Змии в стените

Мъчно ми е за Бенджи

Мъчно ми е за Бенджи. Въпреки че, като се замислиш, досега съм загубил толкова котета, че не би трябвало сърцето ми да се къса на кървави парцали при смъртта на още едно. Вече трябваше да съм толкова претръпнал, че само да вадя поредната водка от хладилника, да си наливам по чаша забрава и да пия, докато всички мускули и нерви в тялото ми не започнат да плачат вместо очите ми. Не че не правя така. Пия до забрава – докато не падна по очи върху плочките в коридора и не започна да се гърча от болка и тъга, не повърна окъпаните в кръв остатъци от оскъдната си вечеря и не заспя на студения като смърт теракот.

Да, знам, че на дванадесетгодишно момче не се полага да пие дори бира, камо ли водка или нещо по-силно. Но, повярвайте ми, това е единственият начин да се справя със зиналата в душата ми дупка. А и няма кой да ме спре. Татко почина преди три години, а мама – преди… хм… пет месеца. Оттогава насетне съм сам. Мислех си дали да не си взема ново коте, което поне малко да запълни празнината в живота ми, но се отказах. Все още ми е мъчно за Бенджи.

Не, няма проблем, ще ви разкажа. От това болката няма да стане по-силна. За жалост няма и да намалее.

Откакто се помня, котките са неделима част от битието ми. Първото си коте намерих на петгодишна възраст – харесахме се на улицата и веднага станахме приятели. Мама помърмори малко, когато го донесох у дома, но когато обещах, че ще се грижа за него и никога няма да ѝ се наложи да му „слугува“ (неин израз), възраженията ѝ се стопиха. А и в крайна сметка за нея това беше добре дошло. Котето щеше да я отмени в досадното задължение да ме отглежда и възпитава – можеше да се посвети изцяло на „кариерата си“. Тогава не знаех какво е „кариера“, но се досещах, че е нещо много важно, щом майките трябва да му посвещават толкова време, вместо да са с децата си.

Мина година. Котето мъркаше, играеше си с мен и ближеше сълзите, които се стичаха по бузите ми нощно време, когато мама не идваше до леглото ми, за да ме завие и да ми пожелае лека нощ. С него бях по-малко самотен. Съвсем малко, но се радвах и на това. Вече знаех – „кариерата“ иска жертви.

Една вечер помня как мама и татко се скараха. Беше жесток скандал, понеже се чуваше чак от моята стая, а по принцип двамата гледаха да пазят някакво подобие на тишина и благоприличие. Този път сигурно и съседите ги чуха. Тогава за пръв път до мен се донесе думата „развод“. Не знаех какво значи, но се досещах, че е нещо много важно – вероятно по-важно и от „кариерата“, щом се съпровождаше от странни звуци като чупене на чинии, удари по кухненската маса и някои от онези фрази, които татко рецитираше, когато късно вечер забележеше, че са му свършили цигарите.

На следващата сутрин Бони (така бях решил, че се казва котето) не стана заедно с мен за закуска. Винаги спеше в леглото ми и радостно тичаше преди мен към кухнята, за да мога тихомълком да му прехвърля под масата някоя от здравословните гадости, с които ме тъпчеше майка ми. Тогава обаче не помръдна. Когато протегнах ръка, за да го помилвам, беше ледено като пръстта на гробищата в онзи ден, когато погребвахме баба. Мама дойде, каза, че му било „дошло времето“ и викна на татко да дойде да се „погрижи“ за него. Надявах се, че това значи да дойде и да го излекува – все пак татковците имат магически сили… или поне в това вярват наивните дечица като мен. След като три дни Бони не се върна като по магия, разбрах, че няма смисъл да го чакам. Също като баба.

Плаках без прекъсване до момента, в който в къщата ни не се появи Моли – невероятно красиво коте с очи като седеф и козина като онзи кожух на мама, в който обичах да се гушкам, докато ме извеждаха на разходка преди време. Знаех, че никога няма да замени Бони в сърцето ми. Моли вероятно също разбираше, но ме гледаше влюбено по онзи начин, по който само котките могат да се взират в стопанина си, сякаш искаше да ми съобщи: „Не ме интересува кого си обичал преди. Сега аз съм до теб и ще ти бъда другарче до последен дъх“.

Който за съжаление настъпи много скоро. Не бяха изминали и три месеца, когато мама и татко заформиха поредния скандал. Отново се споменаваха думи като „развод“, „напускане“, „имущество“ и „прошляк“. Продължавах да не разбирам за какво става дума, но явно ситуацията бе повече от напрегната, защото вечерта бе белязана от трошене на чинии и чаши, а сутринта – от събуждане с бездиханно коте в леглото.

Това продължи дълго – почти две години. Прибирах от улицата коте след коте, а те умираха след всяка разправия на нашите. Тогава не можех да направя връзката, тъй като бях малък и предпочитах да мисля, че всичко е съвпадение.

Малко след деветия ми рожден ден обаче почина татко. В същия ден умря и поредното ми коте. Когато сълзите ми секнаха (след около седмица или две), започнах да се досещам, че в онази фатална нощ кавгата беше грандиозна. Майка ми заплашваше да събере багажа на баща ми и да го изхвърли на улицата, а той ругаеше (вече знаех как се казват онези фрази при свършването на цигарите или ракията) и крещеше в отговор как никой нямало да я търпи, когато той си заминел, понеже никой не обичал „дърти вещици“.

Не, потърпете още малко, моля ви.

Та, накратко, тогава разбрах каква е причината за смъртта на всичките ми котета. Вероятно и на татко. Не мога да кажа със сигурност. Знам, че звучи откачено, но трупчетата на толкова много животинки не лъжат.

Известно време живях и без коте, и без майка, тъй като „кариерата“ продължаваше да поглъща целия ѝ личен живот. По някое време реших, че след като вече татко го няма и мама няма на кого да се кара, положението е безопасно. Тогава прибрах Вили – бездомно сиамче на около годинка. Всичко наистина беше тип-топ, поне до момента, в който майка ми не си хвана любовник. На сутринта след първия им скандал, плачейки, заравях Вили до останалите ми другарчета в градинката отсреща.

Реших, че вече ми е дошло до гуша, и престанах да прибирам котета у дома. Нищо, че всяка вечер заспивах с подгизнала от сълзи възглавница, по навик опипвайки огромното пусто легло и търсейки мъркащото приятелче, което да успокои изпълнените ми с кошмари нощи. Нямаше да издържа дори още една сутрин, в която смъртта да ме събуди с оцъклените си котешки очи.

Преди половин година обаче на светофара до училище зърнах Бенджи. Седеше свит на кълбо в една полуразпаднала се кошница и трепереше от ужас. Най-вероятно не бе излизал много-много навън и гледката и звуците на коли, велосипедисти и пешеходци го докарваше до истерия. Кошницата бе в ръцете на просълзено хлапе на около 5-6 години, което, хлипайки, ми обясни как майка му не му давала да задържи котето. Обещах му, че ще се грижа за него като за собствен брат, обясних му къде живея, за да идва да го вижда понякога, и прибрах Бенджи у дома.

Мина почти месец, без мама да домъкне някой идиот вкъщи. Двамата с Бенджи бяхме неразделни. Идваше с мен даже до тоалетната, седеше с мен, докато учех за изпити и контролни, сгушваше се в скута ми и ме спасяваше от досадните комари и мухи, докато поглъщах поредната книга от домашната библиотека…

Една вечер майка ми дойде, видимо пияна, мъкнейки под ръка брадясал и вонящ мъж, който навярно бе пил повече от нея. Когато с малоумни усмивки и блеснали от страст очи се тикнаха в спалнята ѝ, отидох и седнах в кухнята. Знаех, че повечето скандали стават там. Бях твърдо решен да не ѝ позволя да стане причина за смъртта на Бенджи.

Само че не успях да направя нищо. След час двамата изхвръкнаха от спалнята с крясъци. Мама изхвърли през входната врата свитите му на вързоп дрехи, той изпсува и ѝ показа среден пръст и по долни гащи се изниза навън. Мама продължи да ругае и кълне, докато прегърбеният му силует не се скри зад ъгъла.

Тогава за пръв път видях как се случва всичко. Очите на майка ми блестяха с рубиненочервен пламък. За миг същите огнени езици лумнаха и в очите на Бенджи. Той въздъхна, легна на една страна с лапа под муцунката и издъхна.

Нещо в мен се пречупи. Изкрещях с такава сила, че за миг помислих, че вените на челото ми ще се пръснат от напрежение. Тръгнах към майка ми със свити юмруци. Зъбите ми бяха стиснати толкова силно, че чувствах как парченца от откъртените кътници се забиват в гърлото ми. В мига, в който се огледах какво именно от предметите наоколо да сграбча, за да строша главата ѝ, тя ме погледна с обезумели очи, изпищя и се улови за гърлото. Секунди по-късно вече бе на пода и не дишаше.

Няколко мига след това гръдният кош на Бенджи се надигна. Той се изправи несигурно, направи няколко олюляващи се крачки из кухнята, след което впи поглед в мен и изсъска. Очите му горяха с рубиненочервен пламък.

Пристъпи към мен заплашително. Със сълзи на очи се пресегнах мълниеносно и го сграбчих за врата с онази хватка, с която котката-майка пренася от стая в стая малките котенца. Бенджи се гърчеше като змия в ръцете ми, съскаше, плюеше и виеше като сирена. Запътих се към боклукомелачката, а устните ми шепнеха като в транс: „Няма, Бенджи, не се страхувай, батко е с теб, ти си неговото най-добро коте, ето сега, като се затопли, ще излезем на верандата, аз ще чета, а ти ще мъркаш и ще гониш отвратителните мухи, които му пречат да чете, а аз ще те чеша зад ушите…“.

Продължавах да повтарям това като заклинание дори след като метнах вампирясалото коте, попило духа на злата ми майка, в отверстието на боклукомелачката и пернах с юмрук бутона за включване.

Оттогава изминаха пет месеца. Опитах се да запълня бездната, останала в сърцето ми след Бенджи, с алкохол. Слава на всички дяволи, че на продавачката в кварталния магазин изобщо не ѝ дреме на кого продава водка. Знам, че не трябва да пия, че погубвам тялото и душата си… но не ми пукаше. Единственият проблем, който открих, бе, че спиртът действа твърде бавно. Затова именно вчера реших, че ще подходя по друг начин.

Днес сутринта станах, изкъпах се, измих си зъбите (мама постоянно повтаряше, че човек може ръцете си да не измие, но зъбите не трябва да се пропускат), излязох по улиците и дълго си скитах, като милвах всички котета, които срещнах по пътя. След това се прибрах, затворих плътно всички прозорци и пуснах газта в печката.

Именно за това Ви се обаждам, госпожо. Чувал съм, че вие, операторите от 911, поддържате връзка помежду си. Та да знаете: ако някой от съседите ви се обади за подозрителна миризма на газ, която се донася откъм Брий Стрийт 49, да предупредите полицията да не звъни на вратата. Докато дойдат, аз отдавна ще съм мъртъв, а газта вече ще е изпълнила къщата до такава степен, че е доста вероятно да се взриви. А от това могат да пострадат или полицаите, или пожарникарите… или пък старата госпожа Лийлънд, която живее до нас. Тя има три котета.

А аз не искам никой да пострада. Не съм престъпник.

Просто страшно ми е мъчно за Бенджи.