Змии в стените

Скарабеи

Възглавницата ѝ беше пълна със скарабеи.

Криси беше абсолютно сигурна в това. Ако притаеше дъх, можеше да чуе как тъничките им крачка проскърцват заплашително под бузата ѝ. Тихото шушнене, издавано от търкащите се едно в друго безброй телца, я докарваше до полуда. Калъфката бе напълно гладка – мама изпадаше в истерия, ако видеше дори една гънка върху дреха, перде или спално бельо, затова гладеше всичко с допотопната, тежка като ръката ѝ ютия – но Криси знаеше: ако събере достатъчно смелост и надникне под хладната памучна повърхност, щеше да види светлината на уличната лампа, отразена в гръбчетата на милиони пъплещи, търсещи плячка скарабеи.

И определено нямаше да са сладури като онези във филма „Мумията“, които ядяха само цигани и в общи линии просто се мотаеха насам-натам, без сериозно да наранят когото и да било.

Тези във възглавницата ѝ бяха по-големи, по-лоши и по-гладни. Беше сигурна в това.

От близо два часа насам не можеше да заспи и се чудеше какво да прави.

Можеше например да извика мама. Само че със сигурност всичко щеше да завърши с някой от мамините шамари – от онези, специалните, които оставяха три дълги кървави белега върху лицето ѝ (за спомен от трите пръстена на дясната ѝ ръка), а след тях цяла нощ стаята се въртеше наоколо и се тресеше от тих подигравателен смях. Откакто Рик, последният ѝ приятел, се беше самоубил, мама бе изнервена до краен предел. Последното нещо, което щеше да я накара да се развесели, щеше да е новина за купища скарабеи, вдигнали среднощен купон във възглавницата на щерка ѝ.

А и най-вероятно нямаше да ги види. Както не бе видяла таласъма в нощното ѝ шкафче, огромния отровнозелен плужек в гардероба ѝ и отрязаното човешко ухо в тоалетната чиния. Мама беше учителка. Учителите не виждаха неща, в които не вярват. А в университета ги учеха да вярват само в контролните, двойките и задържането след час.

Мина ѝ през главата да провеси възглавницата през прозореца и да изтръска скарабеите в градината. Само че за целта щеше да ѝ се наложи да протегне ръка и да дръпне ципа на калъфката, а изобщо не ѝ се искаше пъплещата гмеж да надуши плътта ѝ и да се втурне смело напред в търсене на късна закуска.

Можеше и направо да изхвърли цялата възглавница на улицата. Добър сценарий, само че завършваше пак със шамарите на мама, кръвта по бузата и шеметния танц на стаята.

А като за капак ѝ се пишкаше. Можеше да слезе на пръсти по стълбите, набързо да си свърши работата, без да пуска водата (на сутринта щеше да ѝ се наложи да изтърпи крясъците на мама, но жертвата си струваше) и за нула време да се върне в стаята си. Възглавницата обаче сякаш я бе хипнотизирала. Беше се уловила, че се взира немигащо в нея, докато очите я заболят и започнат да сълзят от напрежение, след което светкавично обърсваше влагата от клепачите си с опакото на дланта си и отново се вторачваше в нежнорозовата калъфка, под която – сигурна беше – се суетяха милиони бръмбари-човекоядци.

Ех, ако Рик беше тук, със сигурност щеше да знае какво да прави.

Само че Рик го нямаше.

Това не са скарабеи, помисли си Криси. Това са просто хлебарки. Е, вярно, малко по-големички от обикновено, но какво от това? Просто хлебарки. Големи и жълтеникави, като ония от „Мъже в черно“, които издават отвратителен хрущящ звук и се пръсват като бебешко пюренце, като ги настъпиш, но все пак хлебарки. Не скарабеи. Хлебарките не ядат хора. Поне не живи хора. А са и страхливи. Ако тръгнат да ме налазват, просто ще тропна с крак и те ще се изпокрият в ъглите.

Това успя да я поуспокои. Дори спря да ѝ се пишка. Мама май беше права – не трябваше да гледа толкова много филми. Поне не такива, в които главна част от действието бяха накълцани хора, надигнали се от гробовете зомбита и буболечки с колосален апетит към човешка плът.

Трябваше да се опита да поспи.

Няма скарабеи. Няма скарабеи. Няма скарабеи.

Пое си дълбоко дъх, стисна очи и внимателно отпусна бузата си върху възглавницата.

Нищо.

Мускулите на врата ѝ, които допреди малко бяха сплетени в обтегнат, искрящ от напрежение възел, се отпуснаха с облекчение. Ама че си глупава, упрекна се тя безмълвно и тихичко се изкиска. Скарабеи! Голяма си патка…

Звукът от разкъсване на плат бе едва доловим, но ушите на Криси моментално заглъхнаха, също както онзи път, когато бяха с мама на пикник и върху онова дърво недалеч от тях бе паднал гръм. Паниката, която уж си бе отишла, без да си вземе довиждане, отново се разтече по нервите ѝ като вряща лава.

Тя отвори очи.

Крачето на скарабея стърчеше на по-малко от педя от носа ѝ.

Докато го наблюдаваше ужасено, от миниатюрната дупчица се показа и второ краче.

Опитва се да се измъкне.

Възглавницата вече се бунтуваше под бузата ѝ като морска вода в особено бурен ден. Шушненето и проскърцването вече бяха прекалено отчетливи, за да може да се преструва, че не съществуват. Тя затвори очи, за да скрие от погледа си гледката на провиращите се през дупката крачета. Голяма грешка: в мислите ѝ нахлу образ, толкова ярък и истински, че за малко не припадна от страх: безконечната орда скарабеи най-накрая успяват да се измъкнат от плена на възглавницата и погребват тялото ѝ под смолисточерния си плащ… тя се опитва да пищи, но десетина буболечки на секундата се шмугват в устата ѝ и започват лакомо да дъвчат езика ѝ… лявата ѝ ръка посяга към копчето на нощната лампа, но веднага се свлича безпомощно върху одеялото, понеже една част от бръмбарите прегризват мускулите и сухожилията ѝ… насекомите полазват и онази специална част между краката ѝ (мама веднъж я бе хванала в крачка, докато я попипва, и я бе ошамарила жестоко), като за момент я карат да изпадне в странен, непознат за нея досега екстаз… но след това болката от безмилостно дъвчещите челюсти, проправящи си път сред плътта ѝ, я кара да обезумее…

Пикочният ѝ мехур най-накрая се предаде и по бедрата ѝ потече топла струя урина. Усещаше как писъкът напира в гърдите ѝ, като единственото, което му пречеше да залее всичко наоколо от тук до Кънектикът, бяха собствените ѝ отчаяни опити да си поеме въздух.

Преди да успее да се пребори с гласните си струни, почувства как някой я милва по бузата.

Ръката беше кокалеста, леко слузеста и миришеше на риба и развалени яйца, но въпреки всичко докосването ѝ бе успокояващо. Нежно. И някак познато.

Шумоленето от крачетата на скарабеите спря.

Някак си съумя да отвори очи.

Първото нещо, което видя, бе идеално изпънатата върху възглавницата калъфка. Без дупки. И без провиращи се през плата буболечки.

Чак след няколко безкрайно дълги секунди забеляза човека, седнал на ръба на леглото ѝ.

Е, така де, човек беше силно казано… Беше Рик – същият, дето се бе самоубил преди месец и нещо, когато мама го бе изгонила, понеже се бе хванала с онзи надут пуяк Робърт. Криси бе дочула момичетата в училище да си шушукат в междучасията, че Рик се бе хвърлил в едно от дълбоките места на река Пенобскот, без да остави предсмъртно писмо или нещо от този род. Бяха успели да открият тялото му едва след седмица. Според клюките тялото било погребано в затворен гроб, щателно запечатан, но това не попречило на свещеника и тримата гробари, които го заравяли, да си изповръщат червата и дълго време след това да споменават с половин уста за некрасивата гледка, която представлявал Рик Морган по време на последното си земно пътуване.

Слуховете явно бяха верни, защото нещото до леглото ѝ бе, меко казано, нелицеприятно. Подпухналата плът, която се свличаше безразборно от прогнилия му скелет, гъмжеше от личинки, червеи и прочие гадости, едното му око бе изпаднало от орбитата си и се люлееше, увиснало на очния нерв, по черепа му личаха следи от зъби, вероятно от плъховете в канализацията, които бяха опитали да закусят с него, преди спасителите да издирят тялото му…

Най-странното обаче беше, че покритите му с тиня и кал остатъци от зъби, надничащи иззад разкапващите му се устни, се опитваха да се усмихнат.

А още по-странно бе, че тя усети как му се усмихва в отговор.

Здравей, Рик. Липсваше ми.

И ти на мен, малката, изплува гласът му в главата ѝ. Извинявай за това, но просто съм объркал стаите. Бях тръгнал към стаята на майка ти.

Подминал си я – точно до стълбите е, засмя се Криси, притиснала буза до ръката му.

Много съм глупав, поклати глава Рик. Вратните му прешлени изскърцаха приглушено от това усилие.

Няма нищо. Като свършиш, ще дойдеш ли да ми разкажеш някоя от твоите истории?

Не днес, малката. Утре може би. Или другата седмица. Обещавам.

Благодаря ти, Рик.

Нещото стана и се запъти към вратата.

До скоро, Криси.

До скоро.

Той излезе от стаята и затвори вратата зад себе си, без да издава и звук. Тя се усмихна щастливо, прозя се и се отпусна доволно върху възглавницата. Очите ѝ вече се затваряха, когато чу мама да пищи. Пищеше силно – Криси почти си представи как от напъване очите ѝ се подуват и се пръсват със звука на паднала върху тротоар диня – но това нямаше значение.

Това, което имаше значение, бе, че във възглавницата ѝ нямаше скарабеи.