Змии в стените

Кюлотите на вещицата

Ако изобщо имаше време, когато човек можеше да бъде сигурен на хиляда процента, че ще съумее да открие Тери Сторн, това беше по празниците. Познавах го сравнително отскоро, но вече бях успял да науча наизуст омразата му към всякакъв вид организирани тържества. Коледа? О, проверете най-близкото гробище – Тери вероятно гонеше зомбита или успокояваше гробове. Халоуийн? Разходете се из града, наблягайки на изоставените сгради и откъдето ви замирише на сяра или кисели краставички, там ще намерите нашето момче, което или бори някаква свръхестествена гад, или вежливо ѝ обяснява какво ще ѝ стори, ако не си седне на астралния задник (именно затова бяха и краставичките – дълга история, някой друг път ме подсетете да ви разкажа…). Денят на Благодарността? Няма смисъл да дирите в „Зелената котка“ – по-добре наблегнете на сравнително по-неизвестните в магическите кръгове кръчми, като например „Бавария“-та в София или „Краставия елф“ в Мордор. Готов съм по всяко време да заложа оборота на Рей Макгавърн за 3 месеца срещу заплатата на войн от Стражата за седмица, че месир Сторн е заседнал в някоя от тях, кърка до безпаметство и се забавлява с местните сервитьорки, като превръща гаджетата им в кафе-машини и след това им обяснява как трябва да правят капучиното… м-м-м… много внимателно. Най-странното беше, че му връзваха. Били Зеленчука се бе опитал веднъж да приложи номерата на учителя си и после три седмици лекува съвсем немагически синини. А на Тери му се разминаваше всичко – даже на няколко пъти момците си оставаха окафемашинени с месеци, докато впечатлените девойки не се наситеха на мрачната физиономия… е, и на другите му прелести, разбира се.

Така или иначе, да не се отплесвам повече – схванахте основната идея. Ето защо, когато приключих с рисуването за деня и реших да се поразтъпча малко, първата ми работа бе да хвърля един поглед на календара. Не на обикновения, разбира се, а на онзи, който ми бяха подарили миналата година в „Зелената котка“ – със снимка на писа̀ната и с изброени всички що-годе значими празници в основните светове, където се материализираше кръчмата. Искрено се надявах, че днес има нещо за отбелязване. Не се бях виждал с Тери от два-три месеца и вече започваше да ми липсва.

Оказа се, че късметът е на моя страна – беше пети април, а според календара на тази дата се празнуваше Денят на Всеобщата Любов. Прекрасно знаех какво е отношението на магьосника към въпросното чувство, а ако не ми изневеряваше паметта, май и едно от скорошните му малоумни завоевания бе родено именно днес… С други думи, Джаред Терънс ван Сторн най-вероятно бе в такава депресия, че надали му бе до зомбита, девици в беда и прочие времезапълващи дреболии. Следователно трябваше да го търся у тях.

Звучеше примамливо. Честно казано, като се замислех, и на мен не ми беше кой знае колко до кръчми, шумни компании и пиянски разправии. Щеше да ми дойде добре съчетанието от домашен уют и разговор с маг, чиято мъдрост според градските легенди карала Мерлин да изглежда като капитан на отбор по американски футбол.

На пътя ми обаче стоеше една съвсем дребна и незначителна подробност.

Никой не знаеше къде живее Тери.

На път бях да се откажа, когато се сетих, че бих могъл да се възползвам от новооткритите си умения. Не бях рисувал нищо с помощта на вълшебство от онзи прословут дуел в „Котката“8, за който още се разправят истини и измислици. Време беше да отупам прахта от скритата в мен магия и да се опитам да открия къде, в името на Мрака, бе къщата на Тъмния.

Без да чакам да ми хрумне друга идея (като например да звънна на Рей и да го питам дали е ходил на гости у Вечния Човек или да се обадя по скайпа на някоя от предишните му любовници, за да се поинтересувам дали някога онзи, когото мразеха толкова, ги бе водил у тях), извадих най-големия бял лист хартия, който успях да намеря, улових здраво късчето въглен – един от предпочитаните от мен материали за рисуване, поех си дълбоко въздух и затворих очи.

Познатото до болка чувство не чака втора покана и тутакси обгърна цялото ми тяло едновременно отвътре и отвън. Сякаш невидима ръка раздаваше безмилостни плесници в мозъка ми като цяло и на всяко едно нервно окончание поотделно… и същевременно бе подхванала внимателно тила ми, за да не се строполя в несвяст, поднасяйки с ласкави движения пред устните ми чаша райски нектар, който се разтичаше бавно по жилите ми, нежен като майчина грижа. Усещах как ме облива ледена пот, но бузите ми горяха, сякаш ненадейно се бях озовал на гости у самия дявол.

Без да отварям очи, започнах да рисувам.

Късчето овъглено дърво танцуваше по хартията самo. Единственото, което правеше ръката ми, бе да го поддържа във въздуха, за да не падне под напора на колосалната енергия, която по неведоми пътища протичаше през него и през мен.

Когато най-сетне почувствах, че и последните капки магия се процедиха през пролуката между нашия нормален свят и онази мистериозна реалност, откъдето извираше вдъхновението ми, с неохота разлепих клепачи и запокитих остатъка от въглена в камината. Отстъпих крачка назад и се взрях в току-що нарисуваното от мен.

Малкото апартаментче беше като истинско. Ако примижех, почти можех да усетя напластилата се по тапетите остра миризма на тютюн, тъмна бира и изчистени до блясък с древна вакса ботуши; да доловя скърцането на паркета там, където дървените брусчета имаха нужда от подмяна или поне от пренареждане; да забележа рижавите котешки косми, покрили като рехава кувертюра столове, кресла и дивани из цялата къща (хм, никой не знаеше, че Тери Сторн има котка…).

Ех, ако вместо цялата тази красота бях нарисувал карта…

Мисълта още не бе успяла да прелети из главата ми, когато забелязах странния символ, който бях надраскал в долния ляв ъгъл на картината. Протегнах машинално ръка и го докоснах. Въгленът изведнъж оживя. Непонятните линии се разтекоха и бавно, почти мудно запълзяха по пръстите ми, оттам на китката и най-сетне стигнаха до предмишницата, където застинаха доволно в някакво гротескно подобие на татуировка. С малко повече въображение човек можеше да я оприличи на рисунка на котешка глава, излязла изпод перото (или таблета) на младши дизайнер от филма „Трансформърс“ – ъгловата, груба и в същото време изящна и неповторима.

Докато умувах що за дяволщина е това, машинално се запътих към хладилника, за да си налея чаша портокалов сок, тъй като устата ми беше пресъхнала (още един страничен ефект от рисуването с магия, който бях открил напоследък). По пътя към кухнята съвсем случайно забелязах, че очите на драскулката върху кожата ми се движат. Направих една-две крачки в произволни направления и установих, че накъдето и да мръдна, пущината гледа все в една и съща посока. В изблик на вдъхновение се сетих, че явно в транса си съм създал нещо като компас, който да ме насочва към жилището на Тери. Удобно… Нямах представа, че съм способен на такива неща.

Набързо се облякох и излетях от вкъщи, без да отлепям очи от „татуировката“ (поради липса на друга, по-подходяща дума щях да я наричам така). Дано не бърках относно пътеводните качества на това нещо, че щях да стана за смях и да обезпеча шегобийците от „Зелената котка“ с материал за подигравки за десетина години напред.

Само Мракът знае колко точно време се лутах из безброй светове, следвайки сигналите на драсканицата върху ръката ми. Преминах през толкова много портали и „червееви дупки“, че по едно време бях абсолютно уверен: още крачка-две и щях да се изправя очи в очи с далеци, ворлони и „плачещи ангели“9. Почти бях започнал да се отчайвам, когато изведнъж се оказах пред някаква най-обикновена панелна кооперация, затикана в средата на нищото. Острата миризма на отдавна неизхвърляни контейнери смет и твърде неподдържаните улици и алеи между блоковете ми подсказаха, че се намирам в България. Никога досега не бях стъпвал в тази държава (и слава на Древните, ако се вярва на разказите на Били Зеленчука, който си бе намерил яка компания тук…10), но всички, с които се бях запознал преди време в „Зелената котка“, ме бяха предупредили да бягам от тук като Тъмен Маг от романите на Лукяненко. Или като дракон от книгите на Теллалов, както обичаше да казва Били, но тъй като никой друг не бе чел въпросния автор, нямаше как да уловя тънкия (очевидно) хумор на закачката.

След като вече бях толкова близо, нямаше нужда да се консултирам с „татуировката“ – можех да надуша присъствието на Тери от километри. Уверено заизкачвах стълбите на блока, от който долавях най-настоятелни сигнали (бяха ме инструктирали да избягвам асансьорите на всяка цена, тъй като повечето били набори на Гандалф…) и не след дълго вече хлопах по ламаринената врата, преграждаща входа към светая светих на Вечния Човек.

– А, Питър, ти ли си? Влизай, отворено е – дочух приглушения глас на Тери от вътрешността на апартамента.

Наистина не беше заключено… или поне не в традиционния смисъл на думата. Аз лично влязох без особени усилия, но ако някой Нежив или Акълдаващ се бе опитал да премине, щеше да остане доста неприятно изненадан: дори „Котката“ нямаше такива защитни руни, каквито бяха опасали вратата на Тъмния Маг.

– Откъде ме надуши бе, лисицо такава? – ухилих се аз, докато си пробивах път през сандъците и кутиите, с които бе затрупан коридорът.

– Че кой друг ще си направи труда да ме издирва къде живея, че и точно на пети април… Може би само Айвън Рийс, но той от две години е в командировка при тибетските магове, така че оставаш само ти, приятелю – намигна ми Тери, надигайки се от фотьойла, за да ме посрещне.

– А, да, пети април… Ами в този ред на мисли – честит празник, месир! – подкачих го аз.

– Хм, Питър, ти май наистина гориш от желание да изкараш лятото като бурканче с терпентин… – намръщи се магьосникът.

– Извинявай, все забравям, че чувството ти за хумор е заровено в съседния на Саурон гроб…

– Не се шегувай с мен в деня, в който се роди онази никаквица – изплю се с отвращение Тери, след което щракна с пръсти и продуктът на раздразнението му изчезна… хм… ами като на магия.

– Да не ти пука, приятелю! – тупнах го аз по рамото и с наслаждение се отпуснах на диванчето. – Уф, ама тук доста понамирисва… Откога не си чистил на котарака си?

– Моля, моля… Дама е и се казва Жулиета – стрелна ме с очи магът. – А нима не знаеш, че жените никога не миришат на пот, дъхът им сутрин ухае на теменужки, а в тоалетната отделят само светена вода и амброзия?

– Ами, да ме прощаваш, ама…

– Добре де, добре – въздъхна отегчено Тери и начерта с показалеца на лявата си ръка някакъв странен символ във въздуха. Пламтящите линии още не бяха успели да изгаснат, а въздухът наоколо вече се бе пречистил от миризмата на котешка урина и в апартамента се разнесе благоуханието на морски бриз и пържена цаца.

– Що за странен букет? – подметнах, докато се самообслужвах с бутилката венериански джин, която примамливо проблясваше със заскрежените си бузи на масата.

– Ха-ха, не съм ли те водил в някоя от местните кръчми? – засмя се магьосникът и с едно движение на кутрето си накара чашата си да се напълни. – Трябва някой път да те запозная с Берен, Налла и останалите идиоти в тая забравена и от Мрака страна…11

– Заради тях ли си избрал да живееш тук? – подкокоросах го аз, като тайно се надявах да чуя дълга и съмнително правдива история за смъртни врагове, които са по петите му и единствено тук не биха могли да го открият…

– Не само, друже – вдигна чашата си за наздравица Тери. – Местните имат една поговорка: „Моят дом е моята крепост“. Живял съм къде ли не, но не можах да почувствам нито едно от местата като свой истински дом. Винаги се намираше някой, който да цъфне пред вратата ми и да започне да досажда – направи ми това, измагьосай ми онова… че аз да не съм селска врачка, да му се не види! Спасявал съм толкова светове, че и Брус Уилис ще ми завиди… а те ме занимават с любовни билета, Чувствоунищожители12, спомени и всякакви подобни простотии.

– Ха, значи затова си окичил вратата с толкова защитни руни…

– Ами да – а ти какво си помисли, че денонощно съм обсаден от тълпи орки и не смея да прекрача прага ли? – засмя се магът и запали една от невероятно смрадливите си цигари. Дори Рей Макгавърн не бе успял да го убеди да мине на по-нормални… или поне по-малко миризливи. Ароматът на необработен ориенталски тютюн ме накара да се закашлям. Тери услужливо щракна с пръсти и отвори малкото прозорче над балконската врата.

– Студено ли ти е, Питър? – попита той и без да ме изчака да отговоря, махна с ръка към една от стените. На мястото на голите тапети изникна огромна на вид камина, в която весело пращеше доста уютно изглеждащ огън. Котката на магьосника тутакси се материализира от нищото, сякаш седмици наред бе чакала началството да се сети да призове топлото, и се излегна по господарски на не повече от лакът разстояние от пламтящите цепеници. Изправих се, за да я погаля, но в същия момент в апартамента отекна гръмкият звън на микровълнова печка.

– Все пак ползваш глезотиите на цивилизацията, значи? – ухилих се аз. Всички знаеха, че неприязънта на Тери Сторн към съвременната техника бе пословична. Например, вероятно във всички светове нямаше друг маг, който все още да не си е купил смартфон. Дори Джонатан Деветте Пръста гордо разнасяше насам-натам някакъв допотопен „Alcatel“, който според майтапчиите от „Котката“ бил купен от зеленчуковата борса в Роуинор и всъщност бил резултат от неуспешен генетичен експеримент за кръстосване на тиква с колибри. Тери обаче продължаваше да разчита на старите методи на комуникация – пощенски гълъби, мислограми, директна телепатична връзка или директно появяване пред дома на случайно забравилите да си платят клиенти…

– О, не е това, което си мислиш, друже – надигна се от фотьойла си Вечният Човек и се запъти към кухнята, като ми направи знак да го последвам.

Хм, все пак имаше микровълнова печка. При това изцяло черна – явно терминът „бяла техника“ нямаше никакво значение за него. Тери натисна копчето за приключване на програмата, отвори вратата на фурната и измъкна оттам леко пожълтяла и димяща, но иначе съвсем обикновена ученическа тетрадка.

– Ако си мислиш да замезваме с това, не си познал… – свих рамене аз.

– Хвърли ѝ един поглед де…

Той ми подаде тетрадката. Поех я с известни опасения, тъй като не знаех дали не е гореща, дали страниците вътре не тлеят, дали не е въпрос на време, докато пламне в ръцете ми… Шегичките на Тери обикновено бяха доста дебелашки – като например да почерпи цялата компания с ром със странни подправки от рода на виагра, разхлабително или „кървав карамфил“ – така че ви е ясно защо предпазливостта бе просто наложителна.

Подозренията ми не се сбъднаха. Явно тетрадката бе просто тетрадка. Разтворих я на произволна страница и се зачетох в ситните букви, подредени като мъниста по редовете:

– Ще ставаш писател? – почесах се скептично по тила аз.

– Защо не? Като гледам колко идиоти прописаха в последно време… с какво съм по-лош от тях? – засмя се магът и потупа приятелски микровълновата. – Малко ме мързеше да пиша на ръка, а пък с компютрите все още не се разбирам много-много… ама тази красавица тук с малко тунинговане ми реши всички проблеми.

– Я обясни пак, ама този път по-бавно като за лаици?

– По-добре да ти покажа. Ето, виж – искам да напиша… да речем, това:

Не можах да се сдържа и се засмях.

– Такъв си ти, друже, не се хили… – намигна ми Тери и сложи ръка върху микровълновата. Обикновеният на външен вид домакински уред засия с тъмночервени отблясъци за секунди, след което отново потъна в чернота. Вечният Човек метна вътре тетрадката и натисна бутона „Старт“. Печката забръмча послушно, както би направила всяка една от посестримите ѝ, поцъка известно време, след което сигналът за край на програмата се разпищя, сякаш го колеха. Тери бръкна във вътрешността ѝ, извади димящата купчина листи и ми я подаде. Разгърнах я нетърпеливо. Така си беше – на последната изписана страница се мъдреха изреченията, които моят приятел ми беше издекламирал преди малко.

– Ей, ама голям си мързел… – поклатих укорително глава. – Какво ще ти стане, ако попишеш малко на ръка? Ще развиеш мускули?

– За какъв Мрак са ми мускули, Питър? Да ходя да свалям малолетни дебилчета? Не, благодаря. Ценя си труда и времето прекалено много, за да си позволявам да прахосвам на вятъра и едното, и другото. Между другото, няма да ти навреди и ти да пробваш нещо подобно… Искаш ли да ти подаря за рождения ден… хм… примерно, пералня, която да рисува вместо теб?

– Пас. Предпочитам да действам по стария изпитан начин – с ръка. Би трябвало да ти е познат, понеже, както гледам, поел си по аналогичен път, що се отнася до заместването на любовта…

– Циник – ухили се Тери и закрачи обратно към хола.

Когато отново заехме местата си пред камината, тъкмо мислех да го попитам колко страници възнамерява да напише, преди да предложи ръкописа на някой издател, но в този момент на вратата му се почука.

– Кой пък сега се довлече, да му се не знае… – измърмори Тери и ми метна един унищожителен поглед. – На кого си казал, че си ми на гости?

– На никого, честна дума… Излязох сам от вкъщи, докато идвах насам не съм говорил с никой… даже, като се замисля, не видях жива душа по пътя… – заоправдавах се аз.

– Ще видим тая работа… – сбърчи нос магьосникът и очите му за миг се замъглиха. – Хм, да си поръчвал пица?

– Естествено, че не съм!

– А тогава какво търси пред вратата ми тази девойка с униформа на кварталната пицария, стискайки голяма квадратна картонена кутия?

– Ами… някой може да е решил да ти направи празнична изненада…

– В този свят чувствата отдавна са мъртви, друже… Никой не празнува Деня на Всеобщата Любов – виж, Вечерта на Разбитите Мечти, Нощта на Каменните Сърца, Седмицата на Златотърсачките… това вече са празници, които прилягат на тази пренаселена с уличници държава…

Докато философстваше, Тери с пъшкане се изправи (7000 години не са шега работа все пак) и подчертано бавно и с изражение на върховна досада се затътри към вратата.

– Кого търсите? – сопна се той в мига, в който светна лампата в коридора.

– Добър вечер, доставка за Джаред… ъ-ъ-ъ… Зорн? – дочу се гласът на момичето от стълбищната площадка.

– Ван Сторн, да му се не види… Не съм поръчвал нищо, така че извинявайте за недоразумението и лека нощ!

– Знам, че не сте поръчвали, господине – във фактурата е отбелязано, че пицата е подарък за Вас, в чест на някакъв празник… от някой си господин Антонов…

– Хм, Мишо не знае къде живея, но от мен да мине…

Тери махна небрежно с ръка. Веригата, която несъмнено бе нещо повече от обикновено средство за заключване (Тъмният си падаше по екзотика, затова нямаше да се учудя, ако беше изкована от прокълнат волфрам), се откачи от само себе си с леко приглушено подрънкване и вратата се отвори плавно и безшумно.

– Заповядайте, госпожице – усмихна се Тери. Или поне пробва да го направи. Девойчето, противно на очакванията ми, не изпадна в истерия, когато видя гримасата, която трябваше да мине за усмивка, а кимна делово и опита да влезе. В мига, в който кракът ѝ прекрачи прага на жилището на магьосника обаче, руните по рамката на вратата пробляснаха с морскосин пламък, а от вътрешността на кутията за пица се разнесе нечовешки вопъл. Момичето отскочи назад с опулени от ужас очи. Едното се опитваше да следи какво се случва с пищящия картон, а другото се мъчеше да остане фокусирано върху Вечния Човек. Реших да се намеся, преди кривогледството да ѝ остане за постоянно:

– Здравейте, мис, прекрасна вечер, нали? Бихте ли била така добра да се опитате да си поемете въздух? Да, знам, че ще е трудно, но все пак…? Първо отваряме устата – по възможност без да крещим – след това вдишваме… и издишваме… Чудесно. Тери, изритай кутията и вкарай девойката вътре, преди да е събудила целия вход…

Пръстенът на Тъмния Маг примигна за кратко в ярковиолетово. Кутията, чийто капак се надигаше и спускаше като гръдния кош на задъхан от бягането маратонец, се отскубна от ръцете на приносителката си, прехвърча през почти цялата стълбищна площадка и с глух удар се приземи пред вратата на асансьора. Тери улови момичето за ръката и с рязко движение го дръпна в коридора, след което я подбутна към мен, изръмжавайки „Вард? я!“, изскочи навън и трясна вратата зад себе си.

Едва сега, когато успях да огледам девойката, видях, че доста си я биваше. Е, като за мен бе прекалено млада, но месир Джаред обичаше да се заиграва с деца и несъмнено щеше да я оцени по достойнство… в момента, в който се справеше с онази дяволия от кутията за пица, каквото и да представляваше въпросното нещо.

– Успокоихте ли се, мис? – заприказвах я аз с най-благия тон, който успях да изцедя от себе си. – Не се притеснявайте: сър… хм… Джаред се е справял с доста по-сериозни проблеми от това…

–Какво, по дяволите, имаше в тази кутия? – почти изкрещя момичето.

– Честно ли? Да си призная, нямам ни най-малка представа. Но не се и съмнявам, че нашият приятел ще ни осведоми веднага щом приключи с… неутрализирането му, така да се каже. Докато го чакаме, нямате ли желание да се запознаем? В крайна сметка е глупаво двама възрастни да си говорят на „Вие“…

– Ами…

– Ето, за да дам пример, ще Ви се представя. Казвам се Питър Стенли, художник. А Вие трябва да сте… Мария? Не знам защо, но ми приличате на Мария… поне ако Ви рисувах, картината щеше да се казва „Мария“.

Момичето направи плах опит да се усмихне.

– Н… не, името ми е Силвия – успя да изкопчи от себе си тя след няколко дълги секунди на колебание.

– Силвия? Силвѝ? Френско име… Хм, повече Ви подхожда Мария, уверявам Ви… определено имате леко латино излъчване. Сигурна ли сте, че не сте Мария все пак? Не? Е, добре, и Силвия не е крайно зле…

Девойката се разсмя доста по-непринудено. Очевидно бях успял да я накарам поне за кратко да забрави за необичайната доставка, която се бе опитала да направи преди малко.

– Добре, Силвия, кажи ми сега каква беше тази пица – откъде я взе, кой я плати, каза ли нещо допълнително…

Нито тя обаче успя да отговори, нито аз – да довърша въпроса. Вратата на апартамента се отвори с трясък и Тери нахълта вътре, разлютен като стадо оси, страдащи от хроничен запек.

– Триста косъма от брадата на Белдин! – изруга той и се запъти към банята. Забави се близо десетина минути. От вътрешността на тясното помещение се раздаваха такива трясъци, грохоти и експлозии, че чак ме достраша да открехна завесата и да го попитам какво става. От време на време страховитите звуци се преплитаха с всевъзможни псувни – няма да дръзна да ги повторя върху белия лист, но само ще спомена, че ако майките и изобщо цялата рода на известните магьосници бяха живи, със сигурност под строй щяха да се затичкат към гробищата, за да избегнат, ако може, онова, за което Тъмният Маг намекваше в излиянията си.

Най-накрая обаче явно му писна (или репертоарът му се изчерпа…), защото гюрултията постепенно позатихна. Броени мигове след това магът се появи с твърде неприветливо изражение. Ръкавите на гарвановочерния му халат бяха запретнати до бицепсите, затова успях за частичка от секундата да забележа, че косъмчетата по ръцете му бяха леко накъдрени и димяха. Навремето Били Зеленчука ми бе разправял за някаква дяволия, която се казвала „дезинфекция с гръцки огън и сок от мандрагора“, затова предположих, че приятелят ми е прибегнал до тази или подобна гадост, за да се справи с последиците от нещото в кутията.

– Ще ни осветлиш ли по въпроса каква беше тази гадост? – поинтересувах се аз, когато мълниите, изскачащи от очите на Тери, се посвиха до размерите на микроразрядчета от пиезокристала на запалка.

– Това, рисуващи мой братко, бе специален поздрав от онази пръчка Росинда14, вещицата от Варна, всичките ѝ ремонти да се провалят дано! – процеди с отвращение Тъмният, докато си наливаше нова порция скоросмъртница. Този път процесът протече без мърдане на кутрета, а по стария способ – с вземане на бутилката в ръка и така нататък. Очевидно нервите му не бяха в най-доброто си състояние, щом гледаше да се въздържа от магии…

Росинда. Името ми бе познато отнякъде, но откъде ли…?

Изведнъж в паметта ми проблесна споменът за една много дива вечер в „Зелената котка“, когато Били се бе хвалил за някакви съкровища, които били открили из Българско…

– Че на теб пък каква ти е далаверата с пазителката на съкровището на Хан Крум? – недоумяващо се обърнах към Тери.

– Е, не съм ли ти се оплаквал? Вещицата по една дребна случайност се падаше майка на една от последните ми приятелки. Ако трябва да задълбая в темата – на същата празноглавка, която днес е рожденичка. Дъртата брантия ми има зъб още от времето, когато разбра, че мъжът ѝ ме харесва и имаме общи теми за разговор с него. А когато щерка ѝ ме заряза и оная осъзна, че отрочето ѝ е разкарало единствения мъж, който някога е имал шанс да направи нещо с живота на малката… мани-мани, не ми се разправя!

– Дотук добре. А как е успяла да разбере къде живееш? Имам предвид… аз, дето съм ти приятел, трябваше да обиколя половината светове и да се занимавам с магии, които не съм правил никога през живота си… а тя?

Тери мълчаливо отпи глътка джин. Очите му блуждаеха насам-натам, избягвайки ме, доколкото бе възможно. Силвия седеше вцепенена на облегалката на дивана, премествайки погледа си ту върху Тъмния Маг, ту върху мен, без да смее да попита ние с всичкия си ли сме, за какво, по дяволите, говорим и как, да му се не види, бе съумяла да се забърка в цялата каша.

– Добре, от мен да мине, ще ти кажа… само че никому нито дума! – проговори след доста продължителна пауза Тери. – Има една малка подробност, която нито ти, нито Били, нито неговата свита саморасляци знаят. Росинда бе… и още е… Акълдаваща.

Застинах на място. Усетих как космите по слепоочията ми настръхват като наелектризирани.

– Искаш да кажеш, че пет години си живял и си делил брачно ложе с Акълдаваща???

– В моя защита ще кажа, че тогава още не знаех, че малката ще се окаже същото изчадие като майка си. Имах известни надежди за нея, но се оказа същия меркантилен звяр като дъртата – с всички присъщи на Акълдаващите зверства: безчувственост, сребролюбие, стиснатост, склонност към шизофрения и невъзможност да се сприятели с нещо по-добро от сериен убиец или нимфоманка.

– Ти, друже, имаш талант да се тикаш между шамарите – това го знаят всички от Пущинака насам – но този път си надминал себе си! – вдигнах иронично чашата си към него. Джинът започваше да ме омайва, но, за съжаление, недостатъчно бързо. Самият факт, че бяхме изправени пред олигофренясала вещица с любов към отмъщението, ме караше да се чувствам, меко казано, некомфортно. Абе направо си бях уплашен, да си кажем правата.

– Тери, моля те, кажи ми, че някъде сред запасите ти се крие бутилка абсент. Имам крещяща нужда от нещо по-силно…

– Тц, нямам, приятелю… – поклати глава съжалително Тъмният Маг. – Но за теб, както знаеш, и в Румъния без чесън отивам! Жулието! Размърдай си пухкавия задник и отиди за абсент!

Рижавата котарана възмутено помръдна с мустак, за да демонстрира колко е обидена, след което се разтвори във въздуха.

Знаех си, че нещо не е наред с тази маца!

След десетина минути писа̀ната се появи отново, а на гърба ѝ с две кожени ремъчета бе пристегната бутилка от забраненото зелено чудо15.

– Браво, Жужу̀! – почеса я Тери зад ушите. Жулиета помърка малко от благоприличие, след което отново зае мястото си пред камината с достолепие. Цялата ѝ осанка просто крещеше: „Мързели! Използвачи! Да карате невинното коте да ви носи пукница…“.

– Споко, не ѝ се връзвай – подметна магьосникът, докато допиваше чашата си и я пълнеше с абсент. – Навремето колко пъти сме я пращали да купува перденца и обувчици за двете вещици…

– СТИГА!!! – крясна изведнъж Силвия толкова пронизително, че за малко да изтърва бутилката.

Двамата с Тери се извърнахме стреснато към нея.

– Някой ще ми обясни ли за какво става въпрос? – продължи полуистерично девойката. – Примерно защо двама души, единият от които с холандска фамилия, а другият – с английско име, говорят перфектен български? Защо пицата, която трябваше да бъде с допълнително кашкавал, вместо това се оказа пищяща и очевидно прокълната? Защо котката ви се държи като герой от „Седморката на Блейк“ и се телепортира насам-натам, вместо да лежи пред камината и да си играе с лазерни фенерчета? И най-важното – какво, по дяволите, е Акълдаващ и защо и двамата изглеждате така, сякаш сте видели куп призраци, които играят на фрисби пред блока?

– Успокой се, дете… – протегна ръка към нея Тери.

– Не съм дете! На 21 години съм, гледала съм всички серии на „Зоната на здрача“ и „Досиетата Х“ и въпреки всичко не разбирам и думичка от това, което бръщолевите!

– Добре, само спокойно, без истерии, че и без друго днешният ден ми дойде в повечко. Искаш ли малко абсент? Не? Я пак си помисли, защото така като те гледам, определено имаш нужда от малко… А така, браво на момичето! Ама чакай малко, не го гълтай всичкото наведнъж… е, добре, щом това те забавлява… Откъде искаш да започнем с обясненията? От нас? Ами най-накратко двамата с Питър сме постоянни клиенти на една кръчма – „Зелената котка“ ѝ викат – която има странния навик да съществува едновременно във всички светове, измерения, пространства и така нататък. На въпросното заведение се дължи способността ни да говорим перфектно езика на всеки свят, в който се намираме, както и да разбираме какво ни обяснявате вие, жителите на тези измерения. Освен това и двамата си падаме малко магьосници, ама това да не те притеснява. Батко ти Питър например рисува неща, които са станала отдавна, както и такива, които ще станат… или няма да станат, в зависимост от ситуацията. Аз пък съм на 7000 години (плюс-минус някое столетие, кой ти брои…), жените в живота ми са от странна по-странна, ако не броим Смъртта16, която в действителност се оказа най-нормалната от всички… но това не трябва да те плаши, ако впоследствие изпиташ непреодолимо желание да ме поканиш на кафе – или бира, разбира се. Онова, което мислеше за пица, в действителност бе добре опаковано древно шопско проклятие, което в интерес на истината, би трябвало отдавна да е изчезнало от лицето на Земята и прилежащите до нея светове. Очевидно обаче една от последните издънки на Клана на Акълдаващите – каста селски вещици, характеризиращи се с колосална проклетия и почти маргинални наченки на разум – е успяла да скъта един екземпляр от въпросната прокоба и мило и любезно да ми го изпрати за рождения ден на щерка си. Дъщерята пък ми бе приятелка близо пет години и в края на цялата история реши да ме зарязва, защото приятелки, колежки и роднини успяха хубавичко да ѝ промият мозъка. Въпреки че ако ме питаш как се промива нещо липсващо, няма да мога да ти отговоря. Сега – към същността на въпроса: проклятието е неутрализирано, но това, което ме притеснява, е къде е вещицата, какви козове още крие в ръкава си… и къде, Мракът го взел, е Мишо Антонов?

– Кой? – измънка ошашавената девойка.

– Бележката върху кутията с… хм… пица гласеше, че това е подарък за мен, платен от Михаил Антонов. Гореспоменатият е мой приятел, родом от тази гадна държава, един от много малкото българи, посветен в тайните на „Зелената котка“, което пък го прави доста уязвим за Акълдаващите изчадия.

– Ъм… Тери… не пропускаш ли нещо? – обадих се аз за пръв път, откакто бе стартирала тирадата му.

– Какво? – обърна се раздразнено към мен магьосникът.

– Нашата нова позната тук – кимнах учтиво към девойката. – Все пак тя успя да те открие къде живееш. Независимо че имаше адреса, знаеш, че за да достигне човек до къщата на Тъмен Маг, е наложително да му се намира поне частичка магия…

– Браво, братле! – скочи от фотьойла Тери и ме тупна по рамото така, че от очите ми изхвърчаха звезди, достатъчни да окомплектоват две-три галактики. – Умен си беше и умен ще си останеш, Питър! Силвия, ела за малко, ако обичаш…

Девойката се изправи и, без да задава глупави въпроси, се приближи до Вечния Човек. Той протегна ръка и я улови за кръста, притегляйки я към себе си… малко по-близо, отколкото бе нужно, според мен. Очите му припламнаха налудничаво: в един миг бяха кафяви, в друг – сини, след миг позеленяваха, а после отново се връщаха към онзи кестенов нюанс, който те караше да изтръпваш в очакване на нещо неизвестно и в същото време болезнено познато…

– Илиева? – промърмори той, докато огнените езици се мъчеха да се удържат в границите на ирисите му. – Глупости на търкалета. В теб тече кръвта на Мишо. Я да видим коя е майка ти… О, Людмила – вълшебницата от Стара Загора… това обяснява доста неща…

– За какво говориш?! – изкрещя Силвия, докато се опитваше да се отскубне от хватката на магьосника. В интерес на истината, не полагаше кой знае колко големи усилия. Как му връзваха на този Тери, да му се не знае…

– А, нищо особено… просто може да се окаже, че си дъщеря на мой стар приятел и моя стара съперница – подсмихна се Тъмният, опитвайки се да си поеме въздух и да приведе очите си в нормален вид.

– Това хубаво ли е или лошо? – попита момичето и почти машинално се пресегна за бутилката с абсент, за да допълни чашата си.

– Ами зависи. За теб е хубаво, понеже, колкото и да не ти се вярва, в теб има доста голям магически потенциал, понеже си плод на… хм… любовта между човек (въпреки че от край време подозирам, че има жилка на витек17 у него), носещ дамгата на „Зелената котка“ и мора-юда18, потомка на древна старозагорска самодивска фамилия. За мен… не чак толкова хубаво, понеже с Людмила имаме разправия от стотина-двеста години насам относно някои начини за изтръгването на признания от вампири и други такива весели работи. Доколкото си спомням, последния път, когато се видяхме, тя търчеше след мен, въоръжена с доста солидно заклинание, което бе прочела в някакъв свръхсекретен местен гримоар19…

– А ти? – прекъснах го аз.

– Бягах с всичка сила, разбира се, не ставай смешен… Както казваше моят приятел Гералт, „от магията на побесняла жена и «Некрономикон» не може да те спаси“. Е, малко преувеличаваше, разбира се, но все пак, когато можеш да избегнеш битка с вещица, самодива или мойра, по-добре да отстъпиш. В този ред на мисли спешно трябва да издирим Джонатан Деветте Пръста.

– Честно, понякога логиката ти ме изумява…

– Уф, защо ме караш да обяснявам всичко? Очевидно по някое време ще се наложи да се изправим очи в очи с дъртата кукумявка, нали? А когато работата опре до кляфки, няма по-добър в справянето с тях от Джонатан. Е, повече обича да дава акъл отстрани, щото, видите ли, вещиците били непредсказуеми „като плужек, държащ жезъла на Мерлин“20. Затова предпочита някой друг да вади кестените от огъня, пък той да си кърка кротко и да не се тика между шамарите.

– И така да е – не трябва ли първо да се убедим, че всичко е наред с Мишо?

– А, не, що да си давате зор да проверявате човека, който може би ми е баща… – измърмори кисело от ъгъла Силвия.

– Е, ама днес всички само ме дъвчете за нещо! – ядоса се Тери, допи чашата си на екс и скокна от креслото. – Хайде, от мен да мине, ще отидем при Мишо, но съм сигурен, че момчето може да се грижи за себе си… Някой друг да има някакви разпореждания?

– Ахъм… – прокашлях се аз.

– Казвай, спокойно… то днес както е тръгнало, сигурно и мнението на чистачките по улиците важи повече от моето…

– Не бе, просто щях да се поинтересувам така ли мислиш да ходиш по улиците…

Тери ме изгледа кръвнишки, но нямаше какво да възрази. Дори и той не можеше да не се съгласи, че определено щеше да му е трудно да предизвиква трепет и страхопочитание у хората наоколо, облечен с черен домашен халат и пантофи.

– Хайде, девойко, стягай се – идваш с нас! – изкомандвах аз, докато чакахме Тъмния да реши с какви одежди да тръгне да спасява положението.

– Ама за какво съм ви… Не може ли да ви изчакам тук? Подозирам, че тук ще съм в доста по-голяма безопасност, отколкото с вас двамата, препускаща по неизвестни улици и издирваща вещици.

– Дума да не става! Плюс това, ако се наложи да издирваме и баща ти освен дъртата, няма по-добро средство от магията на кръвта. Хайде стига сме се обяснявали, ами да вървим!

През цялото време, докато крачехме из София, имах отвратително предчувствие. Щом стигнахме до къщата на Михаил в Студентски град и не намерихме никого, доста се замислих дали пък да не взема да си купя лотариен билет. (Малка скоба: не си купих. Брайън Махмурлука ми обясни с такива подробности що е то Обединено Консулство по Хазарта и какви хубави и хуманни неща предприема то с онези, които решат, че щом са магове, медиуми и прорицатели, могат да забогатеят на бърза ръка, тутакси ми се отщя да се правя на комарджия…).

– И какво правим сега? – въздъхна Силвия, оглеждайки пустия дом на предполагаемия си баща.

– Не ми задавай тъпи въпроси като български катаджия, ами ела насам! – тросна се Тери. Очевидно бе доста изнервен от тайнственото изчезване на приятеля си.

Девойката пристъпи до него. Без всякакво предупреждение Тъмният Маг вдигна ръка, която незабавно се обви с отровножълти пламъци, и я постави върху главата на момичето. Тя изохка и подбели очи.

– Не стой като истукан, ами я хвани да не падне! – кресна Тери. Зениците му искряха и бълваха светкавици. Прецених, че ще е по-здравословно да го послушам, приближих се и подхванах безволно отпуснато тяло на Силвия под мишниците.

Не се наложи да я държа дълго, защото след две-три минути Тъмният изруга и дръпна ръката си. Девойчето веднага се изправи, сякаш нищо не бе ставало, и бодро запита:

– Имаме ли напредък?

– Имаме ние… на Крал Артур куция ротвайлер имаме! – продължи да пустосва Тери. – За пръв път удрям на камък с кръвна магия. За пръв път! И то защо – заради някаква селска самозванка! Казвах му аз на Мишо – дай да ти направим една татуировка с Руната на Беглеца, ама той не, та не…

– Не се ядосвай, друже – потупах го по гърба аз. – Не е като да нямаме и други опции…

Тери бавно се извърна към мен, после към Силвия и процеди през зъби толкова тихо, че едвам го чух:

– Ако някой спомене за Джонатан Деветте Пръста, ще го пратя за цял живот да играе карти със снежните човеци в Тибет.

Половин час по-късно, докато се промушвахме през порталите към Ломиен, където според Тъмния щяхме да открием Джонатан, девойката се приближи до мен и прошепна:

– Защо се мразят толкова?

– О, не се мразят изобщо. Първи приятели са. Просто Джони има лошия навик да бие нашето момче на белот, където го хване. А месир Джаред страшно мрази да губи. Още повече от по-млади от него с три-четири хиляди години.

С триста зора успяхме да открием къщата на Джонатан, въпреки че сигурно поне стотина пъти хлопахме на чужди врати. За проклетия и местните се оказаха учудващо недружелюбни, като за капак си нямаха никаква представа кого издирваме. Едва на едно от последните места, където проверихме, няколко от насъбралите се да клюкарят около кметството селяндури се сетиха и ревнаха в един глас:

– О, ‘ма да, това е оня пич от рекламата за нокторезачки! Третата къща в най-крайната улица…

Помислих, че Тери е на път да получи удар – беше се зачервил целия и дишаше през носа, плътно стиснал устни. Отначало се разтревожих, но после се усетих, че и той като мен едвам сдържа смеха си.

– Джонатан!!! Деветте Пръста!!! Нокторезачки!!! – избухна той, когато се отдалечихме на достатъчно разстояние от услужливите старчета.

– А не бе… – захилих се и аз. Силвия озадачено местеше поглед ту върху Тъмния, ту върху мен, но така и не разбра защо се смеем.

Без особени усилия открихме въпросната къща. Грубо измазани с кал стени, грубо издялани капаци на прозорците, грубо подкастрен жив плет… абе, с две думи, груба работа. Точно като за Джони.

Надигнах ръка да почукам. Тери обаче явно имаше друго наум, понеже ме избута не твърде деликатно, изправи се пред вратата и викна така, че овошките в градините на съседите изпокапаха:

– Джонатан Вайзенхофер, гаден измамник на карти такъв, излез веднага – стига се скатава като вале на без коз!

Когато ехото поутихна, вратата на къщата се отвори с плахо скърцане и отвътре се подаде дългият заострен нос на Джони.

– О, вие ли сте, момчета… – зарадва се той и открехна по-широко портата. – Помислих си да не са пак онези хулигани от горната махала, дето миналата седмица ги ошушках на белот. Ама влизайте де, какво се мотаете!

Контрастът между опърпания вид на къщурката отвън и хипермодерния лукс във вътрешността ѝ бе толкова поразителен, че успях да затворя уста чак когато стигнахме до гостната. Огромни телевизори с плосък екран, климатици, окачени тавани, скрито осветление… чак ми се зави свят. Джонатан явно улови недоумението ми, смигна и прошепна: „Яка престъпност…“. Нямаше как да не се съглася, че идеята е добра.

– Така, момчета… и момиче – кимна към Силвия Деветте пръста и се отпусна с наслаждение върху авангардния стол в средата на стаята – какво ви води насам? Едва ли е само за да ме видите как съм… или да разцъкаме едно белотче, въпреки че като гледам, идеално сме се събрали точно четирима…

– Никакво белотче! – процеди през зъби Тери.

– А, жалко, аз рекох, че вече си го научил…

– Я кажи по-добре първо каква е тази далавера с нокторезачките – намесих се аз, преди Тъмния да реши, че е време за един-два файърбола.

– О, това ли… – захили се Джонатан и махна с ръка към най-близкия телевизор. Екранът покорно светна и на него изплува не друг, а именно нашият „деветопръст“ приятел.

– „Дълги години прекарвах целия си живот в гризане на нокти…“ – заразказва той, обикаляйки из стерилно изглеждаща лаборатория. – „Един ден обаче си казах: Достатъчно, Джон! Трябва да се грижиш за ноктите си, защото те са първото нещо, по което хората те оценяват! Само че не знаех как. Дали ми бе необходим цял комплект за маникюр? Или само ножичка? Или пилички? Тогава…“ – той се спря и театрално посочи в средата на масата пред себе си, където послушно се материализира блестяща хромирана нокторезачка – „…тогава открих това бижу! «Галадриел» – нокторезачката, която се грижи за теб като за собственото си дете!“.

Телевизорът отново замълча. Погледнах към Тери и Силвия. Двамата с доста голямо усилие на волята се въздържаха да не прихнат.

– Ми… браво, Джонатан – успях да промълвя аз, без да се разсмея. – Защо реши така изведнъж да смениш амплоато?

– Криза, приятелю! Никой не е изчезвал скоро, няма свръхестествени проблеми, хората вече не ме търсят като едно време… сигурно даже са ме забравили… – омърлуши се Деветте Пръста и увеси нос. Побързах да тикна една чаша пред него и да му налея догоре от бутилката скоросмъртница, която открих в кухнята, че току-виж и сълза пуснал.

– Ами в такъв случай днес си ударил джакпота, друже, понеже идваме при теб точно за да ни намериш един-двама позачезнали люде – ухили се Тери и небрежно си наля също толкова обилна доза пукница.

– Не думай… – живна Джонатан и обърна чашата на екс.

Докато Тери го въведе в същността на проблема, бутилката неусетно свърши. Джони стана, поразтъпка се насам-натам из къщата, тихомълком измъкна от джоба на Тъмния една от неговите цигари, запали я, престори се, че не забелязва кръвнишкия му поглед и замислено запуфтя като „Хогуортс Експрес“ насред гостната. Щом огънчето опари пръстите му, той се сепна, изгаси я разсеяно в една от чинийките с фъстъци на масата, щракна с пръсти и викна:

– Добринище! Много ясно! Как не се сетих по-рано!

И хукна нагоре по стълбите.

Появи се след броени секунди, вече облечен значително по-изтънчено, отвори входната врата и се обърна към нас:

– Вие идвате ли или сам да си го спасявам?

– Сигурен съм, че религията или сексуалната ти ориентация не ти позволяват да обясниш за невежите какво именно ти хрумна, но все пак би ли поне опитал? – заяде се Силвия.

– О, да бе, все забравям… – плесна се по челото Джонатан. – Значи вижте сега – вещиците обикновено обичат или да им е много горещо, или много студено. Това обяснява защо през лятото отказват да си купуват климатици, а през зимата не можеш да ги отлепиш от снега, леда и така нататък. С други думи, трябва да търсим на някое място, където е или страшна жега, или кучи студ. Жегата отпада веднага. Хавай, Бахами, това-онова… тц, всичко е свързано с много разходи, а вещиците – особено Акълдаващите – са стиснати като циментирана тоалетна. Можем, естествено, да предположим, че е отишла при братовчедите си в Преизподнята, но мисля, че спокойно можем да изключим роднинското гости – в крайна сметка, най-вероятно така и така през месец се виждат, а и от това, което знам за Акълдаващите, всяка една от тях говори зад гърба на другата. Накратко – жегата отпада. Остава студът. Махаме Южния полюс – доколкото съм чувал, вашата склеротичка има отдавнашен конфликт с пингвините… И какво остава? Ски! Всички вещици умират да се катерят на ски! Едно, че знаят, че няма да се потрошат със сигурност, понеже проклетията им ги пази, друго, че много обичат да зяпат инструкторите. Зачеркваме по-скъпите курорти (пак да подчертая дебело – скръндзи са!) и единственото, което ми хрумва, е Добринище. Евтино, забутано – никой няма да чуе как вашия човек пищи, ако оная хукне да го мъчи, изнасилва или и двете – а и вероятността да ги разпознаят там е малка.

– Чакай малко – прекъсна го Тери. – „Разпознаят“? Мислиш, че дъщеря ѝ ще е там?

– Че как, Мрачни ми друже! Нали, да ме прощаваш за откровението, бе прясно зарязван наскоро? Дъртата надали ще остави щерка си без надзор… и без, пардон – любовник. Напротив – ще се мъчи час по-скоро да ѝ намери осеменител, за да може генеалогичната линия на Акълдаващите да бъде продължена с още някоя друга сополива сган.

– Умен си, Джони, ама някой път не знаеш кога да млъкнеш… – измърмори Тери и последва Деветте Пръста навън.

– Може ли да те питам нещо? – прошепнах аз на младежа, докато крачехме към най-близкия портал.

– Думай, друже!

– Наистина ли си се отказал да си гризеш ноктите заради тъпата реклама?

– Не, разбира се! – хилна се Джонатан и протегна ръка към мен. Трябваше да се признае – маникюрът му беше безупречен.

– Но какво…

– Чакай малко! – смигна ми той и прокара пръстите на другата си ръка над дланта си. За миг изящно оформените, изпилени и лакирани с безцветен лак нокти изчезнаха и на тяхно място изплува добре познатата гледка на изгризаните му до кръв израстъци.

– Аха… Мамиш, значи?

– Въпрос на гледна точка, Питър – потупа ме по бузата той. – Мадамите мамят ли със силикон, ботокс и подплънки?

– Ама твоето е с магия…

– Семантика, друже, семантика – засмя се Джонатан и ускори крачка.

Ще ви спестя описание на цялото обикаляне из дребното селце, скътано дълбоко в Югозапада, както гордо се наричаше тази част от България. Двамата магьосници правеха чудеса, за да успяват да следват невидимата диря, оставена от Акълдаващите и техния пленник. Най-накрая обаче и те се видяха принудени да признаят, че са ударили на камък. В очите и на двамата се четеше безпомощност. В тези на Силвия – отчаяние.

– Не знам за вас, но аз със сигурност с удоволствие бих изпил една бира – побързах да се обадя аз, преди меланхолията да е завладяла всички ни.

– Бира! – презрително сбърчи нос Тери. – Аматьор…

– Бира, водка, каквото дойде – прав е младежът – обади се Джонатан, вирна нос и задуши като ловджийско куче. – Така-а-а-а… Скъпо… препълнено… разреждат пиенето… не се пуши… а, ето нещо като за нас!

Той се запъти уверено в някаква известно само нему посока. Свихме рамене и закрачихме след него.

Не бяхме изминали и десетина стъпки и се озовахме пред много приятна за вид (и на благоухания, донасящи се отвътре…) кръчма. Дори неведомите магическо-преводачески умения на „Зелената котка“ обаче не можаха да ни помогнат този път – името на заведението бе непреводимо.

– „Бабуч“? Някой има ли идея какво е това? – полюбопитства Силвия, изричайки на глас това, над което всички си блъскахме главите.

– Мисля, че ще съм в правото си да употребя множествено число, когато споделя мисълта си: „Нямаме си представа“ – изрече помпозно Джонатан и бутна вратата. – Това, което знаем обаче, е че тук вътре има пиене, мезе и свободни места. Затова предлагам да оставим филологическите спорове за по-добро време, а сега просто да влезем и да се накъркаме.

Бях свикнал да виждам Тери Сторн и Джонатан Деветте Пръста да се наливат като сюнгери, затова последвалата петчасова вакханалия не ми направи особено впечатление. Виж, Силвия… тя бе замесена от друга мая. Очите ѝ се разширяваха с всяка една халба, гарафа с водка или бутилка вино, докарана на масата, до такава степен, че по едно време се улових, че гледам на нея като на героиня от японски комикс: почти никакво, съвсем леко загатнато носле… очи, заемащи половината лице… пропорционално голям бюст… Тръснах глава и отпих от бирата си, за да не мисля повече простотии.

Може би фактът, че бях спрял да обръщам внимание на отвратителната комбинация от звуци, която кънтеше от уредбата зад бара (ако това беше „народна“ музика, жал ми беше за народа, който я бе създал…), накара мозъка ми услужливо да подхвърли брилянтната идея:

– Абе, момчета, що се занимаваме с глупости, ми не седна да нарисувам този Мишо и да видим къде го крие онази шизофреничка?

Тери и Джонатан като по команда оставиха чашите си на масата и се втренчиха в мен.

– А защо си трая досега? – наруши мълчанието Тъмният след доста проточила се пауза.

– Честно, сега ми хрумна… – заоправдавах се аз.

Джонатан се изкикоти и ме плесна зад врата:

– Браво бе, Питър, знаех си, че си мъдро момче! Хайде сега да ти намерим нещо за рисуване!

Оказа се обаче, че в цялата кръчма няма грам бял лист, за платно да не говорим.

– Ех, да му се не види, какво ще правим сега… – огорчи се Силвия (която, между другото, обръщаше вече четвърта бутилка червено вино – или атмосферата на курорта ѝ действаше добре, или аурата на двамата магове-алкохолози бе успяла да полепне и по нея).

– Какво, какво… ще импровизираме – измърмори Тери и щракна с пръсти. Една от стените в заведението моментално се освободи от всичките си украшения и грейна снежнобяла пред мен. Собственикът понечи да протестира, но когато хвърли един поглед към сметката, която бяхме направили, се отказа.

Огледах се наоколо и забелязах купчина въглени, останали от камината, очевидно приготвени за изхвърляне. Оттам насетне всичко протече като в транс: затворени очи, здраво стиснати пръсти, усещането как енергията протича по ръката ми и се излива върху мазилката…

Когато се опомних, забелязах три неща: първо, че определено бях надминал себе си, що се отнася до мащабност и детайл; второ, че Силвия ме държи през кръста, за да не падна; трето, че Тери и Джонатан вече прекрачват през мислената линия, разделяща нашия от нарисувания свят, за да се опитат да развържат и освободят Мишо Антонов.

Вещица или не, но хилядолетните младежи си разбираха от работата и успяха да се справят със сложните възли и заклинания за отрицателно време. Кръчмарят още не бе успял да донесе нова бутилка ром за нас и поредната с червено вино за девойката, а Мишо и щерка му вече бяха се разпрегръщали, изпозапознали, поревали и, леко поуспокоени, седнали да пият.

– Антонов, друже, кажи сега имаш ли нещо против дъщеря ти да ме покани на среща? – тропна с юмрук по масата Тери няколко десетки литра пиене по-късно.

– Ей, ама непоправим си, значи… – плесна се по челото Мишо. – Че имам – имам, ама теб човек не може да те спре, щом си наумиш нещо, а като гледам и Силвия как те е зяпнала, едва ли ще възрази… ама сега ли му е времето, да му се не знае? Две вещици, и то от Акълдаващите, са те погнали, а ти само за срещи мислиш!

– О, те изобщо не ме притесняват – засмя се Вечният Човек и махна на кръчмаря за нова порция алкохол. – Честно казано, повече се тревожа за Людмила и за нейната реакция, но вярвам, че щом те спасихме, ще удариш едно рамо…

– Ще, ще… – опули очи Антонов. – Та нека се върнем на Акълдаващите… Викаш, решил си проблема… ще ни светнеш ли или ще ни оставиш да тънем в блажено неведение?

– Не съм аз човекът, когото трябва да питаш – подсмихна се Тъмният Маг и вдигна чаша към Джонатан Деветте Пръста. – Като му гледам доволната физиономия, със сигурност се е сетил за нещо още в мига, в който те измъквахме насам. Не казах нищо, за да не му развалям удоволствието. Джони, ще споделиш ли, приятелю?

– Вече си мислех, че никога няма да попиташ – доволно отвърна Деветте Пръста и бръкна в джоба си.

Всички недоумяващо се взирахме в запечатаното с магическа руна пликче, в което се спотайваше нещо… неописуемо.

– Какво, в името на Мрака, е това? – обади се след продължителна пауза Мишо.

– Това, скъпи ми магове и дами, са кюлотите на вещицата Росинда – театрално се поклони Джони и прибра ужасяващата торбичка във вътрешността на плаща си. – Докато развързахме хер Антонов, забелязах, че циклофреничката е използвала едно от древните Акълдаващи проклятия, за да удържи на място нашия приятел тук – а именно Непрания Кюлотен Възел. На тази мисъл ме наведе нещо, която бях чел наскоро в един от интернет-форумите, където се събират незадоволените квачки (не се смей, Питър, може да е „Alcatel“, ама става за браузване в мрежата!). Потребителката UmriVarnaSofiaRulez се оплакваше от мъжа си, който не успял да инсталира навреме желания от нея душ-панел в банята. Датата на публикацията бе от преди 8 месеца… Така че събрах две и две и получих логичния отговор – Росинда е имала възможност да приложи кюлотната магия и се е възползвала от нея. Ето защо грижливо прибрах намерената непрана гнус и с удоволствие ще я предам на нашия любим побратим Били, когато се приберем в „Зелената котка“.

– Били ли? Защо пък Били? – учудих се аз.

– Защото той има… хм… опит с вещици21 – смигна ми дяволито Джонатан.

– А как чифт непрани гащи размери XXXXXXXL ще ни помогнат да се отървем от Акълдаващата?

– Виждаш ли, Питър, момчето ми, ето тук се намесваш ти. От теб се иска да нарисуваш един вулкан, а брат Били ще метне биологичното оръжие вътре и… воала! Всички знаят, че без гащите си Акълдаващите са обречени… сигурно измират под влиянието на собствената си миризма… или Мрак знае какво – потръпна Джонатан и си заръча още една водка.

– А не е ли опасно да мяташ кюлоти във вулкани и прочие? Имам предвид – ами ако цялата Земя се зарази и се трансформира в Акълдаващи? – поинтересува се Мишо.

– Е, тук вече идва тънкостта в раздаването, както би казал майсторът на белота месир Сторн – ухили се Джони. Тери изпуфтя презрително, но не обели нито дума. – Питър ще трябва да нарисува вулкана в миналото. Ама в много миналото минало. Да речем, няколко милиарда години назад.

– Бе то няма проблеми, ама… не е ли пак рисковано? – почесах се по темето аз.

– Изобщо не, друже – хилна се Деветте Пръста и запали поредната цигара от запасите на Тъмния. – Най-много да се появят някакви странни същества – я динозаври, я нещо друго… но и те ще измрат, така че ходът на историята няма да бъде нарушен. Повярвай ми – никой не е успял да избяга от Смрадта на Акълдаващите…