Змии в стените

Змии в стените

Ако не беше съскането на прокрадващите се в стените змии, сигурно вече щеше да е забравил, че някога е ходил до тоалетната и щеше да спи девети сън. Толкова му се пишкаше, че усещаше долната част на тялото си подпухнала и натежала – също като онзи балон с вода, който заедно с Дюк бяха хвърлили по баба Сийбърг миналата седмица. Шамарите, които бяха изяли въпросния следобед, със сигурност обаче щяха да им се сторят като майчина милувка в сравнение с това, което го чакаше, ако за пореден път подмокреше леглото. Всеки път се опитваше да обясни на доведения си баща, че това е не по-малко унизително за самия него, че за нищо на света не би се излагал така в неговите и в тези на брат си очи, но нямаше смисъл. Пастрокът му не чуваше змиите. Брат му, в интерес на истината – също.

Единственият, който го разбираше донякъде, бе Боби Синклер, когото всички наричаха Ред заради яркочервената му коса. Боби неведнъж бе гонен от училище, защото твърдеше, че говори с тебеширите, научава отговорите на тестовете от котката на мисис Хауърд („истеричната историчка“, както бе известна сред повечето възпитаници и дори някои преподаватели в „Кенсингтън Хай“) или че закъснява за уроци, понеже помагал на елфчета да достигнат безпрепятствено до домовете си въпреки страховитите снежни бури. През юни.

С други думи, цялото даскало мислеше Ред за хахо. Саймън обаче бе на коренно противоположно мнение. Ред беше готин. Ред никога не бе искал да преписва от него на контролни. И не на последно място – Ред не му се присмиваше, когато с половин уста му разказваше за змиите в стените, докато се прибираха след часовете.

Въпреки че и там не минаваше без разногласия. Боби категорично отказваше да повярва, че източникът на нощните притеснения за неговия странноват приятел са змии. „Имам предвид… мислѝ бе, Саймън! Змии! Как, по дяволите, ще се натикат в стените? Да живеехте в някоя от онези насрани консервени кутийки в предградията – разбирам. Там стените са от дърво и гипсокартон – ако щеш, цяла зоологическа градина си развъждай… ама бетонен блок? Глупости на търкалета! Казвам ти – духът на Мѝра ти е дошъл на гости, няма друго по-логично обяснение за всичко, което ти се случва, братле…“, нареждаше Ред всеки път, когато се опиташе да му обясни на какво се дължат торбичките от недоспиване под очите му.

Уф. Мѝра, змии, призракът на Ейбрахам Линкълн… каквото и да беше шушнещото нещо, което се спотайваше в стената зад гърба му, важното бе, че щеше да го принуди да се напишка. И понеже изобщо не гореше от желание да яде шамари заради някаква свръхестествена простотия, се изправи, напипа пантофите, затикани под леглото, с пръстите на босите си крака, нахлузи ги, без ни най-малко да се тревожи за подробности от рода на кой е ляв и кой – десен, след което закрачи, притаил дъх, към тоалетната в ъгъла на коридора. Шепнещите звуци следваха всяка негова стъпка.

Когато най-сетне се добра до заветния „порцеланов трон“, както го наричаше доведеният му баща, с последни усилия успя да напипа седалката на тоалетната чиния и да я вдигне. Змиите са си змии, но гневът на мистър Бейл, чийто задник току-що е бил въдворен върху опикана седалка, бе значително по-плашещ.

Веднъж в училищната тоалетна бе дочул как двама от по-големите си разменят шегички пред писоарите. „Казвам ти, Джоуи, снощи изпих толкова много бира, че сутринта пиках така дълго, та чак коленете ми омекнаха“, закопчавайки дюкяна си, бе изтърсил единият от веселяците. Другарчето му се разхили противно и изрази одобрението си със звучна двадесетинасекундна пръдня. Толкова гръмка, че накара мисис Хауърд да прелети със скоростта на изтребител от учителската стая до тоалетните, да крещи близо десет минути и да предложи всички за задържане след училище. Дори и Саймън, който се опита да намекне, че е невинен, но протестите му удариха на камък.

Както и да е. Дълго време не бе успял да схване какво, по дяволите, бе толкова смешно в шегата на двамата хулигани. Тази нощ обаче, докато стоеше неподвижно, без да смее да издаде какъвто и да било звук пред тоалетната чиния, слушайки как змийското съскане се преплита със звука на шуртящата сякаш от часове урина, най-накрая схвана майтапа. Ха-ха. Омекнали колене. Ама бас хващам, че ония двамата пръдльовци не са слушали как нещо стене, съска и шепне в стените наоколо. Иначе, мен ако питаш, само с пикаене едва ли щеше да се размине работата, подсмихна се горчиво той, придърпа долнището на пижамата си нагоре и пусна водата.

Докато пипнешком намираше обратния път към спалнята, завивките и спасителната възглавница, за пореден път се поздрави мислено, че се бе научил да се ориентира в пълен мрак. Така и не бе успял да обясни на Ред, че тъмнината може да е страшна (и в повечето случай беше), но сто пъти по-добре бе да се луташ из празните коридори, въобразявайки си как иззад ъгъла ще излезе чудовище и ще те сграбчи, отколкото да посегнеш към електрическия ключ, да извикаш светлината на помощ и да откриеш, че всички страхове всъщност са били реални.

Или, което бе още по-лошо – да разбереш, че светлината няма да може да ти помогне. Ама хич.

Както обикновено, в мига, в който се сети за Ред, гласът на приятелчето му зашепна услужливо в ушите му: „В действителност трябва да си поласкан, Саймън! Мѝра не се появява току-така… o, не, друже! Мѝра е първородната дъщеря на Нѝкола Тѐсла… сигурен съм, че ако не беше спал в часовете по физика, щеше да знаеш за какво ти говоря. За жалост малката едвам дотикала до осмата си годинка и починала от някаква мистериозна болест. Тѐсла бил съкрушен и се опитал да изтрие спомена за щерка си с работа, наркотици и подкупи, щедро раздавани на всички, които можели да прикрият съществуването на отрочето му. Малко преди смъртта си обаче Нѝкола открил нещо, което го потресло до такава степен, че засекретил всичките си записки, затворил се в лабораторията си и не излязъл оттам до последния си дъх. Господ да поживи един от асистентите му, който не се подчинил и запазил копие от разработката му в банков трезор, отворен преди броени години поради изтичане на срока за давност. Тѐсла доказал, че след смъртта душата на човек се трансформира в електрическа вълна̀, която продължава да броди из мрежата, изградена от енергийните компании, дълго след като плътта е изгнила и се е разтворила в пръстта. И тъй като в лабораторията му имало повече от достатъчно намотки, бобини и жици, ученият решил, че ще успее да съхрани дъщеря си, ако ще и да е под формата на поток електрони, блуждаещи по кабелите. Тѐсла умрял с мисълта, че се е провалил… но в стените на апартамента ви, Саймън, може би се крие доказателството за неговата правота!“.

Вратата на спалнята се затръшна зад гърба му. За миг в мозъка му нахлу мисълта „Ей сега събудих и Дюк, и мистър Бейл…“. Трескаво започна да подбира най-подходящото извинение, което щеше да го спаси от гнева на така нареченото му семейство. Тъкмо се бе спрял на „Стори ми се, че някой се опитва да разбие ключалката на входа“, когато изведнъж осъзна, че в апартамента е адски тихо. Никой не идваше с голям кожен колан в ръка, крещейки „Ей сега ти разплаках мамицата, копеленце недно!“, никой не се провикваше „Саймън, ако пак ходиш насън, кълна се, утре вечер ще те омажа с паста за зъби от ушите до задника!“… дори обичайния дует хъркания, които всяка нощ огласяха целия квартал като репетиция на дет-метъл група, бяха замлъкнали. Тишината беше толкова плътна, че ако протегнеше ръка, можеше да я напипа – мазна и гъста като онова, което откриваше по бельото си на сутринта след някой от неприличните сънища. Единствено призрачно шептящите звуци продължаваха да разнасят стенанията си из нощната тъмнина.

Той наклони глава и се заслуша. Можеше да се обзаложи на джобните си за цяла седмица, че съскането на змиите става доста по-силно, ако се наведеше до някой от многобройните контакти, разпръснати из цялата къща. Изу пантофите, за да не вдига излишен шум, и тръгна с наострени уши покрай боядисаните в мръсножълт цвят бетонени стени. Откри, че когато се движи в посока към кухнята, шепотът става все по-настоятелен.

Насссссссссссссссам, насссссссссссссссам…

Гласът на влечугите вече не умоляваше, а заповядваше.

Обходи с поглед набързо малката кухничка и се убеди, че нямаше нито един свободен контакт. Поколеба се, но в края на краищата любопитството му надделя. Улови кабела, който водеше към хладилника, и със светкавично движение издърпа щепсела. Не знаеше какво очаква – може би от контакта да заизлиза дим като от лампата на джина в „1001 нощ“? – но а всеки случай прикри главата си с ръце и инстинктивно се сви.

За огромно успокоение пушеци, взривове и прочие специални ефекти нямаше. И слава богу, иначе дявол знае как щеше да обяснява на следващата сутрин на пастрока си цялата пиротехника.

Изведнъж му стана адски студено. Същевременно с това обаче усети как едри капки пот се стичат по челото му, падат върху непрания от години килим и бавно попиват в изтънелия плат. Цялото му тяло се тресеше неудържимо. Изпитваше странна необходимост да докосне контакта. Протегна ръка и допря пръсти до излъчващата ледена хладина повърхност. Имаше чувството, че всеки един косъм по тялото му е настръхнал и пърха уплашено като малко врабче, което се кани да полети за пръв път в живота си. Погали дупките на контакта с нежност, която не бе изпитвал досега. Шепотът се усили. Ссссссссссссссаймън… Ссссссссссссссаймън…, зовеше го гласът от стената.

Той се пресегна и с другата си ръка и с неподозирана дори за самия себе си сила изтръгна пластмасата от бетонения ѝ затвор. Клемите впиха нагъл поглед в лицето му, сякаш го предизвикваха: давай, по-смело, няма си и представа колко много обичаме да пържим малки любопитни момченца за вечеря, много сме задобрели в това, даже няма да усетиш нищо… Мисълта за това, че може и да умре като едното нищо, го разтревожи, но за щастие (или нещастие) бе прекалено млад, за да има чак толкова добра представа за смъртта. Е, какво пък, сви рамене той и докосна стърчащия от стената метал.

Очакваше яркосиня искра, лек дим, мирис на изгоряла плът, кълбета нажежен въздух, които се скупчват около него и го задушават със смъртоносната си прегръдка… Нищо подобно. Просто се почувства… жив. За пръв път за цялото си съзнателно съществуване. Усещаше как потоците електричество се вливат във вените му и го изпълват с огромно количество щастие и оптимизъм. Долната част на корема му тръпнеше от сладост. Беше получил първата пълноценна ерекция в живота си. От очите му се стичаха сълзи на радост, които се изпаряваха върху бузите му за броени мигове, още преди да успее да ги докосне с език, за да опита сладостта им.

Ссссссссссссссаймън…, дочу шепота на Мѝра (вече изобщо не се съмняваше, че е тя), който този път долетя не от стената, а зад гърба му. С неохота издърпа ръцете си от клемите на контакта и се обърна. Със задоволство установи, че приливът на енергия в тялото му не намалява, даже напротив – чувстваше се така, сякаш всеки момент ще избухне като кутийка безалкохолно, оставена прекалено близо до печката.

Мѝра бе застанала до хладилника, подпряна небрежно върху очуканата му врата. Една част от мозъка на Саймън отбеляза хладнокръвно как крехката ѝ ръка оставя аленочервен отпечатък, който бавно се разтичаше като водна боичка върху мръсната повърхност. Нямаше време обаче да се зачуди – цялото му внимание бе съсредоточено върху усмивката на невероятно красивото момиче. Цялото ѝ тяло сякаш бе съставено от милиарди светулки, които прелитаха под кожата ѝ и всяка секунда меняха цвета и посоката си, като унесени в ритъма на валса под звуците на музика, достъпна само за тях. На мястото на устните ѝ сякаш грееше самото слънце – очарователно, ослепително и в същото време нежно и щадящо очите.

Ненадейно се сети, че е възбуден и засрамено опита да се прикрие, но нямаше смисъл – Мѝра дори не сведе поглед надолу. Вместо това се приближи и го прегърна. Нова вълна̀ наелектризиращо щастие се разтече във всяка една фибра на тялото му. От гърдите му се изтръгна неудържим вик на радост.

– Саймън, ей сега те пречуках! – изрева доведеният му баща от стаята си. Не след дълго по коридора заотекваха добре познатите звуци от влачещи се по пода чехли.

Той уплашено погледна Мѝра. Тя се усмихна, предизвиквайки поредната експлозия в стомаха му, и кимна безмълвно.

– Нали съм ти казал, че когато спя, не искам да чувам нито гък, дори да умираш, гад такава!

Мистър Бейл отвори вратата с ритник и връхлетя в кухнята. В дясната си ръка стискаше кожения колан, който бе също толкова добър познайник на Саймън, колкото и песента на чехлите. Само че коланът не пееше. Той разплакваше. Подозираше, че ако един ден на пастрока му хрумне да обърне уреда за мъчение с катарамата навън, вероятно това ще бъде едно от последните неща, които ще види през живота си.

Мѝра продължаваше да се усмихва. Страхуваше се, че това ще накара мистър Бейл да подивее още повече, но по всичко личеше, че съненият раздърпаняк не я вижда. Това му вдъхна увереност. Пое си дълбоко въздух и вместо да сведе покорно поглед пред разярения мъж, надигна очи към него и се усмихна на свой ред.

– Какво смешно има бе, верицата ти нещастна??? – избухна мистър Бейл и направи крачка към него, като зорко вардеше вратата, за да не се измъкне жертвата му. Постъпката на келеша обаче го изненада – малката досада направи крачка към него и вместо да търти да бяга, посегна и хвана китката му с дребничката си ръка.

За миг изглеждаше така, сякаш нямаше да се случи нищо особено. Доведеният му баща се сепна в първия момент, след което обаче бързо си възвърна запасите от ярост и замахна с колана към него.

Именно коланът бе първото нещо, което пламна. Плътната кожа започна да пуши и не след дълго лумна в яркооранжеви огнени езици. Катарамата се нажежи за секунди и се разля на пода под формата на малко димящо езерце разтопен метал. Мистър Бейл понечи да отвори уста, вероятно за да измънка оглупяло „Какво, по…“, но езикът му го изпревари – изскочи през устните, започващи да се съсухрят от адската жега, поду се и зацвърча като парче бекон, метнато върху нажежено барбекю. От всяка пoра на тялото му заизлизаха кълбета дим. От време на време облачетата присветваха, озарени от микроскопичните електрически разряди, които беснееха по кожата му. Очите му се пръснаха с отвратителния звук на яйце, падащо във врящо олио. Тялото му се свлече земята. Известно време конвулсиите поддържаха илюзията, че е още жив, но след минута-две и те спряха.

Саймън с труд отмести поглед от купчинката вонящи останки, които през последните няколко години редовно го бяха пребивали до посиране.

Извърна очи към Мѝра. Забеляза, че вече не се усмихва. Вместо това го наблюдаваше изпитателно, сякаш искаше да му зададе невероятно сложен въпрос, но не можеше. Или не смееше.

Спокойно, помисли си той. Не съм от тези, които се паникьосват при вида на умрели неща. А и гадното копеле си го заслужаваше.

Мѝра явно прочете мислите му и кимна доволно.

Искаш ли да се поразходим? Сигурно не си излизала от години…

Далеч ли е, попита с поглед изтъканото от мълнии момиче.

Не, съвсем наблизо е, няма и две преки, усмихна се той и започна да се облича. Иска ми се да те запозная с мисис Хауърд…