Змии в стените

Моргата

– Ей, новобранец, внимавай къде ги караш, бе! Нали ти казах – южно крило, трета секция! Личинки ли имаш в ушите?

– Съжалявам, докторе, малко съм разсеян…

– За съжаление живакът няма да се пренесе сам до моргата! Опичай си ума, момче, че да не се наложи да те връщам обратно в университета да доучваш последната си година!

– Да, докторе. Разбира се, докторе. Веднага, докторе…

Ханс затика тежката носилка към южното крило, като мислено се ругаеше и се наричаше с всички обидни епитети, за които се сещаше. Как можа да се издъни така още на първия си работен ден? Ако не беше вече мъртъв, колегите му в Хайделберг буквално щяха да го убият, когато чуха къде е разпределен. Нямаше тъмничар, който да не си мечтае да работи във Валхала – най-голямата морга в света, която според всички бе трамплин за кариери. А той какво? Оля се още на първата си смяна… Ето на това му се казваше епичен провал.

– Ехо, заек! Накъде си се разбързал така? Изчакай ме, че мразя да преследвам мъже…

Отначало дори не разбра, че изречените задъхано думи са предназначени за него. Огледа се наоколо и най-накрая забеляза младата вампирка клас F1, която подтичваше зад него и ръкомахаше усилено.

– О, аз, таковата… извинявам се – не разбрах, че за мен… – запелтечи той, когато санитарката се приближи достатъчно близо.

– Ама успокой се де, не е като да съм тръгнала да те наказвам или нещо… само клас F1 съм – почука тя с дългия си маникюр по табелката, която бе закачена на ревера на бялата престилка. – Споко, и аз съм новобранец като теб – просто ме разпределиха по-рано. Честно ти казвам, братче, тук е същинска лудница! От няма и месец съм тук, а вече успях да се влюбя в това място…

– Новобранец ли? Та ти… изглеждаш…

– Спокойно, това при вампирите винаги е било проблем – нали знаеш, безсмъртие, ранно съзряване, проточил се пубертет, бла-бла… Просто на баща ми му писна да ме издържа и реши да ми намери някаква работа. Съвсем случайно се сети, че в действителност е част от борда на директорите на Валхала и… е, сещаш се.

– Искаш да кажеш, че баща ти е Вилхелм фон Заксен? – опули се Ханс.

– Ами… как да ти кажа… всъщност, да, той е – изсумтя момичето и с умело движение насочи носилката наляво. И добре, че го направи, иначе живакът щеше да се озове право в западното крило, а това със сигурност нямаше да се хареса на д-р Хайнрих.

– Иха! Кажи ми какво е да си дъщеря на някой толкова известен? – изрече той с широко отворени от въодушевление очи. Едното за малко не изскочи от орбитата си и не се озова върху гърдите на товара в носилката. Баща му обаче не веднъж го бе предупреждавал за това, така че успя да натика немирното нещо обратно в орбитата, преди санитарката да забележи объркаността му.

– Хм, ами далаверата не е чак толкова голяма, мен ако питаш – почеса се разсеяно по скулата вампирката, без да обръща внимание на възхитения младеж до себе си. – Вярно, има си някои преимущества… като например да се къпеш с истинска светена вода, от директен водопровод, прекаран направо от Ватикана, вместо с евтините заместители на местните доставчици. Или…

– Чакай малко, вашият вид не се ли боеше от светена вода!? – прекъсна я Ханс.

– Милото ми момче… – потупа го тя по бузата. Грейналата ѝ усмивка разкриваше великолепна гледка към снежнобелите кучешки зъби, сияещи като малки костени късчета щастие изпод аленочервените ѝ устни. – Ти май идваш от доста дълбоката провинция…

– Виновен! – ухили се той безпомощно и разпери ръце. – Пред теб стои Ханс – осмо поколение натурализирано трансилванско зомби. Съжалявам, ако не съм от класата Ви, Ваше Величество.

– Стига де, просто се шегувах! – плесна го по ръката вампирката. – Улрике фон Заксен, на твоите услуги, младежо! Нали няма да се опиташ да ми изядеш мозъка или нещо от този род?

– Очевидно и Вие не излизате кой знае колко много сред простолюдието, фройлайн – поклони се Ханс театрално. Зомбитата винаги са били най човеколюбивата нация сред всички тъмничари. Защо, мислиш, от нас стават най-добрите медицински сестри.

Улрике се изкикоти.

– Добре де – медицински братя! – поправи се раздразнено той. – Само да вметна, това беше сексистко.

– Ами цялата тази работа с крясъците „Мозък! Мозък!!!“… откъде идва? – полюбопитства девойката.

– О, това не е нищо друго освен простотията на пра-пра-пра-пра-прадядо ми, който една вечер се напил и тръгнал да се заяжда с някакви празноглави блондинки в кръчмата. Пълни глупости…

– Ясно – кимна разбиращо вампирката. – Също както навремето някой от родата ми решил, че среброто е доста под нивото му, затова забранил на всички от фамилията да носят украшения от въпросния метал… Хм, май пристигнахме.

Пред тях се издигаше масивна стоманена врата с малко прозорче от армирано стъкло. Девойката бе права – това бе входът към секция 3 на южното крило.

– Е, новобранец – тупна го Улрике свойски по рамото – готов ли си да влезеш в пандемониума на живаците?

Ако не се страхуваше, че ще изглежда смешен в очите ѝ, сигурно щеше да отвърне „не“.

Така или иначе вече беше късно – санитарката доближи служебната си карта до четеца, той изпищя с разбиране и примигна в зелено. Вратата се отвори с протяжно изсъскване, подобно на любовния зов на рояк змии.

Носилката, тикана от двамата, не издаваше нито звук, както се полагаше. Ханс обаче можеше да заложи и последния си пфениг – цялото място наоколо гъмжеше от звуци. Стенания, пъшкания, дори ругатни – изнервеното въображение рисуваше пред очите му една след друга от ужасяваща по-ужасяваща картина. Гледката на налягалите по безбройните маси живаци и тяхната отвратително розова, ненабръчкана кожа караше отдавна мъртвата му плът да настръхва от отвращение.

– Я виж – посочи вампирката, която видимо също не бе очарована от обстановката наоколо – ето там има свободно място. Нашият живак отива там!

Докато закачаха системите, които щяха да го поддържат в кондиция с добре заучени от медицинския колеж движениа, Ханс не издържа и подметна:

– Някога чудила ли си се защо наричаме тях „живаци“, а нас – „тъмничари“?

– Глупчо! – изхили се Улрике, наблюдавайки съсредоточено показанията на сложната апаратура. – Те са живи, следователно са живаци. Ние сме чеда на Мрака, следователно сме тъмничари.

– Знам, но в нашето село имахме един доста добър историк и археолог. Даже го бяхме избрали за кмет, но заради проблемите му с алкохола трябваше да го свалим. Та той разправяше, че навремето тези две думи имали коренно различно значение.

– Е, и? Пука ли ти? Ами да беше следвал история, не медицина, многознайко! Чакай да ти покажа нещо, което със сигурност не си виждал из ваше село…

Вампирката се доближи до живака и с рязко движение вдигна блузката си нагоре.

– Ако си мислиш, че анатомията на женските не ми е позната… – сопна се Ханс.

– Мълчи и гледай!

Новобранецът с изумление видя как долната част от чаршафа, с който бе покрит живакът, започна да се издига.

– Какво, по…

– Знам, забавно е, нали? – изкикоти се санитарката, докато смъкваше блузата си. – Според някои от колегите – тези, които имат повечко стаж – това било начинът на живаците да изразят привързаността си към срещуположния пол.

– Защо при нас тогава не действа?

– Не знам. Май имало нещо общо с кръвта, циркулацията ѝ и така нататък – сви рамене Улрике.

– А замисляла ли си се защо трябва да събираме всички тези създания, вместо просто да ги зарежем и да изчакаме, докато не станат като нас?

– Нямам представа, Ханс. Някои казват, че имало нещо общо с начина, по който те се отнасяли с нас навремето. Имам предвид… е, чел си учебници по история в училище, нали? Когато техният вид е бил доминиращ, те също са може ли да ни изоставят. Вместо това обаче са ни погребвали, забивали колове в сърцата ни, окичвали са себе си и нас с чесън, просто защото са вярвали, че с това ще ни помогнат да намерим мир, покой и каквото още там се споменава в свещените им книги. Ако не друго, поне им дължим това – сега е наш ред да се грижим за тях.

– От всичко, което каза, чух само чесън – прозя се демонстративно Ханс. – Искаш ли след края на смяната да прескочим до „Надрусаната лисица“? В случай, че не знаеш, там правят най-добрите чеснови хлебчета и най-сочните вурстчета в цяла Европа.

– Едвам ме нави! – ухили се вампирката и се запъти към изхода. Вратата се затвори зад тях също толкова тихо, колкото и на влизане.

– Не ти ли се струва странно: толкова много мерки за сигурност, електронни ключалки, камери… искам да кажа, това не би трябвало да е обикновена морга, по дяволите!

– О, не – засмя се Улрике и с жест го подкани да побърза. – Ако се вярва на татко, навремето това място не се е казвало „Валхала“. Било е известно под доста по-страховито име – название, което е всявало ужас сред обитателите му.

– И какво е било то? – попита, подтичвайки, Ханс.

– Нямам представа какво означава, но според баща ми това тук е било известно като „Дахау“.