Никога не съм се страхувала от призраци. Все пак живея с тях всеки ден. Когато погледна в огледалото, виждам очите на майка си; устата ми се извива в усмивката, която е примамила прадядо ми към съдбата, довела до мен.
Не, как бих могла да се страхувам от допира на тези изчезнали ръце, които лягат върху мен в неосъзната любов? Как бих могла да се страхувам от онези, които са оформили плътта ми, оставяйки остатъци от себе си, за да живеят дълго след смъртта?
Още по-малко мога да се страхувам от онези призраци, които докосват мимоходом мислите ми. Всяка библиотека е пълна с тях. Мога да взема книга от прашните лавици и да ме изпълнят мислите на отдавна мъртвите, но още живи в стремителното бягащите редове.
Разбира се, това не са домашните, познати призраци, които пречат на съня ти и те събуждат със сепване. Поглеждаш назад, взимаш фенер, за да осветиш тъмните ъгли. Вслушваш се в стъпките, които отекват след теб, докато вървиш сам.
Призраците постоянно преминават покрай и през нас, крият се в бъдещето. Поглеждаме в огледалото и виждаме сенките на други лица да ни гледат през годините; виждаме формата на спомена, застанала почти материална в рамката на вратата. Ние създаваме своите призраци, по избор и по кръв, ние сами се населваме с тях.
Всеки призрак идва непризован от мъгливите селения на съня и тишината.
Нашият рационален ум казва: „Не, не е така.“
Но друга част, по-стара, винаги отеква тихо в мрака: „Да, но е възможно.“
Ние влизаме и излизаме от мистерията и междувременно се опитваме да забравим. Но понякога през тиха стая преминава полъх и разлюлява косата ми с нежна ласка. И аз си мисля, че това е мама.