Змии в стените

Болката

Не се плашѝ. Трудно е да ме видиш. Даже почти невъзможно. Аз съм тук, но в същото време не съм. Жив съм, но по крайниците ми вече пълзи трупното разложение. Дишам, но гърлото ми е пълно с кръв и сълзи. Аз съм този, който седи нощно време под прозореца ти. Нищо, че живееш на последния етаж. Вятърът ми е приятел и ме носи на раменете си от време на време. Не съм му в тежест – оказа се, че като махнеш от човек любовта и желанието да живее, веднага става лек като перце.

Понякога обичам да си говоря с живи хора като теб. Харесва ми как дъхът ми роши косите им, както някога разпиляваше по възглавницата косата на едно момиче. Приятно е да видиш как думите ти, макар и понякога неразбрани, всъщност достигат до съзнанията им, а не преминават през правото им черво, за да потънат безвъзвратно в канализацията на човешката омраза.

Понякога им подарявам по една мечта. Когато разбрах, че моите блянове са на път да умрат, ги откъснах внимателно от душата си и ги посадих в една малка саксийка – почти като играчка на вид. Но там им е добре. Те и без това никога не са били кой знае колко големи. Никога не съм си мечтал да стана следващия милионер, който ще започне да се държи като бог. Моите мечти бяха малки. Исках да обичам и да бъда обичан.

Смешно, нали? Виждам усмивката по устните ти. И това от време на време се случва – да накарам някого да се смее. Защото нали уж смехът е една от най-приятните свободи на този свят? Навремето, когато бях жив, разсмивах всички. Сега най-много да ги накарам да плачат заедно с мен.

Затова вместо смях им подарявам мечти. Те са малки, наистина. Но за сметка на това са истински. Някога имаше една жена, която ми каза „Ти си последният истински мечтател на този свят“. Жената я няма вече. Отдавна се ожени за поредния мухльо, народи му куп деца и прекарва цял ден в самосъзерцание в огледалото, радвайки се на собственото си измислено щастие. Мечтите, които ѝ бях подарил, увяхнаха. Тя просто не знаеше как да се грижи за тях. Малцина знаят.

По едно време бях успял да открия щастието. Чувствах се като алхимик. Защото чистото щастие е мираж, също като философския камък. Колкото и внимателно да редиш рецептите, винаги ще се намери някой или нещо, което да хвърли лъжицата катран в глиненото гърне на душата ти. Но аз го открих. И внимателно го пазех. Но и там не мина без катран. Сега в душата ми цъфтят единствено магарешки бодили.

Затова сега съм труп. Умрях почти безболезнено – слава на онзи Изрод, комуто дъртите вещици палят свещи в църквите и който по цял ден се чуди как да прецака животите ни по някакъв по-екзотичен начин. Оказа се, че умирането също е щастие – най-пълнокръвното освобождение от страха, че утре ще се провалиш, от ужаса, че може да загубиш най-скъпото си, от постоянния стрес какво точно трябва да направиш, за да угодиш на неугодимата. Душата се проваля в един тъмен кладенец и… това е. Цялата суета около теб спира и вече други са тези, които трябва да се тревожат за плътските, така мимолетни глезотии, около които се върти целият им живот. Нещо като перманентно пиянство, с тази разлика, че никога не изтрезняваш. Слава на Изрода и за това.

Единственото, което остава с теб обаче, е болката. Мислиш си: „Та аз съм мъртъв, по дяволите! Откъде извира всичката тази мъка?“. Претърсваш остатъците от душата си парченце по парченце, надявайки се да откриеш онази частичка, забила се като трън в опърпаните остатъци от сърцето ти, да я извадиш внимателно и да я хвърлиш на бунището, за което си отделил специална част в мозъка си – там, където изхвърли любовта, мечтите и надеждите си. Само че няма да я откриеш. Подлото нещо се крие много добре. По-добре, отколкото жена прикрива чувствата си.

И тогава разбираш, че дори и труп, пак си обречен да страдаш.

Защото за някои хора – такива като теб и мен – болката никога не спира. Просто се трансформира от един вид в друг, притаява се като змия в храсталаците, чакайки мига, в който си най-щастлив, за да те нападне отново, шепнейки в ухото ти като стара курва: „Мислеше, че си се отървал, нали? Спокойно, не се притеснявай – не си“. Едва ли има нещо друго, което да е по-търпеливо от болката. Затова никога не трябва си мислиш, че си щастлив, защото дори в моментите на пълно щастие трябва да знаеш, че болката, с която си роден, е там някъде в сенките. И те чака.