Змии в стените

Перфектното убийство

Тази вечер възнамерявах да извърша перфектното убийство. Планирах цялата работа от два месеца и кусур насам, така че бях повече от сигурна – щях да успея да се измъкна безнаказано, а като бонус елегантността на постановката щеше да ми осигури безпроблемно членство в „Клуб 13“22. Мечтите ми дори се разпростираха далеч по-мащабно: когато приключех с деянието си, легендите на клуба щяха да ме носят на ръце. Буквално. Защото нямаше брилянтен мозък на този свят, на когото да бе хрумвало подобно гениално изпълнение. Дори братята Ромеро щяха да бъдат принудени да признаят, че всичко, сторено от тях, бледнее пред красотата на моята постановка.

Кандидат-жертвите ми всъщност бяха две – Кайл Мартинсдейл (неверникът, който ми се кълнеше във вечна любов от десетина години насам) и съпругата му Марго (пачаврата, заради която ме бе зарязал секунди след като откри, че е богата и сексуално незадоволима). Бях си направила домашното добре: знаех, че убийствата на семейни двойки крият повече опасност от останалите; знаех, че папараците и без това следват звездното семейство неотлъчно и дават мило и драго за поредния скандален кадър с тях двамата; знаех, че почти цялата къща е опасана с камери с изключение на кабинета на Кайл, в който бе почти невъзможно да се проникне…

С други думи, знаех, че това, което се надявах да извърша, беше невъзможно, откъдето и да го погледнеш. Всеки престъпник, ченге или автор на криминални романи би се съгласил с това. Също така обаче бях уверена в още нещо: че никой и нищо не може да застане на пътя на прецакана жена.

Която на всичкото отгоре притежава всички качества, необходими на сериен убиец.

След като вече можех буквално да рецитирам насън рутината на Мартинсдейлови, охраната им, портиерите, икономите и дори разписанието на доня Роза, чистачката, реших, че няма смисъл да отлагам повече изпълнението на перфектния си план. За начален час на операцията бях набелязала 19:45 ч., 17 ноември. Тогава се навършваха точно пет години, откакто Кайл и аз се бяхме сблъскали за пръв път на улицата и, както наивно вярвах доскоро, бе пламнала любовта. Знам, че беше мелодраматично. Но, кажете ми, как да вървя срещу женската си натура?

Няколко минути преди нароченото от мен време вече бях заела удобна позиция на един от клоните на дървото, което растеше точно до оградата на имението Мартинсдейл. Вече се стъмваше рано, бях цялата в черно, а обслужващият персонал бе напуснал къщата преди половин час. Не се съмнявах нито за миг, че ще успея да проникна – всички гореизброени фактори бяха на моя страна. Единствено се притеснявах дали двамата охранители – Сезар и Антонио – няма изведнъж да решат да изневерят на традицията си да се гушкат в тоалетните на прислугата. Това обаче надали щеше да се случи – прекалено скоро бяха осъзнали сексуалността си и прекалено отскоро влюбени, така че със сигурност едва ли щяха да пропуснат възможността на петминутен меден месец сред бидета и ароматизатори.

Светкавичният ми пробег от клона през стената, та чак до противопожарния изход, премина без особени премеждия, следователно бях права за „младоженците“. Прекрасно знаех къде са разположени камерите и как да улуча точно „мъртвите им точки“, затова промъкването ми се стори като детска игра. Също толкова лесно се оказа и да прескоча от аварийната стълба до прозореца на тоалетната. Кайл неведнъж бе гълчал прислугата и се бе опитвал да им набие в главите правилото за винаги затворени прозорци, но всеки, който знаеше какъв Армагедон настъпва след доня Роза, можеше да се обзаложи, че точно тези ще са отворени. Наложително беше.

Както се очакваше, Антонио и Сезар се бяха заключили в една от кабинките и чувствено озвучаваха околността с пъшкания и стенания в стил „Планината Броукбек“. Сезар изобщо не разбра откъде му дойде – просто издаде някакво кратко задавено гъргорене и рухна на земята, притискайки прегризаната си сънна артерия. Оставих го да се въргаля в собствената си кръв – той беше момчето, което зяпа камерите, тоест, не бе важен. Виж, с Антонио трябваше да се постарая повече, той имаше достъп до най-потайните места на имението и затова щях да имам нужда от пръста му. Прехапах бедрената му артерия за разнообразие, мъчейки се да не обръщам внимание на отвратителното нещо, което – все още възбудено – се люлееше пред очите ми, след което набързо откъснах пръста му. Докато се отдалечавах, нямаше как да не забележа любопитна подробност – двамата мъртъвци бяха паднали един върху друг в перфектна поза „69“. Е, животът понякога си правеше странни шеги.

Палецът на Антонио свърши чудесна работа. Вратите се отваряха пред мен без секунда забавяне. Не след дълго вече бях в кабинета на Кайл – неговата светая светих, мястото, където пазеше ловните си трофеи, купите от колежански футболни първенства… мястото, откъдето имаше пряк достъп до херметично затварящия се трезор. Там, според моя план, трябваше да завърши всичко.

Вратата на кабинета плавно се затвори. Пръстът на Антонио вече не ми трябваше, но нямаше как да го оставя на местопрестъплението. Стиснах очи и с неохота го глътнах. Не че не обичах месо, но човешкото бе фрашкано с отрови, нитрати и един дявол знае какво още. Плюс това, в края на краищата, бях дама и трябваше да внимавам какво слагам в устата си.

Беше ред на алармата. Предпазливо натиснах паник-бутона с нос, за да не оставя отпечатъци. Звънците, сирените и цялата останала какофония можеше да събуди и мъртвец. Затова никак не бе чудно, че Кайл и пачаврата довтасаха след броени секунди. Бях заела позиция зад някаква огромна и очевидно скъпа ваза, затова отначало не ме забелязаха. Когато ме видяха, вече бе прекалено късно – с безшумни стъпки бях излязла иззад грозното порцеланово нещо, заставайки така, че да им препреча пътя за бягство.

Пръв се окопити Кайл:

– Хей, Сара, ама това си ти… Нали се разбрахме, че с нас всичко е свършено – какво, по дяволите, правиш тук??? Хм, чакай малко, това кръв ли е…

Благоверната му изпищя. По всяка вероятност най-накрая бе успяла да забележи налудничавия пламък, горящ в очите ми. Кайл заопипва дръжките на чекмеджетата на огромното си бюро, мъчейки се да извади скрития за подобни ситуации револвер. Не беше достатъчно бърз обаче. Часовникът в трапезарията още не бе успял да отброи осмия си удар, когато „щастливото“ семейство вече поемаше последните си глътки въздух, а аз стоях над гърчещите им се в конвулсии тела и жадно облизвах остатъците от кръвта по устата и зъбите си.

Следваше най-трудната част: да ги замъкна в трезора. Не бях от най-едрите, но очевидно отмъщението наистина те мотивира – успях да аранжирам сцената на местопрестъплението за нула време. Като финален щрих внимателно размазах част от кръвта на всеки върху зъбите на другия. Излязох от херметичното помещение и, отново без да оставям отпечатъци, затворих масивната стоманена врата със скрития върху бюрото бутон. Успях да се изнижа от имението дори още по-безпрепятствено, отколкото бях се намъкнала.

Откриха труповете още на следващия ден. Официалното заключение на полицията бе „масово убийство в резултат на временно умопомрачение“. Детайли от сорта на прегризани гърла, кървища и прочие не бяха оповестени пред обществото. Жадните за сензации обаче все пак успяха да научат пикантериите благодарение на пространните интервюта на доня Роза пред таблоидите.

По-важното бе, че и братята Ромеро научиха.

Утре имам насрочена среща в онази прословута сграда на Уестгроув Хайтс. Казаха ми, че всички от Клуба ще са там. Сигурна съм, че подробностите около перфектното ми убийство ще съумеят да спечелят симпатиите на цялата компания. Дори няма да се наложи да прибягвам до скритото си оръжие – неустоимият ми чар, който досега не ме бе предавал нито веднъж.

Но този път ще мога да застана с гордо изправена глава и да твърдя, че съм успяла да постигна най-великата цел в живота си единствено и само благодарение на таланта си.

О, да.

Ще бъда първата котка, приета в Клуб 13.