Змии в стените

Чудовище

Под леглото му имаше чудовище.

Беше абсолютно сигурен в това. Знаеше го от мига, в който навърши 6 годинки, въпреки че и майка му, и баща му бяха прекарали безброй часове, убеждавайки го в противното. Дори сега, 30 години по-късно, докато отегчено се лашкаше в метрото на път към дома и с всички сили се мъчеше да забрави кошмарния ден на работа, си спомняше вечерта, в която татко му бе дошъл в стаята и за пръв път му бе обърнал внимание. Обикновено майка му беше тази, която си играеше с него, разказваше му приказки и седеше до главата му, докато заспи. Въпросната вечер обаче баща му се бе появил в необичайно добро настроение, бе загасил лампите и бе легнал до него, държейки стария свещник от стаята на баба му в ръка. „Хей, приятелче, дочух, че пак са те притеснявали някакви чудовища!“. Помнеше думите му, сякаш цялата случка се бе разиграла вчера. „Искаш ли за разнообразие този път ние да сме тези, които ги гонят?“. Оттогава бе минало ужасяващо много време. Баща му доста отдавна не бе сред живите. Дори на моменти се улавяше, че изпитва трудности да си припомни усмивката му – онази, която всички казваха, че бе наследил от него. Газените лампи, които палеха при честите спирания на тока, също от дълги години насам бяха заминали в небитието. На тяхно място безцеремонно се бяха настанили фенерчетата с батерии, акумулаторното осветление и светодиодите в мобилните телефони. Дали заради този свой спомен или поради друга, твърде мъглява и необяснима причина, но и досега гледаше никога да не остава без свещи у дома си. Прекрасно осъзнаваше, че при сегашното развитие на енергетиката токът можеше да спре максимум за две-три минути, докато светкавично действащите екипи на енергото не открият проблема и не го отстранят. Но също така знаеше, че когато светлините угаснат, единственото, което би могло да те спаси от тоталната депресия на мрака, бе пламъчето на свещта.

Сигурен бе в това.

Също както бе сигурен, че под леглото му има чудовище.

Пътят до вкъщи изглеждаше почти безкраен. Вечен. Слава на Вси Светии, че досегашният му живот го бе научил: няма вечни неща. Някои мигове – като днешния ден, например – се проточваха отвратително дълго. Другите, хубавите, като всеки един от трите му брака, траеха по-кратко и от дима на току-що изпушена в центъра на торнадо цигара. Нищо обаче не бе вечно. Освен може би болката. С нея човек просто трябваше да свикне.

Когато отключи масивната входна врата и прекрачи прага, така нареченият му дом го посрещна с обичайното си леденостудено безмълвие. Цялата работа със студа, за жалост, не беше метафора. Дори и в най-горещите дни виждаше как дъхът му излиза на микроскопични кристалчета скреж и вбесяващо бавно се разстила в краката му като в някаква извратена пародия на коледна приказка. Беше се опитвал да прогонва вкочанясването с печки, радиатори, конвектори и какво ли още не, но бързо осъзна, че получава в замяна само колосални сметки за електроенергия. Затова бе оставил отоплението да работи единствено в кухненския бокс, където спеше котаракът му. Все пак огромният рижав звяр бе последното подобие на семейство, което му бе останало – нямаше защо животинката да страда заради стопанина си.

Без да си дава зор да се събува, влезе в тясната кухничка и се тръшна на първия попаднал стол. Никой никога не му идваше на гости, но въпреки това упорито купуваше поне по един стол на месец. Сякаш се опитваше да умилостиви Великия Бог на Самотата, като му поднасяше четирикраки жертви веднъж на пълнолуние.

Жалко, че чудовището – което със сигурност беше под леглото му – не ядеше столове. Иначе досега животът му да бе станал доста по-лек.

Тази вечер не му се гледаше телевизия. Натисна набързо няколко бутона на две-три от всички дистанционни, разпилени по кухненската маса. Джон Фогърти1 не трябваше да бъде умоляван повторно: Creedence Clearwater Revival2 се запрехласваха по лошата луна, памучните плантации около родния дом и – естествено – от онзи прословут кораб, който всички мислеха за жена3. За миг се зачуди дали не е прекалено силно, но после махна с ръка и напомпа потенциометъра за звука още едно деление нагоре. Майната им на съседите – ако не можеха да оценят красотата на рокендрола, значи не заслужаваха да са живи.

Също като чудовището под леглото му.

Липсваше му само още щипка блаженство, за да допълни и без това очертаващата се като перфектна ергенска вечер. Още не бе успял да си помисли това, а ръката му вече отваряше хладилника и развърташе капачката на заскрежената бутилка с ръжено уиски. Наля си два пръста, погледна чашата критично и щедро я напълни почти до ръба.

Тъкмо отпиваше първата глътка, когато токът спря. Гласът на Джон замря по средата на припева на онзи кавър на Status Quo4, който бе един от любимите му. Не това обаче го накара да потръпне от раздразнение.

Тъмнината.

Проклетата тъмнина, която лакомо налапа целия заобикалящ свят, подобно на гладна проститутка, поемаща в устата уморения член на черноработника, бързащ да се прибере у дома.

Не му отне много време да открие неприкосновения запас от свещи. Бяха останали три. Повече от достатъчно, успокояваше се той, докато се мъчеше да уцели фитила на първата с трепкащото пламъче на запалката си. Едва ли щеше да се наложи да използва и половината, преди енергийната компания да открие кой точно трафопост е проблемен и да го закърпи надве-натри.

Е, наздраве, надигна той чашата си към колебливо реещото се огънче и напипа телефона си. Нямаше „Крийдънс“, за съжаление, но все щеше да успее да се утеши с гигабайтите Ричи Валънс, Литъл Ричард и Фатс Домино, докато токът благоволеше да се завърне.

Някъде по средата на разюздания риф от пианото на „Good Golly Miss Molly“5, който подозрително съвпадна с последната глътка уиски, осъзна, че свещта догаря, а електричеството все още няма ни най-малко намерение да се появява. Мамка му, изруга той мислено, стана и се запъти към хладилника, за да презареди запасите. Финалните акорди на песничката, която бе карала милиони тийнейджъри да полудяват, заглъхнаха. Бълбукането на кехлибарената течност изведнъж запълни мраковитата тишина. Почувства се като бездомник-алкохолик, който трескаво излива в гърлото си последните скъпоценни капки долнопробна пукница. Спря за миг, очаквайки следващата песен в плейлиста да тръгне автоматично. Телефонът обаче мълчеше. Сега ли му беше времето да ми свърши батерията, изруга той и чукна мобилния апарат с нокът. Машинката обаче мълчеше. Ако щеш, изплю се ядосано през прозореца той и допълни чашата си.

Свещта угасна.

Като е тръгнало накриво…

Докато търсеше пипнешком чекмеджето, в което бяха резервите му, дочу странен шепот, който се донасяше откъм спалнята.

Миииииииииииииилоооооооооооооо…

Звучеше досущ като гласа на първата му жена.

Глупости. Под леглото му имаше чудовище.

Не че първата му жена не се бе оказала чудовище. Не че не го бе зарязала заради третия си съпруг, докато изневеряваш на първия и втория с четвъртия си любовник. Да, сложно беше. Но какво в проклетия живот не е?

Най-накрая успя да запали свещта. Пламъкът ѝ се люшна успокояващо, прогонвайки чудовища, жени и депресии.

Наздраве, Галя, отпи близо половината от чашата си той и с попрегракнал глас запя отчаяната молба на Енгелберт да го оставят на мира6.

Пя, докато гърлото му не се предаде и не задра в заключителните щрихи на „See You Later Aligator“7.

Ток все още нямаше.

Втората свещ угасна също като първата – без особено театралничене.

Откъм спалнята се донесе нова въздишка.

Мааааааааааайлссссссссс…

Този път бе готов да се закълне, че това е втората му съпруга. Онази, същата, която не искаше да се раздели с майка си.

Нонсенс, убеждаваха го сетивата – Анна не искаше да се изнесе на квартира с теб в същия град… какво, по дяволите, ще дири чак тук?

Плюс това мястото под леглото му беше резервирано.

За чудовището, разбира се.

Последната свещ се запали с неохота. Огънчето дълго близа фитила, докато най-сетне не обгърна чувствено ствола му и не се заклати стабилно на върха.

Навън започна да вали. Плющящите върху малкото останали листа дъждовни капки отекваха в съзнанието му като погребални индиански барабани.

А на всичкото отгоре и чудовището под леглото му се размърда.

Мааааааааааайлссссссссс…

Вече нямаше как да отрича – беше третата му жена.

Мааааааааааайлссссссссс…

Светлината в кухнята изведнъж се усили. Той вдигна поглед нагоре в отчаян опит да повярва, че най-сетне токът е дошъл и че благословията на електрическата крушка все пак е благоволила да огрее и неговия дом…

Нищо подобно. Просто обикновената бяла домакинска свещ се бе превърнала в онази странна зелена декоративна гадост, превързана с панделка, която бе забелязан в първия миг, в който се преселил при Патриша. С четирите си фитила и странния аромат на мускус дяволското творение бе запълнило едва ли не цялата кухня.

Мааааааааааайлссссссссс…

Вратата на спалнята се отвори.

Чудовището изпълзя бавно изпод леглото и се затътри към кухнята.

Видя ли, тате, наистина имах чудовище под леглото, кресна той наум, докато търсеше опипом чашата с уиски на масата.

Мааааааааааайлссссссссс…

Ела да ми срешеш косата…

Помниш ли, Мааааааааааайлссссссссс…

Помниш ли как ме решеше, докато аз те лъжех, че те обичам…?

Опипващите му пръсти трескаво шареха по повърхността на масата.

Чашата я нямаше.

Вместо това напипа дървения гребен, с който някога наистина бе ресал косите на любовта на живота си, докато гледаха филми с Адам Сандлър на вехтия телевизор.

Ела, Патриша.

Липсваше ми.

Ела и ще те среша.

Чудовището доволно замърка и приплъзна слузестите си пипала към дивана.

Докато решеше сплъстената му, полуразложена коса, пламъчето на последната свещ въздъхна плахо.

И угасна.