Змии в стените

Зъболекарска практика

Навремето, когато купих малката частна зъболекарска практика на д-р Финеас Бартълби, идеята да зарежа суетата на големия град и да прекарам остатъка от живота си в Дароуби ми се струваше повече от великолепна. От колеги, завършили година-две преди мен, с които се виждахме чат-пат на по бира, знаех, че доходите от подобно начинание, дори да се намираше в село Забутанци, Уелс, бяха достатъчни за скромно съществуване леко над средното ниво. За момента друго не ми бе и необходимо: бях млад, пращях от енергия, нямах особени претенции към живота, както и той към мен, а бурните ми и неизменно приключващи с разочарование колежански връзки ме бяха убедили, че надали ще успея да се задомя в близките 50 години, освен ако Нейно Величество не издадеше указ, с който да постави сребролюбието и малоумщината извън закона.

Д-р Бартълби бе приятен човек, не позволяващ на преклонната му възраст да погребе преждевременно нито жизнената му сила, нито чувството му за хумор. Беше истинско удоволствие да се говори с него. Когато всички формалности около прехвърлянето на практиката бяха вече в историята, той стисна ръката ми и усмихнато, но доста тържествено заяви:

– Е, синко, Господ да ти е на помощ – сега всичко това наоколо е твое. Грижи се за него и то ще се погрижи за теб, уверявам те…

– Няма нужда да се съмнявате в мен, сър – усмихнах се в отговор аз, едвам сдържайки се да не му се поклоня: старецът изглеждаше древен като света, но вдъхваше невероятен респект у всички около себе си. – Някакви последни напътствия, съвети, препоръки…?

– Не се сещам засега, синко – почеса се по побелялото теме той. – Но бъди сигурен: от каквото и да имаш нужда, асистентът ми… така де, вече твоят асистент… Уилям ще ти го осигури. Много умно момче, само дето от време на време го хапят щъркелите, ако разбираш какво имам предвид. Той ще те въведе в тънкостите на работата тук. А, да – най-важното: предполагам, че и той ще ти го каже, но за всеки случай да знаеш – никога не приемай пациенти и не записвай часове за петък, 13-и.

– Защо? – попитах недоумяващо.

– Ще разбереш, момчето ми… Ще разбереш – засмя се отново д-р Бартълби, потупа ме по рамото и се запъти към изхода, стъпвайки бавно и достолепно като коронована особа.

Предположих, че става дума за обикновено селско суеверие – нали се сещате: не работ? на петък, 13-и, че ще те споходи беднотията… – затова, честно казано, не му обърнах особено внимание. А и съзнанието ми бе прекалено заето да ликува, докато обхождах не твърде голямата, но уютна и просторна двуетажна къща, която отсега нататък щеше да бъде мой дом, работно място и пристан на отмората по време на дълги тихи вечери пред камината с чаша кехлибарено уиски в ръка.

Спомням си, че онази вечер спах безпаметно. Невъобразимият покой, който струеше отвсякъде, накъдето и да се обърнеш, бе като мехлем за изнервената ми от гюрултията на големия град душа. Селцето бе толкова миролюбиво и кротко, че докато се унасях в прегръдките на съня, сякаш почувствах как невидимата му ръка се протяга през прозореца и нежно гали косите ми, оправя възглавницата и грижливо подпъхва одеялото под мен, за да не настина – така, както майка ми някога бе правила в продължение на дълги и блажени години.

На следващата сутрин, когато слязох долу, облечен в чисто новата си снежнобяла престилка и кипящ от желание да работя, заварих в кабинета млад човек, на външен вид на години около моите, плюс-минус две-три, с блестящи разсъдливи очи, румени бузи и ослепително заразителна усмивка.

– Добро утро! – посрещна ме той на прага, преди дори да съм успял да си отворя устата. – Вие трябва да сте д-р Макфиърсън – наследникът на стария Бартълби, жив и здрав да е още хиляда години! Аз пък на свой ред съм Вашият асистент – Уилям Никълъс Уилоуби IV, но може да ме наричате просто Били. Като за първи работен ден едва ли ще имаме много работа, шефе, затова предлагам да пием по кафе, докато Ви разказвам това-онова за практиката…

– Кафе?

– Е, може и чай, ако държите толкова много да спазваме стереотипите на милата ни държава – ухили се той без капчица ирония и измъкна иззад гърба си със светкавично движение чашка с най-ароматния чай, който някога бях опитвал. В другата си ръка държеше появила се като с магическа пръчка огромна чаша, наподобяваща с размерите си супник, пълна с черно като нощта кафе. Веждите ми се повдигнаха леко, но реших, че няма смисъл да коментирам. De gustibus non est disputandum23.

– Благодаря ти, Били – усмихнах се вместо това благодарно и поех финия порцелан, вдъхвайки с наслада благодатните изпарения.

– За нищо, шефе… или предпочитате „д-р Макфиърсън“?

– И „шефе“ става, и на „ти“ може да ми говориш, ако искаш… – Днес бях в такова добро настроение, че се чувствах като смесица между Майка Тереза и принц Чарлз. – Кажи ми какво трябва да знам за работата тук? Откачалки, които по цял ден да се чудят кого да осъдят? Симуланти, които искат да точат здравни осигуровки? Баби, които водят внучетата си на преглед при всяко едно паднало млечно зъбче?

– Съвсем не, началство – селцето е безобидно като глухарче – вдигна палец Били. – Единствено старата мис Финеган от време на време ще идва, за да ѝ мажеш венците с онази розовата гадост – уж имала пародонтоза и свръхчувствителност, но според мен просто ѝ харесва някой да се грижи за нея или пък веднага, щом като излезе оттук, ги облизва и се дрогира по неин си начин. Иначе всичко е повече от нормално. Хората тук са широки души, ще се убедиш сам в това… а по празници… какво да ти кажа – надявам се коланът ти да има достатъчно резервни дупки, понеже тук не е прието да се отказва покана за вечеря.

– Д-р Бартълби спомена нещо за петък, 13-и… – зададох най-накрая въпроса, който ме човъркаше от вчера.

– О, до най-близкия има повече от три месеца, така че няма защо да се притесняваш – смигна ми Били. – А когато дойде време, и сам ще разбереш за какво иде реч.

Не че ми стана много ясно, но реших да не настоявам повече.

Трите месеца изтекоха почти неусетно. Всичко, което ми бе казал Били, бе истина: пациентите до един бяха най-милите хора, с които се бях сблъсквал досега през живота си, умираха да те канят на гости и никога не се оплакваха от нищо – нито от качеството на работата ми, нито от тарифите, нито от реална или фантомна болка по време на процедурите. Започвах да си мисля, че съм попаднал в нещо средно между рая, Обетованата земя и Атлантида – толкова нереално спокойно бе всичко.

И така до един паметен четвъртък, когато, съвсем забравил за фатални дати, предупреждения и прочие, не се обърнах към жената на кмета, мис Суон-Харпърсмит:

– Всичко изглежда перфектно, мис – сложих Ви лекарство, което до утре би трябвало да подейства… Защо не наминете към три следобед, за да го махнем и да поставим пломбата, за да не Ви мъчи повече този кътник?

Няма да забравя изражението на лицето ѝ, когато надигна глава и впи очи в моите. Все едно ѝ бях предложил да се разходим до фермата на стария Уолъс и да я подпалим за разнообразие.

– О, ама Вие не се шегувате, докторе… – промълви тя след минута-две взиране в мен. – Сигурно сте забравил… така де, няма проблем, ще мина в събота по някое време…

Чак след като затвори вратата след себе си, се усетих, че следващият ден бе петък, 13-и. Явно суеверието бе широко разпространено сред местните. Убедих се в това още по-силно, когато уж неволно подхвърлих на следващите ми двама-трима пациенти предложението да дойдат утре. Реакцията им бе абсолютно една и съща – широко отворени очи, зяпнала уста, изпълнен със съжаление и снизхождение поглед…

– Били! – креснах аз, когато поредният селянин се изниза тихомълком през вратата, очевидно възмутен от невежеството ми. – Ела за малко, ако обичаш…

– Какво има, шефе? – Главата на асистента ми изникна светкавично от задната стаичка, където стерилизираше инструментите и подготвяше смески за пломби.

– Утре е петък, 13-и. Ще ми обясниш ли защо всички се държат като дебили, когато им кажа да дойдат утре? Да не е някакъв местен ритуал… празник… знам ли и аз? Сигурен съм, че не е от суеверие, понеже половината село имат черни котки и минават под стълби като разпрани!

– Не, шефе, просто утре… хм… как да го кажа… пациентите ни ще са по-различни…

– Тоест? Да няма да ни водят затворници или психично болни? Старият Бартълби да не е бил доброволец за pro bono24 лечение?

– Не точно… Виж, не мога да ти го обясня сега, така че най-добре сам да разбереш утре сутрин. Приготви се, понеже по всяка вероятност ще имаме доста работа. И, каквото и да става, не откачай, не бъди тесногръд и не се дръж грубо с пациентите.

– Че кога съм го правил?

– Утре всичко ще е различно, началство – ухили се Били и ме тупна по рамото. – Забравѝ за всичко, на което са ви учили в колежа – сигурен съм, че за това едва ли са ви подготвили…

Въпросната нощ почти не успях да мигна. Унесох се в някакво неспокойно подобие на сън чак към четири часа сутринта и, докато се усетя, бе дошло време за ставане. Реших, че няма смисъл да закусвам, понеже недоспиването винаги се отразяваше зле на апетита ми. Нахлузих престилката и, опитвайки се да скрия прозявката си, отворих вратата на кабинета.

В зъболекарския стол бе седнало зомби.

Бавно притворих вратата и се върнах в кухнята. Почти на автопилот си запарих чаша чай, извадих пликчето и го хвърлих в кофата за смет. Едва когато врялата течност изгори устните, езика и половината ми хранопровод, реших, че съм достатъчно буден, за да не ми се привиждат глупости, оставих внимателно чашката на масата и се върнах в кабинета.

Зомбито търпеливо седеше на стола и си подсвиркваше някаква жизнерадостна мелодийка.

– Хей, добро утро, dottore25! – зарадва се то, когато ме забеляза да стоя като препариран на прага. – Аз съм Марко, приятно ми е! Извинявай, че подраних – знам, че Били Зеленчука ми каза да дойда към девет часа, ама нещо сън не можа да ме хване тази нощ, затова ти се изръсих по ранна доба, да ме прощаваш отново…

– Били Зеленчука? – с пресипнал глас, който можеше да принадлежи на всеки един астматик, но не и на мен, успях да промълвя аз.

– Si26, dottore – Били, твоят асистент! Той ми записа часa тия дни…

Определено беше зомби, две мнения по въпроса нямаше: свличащата се от черепа му плът, оголените кости по цялото тяло, липсващите пръсти… абе всичко бе като по учебник. Единственото, което не се вписваше в цялата картинка, бе веселяшкият му италиански акцент… който пък идеално пасваше на темпераментното му поведение.

А, и усмивката му. От филмите за зомбита знаех, че всяко уважаващо себе си немъртво създание трябва да има гнили и неравни зъби, между които да висят късчета плът и мозък. Моят пациент очевидно не спазваше каноните дословно, понеже зад посинелите му устни се криеше такава перфектна зъбна картина, че и Бен Афлек би ѝ завидял.

– Ами… пропуснал е да ме уведоми, но няма проблем – изграчих аз, с труд удържайки се да не отида в манипулационната и да премеря температурата си. – Какво ще правим днес – пломба, вадене, зъбен камък…?

– О, разбира се, че не – dottore още е нов, сигурно не знае, че Марко има най-поддържана усмивка в повечето светове – разсмя се гръмогласно зомбито. – Просто профилактичен преглед – зачатъци на кариеси и други такива…

– Добре, отвор? уста – пристъпих примирено към стола, почти уверен, че след малко ще се събудя в леглото си от джафкането на алармата.

Когато приключих с прегледа, се убедих в две неща: че това определено не е сън и че Марко наистина спазваше спартанска зъбна хигиена.

– Браво, Марко! – похвалих го аз, докато смъквах ръкавиците и мятах инструментите в съдинката с предназначени за стерилизация. – Де да можеха повечето ми пациенти да са като теб…

– О, dottore, искаш ли да ти споделя една тайна? – смигна ми заговорнически зомбито. – Марко има зъби perfetto, понеже е вегетарианец! Всъщност, почти цялата la familia са вегетарианци… по принуда, за съжаление. Толкова трудно се намира мозък в днешно време! Уловиш някоя русокоса bambina27, отвориш главата ѝ – а вътре пусто като в марокански бордей… Тъжно, dottore, тъжно… Сега ядем праз и трюфели…

Марко потръпна и стана от стола.

– Пет паунда за прегледа, si?

– Si… уф, искам да кажа – да, пет паунда…

Зомбито учтиво си взе довиждане и си тръгна. По пътя към вратата се спря пред огледалото, оголи искрящата си от белота усмивка, доволно измърмори „Bene!28“ и замина.

Тъкмо обмислях идеята да заседна от рано пред камината и да се натряскам, когато се появи Били.

– Началство! – зарадва се той. – Видях Марко да излиза току-що – значи сте се запознали?

– Уилям Никълъс Уилоуби IV, дай ми една разумна причина да не те уволня, убия или и двете на секундата! Какво, по дяволите, става тук, защо из кабинета ми се шматкат зомбита и кой, в името на всичко свято, е Били Зеленчука?!

– Това ще да съм аз, шефе… – леко помръкна Били. – Така съм известен в една кръчма – „Зелената котка“, която съществува във всички светове, епохи и измерения едновременно… дълго е за обясняване. Накратко – магьосник съм, но съм си взел кратка почивка от магиите и се опитвам да открия себе си. Реших да пробвам как ще ми се отрази да работя като асистент на зъболекар. Преди това бях барман, телевизионен водещ, банкер…

– Чакай малко. Върни леко назад до частта с магьосника.

Вместо отговор Били направи някакъв странен жест. Вратата на кабинета се отвори и чашката с чай, която бях забравил в кухнята, плавно влетя и кацна пред мен.

– О, сигурно е изстинал… Момент – плесна се по челото асистентът ми и разтвори лявата си длан. Върху нея се появи не твърде голямо огнено кълбо. Без да обръща внимание на опуления ми поглед, той се прицели и чукна леко с пръстите на другата си ръка пламтящата сфера към чашата ми, все едно играеше на топчета със съседските деца. Кълбото заплува към чая, обгърна го за миг и след това изчезна с глух пукот. Машинално взех чашката и отпих. Беше точно толкова топъл, колкото трябваше – нито прекалено врял, нито прекалено студен…

– Та, ще ме прощаваш за недомлъвките, ама си мислех, че е по-добре да видиш и да повярваш, отколкото да ти разкажа всичко и да ме помислиш за луд – отново заговори Били. – Със стария Бартълби се бяхме договорили – всеки петък, 13-и, да лекува онези, които му препратя от „Зелената котка“, без да задава въпроси. Предполагам, че няма да имаш нищо против да продължим, както си беше? В крайна сметка, парите не миришат, а ще се увериш, че всички си плащат редовно…

Още се мъчех да осмисля казаното, когато на вратата се почука.

– Влез! – извиках по навик.

– Добър ден, докторе, здравей, Били… – учтиво поздрави влезлият. Дори да не бях обърнал внимание на наметалото му с цвят бордо или на неестествената бледност на кожата му, нямаше как да не забележа силно издадените му и леко заострени кучешки зъби. – С Вас не сме се запознавали – казвам се Джордж29, пряк наследник на великата династия на Дориан, първият вампир, успял да се пребори със страха от слънчева светлина.

– Приятно ми е – д-р Тери Макфиърсън – протегнах ръка, твърдо решен да не издавам изумлението си.

– Тери, а? – ухили се вампирът и смигна на Били. Не схванах шегата, но очевидно не беше нещо обидно, така че реших да не задълбавам. – Дошъл съм за леко козметично изпиляване. Омръзна ми всички да ме зяпат по улиците.

– Ами тогава как… хм… ще вечеряте? – поинтересувах се аз, докато дезинфекцирах ръцете си.

– О, не бъдете тесногръд, докторе. Вампирите не пият кръв от десетилетия. Всички тези антибиотици, лекарства за стомашни киселини, генно модифицирани храни… „Единственото нещо, което е по-отвратително от яденето в «Макдоналдс», е кръвта на продавачите в «Макдоналдс»“, както казват в родната Трансилвания…

Още не бях приключил с Джордж (който между другото се оказа доста забавен и разговорлив събеседник), когато в кабинета нахлу младо момиче в инвалидна количка. Вече без всякаква изненада отбелязах, че вместо крака имаше рибешка опашка.

– Здрасти, Линда, ще изчакаш ли малко, докато докторът оправи Джордж? – махна приветливо с ръка Били.

– Няма проблем, аз и без това съм само за предварително записване – кимна девойката. – Кога ще може да ми сложите цялостна металокерамика?

– Искаш да ти извадим всички зъби и да ги подменим с изкуственяци? – шокира се асистентът ми. – Че ти си само на 214 години, защо искаш да правиш бабешки работи?

– Защото ми писна, Уилям! – тросна се русалката. – Ела ти веднъж да пробваш да си измиеш зъбите под водата и тогава ще си говорим!

– Ами мий ги над водата…

– Да бе, представяш ли си? Идват на брега ми младите момци с молби да им измагьосам любов, пари и късмет, а ме заварват с четка, паста и разпенена уста! Че след това и за заклинание против хълцане няма да ме потърсят!

– Добре, Линда, убеди ни… Шефе, след два месеца добре ли е?

– О, да, само да не забравиш да поръчаш металокерамиката предварително – улисан в изпиляването на втория вампирски зъб, подметнах аз.

След като Линда и Джордж си тръгнаха, се чувствах толкова уморен, сякаш бях носил всеки един от пациентите на гръб до вратата. Посегнах да отпия от чая си, но в този момент в кабинета влезе омотана с прахолясали бинтове мумия.

– Привет, смъртни! Да не сте в обедна почивка? Мога да изчакам отвън, ако се налага… – протътна плътен глас през цялата тази опаковка.

– Споко, Рамзес, сядай – подканващо тупна по стола Били. – Просто пием… хм… чай, както очевидно се прави в тази странна държава. Ти ако искаш кафенце обаче, казвай, докато е време. Ще ти го направя по твой вкус – на пясък…

– Супер, приятелю, много ти благодаря… А случайно да сте си завъдили от ония девици с палмови листа, дето ти веят, докато почиваш, че ще пукна от жега?

– Не прекалявай, друже – засмя се Били и измъкна от въздуха чаша турско кафе. – Рамзес, запознай се с д-р Макфиърсън, който наследи стария Бартълби. От днес нататък той ще има честта да се рови из тая бездна, която наричаш своя уста…

– Е, сега… ще се обиждаме… Знаеш, че здравните ми осигуровки заминаха, когато иманярите ми ошушкаха пирамидата, Анубис да ги тръшне дано… Чисто чудо е, че ми останаха цели осем зъба… – избоботи Рамзес, докато сърбаше с наслаждение кафето.

Имах чувството, че този ден никога няма да свърши. Потокът от пациенти не секваше нито за миг: джуджета с избити в пиянска свада зъби, самодиви, чиито приятели се оплаквали, че им дращело при… хм… сещате се, престарели върколаци, идващи за подмяна на изкуствени челюсти… Чак надвечер успяхме да си поемем въздух.

– Е, началство, как ти се стори първият ти петък, 13-и? – попита развеселено Били, докато смъквахме престилките и събирахме разпилените из кабинета инструменти.

– Ще ти отговоря утре, когато мозъкът ми престане да тупти като развален мъдрец – засмях се аз.

– Искаш ли да отскочим до „Котката“ и да обърнем някоя-друга пинта бира? Първите са от мен.

– Сериозно? Появила се е и тук, а аз не съм я забелязал…?

– Е, не е толкова лесно да откриеш „Зелената котка“… трябва някой като мен да те покани, иначе може с години да минаваш на два фута от нея и пак да не доловиш присъствието ѝ. Хайде, да вървим – заслужихме си една вечер почивка! Хм, между другото, докато не съм забравил, няма да е зле да си намерим помощник за следващия петък, 13-и. Имаш ли някой безработен колега?

– По принцип имам, ама за какво ни е?

– Подочух разни слухове, че се канят да заснемат нова версия на „Властелинът на пръстените“. Това на практика значи, че всички орки от Мордор до Графството ще ни се изсипят на вратата за дентална реконструкция, понеже хич не били доволни от гримьорите във филмите на Питър Джаксън. А ако знаеш само какво точно означава „оркска суета“, ще ти се доплаче отсега… – въздъхна Били и изгаси осветлението в кабинета.