още как, безразсъдна глупачка! Къде бе тя, по дяволите?

Той забарабани неспокойно с пръсти по бедрото си, кипеше от гняв, докато презокеанската линия пукаше и жужеше и връзката се осъществяваше, докато се справи с безкрайните забавяния на болничната телефонна централа и секретарките. Но накрая чу познат глас, дълбок и резониращ.

— Джоузеф Абърнати.

— Доктор Абърнати? Обажда се Роджър Уейкфийлд. Знаете ли къде е Бриана? — попита той направо.

Дълбокият глас отвърна с лека изненада:

— С теб. Не е ли с теб?

Студ обля Роджър и той стисна още по-силно слушалката, сякаш така щеше да извлече от нея отговора, който искаше.

— Не е — накара се да изрече, възможно най-спокойно. — Тя каза, че ще дойде през есента, след като се дипломира и отиде на някаква конференция.

— Не, не може да бъде. Тя приключи дипломната си работа в края на април — аз дадох вечеря по случая — и тя каза, че отива право в Шотландия, без да чака раздаването на дипломите. Чакай да помисля… да, точно така; синът ми Лени я откара на летището… кога? Да, вторник… на двайсет и седми. Искаш да кажеш, че не е стигнала там? — попита разтревожено доктор Абърнати.

— Не знам дали е стигнала там. — Беше свил в юмрук другата си ръка. — Тя не ми каза, че ще идва. — Принуди се да си поеме дълбоко дъх. — А накъде тръгна, към кой град, знаете ли? Лондон? Единбург? — Може би е искала да го изненада с неочакваната си поява. Той беше изненадан наистина, но се съмняваше, че това е била целта ѝ.

Какво ли не му минаваше през ума — отвличане, нападение, атентат на ИРА. Всичко може да се случи на момиче, което пътува само в голям град — и почти всичко от това, което можеше да ѝ се случи, бе за предпочитане пред онова, което инстинктът му подсказваше, че се е случило. Проклета жена!

— Инвърнес — каза доктор Абърнати. — От Бостън до Единбург, оттам с влак за Инвърнес.

— О, Господи! — Това бе едновременно проклятие и молитва. Ако беше напуснала Бостън във вторник, вероятно беше стигнала в Инвърнес по някое време в четвъртък. А петък беше трети април — навечерието на Белтейн, древния празник на огъня, когато върховете на стара Шотландия бяха засиявали с пламъците на пречистването и плодородието. Когато — вероятно — се отваряше най-широко порталът към хълма на феите на Крейг на Дун.

Гласът на Абърнати изкряка в ухото му, настоятелно. Той се принуди да се концентрира.

— Не — отвърна с усилие. — Не, аз съм още в Оксфорд. Нямах представа.

Пространството между тях вибрираше, тишината бе изпълнена с ужас. Трябваше да попита. Пое си дъх — като че ли вдишваше с големи промеждутъци и със съзнателно усилие — и хвана по-силно слушалката, като избърса потната си длан в крачола на панталона си.

— Доктор Абърнати — каза внимателно. — Възможно е Бриана да е отишла при майка си — при Клеър. Кажете ми… знаете ли къде е тя?

Тишината този път бе наситена с предпазливост.

— Ами… не — отвърна бавно Абърнати, неохотно. — Опасявам се, че не знам точно.

Не точно. Хубав начин да се каже. Роджър прокара ръка по лицето си, усещаше наболата брада под дланта си.

— Нека ви попитам нещо — каза той. — Някога чували ли сте името Джейми Фрейзър?

Линията притихна в ръката му. Последва дълбока въздишка.

— О, Исусе Христе! — каза доктор Абърнати. — Направила го е.

А ти не би ли?

Това му каза Джо Абърнати в края на дългия разговор и въпросът остана в ума му, докато караше на север, като едва забелязваше пътните знаци, замъглени от дъжда.

А ти не би ли?

— Аз бих — бе казал Абърнати. — Ако не познаваш баща си, никога не си го познавал, и внезапно разбереш къде е той? Не би ли искал да се видиш с него, да разбереш какъв е? Аз щях да съм много любопитен.

— Вие не разбирате — отвърна Роджър, потърквайки с ръка челото си от раздразнение. — Това не е като да си осиновен и да разбереш името на истинския си баща, а после да се появиш на прага му.

— На мен ми се струва същото. — Дълбокият глас беше спокоен. — Бри беше осиновена, нали? Мисля, че отдавна щеше да го направи, ако не смяташе, че би било нелоялно към Франк.

Роджър поклати глава въпреки факта, че Абърнати не можеше да го види.

— Не е такова… не е като да застане на прага му. Става дума за прехода… как ще отиде… вижте, Клеър каза ли ви…?

— Да, каза ми — прекъсна го Абърнати. Звучеше развеселен. — Да каза, че не е като да минеш през въртяща се врата.

— Меко казано. — Само мисълта да застане в каменния кръг на Крейг на Дун го изпълваше със студен ужас.

— А ти знаеш ли какво е? — попита с интерес гласът.

— Да, по дяволите, знам! — Пое дълбоко дъх. — Извинете. Вижте… не мога да го обясня, не мисля, че някой би могъл. Онези камъни… не всеки ги чува, очевидно. Но Клеър ги чу. Бри също, както и аз. А за нас…

Клеър беше минала през камъните на Крейг на Дун на древния празник на огъня Самайн, на първи ноември преди две години и половина. Роджър потрепери, но не от студ. Космите по тила му настръхваха винаги когато си помислеше за това.

— Не всеки може да премине… но вие можете. — Гласът на Абърнати беше изпълнен с любопитство и нещо като смътна завист.

— Не зная. — Роджър прокара ръка през косата си. Очите му горяха, сякаш не бе спал цяла нощ. — Вероятно.

— Работата е там… — Заговори бавно, опитваше се да контролира гласа си и страха. — Работата е там… че дори да е преминала, няма начин да се каже къде и кога ще се озове.

— Разбирам. — Дълбокият американски глас изгуби веселието си. — А ти не знаеш дали и Клеър е успяла?

Той поклати глава, представяше си Джо Абърнати така ясно, че отново забрави, че той не може да го види. Доктор Абърнати беше среден на ръст, набит чернокож мъж с очила със златни рамки, но с такова властно излъчване, че самото му присъствие вдъхваше увереност и спокойствие. Роджър с изненада установи, че това присъствие стига до него дори по телефонната линия, но беше повече от благодарен.

— Не. — Щеше да приключи това засега. Нямаше да разказва всичко по телефона на един почти непознат. — Тя е жена; тогава не са били отразявани действията на жените — не и ако не направят нещо много зрелищно, като да бъдат изгорени за вещерство или обесени за убийство. Или ако бъдат убити.

— Ха-ха — отвърна Абърнати, но не беше смях. — Тя е успяла обаче, поне веднъж. Отиде там и се върна.

— Така е. — Роджър се опитваше да се успокои с този факт, но имаше твърде много възможности, които се натрапваха в съзнанието му. — Но не знаем дали Бриана се е върнала толкова назад или толкова далече. И дори да е оцеляла при прехода между камъните и да се е озовала в правилното време… имате ли представа колко опасен е бил осемнайсет век?

— Не — отвърна сухо Абърнати. — Но ти явно имаш. Клеър обаче се е справила чудесно.

— Тя оцеля — съгласи се Роджър. — Но не е точно курорт, нали, макар че… Ако ти излезе късметът, ще се върнеш жив… Поне веднъж.

Абърнати наистина се засмя на това, макар и нервно. После се закашля и прочисти гърлото си.

— Да, е, въпросът е… че Бри е отишла някъде. И мисля, че си прав относно къде е това някъде. Просто казвам, че и аз бих отишъл. Ти не би ли?

Не бих ли? Той сви вляво, подмина един камион с включени фарове и продължи в сгъстяващата се мъгла.

Аз бих. Увереният глас на Абърнати звучеше в ухото му.

„ИНВЪРНЕС, 30“ пишеше на една табела и той зави рязко надясно, като малкият морис поднесе по мокрия асфалт. Дъждът барабанеше силно по пътя и вдигаше мъгла над тревата покрай него.

Не би ли? Докосна джоба на ризата си, където беше снимката на Бриана. Пръстите му напипаха малкия медальон на майка му, грабнат в последния момент, за късмет.

— Да, сигурно бих — промърмори и присви очи към дъжда, който се стичаше по предното стъкло. — Но щях да ти кажа, че ще го направя. За бога, жено, защо не ми каза?

31. Завръщане в Инвърнес

В коридора миришеше задушаващо на полир за мебели и под, свежа боя и освежител за въздух. Но дори старомодните доказателства за домакинската жар на Фиона не можеха да победят ароматите, които се носеха от кухнята.

— Спукай се от завист, Том Улф — промърмори Роджър и вдиша дълбоко, когато остави чантата си в коридора. Да, старото имение беше под ново управление, но дори трансформацията му в пансион не бе успяла да промени основния му характер.

Посрещнат с ентусиазъм от Фиона — и не толкова от Ърни, — той се настани в старата си стая на горния етаж и веднага се зае с проучвания. Не беше толкова трудно; освен обичайното любопитство на планинците към непознатите, една висока метър и осемдесет жена с дълга до кръста червена коса не можеше да остане незабелязана.

Тя бе дошла в Инвърнес от Единбург. Знаеше го със сигурност; бяха я видели на гарата. Знаеше също и че висока червенокоса жена е наела кола, като е казала на шофьора да я откара в провинцията. Той нямал точна представа къде отиват; просто внезапно жената казала: „Тук, това е мястото, оставете ме тук.“

— Каза, че иска да се срещне с приятели, щели да се разхождат из тресавищата — каза той и сви рамене. — Имаше раница и беше облечена за туризъм. Ама беше много влажен ден за разходки из тресавището. Но нали ги знаете колко са откачени американските туристи.

Да, знаеше колко откачена е точно тази. Проклета да е коравата ѝ глава и ужасната ѝ упоритост. Ако си е мислила, че трябва да го направи, защо, по дяволите, не му беше казала? Защото не е искала да знаеш, глупако, отговори си мрачно. И не му се мислеше защо.

Значи беше стигнал дотук. И имаше само един начин да я последва нататък.

Клеър смяташе, че онова там се отваря най-широко по време на древните празници на слънцето и огъня. Като че ли се беше получило — тя самата бе заминала за първи път на Белтейн, на 1-ви май, а втория път на Самайн, първи ноември. А сега Бриана явно следваше стъпките ѝ и заминаваше на Белтейн.

Е, той нямаше да чака до ноември — само Бог знае какво можеше да ѝ се случи за пет месеца! Белтейн и Самайн бяха огнени празници; но имаше и слънчев между тях.

Празникът на лятното слънцестоене, той беше следващият. На 20-ти юни, след четири седмици. Стисна зъби при мисълта, че трябва да чака — искаше да тръгне веднага и майната ѝ на опасността, — но нямаше да помогне на Бриана, ако се убиеше заради бързане. Не хранеше илюзии относно природата на каменния кръг, не и след това, което бе видял и чул.

Започна тихо да се подготвя както може. И вечерите, когато мъглата се спускаше над реката, търсеше разсейване от мислите: играеше на дама с Фиона, ходеше на кръчма с Ърни и — като последна утеха — ровеше отново в десетките кашони, които още бяха натрупани в стария гараж.

За него гаражът притежаваше аурата на зловещо чудо; кашоните като че ли се умножаваха като риби и хлябове — всеки път, когато отвореше вратата, те бяха повече. Вероятно бе успял да приключи със сортирането на вещите на покойния си баща точно преди да бъде понесен от този поток. Все пак за момента такава отегчителна работа бе благословия, защото притъпяваше достатъчно ума, за да не се побърка от чакането. Имаше нощи, когато дори спеше.

— Има една снимка на бюрото ти. — Фиона не го погледна, събираше чиниите.

— Те са много. — Роджър отпи внимателно от чая; горещ и свеж, но не и изгарящ. Как го правеше? — Да не искаш някоя? Знам, че има снимки и на баба ти — заповядай, макар че има една, която искам да задържа.

Тя го погледна леко стресната.

— О, на баба ли? Да, татко ще иска да ги види. Но аз говоря за голямата.

— Голямата? — Роджър опита да се сети коя снимка има предвид; повечето бяха черно-бели фотографии, направени със стария апарат на Преподобния, но имаше и две по-големи снимки — една на родителите му и още една, на бабата на Преподобния, която приличаше на птеродактил с роклята от черен бомбазин, която бе облякла по случай стотния си рожден ден. Фиона едва ли говореше за нея.

— На онази жена, която уби съпруга си и замина — Фиона стисна устни.

— А, на нея ли… — Роджър отпи от чая. — Искаш да кажеш Джилиън Едгарс.

— Да — повтори упорито Фиона. — Защо имаш нейна снимка?

Роджър остави чашата и взе сутрешния вестник с престорена небрежност, докато се чудеше какво да каже.

— Ами… някой ми я даде.

— Кой?

Фиона по принцип си беше упорита, но рядко толкова директна. Какво я притесняваше?

— Госпожа Рандал… доктор Рандал. Защо?

Фиона не отговори, само стисна здраво устни.

Роджър вече бе изгубил напълно интерес към вестника и внимателно го остави.

— Познаваш ли я? — попита той. — Джилиън Едгарс?

Фиона не отговори направо, само се обърна настрани и зачовърка маншона за чайника.

— Ходил си на камъните на Крейг на Дун; Джойси каза, че Албърт те е видял да слизаш, докато е пътувал от Друмнадрочит в четвъртък.

— Да, така е. Това не е престъпление, нали? — опита да се пошегува, но Фиона остана сериозна.

— Знаеш, че това е странно място, всички кръгове са такива. И не ми казвай, че си отишъл заради гледката.

— Не бих го казал.

Той се облегна в стола си и я погледна. Къдравата ѝ коса беше щръкнала. Тя прокарваше ръце през нея, когато беше притеснена, а сега със сигурност бе притеснена.

— И ти я познаваш. Клеър каза, че си я срещала. — Лекият проблясък на любопитство, който бе усетил при споменаването на Джилиън Едгарс, нарасна в пламък.

— Няма как да я познавам сега, нали? Тя е мъртва. — Фиона взе една празна чашка за яйце и се вгледа в останките от черупката. — Нали?

Роджър посегна и я хвана за ръката.

— Нима?

— Така мислят всички. Полицията не откри и следа от нея.

— Вероятно не са търсили на правилното място.

Кръвта се оттече от зачервеното ѝ светло лице. Роджър я стисна по-здраво, макар че тя не опита да се отдръпне. Тя знаеше, по дяволите, знаеше! Но какво точно знаеше?

— Кажи ми, Фиона. Моля те, кажи ми. Какво знаеш за Джилиън Едгарс и камъните?

Този път се отдръпна от него, но не излезе, просто стоеше и въртеше чашката в ръцете си, сякаш беше миниатюрен пясъчен часовник. Роджър се изправи, тя се сви назад и го погледна изплашено.

— Тогава ти предлагам сделка — каза той, опитваше се да говори спокойно, за да не я изплаши още повече. — Кажи ми какво знаеш и аз ще ти кажа защо доктор Рандал ми даде онази снимка. И защо ходих до Крейг на Дун.

— Трябва да си помисля. — Тя бързо се наведе и грабна подноса с мръсните прибори. Беше вече до вратата, преди той да успее да я спре.

Роджър бавно седна отново. Закуската беше хубава — всичко приготвено от Фиона беше вкусно, — но сега натежа в стомаха му като торба с камъни, тежка и несмилаема.

Не биваше да е така настоятелен. Беше прекалил. Какво би могла да знае Фиона все пак? И въпреки това всяко споменаване на жената, която се бе наричала Джилиън — а по-късно Гейлис — привличаше вниманието ѝ.

Той взе забравената чаша чай и отпи, без да усеща вкуса. Ами ако изпълни сделката и ѝ разкаже всичко? Не само за Клеър Рандал и Джилиън, но и за себе си и Бриана.

Мисълта за Бри беше като камък, хвърлен в басейна на сърцето му — създаваше вълни от страх във всички посоки. Тя е мъртва — бе казала Фиона за Джилиън. — Нали?

Дали? — бе отвърнал той. Образът на жената бе ясен в ума му: широко отворени зелени очи и светла коса, която се развява на горещия въздух от огъня, готова да избяга през портала на времето. Не, тя не беше мъртва.

Не и тогава, защото Клеър я беше срещнала — щеше да я срещне? По-рано? По-късно? Тя не беше умряла тогава, но беше ли мъртва сега? Вече трябваше да е мъртва, нали, и все пак… проклета бъркотия! Как изобщо би могъл да разсъждава свързано за всичко това?

Твърде неспокоен, за да стои мирен, той стана и излезе в коридора. Спря на вратата към кухнята. Фиона стоеше до мивката и се взираше през прозореца. Чу го и се обърна, стискаше кърпа за съдове.

Лицето ѝ беше зачервено, но с решително изражение.

— Не бива да го правя, но ще ти кажа, трябва. — Тя пое дълбоко дъх и вирна брадичка. Приличаше на пекинез, който се изправя пред лъв.

— Майката на Бри… милата доктор Рандал… тя ме попита за баба. Знаеше, че баба беше… от… танцьорите.

— Танцьорите? Имаш предвид в камъните? — Роджър се сепна леко. Клеър му беше казала, когато я срещна за първи път, но той не ѝ повярва напълно — не и че строгата госпожа Греъм е изпълнявала странни ритуали на зелените хълмове по изгрев на първи май.

Фиона издиша продължително.

— Значи знаеш. Така си и мислех.

— Не, не знам. Знам само това, което Клеър… доктор Рандал… ми каза. Тя и съпругът ѝ видели жени да танцуват в каменния кръг призори на Белтейн и баба ти била сред тях.

Фиона поклати глава.

— Не беше просто една от тях. Баба беше призоваващата.

Роджър влезе в кухнята и взе кърпата от ръката ѝ.

— Ела да седнеш — поведе я към масата. — И ми обясни какво е призоваваща.

— Ами онази, която призовава слънцето. — Тя седна послушно. Беше взела решение и щеше да му каже. — Прави се на един от старите езици; слънчевата песен; някои думи приличат на келтски, но не всички. Първо танцуваме в кръг, после призоваващата спира и се обръща към разцепения камък и… не е точно песен, но не е и говорене; малко като свещеник в църква. Трябва да започнеш в точния момент, когато светлината се покаже над морето и да завършиш, когато слънцето изгрее през камъка.

— Помниш ли някоя от думите? — Ученият у Роджър бързо се събуди. Любопитството надигаше глава въпреки объркването.

Фиона не приличаше много на баба си, по го погледна така, че му напомни за прямотата на госпожа Греъм.

— Знам ги всичките. Сега аз съм призоваваща.

Той осъзна, че устата му е зейнала и я затвори. Фиона посегна към кутията с бисквити и я стовари пред него.

— Не това ти трябва да знаеш обаче — рече делово, — тъй че няма да ти ги кажа. Искаш да знаеш за госпожа Едгарс.

Фиона наистина познавала Джилиън Едгарс. Тя била една от танцьорките, макар и от новите. Джилиън разпитвала по-възрастните жени, искала да научи възможно най-много. Искала да научи песента на слънцето, но тя била тайна; единствено призоваващата и нейната наследница я знаели. Някои от по-възрастните жени също я знаели, защото от много време я чували, но не всички. И не знаели кога да започнат и как да пеят така, че краят да съвпадне с издигането на слънцето.

Фиона замълча, погледна към сплетените си ръце.

— Винаги са жени, само жени. Мъжете не участват в това и ние не им казваме. Никога.

Той сложи ръка върху нейните.

— Добре направи, че ми каза, Фиона — рече много тихо. — Кажи ми и останалото, моля те. Трябва да знам.

Тя си пое дълбоко и треперливо дъх и издърпа ръката си от неговата. Погледна го право в очите.

— Знаеш ли къде отиде тя? Бриана?

— Мисля, че знам. Тя отиде там, където отиде и Джилиън, нали?

Фиона не отговори, но продължи да го гледа. Нереалността на ситуацията внезапно го заля. Не беше възможно да седи тук, в тази удобна стара кухня, която познаваше от детството си, да отпива чай от чаша с лицето на кралицата и да обсъжда свещени камъни и преходи през времето с Фиона. Не и с Фиона, за бога, чиито интереси се ограничаваха до Ърни и домакинските задачи в кухнята ѝ!

Или само той така си мислеше. Взе чашата, допи чая си и я остави с леко тракане.

— Аз трябва да тръгна след нея, Фиона… ако мога. Мога ли?

Тя поклати глава, явно изплашена.

— Не знам. Само жени знаят за това. Може би само жени могат да преминат.

Роджър стисна здраво солницата. От това се страхуваше… или това бе едно от нещата, които го плашеха.

— Има само един начин да разберем, нали? — каза външно спокоен, но в дъното на съзнанието му, неканен, се появи висок разцепен черен камък, който се открояваше ярко като заплаха на утринното небе.

— Книжката ѝ е у мен — каза Фиона.

— Какво… чия? На Джилиън? Тя е написала нещо?

— Да, написа. Има едно място… — Стрелна го с поглед и облиза устни. — Там държим нещата си. Тя остави там книгата и… и… аз я взех, после. — Съпругът на Джилиън беше открит убит в каменния кръг, Роджър знаеше какво има предвид тя.

— Реших, че сигурно трябва да я дам на полицията — продължи Фиона, — но… ами не исках да го правя, защото си казах какво общо има тя с убийството, нали? Не биваше да я задържам, ако е много важна, и все пак… — Погледна Роджър с молба за разбиране. — Това беше нейната книга, с нейния почерк. И щом я беше оставила на това място…

— Значи е тайна — кимна Роджър.

Фиона също кимна и си пое дълбоко дъх.

— И аз я прочетох.

— И така си разбрала къде е отишла — рече той тихо.

Фиона въздъхна треперливо и му се усмихна.

— Е, книгата нямаше да помогне на полицията, това е сигурно.

— А на мен може ли да помогне?

— Надявам се — рече тя простичко и се обърна към бюфета. Отвори едно чекмедже и извади малка книжка, подвързана със зелен плат.

32. Гримоар

— Пълна откачалка — промърмори Роджър. — И ужасен стил. — Кухнята беше празна. Той си говореше сам, за да се успокои. Не се получаваше.

Обърна внимателно страниците и прегледа редовете чист заоблен почерк.

След първата част имаше друга, озаглавена „Слънчеви и огнени празници“ със списък — Имболк, Албан Ейлир, Белтейн, Лита, Лугнасад, Албан Елфед, Самайн, Албан Артуан — абзац с бележки след всяко име и малки кръстчета отстрани. За какво беше това, по дяволите?

Самайн — видя той, с шест кръстчета до него.

Дори в тези пълни бълнувания тя имаше метод, организация — странна смесица от хладно наблюдение и поетичен плам. Основната част от книгата бе озаглавена „Проучени случаи“ и ако от първата на Роджър му настръхнаха космите по тила, втората буквално смрази кръвта във вените му.

Това беше подробен списък с дати и места на телата, открити около каменни кръгове. Към всяко имаше описание и разсъждения.

Списъкът продължаваше и Роджър изстиваше все повече с всяко име. Тя беше открила общо двайсет и двама, за период от средата на седемнайсети век до средата на двайсети век, на места из Шотландия, Северна Англия и Бретан, като във всички имаше някакви праисторически обекти. Някои очевидно са инциденти, помисли си той — хора, които са навлезли нищо неподозиращи в кръга, без да знаят какво ги е сполетяло.

Малцина — едва двама-трима, — като че ли са били наясно, защото се бяха подготвили с подходящи дрехи. Вероятно са преминали веднъж преди и са опитали отново, но този път не се е получило. Стомахът му се сви на малък студен охлюв. Клеър беше права; не беше все едно минаваш през въртяща се врата.

Следваха изчезванията… те бяха в друг раздел, прилежно отбелязани по дата, пол и възраст, с известните обстоятелства. О… значи това беше значението на кръстчетата; колко хора бяха изчезнали около всеки празник. Изчезналите бяха повече от мъртвите, но данните за тях, разбира се, бяха по-оскъдни. До повечето имаше само въпросителни. Вероятно означаваше, че не е ясно дали изчезването в близост до каменен кръг е непременно свързано с него.

Той прелисти страницата и спря, почувства се сякаш го удариха в стомаха.

Прелисти колебливо страницата, сякаш очакваше тя да се взриви в ръката му. Значи Клеър неволно бе дала на Джилиън Едгарс част от доказателството, което бе довело до нейния собствен експеримент. Дали Гейли беше открила докладите за завръщането на Клеър след три години?

Не, явно не, заключи той, след като прелисти страниците. Или просто не го беше записала тук.

Фиона му бе донесла още чай и чиния с пресни джинджифилови бисквити с ядки, които си стояха недокоснати, откакто бе започнал да чете. По-скоро по задължение, отколкото от глад, той взе една бисквита и отхапа, но ароматните трохи заседнаха в гърлото му и се закашля.

Последната част от книгата беше озаглавена „Техники и подготовка“. Започваше така:

Парчето от бисквитката като че ли заседна завинаги в гърлото му, колкото и чай да пиеше. Установи, че чете по-бързо, прелиствайки страниците, и накрая се облегна назад и затвори книгата. Щеше да я прочете по-късно — и после още веднъж. Но сега трябваше да излезе на чист въздух. Нищо чудно, че книгата бе разстроила Фиона.

Тръгна бързо по улицата към реката, без да обръща внимание на дъжда. Беше късно; църковна камбана биеше за вечерната служба и хората вече прекосяваха мостовете към кръчмите. Но над звука на камбаната, гласовете и стъпките той все така чуваше последните прочетени думи. Те кънтяха в ушите му, сякаш ги беше изрекла пред него.

33. Празник на лятното слънцестоене

20 юни 1971 г.

На Празника на лятното слънцестоене в Шотландия слънцето увисва в небето заедно с луната. Лятното слънцестоене, празникът Лита, Албан Ейлир. Беше почти полунощ и светлината бе смътна и млечнобяла, но все пак светлина.

Той усети камъните много преди да ги види. Клеър и Гейлис бяха прави; датата имаше значение. Камъните бяха зловещи при предишните му посещения, но тихи. Сега можеше да ги чуе; не с ушите си, а с кожата си — ниско жужене като бръмчене на гайди.

Стигнаха до билото на хълма и спряха на трийсет крачки от кръга. Отдолу се простираше тъмна долина, мистерия под издигащата се луна. Той чу поемане на дъх до лакътя си и си помисли, че Фиона е много изплашена.

— Виж, не е нужно да си тук — каза ѝ. — Ако те е страх, слез долу. Аз ще се справя.

— Не за себе си се страхувам, глупако — промърмори тя и пъхна свитите си юмруци по-дълбоко в джобовете. Обърна се и сведе глава като бик пред пътеката. — Хайде, да вървим.

Елши шумоляха до рамото му и той потрепери. Усети студена тръпка, макар че беше добре облечен. Дрехите му внезапно му се сториха нелепи; дългият жакет и жилетка от дебела вълна, подходящи бричове и плетени чорапи. Беше казал на шивача, че му трябват за пиеса в колежа.

— Наистина съм глупак — промърмори си.

Фиона влезе първа в кръга; нямаше да му позволи да отиде с нея или да гледа. Той послушно се обърна, за да може тя да свърши каквото е решила. Фиона носеше найлонова торба за покупки, вероятно в нея бяха предметите за ритуала. Беше я попитал какви са и тя сопнато му отвърна да си гледа работата. Беше притеснена почти колкото него.

Жуженето го смущаваше. Но не го чуваше с ушите си, усещаше го в тялото си — под кожата и в костите си. То караше костите на ръцете и краката му да вибрират като струни и дразнеше кръвта му така, че постоянно му идваше да се почеше. Фиона не можеше да го чуе; беше я попитал, за да се увери, че тя ще бъде в безопасност, ако ѝ позволи да му помогне.

Много се надяваше да е прав, че само онези, които чуват камъните, могат да преминат през тях. Никога нямаше да си прости, ако с Фиона се случеше нещо, макар че както тя изтъкна, вече беше влизала много пъти в кръга на огнените празници, без да пострада. Той погледна крадешком през рамо, видя малко огънче в основата на големия разцепен камък и веднага обърна пак глава.

Тя пееше, с тих и тънък глас. Не можеше да различи думите. Всички, за които знаеше, че са преминали, бяха жени; дали при него щеше да се получи?

Вероятно, помисли си. Ако способността за преминаване през камъните се наследяваше — като например умението да свиваш езика си на тръбичка или пък далтонизма, — тогава защо не? Клеър беше преминала, Бриана също. Бриана беше дъщеря на Клеър. А той беше наследник на единствения друг пътешественик през времето, когото познаваше — вещицата Гейлис.

Затропа с крака и се разтърси като кон, прогонващ мухи, опитваше да се отърве от жуженето. Господи, все едно го хапеха мравки! Дали пеенето на Фиона не го засили, или само така му се струваше?

Той потърка силно гърдите си, за да потисне дразненето и усети малкия кръгъл медальон от майка си, който бе взел за късмет и заради гранатите. Имаше си съмнения относно разсъжденията на Гейлис — не смяташе да преминава с кръв, макар че Фиона явно вече бе осигурила огън, — но все пак скъпоценните камъни не можеха да навредят, а пък ако помогнеха… Господи, Фиона няма ли да побърза? Той се изви и напрегна под дрехите, опитваше да се измъкне не само от тях, но и от кожата си.

За да се разсее, потупа отново джоба на гърдите си, където беше медальонът. Ако се получеше… ако успееше… Това му хрумна едва напоследък, когато възможността, свързана с камъните, се превърна в истинско планиране. Но ако наистина беше възможно… той опипа малката кръгла форма и видя в ума си лицето на Джери Макензи на тъмната му повърхност.

Бриана беше отишла да открие баща си. Можеше ли и той да стори същото? Господи, Фиона! Тя наистина влошаваше жуженето; боляха го зъбите и кожата му гореше. Той поклати силно глава, после спря, защото се замая; имаше чувството, че черепът му ще се разцепи.

В следващия миг тя стоеше до него — малка фигурка, която хвана ръката му, каза нещо и го поведе към кръга. Не можеше да я чуе — шумът в него беше станал много по-силен. Сега беше в ушите му, в главата, причерняваше му, по гръбнака му се забиваха клинове от болка.

Стисна зъби и примигна, за да прогони жужащия мрак и да погледне кръглото и изплашено лице на Фиона.

Бързо се наведе и я целуна, по устата.

— Не казвай на Ърни — рече, обърна се и мина през камъка.

Лека миризма стигна до него с летния вятър; миризма на изгоряло. Обърна глава, ноздрите му потрепваха. Там. Пламък трептеше и се издигаше на близкия хълм — огън за празника.

Звездите мъждукаха, почти засенчени от един облак. Той не искаше нито да се движи, нито да мисли. Чувстваше се безтелесен в прегръдката на небето. Умът му беше свободен, отразяваше озарените от звездите образи като стъклена плувка на въдица, носеща се с течението. Около него се носеше тихо, мелодично жужене — далечна песен на звездите и миризма на кафе.

Покоят бе разкъсан от смътно усещане, че нещо не е наред. Усещане, което тормозеше ума му и пораждаше малки, болезнени искри от объркване. Прогони го, искаше да продължи да се носи сред звездната светлина, но тази съпротива го събуди. Внезапно се озова в тялото си и го заболя.

— РОДЖЪР! — Гласът на звездата изрева в ухото му и той подскочи. През гърдите му премина разкъсваща болка и той притисна раната с ръка. Нещо хвана китката му и я издърпа, но не и преди да усети влагата и копринената пепел на гърдите си. Кървеше ли?

— О, събуди се, слава богу! Да, точно така, добро момче. — Говореше облакът, не звездата. Примигна объркан и облакът се разтвори в къдравия силует на главата на Фиона, тъмна на фона на небето. Той седна рязко, повече като конвулсия, отколкото съзнателно.

Тялото му се завръщаше отмъстително. Чувстваше се ужасно зле и усещаше кошмарна миризма на кафе и изгоряла плът. Претърколи се на четири крака, повърна, после се свлече в тревата. Тя беше мокра и хладината ѝ успокои опърленото му лице.

Фиона го докосна успокояващо и избърса лицето и устата му.

— Добре ли си? — попита го вероятно за стотен път. Сега обаче той събра сили да отговори.

— Да — прошепна. — Добре съм. Защо…

Тя поклати глава, изличавайки половината звезди.

— Не знам. Ти премина — изчезна — после лумна огън и ти лежеше в кръга с горящо палто. Наложи се да те изгася с кафето от термоса.

Затова значи му миришеше на кафе и гърдите му бяха мокри. Вдигна ръка и този път Фиона му позволи. Имаше голямо изгорено петно на мокрия жакет, може би широко към три инча. Плътта на гърдите му беше опърлена; той усети странната мека безчувственост на мехурите през дупката в плата и гадната болка от изгорено се разля по гърдите му. Медальонът от майка му го нямаше.

— Какво стана, Родж? — Фиона клечеше до него, лицето ѝ почти не се виждаше; той различаваше само лъскавите следи от сълзите. Онова, което бе помислил за празничен огън, беше пламъкът на свещта ѝ, вече почти догоряла. Господи, колко дълго го е нямало?

— Аз… — понечи да каже, че не знае, но спря. — Нека си помисля. — Облегна глава на коленете си, вдиша миризмата на влажна трева и опърлена плът.

Концентрира се върху дишането си. Всъщност нямаше нужда да мисли — всичко беше там, съвсем ясно в ума му. Но как да опишеш такива неща? Нямаше зрение и все пак виждаше образа на баща си. Нямаше слух, нямаше докосване — и все пак беше чувал и усещал. Тялото като че ли беше разбрало всичко, превеждаше мистериозните феномени на времето в конкретност.

Вдигна глава от коленете си, пое си дълбоко дъх, докато бавно се настаняваше отново в тялото си.

— Мислех за баща си — каза той. — Когато преминах през камъка, просто си мислех, че ако се получи, мога да се върна и да го намеря? И… го направих.

— Така ли? Баща ти? А той призрак ли беше? — По-скоро усети, отколкото видя как потрепна ръката ѝ, когато направи знака срещу дявола.

— Не, не точно. Аз… не мога да ти обясня. Но го срещнах; знаех, че е той. — Усещането за покой не го беше напуснало напълно; рееше се там, пърхаше леко в дъното на съзнанието му. — После имаше някаква… експлозия, само така мога да го опиша. Нещо ме удари, тук. — Пръстите му докоснаха обгореното място на гърдите. — Силата ѝ ме изблъска… и само това помня. — Докосна плахо лицето ѝ. — Благодаря ти, Фи; ти ме спаси от изгаряне.

— О, я стига. — Тя направи нетърпелив жест. Седна на пети и потърка замислено брадичката си.

— Родж, мисля си… в нейната книга пише, че ако носиш скъпоценен камък, той може да те защити. По медальончето на майка ти имаше малки камъчета, нали? — Той я чу как преглъща. — Може би… ако не го беше сложил… нямаше да оцелееш. Тя пише за един, който не оцелял. Всички са изгорели… а твоето изгаряне е където беше медальонът.

— Да, вероятно. — Роджър започваше да идва на себе си. Погледна любопитно Фиона.

— Защо никога не изричаш името ѝ?

Къдриците на Фиона се развяваха на вятъра, когато тя се обърна да го погледне. Зазоряваше се и вече беше достатъчно светло, за да види ясно лицето ѝ и изражението на объркваща прямота.

— Не изричаш нещо, ако не искаш да го призовеш — каза тя. — Сигурно знаеш това, нали баща ти беше свещеник?

Косъмчетата по ръцете му настръхнаха въпреки ризата и палтото.

— Сега като го спомена — рече той в опит да се пошегува, но не успя. — Аз не изрекох името на баща си, но може би… Доктор Рандал каза, че е мислила за съпруга си, когато се е върнала.

Фиона кимна смръщена. Виждаше ясно лицето ѝ и със сепване осъзна, че светлината се засилва. Почти се беше съмнало; небето на изток имаше цвета на люспи на сьомга.

— Господи, зазорява се! Трябва да вървя!

— Да вървиш? — Фиона се ококори от ужас. — Нали няма да опиташ отново?

— Да. Трябва. — Устата му беше пресъхнала като памук и той съжали, че Фиона бе изляла всичкото кафе върху него. Пребори се с гадното усещане в стомаха си и се изправи. Коленете му трепереха, но можеше да върви.

— Луд ли си, Родж? Това ще те убие, със сигурност!

Той поклати глава, втренчен във високия разцепен камък.

— Не — рече и се надяваше да е прав. — Не, знам какво се обърка. Няма да се случи отново.

— Няма как да знаеш, не и със сигурност!

— Напротив. — Той свали ръката ѝ от своята и я стисна; беше малка и студена. Усмихна ѝ се, макар че усещаше лицето си странно изтръпнало. — Надявам се, че Ърни не се е прибрал; сигурно ще се обадил на полицията да те търси. Най-добре се прибирай.

Тя сви нетърпеливо рамене.

— Той е на риба с братовчед си Нийл; ще се върне чак във вторник. Какво искаше да кажеш с това, че няма да се случи отново… защо?

Това се обясняваше още по-трудно. Но заради нея трябваше поне да опита.

— Когато ти казах, че мислех за баща си, мислех за него такъв, какъвто си го представям — от снимките с военната униформа или с майка ми. Работата е там, че… тогава вече съм бил роден. Разбираш ли? — Взираше се в малкото ѝ кръгло лице и видя, че тя примигва бавно, разбираше. Въздъхна тихо от страх и изумление.

— Не си видял само баща си, нали? — попита тихо.

Той поклати безмълвен глава. Нямаше зрение, нито слух, нито обоняние, нито допир. Нямаше как да опише какво е да се срещнеш със самия себе си.

— Трябва да тръгвам — повтори тихо. Стисна ръката ѝ. — Фиона, безкрайно съм ти задължен.

Тя се вгледа в него за миг, меката ѝ долна устна се издаде напред, очите ѝ блестяха. После завъртя годежния си пръстен, свали го и го сложи в ръката му.

— Камъкът е малък, но е истински диамант — каза тя. — Може да ти помогне.

— Не мога да го приема! — Той посегна да ѝ го върне, а тя отстъпи назад и сложи ръце зад гърба си.

— Не се тревожи, застрахован е. Ърни е голям почитател на застраховките. — Опита да му се усмихне, но по лицето ѝ вече се стичаха сълзи. — Аз също.

Нямаше какво повече да се каже. Той сложи пръстена в страничния джоб на палтото си и погледна към големия разцепен камък; черните му страни започваха да блещукат като слюда и светлината на зората вече се отразяваше в кварцовите нишки. Роджър още чуваше жуженето, но вече по-скоро като пулсация в кръвта си, като нещо вътре в него.

Без думи, нямаше нужда от тях. Докосна лицето ѝ леко за сбогом и тръгна със залитане към камъка. Мина през процепа.

Фиона не чу нищо, само неподвижният прозрачен въздух потрепна от ехото на име.

Чака дълго, докато слънцето не стигна до върха на камъка.

— Slan leat, a charaid choir — каза тя тихо. — Късмет, скъпи приятелю. — После тръгна бавно надолу по склона, без да погледне назад.

34. Лалиброх

Шотландия, юни 1769 г.

Дорестият кон се казваше Брут, но за щастие засега не беше показвал някакви предателски наклонности. По-скоро тромав, отколкото коварен, той беше силен и верен — е, ако не верен, поне примирен. Беше я носил през зелени долини и осеяни с камъни клисури, без да се подхлъзне, като я водеше все по-високо и по-високо по хубавите пътища, направени от английския генерал Уейд преди петдесет години и по лошите пътища отвъд достъпа на генерала. Минаваше през храсталаци и се изкачваше по места, където пътят се превръщаше в червена кална пътека през тресавище.

Бриана пусна юздите на врата на Брут и го остави да си почине след последното изкачване. Седеше неподвижно и гледаше малката долина пред нея. Голямата бяла къща се издигаше кротко насред зелените полета с ечемик и овес. Гледаше прозорците и комините от сив камък, оградения двор и многото пристройки, скупчени около нея като пиленца около голяма бяла кокошка.

Никога не я беше виждала, но бе сигурна. Много пъти бе чувала описанията на майка си за Лалиброх. Освен това тя бе единствената голяма къща на мили наоколо. Не видя нито една през последните три дни, само малки, оградени с каменни огради къщурки, повечето изоставени и порутени, а други вече обгорени черни руини.

От комина се виеше дим; в къщата имаше някого. Наближаваше обед; вероятно всички бяха вътре и обядваха.

Тя преглътна, устата ѝ бе пресъхнала от вълнение и нетърпение. Кой ли ще бъде? Кого ли щеше да види първи? Иън? Джени? И как щяха да приемат появата ѝ, думите ѝ?

Тя беше решила просто да им каже истината, коя е и какво прави тук. От майка си знаеше, че много прилича на баща си, разчиташе че тази прилика ще ги убеди. Планинците, които беше срещнала досега, се притесняваха от външния ѝ вид и от странната ѝ реч; вероятно Мъри нямаше да ѝ повярват. Но тогава си спомни и докосна джоба на палтото си; не, щяха да ѝ повярват; тя имаше доказателство все пак.

Една внезапна мисъл я прободе в гърдите. Възможно ли беше те да са тук сега? Джейми Фрейзър и майка ѝ? Това не ѝ хрумваше за първи път. Беше убедена, че са в Америка, но това не беше задължително вярно. Знаеше само, че ще бъдат в Америка през 1776 година; нямаше представа къде са сега.

Брут отметна глава и изцвили силно. Зад тях се чу ответно цвилене и Бриана дръпна юздите, за да обърне коня. Той вдигна глава и ноздрите му потрепнаха от интерес, когато видя хубав дорест кон да се появява на завоя на пътя, язден от висок мъж с кафяви дрехи.

Мъжът спря коня още щом ги видя, после го пришпори леко и се приближи бавно. Беше млад и много потъмнял от слънцето въпреки шапката; сигурно прекарваше доста време навън. Полите на палтото му бяха смачкани и чорапите му бяха покрити с прах и осили.

Приближи се предпазливо към нея и кимна. После се скова от изненада и Бриана се усмихна.

Едва сега беше забелязал, че е жена. Мъжките ѝ дрехи не можеха да заблудят никого отблизо; фигурата ѝ в никакъв случай не беше „момчешка“. Дрехите обаче изпълняваха добре предназначението си, бяха удобни за езда и като се имаше предвид ръстът ѝ, отдалече я караха да прилича на мъж на седлото.

Мъжът свали шапката си и се поклони, изненадата му беше очевидна. Не беше точно хубавец, но имаше приятно, силно лице с гъсти вежди — понастоящем извити, — меки кафяви очи под гъстата къдрава черна коса, чиято лъскавина издаваше добро здраве.

— Мадам, мога ли да ви бъда полезен? — попита той.

Тя свали шапката си и му се усмихна.

— Надявам се. Това ли е Лалиброх?

Той кимна, към изненадата се прибави и тревога, когато чу странния ѝ акцент.

— Така е. Имате ли някаква работа там?

— Да — рече тя твърдо. — Имам. — Изправи гръб на седлото и пое дълбоко дъх. — Аз съм Бриана… Фрейзър. — Стори ѝ се странно да го изрече на глас. Никога не беше използвала това име, но го усещаше някак правилно.

Предпазливостта му намаля, но объркването оставаше. Той кимна колебливо.

— На вашите услуги мадам. Джейми Фрейзър Мъри — добави официално и се поклони. — От Брох Туарах.

— Младия Джейми! — възкликна тя и го стресна с искреността си. — Ти си Младия Джейми!

— Близките ме наричат така — каза той сковано, като успя да я остави с впечатлението, че е против това име да се използва от непозната жена с неподходящи дрехи.

— Радвам се да се запознаем — рече тя невъзмутимо. Подаде му ръка и се наведе от седлото. — Аз съм твоя братовчедка.

Веждите, които се бяха смръщили по време на представянето, подскочиха нагоре. Той погледна изумен протегнатата ѝ ръка, после лицето ѝ.

— Джейми Фрейзър е мой баща — рече тя.

Мъжът зяпна от смайване и се ококори насреща ѝ. Огледа я от глава до пети, като се втренчи в лицето, после на неговото се разля широка, бавна усмивка.

— Проклет да съм, ако не е така! — рече и стисна ръката ѝ така силно, че щеше да ѝ сплеска костите. — Господи, приличате на него!

Засмя се и веселието преобрази лицето му.

— Господи! Мама ще полудее!

Голямата роза, която надвисваше над вратата, имаше нови листа, стотици малки зелени пъпчици. Бриана я погледна, докато следваше Младия Джейми и зърна надписа на трегера.

Фрейзър, 1716 беше издълбано в старото дърво. Усети лека тръпка при тази гледка и се втренчи в името за миг. Сгрятата от слънцето дръжка беше солидна под ръката ѝ.

— Добре ли си, братовчедке? — обърна се към нея Младия Джейми.

— Да. — Тя влезе в къщата след него, автоматично свеждайки глава, макар че нямаше нужда.

— Всички сме високи, освен мама и малката Кити — каза Младия Джейми с усмивка, когато видя това. — Моят дядо — и твоят — построил тази къща за жена си, която била много висока. Сигурно това е единствената къща в Северна Шотландия, в която можеше да влезеш, без да си навеждаш главата.

… И твоят дядо. Тези думи я сгряха въпреки хладния сумрак в преддверието.

Франк Рандал беше единствено дете, както и майка ѝ. Тя нямаше близки роднини — две възрастни лели в Англия и някакви втори братовчеди в Австралия. Беше тръгнала с мисълта просто да открие баща си; не беше осъзнала, че може да открие цяло ново семейство.

Голямо семейство. Когато влезе в коридора с надрасканата ламперия, една врата се отвори и от стаята изтичаха четири малки деца, следвани от висока млада жена с кестенява къдрава коса.

— О, бягайте, бягайте, малки рибки! — викаше тя, като ги гонеше с протегнати напред като щипки ръце. — Лошият рак ще ви хване и ще ви изяде, щрак, щрак!

Децата полетяха по коридора с кикот и писъци и поглеждаха назад с ужас и удоволствие. Едно от тях, малко момченце на около четири години, видя Бриана и Младия Джейми да стоят на входа и веднага смени посоката, понесе се като локомотив към тях и закрещя:

— Тате! Тате! Тате!

Хвърли се на скорост към корема му, а баща му го хвана ловко и го вдигна.

— Ей, Матю — каза му строго. — На такива маниери ли те учи леля ти Джанет? Какво ще си помисли нашата братовчедка, като те гледа как тичаш като пиле след зърно?

Момченцето се закикоти още по-силно, без да се смути. Погледна към Бриана и веднага зарови лице в рамото на баща си. После бавно вдигна глава и пак надникна с широко отворени сини очи.

— Тате! Това дама ли е?

— Разбира се, че е дама. Нали ти казах, че ти е братовчедка.

— Но тя е с гащи! — Матю се втренчи смаян в нея. — Дамите не носят гащи!

Младата жена изглежда също беше на това мнение, но се съвзе бързо и отиде да вземе детето.

— Е, сигурна съм, че си има причина за това, но не е прилично да се говори така пред хората. Върви да се измиеш. — Тя го остави, обърна го към вратата в дъното на коридора и го побутна леко. Той не помръдна, а се извърна и се втренчи в Бриана.

— Къде е баба, Мат? — попита баща му.

— В задния салон с дядо, една дама и един господин — отвърна веднага Матю. — Имат две кани кафе, тава с кифли и цял кейк Дънди, но мама казва, че стоят, щото се надяват и да обядват, ама за лош късмет има само супа и малко телешко днес и проклет да… — олеле! — притисна устата си с ръка и погледна виновно баща си — и няма да им даде от сладкиша с касис, колкото и дълго да стоят.

Младия Джейми присви очи към него и погледна объркано сестра си.

— Дама и мъж?

Джанет изсумтя тихо.

— Злобарката и брат ѝ — каза тя.

Младия Джейми изсумтя и погледна към Бриана.

— Сигурно мама ще се зарадва, че има извинение да се отърве от тях. — Кимна към Матю. — Върви да доведеш баба си, момче. Кажи ѝ, че водя гост, когото ще иска да види. И внимавай как говориш. — Обърна Матю към задната част на къщата и го плесна леко по дупето.

Момчето тръгна, но бавно, като хвърляше любопитни погледи през рамо към Бриана.

Младия Джейми се обърна към нея и се усмихна.

— Това е първородният ми. А това — посочи към младата жена — е сестра ми Джанет Мъри. Джанет — госпожица Бриана Фрейзър.

Бриана не знаеше дали да ѝ стисне ръката, или просто да кимне и да се усмихне.

— Много се радвам да се запознаем — каза тя сърдечно.

Очите на Джанет се отвориха широко от изумление, дали заради думите на Бриана, или заради акцента ѝ.

Младия Джейми се усмихна на изненадата на сестра си.

— Никога няма да познаеш коя е тя, Джен. И след хиляда години!

Джанет изви вежда и присви очи към Бриана.

— Братовчедка — промърмори, оглеждайки я от глава до пети. — Определено прилича на Макензи. Но нали каза, че е Фрейзър… — Пак отвори широко очи.

— О, не може да бъде — прошепна след малко. Широка усмивка се разля по лицето ѝ и много заприлича на брат си. — Не може да бъде!

Смехът на брат ѝ бе прекъснат от отварянето на врата и шум от леки стъпки по дъските в коридора.

— Да, Джейми? Мати каза, че имаме гост… — Тихият рязък глас секна внезапно и Бриана я погледна. Сърцето ѝ се качи в гърлото.

Джанет Мъри беше много дребна — не повече от метър и петдесет — и с деликатните кости на врабче. Тя стоеше и се взираше в Бриана с леко отворена уста. Очите ѝ бяха дълбоко сини като тинтява и станаха още по-впечатляващи заради пребледнялото лице.

— О, Боже! — рече тя тихо. — О, Боже! — Бриана се усмихна колебливо, кимна на леля си — приятелка на майка ѝ и единствена сестра на баща ѝ. О, моля те — помисли си, внезапно задушена от неочакван и силен копнеж. — Моля те, харесай ме, зарадвай се, че съм тук!

Младия Джейми се поклони на майка си усмихнат.

— Мамо, имам честта да ти представя…

— Джейми Фрейзър! Знаех си, че се е върнал — казах ти, Джени Мъри!

Гласът изкънтя от дъното на коридора писклив и обвинителен. Бриана погледна стреснато и видя една жена да излиза от сенките, наежена от възмущение.

— Еймъс Кетрик ми каза, че видял брат ти да язди близо до Балриган! Но не, ти не вярваше, нали, Джени — изкара мен глупачка, а Еймъс сляп, Джейми бил в Америка! И двамата сте лъжци, и ти, и Иън, като се опитвате да защитавате гадния страхливец! Хобарт! — извика тя и се обърна назад. — Хобарт! Ела веднага!

— Тихо! — сряза я Джени. — Ти наистина си глупачка, Лери! — Дръпна жената за ръката и я обърна напред. — А колкото до слепотата, ами виж я! Толкова ли не можеш да различиш възрастен мъж от девойче с бричове, за бога? — Не откъсваше поглед от Бриана, очите ѝ блестяха.

— Девойче?

Другата жена се обърна и се смръщи късогледо към Бриана. После примигна веднъж и гневът изчезна от лицето ѝ, заменен от изненада. Тя ахна и се прекръсти.

— Пресвета Дево! Коя си ти, за бога?

Бриана пое дълбоко дъх, погледна едната, после другата жена и отговори, като се стараеше да овладява гласа си:

— Аз съм Бриана. Дъщеря на Джейми Фрейзър.

И двете се ококориха. Жената на име Лери бавно се зачерви и като че ли се изду, отвори и затвори уста в безплоден опит да намери думи.

Джени обаче пристъпи напред, хвана Бриана за ръцете и се вгледа в лицето ѝ. Лека розовина разцъфна на бузите ѝ и внезапно я подмлади.

— На Джейми? Наистина ли си дъщеря на Джейми? — Стисна ръцете ѝ между своите.

— Майка ми така казва.

Бриана усети ответната усмивка на собственото си лице. Ръцете на Джени бяха хладни, но Бриана все пак почувства топлата вълна, която се разля от тях към гърдите ѝ. Усети слаб аромат на сладкиш от роклята на Джени и на нещо друго, по-землисто и остро, вероятно миризма на овча вълна.

— Така ли? — Лери бе възвърнала гласа и самообладанието си. Пристъпи напред и присви очи: — Джейми Фрейзър ти е баща, така ли? И коя тогаз ще е майка ти?

Бриана се скова.

— Съпругата му. Коя друга?

Лери отметна глава назад и се засмя. Не особено приятно.

— Коя друга ли? — повтори тя. — Ами коя друга наистина, момиче! И коя точно съпруга е тя, а?

Бриана усети как кръвта се оттегли от лицето ѝ и ръцете ѝ се сковаха в ръцете на Джени, когато я заля вълната на осъзнаването. Каква глупачка беше, пълна глупачка. Бяха минали двайсет години! Разбира се, че се е оженил отново. Разбира се. Колкото и да е обичал майка ѝ.

А след тази мисъл дойде още една, по-ужасна. Дали го е открила? О, Господи, дали го е открила с новата му съпруга и той я е отпратил? О, Господи, къде ли е тя?

Тя се обърна, искаше да избяга, не знаеше къде да иде, какво да стори, чувстваше само, че трябва да се махне веднага оттук и да открие майка си.

— Искаш ли да поседнеш, братовчедке? Ела в салона. — Гласът на Младия Джейми беше твърд, той я прегърна и я обърна към коридора, към отворените врати.

Тя едва чуваше гласовете около нея, обясненията и обвиненията, които пращяха около нея като пиратки. Зърна дребен спретнат мъж с лице като на Белия заек, който изглеждаше крайно изненадан, и още един, много по-висок, който стана при влизането ѝ в салона и тръгна към нея. Имаше загрубяло лице, сбръчкано от тревога.

Именно високият мъж успокои суматохата и въведе ред, като успя да измъкне от обърканата глъчка обяснение за появата ѝ.

— Дъщеря на Джейми? — Погледна я с интерес, но не изглеждаше така изненадан като останалите. — Как ти е името, девойче?

— Бриана. — Тя бе твърде разстроена, за да му се усмихне, но той като че ли не се засегна.

— Бриана. — Отпусна се на една възглавница и ѝ посочи да седне срещу него. Едва тогава тя видя дървения крак, който беше протегнал пред себе си. Мъжът я хвана за ръката и ѝ се усмихна. Меката топлина на кафявите му очи веднага я накара да се почувства в безопасност.

— Аз съм твоят чичо Иън. Добре дошла. — Ръката ѝ се сви неволно, вкопчвайки се в убежището, което той ѝ предлагаше. Иън не потрепна, нито се отдръпна, само я огледа внимателно, явно развеселен от дрехите ѝ.

— Спала си в полето, а? — попита, когато видя петната по тях. — Доста път си изминала, за да ни видиш, племеннице.

— Тя казва, че ти е племенница — обади се Лери. Беше се съвзела от шока и се взираше над рамото на Иън. Кръглото ѝ лице бе сбърчено от негодувание. — Най-вероятно е дошла, за да докопа нещо.

— Няма да казвам на бялото черно, Лери — рече кротко Иън. Извърна лице към нея. — Не бяхте ли ти и Хобарт онези, които от половин час се опитвате да ми измъкнете петстотин паунда?

Тя сви здраво устни и бръчките около устата ѝ станаха по-дълбоки.

— Това са си мои пари — сопна се — и ти добре го знаеш! Така се разбрахме, ти беше свидетел.

Иън въздъхна; явно не за първи път чуваше това днес.

— Така е — отвърна търпеливо. — И ще си получиш парите — щом Джейми може да ти изпрати. Той обеща, а е честен човек. Но…

— Честен ли? — изсумтя грозно Лери. — Да не би да е честно да си двуженец? Да си оставиш жената и децата? Да ми открадне дъщерята и да я съсипе? Честен! — Погледна Бриана, очите ѝ светеха като току-що изкована стомана.

— Пак ще те попитам, момиче — коя е майка ти?

Бриана само се втренчи в нея. Шалчето на врата ѝ я задушаваше, ръцете ѝ бяха ледени.

— Майка ти — повтори нетърпеливо Лери. — Коя е тя?

— Няма значение коя е… — започна Джени, но Лери се обърна към нея със зачервено от гняв лице.

— О, има значение! Ако е някоя войнишка курва или развратна прислужница, докато е бил в Англия — това е едно. Но ако е…

— Лери!

— Сестро!

— Затваряй си мръсната уста!

Бриана сложи край на крясъците, само като се изправи. Беше висока колкото мъжете и се извиси над жените. Лери отстъпи бързо назад. Всички в стаята се извърнаха към Бриана, някои я гледаха с враждебност, други със симпатия или любопитство.

Със спокойствие, което не чувстваше, Бриана посегна към вътрешния джоб на палтото си, към тайния джоб, който беше зашила в един от шевовете преди седмица. Като че ли преди цял век.

— Майка ми се казва Клеър — рече тя и хвърли огърлицата на масата.

Настъпи пълна тишина, чуваше се само тихото съскане на торфа в камината. Перлената огърлица сияеше, пролетното слънце, което нахлуваше през прозореца, избиваше искри от златните дискчета.

Джени помръдна първа. Тя тръгна като лунатик, протегна тънък пръст и докосна перлите. Сладководни перли с уникална неправилна форма.

— О, Боже — рече тя тихо. Вдигна глава и погледна лицето на Бриана, скосените сини очи блестяха от сълзи. — Толкова се радвам да те видя, племеннице…

— Къде е майка ми? Знаете ли? — Бриана оглеждаше лицата. Сърцето ѝ биеше силно в ушите. Лери не я поглеждаше, взираше се в перлите със застинало студено изражение.

Джени и Иън се спогледаха, после Иън се изправи, издърпвайки крака си.

— Тя е с баща ти — каза той тихо и я докосна по ръката. — Не се тревожи, момиче; те са добре.

Бриана устоя на импулса да седне от облекчение. Вместо това издиша много внимателно и усети как възелът от тревога в корема ѝ бавно се разплита.

— Благодаря ви — каза тя. Опита да му се усмихне, но лицето ѝ беше изтръпнало. Добре. Заедно. О, благодаря ти!

— Тези са мои по право — кимна Лери към перлите. Вече не беше гневна, а напълно овладяна. Сега Бриана осъзна, че вероятно навремето е била много красива и все още беше хубава жена — висока за шотландка, с изящни движения. Имаше светло лице, което бързо потъмняваше и беше напълняла в кръста, но още бе изправена и стегната. Лицето ѝ показваше гордостта на жена, която съзнава красотата си.

— Не, не са! — каза гневно Джени. — Това са перлите на майка ми, които баща ми даде на Джейми за жена му, и…

— И аз съм жена му — прекъсна я Лери. Погледна Бриана със студен, преценяващ поглед.

— Аз съм жена му — повтори тя. — Омъжих се за него и той обеща да ми се изплати заради злото, което ми стори. — Обърна студения си поглед към Джени. — Вече повече от година не съм видяла и пени. Обувките ли да си продам, за да нахраня дъщеря си — единствената, която той ми остави?

Вирна брадичка и погледна към Бриана.

— Ако си негова дъщеря, значи неговите дългове са и твои. Кажи ѝ, Хобарт!

Той изглеждаше смутен.

— Ами, сестро — рече той и я хвана за ръката в опит да я успокои. — Не мисля, че…

— Не, не мислиш, не мислиш, откакто си се родил. — Тя го отблъсна с раздразнение и посегна към перлите. — Те са мои!

Беше чист рефлекс; перлите се озоваха в ръката на Бриана, преди дори да е помислила. Златните дискчета бяха хладни, но перлите бяха топли — по това се отличаваха истинските перли, така ѝ бе казала майка ѝ.

— Я чакайте малко. — Силата и студът в гласа ѝ я изненадаха. — Не те знам коя си и не знам какво се е случило между теб и баща ми, но…

— Аз съм Лери Макензи и твоят баща се ожени за мен преди четири години под фалшив претекст! — Гневът на Лери не беше изчезнал, но като че бе намалял. Лицето ѝ беше изопнато, но тя не крещеше, а червеното на меките ѝ бузи избледняваше.

Бриана си пое дълбоко дъх в опит да запази спокойствие.

— Но ако сега майка ми е с него…

— Той ме изостави.

Думите бяха изречени безстрастно, но паднаха тежки като камъни във вода, създавайки безкрайни вълни от болка и предателство. Младия Джейми бе отворил уста да заговори и я затвори, вгледан в Лери.

— Каза, че вече не можел да понася повече — да живее в една къща с мен, да споделя леглото ми. — Тя говореше спокойно, сякаш рецитираше нещо наизуст, очите ѝ още бяха втренчени в празното пространство, където бяха лежали перлите.

— Затова си тръгна. А после се върна — с вещицата. Завираше ми я в лицето; лягаше с нея под носа ми. — Бавно тя вдигна очи към Бриана, като се вгледа в нея напрегнато, после кимна.

— Тя беше — каза с убеденост и някак зловещо спокойствие. — Тя го омагьоса още щом дойде в Леох… И ме направи невидима. От деня, в който тя дойде, той вече не можеше да ме види.

Бриана усети лека тръпка по гърба си въпреки огъня в камината.

— И после тя си отиде. Казваха, че е мъртва. Убита във Въстанието. А той се прибра от Англия, най-сетне свободен. — Тя поклати много леко глава; очите ѝ още се взираха в лицето на Бриана, но тя знаеше, че Лери вече не я вижда.

— Но тя не беше мъртва — рече тихо Лери. — И той не беше свободен. Знаех го; винаги съм го знаела. Не можеш да убиеш вещица със стомана — трябва да я изгориш. — Светлосините очи на Лери се извърнаха към Джени.

— Ти я видя… на сватбата ми. Стоеше там, между него и мен. Видя я, не отричай. Чух го по-късно, когато го каза на Мейзри, гадателката. Трябваше да ми кажеш още тогава. — Не беше точно укор, по-скоро заявление.

Лицето на Джени пак пребледня, скосените сини очи потъмняха от нещо — вероятно от страх. Тя облиза устни и понечи да отговори, но Лери погледна към Иън.

— А ти най-добре внимавай, Иън Мъри — звучеше съвсем делово. Кимна към Бриана. — Виж я добре. Редно ли е жена да е такава? По-висока от мъжете, облечена като мъж, с длани като чинии, които могат да ти прекършат шията.

Иън не отговори, но на издълженото му лице се четеше тревога. Младия Джейми сви юмруци и стисна зъби. Лери видя това и в ъгълчетата на устата ѝ потрепна усмивка.

— Тя е дете на вещица. И вие го знаете! — Огледа предизвикателно всички в стаята. — Щяха да изгорят майка ѝ в Крейнсмюир, ако не беше омагьосала и Джейми Фрейзър. Да, много внимавайте какво пускате в къщата си!

Бриана удари силно с длан по масата и стресна всички.

— Помия! — извика тя. Усещаше как кръвта ѝ се качва в лицето, но не ѝ пукаше. Сега всички гледаха към нея с отворени усти, но тя се взираше единствено в Лери Макензи.

— Помия — каза тя отново и посочи жената. — Ако трябва да се пазят от някого, това си ти, проклета убийца!

Лери отвори широко уста, но от нея не излезе нищо.

— Не си им казала всичко за Крейнсмюир, нали? Мама е трябвало да им каже, но не го е направила. Мислила е, че си била твърде млада и не си знаела какво вършиш. Но не е било така, нали?

— Какво…? — попита тихо Джени.

Младия Джейми погледна диво баща си, който стоеше като истукан и се взираше в Бриана.

— Тя се е опитала да убие майка ми. — Бриана едва контролираше гласа си; той прекъсваше и трепереше, но тя продължи: — Така е, нали? Казала си ѝ, че Гейлис Дънкан е болна и я вика. Знаела си, че ще отиде, тя винаги е ходела при болните, нали е лекар! Знаела си, че ще арестуват Гейли Дънкан за вещерство и ако майка ми е там, ще отведат и нея! Мислила си, че ще я изгорят и тогава ще можеш да го имаш — ще можеш да имаш Джейми Фрейзър.

Лери беше пребледняла чак до устните, лицето ѝ бе сковано. Очите ѝ бяха безжизнени като мътни камъчета.

— Усещах ръката ѝ върху него — прошепна тя. — В леглото ни. Лежеше между нас и го прегръщаше, а той се сковаваше и плачеше за нея в съня си. Тя беше вещица. Винаги съм го знаела.

Стаята бе тиха, чуваше се само съскането на огъня и тихата песен на малка птичка зад прозореца. Хобарт Макензи най-сетне се размърда и стисна ръката на сестра си.

— Хайде — каза тихо. — Ще те заведа у дома. — Кимна на Иън, който също му кимна със съчувствие и съжаление.

Лери позволи на брат си да я изведе, но на вратата спря и се обърна. Бриана още стоеше неподвижна; струваше ѝ се, че не може да помръдне.

— Ако наистина си дъщеря на Джейми Фрейзър — рече тя със студен глас — и сигурно си, ако съдя по вида ти — знай това: баща ти е лъжец и курвар, измамник и сводник. Всичко най-добро ви желая. — Тя тръгна след Хобарт и вратата се затвори.

Гневът, който я изпълваше, внезапно изчезна; Бриана се наведе напред и се опря на масата, огърлицата беше твърда купчинка под дланта ѝ. Косата ѝ се бе освободила и един гъст кичур падна пред лицето ѝ.

Беше затворила очи, за да преодолее замайването, което заплашваше да я погълне. По-скоро почувства, отколкото видя как една ръка я докосна и нежно приглади кичурите ѝ назад.

— Той не е спрял да я обича — прошепна тя, повече на себе си. — Не я е забравил.

— Разбира се, че не я е забравил. — Отвори очи и видя дългото лице на Иън и добрите му кафяви очи само на сантиметри от нея. Една едра мазолеста ръка легна върху нейната, топла и твърда.

— Ние също — каза той.

— Искаш ли още малко, братовчедке Бриана? — попита Джоан, съпругата на Младия Джейми. Усмихваше ѝ се през масата, вдигнала приканващо лъжица над останките от гигантски пай с касис.

— Благодаря, но не. Не мога да хапна нищо повече — усмихна ѝ се Бриана. — Преядох!

Това накара Матю и малкият му брат Хенри да се закикотят, но баба им ги изгледа и те рязко млъкнаха. Но Бриана виждаше смеха по лицата на всички, от възрастни до деца, като че ли всички смятаха всяка нейна дума за безкрайно забавна.

Не се дължеше на необичайния ѝ костюм, нито на това, че бе непозната. Имаше нещо друго; някакво радостно течение минаваше през всички членове на семейството, невидимо, но силно като електричество.

Тя бавно осъзна какво е то, заради една забележка на Иън.

— Не мислехме, че Джейми някога ще си има свое дете — усмихна ѝ се той през масата с такава топлина, че можеше да разтопи лед. — Ти никога не си го виждала, нали?

Тя поклати глава, преглъщайки последната си хапка и се усмихна въпреки пълната си уста. Това ли беше; радваха ѝ се толкова много не заради самата нея, а заради Джейми. Обичаха го и бяха щастливи заради него.

От тази мисъл в очите ѝ избиха сълзи. Обвиненията на Лери я бяха разтърсили и сега бе огромна утеха да осъзнае, че за хората, които го познават добре, Джейми Фрейзър не е нито лъжец, нито покварен човек, а наистина е мъжът, за когото майка ѝ го смяташе.

Младия Иън си помисли, че се е задавила и я удари услужливо по гърба, от което тя наистина се задави.

— А писала ли си на чичо Джейми, за да му кажеш, че идваш при нас? — попита той, без да обръща внимание на кашлянето и на зачервеното ѝ лице.

— Не — рече тя дрезгаво. — Не знам къде е.

Веждите като лястовичи крила на Джени се извиха.

— Да, ти каза, забравих.

— Знаете ли къде е сега? Къде са с майка ми? — Бриана се наведе напред, като изтърсваше трохи от жабото си.

Джени се усмихна и стана от масата.

— Да, знаем — донякъде. Ако си се нахранила, ела с мен. Ще ти покажа последното му писмо.

Бриана стана да я последва, но внезапно спря до вратата. Беше забелязала картините на стената в салона, но не ги беше разгледала добре заради случилото се. Сега обаче погледна тази.

Две малки момчета с червеникавозлатисти коси, много сериозни, с килтове и жакети, бели ризи с жабо, които искряха над тъмната козина на огромно куче, седнало пред тях и изплезило език от скука.

По-голямото момче беше високо и с фини черти. Беше изправило гордо гръб, с вирната брадичка; едната му ръка лежеше на главата на кучето, а другата на рамото на по-малкото му братче, което стоеше между коленете му.

Именно в по-малкото момче се вгледа Бриана. Лицето му беше кръгло, с чипо носле; бузките сияеха румени като ябълки. Големи сини очи, леко скосени, надничаха изпод перчема на ярка коса, сресана неестествено спретнато. Позата беше официална, в стила на осемнайсети век, но имаше нещо в дребното набито телце, което я накара да се усмихне и да докосне с пръст лицето му.

— Много си сладък — рече тихо.

— Джейми беше сладко дете, но упорито като магаре. — Гласът на Джени я стресна. — И да го биеш, и да го убеждаваш, нямаше полза. Ако си е наумил нещо, ще го направи. Ела с мен; има още една картина, която ще искаш да видиш.

Вторият портрет на площадката на стълбището изглеждаше съвсем не на място. Отдолу тя видя резбованата позлатена рамка, тежката резба беше в странен контраст с непретенциозния уют на другите мебели в къщата. Напомни ѝ за картините в музеите.

Когато последва Джени до площадката, светлината от прозореца изчезна и вече не озаряваше повърхността на картината.

Тя ахна и усети как ръцете ѝ настръхват.

— Забележително, нали? — Джени погледна от картината към Бриана и после отново. На лицето ѝ се бяха изписали гордост и благоговение.

— Забележително! — съгласи се Бриана и преглътна.

— Сега разбираш защо те познахме веднага — рече леля ѝ и докосна с обич резбованата рамка.

— Да, да, разбирам.

— Това е майка ми. Твоята баба Елън Макензи.

— Да — рече Бриана. — Знам. — Прашинки, вдигнати от стъпките им, се въртяха лениво в следобедната светлина от прозореца. Бриана имаше чувството, че се върти с тях, че вече не е закотвена за реалността.

След двеста години тя бе стояла — или ще стоя, помисли си — пред този портрет в Националната портретна галерия, яростно отричайки истината, която той показваше.

Елън Макензи и сега се взираше в нея както тогава; с дълга шия и царствена, скосените очи искряха от хумор, който не стигаше до нежните устни. Не беше като огледално отражение; челото на Елън беше високо и по-тясно от това на Бриана, а брадичката бе заоблена, не заострена. Цялото ѝ лице бе някак по-меко и с не така дръзки черти.

Но приликата се виждаше и беше достатъчно силна, за да бъде стряскаща; широките скули и гъстата червена коса бяха същите. А на врата ѝ сияеха перлите със златни дискчета.

— Кой я е нарисувал? — попита накрая Бриана, макар че вече знаеше отговора. На табелката в музея беше написано, че художникът е неизвестен. Но като видя портрета на двете момчета долу, тя разбра. Тази картина не беше така умело нарисувана, беше по-ранен опит — но все пак дело на същата ръка.

— Мама я нарисува сама — каза Джени с гордост и тъга. — Тя рисуваше много добре; ще ми се да бях наследила тази дарба.

Бриана усети как пръстите ѝ се свиват. Илюзията за четката между тях за миг бе така силна, че сякаш наистина усети допира на гладкото дърво.

От нея — помисли си с лека тръпка и направо чу щракването, с което още едно парченце от миналото ѝ си дойде на мястото. — От нея съм го наследила.

Франк Рандал се шегуваше, че не може да начертае дори права линия; Клеър пък казваше, че само това може. Но Бриана имаше дарбата на линиите и извивките, на светлината и сенките — и вече знаеше откъде я е наследила.

Какво друго? — помисли си внезапно тя. Какво още притежаваше от тази жена на картината и от момчето с упорито наклонената глава?

— Нед Гауън ми я донесе от Леох — каза Джени и докосна рамката с почит. — Запазил я, когато англичаните опустошили замъка след Въстанието. — Усмихна се леко. — Той много почита семейството. Родом е от Единбург, но няма роднини, затова е приел клана Макензи за свой, макар че вече клана го няма.

— Няма ли го? — попита Бриана. — Всички ли са мъртви? — Ужасът в гласа ѝ накара Джени да я погледне с изненада.

— О, не. Не исках да кажа това. Но Леох вече го няма — добави тя по-меко. — И последните вождове, Колъм и брат му Дугал… умряха за Стюартите.

Тя знаеше това, разбира се; Клеър ѝ беше казала. Изненада я неочакваната вълна от мъка; беше ѝ мъчно за тези непознати нейни родственици. С усилие преглътна буцата в гърлото си и последва Джени по стълбите.

— Леох голям замък ли беше? — попита. Леля ѝ спря с ръка на перилата.

— Не знам — Погледна със съжаление към Елън на картината. — Никога не съм го виждала, а вече го няма.

Когато влезе в спалнята на втория етаж, сякаш пристъпи в подводна пещера. Стаята беше малка, като всички стаи тук, с нисък таван от опушени почернели греди, но стените бяха свежи и бели, а самата стая бе изпълнена със зеленикавата потрепваща светлина, която се изливаше през двата големи прозореца и листата на розата отвън.

Тук-там нещо ярко блещукаше като пъстра рибка в мекия сумрак; изрисувана кукла лежеше пред огнището, изоставена от някое внуче, китайска кошница с пробита монета на капака, като украшение. Бронзов свещник на масата и малка картина на стената, чиито наситени цветове се открояваха ясно на бялата стена.

Джени веднага отиде до големия гардероб в другия край на стаята, вдигна се на пръсти, за да свали червената кутия с очукани ръбчета. Когато отвори капака, Бриана зърна проблясък на метал и още нещо, като озарени от светлината бижута.

— Тук е. — Джени извади дебела купчина мръсна хартия, много пътувала и явно много четена. Сложи я в ръката на Бриана. Беше с печат, петното восък още висеше в края на листа.

— Те са в колонията Северна Каролина, но живеят далече от град — обясни Джени. — Джейми пише понякога, когато има време, и пускат писмата, когато той или Фъргъс ходят до Крос Крийк или по някой пътник, който ги отнася вместо тях. Но на него му е трудно да пише, особено след като си счупи ръката преди време.

Бриана се сепна при това нехайно споменаване, но лицето на леля ѝ изглеждаше съвсем спокойно.

— Седни, момиче — махна ѝ да си избере между леглото и стола.

— Благодаря — рече Бриана и седна на стола. Значи вероятно Джени не знаеше за Джейми и Черния Джак Рандал? Мисълта, че може би знае неща за този човек, за когото дори сестрата на баща ѝ не знаеше нищо, беше разстройваща. За да прогони тази мисъл тя бързо отвори писмото.

Думите веднага изскочиха пред очите ѝ, черни и живи. Тя беше виждала и преди този почерк — разкривен, с едри, извити опашки на буквите, но тогава бе на двестагодишен документ, с покафеняло и избледняло мастило, а почеркът бе удържан от внимателно обмисляне и официалност. Тук се беше чувствал свободен. Беше покрил страницата с дръзките букви, линиите се накланяха леко в краищата. Беше разкривен, но не и нечетлив.

— Явно е диво място.

Бриана вдигна стресната поглед. Джени кимна към писмото.

— Диваци, мечки, морски свинчета и тем подобни. Джейми пише, че живеят в малка хижа и са сами високо в планините. Сигурно е съвсем диво място. — Погледна малко притеснено Бриана. — Но ти все пак искаш да отидеш, нали?

Бриана внезапно осъзна, че Джени се страхува, че тя няма да отиде; че ще се изплаши от мисълта за дългото пътуване и дивото място. Диво място, което внезапно бе оживяло заради изписаните с черно думи на листа в ръцете ѝ, но не така реално като мъжа, който ги бе написал.

— Ще отида — увери тя леля си. — Възможно най-скоро.

Лицето на Джени се отпусна.

— О, добре. — Протегна ръка и подаде на Бриана малка кожена кесийка, украсена с шарка от бодли в червено и черно и тук-там оставени в естествения им сив цвят за контраст.

— Този подарък ми изпрати той.

Бриана го взе и се възхити на изящната шарка и на мекотата на светлата еленска кожа.

— Красиво е.

— Да. — Джени се извърна и ненужно започна да подрежда малките украшения по лавицата с крини. Бриана отново бе насочила вниманието си към писмото, когато Джени заговори:

— Ще поостанеш ли?

Бриана я погледна сепната.

— Да остана?

— Само за ден-два. — Джени се обърна, светлината от прозореца рисуваше ореол зад главата ѝ и засенчваше лицето.

— Знам, че искаш да тръгнеш — рече тя. — Но много ми се ще да си поговорим.

Бриана я погледна объркана, но не успя да разчете нищо на бледото спокойно лице и в скосените очи.

— Да — рече бавно. — Разбира се, че ще остана.

Усмивка изви устните на Джени. Косата ѝ беше наситено черна, с бели кичури.

— Това е добре — рече тя тихо. Усмивката се разля бавно, докато тя се взираше в племенницата си. — Господи, толкова приличаш на брат ми!

Останала сама, Бриана се върна към писмото и бавно препрочете началото на листа, докато тихата стая около нея изчезваше, а Джейми Фрейзър оживяваше в ръцете ѝ, гласът му бе така ясен за вътрешния ѝ слух, сякаш стоеше пред нея и слънцето озарява червената му коса.

Бриана обърна страницата, очакваше продължение, но пасажът свършваше с това. Следваше прекъсване от няколко дни и писмото продължаваше с четвърти октомври.

Устата на Бриана бе пресъхнала и тя преглътна. Към писмото имаше още два листа. Те се бяха залепили един за друг и упорито не искаха да се разделят.

На последния лист почеркът беше друг, четлив и много старателен, с равен наклон и съвсем мъничко мастилени петна, вероятно резултат от болестта на автора му или на дефектно перо.

Бриана остана известно време на стола, варосаната стена беше хладна зад гърба ѝ. Приглади страниците на писмото и се вгледа разсеяно в лавицата с книгите, подвързани с плат или кожа. Зърна „Робинзон Крузо“, заглавието бе изписано със златно на гръбчето.

Диво място, бе казала Джени. Опасно място, където само за миг животът може да се промени от смешни проблеми с прасето в килера до смъртната заплаха от болест или насилие.

— А аз си мислех, че това е примитивно — промърмори тя и погледна към торфения огън в огнището.

Все пак не толкова примитивно, помисли си, докато следваше Иън през двора и покрай пристройките. Всичко беше добре поддържано и чисто. Каменните стени и сградите бяха в добро състояние, макар и вече стари. Пилетата бяха затворени в собствен двор, а облак мухи зад обора показваше присъствието на купчина тор, далече от къщата.

Единствената истинска разлика между този селски двор и дворовете от нейното време беше, че тук не се виждаха земеделски машини. Имаше лопата до обора и два-три очукани плуга в бараката, покрай която минаха, но нямаше стар трактор, нямаше оплетени жици и разхвърляни парчета метал.

Животните също бяха здрави, макар и по-дребни от животните от бъдещето. Едно силно „Беее!“ оповести присъствието на малко стадо дебели овце в кошарата на склона, които се приближиха нетърпеливо към оградата с потрепващи вълнисти гърбове и жълти, блеснали от нетърпение очи.

— Разглезени копелета — каза Иън с усмивка. — Мислят си, че всеки идва да ги храни. Жена ми — добави към Бриана — им дава всички остатъци от зеленчуците, вече ще се пръснат.

Овенът, величествено създание с извити рога, издаде глава към оградата и изблея властно, а стадото му заприглася.

— Я се разкарай, Хю — рече Иън. — Още не си станал на овнешко, но и този ден ще дойде, нали? — Махна пренебрежително към овена и тръгна към хълма с развяващ се килт.

Бриана забави крачка и се загледа в походката му. Иън носеше килта си по начин, който не бе виждала досега; не като костюм или като униформа — не съзнателно, а сякаш беше просто част от тялото му.

Въпреки това тя знаеше, че не е обичайно да го носи; Джени беше отворила широко очи, когато го видя да слиза така на закуска; после сведе глава и скри усмивката си зад чашата. Младия Джейми смръщи черните си вежди към баща си, получи невъзмутим поглед, затова сви рамене и се зае с наденицата, издавайки тих, сякаш подземен звук, така типичен за мъжете шотландци.

Наметалото му беше старо — избеляло по гънките и протрито по подгъва, — но добре поддържано. Сигурно го беше скрил след Калоден заедно с пищовите и мечовете, с гайдите и брошките — все символи на гордостта на победените.

Не, не бяха победени, помисли си тя и нещо странно подръпна сърцето ѝ. Спомни си за Роджър Уейкфийлд, който бе клекнал до нея под сивото небе на Калоден, слабото му лице бе помръкнало, а очите потъмнели от мисълта за умрелите там.

— Шотландците имат дълга памет — рече той — и не са от най-прощаващите хора. Ей там има кланов камък с името Макензи, издълбано на него и имената на много мои роднини. — Той се усмихна, но не с веселие. — Не приемам това толкова лично, като някои други, но аз също не съм го забравил.

Не, не бяха победени. Не и след хиляди години на борба и коварства, не и сега. Надвити, пръснати, но все така оцеляващи. Като Иън — осакатен, но изправен. Като баща ѝ — изгнаник, но все още планинец.

С усилие тя прогони Роджър от мислите си и забърза след дългата куцукаща крачка на Иън.

Слабото му лице се озари от удоволствие, когато тя го помоли да ѝ покаже Лалиброх. Бяха се разбрали Младия Джейми да я отведе до Инвърнес след седмица, за да се качи на кораб за Колониите и тя смяташе да оползотвори добре това време.

Вървяха с добро темпо, въпреки дървения крак на Иън, през полетата към хълма северно от долината, който се издигаше към проход от черни канари. Беше красиво. Светлозелените ниви с овес и ечемик сякаш се вълнуваха на променящата се светлина. Сенките на облаците летяха с вятъра, който привеждаше стръковете на новата трева.

На едното поле се издигаха дълги, тъмни и голи могили. От едната страна на полето имаше голяма купчина камъни.

— Това каирн ли е? — попита тя Иън. Говореше тихо от уважение. Каирн бяха паметници за мъртвите, знаеше го от майка си — понякога за отдавна мъртвите. Всеки минал оттам, добавяше камък към купчината.

Той я погледна с изненада и погледна по посока на погледа ѝ, после се усмихна.

— О, не. Това са камъните, които сме извадили с плуга през пролетта. Всяка година ги вадим и всяка година намираме нови. Проклет да съм, ако знам откъде се взимат — добави той, като клатеше примирено глава. — Каменните феи идват и ги сеят всяка нощ, вероятно.

Тя не разбра дали се шегува или не. Не знаеше дали да се смее, затова попита друго:

— А какво ще сеете тук?

— О, вече е засято. — Той заслони очи и ги присви към дългата нива. — Това са тофи. Новите растения ще се появят в края на месеца.

— Тофи ли… о, картофи! — Погледна полето с нов интерес. — Мама ми е казвала за това.

— Да, Клеър го предложи — и добре направи. Неведнъж тофите са ни спасявали от глад. — Усмихна се за миг, но не каза нищо повече, а продължи към хълмовете зад нивите.

Разходката беше дълга. Денят бе ветровит, но топъл и Бриана вече бе изпотена, когато най-сетне спряха по средата на грубата пътека през полето. Тя беше тясна, като че ли се виеше плахо по стръмния склон и се спускаше още по-стръмно по скалата към малка, бърза рекичка.

Иън спря, обърса челото си с ръкав и ѝ посочи да седнат на едни гранитни канари. Оттук долината се разстилаше под тях и къщата изглеждаше малка и невзрачна, а нивите бяха като плахо навлизане на цивилизацията сред околната пустош, скали и храсталаци.

Той извади глинена бутилка от торбата си и махна тапата със зъби.

— И това е заслуга на майка ти — каза с усмивка и ѝ подаде бутилката. — Че си запазих зъбите. — Прокара замислено език по предните си зъби, клатейки глава.

— Тя все ни караше да ядем треволяци, ама кой да спори? Половината мъже на моите години вече могат да ядат само овесена каша.

— Тя и на мен казваше да си изяждам зеленчуците, когато бях малка. И да си мия зъбите след всяко хранене. — Бриана взе бутилката от него и я наклони към устата си; ейлът беше силен и горчив, но приятно хладен след дългата разходка.

— Когато си била малка ли? — Развеселен, Иън хвърли поглед към нея. — Не бях виждал така пораснало момиче. Явно майка ти си разбира от работата, а?

Тя се усмихна и му върна бутилката.

— Ами разбирала е достатъчно, за да се омъжи за висок мъж — рече тя шеговито.

Иън се засмя и избърса уста с опакото на дланта си. Вгледа се с обич в нея, кафявите му очи бяха топли.

— О, как се радвам да те видя момиче. Много приличаш на него, наистина. Господи, какво не бих дал да съм там, когато Джейми те види!

Тя погледна към земята и прехапа устна. Земята беше обрасла с папрат и пътеката нагоре личеше по пречупените и отметнатите настрани дълги зелени листа.

— Не знам дали той знае — рече тя. — За мен. — Погледна го. — Не ти е казал.

Иън се отдръпна леко смръщен.

— Така е — рече бавно. — Но си мисля, че може да не е имал време, дори да е знаел. Той не остана дълго тук, когато дойде с Клеър. И после стана такава суматоха, при всичко, което се случи… — Той спря, сви устни и я погледна.

— Леля ти беше много притеснена за това. Мислеше си, че вини нея.

— Защо да я вини? — попита тя объркана.

— Заради Лери. — Кафявите му очи я гледаха напрегнато.

Лек хлад мина през Бриана при спомена за онези светлосини очи, студени като мрамор, и изпълнените с омраза думи на жената. Беше ги отхвърлила като проста злоба, но още чуваше ехото на „курвар“ и „измамник“.

— Какво общо има леля Джени с Лери?

Иън въздъхна и отметна назад гъст кичур кестенява коса, който бе паднал над лицето му.

— Ами тя накара Джейми да се ожени за нея. Уж за добро — добави веднага. — През всички тези години мислехме, че Клеър е мъртва.

В тона му се съдържаше въпрос, но Бриана само кимна и погледна надолу, приглади плата на коляното си. Това бе опасна територия; по-добре да си замълчи. След миг Иън продължи:

— Стана, след като той се върна от Англия — беше затворник там няколко години след Въстанието…

— Знам.

Веждите на Иън се извиха от изненада, но не каза нищо; само поклати глава.

— Ами да, когато се върна, беше… различен. Е, то се знае, нали? — Усмихна се и сведе поглед, хвана карирания плат на килта си.

— Беше все едно говориш с призрак — рече той тихо. — Уж ме гледа, усмихва се, отговаря… ама не е там. — Пое дълбоко дъх и тя видя бръчките между веждите му.

— Преди… след Калоден… беше друго. Той беше тежко ранен… беше изгубил Клеър… — погледна за миг към нея, но тя не помръдна и той продължи: — Но тогава бяха отчаяни времена. Много хора измряха; в битка, от болест или от глад. Навсякъде имаше английски войници, палеха, убиваха. В такива времена дори не можеш да мислиш за нищо, защото всичките ти сили отиват в това да опазиш семейството си.

Лека усмивка докосна устните му, мрачният спомен бе странно озарен с някакво веселие.

— Джейми се скри — рече той и посочи към склона над тях. — Там. Има малка пещера зад голям храсталак. Там те водя, да ти я покажа.

Тя погледна нагоре към оплетените храсти по каменистия склон, осеян с мънички цветя. Нямаше и следа от пещера, но храстите цъфтяха в жълти цветове, ярки като факла.

— Веднъж отидох да му занеса храна, когато беше болен от треска. Казах му, че трябва да слезе в къщата с мен; че Джени се страхува, че ще умре там сам-самичък. Той отвори едното си око, блеснало от треската, и отвърна така дрезгаво, че едва го чух. Рече, че Джени не бива да се тревожи; макар че всичко на тоя свят се опитвало да го убие, той нямало да се даде лесно. После затвори око и заспа.

Иън я погледна.

— Не бях сигурен дали това означава, че няма да умре, и останах с него през нощта. Но той се оказа прав; голям инат е, да знаеш. — Тонът му съдържаше лека извинителна нотка.

Бриана кимна, но гърлото ѝ беше твърде стегнато, за да проговори. Вместо това се изправи и тръгна нагоре. Иън не възрази, стана от скалата и се загледа след нея.

Беше стръмно. Някакви бодливи растения закачаха чорапите ѝ. Близо до пещерата се наложи да пълзи на четири крака, за да запази равновесие по стръмния гранитен склон.

Отворът на пещерата бе само пукнатина в скалата и се разширяваше в малък триъгълник към дъното. Тя коленичи и провря глава и рамене.

Веднага усети хлада; усети влага по бузите си. След миг очите ѝ свикнаха с тъмното. Светлината, която проникваше покрай раменете ѝ в пещерата, бе достатъчна, за да вижда.

Беше дълга към осем стъпки и шест широка — сумрачна, покрита с пръст кухина. Таванът бе така нисък, че човек можеше да стои прав само близо до отвора. Да стоиш дълго вътре бе все едно да те затворят в гробница.

Тя издърпа бързо глава и пое дълбоко свежия пролетен въздух. Сърцето ѝ биеше силно.

Седем години! Седем години да живее тук, в студа, мръсотията и глада. Аз не бих издържала и седем дни.

Нима? — каза друга част от ума ѝ. И после се случи отново — лекото изщракване на разпознаването, което усети пред портрета на Елън, и почувства, че пръстите ѝ се свиват около невидима четка.

Обърна се бавно и седна с гръб към пещерата. Тук беше много тихо, но тихо като в горите и планините. Тишина, която всъщност не е тиха, а се състои от тихи звуци.

Чуваше се жуженето в прещипа до нея; пчели работеха по жълтите цветове, поръсени с полени. Далече долу ромолеше потокът — нисък шум, като ехо на вятъра, който разклащаше листата, караше клоните да тракат и въздишаше покрай щръкналите канари.

Тя седеше неподвижно и слушаше. Помисли си, че знае какво е намерил тук Джейми Фрейзър.

Не самота, а усамотение. Не страдание, а издръжливост. Бе открил своето мрачно родство с камъните и небето. И онзи груб покой, който няма нищо общо с телесните удобства, лечение за раните на душата.

Вероятно за него пещерата не е била гробница, а убежище; извличал е сила от скалите като Антей от земята. Защото това място беше част от него, защото бе роден тук. То беше част и от нея, макар че идваше за първи път.

Иън още седеше търпеливо долу, стиснал ръце около коленете си, загледан в долината. Тя посегна и отчупи внимателно клонче от жълтите храсти, като внимаваше да не се убоде. Остави го пред входа на пещерата, затисна го с малък камък, после се изправи и тръгна предпазливо надолу.

Иън сигурно чу приближаването ѝ, но не се обърна. Тя седна до него.

— Вече безопасно ли е да носиш това? — попита го внезапно и кимна към килта.

— О, да — рече той. Погледна надолу, пръстите му галеха меката износена вълна. — Войниците не са идвали от години. Все пак какво е останало тук? — Посочи към долината. — Те отнесоха всичко ценно. Съсипаха каквото не можаха да вземат. Не остана много, само земята. А аз мисля, че тях не ги е грижа за нея. — Тя видя колко е разстроен, лицето не криеше чувствата му.

Тя го погледа за миг, после каза тихо:

— Но ти си още тук. Ти и Джени.

Ръката му застина и се отпусна върху плата. Той затвори очи и извърна лице към слънцето.

— Да, така е. — Отвори очи и се обърна да я погледне. — Ти също. Ние си поговорихме малко снощи с леля ти. Когато видиш Джейми, питай го какво иска да направим?

— Да направите ли? За кое?

— Ами за Лалиброх. — Той махна към долината и къщата. Обърна се към нея, изглеждаше разтревожен.

— Може би знаеш — а може би не, — че след Калоден баща ти прехвърли всичко на Младия Джейми, за да не ни го отнемат, ако го убият или осъдят като изменник. Но това беше преди ти да се родиш; преди да знае, че ще има свое дете.

— Да, знам това. — Тя внезапно осъзна какво иска да каже той, сложи ръка върху неговата и го стресна с допира си.

— Не съм дошла за това, чичо — рече тихо. — Лалиброх не е мой — не го искам. Искам само да видя баща си. И майка си.

Дългото лице на Иън се отпусна, той сложи ръка върху нейната. Не каза нищо много дълго; после стисна леко ръката ѝ и я пусна.

— Ами добре. Ти все пак му кажи; ако иска да…

— Няма да иска — прекъсна го тя твърдо.

Иън я погледна, с лека усмивка в очите.

— Никога не си го срещала, а знаеш какво ще направи?

Тя му се усмихна. Пролетното слънце сгряваше раменете ѝ.

— Може и да съм го срещала.

Иън също се усмихна.

— Да, сигурно майка ти ти е разказвала. А тя го познаваше, нищо че е сасенак. Но пък тя винаги е била… специална.

— Да. — Поколеба се за миг, искаше да научи още за историята с Лери, но не знаеше как да попита. Преди да измисли нещо, той стана, изтупа килта си и тръгна по пътеката, което я принуди да го последва.

— Тя за какво привидение говореше? — попита Бриана. Слизането беше трудно и той не се обърна, а се плъзна надолу. Дървеният крак се заби в пръстта. В подножието на хълма я изчака, облегнат на пръчката си.

— Мислиш за думите на Лери? — попита той. Без да изчака кимването ѝ, се обърна и тръгна към малкия поток, който течеше между скалите.

— Ами това е нещо като да видиш човек, който е много далече… Понякога може и да е човек, който е умрял далече от дома. На лошо е да видиш такова привидение, но още по-лошо е да срещнеш своето привидение, защото тогава ще умреш.

Изрече го съвсем делово и по гърба ѝ плъзнаха тръпки.

— Надявам се да не го срещна — рече Бриана. — Но тя каза… Лиири… — заекна на името ѝ.

— Лери — поправи я Иън. — Да, на сватбата им Джени видя майка ти, така е. Разбра, че те не бива да се женят, ама вече беше късно.

Коленичи тромаво на здравото си коляно и наплиска лицето си с вода от потока. Бриана направи същото и изпи няколко шепи от студената вода с лек вкус на торф. Нямаше кърпа, затова издърпа ризата от бричовете си и избърса с нея лицето си. Видя скандализирания поглед на Иън към голия ѝ корем и веднага пусна ризата, с пламнали бузи.

— Тъкмо щеше да ми кажеш защо татко се е оженил за нея — рече тя, за да прикрие смущението си.

Бузите на Иън се бяха зачервили и той се извърна бързо, като заговори:

— Да. Тъкмо ти казвах… когато Джейми се върна от Англия, все едно искрата в него беше угаснала и тук нямаше нищо, което да я разпали отново. Не знам какво се е случило в Англия, но е станало нещо, сигурен съм.

Сви рамене, тилът му вече добиваше нормалния си кафеникав от слънцето цвят.

— След Калоден той беше тежко ранен, но борбата продължаваше по друг начин и това го запази жив. Когато се върна от Англия вече нямаше за какво да живее. — Говореше тихо, забил поглед в каменистата земя.

— Затова Джени реши да го ожени за Лери. — Погледна я с присвити от смях очи.

— Сигурно си вече достатъчно голяма, за да знаеш, макар че още си мома, какво може да направи една жена за мъж или той за нея. Да го изцели, искам да кажа. Да изпълни празнотата му. — Докосна разсеяно оскатения си крак. — Джейми се ожени за Лери от съжаление — и ако тя наистина имаше нужда от него… — Сви рамене отново ѝ се усмихна.

— Няма защо да се чудим какво е можело да бъде, нали? Но той след известно време напусна къщата на Лери, още преди майка ти да се върне, трябва да го знаеш.

Бриана изпита леко облекчение.

— О, радвам се да го чуя. А мама… когато се е върнала…

— Той много се зарадва — каза просто Иън. Този път усмивката озаряваше цялото му лице като слънце. — Аз също.

35. Bon voyage[38]

Приличаше ѝ неприятно на кучешки приют в Бостън. Голямо, сумрачно място, чиито греди кънтяха от лай. Беше задушно от миризмата на животни. Голямата сграда на пазарния площад в Инвърнес подслоняваше какво ли не — търговци на храна, добитък, продавачи на свине, застрахователни агенти, агенти, зареждащи корабите с храна и вербовчици за флота, но именно групата мъже, жени и деца, свити в ъгъла, създаваше приликата.

Тук-там по някой мъж или жена се бяха изправили сред тях, вирнали брадички и изпънали рамене, за да покажат, че са в добро здраве и дух и се бутаха напред. Но повечето от хората, които се предлагаха за продан гледаха вяло преминаващите, а лицата им изразяваха от надежда до страх — много подобни на кучетата в приютите, където баща ѝ някога я водеше, за да си вземат домашен любимец.

Имаше и няколко семейства. Децата се притискаха към майките си или стояха с безизразни лица до родителите си. Тя се опита да не ги гледа, защото винаги малките кученца ѝ разбиваха сърцето.

Младия Джейми вървеше бавно покрай хората, притиснал шапка към гърдите си, за да не бъде смачкана от тълпата; притворил очи, сякаш обмисляше някаква сделка. Чичо ѝ Иън беше отишъл до корабната канцелария, за да уреди пътуването ѝ до Америка, като остави братовчед ѝ да избере слуга, който да я придружи. Тя напразно възрази, че не ѝ трябва слуга; все пак нали беше дошла от Франция сама — или поне те така си мислеха.

Мъжете кимаха, усмихваха се и я изслушваха любезно — и ето я сега тук, следваше Младия Джейми през тълпата като някоя от овцете на леля ѝ Джени. Вече започваше да разбира защо майка ѝ бе описала Фрейзър като „упорити като камъни“.

Въпреки глъчката около нея и раздразнението ѝ към роднините, сърцето ѝ подскочи леко при мисълта за майка ѝ. Едва сега, когато разбра със сигурност, че тя е жива и здрава, можеше да признае пред себе си колко много ѝ липсва тя. И баща ѝ — непознатият планинец, който така внезапно бе оживял за нея, докато четеше писмото му. Дребният факт, че ще се наложи да прекоси океана, ѝ се струваше просто незначително неудобство.

Братовчед ѝ Джейми прекъсна тези мисли, хвана я за ръка и се наведе към нея, за да изкрещи в ухото ѝ:

— Онзи младеж там, леко кривогледият — каза той, като сочеше въпросния господин с брадичката си. — Какво ще кажеш за него, Бриана?

— Ще кажа, че прилича на Бостънския удушвач — промърмори тя и добави по-високо, като крещеше в ухото му: — Прилича на овен! Не!

— Силен е и изглежда честен!

Бриана си помисли, че въпросният мъж изглежда твърде глупав, за да е нечестен, но не го каза, просто поклати категорично глава.

Младия Джейми сви философски рамене и продължи да оглежда кандидатите, като се приближаваше към онези, които привличаха интереса му и се взираше в тях. Това сигурно щеше да ѝ се стори ужасно грубо, ако и други хора не правеха същото.

— Бухти! Топли бухти! — чу се пронизителен вик сред глъчката, Бриана се обърна и видя една старица до лакътя си. Тя си пробиваше път през тълпата с окачена на врата тава и дървена шпатула в ръката.

Прекрасен аромат на пресни понички и печено месо се понесе сред по-неприятните миризми в залата, забележим като вика на старицата. Беше минало много време от закуската, Бриана бръкна в джоба си и устата ѝ се напълни със слюнка.

Иън беше взел кесията ѝ, за да плати за кораба, но тя имаше две-три монети. Вдигна една и я размаха напред-назад. Продавачката забеляза блясъка на сребро и веднага промени курса през крякащата тълпа. Измъкна се пред Бриана и посегна към монетата.

— Света Дево, това е гигантка! — рече тя, показвайки големите си жълти зъби в усмивка, щом наклони глава назад, за да види Бриана. — Най-добре си вземи две, скъпа. Една няма да стигне за такова голямо момиче като теб!

Неколцина извърнаха глави и се ухилиха. Бриана се издигаше с половин глава над повечето мъже. Леко смутена от вниманието, тя изгледа студено най-близкия от тях. Това като че ли много развесели младежа, защото той се блъсна назад в приятеля си, хвана се за гърдите и се престори на запленен.

— Господи! Тя ме погледна! Сърцето ми!

— О, я стига — избута го приятелят му. — Тя мене гледаше, кой ще те погледне тебе?

— Нищо подобно — извика другият. — Мене гледаше, нали, скъпа? — И погледна с кравешки поглед Бриана, която не издържа и се засмя заедно с хората около нея.

— И какво ще я правиш, ако стане твоя, а? Тя ще те прекърши на две. Я се разкарай, дребосък — рече продавачката на бухтите и леко перна младежа по задника с дървената си лопатка. — Аз си имам работа, ти ако нямаш. А младата жена ще умре от глад, ако не спреш да се правиш на глупак и не я оставиш да си купи обяд, нали?

— Не ми изглежда измършавяла, бабке — каза ухажорът на Бриана, без да обръща внимание на старицата, и продължаваше да се кокори най-нахално. — А колкото до останалото… донеси ми стълба, Боби, не ме е страх от високото!

Сред бурния смях другият мъж извлече приятеля си, който изпращаше въздушни целувки над рамото му, докато неохотно се отдалечаваше. Бриана си взе рестото от медни монети и се оттегли в един ъгъл да изяде двете топли бухти, като лицето ѝ още беше сгрято от смеха и смущението.

Не беше се притеснявала от ръста си от седми клас, когато се извисяваше над всичките си съученици. Сред високите си братовчеди се чувстваше съвсем добре, но наистина тук стърчеше като показалец, въпреки че беше послушала Джени и бе облякла рокля на братовчедка си Джанет, която бе преправена набързо.

Смущението ѝ се засилваше от факта, че под роклята всъщност нямаше бельо, освен една риза. Като че ли другите жени не се смущаваха от това, но тя се притесняваше от усещането за голота по интимните си части и от странното чувство, когато голите ѝ бедра се търкаха едно в друго, докато вървеше, защото копринените чорапи стигаха малко над коленете ѝ.

Но всичко това бе забравено, когато отхапа от бухтата. Тя беше с формата на полумесец, пълна с кълцано месо, мас и лук. Горещият плътен сок и пръхкавото тесто изпълниха устата ѝ и тя затвори очи от удоволствие.

„Храната е или невероятно хубава или невероятно лоша — беше ѝ казала Клеър, когато описваше приключенията си в миналото. — Защото няма начин да се съхранява иначе. Или е осолена, или съхранена в гранива мас, или е съвсем прясна, от градината, или от току-що заклано животно — а тогава е великолепна.“

Бухтата беше великолепна, макар че наистина посипа с трохи корсажа ѝ. Тя ги изтупа скришом, но вече никой не я гледаше.

Или почти никой. Един слаб светлокос мъж с парцаливо палто се беше появил до нея и правеше някакви нервни движения, сякаш искаше да я дръпне за ръкава, но не смееше. Не знаеше дали е просяк, или поредният ухажор, затова го погледна с подозрение.

— Да?

— Вие… не си ли търсите слуга, мадам?

Тя се отпусна, реши, че ще е някой от тълпата, които се предлагаха за работа.

— О, не мога да кажа, че ми трябва, но май все пак ще взема такъв. — Тя погледна към Младия Джейми, който се разправяше с някакъв едър тип с рошави вежди и рамене като на селски ковач. Явно представите на Младия Джейми за идеалния слуга се ограничаваха до мускулната сила. Тя погледна пак към дребния мъж пред нея — определено не отговаряше на критериите на Младия Джейми, но пък на нейните…

— Интересувате ли се от работата?

Нервното изражение не напусна лицето му, но в очите блесна слаба надежда.

— Ами… не е за мен. Но дали не бихте искали да вземете дъщеря ми? — рече той внезапно. — Моля ви!

— Дъщеря ви? — Бриана го погледна смаяна, забравила за бухтата.

— Моля ви, мадам! — За нейна изненада в очите на мъжа се появиха сълзи. — Не знаете колко горещо ви моля и колко ще съм ви благодарен!

— Но… ами… — Бриана избърса трохите от ъгълчетата на устата си, чувстваше се ужасно неловко.

— Тя е силно момиче въпреки външния си вид, и е готова да работи! Ще прави каквото ѝ кажете, мадам!

— Но защо да… вижте, кажете какъв е проблемът? — попита тя, движена от любопитство и съжаление. Хвана го за ръката и го отведе в един ъгъл, където глъчката не бе така силна.

— Защо толкова много искате да наема дъщеря ви?

Тя видя как мускулите на гърлото му се свиват, когато преглътна конвулсивно.

— Има един мъж. Той… иска я. Не като слугиня. А като… ами като… наложница. — Думите излязоха на дрезгав шепот и по лицето му избиха алени петна.

— Ммфффмм — каза Бриана, като внезапно откри приложение на този така многозначителен звук. — Разбирам, но вие не бихте ѝ позволили да отиде при него, нали?

— Нямам избор. — Мъката му беше очевидна. — Договорът ѝ беше откупен от господин Рансъм… брокера… — Той кимна назад, за да посочи един здравеняк с перука с плитка, който говореше с Младия Джейми. — Той може да я прати при когото пожелае и без да се поколебае ще я продаде на онзи… онзи… — задави се от отчаяние.

— Ето, вземете това. — Тя бързо извади голямата кърпа от деколтето си, свали я от врата си и му я подаде. Така не изглеждаше достатъчно скромна, но ѝ се стори, че случаят е спешен.

Явно за него беше такъв. Той попи лицето си, после пусна кърпата и стисна ръката ѝ с две ръце.

— Той е търговец на добитък; дошъл е на пазара да си продава стоката. Когато приключи, ще се върне с парите, за да я купи и ще я отведе в къщата си в Абърдийн. Когато го чух да казва това на Рансъм, изпаднах в пълно отчаяние. Молех се най-горещо на Господа да ѝ даде спасение. И тогава… — преглътна — ви видях. Такава горда и благородна, изглеждате добра и реших, че молитвите ми са чути. О, мадам, умолявам ви, не отхвърляйте бащината молба. Вземете я!

— Но аз отивам в Америка! И вие никога… — прехапа устна. — Искам да кажа, че дълго няма да я видите.

Отчаяният баща пребледня при тези думи. Затвори очи и като че ли се олюля леко.

— Колониите? — прошепна той. Отвори очи отново и стисна зъби. — По-добре да ме напусне завинаги и да отиде в онова диво място, отколкото да се опозори пред очите ми.

Бриана нямаше представа какво да отговори на това. Погледна безпомощно над главата му към тълпата.

— Ами… дъщеря ви… коя е…?

Искрата надежда в очите му се превърна в пламък, шокиращ със силата си.

— Благословена да сте, милейди! Ще я доведа веднага!

Той стисна трескаво ръката ѝ, после се втурна през тълпата и я остави да се взира след него. След миг тя сви рамене и се наведе да вземе кърпата си. Как се бе случило това? И какво, за бога, щяха да кажат чичо ѝ и братовчед ѝ, ако тя…

— Това е Елизабет — обяви задъхан глас. — Да служиш добре на дамата, Лизи.

Бриана погледна надолу и осъзна, че решението вече е взето вместо нея.

— О, Боже! — прошепна тя, като видя белия път в косите на малка глава, която ѝ се поклони дълбоко. — Кутренце.

Главата се изправи рязко и тя видя слабо лице, голяма част от него бе заета от изплашени сиви очи.

— На вашите услуги, мадам — рече малката побеляла уста. Или поне така ѝ се стори, защото момичето говореше много тихо и едва се чу сред глъчката.

— Тя ще ви служи добре, мадам, наистина! — Трескавият глас на бащата също потъна в шума. Тя го погледна; много си приличаха, и двамата имаха светла коса и слаби, тревожни лица. Бяха почти еднакви на ръст, макар че момичето бе така крехко, че приличаше на негова сянка.

— Ами… здравей. — Усмихна ѝ се, надяваше се окуражително. Момичето наклони изплашено глава и погледна нагоре. Преглътна с усилие и облиза устни.

— А… на колко си години, Лизи? Може ли да те наричам Лизи?

Малката глава подскочи като гъбка на тънкото си краче; дълго, безцветно и безкрайно крехко. Момичето прошепна нещо, което Бриана не чу; тя се обърна към бащата и той отговори веднага:

— На четиринайсет, мадам. Но е много добра готвачка и шивачка. Чиста и телом, и по душа, както сама ще се убедите!

Той стоеше зад дъщеря си, сложил ръце на раменете ѝ и ги стискаше толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Очите му срещнаха очите на Бриана. Бяха светлосини, умоляващи. Устните му се движеха беззвучно, но тя го чу съвсем ясно:

— Моля ви!

Зад него Бриана видя чичо си, който беше влязъл в залата. Говореше с Младия Джейми, бяха свели глави един към друг. След миг щяха да я потърсят.

Тя пое дълбоко дъх и се изправи в целия си ръст. Е, ако ставаше дума, тя беше не по-малко Фрейзър от братовчед си. Сега щяха да видят какво значи упоритост.

Усмихна се на момичето и ѝ подаде втората бухта.

— Разбрахме се, Лизи. Искаш ли да хапнеш, за да подпечатаме сделката?

— Тя яде от храната ми — каза Бриана с цялата увереност, на която бе способна. — Моя е.

За нейна изненада това изявление сложи край на спора. Братовчед ѝ я погледна, сякаш смяташе да ѝ се скара, но чичо ѝ вдигна ръка да го спре. Изненадата на лицето му се превърна в нещо като уважение.

— Така ли? — Погледна към Лизи, която се криеше зад Бриана и устните ѝ трепереха. — Мфффмм. Е, тогава няма какво повече да приказваме, нали?

Младия Джейми явно не споделяше мнението на баща си, той лично имаше какво още да каже.

— Но за какво ѝ е такова момиче… безполезна е! — Той махна пренебрежително към Лизи и се смръщи. — Ами че тя няма да може и багажа ѝ да носи, камо ли да…

— Аз съм достатъчно голяма, за да си нося сама багажа, благодаря — намеси се Бриана. Сви вежди и се смръщи на братовчед си, като се изпъна, за да подчертае ръста си.

Той изви вежда, но не се предаде.

— Една жена не бива да пътува сама…

— Няма да съм сама, Лизи ще е с мен.

— … и определено не и на място като Америка! Ама това е…

— Говориш, сякаш е на края на света, без дори да си го виждал! — възкликна подразнена Бриана. — Аз съм родена в Америка, за бога!

Чичо ѝ и братовчед ѝ зяпнаха от изумление. Тя веднага се възползва от това, за да продължи натиска.

— Парите са си мои, прислужницата е моя и пътуването е мое. Аз съм дала дума и ще я спазя!

Иън прокара кокалчетата на пръстите си по горната си устна и потисна усмивка. Поклати глава.

— Казват, че само умното дете знае кой е баща му, но май за твоя няма никакво съмнение. Може да си взела ръста и червените коси от всеки, но такъв инат може да си наследила само от Джейми Фрейзър.

Бузите ѝ се зачервиха, но тя усети странното изпърхване на удоволствие.

Наежен заради спора, Младия Джейми направи последен опит:

— Много е неприлично жена да изразява мнението си тъй открито и то пред мъжете, които се грижат за нея — рече той сковано.

— Нали не мислиш, че жените нямат право на мнение? — попита мило Бриана.

— Да, не мисля!

Иън изгледа дълго сина си.

— И откога си женен, от осем години? — Поклати глава. — Е, твоята Джоан е тактична жена — рече той, без да обръща внимание на лошия му поглед. Вгледа се в Лизи. — Ами добре тогава. Върви да се сбогуваш с баща си, моме. Аз ще оправя документите. — Загледа я как бърза обратно, слабите ѝ раменца бяха превити. Поклати глава със съмнение и се обърна пак към Бриана.

— Е, тя може да е по-добра компания от мъж прислужник, но братовчед ти е прав за едно — няма да може да те защитава. Ще трябва ти да се грижиш за нея.

Бриана изпъна рамене и вирна брадичка, като призова цялата си самоувереност, въпреки внезапното неприятно чувство, което я обзе.

— Мога да се справя.

Беше свила здраво ръка над камъка. Той бе нещо, в което да се вкопчи, докато Морей Фърт се разширяваше към морето и обгръщащият го бряг на Шотландия се отдалечаваше.

Защо ѝ беше така мъчно за място, което едва познаваше? Лизи, родена и израснала в Шотландия, бе хвърлила само един поглед на отдалечаващата се земя и веднага слезе долу, за да подреди каютата им и да разопакова багажа.

Бриана никога не се бе смятала за шотландка — допреди известно време не знаеше, че е шотландка — и все пак чувстваше голяма тъга от раздялата с хората и местата, които познаваше съвсем отскоро.

Вероятно просто се бе заразила от чувствата на другите пътници. Много от тях стояха до перилата като нея, някои плачеха открито. Може би се страхуваха от дългото пътуване. Но тя добре знаеше, че не е заради това.

— Е, това беше. — Лизи се появи все пак до нея, за да види за последно родната земя. Дребното ѝ бледо лице беше безизразно, но Бриана не бъркаше липсата на изражение с липсата на чувства.

— Да, потеглихме. — Движена от импулс, тя протегна ръка и издърпа момичето пред себе си, като я заслони от вятъра и от бутащите се пътници и моряци. Лизи беше цяла стъпка по-ниска от Бриана, с тънки кости, деликатни като на птиците, които обикаляха около мачтите и надаваха крясъци.

По това време на годината слънцето не точно залязваше, а увисваше ниско над тъмните хълмове и въздухът в залива ставаше студен. Момичето беше с тънки дрехи; трепереше и се притисна несъзнателно към Бриана, за да се стопли. Бриана имаше син вълнен шал от Джени; разпери ръце и зави с него и момичето, но и тя усети утеха от прегръдката.

— Всичко ще бъде наред — каза повече на себе си, отколкото на Лизи.

Русата глава подскочи за миг под брадичката ѝ; не знаеше дали кимна, или завъртя глава, защото вятърът развяваше кичури в очите ѝ. Малки кичурчета, избягали и от нейната дебела плитка, пърхаха на соления бриз като издутите платна над тях. Въпреки опасенията си, усети как започва да се ободрява от вятъра. Беше оцеляла след много раздели; щеше да преживее и тази. Всъщност точно те правеха живота труден, помисли си. Вече беше загубила баща, майка, любим, дома си и приятелите си. Беше сама по необходимост, но и по избор. А после намери най-неочаквано отново дом и семейство в Лалиброх и това я свари неподготвена. Би дала почти всичко, за да остане още малко.

Но трябваше да спази обещанията си, за да си струват загубите. После щеше да се върне. В Шотландия. И при Роджър.

Помръдна ръката си, на която усещаше тънката сребърна гривна под шала, металът беше затоплен от плътта ѝ. Un peu… beaucuop… Другата ѝ ръка придържаше шала, изложена на вятъра и морските пръски. Ако не беше така студено, вероятно щеше да усети топлината на сълзата, която капна на ръката ѝ.

Лизи беше скована, обгръщаше се с ръце. Ушите ѝ бяха големи и прозрачни, а пътят в косата тънък. Ушите ѝ бяха заострени като на мишле, нежни и крехки в меката светлина на ниското нощно слънце.

Бриана посегна и избърса сълзите ѝ. Нейните очи бяха сухи, а устата ѝ стисната, докато се взираше в земята над главата на Лизи. Имаше чувството обаче, че студеното лице и потрепващите устни до ръката ѝ са нейните собствени.

Останаха още време така, мълчаливи, докато накрая земята изчезна напълно.

36. Не можеш да се върнеш у дома

Инвърнес, юли 1769 г.

Роджър вървеше бавно през града, оглеждаше се със смесица от изумление и удоволствие. Инвърнес не се беше променил за двеста години, без съмнение, и все пак си беше същият град; много по-малък, разбира се, половината му улици бяха кални и непавирани, но все пак той познаваше улицата, по която вървеше, беше минавал стотици пъти по нея.

Това бе Хънтли Стрийт и докато повечето малки магазини и сгради му бяха непознати, отвъд реката се издигаше Старата църква — не толкова стара сега, — а ниското ѝ кубе си беше тантуресто както винаги. Сякаш, ако влезеше вътре, госпожа Дънвегън, съпругата на свещеника, щеше да подрежда цветя на олтара за неделната служба. Не, нямаше — госпожа Дънвегън още не се беше случила, с дебелите пуловери и ужасните пайове, с които измъчваше болните от енорията на съпруга си. И все пак малката каменна църква се издигаше солидна и позната.

Църквата на баща му не беше тук; щяха да я построят през 1837 година. Старото имение, което винаги бе изглеждало много древно и порутено щеше да бъде построено в началото на двайсети век. Беше подминал мястото. Сега там имаше само храсталаци и малка калина, която бе изникнала сред тях; листата ѝ пърхаха на лекия ветрец.

Въздухът пак бе хладен и влажен, носещ свежест, но я нямаше вездесъщата смрад на автомобилни газове. Беше заменена от смрадта от канавките. Най-осезаема обаче беше липсата на църквите; там, където по бреговете на реката щяха да се издигат благородните кули и кубета, сега имаше само пръснати малки сгради.

Имаше само един каменен мост, но река Нес си беше същата. Сега не беше пълноводна и по нея се носеха чайки, които крякаха дружелюбно една на друга, когато улавяха някоя рибка сред камъните точно под повърхността.

— Късмет, приятел — каза на една дебела чайка, кацнала на моста, и после го прекоси към другия бряг.

Тук-там се издигаха красиви къщи с големи градини. По някоя важна дама с огромни поли се носеше гордо, без да обръща внимание на плебеите наоколо. Видя в далечината Маунтджералд. Голямата къща изглеждаше точно каквато я познаваше, освен големите букове, които щяха да я обграждат в бъдещето и още не бяха засадени. Сега имаше тънки италиански кипариси, които се свеждаха печално към градинската стена, като че ли измъчвани от носталгия по слънчевата си родина.

Въпреки цялата ѝ елегантност къщата се славеше с това, че е построена в незапомнени времена и в основите ѝ лежи човешко жертвоприношение. Един работник бил примамен в дупката за избата, пуснали отгоре му тежък камък от върха на новопостроената стена и го смазали. Той бил — според местен историк — погребан в избата, а кръвта му утолила жаждата на духовете на земята, които така били задоволени и позволили къщата да се издига стабилна през годините.

Сега къщата беше едва на двайсет-трийсет години според Роджър. Вероятно в града още имаше хора, които бяха работили по строежа ѝ и които знаеха точно какво се е случило в избата, с кого и защо.

Но той имаше друга работа; Маунтджералд и неговият призрак щяха да запазят тайните си. С леко съжаление подмина голямата къща и насочи вниманието си към улицата, която водеше към пристанището надолу по реката.

С усещане за дежа вю отвори вратата на една кръчма. Входът и каменните плочи бяха същите като миналата седмица — след двеста години — и познатата миризма на дрожди и хмел във въздуха му подейства успокояващо. Името беше променено, но не и миризмата на бира.

Роджър отпи дълбоко от дървената чаша и едва не се задави.

— Добре ли си, човече? — попита го кръчмарят, който държеше кофа с пясък.

— Да, добре съм — отвърна дрезгаво Роджър.

Кръчмарят кимна и продължи да ръси пясък, но го държеше под око, в случай че внезапно реши да повърне върху току-що пометения и опесъчен под.

Роджър се закашля и си прочисти гърлото, после отпи отново, по-внимателно. На вкус беше добро, много добро всъщност. Изненада го алкохолното съдържание; това нещо беше много по-силно от всяка съвременна бира. Клеър му бе казала, че алкохолизмът е ендемичен за този век и сега той разбираше защо. Все пак ако това бе най-голямата заплаха, пред която щеше да се изправи, така да бъде.

Седеше тихо до огнището, пиеше тъмната горчива бира, гледаше и слушаше.

Това бе пристанищна кръчма, доста оживена. Беше близо до Морей Фърт и тук имаше и морски капитани, и търговци, както и моряци от корабите в пристанището, и работници, и хамали от близките складове. Много сделки се сключваха над покритите с петна от бира малки маси.

Роджър дочу как беше уговорен транспортът на триста топа евтин плат от Абърдийн към Колониите в замяна на товар ориз и индиго от Каролините. Сто глави добитък, шестстотин ролки кована мед, сандъци със сяра, меласа и вино. Количества и цени, дати на доставки и условия за отплаване се носеха сред глъчката и бирените изпарения като сините облаци тютюнев дим, които се стелеха под тавана.

Но не се договаряха само стоки. В единия ъгъл седеше капитан, който се отличаваше по кройката на дългия, широкопол жакет и хубавата триъгълна шапка до лакътя му. С него имаше и писар с дневник и кутия за пари. Те интервюираха опашка от хора, емигранти, които искаха да отидат в Колониите сами или със семействата си.

Роджър гледаше тайно процедурата. Корабът пътуваше за Вирджиния и след като послуша известно време, той реши, че цената за мъж — за господин, при това — е десет паунда и осем шилинга. Онези, които бяха готови да пътуват в трюма, натъпкани като сандъци и добитък, можеха да платят само четири паунда и два шилинга, като си носят храна за шестседмичното пътуване. Сигурно прясната вода щеше да им се осигурява.

За онези, които искаха да пътуват, но нямаха пари, имаше други способи.

— Значи договори за теб, за жена ти и двамата по-големи синове? — капитанът наклони глава и огледа семейството, което стоеше пред него. Дребен, жилест мъж, който може би беше на трийсетина години, но изглеждаше много по-стар, раздърпан и прегърбен от труд. Жена му, вероятно малко по-млада, стоеше зад него, забила очи в пода, и стискаше ръцете на две малки момиченца. Едното държеше братчето си — на три-четири години. По-големите момчета стояха с баща си и се опитваха да изглеждат мъжествено. Роджър си помисли, че сигурно са на десет и дванайсет години, като предположи, че ниският ръст се дължи на недохранване.

— И момчетата, да, може да стане — рече капитанът. Смръщи се към жената, която не вдигна очи. — Никой няма да купи жена с толкова малки деца — май може да задържи едното. Трябва да продадеш момичетата.

Мъжът се озърна към семейството си. Жена му още не вдигаше глава, не помръдваше, не поглеждаше към нищо. Едното момиче потрепна и се дръпна, а после се оплака, че ѝ е стиснала много силно ръката. Мъжът се обърна отново.

— Добре — каза тихо. — Но ще могат ли… да са заедно.

Капитанът прокара ръка по устата си и кимна с безразличие.

— Сигурно.

Роджър не искаше да става свидетел на подробностите от тази сделка. Изправи се рязко и излезе от кръчмата; тъмната бира беше станала безвкусна.

Спря на улицата, като опипваше монетите в джоба си. Това бе всичко, което бе успял да намери в своето време. Мислеше, че ще са достатъчно обаче; той бе едър и здрав, и уверен в способностите си. Все пак сцената, на която бе станал свидетел в кръчмата, го потресе.

Беше израснал с историята на Северна Шотландия. Знаеше добре какви неща са довели семействата до такова отчаяние, че да се съгласят на вечна раздяла и полуробство само за да оцелеят.

Знаеше всичко за продажбата на земи, която е прогонила дребните земеделци, чиито семейства се бяха грижили за тях от стотици години. Знаеше за ужасните условия, крайната бедност и глада в градовете в Шотландия от това време. Но всички прочетени книги и проучвания не го бяха подготвили за изражението на жената, която бе вперила поглед в покрития с пясък под и стискаше силно ръцете на дъщерите си.

Десет паунда и осем шилинга. Или четири паунда и два шилинга. Плюс цената на храната. Имаше точно четиринайсет шилинга и три пенса, както и шепа медни монети и няколко фартинга. Тръгна бавно по улицата, която водеше към морето, като оглеждаше корабите, закотвени до дървените пристани. Рибарски гемии предимно, малки галери и бригантини, които не излизаха от залива, най-много да прекосят Канала с товар и пътници за Франция. Имаше само три големи кораба на котва, които можеха да устоят на ветровете в Атлантика.

Можеше да отиде до Франция, разбира се, и да вземе кораб оттам. Или по суша до Единбург, към някое по-голямо пристанище от Инвърнес. Но тогава вече щеше да е твърде късно за отплаване. Бриана беше дошла преди шест седмици; той нямаше да губи време — Бог знаеше какво може да се случи на сама жена тук.

Четири паунда и два шилинга. Е, можеше да работи, разбира се. Нямаше жена и деца за хранене, можеше да спестява спечеленото. Но като се имаше предвид, че един писар печелеше около дванайсет паунда годишно и по-вероятно щеше да си намери работа да рине тор в някоя конюшня, отколкото да води сметки, шансовете да спести пари за пътуването навреме бяха съвсем малки.

— Да карам едно по едно — промърмори си. — Първо се увери къде е отишла, преди да се опиташ да стигнеш там.

Извади ръка от джоба си и зави между два склада в тясна уличка. Бодростта му от сутринта беше изчезнала, но все пак малка част от нея се завърна, когато видя, че е отгатнал правилно — ниската каменна сграда щеше да е тук и след двеста години. Роджър се усмихна криво; шотландците не обичаха промените заради самите промени.

Вътре беше претъпкано и шумно; четирима забързани чиновници седяха зад очукания дървен плот, пишеха и подпечатваха, носеха хартии напред-назад, взимаха пари и ги прибираха внимателно във вътрешната канцелария, от която се появяваха след миг с квитанции на ламаринени подноси.

Нетърпеливи мъже се притискаха към плота. Всички се опитваха да сигнализират чрез гласа или позата си, че тяхната работа е по-спешна от тази на останалите. Щом успя да привлече вниманието на един от чиновниците обаче, Роджър установи, че не е трудно да погледне регистрите на корабите, които бяха отплавали от Инвърнес през последните няколко месеца.

— Почакайте — каза той на младия мъж, който бутна подвързана с кожа книга по плота към него.

— Да? — Чиновникът се беше зачервил от бързане и имаше петно от мастило на носа, но спря любезно насред полет.

— Колко ви плащат тук? — попита Роджър.

Светлите вежди на чиновника се извиха, но той явно нямаше време да задава въпроси или дори да се обиди от това питане.

— Шест шилинга седмично — отвърна кратко и веднага изчезна, за да се отзове на подразнения вик: „Мънро!“ от канцеларията.

Роджър се изтръгна от тълпата и отнесе кожената книга до малка масичка до прозореца, извън основния трафик.

Като се имаха предвид условията, при които работеха чиновниците, той се изненада от четливите записи. Беше свикнал с начина на изразяване и ексцентричната пунктуация, макар че документите, които беше виждал, бяха все жълти и крехки, почти разпадащи се. Сега изпита странната тръпка на историка, когато видя бялата страница и един чиновник до висока маса, който преписваше бързо, привел рамене заради шумотевицата в помещението.

Мотаеш се — каза едно студено гласче в главата му. — Тя или е тук, или не е; като те е страх да погледнеш, няма да промениш нищо. Давай!

Пое дълбоко дъх и отвори голямата книга. Имената на корабите бяха спретнато изписани в горната част на страниците, следвани от имената на капитаните, помощник-капитаните, основния товар и датата на отплаване. Ариана. Полифем. Мери Уидоу. Тибурон. Въпреки тревогите си той се възхити на имената на корабите, докато прелистваше страниците.

След половин час беше спрял да се възхищава на поетичността и живописността им, само отбелязваше името и прокарваше пръст по страниците с нарастващо отчаяние. Не беше тук, нямаше я тук!

Но трябваше да е тук, настоя пред себе си. Трябваше да се е качила на кораб за Колониите, къде другаде ще бъде? Освен ако всъщност не е открила обявлението… свиването под лъжичката го увери, че точно така е станало, иначе нямаше да рискува да мине през камъните.

Той пое дълбоко дъх и затвори очи, които вече се бяха изморили от изписаните на ръка страници. Когато ги отвори, се върна към първия регистър и започна отначало, като шепнеше всяко име под нос, за да се увери, че не е пропуснал нищо.

Усмихна се при мисълта за господин Финиъс Форбс, обграден от толкова много жени. Макар да знаеше, че по това време „госпожа“ се е използвало на общо основание, за омъжени и неомъжени жени — и вместо „госпожица“ — той все пак не устоя и си представи как Финиъс се качва с маршова стъпка на кораба, следван от четири съпруги и мастър Джошуа, без съмнение на опашката.

Нямаше никакви Рандал. Нито на „Персефона“, нито на „Куинс Ривендж“, нито на „Феб“. Потърка парещите си очи и започна регистъра на „Филип Алонсо“. Испанско име, но беше вписан в шотландския регистър. Отплавал от Инвърнес под командването на капитан Патрик О’Брайън.

Не се отказваше, но вече започваше да се чуди какво да стори, ако не я откриеше в регистрите. Лалиброх, разбира се. Беше ходил там веднъж, в своето време, до руините на имението; но можеше ли да го открие сега по непознатите пътища?

Мислите му бяха прекъснати рязко, когато плъзгащият се показалец спря близо до края на страницата. Не Бриана Рандал, не името, което търсеше, а друго име. Фрейзър, бе изписано с наклонения отривист почерк. Г-н Брайън Фрейзър. Не, не Брайън. И не господин. Наведе се и присви очи към гъстите букви.

Затвори очи, усети как сърцето му бумти в гърдите, облекчение го заля, опияняващо като тъмната бира в кръчмата. Г-жа, не г-н. И онова, което му се беше сторило само завъртулка след Брайън всъщност се оказа Брайана.

Това беше тя, трябваше да е тя! Това бе необичайно име — не беше срещнал други Бриани в регистъра. И дори Фрейзър се връзваше, разбира се; тя беше тръгнала да търси баща си и бе приела името му, името, което ѝ се падаше по право.

Затвори регистъра, сякаш да не може тя да избяга от страниците, и постоя така за миг, поемаше дълбоко дъх. Откри я! Видя светлокосия чиновник да го гледа любопитно зад плота и изчервен, отвори книгата отново.

„Филип Алонсо“. Отплавал от Инвърнес на четвърти юли, в дето Господне 1769-то. За Чарлстън, Южна Каролина.

Смръщи се, внезапно разколебан. Южна Каролина. Това ли беше истинската ѝ цел, или просто възможно най-близкото място до целта ѝ? Бърз поглед към останалите регистри му показа, че през юли не е имало кораби за Северна Каролина. Вероятно тя просто бе хванала първия кораб към южните колонии, с намерението да продължи по суша.

Или той грешеше. Обзе го студ, който нямаше нищо общо с вятъра от реката, нахлуващ през процепите в прозореца до него. Погледна отново страницата и увереността му се завърна. Не беше отбелязана професия, както при всички мъже. Определено беше „г-жа“, и трябваше да е Бриана.

Стана и върна книгата на плота на светлокосия си познат.

— Благодаря ти, човече — рече на родния си шотландски акцент. — Ще ми кажеш ли дали някой кораб тръгва скоро за американските колонии?

— О, да — отвърна той и бързо грабна дневника с една ръка, докато приемаше документ за акостиране от клиент с другата. — „Глориана“ отплава вдругиден за Каролините. — Огледа Роджър от глава до пети. — Изселник или моряк?

— Моряк — отвърна веднага Роджър. Пренебрегна извитите вежди на чиновника и кимна към мачтите зад прозорците. — Къде да отида да се запиша?

Веждите се извика още по-високо, чиновникът кимна към вратата.

— Ами капитанът ѝ ходи във „Фрайърс“, когато идва тук. Сигурно и сега е там… капитан Бонет. — Не добави нищо, скептичното му изражение беше достатъчно: ако Роджър беше моряк, то той беше африкански папагал.

— Добре, благодаря. — Роджър се обърна, но при вратата погледна назад и видя, че чиновникът още го гледа, без да обръща внимание на нетърпеливите си клиенти.

— Пожелай ми късмет! — извика Роджър с усмивка.

Усмивката на чиновника бе помрачена от нещо, което можеше да е възхищение или пък копнеж.

— Късмет, човече! — извика той и помаха за сбогом. Когато вратата се затвори, младежът вече разговаряше с друг клиент, с готово за работа перо.

Откри капитан Бонет в кръчмата, в ъгъла, под гъста синя мъгла дим, за която допринасяше и пурата на капитана.

— Името ти?

— Макензи — каза Роджър по импулс. Щом Бриана го бе направила, и той щеше да го направи.

— Макензи. Някакъв опит, господин Макензи?

Слънчев лъч стигна до лицето на капитана и той присви очи. Бонет се отдръпна назад в сянката и бръчките около очите му се отпуснаха, а погледът му стана неприятно проницателен.

— Ами ходил съм да ловим херинга, веднъж-дваж.

Не беше лъжа; беше изкарал няколко лета като тийнейджър на рибарското корабче на един от познатите на Преподобния. В резултат се сдоби с мускули, с вкус към песните от Островите и трайно отвращение към херингата. Но знаеше какво е да държиш въже в ръцете си.

— Ами едър човек си, но едно е да си рибар и съвсем друго да си моряк. — Мъжът говореше с напевен ирландски акцент и не стана ясно дали това е въпрос, заявление… или провокация.

— Не мислех, че за тази работа се изискват големи умения. — Кой знае защо този капитан Бонет караше тила му да настръхва.

Погледът на зелените очи се изостри.

— Може би доста повече, отколкото си мислиш… но наистина не е нещо, което един човек с желание не може да научи. Но защо човек от твоя сой ще закопнее така внезапно по морето?

Очите потрепнаха в сянката на кръчмата, оглеждаха го. От твоя сой. Какво означаваше това? Едва ли беше заради говора — Роджър внимателно потискаше акцента на оксфордски учен и говореше с напевната интонация на Островите. Дали беше твърде добре облечен за кандидат-моряк? Или беше заради прогорената яка и дупката в палтото му на гърдите?

— Това не ви влиза в работата, струва ми се — отвърна равно. И с известно усилие си наложи ръцете му да останат отпуснати до тялото.

Бледите зелени очи го оглеждаха безстрастно, немигащи. Като леопард, който наблюдава преминаваща плячка, помисли си Роджър, и се пита дали си струва преследването.

Тежките клепачи се притвориха; не си струваше — засега.

— Да си на борда до залез — каза Бонет. — Пет шилинга на месец, месо три дни в седмицата, сливов пудинг в неделите. Ще имаш хамак, но дрехи ще си носиш. Свободен си да напуснеш кораба, когато разтоварим, не преди това. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — рече Роджър и внезапно устата му пресъхна. Какво ли не би дал за една халба, но не сега, не тук, не под погледа на тези бледозелени очи.

— Питай за господин Диксън, когато се качиш на борда. Той е ковчежникът. — Бонет се облегна назад, извади малък, подвързан с кожа бележник от джоба си и го отвори. Аудиенцията бе приключила.

Роджър се обърна и излезе, без да погледне назад. Усещаше студено петно в основата на черепа си. Ако се обърнеше, със сигурност щеше да види искрящите зелени очи да се взират в него над бележника, за да забележат всяка слабост.

Студеното петно, помисли си той, бе на мястото, където щяха да се сключат челюстите.

37. Глориана

Преди да отплава с „Глориана“, Роджър си мислеше, че е в доста добра форма. Всъщност, в сравнение с повечето очевидно недохранени и съсухрени представители на човечеството, които съставляваха екипажа, той се имаше за доста способен. Бяха нужни само четиринайсет часа — продължителността на един работен ден, — за да се освободи от тази заблуда.

Резултатът бяха пришки по ръцете и болки в мускулите. Той по принцип можеше да вдига сандъци и рейки, да дърпа въжета, но отдавна не го беше правил.

Беше забравил какво е дълбока, стигаща до костите умора, която се пораждаше както от работата, така и от постоянния студ заради влажните дрехи. Дори се зарадва на тежката работа в трюма, защото тя го стопли временно, макар да знаеше, че топлината ще е последвана от постоянно треперене още щом се качи на палубата, където вятърът ще пронизва пропитите му с пот дрехи.

Ръцете го боляха, разранени и ожулени от влажния коноп, но това бе очаквано. В края на първия ден дланите му бяха черни от катран и кожата по пръстите му бе напукана и кървеше около ставите. Изненада го обаче постоянната болка от глада. Не бе вярвал, че е възможно да бъде толкова гладен.

Морякът, който работеше с него — казваше се Дъф, — беше също толкова мокър, но като че ли това не му пречеше. Дългият остър нос, който приличаше на муцуна на пор, стърчеше от вдигната яка на прокъсания жакет и посинелият му връх капеше постоянно като сталактит, но бледите очи гледаха остро, а устата под него се хилеше широко, разкривайки зъби с цвета на водата на залива.

— Отдъхни, човече. Не чуваш ли камбаната? — Дъф го сръчка дружески с лакът в ребрата и изчезна през един люк, от който се чуваха скверни викове и силно бумтене.

Роджър продължи да разтоварва мрежата, все пак сгрят от мисълта за вечеря.

Трюмът на кърмата вече беше почти пълен. Бъчвите с вода бяха натоварени; ред след ред дървени бъчви се мержелееха в сумрака, всяка с обем сто галона и тегло повече от триста килограма. Но предният трюм още беше празен и постоянната процесия от хамали и товарачи се точеше като мравки по пристана. Те трупаха такава купчина сандъци, бурета и вързопи, че му се струваше невъзможно това нещо да се побере някак в кораба.

Отне им два дни да натоварят: бурета със сол, топове плат, огромни сандъци с железария, които трябваше да бъдат вдигнати с въжени примки заради теглото им. Ето тук ръстът на Роджър се оказа от голяма полза. В края на въжето, увито около макарата на котвата, той се облегна назад, за да противостои на тежкия сандък, увиснал в другия край, а мускулите му се изпънаха от усилието, докато го сваляше бавно, за да могат двамата мъже долу да го хванат и да го насочат към мястото му във вече почти пълния трюм.

Пътниците се качиха на борда късно следобед — колона емигранти с торби, вързопи, пилета в клетки и деца. Те щяха да пътуват в оградено пространство в предния трюм — и носеха на собственика на кораба печалба, не по-малка от стоките там.

— Работници по договор — каза му Дъф, като гледаше новодошлите с опитно око. — Вървят по петнайсет паунда всеки за плантаторите, младежите по три-четири. Децата са без пари, вървят с майките.

Морякът се изкашля, дълбока, хриплива кашлица, като запален двигател, и изплю храчка, която за малко пропусна перилата. Поклати глава, докато гледаше хората.

— Някои могат да си платят за пътя, ама повечето не могат. Едва успяват да съберат по някой паунд за храната на семейството си.

— Капитанът не ги ли храни?

— О, да. — Дъф отново се изкашля и се изплю. — Ама не безплатно. — Той се ухили на Роджър, избърса си устата и кимна към трапа. — Върви да помогнеш, момче. Не искаме стоката на капитана да падне във водата, нали?

Роджър се изненада, когато вдигна едно момиченце на борда, и го огледа по-внимателно — тогава разбра, че много от жените не са така едри, както изглеждаха, просто бяха облекли няколко ката дрехи; всичко, което притежаваха, вероятно, освен малките вързопи с лични вещи и сандъците с храна за пътуването — и кльощавите деца, заради които правеха тази отчаяна крачка.

Роджър клекна и се усмихна на намусеното дете, което се бе вкопчило в полите на майка си. Беше на не повече от две години, с буйни руси къдрици, а пълните му устни бяха извити надолу от страх и неодобрение към всичко около него.

— Хайде, мъжки — каза тихо Роджър и му подаде ръка. Вече не се опитваше да овладява акцента си; спокойно говореше на тукашния диалект, с който бе израснал и който използваше, без да се замисли. — Мама не може да те вземе сега, ела с мен.

Крайно недоверчиво, момченцето изсумтя и го изгледа лошо, но му позволи да откъсне пухкавите му пръстчета от полите на майка му. Роджър го вдигна на борда и жената го последва мълчаливо. Тя го погледна, когато ѝ подаде ръка по стълбата, лицето ѝ изчезна в мрака като бял камък, пуснат в кладенец, и той се извърна заради ужасно чувство. Сякаш я бе оставил да се удави.

След това видя млада жена, която вървеше по кея. Тя беше от жените, които наричаха хубави — не красиви, но жизнени и с хубава фигура, нещо в нея хващаше окото.

Вероятно беше в осанката ѝ; права като стъбло на лилия сред прегърбените гърбове около нея. Или пък лицето, което показваше тревога и несигурност, но и някакво ярко любопитство. Тази е по-смела, помисли си той, и сърцето му — потиснато от толкова много посърнали лица — олекна.

Тя се поколеба, щом видя кораба и тълпата около него. Високият светлокос мъж с нея носеше бебе. Той я докосна успокоително по рамото и тя го погледна, усмихна се и лицето ѝ се озари като свещ. Като ги гледаше, Роджър усети леко пробождане на нещо, което може би беше завист.

— Ей, Макензи! — извика боцманът, който кимна към кърмата. — Товарът чака — няма да се качи сам на борда!

След като натовариха и опънаха платна, пътуването продължи гладко няколко седмици. Лошото време при напускането им на Шотландия бързо се смени с попътен вятър и леко вълнение и макар че докара морска болест на повечето пътници, тя скоро отмина. Миризмата на повръщано от трюма отслабна, превърна се само в лек дъх сред симфонията от миризми на борда на „Глориана“.

Роджър беше роден с много силно обоняние, нещо, което се оказа крайно неприятно тук. Все пак дори най-чувствителният нос постепенно свиква и до ден и нещо той спря да забелязва всичко, освен новите миризми.

За щастие не получи морска болест, но опитът му при рибарите го бе научил, че времето е от огромно значение и животът му може да зависи от това дали денят е слънчев.

Другите моряци не бяха дружелюбни, но не бяха и враждебни. Дали заради акцента му от Островите — защото повечето от тях говореха английски и бяха от Дингуол или Питърхед — странните неща, които говореше понякога, или просто ръстът му, ги караха да се държат на разстояние. Нямаше някаква открита неприязън — ръстът му предотвратяваше това, — но все пак дистанцията съществуваше.

Роджър не беше притеснен от тази хладина. Дори се радваше, че е оставен насаме с мислите си, умът му бродеше свободно, докато тялото му се справяше с ежедневните задачи на борда. А имаше много за какво да мисли.

Не беше чул нищо за репутацията на „Глориана“ или на нейния капитан, преди да се запише в екипажа; би тръгнал и с капитан Ахаб, стига този джентълмен да плаваше за Северна Каролина. Но от разговорите на екипажа разбра, че Стивън Бонет се слави като добър капитан; строг, но справедлив и човек, чиито курсове винаги завършват с печалба. За моряците, много от които се бяха пазарили за процент от печалбата, а не за надница, последното качество компенсираше всички малки дефекти в характера на въпросния капитан.

Не че Роджър беше видял някакви доказателства за тези дефекти. Но забеляза, че около Бонет сякаш винаги има невидима преграда, която малцина смееха да прекрачат. Само помощник-капитанът и боцманът говореха директно с него; моряците свеждаха глави при преминаването му. Роджър помнеше студеното зелено на леопардовите очи, които го огледаха преценяващо; нищо чудно, че никой не искаше да привлича вниманието им.

Повече обаче го интересуваха пътниците. Обикновено не ги виждаше много, но им беше позволено да се качват за малко на палубата два пъти на ден, за да поемат свеж въздух и да изпразнят ведрата с помията зад борда — защото моряците не можеха да се справят с толкова народ — и да си вземат малко вода, която се разпределяше внимателно за всяко семейство. Роджър очакваше тези кратки появи и се опитваше да работи предимно в края на палубата, където им беше разрешено да се разхождат.

Интересът му беше както професионален, така и личен; историкът у него се въодушевяваше от присъствието им, а разговорите им успяваха да облекчат малко самотата му. Те бяха семената на новата страна, те бяха заветът на старото. Онова, което тези бедни изселници знаеха и ценяха, щеше да е онова, което ще предадат на бъдещето.

Ако някой бе подбрал какво да остане от шотландската култура, помисли си той, тя можеше да не съдържа неща като рецепта за брадавици, заради която една старица се караше на многострадалната си снаха („Нали ти казах, Кейти Мак, защо си ми забравила сушената жаба, а пък си взела всичките си боклуци…“), но и това щеше да остане, наред с песните и молитвите, с предената вълна и келтските мотиви.

Роджър погледна ръката си; много ясно помнеше как госпожа Греъм натри голямата брадавица на средния му пръст с нещо, за което тя твърдеше, че е сушена жаба. Той се ухили и потърка с палец мястото. Явно подейства, защото не му порасна друга.

— Сър — чу се тихо гласче зад него, — сър, може ли да докоснем желязото?

Той погледна надолу и се усмихна на малко момиченце, което държеше ръцете на още по-малките си братчета.

— Да, a leannan. Давай! Но се пази от мъжете.

Тя кимна и тримата се отдалечиха, като гледаха да не се пречкат на моряците. После се покатериха, за да докоснат конската подкова, която бе закачена на мачтата за късмет. Желязото бе защита и лечение; майките често изпращаха болните деца да го докоснат.

Нямаше да им навреди да приемат желязо и вътрешно, помисли си Роджър, като видя обрива по белите лица и чуваше пискливите оплаквания от болки в корема, от паднали зъби и треска. Продължи работата си, отмерваше вода във ведра и купи, които емигрантите му подаваха. Те живееха на овесена каша, повечето — и на сушени круши понякога, както и на твърд сухар. Това бяха всичките „провизии“, които им се полагаха по време на пътуването.

Но не чу някой да се оплаква; водата беше чиста, сухарите не бяха мухлясали и макар дажбите от „зърно“ да не бяха щедри, не бяха и оскъдни. Екипажът се хранеше по-добре, но все пак с месо и брашно. Само понякога им даваха и лук. Той прокара пробно език по зъбите си, както правеше често. Вече почти постоянно усещаше лек вкус на желязо; венците му започваха да кървят от липсата на свежи зеленчуци.

Все пак зъбите му бяха със здрави корени и ставите му не се подуваха, нито ноктите се чупеха, както се случваше с другите моряци. Един възрастен мъж в добро здраве трябваше да издържи от три до шест месеца на недостиг на витамини, преди да се появят някакви симптоми. Ако времето се задържеше добро, щяха да стигнат само за два месеца.

— Утре времето ще е хубаво, нали? — Той насочи вниманието си към човека, който сякаш му четеше мислите. Погледна надолу и видя хубавото тъмнокосо момиче, на което се бе възхищавал на пристана в Инвърнес. Мораг, така я наричаха приятелите ѝ.

— Надявам се — каза той и взе ведрото ѝ с усмивка. — Ти защо мислиш така?

Тя кимна и вирна брадичка към нещо над рамото му.

— В прегръдката на старата луна има нова; това означава хубаво време на сушата, сигурно и в морето ще е такова.

Той се обърна и видя светлата извивка на сребриста луна, в която сияеше друг пръстен. Тя се носеше високо в безкрайното нощно светловиолетово небе, а индиговите води на морето поглъщаха отражението ѝ.

— Не си губи времето с приказки, момиче… питай го направо! — Обърна се точно навреме, за да чуе как някой изсъска това до рамото на Мораг. Жена на средна възраст. Мораг я изгледа лошо.

— Що не млъкнеш? — изсъска тя в отговор. — Казах ти, че няма да го направя!

— Упорито момиче си, Мораг — заяви по-възрастната жена и пристъпи смело напред. — Щом ти не щеш, аз ще го питам!

Жената сложи широката си длан на ръката на Роджър и му се усмихна очарователно.

— Как ти е името, момко?

— Макензи, мадам — отвърна той уважително, като сдържаше усмивката си.

— А, Макензи! Ето бе, Мораг, той сигурно е рода на мъжа ти и с радост ще ни услужи! — Жената се обърна победоносно към момичето, после пак към Роджър. — Тя кърми бебе и все е жадна. Една жена трябва да пие повече, когато кърми, иначе млякото ѝ ще спре; всички го знаят това. Но туй глупаво момиче не ще да те попита дали ще ѝ дадеш още малко вода. Ами че не можем да ѝ се сърдим за туй, нали? — попита реторично тя и се обърна да погледне към другите жени на опашката. И нищо чудно, че всички поклатиха глави като играчки на пружинка.

Ставаше тъмно, но лицето на Мораг видимо порозовя. Тя стисна устни и прие преливащото ведро с вода, като кимна рязко.

— Благодаря, господин Макензи. — Не го погледна, докато не стигна до люка — но там спря и се обърна през рамо към него с така благодарна усмивка, че той усети как се сгрява въпреки острия вечерен вятър, който го пронизваше през ризата и жакета.

Със съжаление видя, че опашката за вода свършва и емигрантите се прибират, люкът се затръшна над тях за нощта. Знаеше, че си разказват истории и пеят песни, за да минава времето и бе готов да даде много, за да ги чуе. Не само от любопитство, но и от копнеж — движеше го не жалост заради бедността им или пък мисълта за несигурното им бъдеще; завиждаше им заради усещането за връзка между тях.

Но капитанът, екипажът, пътниците и дори важният въпрос за времето заемаха само малка част от мислите на Роджър. Онова, за което мислеше ден и нощ, мокър и сух, гладен или сит, беше Бриана.

Той слезе в камбуза, когато се чу сигналът за вечеря и изяде, без да усеща, съдържанието на паницата си. Щеше да поеме втората вахта; затова легна в хамака си след вечерята, избирайки самотата и почивката пред възможността за компания на предната палуба.

Самотата, разбира се, беше илюзия. Люлеейки се леко в хамака, той усещаше всяко потрепване и обръщане на мъжа до него, потната топлина на спящите, разделени само от памучните мрежи. На всеки от мъжете се полагаха по осемнайсет инча пространство за спане и когато легна по гръб, Роджър установи, че раменете му надвишават позволеното пространство поне с по два инча от двете страни.

След две нощи на неспокоен сън заради блъскането и промърморените ругатни от съседите му, той си размени мястото и окачи хамака си в края, до преградата, където щеше да притеснява само един човек. Научи се да лежи настрани, само на два инча от дървената преграда, обърнал гръб на моряците и наострил уши само за шумовете на кораба.

Корабът беше музикално създание — въжетата пееха на вятъра, гредите проскърцваха с всяко издигане и спадане, от другата страна на преградата се чуваха приглушени гласове и леки удари, в мрачните дълбини на трюма за пътниците. Той се взираше в тъмното дърво, осветено само от люлеещия се фенер над тях, и започна да я пресъздава, чертите на лицето ѝ, косата и тялото оживяха в тъмното. Твърде живи.

Можеше да си представи лицето ѝ без никакво усилие. Но с онова, което се криеше зад него, беше по-трудно.

Почивката също беше илюзия. Когато тя е преминала през камъните, бе отнесла със себе си целия му покой. Той живееше в смесица от страх и гняв, подправени с болката от предателството, като пипер, поръсен върху раните. Едни и същи въпроси се въртяха безспир в главата му, но без отговори, като змии, преследващи опашките си.

Защо беше заминала?

Какво правеше?

Защо не му беше казала?

Именно търсенето на отговора на първия въпрос не му даваше мира, сякаш той можеше да му предложи ключа към мистерията Бриана.

Да, той беше самотен. Знаеше много добре какво е да нямаш никого на този свят, който да ти принадлежи или ти да му принадлежиш. Но определено не това бе причината да посегнат един към друг — той и Бриана.

Клеър също знаеше какво е, помисли си внезапно. Тя беше сираче, бе изгубила и чичо си — е, да, после се беше омъжила. Но войната я бе разделила със съпруга ѝ… да, тя знаеше добре какво е да си сам. И затова се бе погрижила да не остави Бриана сама, беше се погрижила дъщеря ѝ да бъде обичана.

Е, той се бе опитал да я обича правилно — все още се опитваше, помисли си мрачно, като се извъртя неудобно в хамака. През деня работата успяваше да потисне нарастващите нужди на тялото му. Нощем обаче… тя беше твърде жива в паметта му.

Не се бе поколебал; още от първия момент знаеше, че трябва да я последва. Понякога обаче не беше сигурен дали дойде, за да я спаси или да я нападне — каквото и да е, стига то най-сетне да уредеше нещата между тях. Беше ѝ казал, че ще чака — но вече бе чакал достатъчно.

Най-лошото беше не самотата, помисли си, като отново се размърда, а съмнението. Съмнението в нейните чувства и в неговите. Паниката, че всъщност не я познава наистина.

За първи път, откакто мина през камъните, осъзна какво е имала предвид, когато му отказа, и разбра мъдростта на това. Но дали беше мъдрост или просто страх?

Ако тя не беше минала през камъните — дали щеше да се върне при него, съзнателно? Или щеше да продължи да търси нещо друго?

Това беше акт на доверие — да хвърлиш сърцето си през пропастта и да вярваш, че другият ще го хване. Неговото още летеше над бездната, без да е сигурен, че ще се приземи. Но все още летеше.

Звуците от другата страна на преградата бяха затихнали, но сега започнаха отново, някак потайни и в ритъм, който му беше добре познат. Те го правеха, които и да бяха.

Правеха го почти всяка нощ, когато другите заспят. Отначало тези звуци го караха да чувства единствено изолацията си, самотата си, в компанията на пламтящия призрак на Бриана. Сякаш нямаше надежда за истинска човешка топлина, за сливане на сърца или умове, само животинската утеха за тялото, свито в мрака. Дали изобщо има нещо повече от това?

Но тогава започна да чува и друго в звуците, тихи нежни думи, звуци на съгласие, които го превръщаха по някакъв начин не във воайор, а в участник в тяхното съединение.

Не знаеше кои са, разбира се. Можеше да е всяка двойка или пък случайни хора, събрани от похотта — и все пак им беше дал лица на тези непознати любовници; в ума си той виждаше високия светлокос млад мъж и тъмнокосата жена с откритото лице. Беше ги видял как се гледат, когато бяха на пристана, и бе готов да продаде душата си, за да изпита такова доверие.

38. За онези, които са в морето

Внезапно силно вълнение затвори пътниците долу за три дни и моряците напускаха постовете си само за няколко минути, колкото да си починат малко или да се нахранят. В края му, когато „Глориана“ яздеше високите вълни на отминаващата буря и небето призори бе изпълнено с препускащи перести облаци, Роджър се качи в хамака си твърде изтощен, за да свали мокрите дрехи.

Свит и влажен, покрит със сол и жадуващ единствено за гореща вана и една седмица сън, той отговори на свирката на боцмана за следобедната вахта след четири часа почивка и тръгна да изпълнява задълженията си.

По залез беше толкова изморен, че мускулите му трепереха, докато помагаше да извадят бъчвата с прясна вода от трюма. Отвори капака с брадвата, като си мислеше, че трябва да успее да раздаде дажбите, без да падне с главата надолу в бъчвата. Но пък може и да не успееше. Плисна шепа студена вода в лицето си с надеждата да успокои горящите си очи и изгълта цял черпак, без да обръща внимание на ограниченията, наложени от постоянното противоречие на морето, където водата е твърде много и твърде малко.

Хората, които се появиха с гърнета и ведра, изглеждаха дори по-зле от него; позеленели като гъби, насинени от блъскането из трюма заради силното вълнение, смърдящи на нови пристъпи на морска болест и препълнени нощни гърнета.

В силен контраст с тази картина една от старите му познати подскачаше в кръгчета около него и пееше монотонно песничка:

Въодушевено от свободата, момиченцето подскачаше като полудяло птиче и Роджър се усмихна въпреки умората си. Тя изтича до перилата, вдигна се на пръсти и надникна предпазливо отвъд.

— Мислите ли, че Кирийн Кройн направи бурята, господин Макензи? Дядо казва, че сигурно е той. Като е размятал огромните си зелени опашки — информира го тя. — Затова вълните стават толкова големи.

— Аз не мисля точно така. Къде са братята ти?

— Имат треска — отвърна тя с безразличие. Това не бе нещо необичайно; половината емигранти на опашката кашляха и кихаха; трите дни в мрака с влажни дрехи не бяха подобрили и без това крехкото им здраве.

— А вие виждал ли сте Кирийн Кройн? — попита момичето, като се наведе още повече над перилата, заслонило очите си с ръка. — Те наистина ли са толкова големи, че могат да погълнат кораб?

— Аз самият не съм ги виждал. — Роджър пусна черпака, хвана я за връзката на престилката и я издърпа от перилата. — Защо не внимаваш? Теб може да те погълне и най-малкото чудовище!

— Вижте! — изписка тя и се наведе напред въпреки ръката му. — Вижте, ето го, ето го!

Повече заради ужаса в гласа ѝ, отколкото заради думите, Роджър се наведе неволно над перилата. Една тъмна форма се носеше точно под повърхността, гладка и черна, изящна като куршум — на половината дължина на кораба. Плава с него няколко мига, после се отдалечи и изостана.

— Акула — каза Роджър, потресен. Разтърси леко момиченцето, за да я накара да спре да пищи. — Това е просто акула, чуваш ли? Знаеш какво е акула, нали? Миналата седмица ядохме акула.

Тя спря да пищи, но беше пребледняла и ококорена, нежните ѝ устни трепереха.

— Сигурен ли сте? Не беше ли Кирийн Кройн?

— Сигурен съм — отвърна Роджър и ѝ подаде черпака с вода да пие. — Само акула. — Най-голямата акула, която беше виждал и която му се стори толкова яростна, че космите по ръцете му настръхнаха, но бе само акула. Те винаги кръжаха около кораба, ако той забавяше скорост, чакаха да се хвърлят някакви остатъци зад борда.

— Изобел! — чу се възмутен вик, който призоваваше неговата приятелка да помогне в семейните задачи. Тя се отдалечи неохотно с издадена напред устна и се наведе да помогне на майка си с ведрата, като остави Роджър да довърши работата си.

Поне вече нищо не го разсейваше от мислите му. През повечето време успяваше да забрави, че под „Глориана“ има само левги вода; че корабът всъщност не е малкият и стабилен остров, на какъвто приличаше, а само крехка черупка на милостта на стихиите, които можеха да я смажат всеки миг, заедно с всички на борда.

Дали „Филип Алонсо“ беше стигнал до целта си? Често се случваше кораби да потънат; беше чел достатъчно документи по темата. След последните три дни вече му се струваше изумителен фактът, че всъщност повечето не потъват. Е, все пак нищо не можеше да направи по този въпрос, освен да се моли.

Внезапно съвсем ясно разбра какво е имал предвид авторът на този стих.

Накрая пусна черпака в бъчвата и посегна към капака, за да я затвори; иначе плъховете щяха да паднат вътре и да се удавят. Една жена го хвана за ръката, когато се обърна. Посочи му малкото момченце, което се бе вкопчило във врата ѝ.

— Господин Макензи, дали капитанът ще ни даде да потъркаме малкия с пръстена му? Възпалиха му се очите от тъмното.

Роджър се поколеба, но после се скастри мислено. Той, като останалите от екипажа, се опитваше да страни от Бонет, но нямаше защо да отказва на молбата на жената; капитанът бе длъжен да им позволи да потъркат клепачите на детето с пръстена; това беше популярен лек за възпалени очи и други възпаления.

— Да, разбира се — каза той. — Елате. — Жената примигна с изненада, но го последва послушно. Капитанът беше на квартердека и разговаряше с помощника си; Роджър махна на жената да почака и тя кимна, като се сви смутено зад него. Капитанът изглеждаше изморен като всички останали, лицето му бе осеяно с бръчки. Приличаше на Луцифер, след като една седмица е управлявал ада и е установил, че не е лесна работа — помисли си Роджър с горчиво веселие.

— … повреда на сандъците с чая? — казваше Бонет на помощника си.

— Само два и не са подгизнали — отвърна Диксън. — Можем да спасим малко; може да се отървем от тях нагоре по реката от Крос Крийк.

— Да, особено в Идънтън и Ню Берн. Ще им вземем най-добра цена там; ще е добре да се отървем от каквото можем, преди да отидем в Уилмингтън.

Бонет се извърна леко и видя Роджър. Изражението му стана по-твърдо, но се отпусна отново, когато чу молбата му. Без да каже нищо, той посегна надолу и потърка със златния пръстен, който носеше на кутрето си, затворените клепачи на Джилбърт. Проста широка халка; приличаше на венчален пръстен, само че по-малък — може би беше женски. О, страховитият Бонет си имаше подарък от любимата? Е, възможно е, помисли си Роджър; някои жени биха сметнали потиснатата му агресия за привлекателна.

— Малкият е болен — каза Диксън. Посочи червените подутини зад ушите на момченцето и бузките, които се бяха зачервили от треска.

— Просто млечна треска — каза жената и притисна детето до пазвата си. — Сигурно му растат зъбки.

Капитанът кимна с безразличие и се обърна. Роджър придружи жената до камбуза, за да помоли за малко сухар, който детето да дъвче и я изпрати пак към предния трюм при останалите.

Но не мислеше за венците на Джилбърт; когато се качваше по стълбата към палубата, умът му бе зает от дочутия разговор.

Спирки в Ню Берн и Идънтън преди Уилмингтън. Явно Бонет не бързаше; търсеше добри цени за стоката си и щеше да се опита да изтъргува и труда на пътниците си, Господи, можеха да минат седмици, преди да стигнат до Уилмингтън!

Не, няма да стане, помисли си Роджър. Бог знаеше докъде бе стигнала Бриана — или какво ѝ се беше случило. „Глориана“ беше прекосила бързо Атлантика, въпреки бурята — с Божията помощ щяха да стигнат до Северна Каролина само за осем седмици, ако вятърът се задържеше така. Не искаше да жертва ценното време, което бяха спестили, с размотаване по пристанищата и бавен напредък на юг.

Щеше да слезе от кораба още на първото пристанище и да тръгне на юг веднага щом може. Наистина, бе дал дума да остане, докато разтоварят всичко, но пък нямаше да си получи парите, така че му се струваше честно.

Свежият студен въздух на палубата не успя да го ободри. Главата му още бе като натъпкана с влажна вълна и гърлото му дращеше от сол. Оставаха три часа от неговата вахта и той тръгна да си налее още един черпак вода с надеждата, че тя ще му помогне да остане на крака.

Диксън вървеше между групите пътници, кимаше на мъжете, спираше да каже по нещо на жените и децата. Странно, помисли си Роджър. Той не беше дружелюбен с екипажа, камо ли с пътниците, които смяташе само за по-неудобен товар.

Нещо го притесни при споменаването на товара, но той не можеше да се сети какво. То се спотайваше в сенките на изтощението, извън погледа му, и все пак достатъчно близо, за да го подуши. Да, това беше, сигурно бе свързано с миризма. Но какво…

— Макензи! — извика един моряк от кърмата, като му махаше да помогне с поправката на едно скъсано от бурята платно. Огромните топове лежаха като мръсни снежни преспи на дъските и горните им пластове се развяваха на вятъра.

Роджър изстена и протегна болезнените си мускули. Каквото и да станеше в Северна Каролина, щеше да слезе с радост от този кораб.

След две нощи беше потънал в сънищата си, когато го събуди вик. Слезе бързо от хамака и хукна нагоре, сърцето му бумтеше лудо още преди умът му да разбере, че се е събудил. Скочи към стълбата, но удар в гърдите го повали.

— Стой долу, глупако! — изръмжа гласът на Диксън отгоре. Роджър виждаше главата му на фона на опъстрения със звезди квадрат на отвора.

— Какво има? Какво става? — Той се отърсваше от сънливостта си, но объркването оставаше.

В тъмното до него имаше и други, усещаше как се притискат към него, докато се опитваше да се изправи на крака. Шумът обаче идваше отгоре; тропот на крака по палубата, викове и писъци, каквито не бе чувал досега.

— Убийци! — изпищя пронизителен женски глас. — Мръсни убий… — Гласът замлъкна внезапно и нещо падна с тътен.

— Какво става? — Отново на крака, Роджър си проби път през мъжете до стълбата и изкрещя на Диксън. — Какво има? Нападат ли ни? — Думите му потънаха във виковете горе; пронизителни писъци на жени и деца, които замлъкнаха след рев и проклятия на мъже.

Виждаше се червена светлина. Нима корабът гореше? Той избута мъжете и се хвана за стълбата, изкачи се и сграбчи Диксън за крака.

— Пусни ме! — Той освободи крака си и опита да го изрита в главата. — Стой долу! Господи, човече, не искаш да хванеш шарка, нали?

— Шарка ли? Какво става там, по дяволите? — Очите му свикнаха с мрака, той пак хвана помощник-капитана за крака и го издърпа рязко. Неподготвен за това нападение, Диксън пусна стълбата и падна тежко, като се плъзна покрай главата на Роджър към мъжете долу.

Роджър не обърна внимание на яростните викове под него и се изкачи на палубата. Там имаше хора, събрани около предния люк. Фенери висяха сред такелажа и хвърляха червени, бели и жълти лъчи по блясъка на остриета.

Той се огледа бързо за друг кораб, но океанът беше черен и празен. Нямаше пирати; всичко се развиваше около люка, където половината екипаж се беше събрал, въоръжен с ножове и сопи.

„Метеж?“, помисли си той, но пропъди тази мисъл, докато вървеше към тях. Над тълпата се виждаше главата на Бонет. Без шапка, светлата му коса сияеше на светлината на фенерите.

Писъците и виковете идваха от трюма и отдолу проблесна светлина. Подадоха нагоре някакъв парцалив вързоп, който бе предаван от ръка на ръка и изчезна сред плетеницата от крайници и сопи. Чу се силен плясък зад борда, после още един.

— Какво има, какво се случва? — Изрева той в ухото на боцмана, който стоеше до люка и държеше фенер. Мъжът се извърна рязко и го изгледа.

— Не си карал едра шарка, нали? Слизай долу! — вниманието на Хъчинсън отново се отклони към люка.

— Напротив, карал съм! Какво общо има…

Боцманът се извъртя изненадан.

— Карал ли си? Нямаш петна. О, слизай тогава, имаме нужда от помощ!

— За какво? — Роджър се наведе напред, за да чуе отговора му сред глъчката.

— Ами едра шарка! — изрева боцманът. Посочи към отворения люк, когато един от моряците се появи на върха на стълбата, стиснал под мишница вяло ритащо дете. Една жена удряше с юмруци моряка по гърба и пищеше от ужас.

Тя успя да хване моряка за дрехата и започна да се катери по тялото му, завличаше го обратно, докато се опитваше да стигне до детето, забиваше нокти с писъци по гърба му и съдираше плат и кожа.

Мъжът изрева и я зашлеви, за да я махне от гърба си. Стълбата бе закована, но морякът се държеше само с една ръка, изгуби равновесие, олюля се силно и гневът му се смени със страх, когато краката му се изплъзнаха от стъпалото.

Единствено рефлексът накара Роджър да се втурне напред и да грабне детето от него, когато морякът размаха ръце в опит да се спаси. Преплетени като любовници, мъжът и жената се свлякоха надолу през отворения люк. Чу се тътен и още писъци, после настъпи тишина. След нея отново избухнаха писъци, рев и ропот.

Роджър изправи детето и започна да го потупва по гърба, за да го успокои. То му се стори странно отпуснато и беше много горещо, дори през дрехите. Светлина го озари, когато боцманът вдигна фенера и огледа с отвращение детето.

— Надявам се наистина да си я карал, Макензи — рече той.

Това беше малкият Джилбърт, момченцето с възпалените очи, но за два дни се бе променил толкова, че Роджър едва го позна. Беше слабичко като вейка, кръглото личице бе изпито и под него се очертаваше черепът. Светлата, покрита с мръсотия кожа също беше потънала под гноясали пъпки, така нагъсто, че очите му бяха само процепи на олюляващата се глава.

Роджър едва успя да регистрира тази гледка, преди нечии ръце да издърпат малкото отпуснато телце от него. Преди да се осъзнае, се чу още един плясък през борда.

Завъртя се към перилата в напразен рефлекс, ръцете му се свиха в юмруци от шока, но после се обърна, защото от люка се чу нов рев.

Пътниците се бяха съвзели от изненадата на нападението и сега от стълбата извираха мъже, въоръжени с каквото бяха намерили. Те се хвърлиха към моряците и ги повалиха с яростта си.

Някой се блъсна в Роджър и го събори, той се извъртя настрани, когато един тежък дървен крак от стол се стовари на палубата до главата му. Обърна се на колене и бе изритан в ребрата, а после го изблъскаха към преградата. След миг той се хвърли на сляпо към нечии крака, без да знае дали са на моряк, или на някой от пътниците. Бореше се единствено, за да може да стане и да диша.

От трюма се носеше смрад на болест, сладникава миризма на гнило, която надделяваше над обичайната миризма на мръсни тела и изпражнения. Фенерите се люлееха от вятъра, а светлина и сенки накъсваха сцената на парчета: тук се виждаше лице, диво ококорено и крещящо, там вдигната ръка или бос крак, само за да изчезнат отново в мрака и да бъдат заменени от лакти и ножове, от колене — палубата сякаш бе покрита с разчленени тела.

Суматохата беше толкова голяма, че самият Роджър се чувстваше разчленен; погледна надолу към изтръпналата си лява ръка, очакваше да види, че е отсечена. Тя си беше там обаче и той я вдигна по рефлекс, за да отбие удар, който я разтърси до костта.

Някой го сграбчи за косата; той се освободи, извъртя се и заби лакът в нечии ребра, после се завъртя отново, но удари само въздуха. Внезапно се озова извън схватката и си пое дълбоко въздух. Две фигури се бяха сгърбили в сянката на перилата; той разтърси глава, за да я прочисти, по-високата се изправи и се хвърли към него.

Роджър се олюля назад от удара и се вкопчи в нападателя си. Удариха се в предната мачта и паднаха, после се затъркаляха, като се млатеха слепешката. Хванат в мрежа от шум и удари, той не обърна внимание на откъслечните задъхани думи, които чуваше.

После един ботуш го изрита, след това друг и той пусна противника си, когато двама от екипажа ги разделиха с ритници. Някой хвана другия и го изправи, а Роджър видя на светлина на фенера на боцмана лицето на високия светлокос пътник — съпруга на Мораг Макензи, с потъмнели от ярост зелени очи.

Макензи беше в ужасно състояние — Роджър също, както установи, когато прокара ръка по лицето си и усети сцепената устна, — но по кожата му нямаше пъпки.

— Стига толкова — рече рязко Хъчинсън и мъжът бе запратен безцеремонно към люка.

Моряците изправиха Роджър и го оставиха да се олюлява замаян, докато си свършат работата. Съпротивата бързо беше потушена; макар и въоръжени с породена от отчаянието ярост, пътниците бяха отслабени от шестте седмици в трюма, от болести и недохранването. По-силните бяха пребити, по-слабите избутани обратно, а онези, които имаха шарка…

Роджър погледна през перилата към лунната пътека, която трептеше кротко по водата. Вкопчи се в перилата и повърна, докато вече излизаше само жлъчка, която прогори носа и гърлото му. Водата долу беше черна и празна.

Съсипан и треперещ от изтощение, той тръгна бавно по палубата. Моряците, покрай които мина, мълчаха, но от предния люк се надигна вой, който не спираше — пронизителен и безкраен.

Едва не падна по стълбата към спалното помещение за екипажа, стигна до хамака си, без да отговаря на никакви въпроси, уви се с одеялото през глава и се опита да не чува воя — да не чува нищо.

Но не можа да намери забрава под задушаващите вълнени гънки. Отметна одеялото с разтуптяно сърце и с усещането, че потъва, така силно, че отвори уста да поеме дъх, отново и отново, докато не се замая. Продължи да диша дълбоко, сякаш трябваше да диша и заради онези, които вече не можеха.

— Така е по-добре, момче — бе казал Хъчинсън с неохотно съчувствие, когато го видя да повръща през перилата. — Шарката се разпространява като огън; никой в трюма нямаше да оцелее, ако не бяхме изхвърлили болните.

А това по-добре ли беше от по-бавната смърт от треската? По-добре ли беше за онези, които оставаха? Воят продължаваше, пронизваше тишината, пронизваше дървото и сърцето му.

В ума му просветнаха сцени, като уловени от светкавици на фотоапарат: разкривеното лице на моряка, който падна в трюма; полуотворената уста на малкото момченце, в която се виждаха червени обриви. Бонет, който гледаше всичко това с лицето си на паднал ангел. И тъмната жадна вода, празна под лунната светлина.

Чу се тих тътен, който се плъзна по корпуса и той се сви на трепереща топка, без да усеща задушаващата жега в трюма или сънливото мърморене на мъжа до него. Не, не беше празна. Един моряк бе казал, че акулите никога не спят.

— О, Господи! — каза на глас. — О, Господи! — Трябваше да се помоли за мъртвите, но не можеше.

Обърна се отново, сви се и се опита да избяга, а в ехото на безполезната молитва откри спомен — няколко трескави думи, изпъхтени в ухото му в миговете на сляпата ярост.

За бога, човече — беше казал светлокосият мъж. — За бога, човече, остави я!

Той се изпъна и се скова, облян от студена пот.

Двете фигури в сянката. Отвореният люк към склада, който бе само на двайсет крачки оттам.

— О, Господи! — каза той отново, този път наистина се молеше.

По средата на вахтата си на следващия ден Роджър откри възможност да слезе в трюма. Не се опита да се скрие; вече бе разбрал, че в затворени пространства нищо не привлича вниманието така като опита да се скриеш.

Ако някой го попиташе, щеше да каже, че е чул шум и е помислил, че товарът се е разместил. Беше близо до истината все пак.

Увисна на ръце от ръба на люка; ако не сложеше стълба, имаше по-малка опасност да го проследят. Спусна се в тъмното и тежкото приземяване разтърси всичките му кости. Ако имаше някого долу, щеше да го чуе, а ако някой решеше да го проследи, поне щеше да е предупреден.

Постоя миг, за да се съвземе след падането, после тръгна предпазливо покрай високите тъмни купчини на товара. Всичко сякаш беше размазано. Не само заради слабата светлина; всичко в трюма вибрираше леко заради треперенето на корпуса. Той дори можеше да го чуе, ако се вслуша внимателно; най-ниския тон от корабната песен.

Тръгна по тесните пътечки между сандъците, покрай огромните кореми на бъчвите с вода. Вдиша; въздухът миришеше на влажно дърво и на чай. Чуваше се някакво шумолене и проскърцване, какви ли не шумове, но не и звук от човешко присъствие. Все пак беше сигурен, че тук има някого.

А ти защо си тук, приятел? — помисли си. Ами ако някой от пътниците бе потърсил убежище тук? Ако някой се бе скрил тук, имаше голяма вероятност да е болен от шарка; Роджър не можеше да му помогне с нищо. Защо изобщо слезе?

Защото не можеше да не провери, това бе отговорът. Нямаше да се обвинява, че не е опитал да спаси болните пътници; нищо не можеше да им помогне и вероятно бързата смърт от удавяне наистина не беше толкова ужасна, колкото бавната агония на болестта. Поне му се искаше да мисли така.

Но не можа да спи. Събитията от нощта го изпълниха с такъв ужас и безсилие, че не успя да намери покой. И сега трябваше да стори нещо, без значение дали може да помогне. Трябваше да провери.

Нещо дребно помръдна в сенките на трюма. Плъх — помисли си и се извърна рефлексивно, за да го стъпче. Това движение го спаси, защото един тежък предмет изсвистя покрай главата му и се приземи с плясък във водата в долната част на кораба.

Той сведе глава и скочи по посока на движението, свил рамене, за да се предпази от следващо нападение. Но тук нямаше къде да се бяга, нито имаше много места за криене. Видя отново движение, скочи и хвана дреха. Дръпна силно и докопа плът. Бързо движение в мрака, вик и след миг той притискаше нечие тяло към преградата, стиснал кокалеста китка. На Мораг Макензи.

— Какво става?

Тя го изрита и се опита да го ухапе, но той не ѝ обърна внимание. Хвана я за тила и я измъкна от сенките към смътната кафеникава светлина на трюма.

— Какво правиш тук?

— Нищо! Пусни ме! Пусни ме, моля те! Моля те, умолявам те, сър… — Тя нямаше силата да се освободи — затова мина към молбите, думите се изливаха полупрошепнати в поток от отчаяние. — В името на вашата майка, сър! Не можете да го направите, моля ви, не можете да ги убиете, моля ви!

— Никого няма да убивам. За бога, замълчи! — каза той и я разтърси леко.

От най-тъмните сенки зад веригата на котвата се чу тъничък плач на изплашено бебе. Тя ахна тихо и го погледна трескаво.

— Те ще го чуят! Господи, човече, пусни ме да отида при него! — Беше така отчаяна, че успя да се освободи и хукна към бебето, като се покатери по огромните ръждиви брънки на веригата на котвата.

Той я последва по-бавно; тя не можеше да избяга — нямаше къде да иде. Откри ги в най-тъмното място, свити до една от огромните греди на корпуса. Имаше едва стъпка разчистено пространство между грубото дърво на корпуса и купчината на веригата. Жената изглеждаше като по-тъмно петно сред чернотата.

— Няма да ви нараня — каза той тихо. Сянката като че ли се сви от него, но не отговори.

Очите му бавно свикваха с тъмното; дори тук проникваше слаба светлина от далечния люк. Едно бяло петно — голата ѝ гърда, която кърмеше детето. Чуваше сученето му.

— Какво правите тук, за бога? — попита той, макар че добре знаеше. Стомахът му се сви и то не заради гадната миризма в трюма. Клекна до нея, като едва се свря в тясното пространство.

— Крия се! — рече тя яростно. — Сигурно вече си го разбрал!

— Детето болно ли е?

— Не! — Тя се сведе над бебето и се отдръпна още повече от него.

— Тогава…

— Има само малък обрив! Всички деца имат, мама тъй ми каза! — Чу страха в гласа ѝ, под яростта на отрицанието.

— Сигурна ли си? — попита той възможно най-внимателно. Посегна колебливо към тъмното петно в ръцете ѝ.

Тя замахна непохватно към него, той се отдръпна и изсъска от болка.

— Господи! Прободе ме!

— Махай се! Кинжалът на мъжа ми е у мен — предупреди го тя. — Няма да ти го дам, първо ще те убия, кълна се!

Вярваше ѝ. Вдигна ръка към устата си и усети вкуса на кръвта си, сладък и солен по езика. Беше само драскотина, но той ѝ повярва. Щеше да го убие или тя самата щеше да умре, което бе много по-вероятно, ако някой от екипажа я откриеше.

Но не, помисли си той. Тя струваше пари. Бонет не би я убил — само щеше да я извлече на палубата, за да гледа как откъсват детето от ръцете ѝ и го хвърлят в морето. Той си спомни тъмните сенки, съпровождащи кораба, и потрепери от студ, който нямаше нищо общо с влажния трюм.

— Няма да ти го взема. Но ако е болен…

— Не е! Кълна се в Светата Дева, не е! — Една малка ръка се стрелна от сенките и стисна ръкава му. — Нали ти казвам, само млечница, вече съм я виждала — стотици пъти! Аз съм най-голямата от девет деца, знам добре какво е да му е лошо на дете, когато му никнат зъби!

Той се поколеба, после внезапно взе решение. Ако тя бъркаше и детето бе болно от шарка, вероятно и тя вече беше заразена; ако я върнеше в трюма, щеше да разпространи болестта. Ако беше права обаче, знаеше не по-зле от нея, че това не би имало значение; всеки обрив би обрекъл детето на смърт.

Тя трепереше, беше на ръба на истерията. Искаше да я докосне, за да я успокои, но размисли. Тя не му вярваше и нищо чудно.

— Няма да те издам — прошепна.

Последва тишина, изпълнена с подозрение.

— Но ще ти трябва храна, нали? И вода. Скоро няма да имаш мляко без вода и тогава какво ще стане с детето?

Чуваше, че дишането ѝ е накъсано. Тя беше болна, но незадължително от шарка; всички пътници в трюма кашляха и кихаха — влагата беше засегнала дробовете им.

— Покажи ми го.

— Не! — Очите ѝ блестяха в тъмното, изпълнени със страх, като на пленен плъх. Горната ѝ устна се бе извила, разкривайки малки бели зъби.

— Кълна се, че няма да ти го взема. Но трябва да го видя.

— В какво се кълнеш?

Той потърси из паметта си подходяща келтска клетва, но се отказа и рече първото, което му хрумна:

— В живота на моята жена и в неродените си синове.

Първо усети съмнението, но после напрежението ѝ отслабна; едно кръгло коляно се притисна към крака му, когато тя се раздвижи леко. Сред веригата на котвата нещо изшумоля. Този път наистина бяха плъхове.

— Не мога да го оставя сам тук, докато открадна храна. — Видя, че тя накланя глава към шума. — Ще го изядат жив; вече ме ухапаха в съня ми гадните твари.

Той протегна ръце, като се вслушваше в звуците от палубата. Едва ли някой щеше да слезе тук, но дали нямаше скоро да забележат отсъствието му?

Тя още се колебаеше, накрая притисна пръст към гърдата си и откачи устата на детето от нея. То изскимтя в протест и се размърда леко, когато той го взе.

Не беше държал често бебета; усещането от малкото мръсно вързопче беше стряскащо — то бе хем неподвижно, хем живо, меко, но твърдо.

— Дръж му главата!

— Държа я. — Той обхвана с длан топлата кръгла глава и се отдръпна крачка-две назад, за да огледа детето на смътната светлина.

Бузите му бяха покрити с червеникав обрив с бели връхчета — приличаше точно на едра шарка и той усети тръпката на отвращение. Въпреки имунитета, се искаше кураж да се докоснеш до заразен, без да потрепериш.

Огледа детето, после внимателно разви пелената, без да обръща внимание на възраженията на майката. Плъзна ръка под дрешката му и усети мокрия парцал между пухкавите крачета, а после и гладката копринена кожа по гърдите и стомаха.

Детето наистина не изглеждаше много болно; очите му бяха ясни и макар че имаше треска, не гореше като детето, което бе държал предната нощ. Бебето наистина скимтеше, но риташе силно с малките си крачета. Това не бяха спазми на умиращо дете.

Най-малките си отиват бързо — беше му казала Клеър. — Нямаш представа колко бързо протича болестта, когато няма какво да ѝ противостои. Имаше някаква представа след снощи.

— Добре — рече той накрая. — Мисля, че може би си права. — По-скоро усети, отколкото видя как тя отпуска ръка — беше приготвила кинжала за удар.

Подаде ѝ детето едновременно неохотно и с облекчение. И внезапно с ужас осъзна отговорността, която бе поел.

Мораг успокояваше детето, притискаше го към гърдите си, докато бързо го повиваше отново.

— Сладък Джеми, ти си добро момченце. Тихо, тихо, всичко ще е наред, мама е тук.

— Колко време? — прошепна Роджър, като я докосна по ръката. — Колко време трае този обрив, ако е от млечница?

— Четири-пет дни — прошепна тя. — Но само след два дни ще се промени, ще стане по-слаб. Всеки ще види, че не е шарка. Тогава ще мога да изляза.

Два дни. Ако беше шарка, детето щеше да е мъртво след два дни. Но ако не беше — можеше да се справи. Тя също.

— Ще успееш ли да останеш будна толкова време? Плъховете…

— Да, ще мога. — Той се изправи и ѝ подаде ръка. След миг на колебание тя я пое и също се изправи. Беше дребна, стигаше едва до рамото му, а ръката ѝ бе като детска — в сенките приличаше на малко момиченце, което стиска куклата си.

— На колко си години? — попита той внезапно.

Зърна блясъка на изненаданите ѝ очи и после бели зъби.

— Вчера бях на двайсет и две — каза тя сухо. — Днес сигурно съм на сто.

Малката влажна ръка се отдръпна от неговата и тя се стопи отново в мрака.

39. Хазарт

През нощта падна мъгла. Призори корабът се носеше през така плътен облак, че морето не се виждаше зад перилата. Само свистенето на корпуса показваше, че „Глориана“ все още плава във вода, а не във въздух.

Нямаше слънце, вятърът бе слаб; платната висяха и потреперваха от преминаването на въздуха. Потиснати от мъглата, мъжете вървяха по палубата като призраци, изникваха внезапно от нея и се стряскаха взаимно.

Това обаче бе добре дошло за Роджър. Така можеше да върви почти незабелязано из кораба и да се плъзне в трюма, скрил в ризата си храната, която бе отделил от своята дажба.

Мъглата бе проникнала и долу; лепкави бели пипала докоснаха лицето му, носеха се между огромните бъчви с вода и висяха до краката му. Тук беше по-тъмно от всякога. Прашно-златистият сумрак бе заменен от черно-кафявото на студа и влажното дърво.

Детето спеше; Роджър видя само извивката на бузката му, все още опъстрена с червени пъпки. Изглеждаха възпалени. Мораг забеляза съмнението в погледа му, но не каза нищо, само хвана ръката му и я притисна към вратлето на бебето.

Усети пулса му под пръста си, туп-туп-туп, и леките гънки на кожата, която беше топла, но влажна. Успокоен, той се усмихна на Мораг и тя също леко изви устни.

След месец в трюма тя беше слаба и мръсна; последните два дни бяха отпечатали постоянни бръчки от страх по лицето ѝ. Косата ѝ провисваше мръсна, мазна и пълна с въшки. Очите ѝ бяха натежали от умора и тя миришеше на фекалии и урина, на вкиснато мляко и застояла пот. Устните ѝ бяха изопнати и бледи, като цялото ѝ лице. Роджър я хвана внимателно за раменете, наведе се и я целуна по устата.

На върха на стълбата се обърна назад. Тя още стоеше там и го гледаше с детето в ръцете си.

Палубата бе притихнала, чуваше се само мърморенето на кормчията и боцмана, невидими зад руля. Роджър затвори внимателно люка и сърцето му отново започна да бие по-бавно. Допирът ѝ още сгряваше ръцете му. Два дни. Може би три. Вероятно щяха да успеят. Поне се бе убедил, че детето няма шарка.

Нямаше причина някой да слиза скоро в трюма — бъчва с прясна вода бе извадена предния ден. Можеше да продължи да я храни. Ако тя успееше да остане будна достатъчно дълго… Острият звън на корабната камбана прониза мъглата, напомняне за времето, което сякаш бе спряло да съществува, защото изтичането му не бе отбелязвано от смятана на светлина и мрак.

Чу го, когато прекосяваше кърмата; внезапно силно уууш в мъглата зад перилата, съвсем наблизо. В следващия миг корабът потрепери леко, защото дъските му застъргаха в нещо огромно.

— Кит! — чу се вик от високото. Видя двама мъже близо до главната мачта, просто силуети в мъглата. Щом чуха вика, те застинаха и той осъзна, че се е сковал.

Отново се чу уууш съвсем наблизо, и пак — малко по-далеч. Екипажът на „Глориана“ се смълча, всички рисуваха в ума си невидимата карта, очертавана от гръмките издихания, по която корабът се движеше през подвижни плитчини, планини от тиха, интелигентна плът.

Колко ли са големи, запита се Роджър. Достатъчно големи, за да повредят кораба? Напрегна очи в напразен опит да види нещо през гъстата мъгла.

Отново се чу толкова силен тътен, че перилата потрепериха под ръцете му, следван от дълго, дрезгаво стържене, което разтресе дъските. Отдолу се чуха приглушени викове; хората в трюма сигурно бяха точно до тях, само дъските на корпуса ги деляха от китовете — само един удар и морето щеше да нахлуе. Дебелите три инча дъбови греди изглеждаха тънки като салфетки пред огромните зверове, които плаваха покрай тях и издишаха невидими в мъглата.

— Мидите — каза тих ирландски глас от мъглата зад него. Роджър подскочи и скоро пред него се материализира силуетът на Бонет. Капитанът стискаше пура между зъбите си и държеше запалена клечка от камбуза, която озаряваше лицето му с червена светлина. Стърженето отново накара дъските да потреперят.

— Трият се в корпуса, за да се отърват от паразитите — каза небрежно Бонет. — За тях ние сме просто плаващ камък. — Дръпна силно, за да разпали пурата и издиша ароматен дим. После хвърли горящата клечка през борда. Тя изчезна в мъглата като падаща звезда.

Роджър издиша само малко по-тихо от китовете. Дали капитанът го бе видял да излиза от трюма?

— Значи няма да повредят кораба, така ли? — попита той.

Бонет пуши известно време в мълчание, концентрираше се върху разпалването на пурата. Без сиянието на пламъка сега той бе само сянка, маркирана единствено от горящото връхче на пурата.

— Кой знае? — рече накрая, между зъбите му излетяха облачета дим. — Всеки от тези зверове може да ни потопи, ако има ум за такова нещо. Веднъж видях един кораб — или остатъците от него, разбит на парчета от разгневен кит. Само три стъпки от палубата и част от рейка бяха останали по водата. Потънал с всички моряци, двеста души.

— Не изглеждате притеснен от подобна вероятност.

Бонет издиша шумно дима между свитите си устни, като ехо на въздишките на китовете.

— Тревогите само хабят сили. Мъдрият оставя онова, което не може да промени на боговете и се моли Дану да е с него. — Капитанът се обърна към него. — Знаеш ли коя е Дану, Макензи?

— Дану ли? — повтори глупаво Роджър, после се сети за стара песничка, която долетя от мъглите на детството му — беше я научил от госпожа Макензи. — Ела при мен, Дану, промени късмета ми. Дай ми смелост. Дай ми богатство — и любов.

Зад пурата се чу развеселено сумтене.

— О, и дори не си ирландец. Но от пръв поглед разбрах, че си учен човек, Макензи.

— Знам коя е Дану Носителката на късмета — каза Роджър с надеждата, че точно тази келтска богиня ще е на негова страна. Отстъпи назад, за да си тръгне, но една ръка стисна китката му.

— Учен човек — повтори тихо Бонет, гласът му вече не звучеше никак небрежно, — но без капка мъдрост. А молиш ли се, Макензи?

Той се напрегна, усети силата на Бонет и не се отдръпна. Тялото му разбра преди него, че се задава схватка.

— Казах, че мъдрият не се тревожи за неща извън неговата власт, но на този кораб, Макензи, всичко е под моята власт. — Стисна още по-силно китката му. — И всеки.

Роджър издърпа ръката си. Беше сам, знаеше, че няма да получи помощ, нито можеше да избяга. Нямаше да има помощ отвъд този кораб и дори в него, Бонет беше прав — всичко тук бе под неговата власт. Ако умреше, нямаше да може да помага на Мораг — но този избор вече бе направен.

— Защо? — попита Бонет, звучеше само леко заинтригуван. — Жената не е хубавица. А и такъв учен мъж… би ли рискувал кораба и търговията ми само заради едно топло тяло?

— Не го рискувам. — Думите излязоха дрезгави заради пресъхналото му гърло. Нападни ме — помисли си и ръцете му се свиха в юмруци. — Нападни ме и ми дай шанс да те отнеса със себе си. — Детето няма шарка — само безвреден обрив.

— Ще ми простиш, че предпочитам моето невежо мнение пред твоето, Макензи, но аз съм капитанът тук. — Гласът още бе тих, но отровата в него — съвсем ясна.

— Но това е дете, за бога!

— Така е — и не струва нищо.

— Не струва за теб!

Настъпи миг тишина, нарушен само от далечното свистене в празната белота.

— А каква стойност има за теб? — попита гласът. — И защо?

Заради топлината на едно тяло. Да, заради това. Заради човещината, заради спомена за нежност, заради това да усетиш упоритостта на живота пред лицето на смъртта.

— От жалост — каза той. — Тя е бедна; няма кой да ѝ помогне.

Ароматът на тютюн го облъхна, наркотичен и опияняващ. Той го вдиша и почерпи сила от него.

Бонет помръдна и Роджър помръдна, подготвяше се. Но не дойде удар; сянката бръкна в джоба си, една призрачна ръка извади нещо, което проблесна на разсеяната светлина от фенера — монети, боклучета и проблясък сякаш на скъпоценен камък. После капитанът извади един сребърен шилинг и прибра останалото в джоба си.

— Жалост, значи — рече той. — А комарджия ли си, Макензи?

Вдигна шилинга и го пусна, Роджър го хвана рефлексивно.

— Да играем тогава за живота на детето — рече Бонет, развеселеният тон се бе завърнал. — Облог между джентълмени, нека го наречем така, а? Ези — живее, тура — умира.

Монетата беше топла и солидна в дланта му, съвсем чуждо нещо в този свят на влага и студ. Дланите му бяха хлъзгави от пот и все пак умът му бе станал студен и остър, фокусиран.

Ези — живее, тура — умира — помисли си почти спокойно. И нямаше предвид детето в трюма. Погледна към гърлото и слабините на другия мъж; скок, хващане за гърлото, удар и блъскане — перилата бяха само на крачка от тях, а отвъд бяха пустотата и китовете.

Сред тези мисли нямаше място за страха. Той видя как монетата се завърта във въздуха, сякаш хвърлена от чужда ръка, после пада на палубата. Мускулите му се свиха бавно, от само себе си.

— Като че ли Дану е на твоя страна — каза тихият ирландски глас на Бонет, сякаш отнякъде много, много далече, когато се наведе да вземе монетата.

Осъзнаването едва сега започна да разцъфва в гърдите на Роджър, когато капитанът стисна рамото му и го обърна надолу по палубата.

— Повърви малко с мен, Макензи.

Нещо се бе случило с коленете му; имаше чувството, че ще поддадат на всяка крачка, и все пак някак оставаше прав и вървеше редом със сянката. Корабът бе тих, палубата бе на мили далеч под краката му; но морето отвъд беше живо и дишащо същество. Усещаше и своя дъх, който надигаше гърдите му заедно с палубата, и се почувства сякаш тялото му няма граници. Сякаш бе едно с дървото под краката му или с водата, с всичко около него.

Измина известно време, преди да осъзнае думите на Бонет и тогава установи, леко развеселено, че той му разказва живота си — тихо и някак съвсем делово.

Останал сирак още много малък, в Слайго, бързо се научил да се грижи за себе си, работил като юнга на търговски кораби. Но една зима нямало достатъчно кораби и той си намерил работа в Инвърнес, да копае основите на голяма къща близо до града.

— Бях само на седемнайсет — каза Бонет. — Най-младият сред работниците. Не знам защо ме мразеха. Може би заради маниерите ми, които бяха доста груби или ми завиждаха за ръста и силата; те всичките бяха кльощави и бледи. Или пък защото момичетата ми се усмихваха. Или може би защото бях чужденец.

— Знаех, че не ме обичат — не знаех само колко много не ме обичат, до един ден, когато избата бе изкопана и трябваше да се полагат основите.

Бонет спря да дръпне от пурата си, за да не изгасне. Изпусна дим от ъгълчетата на устата си, бели струйки, които се закъдриха около главата му и се сляха с мъглата.

— Бяха изкопани траншеите — продължи той, стиснал пурата между зъбите си, — и бяхме започнали стените; големите камъни на основата вече бяха положени. Бях ходил да ям и тъкмо се връщах там, където спяхме, когато за моя изненада ме хванаха двама от младежите, с които работех. Имаха бутилка; седнаха до стената и ме накараха да пия с тях. Трябваше да се сетя, защото се държаха приятелски като никога. Но аз пих и пих отново, и много бързо се напих. Тогава не можех да нося на пиене, защото нямах пари да си купувам. Бях вече много замаян, когато ме хванаха за ръцете и ме поведоха по улицата. После ме блъснаха към недостроената стена и за моя изненада се озовах във влажната плъст на избата, която сам бях копал.

— Всички се бяха събрали, всички работници. С тях имаше още един; държеше фенер и когато го вдигна, видях, че е Гламавия Джоуи. Той беше просяк, който живееше под моста — нямаше зъби и ядеше гнила риба и плаващите мръсотии по реката, миришеше по-зле и от трюм, пълен с роби.

— Бях така замаян от уискито и падането, че останах да лежа там, едва ги чувах какво говорят — май спореха, защото водачът на бандата беше ядосан, че са ме довели. Каза, че гламавият ще свърши работа; и слава богу. Но тези, които ме доведоха, настояваха да съм аз. Просякът можел да липсва на някого. После се разсмяха и казаха, че тъкмо нямало да ми плаща седмичната надница. Тогава започнах да осъзнавам, че смятат да ме убият.

— Бяха говорили за това и преди, докато работехме. За жертвоприношение за основите, за да не се тресе земята и да се срутят стените. Аз не ги слушах, но дори и да ги бях слушал, пак не би ми минало през ума, че смятат да сторят нещо повече от това да заколят петел и да го заровят вътре, както се прави обичайно.

Не беше погледнал към Роджър по време на целия си монолог, взираше се в мъглата сякаш събитията, които описваше, се случваха отново някъде точно пред бялата завеса.

Дрехите на Роджър вече висяха влажни по тялото му, напоени с мъгла и студена пот. Стомахът му се свиваше и вонята от трюма сякаш бе вонята на Гламавия Джоуи в избата.

— Та те се разправяха известно време — продължи Бонет — и просякът започна да скимти, защото искаше още пиене. Накрая водачът каза, че не си струвало толкова приказки, щял да хвърля чоп. Извади монета от джоба си и ми каза през смях: „Кое си избираш, ези или тура?“

— Бях твърде зле, за да продумам; небето бе черно и се въртеше, пред очите ми просветваше светлина като падащи звезди. Затова той избра вместо мен: ако се падне главата на Джорди, ще живея, ако се падне задникът му — ще умра. И хвърли шилинга във въздуха. Падна в пръстта до главата ми, но нямах сили да се обърна и да погледна. Той се наведе и изсумтя, после се изправи, без да ми обръща внимание.

Бавната им разходка бе стигнала до кърмата. Бонет спря там и опря ръце на перилата. После извади пурата от устата си.

— Те издърпаха гламавия до стената и го накараха да седне до нея. Още помня глупавото му лице — каза той тихо. — Той отпи и се захили към тях, устата му бе отворена — отпусната и влажна, като оная работа на дърта курва. След миг един камък полетя от върха на стената и му размаза главата.

По космите по тила на Роджър се бяха събрали капки влага; той усети как потичат надолу, една по една, и студът плъзна по гърба му.

— Обърнаха ме по лице и ме удариха — продължи все така безстрастно Бонет. — Когато се свестих, бях на дъното на рибарска лодка. Рибарят ме остави на брега близо до Питърхед и ми каза най-добре да си намеря кораб — виждало се, че не ставам за сушата.

Държеше пурата и я перна леко с пръст, за да изтръска пепелта.

— Дори ми бяха дали надницата — рече той. — Намерих шилинга в джоба си. О, честни мъже, няма спор.

Роджър се наведе към перилата и се вкопчи в дървото, единственото солидно нещо в този потънал в бяла мекота свят.

— А върнахте ли се на сушата? — попита той, гласът му бе неестествено спокоен.

— Питаш дали ги намерих. — Бонет се обърна и се облегна на перилата, полуизвърнат към Роджър. — О, да. След години. Един по един. Но ги намерих всичките. — Отвори ръката, в която стискаше монетата, и я вдигна замислено пред себе си, наклони я леко и среброто проблесна на светлината на фенера.

— Ези — живееш, тура — умираш. Справедливо е, нали, Макензи?

— За тях ли?

— За теб.

Мекият ирландски глас беше безстрастен, сякаш говореше за времето.

Сякаш в сън, Роджър усети отново тежестта на шилинга и ръцете си. Чу съсъска на водата по корпуса, дишането на китовете и дишането на Бонет, когато дръпна от пурата. Седем кита ще заситят Кирийн Кройн.

— Равен шанс — каза Бонет. — Веднъж вече извади късмет, Макензи. Да видим дали Дану ще е на твоя страна отново, или този път ще дойде Душегубецът?

Мъглата се бе сгъстила над палубата. Нищо не се виждаше, освен огънчето на пурата — горящ циклоп в белотата. Този човек може би наистина беше дявол, едното му око бе затворено пред човешкото нещастие, а другото — отворено към мрака. И ето го Роджър, стои буквално между дявола и дълбокото синьо море, а съдбата му зависи от среброто в шепата му.

— Това е моят живот, аз ще избера — каза той и се изненада от спокойствието в гласа си. — Избирам тура. — Хвърли монетата, хвана я и я плесна силно на опакото на другата си длан, като скри под ръката си и нея, и неизвестната присъда.

Затвори очи и си помисли за Бриана. Съжалявам — каза ѝ безмълвно и вдигна ръка.

Топъл дъх мина по кожата му и после усети хладно място, когато монетата изчезна от дланта му. Не помръдна, не отвори очи.

Мина известно време, преди да осъзнае, че е сам.