Змии в стените

Младоженците

Когато Брад Льофевр се ожени, нямаше човек в Гъл Лейк, който да не бе потресен от новината. В градче, в което всички 900 и кусур жители се познават като семейство, надали някой щеше да се впечатли, ако ще и президентът на Щатите да се бе изтърсил по CNN и да бе обявил, че след два часа ядрени бойни глави ще завалят над мирното население на Квебек в чест на Деня на благодарността. Най-много мосю Антоан, местният кръчмар, щеше да се почеше по оредяващото теме и да сподели замислено, че май ще се наложи да зареди допълнително пиячка. Жителите на Гъл Лейк от край време си бяха такива – невпечатлителни.

Когато обаче Брад се върна от Онтарио, водейки за ръка смутената и мълчалива Полин и я представи като новата г-жа Льофевр, всички останаха като гръмнати. Старата мадам Буало веднага побърза да увери всички на висок глас, че в цялата работа имало нещо нередно, само дето не можела да се обоснове като хората. Близнаците Жофроа пък хукнаха да врънкат полицейския шеф да ходи да проверява момата в базите данни на Интерпол. „Сто процента е някаква бяла робиня, бегълка или бог знае какво още!“, нареждаха двамата в хор с абсолютно сериозни лица. „Ако искаш, и отпечатъците ѝ ще ти изнамерим, само я пусни из вашите компютри – от опит глава не боли…“.

Марсел не се върза на простотиите им, баба Буало така и успя да се обоснове, а останалите лека-полека посвикнаха с течение на времето с новоизпечената мадам Льофевр. Всъщност, не може да се каже, че „свикнаха“ с нея в пълния смисъл на думата – дните и вечерите, в които Полин дръзваше да си подаде носа извън спретнатата къщурка на Брад, бяха по-малко на брой и от зъбите в устата на Вехтия Стю. Според някои женичката, прясно чукнала двадесетина лазарника, била толкова ненаситна в леглото, че ставала от постелята само колкото да се замие и после пак рипвала като разгонена козичка сред завивките. Най-върлите привърженици на тази теория бяха Николa и Сандрин Матийо – съдържателите на местния хотел, препитаващи се изключително и само с клюки и сплетни. В поддръжка на хипотезата си изтъкваха факта, че Брад също престана да се появява вечер в „Червената къща“, въпреки че преди това бе бил повече от редовен клиент. В случаите, когато все пак се дотътреше, изглеждаше посърнал, бузите му бяха хлътнали като на онази прословута снимка на Фреди Меркюри38, а и вместо обичайната си пинта бира си заръчваше джинджифилов ейл39, изпиваше го почти на екс и изхвърчаше от кръчмата, сякаш всички призраци на удавилите се през годините в езерото го гонеха по петите.

Немалка част от местните клюкари обаче бе на съвсем различно мнение. Според тях младата жена водела след себе си доста разходи – обувчици, перденца и прочие женски простотийки. Ето защо, твърдяха те с пяна на уста, Брад сигурно се е видял принуден да се хване на втора работа, тъй като едва ли със скромните си приходи като градски дърводелец щял да съумее да осигури необходимите за малката златотърсачка консумативи. „Компютър, джиесем и жена – само харчове и ядове!“, мъчеше се да привлече слушателите на своя страна отец Мор?с. Тъй като преподобният имаше зад гърба си осем развода, благодарение на които в момента си броеше стотинките и вечно врънкаше някой да го черпи чаша вино, солидна част от жителите на Гъл Лейк не можеха да не се съгласят с аргументите му.

Така или иначе градчето изповядваше с пълна сила Единадесетата Божа Заповед – „Всяко чудо – за три дни“. Булката на Брад изчезна от съзнанията на хората приблизително 15 секунди след като Тиери, малкият син на вдовицата Сент-Клер, се втурна в кръчмата с току-що уловената от него риба с пет очи. След това пък в градчето плъзнаха слухове, че синьото сирене в магазина на мосю Жак било заразено с някаква причиняваща импотентност европейска плесен. Не след дълго дойдоха и клюките за извънбрачното дете на мадам Ед?т (което, между впрочем, се оказа неин племенник, дошъл на гости за лятото…). Не бяха минали и три седмици, когато цялото население на Гъл Лейк вече бе успяло да забрави за странната мълчалива женица, спотайваща се в къщата на Льофевр.

Когато започнаха мистериозните изчезвания, напълно в реда на нещата бе никой да не се сети за Брад и благоверната му. Редовните посетители на „Червената къща“, естествено, не пропускаха вечер, без да се отдадат на разгорещени спорове кой от всички близо 900 жители на градчето ни е виновен за това. Беше ясно, че е един от нас – в онова модерно заведение, наречено гръмко „Битс О’Хевън“40, разположено току до Трансканадската магистрала, не стъпваха други, освен шофьори на камиони и заблудени стопаджии… а в крайна сметка, именно те и изчезваха. Шефчетата от големия град, които напъплиха Гъл Лейк като гъгрици овесена каша, явно също бяха стигнали до този извод, понеже месец и горница разпитваха всички, дори дъртите пръдльовци като мен, с упоритостта на кутре, отчаяно помпащо крака на стопанката си, въпреки че знае, че от тази любов едва ли ще излезе нещо положително. Както и можеше да се предположи, не успяха да открият нищо – както се изрази мадам Буало, „тия и на любовника на жена си щяха да избършат оная работа и да му налеят чаша бира, без дори да заподозрат, че им слагат рога“. Изнизаха се като попарени и, за да останат все пак с чувството, че са свършили нещо полезно, ни предупредиха да бъдем внимателни, да се оглеждаме наоколо за каквото и да било подозрително и в мига, в който го забележим, да се юрнем към телефона и да ги повикаме. Кимахме усърдно, усмихвахме се така, че после две седмици ни боляха челюстите, и приветливо им махахме за довиждане. Какво друго можеше да направим – да им заявим в очите, че са некадърници ли? О, не, благодаря. При куките от големия град подобни приказки не вървят. Нашият Марсел се бе наслушал сигурно на хиляди неща от този род, откак се бе заселил в местното полицейско управление. Да кажа, че хич не го бе еня, би било недостатъчно – нашият Марсел бе издигнал непукизма в култ. Големците обаче със сигурност щяха да се засегнат.

След месец-два хората от Гъл Лейк спряха да обръщат внимание дори на новините, по които през ден журналистите дуднеха за поредния потънал вдън земя, забелязан за последно в „Битс О’Хевън“. А и защо да се тревожеха? Досега нямаше случай някой да изчезне от „Червената къща“. Плюс това всички липсващи бяха непознати – просто шепа преминаващи туристи или загубеняци, които нямаха работа в тихия ни, прашасал от скука град.

Мен обаче не спираше да ме човърка. Откак жена ми бе починала, единственото ми развлечение бяха сериалите по телевизията – „От местопрестъплението“ (ръцете му да изсъхнат на тоя, който дръпна шалтера на „Маями“ и „Ню Йорк“ дано!), „Криминални досиета“, „Кости“ и така нататък – все от този род. Криминалетата, така да се каже, ми бяха влезли под кожата. Имаше моменти, в които си въобразявах, че съм супердетектив от рода на Хорейшо41 или д-р Спенсър Рийд42, та с едно помръдване на веждата бих могъл да разкрия кой написа нецензурната дума на оградата на кметството или кой е свалячът, който забремени голямата щерка на вдовицата Сент-Клер. Старческа изкуфялост, ще кажете вие… и ще сгрешите. Паметта ми може да не е като едно време, но досега съм нямал случай, в който да се чудя накъде съм тръгнал, къде живея или как се казвам.

Няма да ви лъжа, че прозрението ме озари изневиделица. Знам, че умирате да прочетете как една сутрин съм се събудил, почесал съм се по лявата топка и ненадейно истината се е стоварила върху мен като тиган върху главата на прибиращо се по ранни зори у дома пиянде. Нищо подобно. Винаги съм бил човек, който си пада по постепенните разсъждения, наблюдения и анализи. Така бе и в конкретния случай. Първо си спомних как някой бе споменал, че май засякъл Брад Льофевр да излиза крадешком от „Битс О’Хевън“. Което бе повече от странно, имайки предвид, че не му бяхме виждали очите в „Червената къща“ повече от месец. След това се сетих, че семейството не се бе вясвало и в магазина – иначе все щях да ги забележа, тъй като прекарвах доста голяма част от времето си на пейката пред него, мъчейки се да победя на шах Вехтия Стю. Започнах да подпитвам този и онзи и се оказа, че почти няма човек в целия град, който да знае къде и защо са се покрили Полин и Брад. Така съмнението полека-лека се загнезди в мислите ми. Нямаше обаче как да споделя подозренията си, тъй като надали някой (освен може би Стю) щеше да ми повярва. Трябваше ми някакво подобие на доказателство.

Изрових от килера едно кепе и стар като света шлифер, който не бях носил от времената, когато киноактьорчето се разпореждаше в Белия дом при комшиите43, и почнах два-три пъти седмично да се навъртам около „Битс О’Хевън“. Чат-пат дори влизах вътре, забивах се в едно от най-закътаните сепарета и зяла вечер кърках безбожно скъпата и отвратително топла бира, която барманът ми наливаше с изражение, сякаш ми прави върховна услуга. Един дявол знае на какво количество пияни тираджии, проститутки и дървосекачи се нагледах… но Брад Льофевр не се появи нито веднъж в цялата картинка.

Миналата вечер обаче късметът ми се усмихна. Тъкмо се чудех дали да не рискувам и да опитам така наречения „специалитет на заведението“ – бъркани яйца с бекон, гъби и „тайната подправка на Мама Жаклин“ – когато вратата на крайпътното заведение се отвори рязко и дърводелецът на Гъл Лейк влезе, олюлявайки се, вътре. Отначало едва го разпознах, понеже приликата му с някой от ходещите трупове във филмите на Ромеро44 и Карпентър45 се бе увеличила неимоверно за времето, през което го бе хванала липсата. Надали имаше повече от 50 кила, очите му бяха още по-хлътнали навътре в черепа, което при оскъдната светлина в кръчмата си бе направо зловещо, а коженото му яке се вееше върху скелетоподобния му торс като знамето пред кметството в по-ветровит ден. Нахлупих кепето над очите си, небрежно повдигнах яката на шлифера и започнах да се моля да не ме разпознае. Неочакваната ми поява тук щеше да предизвика доста въпроси, а като го гледах в какво състояние е, надали щеше да е настроен изслушващо и разумно.

За мое щастие не ме позна, въпреки че погледът му обходи почти цялата кръчма. Очевидно не се интересуваше от дъртаци като мен, понеже се заглеждаше повече в посетителите, които бяха на видима възраст между 25 и 40 години. Такива тази вечер се намираха в изобилие – по всяка вероятност дървосекачи-волнонаемници, които обикаляха насам-натам в търсене на работа, понеже бяха прекалено грубовати за шофьори на камиони, а и паркингът пред „Битс О’Хевън“ бе почти празен. Брад ги огледа внимателно, докато не си хареса един от тях – мускулест русоляв мъжага с карирана риза, чиито ръкави бяха небрежно навити така, че да предоставят възможно най-красноречива гледка върху мощните му предмишници. Беше се затикал като мен в едно от най-отдалечените от врявата сепарета и обръщаше с лекота халба след халба. Брад се запъти решително към него, потупа го по рамото и след като размениха две-три приказки, седна до непознатия и махна на бармана за още две бири. И да исках, нямаше как да чуя за какво си говорят, понеже шумотевицата бе неописуема, но нямаше нужда – кристално ясно успях да видя как дърводелецът пуска скришом някаква таблетка в чашата на новия си познайник. Ако до него седеше жена, щях да се закълна, че това е „руфи“46, но сега бях объркан: Брад никога не бе проявявал хомосексуални наклонности – защо тепърва ще изявява щения към непознати дървари?

Оказа се, че съм бил прав в предположенията си, понеже не мина кой знае колко време и русокосият здравеняк започна да се олюлява, а погледът му стана пуст и отвеян. Брад услужливо му помогна да стане и двамата заедно се заклатушкаха към изхода. Никой от посетителите не им обърна внимание. Абсолютно нормална гледка – човекът не преценил колко точно пиене може да носи и сега добър приятел му помага да си замъкне задника до дома или до мотела, в който бе отседнал.

Оставих недопитата бира и, раздиран от твърде противоречиви чувства, ги последвах. От една страна си умирах от любопитство и желание да се правя на Фил Марлоу47, но от друга си нямах ни най-малка представа какво, по дяволите, щях да мънкам, ако Брад се обърнеше и ме видеше как се промъквам като бит помияр след тях.

Слава богу, че късметът ми очевидно тази вечер бе решил да се раздава без задръжки. Льофевр бе прекалено зает да насочва дрогирания дървар в правилната посока и да внимава да не го отърве в някоя канавка, понеже не погледна назад нито веднъж. Предположих, че не му е за пръв път, защото самоувереността, с която смело крачеше напред, без да се притеснява дали някой не го е проследил, бе плашеща.

Когато стигнахме пред къщата на Брад, побързах да се скрия зад живия плет на съседите му. Напразно, както се оказа, тъй като дърводелецът явно наскоро бе опериран от параноя – с добре отработено движение прехвърли тежестта на надрусания си спътник в лявата си ръка, с дясната бръкна в джоба си, извади връзка ключове, отключи, натика мъжагата вътре и затръшна вратата зад себе си. Напрегнах слух, но не чух звука от изщракването на ключалка или резе от вътрешната страна. Поколебах се накратко, но изкушението бе твърде голямо, за да мога да се съпротивлявам. На прибежки се приближих до верандата и зачаках. Нямах представа какво точно ще се случи и какво щяха да доловят ушите ми. Въображението ми рисуваше картини, изпълнени с писъци, молби, отчаян рев и звуци от моторна резачка, кълцане с брадви и прочие не твърде лицеприятни сцени, сякаш извадени директно от снощния епизод на „Декстър“48.

С други думи, бях подготвен за всичко друго, но не и за това, което последва. От един от прозорците на втория етаж (очевидно там бе спалнята на младоженците) се разнесоха недвусмислени пъшкания, охкания и стенания като в някой от филмите, които често засичах посред нощ по телевизията, украсени с голяма и сочна червена точка, предупреждаваща „18+!!!“. Аха! Елементарно, драги ми Уотсън, обади се вечно дремещият в мислите ми Шерлок Холмс. Младата женица на мосю Брад е решила да внесе пикантерийка в семейното ложе и затова кара съпруга си да издирва непознати (за да не берат срама, гледайки съгражданите си в очите на следващия ден) и да ги води посред нощ у дома за тройки и други извращения.

Всичко е страхотно, драги ми Холмс, но великолепната Ви теория не обяснява къде изчезват след това сексуално използваните жертви, възразих аз мислено. Пред очите ми заплува весела картинка: великият детектив замислено се чеше по главата, дъвчейки мундщука на лулата си. Не можех да го упрекна – и на мен ми се искаше да направя същото, понеже, меко казано, бях озадачен.

А, съдейки по звуците, които продължаваха да скандализират неколцината сови, накацали по клоните на дърветата пред къщата на Льофевр, оргията над мен набираше доста сериозна скорост. Към виковете на дървосекача се присъедини и тежкото дишане на Брад (познаваше се от километри заради хриповете, които изскачаха на бял свят винаги щом се развълнуваше). Двамата полови атлети извиваха гласове в такъв перфектен дует, че всяка музикална душа би пуснала сълза при вида на хармонията между тях.

Изведнъж ми хрумна какво не бе наред в цялата тази порнография. Полин, която очевидно бе онождана по начини, които не биха се присънили и на илюстраторите на „Кама Сутра“, не бе изохкала нито веднъж. Не че помнех много-много от въпросните среднощни филми, но едно ми се бе набило в главата: ако си жена и два челика порят вътрешностите ти с темпото на средностатистическа сенокосачка, все трябва от време на време да покажеш, че ти е приятно, поне с леко изпъшкване. Младата жена обаче или се владееше перфектно, или и двамата ѝ любовници не вършеха кой знае колко задоволителна (по нейните мерки) работа…

Реших, че само със слушане няма да стане. Сега сигурно ви изглеждам като дърт развратник, но, повярвайте ми, в цялата работа нямаше и капчица сексапил или еротика, за да кажете, че съм хукнал да шпионирам само за да имам материал за мокри сънища на следващата вечер. Напротив – беше гнусно. Никога не съм си падал по тройки, групов секс или тем подобни, не съм и воайорствал… просто трябваше да видя със собствените си очи какво, по дяволите, се вихри на втория етаж.

Бутнах дръжката на входната врата съвсем леко. Искрено се надявах, че все пак Брад е заключил, без да го чуя – тогава щях да имам перфектното извинение да се врътна, да се завлека до „Червената къща“, да изпия халба леденостудена бира и да подметна на градските клюкарки, че съм успял да разгадая мистерията на изчезванията от „Битс О’Хевън“, след което да ги оставя да се чудят и да ме разпитват до късна доба, без да им кажа нищо повече.

Не беше заключено.

Колкото се може по-безшумно се заизкачвах по стълбите, водещи към горния етаж, като мислено стисках палци някой от проклетите ми стари кокали да не изпука предателски в най-неподходящото време и да развали цялата конспирация. Успях да стигна без особени премеждия до открехнатата врата на спалнята на младото семейство. Избърсах потта от челото си и се заканих, че утре първата ми работа ще бъде да си купя билет от лотарията, а после да отида на църква. Късметът ми явно бе в серия.

Когато надникнах през пролуката и видях онова, което ставаше в стаята, изведнъж спрях да мисля за лотарийни билети, бири, църкви и въобще за каквото и да било. Сякаш някой изведнъж улови целулоидната филмова лента, която сетивата прожектираха услужливо пред очите ми, и рязко я разкъса, оставяйки ослепително бялата мъртвешка светлина от прожекционния апарат болезнено да танцува върху очните ми нерви. Не знам как успях да запазя разсъдъка си сравнително невредим. Очевидно в старата поговорка – че господ пази децата, пияниците и дъртите пръдльовци – все пак имаше нещо вярно.

Първата ми работа, щом надзърнах в спалнята, бе да потърся с поглед леглото. Легло обаче нямаше. Дори и да имаше, съмнявам се, че щеше да е способно да издържи тежестта на мадам Полин Льофевр.

Или по-точно, на онова, в което се бе превърнала.

Дори художник би се затруднил, опитвайки се да опише видяното от мен онази вечер. От симпатичната млада женица с покрито с лунички и обрамчено с рижави къдрици миниатюрно личице, която бяхме видели преди време

(боже, сякаш бе преди хилядолетия!)

не бе останало почти нищо. Да твърдим, че Полин бе затлъстяла, би било все едно да кажем, че в Канада чат-пат има горички и езерца. Директно на земята, въргаляща се в проядения от вагинална слуз и литри семенна течност килим, бе легнала безформена буца сивкавозеленикава лой с общо тегло най-вероятно доста над 400 килограма. Огромните ѝ крака, покрити с пулсиращи като живи вени, бяха качени върху два дървени стола, които очевидно с последни усилия издържаха колосалния напор на плътта. Гърдите ѝ, всяка от които с размер на чувал въглища, бяха грижливо разпрострени встрани от туловището, за да не се сринат случайно върху лицето ѝ по време на безкрайните сексуални маратони и да я задушат до смърт. Върху вагината ѝ със сигурност имаше повече косми, отколкото върху главата ѝ, въпреки че и двете места изглеждаха по един и същи начин – подгизнали, слепнати и сплъстени – заради потта и останалите жизнени сокове, които изглежда бликаха от всяко едно нейно отверстие.

Първоначално не успях да забележа нищо друго, запленен и същевременно отвратен от разплулата се на пода амебоподобна маса. Когато очите ми попривикнаха с цялата гнусотия, съумях с доста труд да различа дрогирания дървосекач, който се бе заровил сред бухналите като прясна мая бедра и добросъвестно изпълняваше задължението си за тази вечер – помпаше ненаситната дебелана, издавайки грухтящи и примляскващи стонове от удоволствие, сякаш се наслаждаваше на ласките на Дженифър Анистън. Младежът ръчкаше здравата – виждаше се как търбухът на женището подскача и се мята насам-натам, заплашвайки всеки момент да избухне и да окъпе нещастника с потоци изпражнения, мъзга, менструален секрет и на всичко останало, което вероятно се криеше в бездънните ѝ недра. Независимо от усилията му обаче свинеликото създание не издаваше нито звук. През съзнанието ми премина мисълта, че за да задоволиш такъв обем плът, най-вероятно трябва да разполагаш с чеп с размерите на Хотел „Тръмп“49… и тогава пак не се знаеше кой кого.

Докато обезумелият ми поглед се чудеше накъде да се извърне, за да си спести гледката на животински оножданото женище, забелязах Брад, свит в ъгъла на стаята, който наблюдаваше с благоговение как чукат съпругата му. Грубите му работни панталони и пожълтелите му слипове бяха свлечени до глезените. Беше сграбчил скромното си (в сравнение с размерите на вагината, която трябваше да задоволява) пишле с лявата си ръка и бясно го драпаше напред-назад, сякаш гонеше норма във фабриката за дървени трупи. От ъгълчето на устата му се бе проточила кървавочервена лига – вероятно екстазът го бе накарал да си прехапе езика – която заплашваше всеки момент да стигне до топките му, но, увлечен в чудовищното порно, което се разиграваше на живо пред очите му, той не ѝ обръщаше грам внимание.

Движенията на здравеняка постепенно се ускоряваха. Явно приближаваше кулминацията. Още десетина-двадесет отчаяни тласъка, и младежът рухна безсилен върху продължаващото да се люлее по инерция туловище. Брад свърши почти едновременно с него – учудващо обилния поток сперма, изригнал от протърканото му парче, обля част от подпухналото бедро на Полин, като няколко капки се стекоха и по голия задник на дървосекача. Без да си дава труда да си вдигне гащите, с няколко подскока се приближи до 900-паундовата купчина сланина, легна върху едната от гърдите ѝ (при добро желание материалът щеше да му стигне и да се завие с нея…) и нежно зацелува зърното ѝ с размери на средно голяма купа за супа.

Очевидно това се оказа необходимият стимул за благоверната му да достигне до оргазъм на свой ред. Затлъстялите ѝ бърни се отлепиха едва-едва, за да изпуснат почти недоловима въздишка на задоволство. Набъбналите ѝ до краен предел срамни устни се разтвориха като крила на пеперуда и бавно започнаха да обгръщат безименния дървосекач, който бе толкова изтощен от лудешкия секс, че нямаше сили дори да изохка. Едва когато белезникавата слуз, стичаща се от вулвата на дебеланата, докосна кожата му и я загриза безмилостно с ужасяващо съскане, той се опита да издаде нещо като писък на агония. От изтерзаните му гласни струни обаче успя да се изтръгне само нещо като шепот, който бързо заглъхна в секундата, в която мъзгата на разгонената харпия достигна до гърлото му и нежно като целувка се вля във вътрешностите му. Тялото му продължи да поддържа човешката си форма още минута-две (нищо, че на мен ми се сториха като цяла вечност), но в крайна сметка не издържа на смесената атака отвътре и отвън и се разтече като ледена скулптурка в горещ летен ден. Остатъците от онова, което някога бе обикаляло из Канада, бе сваляло мадами с външността на манекенки, бе къркало бира и бе поваляло могъщи дървета с няколко удара на брадвата си, тихо се разля върху огромния пулсиращ клитор на Полин и безропотно се смеси с останалите локвички по пода на съпружеската спалня.

Честно казано, не помня как съм си тръгнал от къщата на Льофевр. Не помня и как съм стигнал до „Червената къща“. Освестих се чак от плесниците и виковете на останалите в кръчмата – явно съм се довлякъл дотам, изпил съм три чаши бърбън една след друга на екс и съм се сринал в безпаметство на земята. Станах, отръсках праха от дрехите си и се прибрах у дома. Там седнах и написах това, което четете в момента. Искрено се надявам да не сметнете всичко за шега или за несвързани старчески брътвежи. Не искам да търся сензация или нещо от този род. Напротив – ще допиша последния ред, ще сложа ръкописа в плик, ще го запечатам и ще го пусна в пощенската кутия, след което ще изляза на Трансканадската магистрала и ще се помъча да хвана стоп. Поне до Томпсън. Ако имам късмет – и до Ванкувър50.

Пликът, адресиран до Кралската Полиция, лежи на масата и се взира укорително в мен.

Съжалявам, но не виждам какво друго мога да направя. За съжаление, открих, че не съм герой като тези от любимите ми сериали. Те вероятно биха могли да унищожат чудовището. Аз обаче не съм способен на това.

А в случай, че полицията не приеме думите ми на сериозно или просто този ръкопис попадне не в тези ръце, за които е предназначен, ми се иска да предупредя и вас.

В никакъв, ама никакъв случай не припарвайте дори в близост до Гъл Лейк или „Битс О’Хевън“.

Там все още броди изнурен мъж, чиято жена има убийствен сексуален апетит.