Змии в стените

Драконът Тодор

Драконът Тодор унило се бе излегнал в градинката зад „Зелената котка“ и къркаше 70-градусова джуджешка скоросмъртница. Понеже нямаше как да влезе и да седне на маса като всички останали от постоянните клиенти, бе помолил навремето Рей Макгавърн да измайстори някакви система, която да му позволява да задоволява дребните си пороци. Рей се бе почесал по главата, бе извикал Тери Сторн, Инженера Джордж и Пепи Върколака и със съвместни усилия бяха успели да сглобят необходимата инсталация, която включваше десеттонна цистерна, заровена в мазето на „Котката“, сложна конструкция от три-четири улука и бригада от няколкостотин джуджета, които да зареждат машинарията с пукница два пъти седмично. Тъй като Тодор много обичаше да се налива, а джуджешката ракия можеше да се пие само с предварителна резервация на линейка и изготвено поне три дни преди това завещание, можеше да се каже, че това бе ситуация, в която всички оставаха доволни.

Тодор обаче не се чувстваше истински щастлив. Беше прекарал по-голямата част от живота си, сменяйки един вид депресия с друг, но меланхолията, която го бе обзела напоследък, направо си бе колосална дори по неговите мерки. Работата не беше в това, че трудно се сприятеляваше заради огромните си размери. Не беше проблем и фактът, че заради твърде тривиалното му име никога не го взимаха за спътник, когато изникнеше някое приключение. Дори това, че никога не попадаше в класацията „Десетте най-добре изглеждащи дракона под 3000-годишна възраст“ на списание „Wizards Illustrated“ (независимо че в Обединените Светове бяха останали само той и шест негови събратя и посестрими…), не бе причината за отчаянието му.

Проблемът бе, че Тодор беше обратен.

Никога не го бяха привличали ефектните розови люспи на Тара Мактавиш – драконката, прочула се с ролята си във филма „Шрек“, колкото и да въздишаха по нея останалите по време на сбирките на клана. Това не го притесняваше до момента, в който не изгледа втората серия на „Хобит“ и не откри, че не може да спре да мисли за стегнатото и безупречно изваяно тяло на Смог. Незнайно как бе успял да запази това в абсолютна тайна – като се има предвид астрономическото количество клюки, които ежедневно се разменяха в „Котката“, направо си беше постижение. Секретната му сексуалност обаче го раздираше отвътре денем и нощем. Често мечтаеше как преплита мощните си нокти с друг мъжкар, докато той нежно го гали по люспите с изящните си крила, как литват заедно в синевата на безкрайните небеса, дълго се носят по топлите въздушни течения, а най-накрая се сгушват в недрата на някой вулкан и се отдават на греховната си страст.

Колкото и красиво да бе всичко в представите му, тази мечта обаче бе обречена да остане несбъдната вовеки веков. Шансът някой от далечните му побратими да се окаже също с нестандартна сексуална ориентация клонеше към нещо, по-дребно и незабележимо от самата нула. Именно комбинацията между красивите блянове и жестоката статистически подплатена действителност караше Тодор с всеки изминал ден да потъва все по-надълбоко в дебрите на депресията.

Започващият да ръждясва тук-таме улук издаде онзи характерен дразнещо-сърбащ звук, който сигнализираше, че скоросмъртницата в цистерната е привършила. Тодор плю раздразнено, без да обръща внимание на възмутените вопли на селяните, чийто сарай бе подпалил с този си жест на безсилие. Знаеше, че не може да разчита на нова доставка по-рано от следващия вторник.

Вероятно това бе и последната капка (о, ирония…), която преля чашата с търпението на Тодор. Може би бунтарският плам в него щеше да лумне и без външна намеса, търпеливо чакал своя звезден миг дълги години – не ни е писано да разберем това. Важното е, че именно в този момент нашият герой с нежна душа реши да стане човек. В истинския смисъл на думата – с две ръце, два крака и всички останали екстри, които вървят с обикновеното, лишено от люспи и криле човешко тяло. По този начин и хората щяха да го приемат по-лесно, и името му нямаше да бъде вече пречка (беше се наслушал на десетки истории за били Зеленчука и Клуба на Отчаяните Съпрузи, докато самотно слухтеше през комина на „Зелената котка“, внимавайки да не опърли косъмчетата в ушите си), и вероятността да намери партньор в живота и любовта изглеждаше доста по-голяма.

Речено-сторено. Въпросът бе към кого по-точно да се обърне с молбата да извърши сложната метаморфоза. Алкохолната Троица отпадаше на секундата – Тери Сторн не си падаше по трансформации на огнедишащи рептилии в хора (по-скоро специалитетът му бяха любовно-сантименталните и социално обременени магии), Били предпочиташе да обръща одушевени лица в неодушевени предмети (маргаритки, моркови, праз и прочие), а Джонатан нямаше да мръдне нито един от деветте си пръста, образно казано, ако в цялата ситуация нямаше поне капчица криминален привкус. Не му се искаше да се замесва с Акълдаващите – щяха да му свършат работа, но пък щяха да го заробят с някое недотам приятно условие, като например да яде патладжани и леща до края на живота си, да им ремонтира копторите или да е принуден да изслушва през вечер интригите и клюките, които бяха събрали с пълни шепи от нищо неподозиращите хорица наоколо. Можеше да помоли Смъртта да подмени досието му с това на някой по-незначителен човек, който нямаше да липсва на никого, но според ширещите се из „Котката“ приказки девойката все още била крайно раздразнена от факта, че Вечният човек продължавал да не ѝ се обажда, така че едва ли щеше да прокопса и там.

Тъкмо усещаше как от мислене започва да изтрезнява, когато изведнъж се сети: трябваше да отиде при Абдулла. Беше добряк по душа, така че надали щеше да му откаже, а и шансовете да го прецака с плащането или с друг подобен ситен шрифт в условията беше минимален. Окуражен от собствената си съобразителност, Тодор разпери крила и полетя към най-близкия портал до Западен Истанбул, без изобщо да му пука, че е сериозно подпийнал и че ако Безгрешната Милиция го заловеше да лети в нетрезво състояние, щеше да се разкарва поне месец с ограничителни скоби и GPS-пръстен на лапата.

Не след дълго вече стоеше пред скромния дом на Абдулла и хлопаше по портата с един от дългите си закривени нокти.

– Идвам де, идвам, не бързай да събаряш къщата… – дочу се отвътре недоволно мърморене. След доста проточило се дрънчене и пробване на ключове най-сетне нужният бе уцелен и вратата се отвори широко.

Пътищата на Тодор на няколко пъти се бяха кръстосвали с тези на Абдулла Менахем32, но всеки път драконът оставаше поразен от вида на старчето. Абдулла бе магьосник-политеист33, беше изкарал курсовете за ходжа, равин и бокор34 и изглеждаше така, сякаш е посветил поне по хиляда години на всяка от магиите.

– О, нямаш никакви проблеми – ухили се широко той, щом чу молбата на Тодор. Зъбите му бяха имали крещяща нужда от стоматолог още при първия мандат на Сатанаил. – Ще го уредим за нула време. След това, ако искаш, ще ти запиша час другата седмица за обрязване. Миналата година си изкарах сертификат и за това. Ще се учудиш колко много народ си мисли, че щом съм вещ в магиите на мохамеданството и юдаизма, непременно трябва да съм добър и в касаплъка. Е, връщах ги, връщах ги, ама си викам „Парите са си пари“ и…

– Благодаря, ще си помисля, но засега искам само да придобия човешка форма – измънка Тодор. Не беше много сигурен какво точно означава „обрязване“, но беглите подмятания в „Котката“, които бе долавял оттук-оттам, някак си не го изпълваха с надежда.

– Сигурен ли си? Чувал съм, че във вашата… хм… каста това се харчело като топъл хляб – измърмори вехтият магьосник, но реши да не настоява. – Изчакай за малко тук, за да си приготвя всичко необходимо.

Той изчезна в дълбините на дома си и след десетина минути се появи отново, мъкнейки купища пожълтели пергаменти, прахолясали книги и бутилки с доста съмнително съдържание, част от които опитният пияч Тодор веднага идентифицира като шнапс, гюлова ракия и кайсиево бренди.

За щастие обаче цялата процедура по дращене на мистериозни символи, редене на талисмани и артефакти и изливане на течности в накладения не без помощта на самия дракон огън премина без особени инциденти. След порядъчно количество кълбета дим и разноцветни искри, когато Тодор най-сетне успя да си поеме въздух, усети как вече се взира в Абдулла като равен по ръст, а не отгоре надолу. Тежестта в раменете му, дело на постоянното напрежение в крилете, също бе изчезнала. Най-интересно обаче бе онова, което усещаше в новопридобитите си ръце и крака. Нямаше ги ноктите, които караха лапите му да се пълнят с пръст при всяка крачка, лекотата, с която се свиваха в ставите, бе умопомрачителна, а петте пръста… красота!

– Ето ти прочитна литература за домашно – тикна Абдулла в ръцете му копие от трактата „За особеностите на човешкото тяло и трудностите при овладяването му“, излязъл изпод перото на живата легенда на VIII век от основаването на Алианса, демона Асгарот, който според преданията бе успял да обсеби 1379 тела, включително и на една от Акълдаващите.

Тодор обеща да го прочете непременно въпреки че обемистата книга му се стори твърде непосилно предизвикателство.

Абдулла не само че не спомена и думичка за плащане, но и благодушно сподели част от гардероба си с бившия дракон. Навикът на хората да се навличат с по 3-4 ката дрехи винаги бе будел недоумение у Тодор, но след като се постъкми, усети как полека-лека започва да проумява необходимостта от всичкото това обличане. Наистина, доста по-удобно бе да се разхождаш наоколо с наметало, ватирана фланела и ботуши, особено ако тялото ти вместо с добрите, доказали се във времето люспи е покрито с подобна меко и неприятно розовееща кожа.

Прясно очовеченият дракон благодари на магьосника и закрачи из Обединените Светове, твърдо решен да открие веднъж завинаги половинката си. С всеки един портал, през който преминаваше обаче, надеждите му се сриваха все по-ниско и по-ниско, докато най-накрая не заораха в прахта на върховното отчаяние. Колкото и абсурдно да звучеше, но очевидно хората с нестандартна сексуална ориентация бяха по-малко и от драконите. Е, от време на време се срещаха и такива, но за Тодорово огромно съжаление отдавна бяха заети и щастливо се чифтосваха с партньорите си без дори най-дребен намек за раздор, изневяра или раздяла. На моменти дори се улавяше, че започва да се чуди дали да не се върне при Абдулла и да го помоли да го прехвърли обратно в старото му тяло. Регулярното му къркане, последващото спиртосване на организма и жлезите, изпускащи огън, поне бяха някаква предпоставка за бърза и безболезнена смърт, съответно и за избавление от душевните и плътски терзания…

Потънал в невесели мисли, Тодор дори не усети как преминава през поредния – стотен, а може и хиляден – портал. Студеният въздух наоколо, който се впи в измъченото от всички физически и психически премеждия тяло, го накара да се сепне и да се огледа наоколо. Бе попаднал в подножието на планина – толкова огромна, че върхът ѝ не се виждаше заради облаците, които грижливо го бяха скътали далеч от погледите на натрапниците.

Наоколо не се забелязваха никакви признаци на живот. Единствено в далечината се бледнееше някаква къщурка – грубо измазана, небоядисана, аскетична, без грам украса по себе си. Около нея също нямаше абсолютно нищо – нито градинка, която да свидетелства за естетичната натура на собственика си, нито лехи със зеленчуци, които пък да подсказват, че живеещият тук има прагматичен поглед върху живота.

Драконът все пак реши да рискува и да похлопа на вратата. Нямаше представа кой ще му отвори, но нуждата му от храна, вода и сън го караше да пренебрегва вродения на неговото (вече бивше) племе инстинкт да не се доверяваш на непознати.

– Кой е? – дочу се раздразнен глас от вътрешността на къщата.

– Казвам се Тодор, уважаеми страннико… Прост? нахалството ми, но се заблудих, обикаляйки из Световете не съм слагал залък в устата си от дни, а последният път, когато спах, без вятърът да брули тялото ми, бе преди месеци… Дали ще мога да злоупотребя с гостоприемството ти, дори да е само за час-два?

Резето изщрака и вратата се отвори със жалостиво скърцане. Срещу Тодор се изправи мъж на средна възраст, със жълтеникава кожа и странно издължени в посока към бакенбардите очи. Екс-драконът никога не се бе сблъсквал с подобна раса, въпреки цялото си обикаляне насам-натам и в този, и в предишния си образ.

– Заповядай, пътнико – поклони се непознатият. Благодарение на това Тодор успя да забележи меча със странна форма, който бе запасан зад гърба му. – Един ронин35 никога не ще остави някого да гладува и студува пред портите на дома си. Колкото и отшелнически да живея, все ще се намери залък хляб и паничка вино като за теб… а така като гледам, и топла баня ще ти бъде от полза – добави той, след като дискретно вдиша част от букета аромати, донасящи се от тялото на неканения гост.

Тодор още не бе успял да стигне до главата „Поддръжка и хигиена“ на трактата, но благодарение на домакина си успя бързо да навакса. Фактът, че забрави да преметне хавлията през слабините си на излизане от банята, както и набързо предприетата инициатива от страна на ронина пък съумя да го накара да се запознае с пасажа „Плътски желания и потребности“ в резюме.

– Добре дошъл в планината Броукнек36, Тодор-сан – целуна го нежно по ухото домакинът, след като бурните страсти вече бяха отшумели. – Името ми е Шиготури – волен самурай, прокуден от събратята си заради особеностите на изпитваната от мен любов. Виждам, че и на теб не са ти чужди моите щения…

– Именно заради това се превърнах в човек, уважаеми Шиготури – поклони се Тодор. – Сигурно имаш бегла представа, но, уверявам те, животът на дракон с обратна резба е изпълнен с, меко казано, адски разочарования…

Преди зяпналият от изумление азиатец да успее да реагира по някакъв начин на последното изречение, някой задумка с все сила по вратата. Ронинът се загърна с чаршафа, все още мълчейки, отиде да провери кой е натрапникът, върна се в спалнята и сухо съобщи:

– Теб търсят.

Пред къщата на Шиготури нервно се разхождаше Били Зеленчука. Щом видя Тодор, веднага викна:

– Друже, ако знаеш от колко време те издирвам! Спешно трябва да те върна при Абдулла, докато не е станало нещо ужасно!

– Чакай малко, за какво говориш…!?

– Старият пръдльо е объркал едно от заклинанията. Колко пъти му повтарям, че тая негова мешавица от еврейски йероглифи, арабски писмена̀ и вевета37 ще му докара беля на главата… Според астралните следи на извършената от него над теб магия тялото ти не е напълно преобразено в човешко. Черният ти дроб все още е драконовски…

– Чудесно, тъкмо е свикнал на повече пиене.

– Структурата на ноктите ти не е променена…

– Е, ще ги режа по-често и това е.

– И най-важното: жлезите ти, които изпускат огън, все още функционират! Представяш ли си какво ще стане, ако се активират при… хм… една от онези работи, по които така си падате?

Тодор замислено се почеса по бузата. Ноктите му наистина бяха израснали доста.

– Извинявай, Били, ама не искам отново да съм дракон – проговори той след дълго мълчание. – Харесвам си се такъв, какъвто съм сега, а и точно намерих сродна душа. Кажи на Абдулла, че ако имам проблем, ще го потърся. Или ще се обърна към теб. Но не вярвам да се стигне до това.

Той трясна вратата пред ошашавения поглед на младия магьосник и се върна в спалнята. Шиготури го очакваше в леглото. В погледа му се четяха милиарди незададени въпроси.

– Сигурен съм, че дълго време си страдал от това, че хората не те приемат такъв, какъвто си – вместо отговор промълви Тодор. – Би ли ме приел, без значение какъв съм бил преди?

Ронинът кимна, без да откъсва очи от неговите.

– Чудесно. А сега кажи – да ти се намира цигара? Не, няма нужда от запалка. Иска ми се да ти покажа един номер…